Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

5.

Лари Ъндърууд зави зад ъгъла и успя да паркира своя датсун между един пожарен кран и нечия изоставена таратайка. Отстрани имаше претъпкана кофа за боклук и той опита да си внуши, че не е видял вкочанената мъртва котка и плъха, който ръфаше бялата козина по корема й. Плъхът бе изчезнал толкова бързо, стреснат от фаровете, че наистина можеше да му се е привидял. Но котката беше там. „А щом приемаш едното, ще трябва да приемеш и другото“ — помисли Лари, докато изключваше двигателя. Някой май беше казал, че в Париж имало най-много плъхове. Остаряла канализация и прочие. Но и Ню Йорк не му отстъпваше. А доколкото помнеше от тъжните дни на детството си, не всички плъхове в Ню Йорк бяха четириноги. Всъщност защо, по дяволите, седеше пред тази занемарена каменна сграда и разсъждаваше за разни гризачи?

Само преди пет дни, на 14 юни, беше в слънчевата Южна Калифорния, прославена с поразително количество празноглавци, безброй смахнати религии, хиляди нощни дискотеки и знаменития Дисниленд. В четири без петнайсет тази сутрин бе пристигнал на другия океански бряг, след като плати таксата за минаване по моста Трибъроу. Ръмеше унил дъждец. Само в Ню Йорк летният дъжд може да бъде тъй безмилостно унил. През пълзящите по стъклото капки Лари виждаше как над източния хоризонт се надига жалко подобие на зора.

Скъпи Ню Йорк, идвам у дома.

Може би „Янките“ щяха да имат мач тия дни. Заради това поне би си струвало да дойде. Просто отскача с метрото до стадиона, пие бира, дъвче хот-дог и зяпа как „Янките“ пердашат някой отбор от Кливланд или Бостън…

Мислите му се зареяха и когато се опомни, наоколо вече просветляваше. Часовникът на таблото показваше 6:05. Май беше задрямал. Оказа се, че наистина е имало плъх. Беше се завърнал. И бе успял да изгризе страхотна дупка в корема на мъртвата котка. Лари усети как му призлява на празен стомах. Накани се да натисне клаксона, за да пропъди плъха, но стражата от кофи за боклук пред задрямалата сграда го накара да се откаже.

Смъкна се малко по-надолу върху седалката, за да не гледа закуската на плъха. Само хапвам мъничко, мой човек, и веднага изчезвам в каналите. На стадиона ли си довечера? Може и да те видя там, братче. Ама ти надали ще ме видиш.

Фасадата на зданието беше нашарена със загадъчни и зловещи драсканици: ЧИКО 116, ЗОРО 93, МАЛКАТА АБИ № 1! Някога, още преди смъртта на баща му, това беше приличен квартал. Тогава две каменни кучета пазеха стълбището пред входа. Година преди да потегли за Калифорния, неизвестни вандали бяха разбили дясното от лапите нагоре. Днес единствената останка от кучетата беше самотна задна лапа отляво. Тялото, което някога бе подкрепяла, сега беше изчезнало и може би красеше склада за крадени вехтории на някой пуерториканец. Кой знае дали не го бе задигнал ЗОРО 93 или МАЛКАТА АБИ № 1! Или пък през някоя безлунна нощ плъховете го бяха отмъкнали към изоставените подземни галерии. Току-виж се окажеше, че са отмъкнали и майка му. Крайно време бе да се качи горе и да види дали името й още е изписано върху пощенската кутия на апартамент 15, но се чувстваше прекалено изморен.

Не, засега просто ще подремне с надеждата, че към седем часа последните остатъци от възбуждащи хапчета в кръвта му ще го събудят. После ще провери дали майка му още живее тук. Дали пък не би било по-добре да се окаже, че вече я няма? Може би тогава даже „Янките“ няма да го задържат. Просто ще се настани в хотел „Билтмор“, ще си отспи два-три дни и ще поеме обратно към златния запад. Когато седиш под дъжда в мъгляво утро с изтръпнали крака и замаяна глава, Ню Йорк е не по-чаровен от мъртва курва.

Мислите му отново се зареяха, този път към последните девет седмици, опитвайки да открият разковничето, което би обяснило всичко и най-вече как може човек шест години да блъска глава в стените, да свири по разни клубове, да прави пробни записи, да чука на всички врати и тъй нататък, а сетне изведнъж успехът да съзрее за някакви си девет седмици. Но да го разбере, беше като да глътне футболна топка. Знаеше, че трябва да има отговор, трябва да има обяснение, което би му помогнало да прогони ужасната мисъл, че всичко е било просто каприз, прищявка на съдбата, както казваше Дилан. Докато разсъждаваше, той задряма с кръстосани ръце и като глух, зловещ подтекст в мислите му се вля още нещо — едва доловима нотка на електронен синтезатор, която поражда главоболие и зловещо предчувствие: плъхът, който ръфа умрялата котка. Хрус-хрус, какво толкова, бе, само си търся нещо вкусничко. Това е законът на джунглата, мой човек, дето се вика, с вълци щом живееш…

Всъщност всичко бе започнало преди осем месеца. Тогава свиреше заедно с „Парцаливците“ в един клуб в Бъркли и му се обади някакъв човек от „Кълъмбия“. Не беше важна клечка, обикновен работяга от „фабриките за мечти“. Нийл Даймънд искал да запише една от песните му — „Скъпа, де го твоя мъж?“.

Даймънд подготвял нов албум — все негови песни освен едно старо парче на Бъди Холи, „Пеги Сю се венчава“ и евентуално тая песничка на Лари Ъндърууд. Та, ако искал, Лари можел да дойде за една проба и да се включи в записа. На Даймънд му трябвала втора акустична китара, а пък песента му допадала.

