Стивън Кинг
Сблъсък (54)

51.

Из целия Боулдър бяха разлепени плакатите на Ралф за общото събрание на осемнайсети август. Бяха проведени множество дискусии, повечето посветени на добрите и лошите страни на седемчленния комитет.

Тази вечер майка Абигейл си легна напълно изтощена още преди залез слънце. Цял ден потокът от посетители не бе секвал. Всички искаха да научат мнението й. Бе им казала, че повечето от предложенията на комитета са доста добри. Хората се интересуваха, дали би приела да членува в един постоянен комитет, ако такъв бъде сформиран на събранието. Тя им отвърна, че ще е малко уморително за нея, но не би отказала да помогне с каквото може на избраните представители. Увериха я многократно, че всеки постоянен комитет, който откаже помощта й, ще бъде ликвидиран незабавно. Майка Абигейл си легна уморена, но доволна.

Същото стори и Ник Андрос. Благодарение на плаката, изработен на старата циклостилна машина, само за ден Свободната зона се бе преобразила от неорганизирана група бежанци в потенциални избиратели. Това се харесваше на хората: даваше им чувството за сигурност след дългия период на „свободно падане“.

Следобед Ралф го закара до електростанцията. Двамата със Стю решиха да проведат вдругиден предварителното съвещание в квартирата на Франи и Стю. Това даваше на седмината още два дни, през които да изслушат мнението на останалите хора.

Ник се усмихна и с жест им напомни, че е глух.

— Да четеш по устните е даже по-добре — каза Стю. — Знаеш ли, Ник, започвам да си мисля, че ще се справим с тези скапани генератори. Бред Кичнър работи като звяр. Ако имахме днес десетима като него, до първи септември градът щеше да функционира нормално.

Ник направи знака „О’кей“ и те влязоха в сградата.

Същият следобед Лари Ъндърууд и Лио Рокуей се отправиха на запад към дома на Харолд, който се намираше на „Арапахо Стрийт“. Лари бе метнал на гръб сака, с който бе пребродил цялата страна, но сега в него имаше само бутилка вино и половин дузина шоколадчета „Пейдей“.

Луси бе излязла с група хора, които бяха взели два камиона на „Пътна помощ“ и бяха започнали да разчистват изоставените коли от улиците и шосетата около града. Бедата бе там, че работеха самостоятелно — единични акции, които се осъществяваха единствено, ако се съберяха няколко човека и решеха да направят нещо.

Погледът на Лари се спря на един от плакатите, закован на телеграфен стълб. Може би там се криеше отговорът. По дяволите, хората наоколо искаха да работят; единственото, от което се нуждаеха, бе някой, който да координира действията им, да им нарежда какво да правят. Помисли си, че повече от всичко хората искаха да заличат следите на случилото се в началото на лятото (нима то вече свършваше?), все едно да изтрият с гъба неприличните думи, написани на черната дъска. „Може би не ще успеем да го сторим от единия до другия край на Америка — помисли си той, — но сигурно ще успеем да го направим тук, в Боулдър, преди да завали сняг, ако Майката Природа ни помогне“. Шум от счупени стъкла го накара да се обърне. Лио бе запратил голям камък в задното стъкло на един стар форд, на чиято задна броня имаше лепенка с надпис: „Вземи се стегни и през прохода мини-каньон Колдкрийк“.

— Не прави повече така, Джо.

— Казвам се Лио.

— Лио — поправи се Лари. — Не го прави.

— Защо? — кротко попита момчето, но Лари не успя да измисли задоволителен отговор.

— Защото звукът е много неприятен — накрая отвърна той.

— Аха. Добре.

Продължиха пътя си. Лари пъхна ръце в джобовете си. Лио направи същото. Младият мъж ритна кутия от бира. Лио се отклони от пътя и ритна камък. Лари си заподсвирква някаква мелодия. Лио започна да му припява, издавайки тихи, гърлени звуци. Младият мъж разроши косата му, а момчето го изгледа със загадъчните си дръпнати очи и се усмихна. Лари си помисли: „За Бога, та аз го обичам“.

Стигнаха до парка, за който им бе споменала Франи, и видяха от другата страна зелената къща с бели кепенци. На асфалтовата алея, водеща към нея бе оставена количка, пълна с тухли, а до нея, в капак от боклукчийска кофа, имаше готов хоросанов разтвор, към който трябваше да се прибави само вода. С гръб към улицата, до капака, бе приклекнал широкоплещест мъж, гол до кръста. Гърбът му здравата бе изгорял от слънцето. Човекът държеше мистрия и зидаше ниска тухлена ограда около цветна леха.

Лари си припомни думите на Франи: „Той се промени… нямам представа как или защо, понякога си мисля че е за добро…, а понякога се страхувам“.

Лари пристъпи напред и изрече точно това, което се канеше да каже през дългите дни на пътешествието си:

— Харолд Лодър, предполагам.

Харолд трепна от изненада, обърна се с тухла в едната ръка и с мистрия, от която капеше хоросан, в другата. Бе вдигнал мистрията като оръжие. С крайчеца на окото си Лари забеляза как Лио отстъпва назад. Хрумна му, че този човек няма нищо общо с образа, който си бе изградил за Харолд Лодър. Веднага след това си помисли: „Господи, дали няма да ме цапардоса с това нещо?“ Лицето на Харолд бе мрачно, очите му — присвити и мътни. Косата му падаше върху потното му чело. Устните му бяха гневно стиснати.

Внезапно настъпи промяна, толкова неочаквана и пълна, че след това Лари не можеше да повярва, че е видял напрегнатия и навъсен Харолд, който бе готов да използва мистрията за нещо друго, освен за да построи оградка около цветната леха.

По лицето му се разля широка, безобидна усмивка, от която на страните му се появиха трапчинки. Заплашителният поглед изчезна (очите му бяха зелени като стъкло на бутилка, възможно ли е такива ясни очи да изглеждат заплашителни или дори мрачни?). Харолд заби мистрията в разтвора, изтри длани в джинсите си и протегна ръка. Лари си помисли: „Господи, та той е още дете, много по-млад е от мен. Обзалагам се, че няма и осемнайсет“.

— Май не се познаваме — усмихна се Харолд, когато се здрависаха. Стисна здраво ръката на Лари, което напомни на младия мъж времето, когато се бе здрависвал с Джордж Буш точно когато старият мошеник се бе кандидатирал за президент. Бе отишъл на политическото събрание, следвайки съвета на майка му, даден му преди много години. „Ако не можеш да си позволиш да идеш на кино, отиди в Зоологическата градина или се срещни с някой политик“.

Но усмивката на Харолд бе заразителна и Лари също му се усмихна. Може да бе младеж с маниерите на политик, ала усмивката му бе искрена, пък и след като бе мечтал да се срещне с любителя на шоколадчета „Пейдей“, пред него стоеше Харолд от плът и кръв.

— Така е — отвърна Лари. — Но аз те познавам.

— Наистина ли? — удиви се Харолд и усмивката му стана още по-широка.

— Следвах те през цялата страна още от Мейн — обясни Лари.

— Не думай.

— Да, наистина. — Лари свали сака от рамото си. — Ето, нося ти нещо. — Извади бутилката бордо и го подаде на младежа.

— Не биваше да си правиш труда — заяви Харолд, поглеждайки смаяно бутилката. — Хиляда деветстотин четирийсет и седма?

— Добра реколта — отбеляза Лари. — И още нещо. Подаде му шоколадчетата „Пейдей“.

Едно от тях се изплъзна от пръстите му и когато Харолд се наведе да го вдигне, по лицето му се изписа предишното странно изражение.

После се изправи, усмихна се отново и попита:

— Как разбра, че си падам по тях?

— Следвах надписите ти… и обвивките от „Пейдей“.

— Брей, колко си умен! Заповядай вътре да побъбрим, както казваше моят старец. Момчето ще пийне ли кока кола?

— Разбира се. Нали така, Ли…

Огледа се. Лио вече не стоеше до него. Бе застанал в края на алеята и се бе втренчил в пукнатините в асфалта, сякаш никога не бе виждал подобно нещо.

— Лио! Искаш ли кола?

Момчето измърмори нещо, което Лари не успя да чуе.

— Говори по-високо! — раздразнено викна той. — За какво ти е даден този глас? Попитах те искаш ли кола?

Едва доловимо Лио изрече:

— По-добре да проверя дали мама Надин се е върнала.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите! Та нали току-що дойдохме!

— Искам да си вървя! — тихо промълви момчето и вдигна поглед от асфалта. Слънчевите лъчи се отразяваха в очите му. Лари си помисли: „Какво му става, за Бога? Още малко и ще се разплаче“.

— Един момент — обърна се той към Харолд.

— Разбира се — отвърна усмихнато младежът. — Някои деца са стеснителни. И аз някога бях такъв.

Лари се приближи до Лио и се наведе, така че очите им да са на едно ниво.

— Какво има, приятелче?

