Стивън Кинг
Сблъсък (62)

59.

Птици.

Чуваше песента на птиците. Фран лежеше в мрака и чуваше песента на птиците. Това й напомни за детството й. Съботните дни, когато не трябваше да ходи нито на училище, нито на църква. Денят, в който можеш да спиш, колкото поискаш. Да лежиш със затворени очи и да гледаш червената пулсираща тъмнина. Да слушаш птиците, да вдъхваш соления дъх на морето, защото се наричаш Франсис Голдсмит и си на единайсет. Беше събота сутрин и тя лежеше със затворени очи в Оугьнкуит…

Птици.

Чуваше как пеят птиците.

Но не беше в Оугьнкуит, беше в Боулдър.

Остана дълго в пулсиращата червена тъмнина и неочаквано си спомни за взрива.

(Експлозия?)

(Стю?)

— Стю!

Той седеше до леглото й, едната му ръка бе бинтована, на бузата му имаше дълбока драскотина, а косата му бе опърлена, но беше Стю, беше жив и когато тя отвори очи, на лицето му се появи израз на огромно облекчение.

— Фран, слава Богу!

— Бебето — прошепна младата жена. Гърлото й беше пресъхнало, поради което й беше трудно да говори. Стю я погледна неразбиращо и Фран изпита ужас.

— Бебето, — повтори тя с усилие. — Загубих ли го?

Той я прегърна несръчно поради бинтованата си ръка.

— Не, скъпа. Всичко е наред.

Тогава тя зарида, горещи сълзи се стекоха по страните й; прегърна го пламенно, без да я е грижа, че всеки мускул в тялото й крещи от болка. После ще мисли за бъдещето. Единственото, което я интересуваше сега, бе Стю.

* * *

По-късно го попита:

— Разкажи ми всичко. Големи ли са пораженията?

— Фран… — започна той скръбно и с нежелание.

— Ник? — прошепна младата жена. — Видях откъсната ръка…

— Хайде да оставим този разговор за по-късно.

— Не, искам да науча всичко още сега.

— Седмина са мъртви — пресипнало отвърна Стю. — Според мен извадихме късмет. Можеше да е много по-зле.

— Кои са загиналите, Стюарт?

Той стисна ръката й.

— Ник бе един от тях, скъпа. Помниш ли огромната стъклена стена… тя… тя… — той се запъна за миг, погледна към ръцете си, а сетне вдигна поглед. — Ник… успяхме да го разпознаем по… някои белези… — Извърна глава. От гърлото на Фран се изтръгна сподавен стон.

Когато Стю успя да се овладее, продължи:

— И Сю. Сю Стърн. Беше в къщата, когато се взриви.

— Но това е невъзможно! — възрази Фран. Чувстваше се вцепенена и объркана.

— Напротив, истина е.

— Кой още?

— Чад Норис.

Младата жена отново изстена, от очите й потекоха сълзи и тя машинално ги избърса с ръка.

— Вътре бяха останали само трима души. Истинско чудо. Бред каза, че в гардероба е имало най-малко девет пръчки динамит. А Ник… той почти… само като си помисля, че е държал кутията…

— Недей. Не мисли за това.

Останалите загинали бяха измежду хората, които бяха дошли с мотоциклети — Андрея Терминело, Дийн Уикоф, Дейл Пидерсън и младото момиче на име Патси Стоун. Стю не сподели, че Патси, момичето, което учеше Лио да свири на флейта, едва не бе обезглавено от въртящо се голямо парче от касетофона на Глен Бейтмън.

Фран кимна и усети пареща болка в шията. Когато помръднеше дори леко, целият гръб ужасно я болеше. Двайсет човека бяха ранени при взрива и един от тях — Теди Вейзък от комитета по погребенията, нямаше шанс да се възстанови. Други двама бяха в критично състояние. Човек на име Луис Дешамп бе загубил едното си око. Ралф Брентнър бе загубил два пръста на лявата си ръка.

— Тежко ли съм ранена? — попита Фран.

— Имаш леки ожулвания и кракът ти е счупен, поне така твърди Джордж Ричардсън. Взривната вълна те е изхвърлила в другия край на двора. Получила си нараняванията от приземилото се върху теб канапе.

— Канапе?

— Не помниш ли нищо?

— Помня нещо като ковчег… тапициран ковчег…

— Било е канапето. Аз лично те издърпах изпод него. Направо бях изпаднал в истерия. Лари дойде да ми помогне и аз го ударих през устата. Толкова бях полудял. — Фран докосна бузата му и той хвана ръката й. — Помислих, че си мъртва. Спомням си, че си казах: „Какво ще правя, ако е мъртва?“

— Обичам те — прошепна младата жена.

Той я прегърна — внимателно, за да не й причини болка — и двамата дълго останаха така.

— Харолд? — накрая попита тя.

— И Надин Крос — допълни Стю. — Те са заложили бомбата. Но не постигнаха и наполовина целта си. И ако успеем да ги заловим преди да избягат на запад… — Той неочаквано плесна с изподраните си длани. Неочаквана студена усмивка се появи на лицето му и накара Фран да потръпне. Добре познаваше това му изражение.

— Не се усмихвай така — помоли го. — Никога. Усмивката му помръкна и той продължи:

— Хората откакто съмна претърсват околността. Ала не вярвам да ги открият. Казах им да не се отдалечават на повече от шейсет километра на запад. Предполагам, че Харолд е достатъчно хитър, за да ги примами да отидат по-надалеч. Знаем как са успели да взривят къщата. Използвали са експлозив, който се задейства чрез радиотелефон.

Фран сепнато възкликна и Стю я погледна загрижено.

— Какво има, момичето ми? Гърбът ли те боли?

— Не. — Неочаквано тя осъзна думите на Стю за това как Ник държал кутията, когато динамитът избухнал. Неочаквано всичко си дойде на мястото. Говорейки бавно, му разказа всичко за кутията от радиотелефон и разпилените жички под масата в мазето на Харолд. — Ако бяхме претърсили цялата къща, вместо да вземем само проклетия дневник, може би щяхме да открием бомбата. — Гласът й затрепери и затихна. — Ник и Сю щяха да са ж-живи и… Той я прегърна.

— Затова ли Лари изглеждаше толкова отчаян сутринта? Помислих си, че е защото го ударих. Франи, нима можеше да знаеш? — Трябваше да се досетим! Трябваше! — Тя опря лице в рамото му и отново зарони сълзи. Стю я прегръщаше, приведен в неудобна поза, защото болничното легло не можеше да се повдигне.

— Не искам да се самообвиняваш, Фран. Трябвало е да се случи. Нямало е начин, освен ако не си специалист-сапьор, да разбереш какво става по няколкото жички и празната кутия. Ако бяха оставили няколко заряда динамит, тогава щеше да е различно. Не те обвинявам, както и никой в Зоната.

Докато говореше, две мисли се въртяха в ума й.

„Вътре имаше само трима… това е истинско чудо. Майка Абигейл… тя се върна… ох, тя е в ужасно състояние… само чудо може да я спаси…“

С усилие на волята тя леко се повдигна, за да вижда лицето на Стю, и каза:

— Майка Абигейл… Всички щяхме да сме в къщата, ако не бяха дошли да ни кажат…

— Да, истинско чудо — повтори Стю. — Майка Абигейл ни спаси живота. Въпреки че е… — той замлъкна.

— Стю?

— Тя спаси живота ни, като се върна точно в този момент, Франи. Тя ни спаси живота!

— Тя мъртва ли е? — попита Фран и стисна ръката му. — Стю, и тя ли е мъртва?

— Върна се в града към осем и петнайсет. Момчето на Лари Ъндърууд я водеше за ръка. Беше онемяло, нали знаеш какво му става, когато е много възбудено, но я е отвело при Луси. Тогава силите й я напуснали — Стю поклати глава. — Мили Боже, как изобщо е стигнала толкова далеч…, а с какво се е хранила и какво е правила… Ще ти кажа нещо, Фран. Не съм си представял, че съществуват загадъчни явления. Ала сега съм сигурен, тази жена ни бе изпратена от Бога.