Лари се съгласи.

Записът продължи три дни. Мина чудесно. Лари се запозна с Нийл Даймънд, Роби Робъртсън и Ричард Пери. Отпечатаха името му на вътрешната обложка и му платиха по профсъюзните тарифи. Но „Скъпа, де го твоя мъж?“ така и не влезе в албума. Вечерта на втория ден Даймънд композира нова песен и веднага я записаха.

„Жалко — рече онзи от «Кълъмбия». — Случва се. Знаеш ли какво — защо не вземеш все пак да я запишеш? Ще видя какво може да се направи.“ Лари записа песента и отново се озова на улицата. В Лос Анджелес бяха настъпили тежки времена. Падаше по-някой запис, но доста рядко.

Накрая си намери вечерна работа в един ресторант. Свиреше разни парчета от рода на „Тихичко си тръгвам“ и „Лунната река“, докато по масите дърти дебелаци разговаряха за бизнес и се тъпчеха с италиански гозби. Когато му хрумнеха нови песни, бързаше да ги запише на късчета нотна хартия, защото иначе объркваше всичко или направо ги забравяше, щом вземеше да дрънка и да припява „ммммм-ммммм-та-да-ммммм“ с мазния глас на Тони Бенет. Чувстваше се последен глупак. Напоследък му се струваше, че музиката го преследва навсякъде — дори в асансьорите и магазините.

А сетне, само преди девет седмици, ненадейно му се обади човекът от „Кълъмбия“. Искали да пуснат малка плоча с неговата песен. Съгласен ли е да дойде за запис? „Дадено — рече Лари. — Ще стане.“ И един хубав ден посети студиото на „Кълъмбия“ в Лос Анджелес, за около час записа „Скъпа, де го твоя мъж?“, а за другата страна на плочата предложи една песен, която бе измислил за „Парцаливците“ — „Джобен спасител“. Човекът от „Кълъмбия“ извади чек за петстотин долара и екземпляр от договор, който обвързваше най-вече самия Лари. После му стисна ръката, каза, че е било много приятно да се запознаят, усмихна се кисело при въпроса, дали плочата ще има успех и изчезна. Беше прекалено късно за осребряване на чека, тъй че Лари просто го прибра в джоба си и отиде да свири в ресторанта. Малко преди почивката изпя и „Скъпа, де го твоя мъж?“. Никой не обърна внимание, освен собственика, който му каза тия негърски дивотии да ги запази за метачите.

Преди седем седмици човекът от „Кълъмбия“ пак се обади и му каза да си купи новия брой на „Билборд“. Лари хукна към най-близкия вестникар. „Скъпа, де го твоя мъж?“ беше между трите най-перспективни хита на седмицата. Певецът позвъни в „Кълъмбия“ и неговият погнат го запита дали е навит да обядва с някоя от големите акули. Да поговорят за евентуален албум. Всички били много доволни от „Скъпа, де го твоя мъж?“, която вече излизала на първо място в радиокласациите на Детройт, Филаделфия и Портланд. Май щяла да се наложи и по други места. Вече четири вечери наред печелела слушателските предпочитания в нощното предаване на една детройтска радиостанция. Никой не вярвал, че Лари Ъндърууд е бял.

На вечерята Лари се напи и изобщо не усети вкуса на сьомгата. Околните го приеха съвсем нормално. Един от големите шефове заяви, че не би се учудил, ако догодина „Скъпа, де го твоя мъж?“ спечели наградата „Грами“. Сладки думи! Той имаше чувството, че сънува, и на връщане към апартамента си бе твърдо уверен, че всеки момент ще го прегази камион, за да сложи край на цялата работа. На вечерята му връчиха нов чек, този път за 2500 долара. Когато се прибра, Лари грабна телефона и почна да върти наред. Най-напред се обади на Морт Грийн, наричан Джино, за да му съобщи, че ще трябва някой друг да свири „Жълта птица“, докато разни дебелаци преживят скапани италиански гозби в неговия ресторант. После се свърза с всички, за които успя да се сети, включително и Бари Григ от „Парцаливците“. Накрая излезе и се напи до козирката.

Преди месец и половина плочата влезе в стотицата на „Билборд“. С летящ старт — под номер осемдесет и едно. През тази седмица истинската пролет навести Лос Анджелес и в един искрящ майски ден, когато океанската синева и белотата на сградите парят очите, Лари за пръв път чу песента си по радиото. Заедно с трима-четирима приятели и поредното момиче беше смръкнал мъничко кокаин. Тъкмо излизаше от кухничката с пакет курабийки, когато из хола се разнесе познатият възглас на водещия: Нааааааай… нова мууу-ЗИКА! Той застина на място, омагьосан от собствения си глас, който се лееше от тонколоните:

Знам, дойдох неканен тук,

знам, че чакаш някой друг,

но пи-и-итам те още веднъж.

Скъпа, де го твоя мъж?

Той е честен мъж.

Кажи ми, скъпа, де го твоя мъж?

— Божичко, ами че това съм аз — избъбри той. Изтърва курабийките и зяпнал и вкаменен, посрещна ръкоплясканията на приятелите си.

Преди четири седмици песента стигна до седемдесет и трето място в класацията на „Билборд“. Започваше да му се струва, че е попаднал в един от ония неми филми, където всичко става с главоломна бързина. Телефонът не спираше да звъни. От „Кълъмбия“ пищяха за албум, искаха да се възползват от успеха. От А&R някакъв смахнат се обаждаше по три пъти на ден да каже, че на всяка цена държи да го запише от днес за вчера с нов аранжимент на „Давай, мързелане“ от Маккой. „Чудовищно — крещеше онзи тъпак. — Само ти можеш да го направиш, Лар! (Откога пък бе станал Лар, като не му бе виждал и очите на тоя тип?) Ще стане чудовищно! Мама му стара, направо чудовищно!“

Накрая Лари не издържа и уведоми любителя на чудовища, че ако му предложат избор: да запише „Давай, мързелане“ или да го вържат и да му направят клизма с кока-кола, ще предпочете клизмата. После затвори телефона.