— Просто искам да си вървя. — Погледът на Лио се рееше над рамото на Лари по посока на Харолд, който стоеше по средата на поляната. Сетне момчето отново заби поглед в асфалта. — Моля те.

— Не ти ли харесва Харолд?

— Не зная… не, причината не е в него… просто искам да си вървя.

Лари въздъхна.

— Можеш ли да се оправиш сам?

— Естествено.

— Добре, въпреки че много ми се искаше да изпиеш една кола с нас. Знаеш, че отдавна мечтая да се срещна с Харолд.

— Да-а.

— После ще се върнем заедно.

— Няма да вляза в тази къща — изсъска Лио и за миг отново се превърна в стария Джо, с безизразни и диви очи.

— Добре — побърза да се съгласи Лари и се изправи. — Да се прибереш право у дома. После ще проверя. И умната.

— Дадено — неочаквано гласът на Лио премина в шепот. — Защо не се върнеш с мен? Сега, веднага? Да тръгнем заедно, моля те, Лари! А?

— Господи, Лио, що за…

— Няма значение — отвърна момчето и забързано се отдалечи, преди Лари да каже още нещо. Младият мъж го наблюдава, докато изчезна от погледа му. Обърна се към Харолд и смутено разпери ръце.

— Няма нищо. Понякога децата се държат странно — каза Харолд.

— Да, наистина. Но това момче има известно оправдание. През главата му е минало какво ли не.

— Несъмнено — отвърна Харолд и за миг Лари изпита недоверие към него, усети че симпатията, която младежът проявява към момчето е „заместител“, като яйцата на прах.

— Заповядай! — покани го Харолд. — Знаеш ли, ти си първият ми гост. Франи и Стю идваха няколко пъти, но те не се броят. — Усмивката му помръкна и Лари изпита съжаление към това момче — защото всъщност наистина си беше момче. Харолд бе самотен. И ето го Лари, добрият стар Лари, който не намираше добра дума за никого, изведнъж започна да го осъжда. Не е честно. Трябва да престане да е толкова недоверчив към хората.

— С удоволствие — отвърна той. Дневната бе малка, но уютна.

— Смятам да обзаведа с по-нови мебели, когато му дойде времето — обясни Харолд. — Модерни. Хром и кожа. Както се казва в рекламите: „Майната му на бюджета. Имам Кредитна карта.“

Лари се изсмя от сърце.

— Долу имам няколко хубави чаши. Сега ще ги донеса. Обаче ще откажа шоколадчетата — нали няма да ми се обидиш — опитвам се да отслабна, така че съм ограничил сладкото. Но случаят изисква да опитаме виното. Прекосил си цялата страна чак от Мейн дотук, следвайки моите — нашите надписи. Трябва да ми разкажеш всичко. Междувременно се настани на зеленото кресло — то е най-удобно.

„Странно — помисли си Лари, — говори гладко и бързо като политик“.

Младежът отиде за чаши, а Лари се настани на зеленото кресло. Дочу отварянето на врата и тежките стъпки на Харолд се отдалечиха по стълбите. Огледа се. Е, не беше най-хубавата дневна на света, но с килим и малко модерни мебели може би щеше да изглежда по-добре. Най-хубавото нещо в стаята бе камината. Бе майсторски изработена. Но една от каменните плочи бе разхлабена, като че е поставена допълнително.

Стана и я измъкна. Харолд все още тършуваше долу. Лари се готвеше да върне обратно плочата, когато съзря някаква книга, понапрашена от хоросана, но не дотолкова, че да не се види единствената дума, напечатана със златни букви „РЕГИСТЪР“.

Изпитвайки срам, сякаш си пъхаше носа в чужди работи, той постави плочата на мястото й, точно щом отново чу стъпките на Харолд. Когато младежът влезе в дневната с две чаши в ръце, Лари отново седеше на креслото.

— Изплакнах ги на мивката — обяви Харолд. — Бяха прашни.

— Много са красиви — обади се Лари. — Виж, не мога да се закълна, че бордото е хубаво. Може да се окаже, че вместо с вино ще се почерпим с оцет.

— Който не рискува — усмихнато изрече Харолд, — той не печели.

Тази усмивка караше Лари да се чувства неудобно и той се хвана, че отново мисли за тетрадката — дали е на Харолд или на предишния собственик? И ако е на Харолд, то какво по дяволите, пише вътре?

* * *

Отвориха бутилката и с радост установиха, че виното е прекрасно. След половин час и двамата бяха леко пийнали, Харолд може би малко повече от Лари. Дори сега усмивката блуждаеше на устните му. Всъщност бе станала още по-широка.

Езикът на Лари се развърза от бордото и той се осмели да попита:

— Слушай, видях афишите за събранието на осемнайсети Защо не си в комитета, Харолд? Човек като тебе би трябвало да бъде избран.

Усмивката на Харолд стана още по-широка.

— Ами, много съм млад. Вероятно смятат, че нямам достатъчно опит.

— Аз пък мисля, че е непростимо от тяхна страна. — Наистина ли го мислеше? Тази усмивка странно го тревожеше. Не, не беше сигурен.

— Е, бъдещето ще покаже — заяви младежът, усмихвайки се още по-лъчезарно. — Всичко с времето си.

Лари си тръгна в пет часа. Разделиха се сърдечно с Харолд; младежът му стисна ръката, усмихна се и го покани да дойде отново. Но Лари имаше усещането, че Харолд не дава пет пари дали ще го посетят отново.

Бавно пое по асфалтираната алея и се обърна да махне за сбогом, но Харолд вече се бе прибрал. Вратата бе затворена. Докато седеше в прохладната дневна всичко се струваше нормално на Лари, но сега, когато стоеше на алеята, неочаквано му дойде наум, че това е единствената къща в Боулдър, в която завесите не са дръпнати и щорите — вдигнати. „Естествено — помисли си той, — все още има много къщи със спуснати щори — къщите на мъртвите.“ Когато хората се бяха заразили от грипа, бяха дръпнали пердетата като преграда към външния свят. Бяха умрели сами, като дивите животни. Живите, може би в съзнателно отричане на този символ на смъртта, вдигаха щорите и разтваряха завесите.

От виното имаше леко главоболие и се опита да си внуши, че студенината, която усети в дома на Харолд, се дължи на махмурлука му, справедливо наказание за човек, който пие хубаво вино, като че е евтин мускат. Но това не беше вярно. Огледа улицата и си помисли: „Слава Богу, че възприятията ни притежават избирателна способност. Защото без нея като нищо щяхме да бъдем като герои от романите на ужаса на Лъвкрафт.“

Неочаквано изпита чувството, че Харолд го наблюдава през процепите на щорите и юмруците му се свиват, сякаш иска да стисне някого за гушата, а усмивката му се е превърнала в злобна гримаса…

В този миг си припомни нощта в Бенингтьн, когато се бе събудил с ужасното чувство, че там, в тъмното, има някой… а после чу (или му се бе сторило) приглушени стъпки, отдалечаващи се на запад.

„Престани. Престани да си въобразяваш какво ли не.“

„Буут Хил — хрумна му ненадейно. — За Бога, престани! Защо ми трябваше да размишлявам за мъртъвците, проснати зад спуснати щори и пердета, в мрака, като в тунел, тунела «Линкълн». Господи, ами ако започнат да възкръсват? Мили Боже, престани…“

Неочаквано се хвана, че си припомня как в детството си двамата с майка му посетиха зоопарка в Бронкс. Спряха пред клетките на маймуните и миризмата го удари като юмрук в носа. Лари се извърна и се готвеше да побегне, но майка му го спря с думите:

„Дишай, Лари. След пет минути няма да усещаш вонята.“

Момчето остана на мястото си, въпреки че не й повярва; опитваше се да не повърне (дори като малък повече от всичко на света мразеше да повръща). Но се оказа, че е права. Когато след известно време погледна часовника си, се оказа, че са пред клетката на маймуните от половин час. Не можеше да проумее защо дамите, застанали до него, си запушват носовете, а лицата им се изкривяват от отвращение. Сподели го с майка си и Алис Ъндърууд се засмя.

— Мирише отвратително, както и преди, но ти не го усещаш.

— Защо, мамичко?

— Не зная. Всеки може да го направи. А сега си кажи: „Искам да разбера как наистина мирише клетката на маймуните“ и поеми дълбоко въздух.

Лари се подчини и отново усети зловонието. Този път дори още по-силно и отвратително, като сандвичът и паят с череши започнаха да се надигат към гърлото му. Побягна към изхода на чист въздух и с мъка се удържа да не повърне.

„Това е селективното възприятие — помисли си той — и мама знаеше какво представлява, въпреки че не й бе известно как го наричат.“ Чу гласа на Алис: „А сега си повтори: «Ще вдъхна истинската миризма на Боулдър.»“ И той наистина усети — ей така, без никакво усилие. Долавяше вонята на бавно разлагащи се трупове зад залостените врати и спуснатите щори.