Тя затвори очи.

— Мъртва е, нали? Умряла е през нощта. Върнала се е, за да умре тук.

— Все още е жива. Според лекаря сигурно скоро ще умре, но все още се държи. Страхувам се. Тя спаси живота ни, като се върна навреме, но се страхувам за нея, и се страхувам при мисълта защо се е върнала.

— Какво искаш да кажеш? Майка Абигейл никога не би причинила зло…

— Тя прави това, което й нареди Бог — дрезгаво отвърна Стю. — Същият този Бог, който уби собствения си син.

— Стю!

Пламъкът в очите му угасна.

— Не знам защо се върна и дали има какво да ни каже. Не знам. Може да умре без да се върне в съзнание. Джордж каза че съществува подобно възможност. Но знам, че експлозията… и смъртта на Ник… и завръщането й… ни накараха да прогледнем. Хората знаят, че Харолд е причинил взрива, но смятат, че Той е накарал Харолд да го направи. По дяволите аз също мисля така. Мнозина смятат, че Флаг е отговорен за плачевното състояние на майка Абигейл. Аз лично не съм сигурен. Не зная нищо, но се страхувам. Имам чувството, че всичко ще свърши зле. Преди не изпитвах подобни чувства, но сега е съвсем различно.

— Ала ние сме тук — проплака тя. — Ние и бебето, нали? Стю мълча дълго време. Фран реши, че няма да получи отговор. И тогава той каза:

— Да. Но докога?

* * *

На трети септември късно следобед хората започнаха да прииждат към дома на Лари и Луси. Сами, на двойки или по трима. Сядаха по стъпалата на къщите, на чиито врати бяха нарисувани големите тебеширени кръстове. Сядаха на бордюрите на тротоарите, по поляните, където по това време на годината тревата бе пожълтяла. Говореха тихо. Пушеха цигарите и лулите си. Брад Кичнър бе тук, ръката му бе превързана и висеше безпомощно на кърпа, преметната през врата му. Кенди Джоунс бе тук, както и Рич Мофат с бутилка „Блек Велвет“ в кафява кесия. Също и Норман Кейлог и Томи Геринджър, с навити ръкави на ризата, изпод които се показваха загорелите му, мускулести ръце. Хари Дънбъртьн и Сенди Дю Шен седяха заедно на одеяло и се държаха за ръце. Дик Волман, Чип Хобарт и шестнайсетгодишният Тони Донахю седяха близо до къщата на Лари и се черпеха с „Канадиън клуб“. Пати Крегер седеше с Шърли Хамет. Между тях имаше кошница за пикник. Кошницата бе пълна догоре, но те явно нямаха апетит. Към осем часа улицата се изпълни с хора, всичките наблюдаваха къщата. Велосипеда на Луси бе оставен наблизо, а до него бе паркиран големият Кавазаки на Ричардсън.

Лари ги наблюдаваше от прозореца на спалнята. Зад гърба му, на леглото в безсъзнание лежеше майка Абигейл. От острата миризма излъчваща се от тялото й, му се повдигаше (той мразеше да повръща), но не помръдна от мястото си. Това бе наказанието му за това, че Ник и Сюзън загинаха, а той бе оцелял и дори нямаше драскотина.

Лекарят бе отишъл за малко до лечебницата да провери как са пациентите му. От двайсетината пострадали бяха останали само шестнайсет. Трима се прибраха по домовете си а Теди Вейзък почина.

Добрият стар Лари — беше запазил пълно самообладание, докато другите губеха своето. Взривът го бе изхвърлил в лехата с цветя, но не бе получил дори драскотина. Около него падаха отломки, но нищо не го засегна. Ник бе мъртъв, също и Сюзън, а на него му нямаше нищо. Да, добрият стар Лари Ъндърууд.

Населението на Боулдър оплакваше мъртъвците си. Харолд, трябваше да се върнеш с дузина ръчни гранати, за да довършиш делото. Харолд! Лари го бе следвал през цялата страна, бе вървял по следата от „Пейдей“ и хитро измислени импровизации. Едва не изгуби пръстите си, докато зареждаше с бензин в Уелс. Харолд бе открил много по-лесен начин. Харолд бе този, който предложи членството в различни комитети да бъде съобразено с нарастването на населението. Харолд бе този, който предложи да се гласува временният комитет да бъде преизбран в постоянен, без промени в състава. Умникът Харолд. Харолд и неговият дневник. Харолд и усмивката му.

Много мило от страна на Стю да твърди, че никой не би се сетил какво замислят Харолд и Надин. Това разсъждение не минаваше при Лари. И преди бе виждал блестящите хрумвания на Харолд. Едно от тях бе изписано на покрива на хамбар с огромни букви. Трябваше да се досети. Инспектор Ъндърууд лесно проследяваше обвивки от шоколадчета, но не бе чак толкова велик, когато ставаше дума за динамит. Инспектор Ъндърууд бе едно голямо лайно. „Лари, ако знаеше…“ Гласът на Надин. „Ако искаш, ще коленича пред теб и ще те моля.“

Още един шанс да се избегне смъртта и разрушенията… Нещо, което никога нямаше да сподели с когото и да било. Защо още тогава не заподозря нищо? Ако не подробности за бомбата, свързана с радиотелефона, то поне нещо в по-общ план.

„Планът на Флаг.“

Да — зад всичко обикновено стоеше Флаг, зловещият кукловод, дърпащ конците на Харолд, Надин и Чарли Импенинг. И един Бог знаеше на колко още хора. Обитателите на Зоната биха линчували Харолд, но това бе дело на Флаг… и на Надин. И кой я бе изпратил при него, ако не Флаг? Но преди да отиде при Харолд, тя бе дошла при Лари. А той я бе отпратил.

Как би могъл да се съгласи? Чувстваше се отговорен за Луси. Бе задължен да откаже не само заради нея, но и заради себе си — усещаше, че са нужни само още един-два провала за да го унищожат като човек, и то завинаги. Така че я бе отпратил. Предполагаше, че Флаг е доволен от предишната нощ…, ако изобщо Флаг бе истинското име на онзи човек. Стю все още бе жив и можеше да говори от името на комитета. Глен бе жив и Лари предполагаше, че той е будната съвест на комитета, но Ник бе сърцето, а Сю, заедно с Фран, бе тяхна съвест. „Да — помисли си горчиво той, — всички унищожени наведнъж, хубава работа бе свършил нощеска този кучи син. Когато Надин и Харолд пристигнат там, сигурно ще ги възнаградят добре.“

Извърна се от прозореца, главата му туптеше от болка. Ричардсън измерваше пулса на майка Абигейл. Лори проверяваше бутилките на системата, които висяха на стойка до леглото. Луси стоеше до вратата.

— Как е тя? — попита Лари.

— В същото състояние — отвърна Ричардсън.

— Ще изкара ли нощта?

— Не съм сигурен, Лари.

Жената на леглото приличаше на скелет, покрит с опъната сивкава кожа. Косата й бе окапала. Гърдите й бяха изчезнали, устата й бе широко отворена, дишаше хрипливо. Лари си помисли, че прилича на мумия — неразложена, но сбръчкана и изсъхнала, без възраст.

Да, сега бе мумия, не майка Абигейл. Дишаше задавено, сякаш ветрец шумоли в стърнище. „Възможно ли е все още да е жива? — питаше се Лари… — и какви още изпитания й е подготвил Бог? С каква цел?“ Това бе някаква шега. Джордж му бе разказвал за подобни случаи, но нито един от тях не бе толкова страшен, и той не бе очаквал да види подобна гледка. Сякаш майка Абигейл се самоизяждаше. Тялото й продължаваше да функционира, въпреки че би трябвало да е мъртва от недохранване. Луси, която я бе сложила в леглото, бе промълвила, че старицата тежи колкото хвърчило, готово всеки момент да бъде отнесено от вятъра. Луси внезапно проговори, сепвайки всички останали.