И така продължи без прекъсване. В омаяните му уши се лееха уверения, че това ще бъде най-страхотният запис за последните пет години. Преследваха го тълпи от агенти на всевъзможни фирми. Всички изглеждаха хищни и прегладнели. Той започна да взима стимулиращи хапчета и имаше чувството, че песента му звучи навсякъде. Едно съботно утро я чу сред първите в класацията и цял ден не можа да повярва, че е истина.

Вече нямаше начин да се отлепи от Джули — момичето, с което ходеше още като неизвестен музикант по ресторантите. Тя непрекъснато го запознаваше с разни хора, най-често скучни и нежелани. Гласът й започна да напомня гласовете на търговските агенти. След една дълга и ожесточена свада Лари най-сетне успя да скъса с нея. Преди да си тръгне, тя се разкрещя, че както се надувал, скоро нямало да може да мине през вратата на никое студио, че й дължал петстотин долара за наркотици и че бил ужасен досадник. Заплашваше да се самоубие. Когато остана сам, Лари се чувстваше като след тежък бой с възглавници, напоени с отровен газ.

Преди три седмици започнаха да записват албума и Лари намери сили да отхвърли повечето препоръки от типа „за твое добро“. Използваше всяка дребна пролука в договора. Ангажира трима души от „Парцаливците“ — Бари Григ, Ал Спелман и Джони Маккол — и още двама музиканти, с които бе работил преди, Нийл Гудман и Уейн Стъки. Записаха албума за девет дни — от студиото не им отпуснаха нито секунда повече. От „Кълъмбия“ искаха да планират албума с прогноза за двайсет седмици кариера, като се започне от „Скъпа, де го твоя мъж“ и се завърши с „Давай, Мързелане“. Лари искаше нещо повече.

Върху обложката отпечатаха снимка на Лари, излегнал се сред пенест облак в старинна чугунена вана на лъвски крачета. На плочките отгоре една секретарка от „Кълъмбия“ бе изписала с червило: „ДЖОБЕН СПАСИТЕЛ“ и „ЛАРИ ЪНДЪРУУД“. Отначало началството настояваше да нарекат албума „Скъпа, де го твоя мъж?“, но Лари отказа категорично и накрая трябваше да се задоволят с лента, уведомяваща, че плочата СЪДЪРЖА И ЗНАМЕНИТИЯ ХИТ.

Преди две седмици, когато песента достигна четирийсет и седмо място, започна голямата веселба. Лари нае вила на плажа в Малибу и оттам нататък спомените му ставаха мъгляви. Разни хора непрекъснато влизаха и излизаха — все повече и повече. Между тях имаше и познати, но мнозинството бяха абсолютно загадъчни типове. Спомняше си как разни агенти настояваха да „осигурят великото му бъдеще“. Спомняше си как някаква хлапачка се натряска и гола-голеничка хукна с писъци по плажа. Спомняше си как смъркаше кокаин и го прокарваше с текила. Спомняше си как преди около седмица една сутрин го събудиха, за да чуе как Кейси Кейсъм обявява дебюта на неговата песен под номер трийсет и шест в „Американ топ форти“. Спомняше си, че непрекъснато гълташе червени хапчета и когато получи по пощата чек за четири хиляди долара, веднага го трампи с някого срещу датсуна.

А преди шест дни, на 13 юни, Уейн Стъки го покани да се разходят по брега. Беше едва девет сутринта, но във вилата работеха два телевизора и стереоуредба, а в игралната зала в сутерена май продължаваше някаква оргия. Лари седеше само по слипове на креслото в хола и опулен като бухал, се мъчеше да чете комикс. Чувстваше се безкрайно свеж, но думите някак не искаха да се свързват в изречения. Липсваше им смисъл. Четирите тонколони дънеха Вагнер и Уейн трябваше да му кресне няколко пъти, за да обясни какво иска. Накрая Лари кимна. Беше бодър и можеше да извърви безброй километри.

Но когато слънчевите лъчи се врязаха в очите му, той размисли. А, не! Никакви разходки! Очите му бяха станали като лупи и слънцето се готвеше да подпали мозъка му през тях. Ами да, горкият мозък беше пресъхнал като прахан.

Уейн стисна здраво ръката му и успя да го убеди. Тръгнаха по топлия пясък към кафеникавите купчинки водорасли и Лари реши, че в крайна сметка идеята не е лоша. Глухият тътен на вълните го успокояваше. Една чайка бавно набираше височина, увиснала в синевата като разтеглено бяло М.

— Ела — продължаваше да го дърпа Уейн.

Безбройните километри бяха пред него. Само че вече нямаше никакво желание да се разхожда. Мъчеше го ужасно главоболие, а гръбнакът му сякаш се бе превърнал в стъкло. Очите му пулсираха, в бъбреците му се таеше тъпа болка. Махмурлукът от амфетамин не е чак толкова страшен като събуждането след цяла бутилка бърбън, но и не е като да преспиш с Ракел Уелч. Ако глътнеше още едно-две хапчета, щеше отново да бъде готов за всички изпитания на света. Той посегна към джоба си и чак сега осъзна, че е само по слипове, които трябва да са били чисти преди три-четири дни.

— Уейн, искам да се прибираме.

— Нека продължим още малко.