Тръгна по-бързо, опитваше се да не побегне, вдишвайки тежкото зловоние, на което той — както и всички останали — съзнателно бе престанал да обръща внимание, защото то бе навсякъде, във всичко, дори в мислите, поради което никой не спускаше щорите, дори когато се люби, защото мъртвите лежаха зад спуснатите щори, а живите все още искаха да наблюдават света отвън.

Отново му се повдигна — този път от виното и шоколадчетата, не от сандвич и черешов пай. Защото от клетката на маймуните, в която се намираше сега, нямаше начин да избяга, освен ако попаднеше на необитаем остров.. Въпреки че повече от всичко на света мразеше да повръща, сега със сигурност щеше да…

— Лари? Добре ли си?

Той подскочи от изненада. Гласът принадлежеше на Лио, който седеше на бордюра. Намерил бе топка за тенис на маса и я тупкаше на асфалта.

— Какво правиш тук? — попита го Лари. Почувства, че постепенно се успокоява.

— Исках да се приберем заедно у дома — нерешително отвърна Лио, — но не ми се щеше да влизам в дома на онзи човек.

— Защо? — попита Лари и седна на бордюра до момчето. Лио сви рамене и отвърна:

— Не зная.

— Лио?

— Какво?

— Мнението ти е много важно за мен. Защото Харолд… не ми харесва. Изпитвам смесени чувства. Бил ли си някога раздвоен?

— Аз изпитвам едно-единствено чувство към него.

— И какво е то?

— Плаши ме — простичко отвърна Лио. — Може ли да си вървим у дома при мама Надин и мама Луси?

— Разбира се.

Продължиха надолу по „Арапахо2“. Момчето продължаваше да си играе с топката за пинг-понг.

— Съжалявам, че е трябвало да ме чакаш толкова дълго — накрая наруши мълчанието Лари.

— Няма нищо.

— Не, наистина, ако знаех, щях да побързам.

— Аз също не скучах. Намерих топката на поляната на онзи човек. С нея се играе на пинг-понг.

— Тенис на маса — поправи го машинално Лари. — Защо ли държи щорите спуснати, как мислиш?

— Сигурно за да не може никой да надникне вътре. Явно върши разни тайни работи. Крие се зад щорите като мъртъвците, нали? — Стигнаха до пресечката с „Бродуей“ и завиха на юг. Срещнаха други хора по улицата: жени, зяпащи по витрините, мъж с кирка, друг човек, ровещ из рибарските такъми в счупената витрина на спортен магазин. Лари забеляза Дик Волман, който бе тръгнал нанякъде с колелото си. Той махна на Лари и Лио. Те отвърнаха на поздрава му.

— Тайни работи — повтори на глас Лари.

— Може би се моли на загадъчния човек — небрежно подхвърли Лио. Лари потръпна като ударен от ток. Момчето не забеляза нищо, погълнато от играта си с топката.

— Наистина ли смяташ така? — попита го Лари, стараейки се въпросът му да прозвучи непринудено.

— Не съм сигурен, но не е като нас. Усмихва се много често, ала ми се струва, че отвътре е пълен с червеи и те го карат да се смее. Големи бели червеи, които изяждат мозъка му.

— Джо… Лио искам да кажа…

Очите на Лио — тъмни и далечни — неочаквано се избистриха и той се усмихна.

— Виж, ето я Дейна. Харесвам я. Ей, Дейна! — викна той и й махна. — Имаш ли дъвка?

Дейна, която смазваше бегача си, се обърна и се усмихна. Бръкна в джоба на ризата си и извади пет дъвки „Джуси фрут“. Щастливо усмихнат, Лио се втурна към нея. Дългата му коса се развяваше, в ръката си стискаше топката.

„Тази асоциация между белите червеи и усмивката на Харолд… откъде на Джо (Не, Лио, поне така го наричаме) му е дошла такава мисъл — колкото интелигентна, толкова и ужасна?“ Момчето бе в нещо като транс. И не само то; колко пъти, откакто бе пристигнал, Лари бе забелязал как някой спира на улицата като вцепенен, взирайки се за миг в пространството, а сетне продължава пътя си, сякаш нищо не се е случило? Всичко се бе променило, дори човешките възприятия.

Това го плашеше.

Лари тръгна към Лио и Дейна.

* * *

Същия следобед Стю завари Франи да пере в малкия двор на новия им дом. Бе напълнила корито с вода и изсипала в него почти половин кутия „Тайд“ и разбъркала всичко с дървената дръжка на метлата, докато коритото се напълни догоре с пяна. Франи се съмняваше, че прави каквото трябва, но твърдо бе решила да не пита майка Абигейл и да издаде невежеството си относно домакинските въпроси. Пусна дрехите в студената вода, сетне мрачно стъпи в коритото и започна да ги тъпче, сякаш тъпчеше грозде за вино. „Новият ти модел «Мейтаг» 5000 — помисли си тя. — Задвижва се с два крака, запазва цветовете на дрехите, идеална за финото ви бельо, и…“

Извърна се и съгледа своя любовник, който, застанал до портата, я наблюдаваше развеселено. Франи задъхана спря.

— Ха-ха, много смешно. Откога стоиш там, умнико?

— От няколко минути. Какво си въобразяваш, че правиш? Може би изпълняваш любовния танц на горската патица?

— Ха-ха — изгледа го тя студено. — Още една дума и ще прекараш нощта на дивана в дневната или във Флагстаф, при приятеля си Глен Бейтман.

— Не исках да…

— Тук са и твоите дрехи, господин Стюарт Редман. Може да си основател на новия свят или за каквото там се мислиш, но това не пречи да си цапаш гащите.

Стю се усмихна, сетне се разсмя и каза:

— Не си ли малко груба, скъпа?

— Точно сега не ми е до любезности.

— Добре, излез от коритото. Трябва да поговоря с тебе.

Франи с удоволствие се подчини, въпреки че щеше да се наложи да измие краката си, преди да се залови отново с прането. Сърцето й биеше силно до пръсване, но не от щастие, също като пружина, навивана до скъсване от някой луд. „Ако това е начина, по който пра-пра-прабаба ми е прала — помисли си Фран, — тогава може би е имала право да търси усамотение в тази стая, която накрая се бе превърнала в скъпоценната приемна на майка ми. Навярно е смятала, че напълно си я е заслужила.“

Гневно погледна към краката си. По тях все още имаше полепнала сивкава пяна, която младата жена избърса с отвращение.

— Когато съпругата ми переше на ръка — започна Стю, — … обикновено използваше, как се наричаше? Дъска за търкане. Спомням си, че майка ми имаше поне три.

— Да, знам — раздразнено отвърна Франи. — С Джун Бринкмейкър обиколихме Боулдър, за да намерим нещо подобно, но не открихме нито една. Явно техниката е напреднала.

Той отново се засмя.

Франи сложи ръце на кръста си.

— Да не си посмял да ми се присмиваш, Стю Редман!

— Не. Просто си мислех, че знам откъде да ти намеря дъска за търкане. На Джун също, ако все още й трябва.

— Откъде?

— Чакай първо да проверя дали е още там. — Усмивката му помръкна и той прегърна младата жена. — Знаеш ли, благо дарен съм ти, че переш дрехите ми. Но Франи, защо си създаваш излишни грижи?

— Как защо? — смутено го изгледа тя. — А какво ще облечеш? С мръсни дрехи ли смяташ да ходиш?

— Скъпа, магазините са пълни с най-различни облекла. Лесно мога да си намеря дрехи с моя размер.

— Какво, да изхвърляш старите си дрехи само защото са се изцапали?

Стю неуверено сви рамене.

— Няма да стане. Това са навици от едно време, Стю. Като кутиите, в които поставяха хамбургерите или бутилките за еднократна употреба. Безсмислено е да започваме всичко отначало.

Той нежно я целуна.

— Добре. Само че следващия път аз ще се заема с прането ясно ли е?

— Съгласна — лукаво се усмихна тя. — И докога ще продължи това? Докато родя ли?

— Докато успеем да пуснем електростанцията. Тогава ще ти подаря най-голямата и лъскава перална машина на света.

— Предложението се приема. — Тя го целуна страстно и той отвърна на целувката й. По тялото й премина топла вълна (не топла, а гореща, не бива да се притеснявам, цялата горя винаги става така, когато ме целуне). Гърдите й се напрегнаха, а в слабините си усети приятна тежест. Промълви задъхано:

— Престани, ако искаш само да поговорим, иначе…

— Може да говорим по-късно.

— Дрехите…

— Хубаво е да покиснат малко — сериозно й обясни той. Франи се засмя, но той притисна устни към нейните. Когато я вдигна на ръце и тръгна към къщата, младата жена усети как силно пече слънцето и се запита: „Беше ли едно време толкова топло? Или това са ултравиолетови лъчи? Или причината е в това, че се намираме много над морското равнище? Така ли е всяко лято? Толкова ли е горещо?“

След миг осъзна, че Стю я съблича, че я милва още докато я носи нагоре по стълбите, като я караше да копнее за тялото му, да го обича.

— А сега седни тук — настоя той.