— Майка Абигейл иска да ни каже нещо.

— Тя е в кома, Луси… едва ли има шанс да дойде в съзнание… — несигурно се обади Лори.

— Върнала се е да ни каже нещо. И Господ няма да я прибере при себе си, докато не го стори.

— Но какво би могла да ни каже? — попита Дик.

— Не знам — отвърна Луси, — но ме е страх да го чуя. В това съм сигурна.

Джордж Ричардсън наруши продължителното мълчание:

— Трябва да отида до болницата. Лори, Дик, ще имам нужда от вас.

„Няма да ни оставиш сами с тази мумия, нали?“ — замалко да попита Лари и стисна устни, за да не го изрече.

Тримата отидоха до вратата и Луси им подаде връхни дрехи.

— Има ли нещо, което бихме могли да сторим за нея? — обърна се Лари към лекаря.

— Луси знае как да борави със системата — отговори Джордж. — Нищо друго не бихме могли да направим. Разбираш ли… — Той замлъкна.

— Лека нощ Лари, Луси — каза Дик.

Излязоха. Лари отново се загледа през прозореца. Хората стояха и чакаха. Навярно се питаха: „Жива ли е? Мъртва ли е? Умира ли? Може би Бог я е изцелил? Дали е казала нещо?“

Луси го прегърна през кръста и той подскочи.

— Обичам те — прошепна тя.

Лари я прегърна. Сложи глава на рамото й и безпомощно заплака.

— Обичам те — повтори тя. — Всичко е наред. Не се притеснявай. Излей мъката си, Лари.

Той плачеше. Сълзите му бяха горещи и тежки като куршуми.

— Луси…

— Штт. — Усети успокоителното докосване на ръцете й.

— О, Луси, за какво е всичко това? — изплака той, опрял лице на рамото й, а младата жена безмълвно го притисна към гърдите си. Майка Абигейл дишаше хрипливо, изпаднала в дълбока кома.

Джордж бавно мина по улицата с мотоциклета си, предавайки едно и също съобщение: „Все още е жива. Надеждите не са големи. Не, не е казала нищо и малко вероятно е да го стори. Може да се разотивате по домовете си. Ако се случи нещо, ще разберете.“

Когато стигна до ъгъла, подкара мотоциклета към болницата. Ауспухът гърмеше на пустите улици, докато накрая звукът му заглъхна.

Хората не се разотидоха. Останаха още известно време подновявайки разговорите си, анализирайки всяка дума на лекаря. Надеждите не са големи, но какво означаваше това? Кома. Ако мозъкът й е престанал да функционира, какво тогава? Със същия успех можеха да очакват консерва с грах да проговори. Е, така би било при нормални обстоятелства, но сега всичко бе различно.

Хората отново насядаха. Мръкна се. В къщата, в която лежеше старицата, някой запали газена лампа. Обитателите на Боулдър щяха да се приберат по домовете си по-късно и цяла нощ да лежат будни в леглата си.

Разговорът се насочи колебливо към загадъчния човек. Ако майка Абигейл умре, това означава ли, че той е по-силен?

„Какво искате да кажете с «по-силен»?“

„Ами чисто и просто той е Сатаната.“

„Антихрист, така си мисля. Ние живеем във времето на Апокалипсиса… нима се съмнявате? И седемте була са свалени… По-страшно е от супергрипа.“

„Глупости, хората говореха и за Хитлер като за антихрист.“

„Ако онези сънища се върнат, ще се самоубия.“

„В моите аз бях в метрото, а Той бе кондукторът, само че не можех да видя лицето му. Бях уплашен. Побягнах в тунела. Сетне го чух да тича след мен. И да ме настига.“

„В моя сън слизах в мазето за туршия и видях някой да стои до пещта… просто някакъв силует. И знаех, че е Той.“

По небето заблестяха звезди. Застудя. Бутилките бяха пресушени. Лулите и цигарите проблясваха в мрака.

„Чух, че хората от комитета са изключили всички уреди.“

„Браво на тях. Ако в близко бъдеще нямаме електричество, ще си имаме големи неприятности.“ Хората продължаваха да си шепнат, невидими в мрака. „Предполагам, че сме в безопасност, поне през тази зима. Няма начин онзи човек да премине през проходите. Но на пролет…“

„Ами ако разполага с атомни бомби?“

„Майната им на тях, но ако има няколко от онези гадни неутронни бомби? Или бактериално оръжие?“ „Или самолети?“

„Тогава какво?“

„Не знам.“

„Проклет да съм, ако знам.“

„Нямам ни най-малка представа.“

Около десет часа вечерта се появиха Стю Редман, Глен Бейтман и Ралф Брентнър и започнаха да раздават листовки. Ралф леко накуцваше, защото парче от готварската печка бе откъснала парче от десния му прасец. На листовките бе написано:

„СЪБРАНИЕ НА СВОБОДНАТА ЗОНА В ЗАЛАТА «МЮНЦИНГЕР»,

4 СЕПТЕМВРИ В 20:00“

Това сякаш бе сигнал хората да се разотидат. Те си тръгнаха безмълвно в мрака. Повечето запазиха листовките си, но имаше и такива, който ги смачкаха и захвърлиха. Всички се прибраха по домовете си, за да се опитат да поспят.

И може би да сънуват.

* * *

Когато следващата вечер Стю откри събранието, залата бе препълнена, но присъстващите бяха много тихи. Зад Стю седяха Лари, Ралф и Глен. Фран се бе опитала да стане, но гърбът все още силно я болеше. Независимо от ужасяващия спомен, Ралф я снабди с радиотелефон, чрез който да участва в заседанието.

— Трябва да обсъдим някои неща — тихо произнесе Стю, но гласът му прозвуча ясно в притихналата зала. — Предполагам, че на всички ви е известно за взрива и смъртта на Ник, Сю и останалите, както и няма човек, който да не е разбрал за завръщането на майка Абигейл. Ще поговорим за това, но първо добрите новини. Ще ви ги съобщи Бред Кичнър.

Бред се приближи до катедрата и по лицето му нямаше и следа от вълнението, което го бе обзело вчера.

— Утре ще включим електростанцията — обяви той. Този път аплодисментите продължиха близо половин минута. По-късно Стю каза на Фран, че ако не бяха вчерашните събития, сигурно хората щяха да понесат Бред на ръце. Накрая ръкоплясканията заглъхнаха.

— Ще го включим по обяд и искам всички да сте готови по домовете си. Готови за какво? За четири неща. Искам да ви кажа нещо важно. Първо, изключете всяка лампа и електрически уред. Второ, направете същото и в празните къщи около вас. Трето, ако надушите газ, завъртете кранчетата. Чуете ли сирените на пожарната команда, моля да се притечете на помощ…, но бъдете разумни. Не искам да има катастрофи с мотоциклети и смъртни случаи. Имате ли някакви въпроси?

Няколко души поискаха уточнения. Той търпеливо отвърна на всички, единственият признак, издаващ нервността му бе, че въртеше черния бележник в ръцете си.

Когато въпросите бяха изчерпани, Брад каза:

— Искам да благодаря на всички, които работиха неуморно за да имаме електричество. Напомням на комитета по енергетика, че не е разпуснат. Ще последват неуредици и какво ли още не. Надявам се да помагате активно. Господин Глен Бейтман твърди, че може би тукашното население ще наброява десет хиляди, докато падне снегът и ще се увеличи следващата пролет. В Лонгмънт и в Денвър има електростанции, които трябва да бъдат включени преди изтичането на следващата година…

— Не и ако оня мръсник постигне целта си! — извика някой от дъното на залата.