Уейн сякаш го гледаше със странно изражение на погнуса и жал.

— Не, мой човек. Не виждаш ли, че съм по гащи? Ще вземат да ме приберат за нарушаване на морала.

— По тия места можеш да си вържеш шалче на точки, да тръгнеш с голи топки и пак няма да те приберат. Идвай.

— Уморен съм — капризно заяви Лари.

Започваше да му писва от Уейн. Тоя тип сигурно му завиждаше задето е толкова прочут, а пък него само го споменават от вътрешната страна на албума. Ами да, точно като Джули. Всички го мразеха напоследък. Всички го дебнеха с камък в пазвата. Очите му се насълзиха.

— Идвай — повтори Уейн и двамата продължиха по плажа. Бяха минали около километър и половина, когато двете бедра на Лари се схванаха. Изпищя и рухна на пясъка. Имаше чувството, че в плътта му се забиват кинжали.

— Схванах се! — изкрещя той. — Божичко, схванах се! Приятелят му клекна до него и изпъна краката му. Отново го проряза болка, но Уейн се зае да масажира вдървените мускули. Малко по малко зажаднялата за кислород плът започна да се отпуска.

Лари, който не смееше да диша, най-сетне изпъшка.

— Така, мой човек. Благодаря ти. Беше… беше ужасно.

— Сигурно — кимна Уейн без капка съчувствие. — Бас държа, Лари. Как си сега?

— О’кей. Обаче да поседим малко, навит ли си? После се прибираме.

— Искам да поговорим. Трябваше не само да те изкарам навън, но и да ти избистря главата, за да ме разбереш.

— Какво има, Уейн? — запита Лари и си помисли: „И ето на. Сега ще ми изтърси калния номер.“

Но онова, което чу, бе толкова далече от очаквания кален номер, че за момент той отново загуби представа за смисъла на думите, както преди малко с комикса.

— Веселбата трябва да свърши, Лари.

— Ъ?

— Веселбата. Още щом се върнеш. Дръпваш шалтера, раздаваш на всички ключовете от колите, благодариш за посещението и им посочваш вратата. Отърви се от тях.

— Не мога да сторя подобно нещо! — възмутено възкликна Лари.

— Нямаш друг изход.

— Ама защо? Братко, че то едва се започва!

— Лари, колко ти плати „Кълъмбия“ досега?

— Ще ти се да знаеш, нали? — лукаво запита певецът.

— Да не мислиш, че се каня да те доя, човече? Размърдай си мозъка.

Лари наистина си размърда мозъка и с нарастващо изумление осъзна, че Уейн Стъки няма ни най-малък мотив да му прави мили очи. Както повечето участници в записа на албума, той още не се бе прочул и свиреше където му падне, но за разлика от другите имаше богато семейство и беше в отлични отношения с родителите си. Баща му притежаваше половината акции на една от най-големите компании за електронни игри, плюс скромен дворец в Бел Еър. Едва сега смаяният Лари си даде сметка, че внезапното му благоденствие е мижава работа за хора като Уейн.

— Не, не ми се вярва — неохотно промърмори той. — Извинявай. Ама напоследък всички тарикати западно от Лас Вегас май са решили…

— Е, колко?

Лари се позамисли.

— Общо седем бона. Това е.

— Имаш ли договор за процент от продажбите?

— Имам. Уейн кимна.

— Ще го мотаят до второ пришествие, копелетата. Цигара? Лари взе цигара и се наведе към огънчето.

— Знаеш ли колко ти струва веселбата?

— Естествено — заяви Лари.

— За наем си дал най-малко хилядарка. — Да, точно така.

Всъщност бяха 1200, плюс 500 долара депозит за евентуални щети. Беше платил в брой половината наем и депозита — общо 1100. Дължеше още 500.

— Колко даде за наркотици? — запита Уейн.

— Абе, братко, може ли без нещичко такова? Все едно сандвич без сирене…

— Имаше марихуана и кокаин. Хайде, казвай колко се изръси.

— Един бон, мама му стара — мрачно призна Лари. — Пет стотака и още пет.

И още на втория ден всичко се изпари.

— Друг път! — изненадано трепна певецът. — Тая сутрин погледнах, мой човек. Вярно, понамаляло е, обаче…

— Човече, ти май си забравил Тестето! — От устата на Уейн изведнъж се раздаде поразително добра имитация на провлачения говор на Лари. — Няма страшно, Дюи, пиши го за моя сметка. Само гледай да има.

Обзет от първите тръпки на ужаса, Лари се вгледа в приятеля си. Наистина си спомняше някакъв дребен, мършав тип със странна прическа — преди десетина години на такава прическа й викаха „отнесени от вихъра“. Да точно така, Дюи Тестето — дребен, с прическа „отнесени от вихъра“ и тениска на която пишеше: „ИСУС ИДВА, ЧЕ ВЕЧЕ МУ ПИСНА“. На тоя тип май и задникът му беше тъпкан с наркотици. Лари даже си спомняше как бе казал на Дюи да зарежда редовно двата буркана на масата в хола и да пише всичко за негова сметка. Но това беше… май беше преди много дни.

— Дюи Тестето от години не е срещал шаран като тебе, мой човек — каза Уейн.

— Колко съм хлътнал?

— За марихуаната малко. Тя е евтина. Хиляда и двеста. Осем бона за кокаин.

За миг Лари помисли, че ще повърне. Пулеше се безмълвно към Уейн и в гърлото му нещо бълбукаше. С усилие успя да избъбри:

Девет и двеста?

— Инфлация, мой човек — каза Уейн. — Да продължавам ли?

Лари нямаше никакво желание да слуша какво ще последва, но кимна.