— Но…

— Говоря съвсем сериозно, Франи.

— Стюарт, изсипах в прането половин кутия „Тайд“, сигурно дрехите ще се втвърдят или нещо такова.

— Не се притеснявай.

Младата жена седна на шезлонг под сянката на навеса. Стю събу обувките и чорапите си, нави крачолите на панталоните си. Стъпи в коритото и тържествено заподскача върху дрехите. Франи безпомощно се закиска.

Стю вдигна поглед и каза:

— Искаш ли да прекараш нощта на дивана в гостната?

— Не, Стюарт — отвърна тя с разкаян вид и отново избухна в смях… докато по страните и започнаха да се стичат сълзи и я заболяха мускулите на корема. Овладявайки се, го запита:

— За какво искаше да поговорим?

— О, да. — Той се разхождаше напред-назад по прането, потънало в пяна. На повърхността изплуваха два чифта джинси и той отново ги натисна във водата. Франи си помисли: „Прилича ми на… о, не, ще се разсмея отново и ще пометна.“

— Тази вечер е първото заседание — заяви Стюарт.

— Имам две кутии бира, соленки, сирене и люти чушлета, които…

— Не става дума за това, Франи. Днес дойде Дик Елис и заяви, че иска да напусне комитета.

— Така ли? — изненада се тя. Дик не изглеждаше като човек, който би избягал от отговорност.

— Каза, че с радост би изпълнил всичко, което му наредим, веднага щом се появи истински лекар, но сега това не е по силите му. Днес го посетили двайсет и пет пациенти, включително една жена с гангрена на крака. Очевидно получила от драскотина, докато се е провирала под ръждив бодлива тел.

— Лоша работа.

— Дик я е спасил… с помощта на медицинската сестра, която пристигна с Ъндърууд. Високо, красиво момиче. Казва се Лори Констабъл. Дик твърди, че без нейната помощ пациентката щяла да умре. Във всеки случай са ампутирали крака й до коляното. Операцията продължила три часа и двамата били изтощени. После довели момченце с гърчове и Дик се побъркал, докато установи дали детето страда от епилепсия, диабет или нещо друго. Дошли няколко пациенти с хранително отравяне. Каза, че хората се хранят с консерви с изтекъл срок и твърди, че ако не разлепим плакати с инструкции как да поддържат хранителните си запаси, мнозина ще умрат. Та за какво говорех? А, още две счупени ръце, един случай на грип…

— Мили Боже! Грип ли каза?

— Спокойно. Това е обикновен грип. Лекува се с аспирин. Никакви черни петна по шията. Но Дик не е сигурен какви антибиотици да предписва. Чете по цели нощи медицински учебници, за да научи повече. Също се страхува, че грипа може да се разпространи и да настъпи паника.

— Кой е заболял?

— Жена на име Рона Хюит. Дошла е пеша дотук от Ларам, Уайоминг. Дик каза, че е само кожа и кости.

Фран кимна.

— За наше щастие тази Лори Констабъл, изглежда, хвърлила око на Дик, въпреки че е два пъти по-възрастен от нея. Смятам, че в това няма нищо лошо.

— Колко великодушно от твоя страна да им дадеш благословията си, Стюарт.

Той се усмихна.

— Във всеки случай Дик е вече на четирийсет и осем и има болно сърце. Точно сега не може да се справи с всичко сам. На практика излиза, че е нещо като студент по медицина. Стю мрачно изгледа Франи. — Много добре разбирам защо Лори си пада по него. Навярно й се струва истински герой. Бил е обикновен селски ветеринар и ужасно се бои да не убие някого. Знае, че всеки ден идват все повече хора и някои от тях са със сериозни заболявания.

— Значи трябва да потърсим някой друг за комитета.

— Да. Ралф Брентнър защитава позициите на онзи Лари Ъндърууд и от това, което каза, разбрах, че е свестен човек.

— Да. Според мен ще се справи. Днес срещнах гаджето му. Луси Суон, май така й беше името. Беше много мила и явно си е загубила ума по него.

— Предполагам, че всяка нормална жена би се чувствала така. Но, Франи, честно казано, не ми харесва, че е „изпял“ биографията си пред човек, с когото току-що се е запознал.

— Мисля, че стана така защото бях с Харолд от самото начало. Не смятам, че е разбрал добре защо съм с теб, а не с него.

— Какво ли е мнението му за Харолд?

— Попитай го и ще разбереш.

— Така и ще направя.

— Възнамеряваш ли да го поканиш в комитета?

— Вероятно. — Той се изправи. — Иска ми се да включа в комитета и онзи възрастен мъж, когото наричат Съдията, но той е на седемдесет, а това вече е твърде преклонна възраст.

— Ти разговаря ли с него за Лари?

— Не, но Ник е говорил. Ник Андрос е свестен човек, Фран. Накара двама ни с Глен да осъзнаем грешките си. Глен не беше много доволен, но все пак трябваше да признае, че някои от идеите на Ник са добри. Та Съдията му обяснил, че Лари не е точно човекът, от когото се нуждаем. Казал, че Лари просто се опитва да разбере бива ли го за нещо и че скоро ще се осъзнае.

— Това се казва препоръка.

— Да — отвърна Стю. — Но преди да го поканим, искам да разбера какво мисли за Харолд.

— Какво те притеснява? — неспокойно запита тя.

— Със същия успех мога да попитам теб, Фран. Все още ли се чувстваш отговорна за него?

— Аз ли? Не знам… Но като си помисля за Харолд, все още изпитвам лека вина.

— Защо? Защото го изместих? Фран, някога пожелавала ли си го?

— Не. За Бога, никога! — Тя леко потръпна.

— Веднъж го излъгах — продължи Стю. — Е, не беше точно лъжа. Случи се в деня, когато се срещнахме — на Четвърти юли. Мисля, че още тогава знаеше какво ще се случи. Казах, че не те харесвам. Но как бих могъл да съм сигурен дали искам да бъда с теб или не? Може и да съществува любов от пръв поглед, но в истинския живот… — Той замлъкна. Бавна усмивка се разля по лицето му.

— Какво е толкова смешно, Стюарт Редман?

— Просто си мислех, че в истинския живот ми бяха необходими поне… — той замислено се почеса по брадичката. — Ами, някъде към четири часа.

Младата жена го целуна по бузата.

— Много мило, няма що!

— Наистина. Във всеки случай мисля, че още ми има зъб заради това.

— Никога не е казал лоша дума за теб, Стю… или за когото и да било.

— Така е. Той непрекъснато се усмихва. Точно това не ми харесва.

— Нали не мислиш, че… крои някакво отмъщение?

Стю се усмихна и стана.

— Не. Не и Харолд. Глен смята, че опозиционната партия може би се е сплотила около него. Няма нищо лошо. Само се надявам това да не попречи на плановете ни.

— Не забравяй, че е самотен и наплашен.

— И ревнив.

— Ревнив ли? — Тя се замисли, сетне тръсна глава. — Не мисля. Разговарях с него и смятам, че щях да разбера, ако има нещо подобно. Може би се чувства пренебрегнат. Смятам, че е очаквал да го включат в организационния комитет…

— Ник настоя да не го приемем и ние се съгласихме. Изясни се, че никой от нас не му се доверява особено.

— В Оугънкуит бе най-непоносимото момче, което можеш да си представиш. До известна степен се дължи на семейното му положение, предполагам… че за родителите си е бил като излюпен от кукувиче яйце или нещо такова…, но след супер-грипа започна да се променя. Поне така ми се стори. Изглежда, се опитваше да се държи като… мъж. Сетне отново се промени. Изведнъж. Започна да се усмихва постоянно. Вече не можеше да се говори с него. Беше се затворил в себе си. Както понякога се случва с хората, които приемат нова вяра или четат… — тя млъкна и в очите й трепна нещо подобно на страх.

— Четат какво? — попита Стю.

— Нещо, което променя живота им — отвърна тя. — „Майн Кампф“, „Капиталът“ или чужди любовни писма.

— Какви ги говориш?

— Хммм. — Тя го изгледа сепнато, сякаш някой я бе събудил от дълбок сън. — Нищо. Нали щеше да се срещаш с Лари Ъндърууд?

— Разбира се… ако си добре.

— Нищо ми няма. Наистина. Хайде, върви. Събранието е в седем часа. Ако побързаш, ще успееш да вечеряш преди това.

— Слушам и се подчинявам.

Бе до вратата, отделяща предния от задния двор, когато тя се провикна:

— Не забравяй да го попиташ какво мисли за Харолд.

— Няма, не се безпокой.

— Наблюдавай очите му, когато отговаря, Стюарт.

* * *

Когато Стю престорено небрежно го попита за впечатлението му от Харолд (не бе споменал за свободното място в организационния комитет), в очите на Лари Ъндърууд се появиха едновременно недоумение и загриженост.

— Фран ти е казала за интереса ми към него, нали?

— Да.