Настъпи пълна тишина. Брад стоеше, здраво стиснал ръце, лицето му бе смъртно бледо. „Няма да успее да завърши речта си“ — помисли Стю, а сетне Брад продължи. Гласът му бе учудващо спокоен:

— Отговарям само за електричеството. Но смятам, че ние ще сме тук дълго, след като онзи човек си е отишъл. Ако не мислех така, щях да работя за него. Хич не ме е грижа за него?

Понечи да слезе от подиума и някой друг извика:

— Прав си!

Този път аплодисментите бяха безспирни, но в тях имаше нещо, което не се хареса на Стю. Наложи се да удари многократно с чукчето си, преди да въдвори ред.

— Следващата точка в дневния ред…

— По дяволите дневния ред! — изкрещя млада жена. — Да поговорим за тайнствения човек! Да поговорим за Флаг!

Настъпи суматоха. Стю така силно заудря с чукчето по катедрата, че то се счупи.

— Имате възможност да говорите за каквото пожелаете, но докато аз ръководя, искам да има някакъв ред! Постепенно гласовете утихнаха.

— А сега — продължи той с тих и спокоен глас, — ще ви разкажа за случилото се на втори септември в къщата на Ралф Брентнър.

Бе ги накарал да замлъкнат, но, подобно на аплодисментите, последвали заключителните думи на Брад, тази тишина никак не му харесваше. Хората се бяха привели напред, бяха напрегнати, жадно следяха всяка негова дума. Това го караше да се чувства неспокоен и объркан, сякаш нещо в Свободната зона се бе променило през последните четирийсет и осем часа и той вече не знаеше какво представлява тя. Чувстваше се точно както по времето, когато се опитваше да избяга от епидемиологичния център в Стовингтън — като муха, оплела се в невидима паяжина. Имаше толкова лица, които не познаваше…

Но сега нямаше време да мисли за това.

Описа събитието накратко, премълчавайки предчувствието на Фран в последния миг; в настроението, в което бяха сега, не се нуждаеха от подобни подробности.

— Вчера сутринта с Бред и Ралф три часа се ровихме из развалините и открихме остатъци от динамитна бомба, към която е бил прикрепен радиотелефон. Вероятно е била скрита в гардероба в дневната. Бил Скенлон и Тед Фремтьн намериха още един радиотелефон на платото Сънрайз и предполагаме, че бомбата е била взривена оттам…

— Предполагаме, че е бил онзи задник — завика от третия ред Тед Фремтън, — онзи негодник Лодър с проклетата си курва!

Из залата се разнесе шепот.

„Това ли са добрите момчета? Не дават пет пари за смъртта на Ник, Сю и останалите. Те са като тълпа, жадна да линчува някого и единственото, което ги интересува, е да хванат Харолд и Надин и да ги обесят… като заклинание против загадъчния човек.“

Случайно улови погледа на Глен, който цинично сви рамене.

— Ако още някой се провикне от мястото си, ще закрия събранието и тогава ще можете да се наговорите до насита — заяви Стю. Тед го изгледа сърдито, а младият мъж отвърна на погледа му. След няколко секунди Тед сведе очи.

— Уликите водят към Харолд Лодър и Надин Крос. Имаме основание за сериозни подозрения, но засега не сме напълно сигурни и се надявам добре да го запомните.

В залата се разнесе ропот.

— Казвам го, защото — продължи Стю, — ако се върнат в Зоната, бих искал да ги доведете при мен. Ще ги арестувам и Ал Бандел ще организира съдебен процес. Ние… ние сме длъжни да действаме справедливо. Надявам се, че имате представа къде отиват тези, които действат по друг начин.

Огледа залата с надежда, че са го разбрали, но видя по лицата на хората само удивление и негодувание. В него се втренчиха стотици очи и той прочете мислите на хората: „Какви ги дрънкаш? Те са заминали на запад. А ти се държиш сякаш са отишли на двудневна екскурзия.“

Наля си чаша вода и отпи малко от нея, надявайки се да овлажни пресъхналото си гърло. Вкусът й го накара да се намръщи. — Освен това искам да ви кажа, че трябва да изберем нови членове на комитета. Днес няма да се занимаваме с това, но трябва да помислите кого смятате да..

Някой вдигна ръка.

— Имате думата, но първо се представете…

— Казвам се Шелдън Джоунс — каза огромен мъж с вълнена карирана риза. — Защо да чакаме? Защо да не изберем новите членове още сега? Предлагам Тед Фремтън.

— Поддържам кандидатурата — извика Бил Скенлън. — Идеята ти е чудесна!

Тед вдигна ръце над главата си и в залата се разнесоха бурни аплодисменти. Стю усети как губи почвата под краката си. Искаха да подменят Ник Андрос с Тед Фремтън? Каква глупава шега. Тед бе в комитета по енергетика, но бе открил, че това е тежка работа. Беше се преместил в погребалния комитет и като че това занимание му бе харесало повече, макар Чад да бе споделил със Стю, че Тед е от хората способни да превърнат десетте минути за пушене в обедна почивка, а обедната почивка — в полудневна отпуска. Той охотно бе приел да участва в издирването на Харолд и Надин, може би защото му се струваше истинско предизвикателство. По чиста случайност двамата с Бил бяха открили радиотелефона с Сънрайз и оттогава бе започнал да важничи, което никак не се харесваше на Стю. Погледът му отново срещна този на Глен и сякаш прочете мисълта му в циничното му изражение и леката усмивка: „Може би трябва да използваме Харолд да укроти и този.“ Дума, която Никсън бе използвал многократно, изведнъж изплува в съзнанието му; неочаквано разбра къде е източникът на отчаянието и на чувството за дезориентация. Думата бе „мандат“. Техният мандат бе приключил преди две нощи. Той продължи:

— Според мен трябва да дадем възможност на хората да помислят. Предлагам да гласуваме. Нека тези, които смятат, че изборите трябва да бъдат проведени днес, да кажат „да“. Чуха се само няколко гласа.

— Тези, които смятат, че изборите трябва да бъдат отложени със седмица или повече, да кажат „не“.

Мнозина се обадиха, но повечето хора изобщо не взеха участие в гласуването, сякаш този проблем не ги засягаше.

— Добре — каза Стю. — Ще се съберем след седмица, на единайсети септември.

„Печален епитаф, Ник. Съжалявам.“

— Доктор Ричардсън е тук да информира за състоянието на майка Абигейл и на останалите пострадали от взрива. Докторе?

Когато лекарят тръгна към катедрата, хората гръмко заръкопляскаха. Той съобщи, че в резултат на взрива досега са починали девет души, трима са в критично състояние, положението на двама е сериозно, а осем вероятно ще се възстановят.

— Вземайки, под внимание силата на взрива, смятам, че сме имали късмет. А сега разрешете да кажа няколко думи за майка Абигейл.

Хората в залата се приведоха.

— Мога да кажа само това. че не съм в състояние да й помогна.

В залата се разнесе шепот. Стю забеляза скръб по лицата на присъстващите, но явно думите на доктора не изненадаха никого.

— Доколкото знам, тази жена е на сто и осем години. Казаха ми също, че е.изчезнала преди две седмици и според мен през това време се е хранила само с корени и треви. — Мили Боже — измърмори някой, и бе невъзможно да се разбере дали гласът е на мъж или на жена.

— Едната й ръка е покрита с обриви от отровен бръшлян, а краката й са изранени и биха могли да се излекуват ако общото й състояние не беше толкова…

— Ей, няма ли да престанеш? — провикна се Джак Джексън надигайки се от мястото си. Лицето му бе пребледняло, разгневено и тъжно. — Нямаш ли капка благоприличие?

— Благоприличието не е моя грижа, Джак. Само докладвам за състоянието й такова, каквото е. Сега е в безсъзнание, страда от недохранване и е много стара. Смятам, че ще умре. Ако ставаше дума за друг човек, щях да бъда абсолютно сигурен. Но както и на всички вас, тя ми се присъни… тя и онзи, другият.