— Горе имаше цветен телевизор. Някой го е бъхтил със стол. Три стотачки за ремонт, предполагам. Дървената ламперия долу е станала на задник. Четиристотин. И пак ще е късмет. Преди два дни строшиха панорамния прозорец откъм плажа. Триста. Килимът в хола е за изхвърляне — фасове, бира, уиски. Четиристотин. Обадих се до магазина за напитки и там са страшно доволни от сметката, досущ като Тестето. Шест стотака.

— Шест стотака за къркане? — прошепна Лари. Ужасът вече го стискаше за гушата.

— Радвай се, че повечето лочат бира и вино. В бакалията дължиш четири стотака, главно за пица, чипс и други боклуци. Но най-страшна е гюрултията. Всеки момент ще довтасат ченгетата. Les flics, ако искаш да ти го кажа на френски. За нарушаване на обществения ред. А при теб се въргалят няколко юначаги, друсани с хероин. Ако преровят къщата, ще намерят поне стотина грама „мексиканска захар“.

— Пак ли за моя сметка? — запита Лари с прегракнал глас.

— Не. Там Тестето не се бърка. Хероинът е периметър на мафията, а пък Тестето хич не обича да се къпе с бетонни ботуши. Обаче ако довтасат ченгетата, бас държа, че те ще го пишат за твоя сметка.

— Но аз не знаех…

— Да де, ти си невинна девица.

— Но…

— Досега сметката за това кротко забавление възлиза на повече от дванайсет хиляди долара — каза Уейн. — Да не говорим за оня датсун, дето го взе направо от паркинга… Колко имаше заделени?

— Две и петстотин — тъпо призна Лари. Плачеше му се.

— Значи колко ти остават докато получиш нещо от процентите? Два бона?

— Горе-долу — кимна Лари.

Нямаше сили да каже на Уейн, че са много по-малко — само осемстотин долара, от които половината в чекове.

— Лари, чуй ме добре, защото не заслужаваш да ти повтарям. Тукашният народ само чака някъде да почне веселба. По тия места няма нищо постоянно освен две неща: гледат да те прецакат и дебнат за нова джабула. Почне ли се, долитат като ония птици, дето кълват буболечки по гърбовете на хипопотамите. Сега са тук. Изпъди ги от гърба си. Кажи им да се махат.

Лари се замисли за десетките гости във вилата. Познаваше не повече от една трета. Гърлото му се стегна при мисълта, че ще трябва да изпъди всички тия непознати хора. Щеше да се изложи пред тях. Но в ума му веднага изникна друга картина: Дюи Тестето пълни бурканите, после вади тефтерче от задния си джоб и пише всичко на сметката. Тоя проклет Дребосък с раздърпана тениска и прическа „отнесени от вихъра“.

Уейн спокойно го гледаше как се гърчи.

— Братко, ще ме сметнат за най-тъпото копеле на света — изрече най-сетне Лари и сам се отврати от немощния си глас.

— Да, ще те наричат какво ли не. Ще кажат, че се правиш на звезда. Много ти е пораснала работата. Забравяш старите приятели. Само че нито един от тях не ти е приятел, Лари. Истинските приятели още преди три дни разбраха накъде е тръгнало и се ометоха. Не е приятно да гледаш как приятелят ти се напикава, без да усети.

— Защо ми разказа всичко това? — запита Лари с внезапен гняв.

Едва сега осъзнаваше, че всичките му приятели наистина бяха изчезнали и доколкото можеше да си спомни — все с разни смехотворни извинения. Бари Григ се бе опитал да му каже нещо, но по онова време Лари летеше нейде из облаците, тъй че просто кимна и се усмихна снизходително. А сега се питаше дали Бари не е искал да го предупреди. От тази мисъл го изпълваха срам и гняв.

— Защо ми разказа всичко това? — повтори той. — Не вярвам да съм ти чак толкова симпатичен.

— Така е… но честно казано, нямам нищо против теб. А иначе, братко, и аз се чудя. Можех да те зарежа. Веднъж като ти натрият носа, цял живот ще го помниш.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще прогониш ония копелета. Защото имаш яка жилка. Има в теб нещичко, дето е като да захапеш станиол. Не знам кое точно носи успеха, но ти го имаш. Ще направиш кариера, макар и не чак толкова шумна. Просто популярни песнички, за които никой няма да си спомня след пет години. Хлапетата ще събират плочите ти. Ще натрупаш пари.

Лари стисна юмруци върху бедрата си. Искаше да удари това спокойно лице. От приказките на Уейн се чувстваше като кучешко лайно край пътен знак.

— Върви да дръпнеш шалтера — тихо каза Уейн. — После се качвай на колата и изчезвай. Стой по-надалеч, докато не разбереш, че са ти разписали чек за процентите.

— Ами Дюи…

— Ще намеря кой да поговори с Дюи. С най-голямо удоволствие. Ще заръчам да му кажат, че трябва послушно да си чака паричките и Дюи няма даже да гъкне.

Уейн помълча, гледайки как по плажа тичат две хлапета с пъстри бански. Някакво куче подскачаше край тях и радостно лаеше към синьото небе.

Лари се изправи и събра сили, за да благодари. Морският вятър се промъкваше под захабените му слипове. Думите се отрониха от устата му като тухли.

Просто иди някъде да се приведеш в човешки вид — Уейн, без да откъсва очи от децата. — Много неща имаш да обмисляш. Какъв импресарио ще ти трябва, какви концерти, какъв договор, след като „Джобен спасител“ излезе на върха. Мисля, че ще излезе; има такъв един спретнат ритъм. Ако не се напрягаш много, ще съобразиш кое как е. Момчета като теб винаги успяват. Момчета като теб винаги успяват. Момчета като мен винаги успяват. Момчета като…

Някой чукаше с пръст по страничното стъкло. Лари трепна и се надигна. Остра болка проряза шията му и той се навъси от чувството, че целият е изтръпнал. Беше заспал дълбоко. И в съня бе преживял още веднъж всичко станало в Калифорния. Но сега се намираше под навъсеното утринно небе на Ню Йорк и пръстът отново чукаше по стъклото.