Лари и Стю седяха в дневната на малката къща. В кухнята Луси, приготвяше вечерята. Подгряваше съдържанието на консерви на грила, който Лари бе измайсторил, и който работеше на газ от бутилка. Тя си припяваше откъси от „Хонки Тонк Уимен“, докато работеше. По гласи й личеше, че е щастлива.

Стю запали цигара. Беше намалил цигарите до пет-шест на ден — не го привличаше идеята Дик Елиас да го оперира от рак на белите дробове.

— През цялото време, докато следвах Харолд, си повтарях, че може би изобщо не е такъв, за какъвто се представя. И наистина излезе така, но все още се опитвам да разбера що за човек е той. Бе невероятно любезен. Отличен домакин. Отвори бутилка вино и вдигнахме тост за наше здраве. Прекарах приятно. Но…

— Какво?

— Когато за пръв път го видях, беше с гръб към мен и Лио. Зидаше тухлена оградка около лехата с цветя и рязко се извърна… очевидно не беше чул, че приближаваме, докато заговорих… и за миг си помислих: „Мили Боже, този тип сега ще ме убие“.

На вратата се появи Луси.

— Стю, ще останеш ли на вечеря? Има предостатъчно храна.

— Благодаря, но Франи ме очаква. Мога да остана още петнайсет минути.

— Сигурен ли си?

— Друг път, Луси, благодаря.

— Добре. — Тя отново се върна в кухнята.

— Дошъл си само за да ме разпиташ за Харолд? — попита Лари.

— Не — отвърна Стю, взимайки решение. — Дойдох да те попитам дали ще приемеш да участваш във временния комитет. Един от нашите — Дик Елис — бе принуден да се откаже.

— Значи такава била работата? — Лари отиде до прозореца и погледна навън към тихата улица. — Тъкмо бях решил да се занимавам с подобни мероприятия.

— Ще решиш сам, но на нас ни трябва човек и мнозина те препоръчаха.

— Кой, ако не е тайна?

— Разпитахме доста хора. Изглежда, си направил добро впечатление на Франи. И Ник Андрос каза — всъщност той не може да говори, но нали разбираш, споделил е мнението си с един от хората, с които си дошъл. Съдията Фарис.

Лари изглеждаше доволен.

— Съдията ме е препоръчал, а? Това е чудесно. Знаеш ли, може би той е човекът за вашия комитет. Дяволски е умен.

— Точно това твърди и Ник. Но човекът е на седемдесет и едва ли ще му стигнат силите.

Лари леко се усмихна и го изгледа.

— Този комитет май не е толкова временен, нали?

Стю също се усмихна и се поотпусна. Все още не бе решил какво точно изпитва към Лари Ъндърууд, но бе ясно, че човекът не е вчерашен.

— Добре, ще ти обясня. Бихме искали комитетът да бъде избран в пълен състав.

— За предпочитане единодушно — добави Лари. Погледът му бе приятелски, но проницателен. — Искаш ли бира?

— По-добре да не пия. Преди няколко дни с Глен Бейтман попрекалихме. Фран е търпелива жена, но всичко си има граници. Е, какво ще кажеш, Лари? Ще се присъединиш ли към нас?

— Предполагам… по дяволите, да. Мечтата ми бе да стигна дотук с хората си и да прехвърля отговорността върху плещите на някой друг. Ала накрая установих, че ще пукна от скука.

— Тази вечер ще има предварително събрание у дома, ще обсъдим големия митинг на осемнайсети Ще дойдеш ли?

— Разбира се. Мога ли да доведа Луси? Стю поклати глава.

— Дори не бива да говориш за това с нея. Известно време искаме да запазим всичко в тайна.

Усмивката на Лари помръкна.

— Не съм много подходящ за тайни работи, Стю. По-добре е веднага да ти го кажа, това може да ни спести по-нататъшни недоразумения. Струва ми се, че това, което се случи през юни, се дължи на факта, че твърде много хора се бяха увлекли в опасна игра. Грипът не е Божие наказание, ами резултат от човешката глупост.

— Само не го споменавай пред майка Абигейл — заяви Стю. Все още се усмихваше. — В случая съм съгласен с теб. Но се питам дали ще разсъждаваш по същия начин, ако беше избухнала война.

— Не те разбирам.

— Този човек, който ни се явяваше насън. Съмнявам се, че е изчезнал.

Лари изглеждаше сепнат, обмисляйки думите му.

— Глен казва, че разбира защо никой не говори за това — продължи Стю, — въпреки че всички бяхме предупредени. Хората тук все още се крият в черупките си. Единственото, което искат, е да ближат раните си и да погребат мъртъвците си. Но ако майка Абигейл е тук, то и той е тук. — Стю посочи с глава към прозореца през който се виждаше планината, обгърната от лятната мараня. — Повечето хора предпочитат да го забравят, но съм готов да заложа последния си долар, че той мисли за нас.

Лари погледна към кухнята, но Луси бе излязла да поговори със съседката си Джейн Ховинггьн.

— Мислиш, че ни следи? — тихо изрече той. — Подходящ разговор преди вечеря. Засилва апетита.

— Лари, не съм сигурен, но майка Абигейл казва, че това няма да свърши току-така. Или той ще приключи с нас или ние с него.

— Надявам се, че не го е споделила с другиго. Иначе хората тук ще хукнат към проклетата Австралия.

— Доколкото разбрах, не обичаш тайните заговори.

— Да, но… — Лари замлъкна. Стю се усмихваше добродушно. — Добре. Ще обсъдим всичко и ще си държим езика зад зъбите.

— Чудесно. Ще се видим в седем.

— Дадено.

Лари го изпрати до вратата.

— Още веднъж благодаря на Луси за поканата — каза Стю. — Скоро с Франи ще ви дойдем на гости.

— Добре.

Когато Стю понечи да отвори вратата, Лари извика:

— Хей.

Изненадан, Стю се обърна.

— От Мейн с нас пристигна едно момче. Казва се Лио Рокуей и е доста особено. Има известни затруднения. Двамата с Луси се грижехме за него, както и една жена на име Надин Крос. Надин също е… малко странна, нали разбираш?

Стю кимна. Из града се носеха слухове за сцената разиграла се между майка Абигейл и Надин, дошла с групата на Лари.

— Надин се грижеше за момчето преди да ги срещна. Лио притежава ясновидска дарба, сякаш вижда какво се крие в душите на хората. Може би винаги е имало такива люде, но след супергрипа сякаш са станали повече. И Лио… не пожела да влезе в къщата на Харолд. Дори отказа да остане на поляната пред нея. Това е малко странно, нали?

— Така е.

За миг се изгледаха замислено, сетне Стю си тръгна. С Франи почти не разговаряха по време на вечеря. Докато тя миеше последната чиния в пластмасова кофа, пълна с топла вода, хората започнаха да пристигат за първото събрание на временния организационен комитет.

Когато Стю отиде при Лари, Франи се втурна нагоре по стълбите и влезе в спалнята. В единия ъгъл на дрешника бе спалният чувал, с който бе пропътувала половината страна Младата жена държеше личните си вещи в малка чанта с цип. Повечето от тях беше извадила и подредила, но няколко все още бяха под спалния чувал. Няколко шишенца с крем за почистване на кожата (неочаквано се бе изринала след смъртта на родителите си, но сега обривът бе изчезнал), пакет дамски превръзки в случай, че й потрябват (бе чувала, че бременните понякога кървят), две кутии от евтините пури. На едната пишеше „момче е!“ а на другата „момиче е!“ Най-отдолу бе дневникът й.

Извади го и замислено се втренчи в него. Откакто бяха пристигнали в Боулдър, бе писала само осем-девет пъти и то съвсем кратки бележки. „Словесната диария май ме беше хванала докато пътувахме насам“ — каза си тя иронично. През последните четири дни не бе написала нито ред и подозираше, че вероятно накрая съвсем ще зареже дневника, въпреки че твърдо бе решила да вписва в него всички подробности, когато се установи на новото място. Заради бебето. Сега обаче, й бе хрумнало нещо.

„Начинът, по който хората се променят, когато приемат нова вяра… или четат нещо, което променя живота им… като чужди любовни писма…“

Изведнъж й се стори, че тетрадката натежава в ръцете й и че ще й коства невероятно усилие да го отвори и… и…

Внезапно подскочи и се обърна, сърцето й биеше лудо. Стори й се, че не е сама, че долавя някакво движение.

Може би е мишка, а най-вероятно бе плод на въображението й. Нямаше причина, абсолютно никаква причина ненадейно да си припомни мъжа в черни одежди. Бебето й бе живо и в безопасност, а това в ръцете й бе просто тетрадка. Във всеки случай не можеше да познае дали дневникът е бил четен от някого, а дори и да можеше, нямаше как да докаже, че този някой е бил Харолд Лодър.

Все пак разлисти страниците и се зачете, припомняйки си близкото минало като че разглеждаше черно-бели аматьорски фотографии. Домашен видеофилм за разсъжденията й.