В залата отново се разнесе тих ропот и Стю усети как космите на тила му настръхват.

— За мен подобни сънища са пълна мистика — заяви Джордж. — Всъщност фактът, че всички ги сънуваме, явно подсказва телепатични способности. Но ще прескоча парапсихологията и теологията, както и благоприличието, по една и съща причина: не разбирам нищо от това. Ако жената е изпратена от Бог, Той може би ще реши дали да я излекува. Аз не съм в състояние. Мога само да кажа, че самият факт, че все още е жива, ми се струва истинско чудо. Има ли някакви въпроси?

Нямаше. Едни го гледаха като зашеметени, други открито плачеха.

— Благодаря — каза Джордж и се върна на мястото си.

— Хайде — прошепна Стю на Глен. — Твой ред е. Глен застана на катедрата, без да се представя.

— Обсъдихме всичко останало, освен загадъчния човек. Отново се разнесе шепот. Няколко души в залата инстинктивно се прекръстиха. Възрастна жена закри с ръце лицето си.

— Разговаряхме за него на закрито съвещание — спокойно продължи Глен, — и се питахме дали да заговорим за него открито. Въпросът е там, че хората в Зоната се страхуват да го обсъждат, особено след сънищата, които всички имахме по пътя насам. Вероятно този период на възстановяване бе необходим. Сега смятам, че е време този въпрос да бъде повдигнат. В полицията имат начин за идентифициране на престъпниците — използват художник, който пресъздава лицето му по различни спомени на свидетели. В нашия случаи няма лице, но имаме серия от спомени, които да оформят поне контурите на нашия противник. Разговарях с няколко души и бих искал да ви представя съставения от мен портрет.

— Явно името на този човек е Рандал Флаг, въпреки че някои хора го наричат Ричард Фрай, Робърт Фриймонт и Ричард Фриймантъл. Инициалите Р.Ф. може би имат някакво значение, но ако е така, никой в комитета на Свободната зона няма представа какво означават. Присъствието му — поне в сънищата ни — предизвиква чувството на ужас, безпокойство и страх. В всички случаи физическото усещане, свързано с него е това на студенина.

Хората кимаха и възбуден шепот се понесе из залата. Стю си помисли, че са като момчета, които току-що са открили секса и с учудване разбират, че половият орган на жената се намира на едно и също място. Той прикри леката си усмивка с ръка.

— Същият брой хора са го „видели“ в Лас Вегас, в Лос Анджелис, в Сан Франциско, в Портланд. Някои — между тях и майка Абигейл — твърдят че Флаг разпъва на кръст тези, които не му се подчиняват. Всички, изглежда, вярват, че между този човек и нас се оформя един вид противопоставяне и че Флаг няма да се спре пред нищо, за да ни унищожи. А това означава много. Танкове и изтребители. Ядрени оръжия. Дори… нова, още по-смъртоносна епидемия.

— Само да ми падне този мръсник! — провикна се Рич Мофат. — Ще го заразя с проклетия супергрип!

Избухна смях, който сякаш разведри атмосферата. Глен също се усмихна. Беше инструктирал Рич половин час преди започването на събранието и той се бе справил чудесно. Стю си помисли: „Старият плешивко е прав за едно: познанията по социология понякога са полезни при събранията.“

— Казах ви всичко, което знам за него — продължи Глен. — И още нещо: смятам, че Стю има право, когато твърди, че трябва да се справим с Харолд и Надин по цивилизован начин, ако бъдат заловени, но подобно на него смятам, че това е малко вероятно. Съгласен съм с него за още нещо — че Надин и Харолд са действали по заповед на Флаг.

Думите му отекнаха в гробовната тишина.

— Трябва да се справим с този човек. Мистицизмът не е моя специалност, но съм длъжен да кажа, че както майка Абигейл въплъщава доброто, то Рандал Флаг въплъщава злото. Сигурен съм, че силата, която служи на майка Абигейл, ни е обединила тук. И не ми се вярва тя да ни изостави. Може би ще трябва да обсъдим всичко отново и да се освободим от кошмарите си. Може би трябва да решим веднъж за винаги какво да правим с онзи човек. Сигурен съм в едно — не бива да му позволим да дойде през пролетта и да ни победи с голи ръце. А сега давам отново думата на Стю.

Последните му думи бяха заглушени от бурните аплодисменти и той доволен се върна на мястото си. Беше успял да ги събуди… да ги изтръгне от летаргията. Бяха по-скоро разгневени, отколкото уплашени, бяха готови за предизвикателството (въпреки че може би нямаше да са толкова пламенни след дългата зима, през която да охладят чувствата си)… и най-важното бяха готови да говорят.

Обсъждането продължи три часа. Както бе предвидил Лари, то се оказа абсолютно безполезно. Имаше необмислени предложения като използване на бомбардировачи и ядрено оръжие, среща на високо равнище с Флаг, подготовка на отряди за борба с него.

През последния час хората ставаха един по един и разказваха сънищата си пред заинтригуваните си съграждани. Това напомни на Стю безкрайните заседания, обсъждания на въпроси, свързани със секса, в които бе участвал (повечето като слушател) по време на пубертета си.

Глен бе въодушевен и радостен от нарастващото им желание да говорят, както и от, промяната в атмосферата в сравнение с началото на събранието. Жителите на Свободната зона се пречистваха чрез разказите си. „Говорят като хора — помисли си той, — който дълго са таили в душата си чувство за вина и неадекватност, само за да открият, че тези неща, когато бъдат изречени, са твърде обикновени.“ Когато ужасът, предизвикан от сънищата им, бе споделен в тази публична дискусия, те бяха способни да го преодолеят.

Събранието завърши в един и половина сутринта. Глен си тръгна заедно със Стю; за пръв път след смъртта на Ник се бе почувствал добре. Радваше се, че съгражданите му са направили първия опит да се измъкнат от черупките си и да окажат съпротива на врага.

Чувстваше се обнадежден.

Както бе обещал Брад, електричеството бе пуснато по обяд на пети септември.

Сирените на покрива на околийския съд завиха неистово, плашейки хората, които вдигаха погледи към небето, търсейки самолетите на зловещия човек. Някои побягнаха към мазетата и останаха там, докато Брад откри как се изключват сирените.

На Уилоу стрийт избухна пожар и доброволната пожарна команда бързо го потуши. Капак на шахта полетя на около петнайсет метра височина на пресечката на „Уолнът“ и „Бродуей“ и се приземи като фризби върху покрива на магазина за играчки.

Имаше само един нещастен случай през този ден, които нарекоха Денят на електричеството. По необяснима причина се взриви магазин за автомобилни резервни части на Пърл стрийт. Рич Мофат бе застанал от другата страна на улицата с бутилка „Джек Даниелс“ в ръка и парче стомана го улучи и уби на място. Нямаше повече да чупи прозорци. Стю бе при Фран, когато светнаха неоновите лампи на тавана в болничната й стая. Наблюдаваше ги как мигат, сетне засияват с позната светлина и не можеше да повярва на очите си. Когато отново погледна към Франи, страните й бяха влажни от сълзи.

— Какво има, Фран? Боли ли те нещо?

— Толкова ми е мъчно, че Ник не е жив, за да види това. Прегърни ме, Стю. Искам да се помоля за него. Поне ще опитам да го сторя.

Стю я прегърна, но не знаеше дали тя се моли или не. Неочаквано осъзна, че Ник му липсва много, и че мрази Харолд Лодър повече от всичко на света. Фран беше права. Харолд не само бе убил Ник и Сю, той бе откраднал надеждата им..

Опита се да успокои Франи, но тя плака дълго. Когато най-после сълзите й пресъхнаха, той използва бутона, за да вдигне леглото и запали нощната лампа.