Мъчително извърна глава и видя лицето на майка си, забрадена с простичък черен шал.

Няколко секунди двамата само се гледаха през стъклото и Лари се чувстваше разголен докрай, като животно в зоопарк. После устата му сама се усмихна и той свали стъклото. — Мамо.

— Знаех, че си ти — изрече тя с учудващо безизразен глас. — Хайде, излез да те видя как изглеждаш изправен.

И двата му крака бяха вдървени; когато отвори вратата и излезе, от петите нагоре пробягаха хиляди иглички. Не бе очаквал да я срещне така — неподготвен и уязвим. Чувстваше се като часови, който е задрямал на пост и внезапно чува крясък „Мирно!“ Кой знае защо, бе очаквал майка му да изглежда по-дребна, по-неуверена след всички я години, които му носеха зрялост, а нея тласкаха към старостта.

Но ето, че тя го бе изненадала като по магия — направо страх да те хване. Когато беше десетгодишен, майка му всяка събота идваше да почука с пръст на вратата му, щом решеше, че е крайно време да става. Сега, четиринайсет години по-късно, тя го бе събудила по същия начин — заспал колата си като уморено дете, което се е помъчило да дочака утрото, но Сънчо го е навестил както си седи в най-неудобна поза.

Стоеше пред нея с разчорлена коса и крива, глуповата усмивка. Хилядите иглички го караха да пристъпва от крак на крак. Спомни си, че когато правеше така, тя винаги го питаше дали не иска да отиде в тоалетната, затова застана неподвижно и остави игличките да се развихрят. Сетне се обърна към нея:

— Здравей, мамо.

Тя го гледаше мълчаливо и страхът изведнъж се надигна в сърцето му като злокобна птица, кацнала отново в старото гнездо. Страх, че тя може да се отрече от него, просто да се обърне, да му покаже гърба на вехтото си манто и да тръгне към входа на метрото зад ъгъла.

Но възрастната жена изведнъж пое дъх като човек, който се кани да вдигне тежък товар. Когато заговори, гласът й беше тъй естествен, тъй изпълнен с меко, праведно задоволство, че той мигновено забрави първото впечатление.

— Здравей, Лари. Ела горе. Още като погледнах през прозореца, разбрах, че си ти. Вече се обадих, че няма да хода на работа. И без това се канех да си взема отпуск по болест.

Обърна се, за да го поведе нагоре по стъпалата между изчезналите каменни кучета. Той направи три крачки след нея, като се мръщеше от болката в краката.

— Мамо.

Старата жена се извърна и попадна право в прегръдката му. За миг по лицето й пробягна страх, сякаш очакваше да й сторят нещо лошо. Но изражението изчезна веднага и тя също го прегърна. В ноздрите му нахлу познатият мирис на сух парфюм и заедно с него бликна носталгията — едновременно свирепа, сладка и горчива. За момент му се стори, че ще заплаче, а тогава и тя нямаше да остане по-назад — същински Трогателен Миг. През рамото на майка си видя мъртвата котка в кофата за боклук.

Когато тя се отдръпна, очите й бяха сухи.

— Ела, ще ти приготвя закуска. Цяла нощ ли си карал?

— Да — отвърна Лари с пресипнал от вълнение глас.

— Добре, идвай. Асансьорът е развален, но нали са само два етажа… Виж, за мисис Халси с нейния артрит никак не е добре. Тя живее на петия. И гледай да си изтриеш хубаво обувките. Ако намъкнеш кал, мистър Фриман веднага ще налети. Тоя човек направо надушва мръсотията. Смята я за свой личен враг. — Двамата вече се изкачваха по стъпалата. — Ще се справиш ли с три яйца? Ако искаш, ще препека и филийки. Хайде, идвай.

Той я последва покрай изчезналите каменни кучета и за миг хвърли объркан поглед към празното място, за да се увери, че кучетата наистина са изчезнали, че не се е смалил с половин метър и че цялото десетилетие на осемдесетте години не е потънало безследно нейде в дълбините на времето. Майка му отвори вратата и двамата влязоха в апартамента. Всичко беше съвсем както някога — дори кафеникавият сумрак и мирисът на готвено.

Алис Ъндърууд приготви на сина си три яйца, бекон, препечени филийки, сок и кафе. Когато се справи с всичко, освен с кафето, той бутна стола назад и запали цигара. Майка му стрелна цигарата с неодобрителен поглед, но не каза нищо. Това донякъде възстанови самочувствието му, но странната неувереност така и не изчезна. Знаеше, че майка му умее да изчаква.

Тя сложи горещата тенджерка в мивката и сапунената вода тихо изсъска. Лари помисли, че почти не се е променила. Беше малко по-стара — вече на петдесет и една, — с малко повече бели нишки в косите, но все пак в скромния стегнат кок преобладаваше черното. Простичка сива рокля — навярно с нея работеше. Бюстът й беше все тъй едър, сякаш напираше да изскочи навън… може би даже бе станал мъничко по-голям. Кажи ми искрено, мамо, пораснал ли ти е бюстът? Това ли е единствената промяна?