Тази вечер ние им се възхищавахме и Харолд продължаваше да говори за цветове и тонове, а Стю ми намигна, а пък аз, каквато съм заядлива, също му намигнах…

Естествено Харолд ще протестира срещу основните принципи. Майната ти, Харолд, кога ще пораснеш!

… и виждам как е готов да пусне един от типичните си Харолд Лодърски поучителни слова…

(Мили Боже, Фран, защо изобщо си писала тези неща за него?)

Добре, познаваш Харолд… перченето му… всички онези помпозни думи и изявления… едно несигурно малко момче…

Това бе написано на дванайсети юли. Премигвайки, Франи запрелиства страниците, бързайки да стигне до края. Пред погледа й прелитаха отделни фрази, сякаш я блъскаха в лицето: „Във всеки случай Харолд мирише на чисто по изключение… дъхът му би прогонил и дракон тази вечер…“ и още нещо, което й се стори едва ли не пророческо: „Събира в душата си горчилка както пират трупа съкровища“. Но защо? За да подхранва собственото си чувство на тайно превъзходство? Или става дума за възмездие?

„О, той съставя списък… и го проверява повторно…ще открие… кой е бил добър или непослушен…“

После на първи август, само преди две седмици. „Снощи не записах нищо. Бях много щастлива. Дали някога съм била толкова щастлива? Не ми се вярва. Най-сетне със Стю сме заедно. Ние…“

Край на страницата. Обърна следващата. Първите думи отгоре бяха: „… се любихме два пъти.“ Но те едва задържаха вниманието й, преди погледът й да се спусне към средата на страницата. Там, до някакви досадни разсъждения за майчиния инстинкт бе онова, което привлече вниманието й и тя се вцепени.

Бе отпечатък от палец.

Започна трескаво да мисли: „По цял ден се возех на мотоциклет, всеки ден. Естествено опитвах се да се мия, когато имах възможност, но ръцете ми бяха мръсни и…“

Протегна ръка и не се изненада, че тя трепери. Сложи палеца си върху отпечатъка. Бе доста по-голям.

„Е, разбира се — каза си тя. — Когато правиш мазно петно, нормално е да стане по-голямо. Ето защо, това е…“

Но отпечатъкът от палец не бе чак толкова мазен. Малките линии и извивки бяха много ясни.

И не беше грес или масло, нямаше смисъл да се самозалъгва.

Бе засъхнал шоколад.

„Пейдейс“ — помисли си тя, — „десертчета, покрити с шоколад.“

За миг я достраша да се обърне — уплашена, че може да види усмихнатото лице на Харолд зад себе си, ухилено като чеширския котарак от „Алиса“. Плътните устни на Харолд сякаш тържествено произнасят: „Всичко с времето си, Франи. Всичко с времето си.“

Но ако Харолд тайно бе чел дневника й, дали това означаваше, че замисля някакво отмъщение срещу Фран и Стю? Разбира се, че не.

„Но Харолд се промени“ — прошепна й някакъв вътрешен глас.

— Проклятие, не се е променил чак толкова — извика тя в празната стая. Подскочи при звука на собствения си глас, сетне избухна в смях. Слезе на долния етаж и се зае да приготви вечерята. Щяха да вечерят по-рано заради събранието… но изведнъж то не й се струваше толкова важно както преди.

* * *

Извадки от стенограмата на събранието на организационния комитет, състояло се на 13 август 1990 година.

Събранието бе проведено в апартамента на Стю Редман и Франсис Голдсмит. Присъстваха членовете на временния комитет: Стю Редман, Франсис Голдсмит, Ник Андрос, Глен Бейтман, Ралф Брентнер, Сюзьн Стърн и Лари Ъндърууд.

За председател на събранието бе избран Стюарт Редман.

Франсис Голдсмит водеше протокола…

Тези бележки (плюс всяко оригване, хихикане и други шумове, записани на касети „Меморекс“ за всеки достатъчно луд да пожелае да ги чуе) ще бъдат депозирани в сейф в Първа Боулдърска банка… Стю Редман показа диплянка за хранителните отравяния, съчинена от Дик Елисън и Лори Констабъл. На корицата с големи букви бе написано: „АКО СЕ ХРАНИТЕ — ДЛЪЖНИ СТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ТОВА!“ Стю заяви, че Дик иска диплянката да бъде напечатана и раздадена из целия град още преди митинга на осемнайсети, защото вече има петнайсет случая на хранително отравяне в Боулдър, два от които много сериозни. Комитетът единодушно реши Ралф да подготви хиляда бройки и да намери още десет души, които да му помогнат при раздаването.

Сюзън Стърн повдигна друг въпрос от името на Дик и Лори, които нямаха възможност да присъстват лично. И двамата смятаха, че трябва да бъде създаден погребален комитет; според Дик тази точка трябваше да се включи в дневния ред на събранието, но за да не предизвика паника, да се формулира като „разумна необходимост“.

— Всички знаем, че в Боулдър има учудващо малък брой трупове — каза тя, — като се има предвид числеността на населението преди епидемията, но нямаме представа защо е така… не, че има голямо значение. Но все още има хиляди мъртъвци, които трябва да бъдат погребани, ако искаме да продължим да живеем тук.

Стю запита доколко е важен този проблем в настоящия момент и Сю отвърна, че ще стане много сериозен ще бъде в началото на есента, когато завалят дъждовете. Лари внесе предложение идеята на Дик за Погребалния комитет да бъде прибавена като точка в дневния ред на събранието на осемнайсети Предложението бе прието единогласно.

Сетне Ралф Брентнер прочете изявлението, подготвено Ник Андрос, което цитирам дословно:

„Един от най-важните въпроси, които стоят пред комита е дали се доверим напълно на майка Абигейл и да й разкаже за всичко, което се е случило на събранията ни? Въпросът може да бъде формулиран и така: «Дали майка Абигейл се довери на този комитет или на постоянния, който ще последва и да ни разкаже за това, което се случва при срещу й с Бог или с когото й да било… особено при тайните заседания?»

Може да прозвучи глупаво, но нека обясня, защото наистина въпросът е прагматичен. Трябва да определим мястото на майка Абигейл в нашата общност, защото проблемът не само в това, отново да се изправим на крака. Ако това всичко, тя нямаше да ни е нужна. Но както всички знаем има още един проблем — с така наречения «тайнствен» човек или, както Глен го нарича, Врагът. Моето доказателство, че той съществува е много просто и смятам, че много хора от Боулдър ще се съгласят с доводите ми — ако изобщо искат да мислят по въпроса. Майка Абигейл за пръв път видях насън, но се оказа, че тя наистина съществува; присъни ми се тайнственият човек, следователно той също съществува, въпреки че никога не съм го виждал. Тук всички обичат майка Абигейл, аз също я обичам. Но няма да отидем далеч, всъщност никъде няма да отидем — ако тя не одобри нашия начинания.

Днес следобед отидох при нея и направо я попитах, ще се присъедини ли към нас. Тя каза, че е съгласна, но при известни условия. Бе безкрайно откровена и заяви, че ще предостави свобода в ръководенето на «земните дела» — точно така се изрази. Почистване на улиците, разпределението на жилищата, ремонт на електростанцията.

Но също много ясно даде да се разбере, че с нея трябва да се съветваме по всички останали въпроси, свързани със загадъчния човек. Вярва, че всички сме шахматни фигури разигравани в партия между Бог и Сатаната; че най-важната фигура на Дявола в тази игра е Противника, който нарича себе си Рандъл Флаг (поне в момента, както обясни тя); по причини, известни единствено на Бога, той я е избрал за негова представителка. Тя вярва — и аз също съм съгласен с нея — че предстои битка не на живот; а на смърт. Мисли, че най-важното в момента и настоява, че трябва да се съветваме с нея по всички въпроси, свързани с… него. Не желая да се впускам в религиозни спорове или да споря с нея но очевидно пред нас има проблем, с който трябва да се правим. Във връзка с това имам няколко предложения.“

* * *

Ник подложи три въпроса на гласуване. Първият: „Възможно ли е да не дискутираме теологичната или свръхестествената намеса на Врага по време на събиранията ни?“ Всички членове единодушно се съгласиха да не бъдат обсъждани подобни теми, поне докато сме „в сесия“. Вторият въпрос бе: „Възможно ли е да се приеме, че главната задача на комитета е да се справим с тайнствения човек, Противника или Рандъл Флаг?“ Глен Бейтман подкрепи Ник, добавяйки, че от време на време може да се появят и други задачи — като например създаването на Погребалния комитет — което също е много важно. Отново последва единодушна подкрепа на формулировката на глухонемия.

След това Ник предложи да информират майка Абигейл за всичките дейности на комитета. Предложението бе прието с абсолютно мнозинство.

По молба на глухонемия комитетът премина към обсъждането на загадъчния човек. Ник предложи на запад да бъдат изпратени трима доброволци, които да се присъединят към хората на Противника и да разберат какво става в неговия лагер.