* * *

Някой раздрусваше рамото на Стю и той с усилие изплува от дълбините на съня. Умът му преповтаряше бавно безкраен списък от хора, които можеха да му отнемат съня. Майка му, която му казва, че е време да става и да върви на училище. Мануел самохвалкото в онази малък публичен дом в Нуево Ларедо му заявява, че трябва да плати още двайсет долара, ако иска да остане цялата нощ. Сестра в бяла униформа иска да измери кръвното му. Франи.

Рандал Флаг.

Последната мисъл му подейства като кофа студена вода, плисната в лицето.

Не беше никой от изброените хора. Бе Глен Бейтман с Коджак до него.

— Човек не може да те събуди, Източен Тексас — каза социологът. — Спиш като пън. Поне да беше запалил лампата, кучи сине.

— О, Боже, забравих, че имаме електричество!

Стю включи лампата, намръщи се от неочакваната ярка светлина и се взря в часовника. Беше три без петнайсет.

— Какво правиш тук, Глен? Бях заспал, в случай че не си забелязал.

Отмести поглед от будилника и загледа новодошлия. Лицето му бе бледо, изплашено… и остаряло. Имаше дълбоки бръчки и доста измъчен вид.

— Какво има?

— Майка Абигейл.

— Умря ли?

— Мили Боже, почти ми се иска да беше така. Тя дойде на себе си. И ни очаква.

— Нас двамата?

— Петимата. — Гласът на Глен стана още по пресипнал. — Знае, че Сюзън и Ник са мъртви и че Франи лежи в болницата, Нямам представа откъде го е научила, но е така.

— И иска да се срещне с хората от комитета?

— Да. Твърди, че е на прага на смъртта и че трябва да ни съобщи нещо. Не съм сигурен, че ми се иска да го чуя.

Нощта бе мразовита. Стю бе вдигнал ципа на якето си чак до брадичката. Студената луна, която блестеше над тях, го накара да се замисли за Том, който бе инструктиран да се върне при тях и да докладва видяното, когато настъпи пълнолуние. Сега луната бе в първата си фаза. Може би само тя виждаше къде са Том, Дейна Юргенс и съдията Фарис. Един Бог знае какво още виждаше в убежището на зловещия човек.

— Първо събудих Ралф — обясни Глен. — Казах му да отиде в болницата и да доведе Фран.

— Ако докторът смяташе, че тя е добре, би я пуснал да се прибере у дома — ядосано му отвърна Стю.

— Случаят е особен.

— Страшно си се разбързал за човек, на когото не му пука какво ще каже старицата.

— Страхувам се да не закъснеем — отвърна Глен.

* * *

Джипът спря пред дома на Лари в три и десет. Цялата къща бе осветена — не с газени лампи — сега вече не бяха нужни, а с електрически. Всяка втора улична лампа светеше, не само тук а из целия град и Стю ги бе наблюдавал през целия път като омагьосан. Когато слизаха от джипа, иззад ъгъла проблеснаха фарове. След миг старият камион на Ралф спря до тях. Ралф слезе и Стю се доближи до дясната седалка, където, подпряна на възглавница, седеше Фран. Усмихна се и нежно й каза:

— Здравей, дребосъче.

Тя го хвана за ръката. Лицето й бе като бяло петно в мрака.

— Много ли те боли? — попита Стю.

— Не чак толкова. Взех обезболяващи. Само не ме карай да бързам.

Младият мъж й помогна да слезе от кабината и Ралф я подхвана от другата страна. И двамата забеляза как тя потръпна, когато направи първата крачка.

— Искаш ли да те нося?

— Не, всичко е наред. Просто ме дръж здраво, разбра ли?

— Естествено.

— И вървете по-бавно. Ние, бабичките, не можем да бързаме.

Тръгнаха към къщата. Стоящите на верандата Глен и Лари ги наблюдаваха. На фона на вратата изглеждаха като фигури, изрязани от черен станиол.

— Как мислиш, какво ли ще ни каже? — промърмори Франи. Стю поклати глава.

— Не зная.

Стигнаха до вратата и тъй като Франи очевидно изпитваше силни болки, Ралф помогна на Стю да я въведат вътре. Подобно на Глен, Лари бе бледен и разтревожен. Носеше избелели джинси, а ризата му бе закопчана накриво. Бе обул мокасините си на бос крак.

— Извинявай, че се наложи да те домъкнем тук — каза той, обръщайки се към младата жена. — Седях до майка Абигейл, когато… Бяхме организирали дежурство, нали разбираш?

— Да, разбирам. — По някаква причина фразата „дежурство“ я накара да си спомни за гостната на майка си… но за разлика от друг път, не изпита неприятно чувство.

— Преди час Луси отиде да поспи. Задрямах за малко, а когато се събудих… Фран, мога ли да ти помогна?

Тя поклати глава и се усмихна насила.

— Не, всичко е наред. Продължавай.

— … тя ме гледаше. Можеше само да шепне, но съвсем разбираемо. Каза ми, че Господ ще я прибере на разсъмване. Но преди това иска да поговори с оцелелите. Попитах я какво има предвид и тя отвърна, че Господ вече е прибрал Ник и Сюзън при себе си. Знаеше за смъртта им. — Той дълбоко въздъхна и прокара пръсти през косата си.

Луси се появи в другия край на коридора.

— Направих кафе. Можете да си налеете, когато пожелаете.

— Благодаря ти, скъпа — каза Лари. Луси неуверено се огледа наоколо.

— Да дойда ли с вас, момчета? Или това се отнася само за комитета?

Лари погледна Стю, който промълви:

— Ела. Имам чувството, че времето на комитетите изтече. Бавно се отправиха към спалнята, изчаквайки Франи.

— Тя ще ни каже — неочаквано заяви Ралф. — Майка ще ни каже всичко. Няма смисъл да се безпокоим.

Влязоха всички и майка Абигейл ги изгледа с помътнелите си очи, очите на човек пред прага на смъртта.

* * *

Фран бе подготвена, но все пак се шокира от външния вид на старицата, която бе само кожа и кости. В стаята дори не се усещаше воня на гнило или на смърт; вместо това миришеше така, сякаш се намираха на прашен таван… не, по-точно в гостна. Иглата на системата беше излязла до половината, защото липсваше плът, в която да се закрепи.

Въпреки това очите на майка Абигейл не бяха се променили. Бяха топли, мили и човешки. Това бе облекчение, но Фран все още изпитваше страх… не, не точна страх, а нещо подобно на благоговение. Всъщност имаше предчувствието, че върху плещите им ще се стовари огромна отговорност.

„Човек предполага — Бог разполага.“

— Седни, момичето ми — прошепна майка Абигейл. — Много ли те боли?

Лари заведе Фран до креслото и тя седна, въздъхвайки облекчено.

Без да откъсва от нея блестящия си поглед, майка Абигейл прошепна:

— Очакваш дете.

— Да… но как…

— Шшшшттт…

В стаята настъпи тишина. Като хипнотизирана, Фран наблюдаваше умиращата старица, която се бе появила в сънищата им преди да се появи в живота им.

— Погледни през прозореца, момичето ми.

Фран извърна лице към прозореца, където бе застанал Лари видя хората, струпали се отвън. Но вместо потискащ мрак, отвън идваше мека светлина. Не бе отражение от осветлението в стаята; бе утринната светлина. Франи съгледа мъглявото, леко изкривено отражение на детска стая с надиплени пердета на квадратчета. Видя люлка — но беше празна, Имаше кошарка — но беше празна. Страх изпълни сърцето й. Останалите го видяха изписан на лицето й, но не разбраха причината; не виждаха нищо през прозореца, освен част от двора осветен от уличните лампи.

— Къде е бебето ми? — пресипнало попита Фран.

— Стюарт не е баща на бебето, момиче, но животът на детето ти е в неговите ръце и в тези на Господ. Синът ти ще има четирима бащи, ако изобщо се роди.