Посегна да тръсне цигарата в кафената чинийка, но майка му рязко я дръпна и сложи пред него пепелника, който винаги държеше в бюфета. Чинийката беше изцапана от кафе и изглеждаше съвсем нормално да тръска в нея. А пепелникът бе тъй безупречно чист, че Лари се навъси болезнено, когато поднесе цигарата към него. Да, тя умееше да изчаква и да залага примки, докато съвсем се оплетеш и почнеш да заекваш.

— Значи се завърна — каза Алис и се захвана да търка тенджерката с тел. — Какво те води насам?

Ех, мамо, един приятел ми разкри малките тайни на живота — че гаднярите се движат на глутници и тоя път се канят да ми видят сметката. Не знам дали „приятел“ е точната дума. В музикално отношение ме уважава не повече, отколкото аз уважавам допотопните дрънканици от началото на века. Но именно той ме накара да си плюя на петите, а нали май Робърт Фрост бе казал, че дом е мястото, където щат не щат, трябва да те приемат, щом пристигнеш? Вместо всичко това той изрече:

— Май съм се затъжил за теб, мамо. Тя изсумтя.

— Затова ли ми пишеше толкова често?

— Хич не ме бива в писането, знаеш.

Той лекичко духна през цигарата. Из въздуха заплуваха димни колелца.

— Я повтори.

— Хич не ме бива в писането — ухили се той.

— Но явно още те бива да се правиш на умник пред майка си. Не си се променил.

— Извинявай. Как я караш, мамо?

Тя сложи тенджерката на сушилото, отпуши мивката и изплакна зачервените си ръце от сапуна. После седна край масата.

— Горе-долу. Гърбът ме понаболява, но нали си имам хапчета. Справям се.

— Значи все си на крак, а?

— Е, веднъж закъсах малко. Но доктор Холмс оправи нещата.

— Мамо, тия доктори-масажисти са…

Щеше да каже „просто мошеници“, но навреме си прехапа езика.

— Какви са?

Той смутено се сви пред подканващата усмивка.

— В края на краищата ти си свободна, бяла и пълнолетна. Щом ти помага, всичко е наред.

Майка му въздъхна и измъкна от джоба на роклята си ролка зелени ментови хапчета.

— Де да бях само пълнолетна. Натежават годинките. Искаш ли?

Лари поклати глава и майка му разсеяно лапна хапчето.

— На вид си направо като девойче — поласка я той по стар навик. Някога тия думи неизменно даваха резултат, но сега по устните й плъзна само бледа усмивка. — Навъртат ли се пак мъжете около теб?

— Има такова нещо. А при теб как е?

— А, не — сериозно отвърна Лари. — Няма мъже. С момичетата ми върви, обаче никакви мъже.

Надяваше се да я разсмее, но срещна само все същата бледа усмивка. „Тревожа я — помисли той. — Това е. Не знае защо съм дошъл. Вече три години откакто ме чака да се върна. И не е искала друго, освен да си стоя където съм.“

— Какъвто беше, такъв си остана — каза тя. — Все се шегуваш. Нямаш ли постоянна приятелка?

— Гледам да спазвам дистанция, мамо.

— Винаги си го правил. Е, поне едно трябва да ти се признае. Не съм чула да си вкарал в беля някое добро, набожно момиче. Или си много предпазлив, или имаш голям късмет.

Той се постара да прикрие изненадата. За пръв път я чуваше да говори за секс, макар и непряко.

— Както и да е, с времето ще поумнееш — продължаваше тя. — Казват, че ергенският живот бил най-весел. Не е вярно. Просто остаряваш, грохваш и ставаш противен като мистър Фриман от партерния апартамент. Вечно стои на прозореца и чака кога ще задуха вятър.

Лари изхъмка.

— Чух ти песента по радиото. Казвам на хората, че това е синът ми. Моят Лари. Повечето не вярват.

— Значи я чу?

И се запита защо не го бе споменала от самото начало, а трябваше да увърта надълго и нашироко.

— Ами да, непрекъснато я въртят по оная радиостанция, дето я слушат младите момичета.

— Харесва ли ти?

— Доколкото изобщо мога да харесам подобна музика. — Тя го погледна право в очите. — Мисля, че на места звучи доста откровено, Лари.

Той откри, че смутено потропва с крак и се застави да престане.

— Исках просто да звучи… страстно, мамо. Това е. Изчерви се. Никога не би повярвал, че някой ден ще обсъжда в майчината си кухня човешките страсти.

— На страстите мястото им е в спалнята — категорично заяви тя, слагайки край на естетичния спор. — Освен това си сторил нещо с гласа си. Звучиш ми като негър.

— Сега ли? — развеселено запита той.

— Не, по радиото.

Лари се усмихна и пропя с дълбокия гърлен глас на Бил Уитърс:

— Че-е-ерни ритми, бейби, че-е-рни вихри.

— Точно така — кимна майка му. — Когато бях малка мислехме, че Франк Синатра прекалява. А сега измислиха тоя рап. Какъв ти рап — само крясъци, мене ако питаш. Е, в твоята песен поне крясъци няма — неохотно призна тя.

— Получавам проценти — каза Лари. — За всяка продадена плоча…

Възрастната жена пренебрежително махна с ръка.

— Остави това. Нищичко не разбирам от математика. Платиха ли ти вече или си взел колата на кредит?

— Засега не съм получил кой знае колко — каза той, като внимаваше да не прекоси границата на лъжата. — Направих първата вноска, останалото е на кредит.

— Изгодни кредитни условия — мрачно промърмори майка му. — Точно тъй фалира баща ти. Докторът каза, че умрял от сърдечен удар, само че не беше така. Умря от разбито сърце. Изгодните кредитни условия го вкараха в гроба.