Сю Стърн незабавно предложи услугите си. След разгорещени дискусии, Глен Бейтман предложи да се забрани на всички членове от временния комитет, както и на постоянния, който щеше да бъде избран на събранието, да участват като доброволци в изпълнението на подобна задача. Сю Стърн запита какво налага подобна забрана.

Глен: „Всички уважаваме искреното ти желание да помогнеш, Сюзън, но не знаем дали хората, които ще изпратим, изобщо ще се върнат, или кога, или в какво състояние, Междувременно имаме много работа тук, в Боулдър. Ако заминеш, ще бъдем принудени на твоето място да вземем някого другиго и тепърва да му обясняваме неща, които вече сме обсъдили. Не смятам, че можем да си го позволим.“

Сю: „Предполагам, че си прав….или поне разумен…, но понякога се питам дали тези две качества винаги означават едно и също. Това, което всъщност се опитваш да кажеш че не можем да изпратим никого от комитета, защото са напълно незаменими. Излиза, че на практика ние просто… просто… не знам…“

Стю: „…Се крием зад гърбовете на останалите?“

Сю: „Да. Благодаря. Точно това имах предвид. Крием зад чуждите гърбове и изпращаме друг човек, който може бъде разпънат на електрически стълб или дори нещо още по-лошо.“

Ралф: „Какво, по дяволите, може да е още по-лошо?“

Сю: „Не знам, но ако някой знае, то това е Флаг. При тази мисъл ми се повдига.“

Глен: „Може да ти е неприятно, но успя ясно да изложиш позицията ни. Сега ние сме политиците тук. Политиците на новата ера. Остава ни само да се надяваме, че нашата кауза е по-достойна от каузите, заради които доскоро политици изпращаха хората на смъртоносни мисии.“

Сю: „Никога не съм мислила, че ще се занимавам с политика.“

Лари: „Приветстваме те с «добре дошла» сред строителите на новия свят.“

Предложението на Глен никой от комитета да не отиде на разузнаване, бе прието единодушно. Фран Голдсмит попита Ник какъв вид квалификация ще се изисква за „тайните агенти“ и какво би трябвало да открият.

Ник: „Едва след завръщането им (ако изобщо се върнат ще разберем всичко. Въпросът е, че нямаме представа какво е намислил онзи човек. Донякъде напомняме рибари, които използват за стръв хора.

Според Стю комитетът би трябвало да избере нелегални й да поиска съгласието им и всички го подкрепиха. С единодушно гласуване се реши повечето от следващите дискусии да бъдат изцяло записани на аудиокасети. Бе важно да имат протокол на всички дебати по въпроса за изпращането на разузнавачи (или шпиони), защото въпросът се оказа деликатен.“

Лари: „Имам предложение. Предполагам, че за тези, които не го познават, ще прозвучи налудничаво, но идеята ми може да се окаже добра. Предлагам да изпратим съдията Ферис.“

Сю: „Какво, този старец! Лари, да не си полудял?“

Лапи „Той е най-проницателният човек, когото познавам. Всъщност съдията е едва на седемдесет. Роналд Рейгън бе президент на по-преклонна възраст.“

Фран: „Не съм сигурна, че идеята е добра.“

Лари: „Но той е здрав и силен. Смятам, че тайнственият човек едва ли ще заподозре, че някакъв старец го шпионира… а не бива да забравяме, че този Флаг е адски мнителен. Вероятно е нащрек за подобен ход и не бих се изненадал, ако е поставил специални часови, които да проверяват хората, идващи при него, за да се предпази от евентуални шпиони. Освен това — може да ви прозвучи цинично и бездушно, особено на Франи, — но ако с него се случи нещо, то няма да загубим човек, комуто предстоят още дълги години живот.“

Фран: „Прав си. Действително звучи отвратително.“

Лари: „Мога само да добавя, че Съдията ще се съгласи. Наистина иска да помогне. А пък аз съм на мнение, че ще се справи.“

Глен: „Какво мислят останалите?“

Ралф: „Не познавам този човек. Но не смятам, че трябва да го отхвърлим само защото е възрастен. Все пак вижте кой ни ръководи — старица, прехвърлила стоте.“

Глен: „Мисля, че имаш право. Някой друг за изказване?“

Сю: „Чуй, Лари. Какво ще стане, ако Съдията успее да заблуди тайнствения човек, а после умре от сърдечен удар, докато се връща насам?“

Стю: „Това може да се случи на всекиго.“

Сю: „Съгласна съм…, но с възрастен човек като този рискът е по-голям.“

Лари: „Така е, но не познаваш Съдията, Сю. В противен случай щеше да разбереш, че преимуществата му са повече от недостатъците. Той наистина е много умен. Защитата се оттегля.“

Стю: „Мисля, че Лари е прав. Това е нещо, което Флаг може и да не очаква. Поддържам предложението. Други, които са съгласни?“

Комитетът гласува единодушно за кандидатурата на съдията.

Сю: „Е, подкрепих те, Лари, сега е твой ред да ми помогнеш.“

Лари: „Да, така е в политиката (бурен смях). Кого предлагаш?“

Сю: „Дейна.“

Ралф: „Коя Дейна?“

Сю: „Дейна Юргенс. Тя е най-смелата жена, която познавам. Естествено, има един недостатък — не е на седемдесет, но смятам, че ако й обясним за какво става дума, ще се съгласи.“

Фран: „Да — ако наистина трябва да го направим, смятам, че тя ще се справи. Поддържам предложението.“

Стю: „Добре. Кой ще гласува «за»?“

Предложението бе прието единодушно.

Глен: „Кой ще е третият?“

Ник (чете Ралф): „Ако на Фран не й хареса предложението на Лари, то страхувам се, че моето ще й хареса още по-малко. Предлагам…“

Ралф: „Ник, да не си полудял? Какво искаш да кажеш!“

Стю: „Хайде, Ралф, просто го прочети.“

Ралф: „Добре…тук пише, че иска да предложи… Том Кълън.“

Вдигна се врява.

Стю: „Добре. Ник има думата. Изписа вече куп хартия така че, чети, Ралф.“

Ник: „Първо, познавам Том също така добре, както Лари познава съдията, а може би и по-добре. Той обича майка Абигейл. Ще направи всичко за нея, включително да се пече на бавен огън. Без майтап — така е. Ако го помоли, би се самозапалил.“

Фран: „Е, Ник, никой не го оспорва, но Том е…“

Стю: „Остави, Фран — нека Ник се изкаже“.

Ник: „Второ, Врага не очаква да изпратим като шпионин някой малоумен. Общата ви реакция на моето предложение може би е най-добрият аргумент в негова полза.

Трето, искам да кажа, че независимо от забавеното си умствено развитие, Том не е идиот. Веднъж, по време на ураган, той ми спаси живота и действаше много по-бързо от когото и да било в същата ситуация. Том се държи като дете, но дори детето може да се научи да върши определени неща. Не виждам проблем, ако го накараме да запамети много простичка история. В края на краищата може да си помислят, че сме го натирили защото…“

Стю: „Защото не искаме да ни замърсява «генната банка» Идеята е прекрасна.“

Ник: „… защото е умствено недоразвит. Той дори може да каже, че ненавижда онези, които са го прогонили и че иска да си отмъсти. Именно това трябва да му се набие в главата на всяка цена.“

Фран: „О, не. Не мога да повярвам…“

Стю: „Думата има Ник. Нека спазваме реда.“

Фран: „Съжалявам.“

Ник: „Може да ви се стори, че поради умственото си изоставане Том много по-лесно би си признал истината, но…“

Лари: „Да?“

Ник: „… но всъщност е обратното. Ако кажа на Том, че е длъжен да повтаря неизменно историята, която ще му внушим той ще го направи. Тъй нареченият «нормален» човек може да издържи броени часове изтезания с вода, с електрошокове или пък забиване на клечки под ноктите, но…“

Фран: „Не ми се вярва да се стигне чак дотам, нали? Нали! Хей нима някой от вас си мисли, че хората ни могат да бъдат подложени на изтезания?“

Ник: „… преди да издаде и майчиното си мляко. Ала не и Том. Ако репетира историята си достатъчно време, той не само ще я научи наизуст, а ще повярва в нея. Никой няма да е в състояние да го уличи в лъжа. Всъщност умствената му изостаналост му е плюс в подобна мисия. Навярно думата «мисия» ви се струва претенциозна, но става въпрос точно за това.“

Стю: „Така ли е, Ралф?“

Ралф: „Има още нещо.“

Сю: „Ако наистина заживее с тази измислена история, как, по дяволите, ще разбере кога е време да се прибере у дома, Ник?“

Ралф: „Извинете, госпожо, но нали точно за това става дума.“

Сю: „Аха.“

Ник (чете Ралф): „Преди да изпратим Том, можем да го подложим на хипноза. Това не са празни приказки. Когато тази идея ми дойде наум, разговарях със Стан Ноготни да се опита да го хипнотизира. Стан го е правил някога за забавление на компаниите по разни сбирки. Чувал съм го да го разказва. Е, та Стан не беше много сигурен, че ще се получи… успя да хипнотизира Том само за шест секунди.“