— Но какво ще се случи?

— Господ крие това от моя взор — прошепна старицата. Празната детска стая бе изчезнала. Фран виждаше единствено мрака. И сега страхът здраво бе стегнал сърцето й.

Майка Абигейл прошепна:

— Дяволският син призова невестата си и възнамерява да засее семето си в нея. Дали Той ще позволи на детето ти да оживее?

— Престани — изстена Франи. И скри лице в дланите си. В стаята се възцари пълна тишина. Мрачното лице на Глен изглеждаше остаряло. Дясната ръка на Луси машинално се движеше нагоре-надолу по яката на халата й. Ралф стискаше шапката си, играейки си разсеяно с перото й. Стю наблюдаваше Франи, но не можеше да отиде при нея. Не сега. Спомни си за жената от събранието, която бе закрила очите си с ръце при споменаването на зловещия човек.

— Майка, баща, мъж, жена — прошепна майка Абигейл. — А срещу тях — Принцът на планините, властелинът на мрака. Аз се възгордях. Както и всички вие прегрешихте от гордост. Не сте ли чували, че не трябва да се доверявате на властелините на този свят?

Те мълчаливо я наблюдаваха.

— Електричеството не е отговор, Стю Редман. Радиопредавателите още по-малко, Ралф Брентнър. Социологията няма да свърши работа, Глен Бейтман. Нито твоето разкаяние Лари Ъндърууд. Й нероденият ти син, Фран Голдсмит, няма да може да предотврати онова, което ще се случи. Звездата на Антихриста изгрява! Но вие не желаете да служите на Бога!

Тя ги изгледа един по един.

— Бог ще постъпи както намери за добре. Вие не сте грънчарят, а глината в неговите ръце. Може би човекът от запад е грънчарското колело, на което ще бъдете оформени като еднакви глинени гърнета. Ала Бог не ми е доверил какво ще се случи с вас.

По страните й се стичаха сълзи.

— Майко, какво да правим? — попита Ралф.

— Приближете се всички. Нямам много време. Отивам си у дома и в света няма човек, по-добре подготвен за това от мен. Приближете се.

Ралф седна на края на леглото. Лари и Глен застанаха в долната му страна, Фран стана, мръщейки се от болка, а Стю премести креслото й до Ралф.

— Бог не ви е събрал, за да създавате разни комитети — промълви старицата. — Повикал ви е тук, за да ви изпрати в поход. Иска да се опитате да унищожите властелина на мрака.

Тишина. Майка Абигейл въздъхна.

— Смятах, че ще ви поведе Ник, но Той го прибра при себе си — макар да ми се струва, че Ник все още не ни е напуснал. Не, не напълно. Но сега начело ще бъдеш ти, Стюарт. А ако Той прибере Стюарт, то начело ще застанеш ти Лари, а ако Той те повика при себе си, мястото ти ще заеме Ралф.

— Май пак останах на опашката — обади се Глен. — Какво…

— Да ни поведе? — хладно попита Фран. — Да ни поведе? Но накъде?

— Разбира се, че на запад, момичето ми — отвърна майка Абигейл. — На запад. Но на теб не ти е писано да тръгнеш. Само тези четиримата ще се отправят натам.

— Не! — Младата жена скочи на крака, без да обръща внимание на болката. — Какви ги говориш? Нима тези четиримата трябва да проникнат сами в леговището му? Хората, които представляват сърцето, душата и смелостта на Свободната зона? — Очите й блестяха. — За да ги прикове Флаг на кръстове, да дойде тук и следващото лято да ни избие до крак? Не съм съгласна да наблюдавам безразлично как мъжът ми ще се принесе в жертва на твоя Бог-убиец. Майната му на Господ!

— Франи! — На Стю му секна дъхът.

— Бог-убиец! Бог-убиец! Милиони — може би милиарди хора загинаха по време на епидемията. И милиони след това. Нямаме представа дали децата ни ще оживеят. Нима не му стига? Или това ще продължава дотогава, докато останат живи само мишките и хлебарките? Това не е никакъв Бог! Той е демон, а ти — негова вещица.

— Престани, Франи.

— Добре. И без това свърших. Искам да си вървя. Заведи ме у дома, Стю. Не в болницата — у дома.

— Искаме да чуем какво ще ни каже.

— Чудесно. Слушай и за двама ни. Тръгвам си.

— Чуй ме, момиченце.

— Как смееш да ме наричаш така!

Ръката на майка Абигейл се стрелна и здраво хвана китката на Франи. Тя застина. Очите й се затвориха. Главата й се отметна назад.

— Неееее трябваааа! О, Боже, Стю….

— Тук съм! — извика младият мъж. — Какво й направи?

Майка Абигейл не отвърна. Стори му се, че този миг продължи цяла вечност, а сетне ръката на старицата се отпусна.

Бавно, като замаяна, Фран замасажира китката си, въпреки че нямаше никакви следи. Очите й неочаквано се разшириха.

— Какво ти е? — разтревожено попита Стю.

— Изчезна — промърмори тя.

— Какво говориш? — Стю безпомощно започна да се оглежда наоколо.

— Болката… болката в гърба. Изчезна. — Тя удивено погледна към него. — Напълно изчезна. Виж. — Наведе се и докосна пръстите на краката си. Сетне пода: един, два пъти.

Отново се вгледа в лицето на майка Абигейл и възкликна:

— Това подкуп от твоя Бог ли е? Ако е така, може да си вземе изцелението обратно. По-добре болка, но заедно със Стю.

— Бог не раздава подкупи, дете мое — прошепна старата жена. — Просто дава знак и предоставя на хората свобода да го тълкуват.

— Стю няма да тръгне на запад — заяви Фран. Ала сега в гласа й имаше не само страх, а и изумление.

— Седни — настоя Стю. — Трябва да я изслушаме. Фран седна, като неспокойно опипваше кръста си.

— Трябва да тръгнете на запад — прошепна майка Абигейл. — Няма да вземете с вас нито вода, нито храна. Ще тръгнете още днес, дори без да се преобличате. Ще тръгнете пеша. Зная, че един от вас няма да стигне до целта, но не ми е известно кой ще бъде. Не знам дали с Божията помощ отново ще видите Боулдър. Не ми е дадено да го видя. Но знам, че онзи човек е в Лас Вегас и вие трябва да отидете при него. Ще стигнете до там и няма да трепнете, защото ще ви помага ръката на всемогъщия Господ. Да. С Божията помощ ще успеете.

Тя кимна и прошепна:

— Това е всичко. Казах ви онова, което трябваше.

— Не — прошепна Фран. — Невъзможно е.

— Майко — с пресипнал глас се обади Глен. Изкашля се и продължи: — Майко, не те разбирам. Ние… ние не сме близо до божествената сила, която управлява всичко това. Фран е права. Ако тръгнем натам, непременно ще ни убият, и то още преди да стигнем до Лас Вегас.

— Нима си сляп? Нима не видя, как Бог току-що излекува Фран? Нима мислиш, че в плановете Му е предвидена вашата смърт от ръката на редник от армията на Черния принц?

— Но, майко…

— Не — тя вдигна ръка и с жест го накара да замълчи. — Нямам намерение да споря с теб или да те убеждавам. Искам само да разберете замисъла на Бог. Чуй, Глен.

И неочаквано тя заговори с неговия глас.

— Майка Абигейл го нарича пионка на дявола — произнесе силният мъжки глас, по необясним начин излизащ от хлътналата старческа гръд и беззъба уста. — Може би той е последният вълшебник на рационалната мисъл, привличайки на помощ всички технологични постижения. А може би е още по-загадъчен, още по-зловещ. Известно ми е само, че съществува. И вече не смятам, че социологията, психологията или всяка друга „логия“ може да го спре. Мисля, че с него може да се справи само бялата магия.

Глен слушаше, зяпнал от удивление.

— Истина ли е това или са думи на лъжец? — попита старицата!