Лари бе слушал тия приказки хиляди пъти, затова престана да слуша, като внимаваше само да кима където се полага. Някога баща му имаше магазинче за галантерия. Но наблизо откриха нов супермаркет и след година магазинчето фалира. Той потърси утеха в храната и за три години наддаде петдесет килограма. Когато Лари беше деветгодишен, баща му грохна мъртъв в закусвалнята на ъгъла с недояден сандвич в чинията пред себе си. На погребението майка му изглеждаше непоклатима, а когато сестра й се опита да предложи нетърсена утеха, Алис Ъндърууд заяви, че можело да бъде и по-лошо. „Можеше и да се пропие“ — отсече тя, гледайки през рамото на сестра си право към мъжа й.

От този момент нататък Алис пое сама грижите за Лари, като подчини живота му на безброй поговорки и предразсъдъци чак до деня, в който се разделиха. Последната й забележка, преди Лари да се качи във вехтия форд на Руди Шварц, бе, че и в Калифорния има бедност. Да, господа, такава е скъпата ми майчица.

— Ще останеш ли, Лари? — запита тя.

— Имаш ли нещо против? — сепна се той.

— Място колкото щеш. Запазила съм походното легло в задната стая. Прибирам там разни неща, но можеш да преместиш кашоните.

— Добре — бавно изрече Лари. — Ако си сигурна, че няма да ти преча. Ще остана само две-три седмици. Мисля да потърся старите приятели. Марк… Гелън… Дейвид… Крис… знаеш ги.

Тя стана и отиде да отвори прозореца.

— Можеш да стоиш колкото си искаш, Лари. Не ме бива по приказките, но се радвам, че дойде. Зле се сбогувахме последния път. Тежки думи си казахме. — Когато се обърна, лицето й бе все тъй сурово, но сега изразяваше неуверена и свирепа обич. — Съжалявам. Казах ги само защото те обичам. Не умея да изразявам това и понякога го казвам по друг начин.

— Няма нищо — промърмори той, забил поглед в масата. Усети, че пак се е изчервил. — Слушай, ще си плащам разноските.

— Както решиш. Не си длъжен. Нали работя. Хиляди нямат тоя късмет. Ти си ми син и домът е твой.

Той си помисли първо за вкочанената котка в кофата за боклук, после за ухиления Дюи Тестето с двата буркана и изведнъж се разплака. Докато гледаше през сълзи замъглените очертания на ръцете си, внезапно му хрумна, че всъщност тя би трябвало да заплаче. Нищо не бе станало тъй, както очакваше. Нищо. Майка му все пак се бе променила. Той също, но не така, както бе предполагал. Промяната се оказваше противоестествена — майка му бе израсла, а той се бе смалил. Идваше си у дома не защото трябваше да се скрие някъде. Просто беше изплашен и търсеше опора.

Тя стоеше край отворения прозорец и го гледаше внимателно. Бялата завеска пърхаше от вятъра и минаваше пред лицето й, без да го закрива напълно, само го правеше някак призрачно. Отвън долитаха звуците на уличното движение. Алис извади кърпичка, пристъпи напред и я пъхна в треперещата ръка на сина си. Усещаше в него някаква нова, твърда жилка. Би могла да се пребори с нея, но имаше ли смисъл? Баща му беше мекушав и дълбоко в сърцето си Алис знаеше, че тъкмо това го бе вкарало в гроба; Макс Ъндърууд раздаваше на кредит повече, отколкото можеше да си позволи. Откъде бе дошла тая жилка у Лари? На кого трябваше да благодари? Или кого да обвинява?

Сълзите нямаха власт над каменната твърдост у него, също както мимолетният летен дъждец не може да промени вековна гранитна скала. Твърдостта можеше да бъде полезна — подсказваше й го опитът на жена, отгледала детето си сама в един град, който не се интересува нито от самотните майки, нито от децата им — но Лари още не бе открил това. Наистина вярно го бе казала преди малко — все същият си оставаше. И занапред щеше да я кара без да мисли, щеше да вкарва хората — и себе си — в неприятности, а когато съвсем закъсаше, щеше да разчита на твърдата жилка. Ами хората? Щеше да ги оставя да се измъкват както могат. Да, гранитът е твърд и тая гранитна твърдост беше дълбоко в него, но засега служеше само на разрушението. Виждаше това в очите му, усещаше го в самата му поза… даже в димните колелца, които пускаше от тая проклета цигара. Е, поне трябваше да му се признае, че не бе превърнал твърдостта в убийствено острие, но когато му се наложеше, той продължаваше с детинска безразсъдност да прибягва към нея — размахваше я като сопа, за да се измъкне от капаните, които сам си създаваше. Някой ден щеше да се промени. Щом тя се бе променила, значи и Лари щеше да успее.

Но днес пред нея стоеше не момче, а зрял мъж и тя се боеше, че дните за промяна — дълбока, коренна промяна на душата, не на сърцето, както казваше нейният свещеник — вече са отминали. Усещаше в него нещо мъчително и непоносимо като скърцане на камък по стъкло. От дълбините надничаше само Лари. За друг нямаше място в собственото му сърце. Но тя продължаваше да го обича.

И вярваше, че в Лари има доброта — огромна доброта. Скрита тъй дълбоко, че на тази възраст само катастрофа би могла да я извлече на бял свят. А катастрофа нямаше — просто синът й бе заплакал.

— Уморен си — каза тя. — Иди да се измиеш. Ще махна кашоните и можеш да си легнеш. А пък аз май все пак ще ида на работа.

Мина в задната стая — някогашната му спалня — и Лари я чу как с пъшкане размества кашоните. Той бавно избърса сълзите. Опита да си припомни кога за последен път е плакал пред майка си. После пак се сети за мъртвата котка. Майка му беше права — чувстваше се уморен както никога досега. Отиде да си легне и спа почти осемнайсет часа.