Стю: „Старият Стан си знае занаята, а?“

Ник: „Още когато го срещнах в Оклахома, заподозрях, че Том може да бъде податлив на хипноза. Очевидно преди години той сам се е научил да се самохипнотизира до известна степен. Това му помага да прави смислови връзки. Не разбираше какви са ми намеренията, когато се видяхме за пръв път — нали съм глухоням — не можех да говоря, нито да отвърна на въпросите му. Показах му със знаци, че съм глухоням, но той не ме разбираше. Сетне изведнъж «изключи». Това е най-точната дума. Вцепени се и погледът му започна да блуждае. После дойде на себе си точно като при хипноза, когато ти кажат, че е време да се събудиш. И тогава ме разбра. Просто ей така. Дойде на себе си и знаеше всичко за мене.“

Глен: „Невероятно!“

Стю: „Несъмнено.“

Ник: „Преди пет дни накарах Стан да опита пост-хипнотично внушение. Идеята беше следната: половин час, след като извади Том от хипнозата, Стан трябва да каже «Умирам от желание да видя слон», при което младежът ще изпищи неудържимо желание да отиде в ъгъла и да застане на главата си. Стан действително го изпробва, при което Том се втурна към ъгъла и се изправи на главата си. Всичките играчки и топчета изпадаха от джобовете му. Сетне седна на пода усмихна ни се и каза: «Чудя се защо Том Кълън взе, че направи това.»“

Глен: „Все едно, че го чувам.“

Ник: „Обясних ви подробно случая, тъй като той доказва две мои твърдения. Първо, можем да внушим на Том точно кога да се върне. Най-лесният начин е да се ръководим от луната. От пълнолунието. Второ, като го подложим на дълбока хипноза когато се върне, ще получим пълна информация за всичко, което е видял.“

Ралф: „Това е всичко, което Ник е написал. Уф!“

Лари: „Прилича ми на един стар филм, който гледах много отдавна — «Кандидатът от Манджурия».“

Стю: „Какво?“

Лари: „Нищо.“

Сю: „Имам въпрос към Ник. Ще програмираш ли Том — предполагам че това е правилната дума — да не издава никаква информация за нашата дейност?“

Глен: „Ник, позволи ми да отговоря и, ако доводите ми се различават от твоите, поклати глава. Бих казал, че Том няма нужда от програмиране. Да го оставим да говори каквото пожелае. И без това пазим всичко, свързано с Флаг, в дълбока тайна, а той едва ли сам би се досетил за заговора ни… дори кристалната му топка «да работи».“

Ник: „Точно така.“

Глен: „Добре. Подкрепям Ник. Според мен няма какво да губим, можем само да спечелим. Идеята е много смела и оригинална.“

Стю: „Предложението се приема. Можем да продължим с обсъждането ако пожелаете, но не за дълго. Иначе ще стоим тук цяла нощ. Има ли други въпроси?“

Фран: „Разбира се. Каза, че няма какво да губим, Глен. Ами помислихте ли за Том? Възможно ли е да бъдем така бездушни? Може би не ви интересуват хората, които ще бъдат изтезавани, но аз нямам покой. Как може да сте толкова коравосърдечни? А Ник предлага да го хипнотизират така, че да се държи… като кокошка без глава! Как не те е срам, Ник! Мислех, че ти е приятел!“

Стю: „Фран…“

Фран: „Не, ще кажа всичко. Няма да напусна комитета, нито ще се разсърдя, ако гласувате против мен, но ще кажа всичко, което мисля. Наистина ли искате да превърнете това мило объркано момче в робот? Никой ли от вас не разбира, че започваме отново със старите методи? Не го ли разбирате? Какво ще правим, ако го убият, Ник? Ами, ако убият всичките? Ще изобретим някакви нови вируси? Подобрена серия на супергрипа?“

Настъпи тишина, докато Ник пишеше отговора си.

Ник (прочетено от Ралф): „Думите на Фран ме засегнаха дълбоко, но поддържам предложението си. Не, не съм доволен, че трябва да изпратим Том там, където може да го измъчват или убият. Но искам да изтъкна отново, че той ще го направи заради майка Абигейл и нейните идеи, и нейния Бог, а не заради нас. Убеден съм, че трябва да използваме всички възможни средства, за да предотвратим заплахата от този зловещ човек. Той разпъва хора на кръст, зная го от сънищата си, знам също, че някои от вас са сънували същото. Майка Абигейл също го е сънувала. Зная, че Флаг е олицетворение на злото. Ако някой измисли нов вариант на супергрипа, Франи, то ще бъде той. За да го използва срещу нас. Искам да го спрем, докато е по силите ни.“

Фран: „Всичко това е истина, Ник. Не мога да споря. Може би той действително е изчадие адово, както твърди майка Абигейл. Но ние се опитваме да се борим със същите средства. Спомни си онзи цитат от «Животинската ферма»! «Те местеха поглед от хората към свинете и не можеха да открият разлика помежду им.» Искам да чуя от теб — въпреки че Ралф го чете, — че ако трябва да се борим с такива средства, ако ни се налага… ние ще сме способни да се променим, след като всичко свърши. Можеш ли да обещаеш?“

Ник: „Не съм сигурен.“

Фран: „Тогава ще гласувам против. Ако трябва да изпратим хора на запад, то нека поне те да разбират на какво изложени.“

Стю: „Някой друг иска ли да се изкаже?“

Сю: „Аз също съм против, но поради по-практически причини. Ако продължим, както сме започнали, ще изпрати при Врага един старец и един слабоумен. Извинете за израза, аз също не го харесвам, но Том си е такъв. Против съм.“

Глен: „Нека да гласуваме, Стю.“

Стю: „Добре, нека гласуваме. Аз съм «за». А ти Франи?“

Фран: „Против“.

Стю: „Глен?“

Глен: „За.“

Стю: „Сю?“

Сю: „Против.“

Стю: „Ник?“

Ник: „За.“

Стю: „Ралф?“

Ралф: „Е, на мен идеята също не ми харесва особено, Е след като Ник я поддържа, то аз ще гласувам «за».“

Стю: „Лари?“

Лари: „Да бъда ли откровен? Идеята ми се вижда толкова гадна, че се чувствам като мръсник. Така значи се чувстват хората на властта. И все пак гласувам «за».“

Стю: „Предложението се приема с пет гласа «за» и два «против».“

Фран: „Стю?“

Стю: „Да?“

Фран: „Искам да променя вота си. Ако наистина ще изпращаме там Том, то нека всички сме единни. Съжалявам, че вдигнах толкова шум, Ник. Знам, че сигурно те боли, виждам го по лицето ти. Това е лудост! Защо трябваше да се случва? Не е като да участваш в комитет по организиране на абитуриентски бал. Гласувам «за».“

Сю: „Тогава аз също. Обединен фронт. Никсън застава мирно и казва: «Не съм мошеник».“

Стю: „При повторното гласуване всички бяха единодушни Ето ти носна кърпичка, Фран. Искам в стенограмата да бъде записано, че те обичам.“

Лари: „След тази бележка смятам, че би трябвало да закрием заседанието.“

Сю: „Поддържам предложението.“

Стю: „Предлагам да гласуваме. Тези, които са съгласни да вдигнат ръце. Онези, които са против, да се подготвят за удар по главата с кутия бира.“ Предложението бе единодушно гласувано.

* * *

— Ще си лягаш ли, Стю?

— Да. Колко е часът?

— Наближава полунощ.

Стю се прибра от балкона. Беше само по долни гащета и белотата им бе ослепителна на фона на загорялата му кожа. Франи, подпряна на таблата на леглото, с газена лампа на нощното шкафче до нея, за кой ли път се удиви на дълбочината на чувствата, които изпитваше към него.

— За събранието ли мислиш?

— Да. — Младият мъж си наля чаша вода от каната на нощното шкафче и се намръщи, тъй като след преваряването му се струваше безвкусна.

— Мисля, че бе чудесен председател. Глен те е помолил да ръководиш и общото събрание, нали? Това ли те измъчва? Отказа ли му?

— Не, обещах му и предполагам, че ще се справя. Мислех си за онези тримата, които ще изпратим на запад. Мръсна работа, да изпращаме шпиони. Беше права, Франи. Лошото е, че Ник също е прав. Как би постъпила при подобни обстоятелства?

— Щях да гласувам по съвест, а сетне щях да си легна. — Тя протегна ръка към газената лампа. — Да гася ли вече?

— Да. — Той се отпусна до нея. — Лека нощ, Франи, обичам те.

Тя лежеше и гледаше към тавана. Вече се бе примирила с решението относно Том Кълън… но отпечатъкът от пръст в дневника й не й излизаше от ума.

„И на най-търпеливия му писва, Фран.“

„Може би трябва да го споделя със Стю“ — помисли си тя. Но проблемът бе неин. Трябваше да изчака…, да наблюдава… да види какво ще се случи.

Измина доста време, преди да заспи.