— Не зная, но това са мои думи — с треперещ глас отвърна Глен.

— Вярвайте. Вярвайте, ти, Лари… Ралф… Стю… Глен и особено ти Франи. Вярвайте… и се подчинете на Божиите слова.

— А имаме ли някакъв избор? — тъжно попита Лари. Тя учудено го изгледа.

— Избор? Винаги има избор. Така е решил Бог и Той няма да промени решението си. Имате право на избор. Правете каквото искате. Но… чухте какво се иска от вас.

Отново настъпи мълчание. Първи го наруши Ралф. — В Библията пише, че Давид се е преборил с Голиат. Аз ще послушам съвета ти. Тя стисна ръката му.

— И аз — обади се Лари. — Аз също. — Въздъхна и обгърна главата си с ръце, сякаш го болеше. Глен понечи да проговори, но преди да успее да каже и една дума, се разнесе стон, последван от глух звук от падане.

Беше Луси, която напълно бяха забравили. Бе припаднала.

* * *

Настъпи утрото.

Седяха в кухнята на Лари и пиеха кафе. Беше пет без десет, когато Франи застана на вратата. Лицето й бе подпухнало от плач, но вървеше без да накуцва.

— Мисля, че умира — каза тя.

Всички влязоха в спалнята. Лари бе прегърнал Луси.

Майка Абигейл дишаше с усилие. Също като болните от супергрипа. Мълчаливо застанаха край леглото й. Ралф бе сигурен, че ще стане чудо, че тялото на майка Абигейл ще изчезне, или че ще видят как душата й се превръща в блестящ облак и излита през прозореца.

Но накрая тя просто умря.

С една последна въздишка. Гърдите й не се надигнаха отново.

— Мъртва е — промълви Стю.

— Дано Бог се смили над душата й — прошепна Ралф. Вече не изпитваше страх. Скръсти ръцете й на гърдите й и сълзите му закапаха върху тях.

— И аз ще дойда — неочаквано заяви Глен. — Беше права. Бяла магия. Само това ни остана.

— Стю — прошепна Франи. — Моля те, Стю, откажи се.

Всички впериха поглед в него.

„Сега ти трябва да ни поведеш, Стюарт.“

Младият мъж си спомни за Арнет, за старата кола на Чарлз Кемпиън и смъртоносния й товар, която се бе разбила в бензиностанцията Бил Хапскомб. Спомни си за Денинджър и за Дейц и как бе започнал да ги свързва в ума си с усмихнати доктори, които го бяха лъгали — него и жена му — за състоянието й — и може би бяха се самозалъгвали. Най-вече мислеше за Франи. И за думите на майка Абигейл: „Това иска от тебе Бог.“

— Франи — каза той. — Трябва да тръгна.

— И да умреш. — Младата жена го изгледа горчиво, почти с омраза, а сетне погледът й се спря на Луси, като че я молеше за подкрепа. Но Луси бе потресена и не можеше да й помогне с нищо.

— Ако не тръгнем, всички ще загинем — продължи Стю. — Тя беше права. Какво ще стане, ако чакаме до пролетта. Как ще го спрем тогава? Не знаем. Нямаме представа. Никога не сме имали. Ще заровим глави в пясъка? Не можем да го спрем по друг начин, освен както предложи Глен. С бяла магия. Или с Божията помощ.

Тя заплака горчиво.

— Недей, Франи. — Той се опита да я хване за ръката.

— Не ме докосвай! — извика Фран. — Ти си обречен, ти си труп, така че не ме докосвай!

Стояха неподвижно край смъртното ложе на старицата, а слънцето се издигаше в небето.

* * *

Към единайсет сутринта Фран и Стю спряха колата си в подножието на планината. Стю взе кошницата за пикник, а Фран — покривката за маса и бутилката „Блу нън“. Пикникът бе нейна идея, но между двамата цареше странна неловкост.

— Помогни ми да постеля покривката — каза тя. — И внимавай за онези бодливи неща.

Намираха се в малка долина на триста метра под платото Сънрайз. Под тях се разстилаше Боулдър, обвит в синя мараня. Беше типичен летен ден и слънцето припичаше. В тревата пееха щурци. Скакалец подскочи и Стю го улови ловко. Усещаше как насекомото подскача и се опитва да избяга от шепата му.

— Плюни и ще те пусна — каза той старото детско заклинание и вдигна поглед. Франи тъжно му се усмихваше. С бързо грациозно движение тя извърна глава и плю. Заболя го сърцето, докато я наблюдаваше. — Фран…

— Не, Стю, не искам да говорим за това. Поне не сега.

Разстлаха бялата покривка, която Фран бе взела от хотел „Боулдерадо“ и младата жена подреди обяда: салата от марули и краставици, сандвичи с шунка; вино; и ябълков пай за десерт. Стю изпитваше странно чувство, докато наблюдаваше грациозните й движения, по които не личеше, че е получила сериозни контузии.

— Храната е чудесна. Хайде да започваме — каза тя. Стю седна до нея и взе сандвич, макар да не беше гладен. Сърцето му се свиваше от мъка, но все пак отхапа няколко залъка. Когато привършиха обяда, Фран го попита:

— Кога тръгвате?

— Следобед — отвърна той и запали цигара.

— За колко време ще стигнете дотам? Той сви рамене.

— Пеша? Не мога да преценя. Глен не е младеж. Нито пък Ралф. Ако успеем да изминаваме по четирийсет километра на ден, може би ще достигнем целта си в началото на октомври.

— Ами ако в планините падне сняг? Или в Юта? Стю отново сви рамене, наблюдавайки я сериозно.

— Да ти налея още вино? — попита тя.

— Не, получавам киселини.

Фран наля на себе си и пресуши чашата на един дъх.

— Дали тя бе глас Божии, Стю? Наистина ли?

— Откъде да знам.

— Ние я сънувахме, а после наистина тя дойде при нас. Цялата тази работа е част от някаква глупава игра. Чел ли си някога книгата на Йов?

— Никога не съм се интересувал много от Библията.

— Майка ми я четеше. Смяташе, че е много важно двамата с брат ми Фред да имаме добро религиозно възпитание. Никога не обясни защо. Нямаше голяма полза от това, освен че можех да отговарям на всички въпроси от Библията в телевизионното състезание „Опасност“. Спомняш ли си го, Стю?

Леко усмихнат, той отвърна:

— И нашият домакин Алекс Требек.

— Точно така. Дават ти отговора и очакват да кажеш какъв е бил въпросът. Знаех всичко, свързано с библейските притчи. Бог и дяволът се обзаложили за Йов и естествено накрая Бог спечелил — тя се усмихна тъжно. — Той винаги печели. Сигурно е почитател на бостънските „Селтикс“.

— Може да е облог — промълви Стю — но става дума за живота на хората в Боулдър. И за бебето в теб. Как го нарече тя? Синът ти?

— Дори не ми каза дали то ще оцелее — отвърна Франи. Ако го беше направила, само това, може би щеше да ми е по-леко да те пусна.

Стю мълчеше виновно.

— Как лети времето! — продължи тя. — Помогни ми, Стю.

Прибраха в кошницата неизядената храна заедно с покривката и бутилката вино. Стю се огледа, но освен трохите на мястото, където бяха обядвали, по нищо не си личеше, че някой е бил тук. Когато вдигна поглед, забеляза, че Фран плаче. Приближи се до нея, а тя промълви:

— Всичко е наред. От бременността е, постоянно ми се плаче. Просто не мога да се спра.

— Няма нищо.

— Искам да се любим, Стю.

— Какво, сега ли? Тук? Тя се усмихна и кимна.

— Да. Само трябва да внимаваме за онези бодливи неща.

Отново разстлаха покривката на земята.

* * *

В долния край на „Бейслейн“ тя го накара да спре до останките от къщата на Ралф и Ник. Цялата задна част бе напълно разрушена. Дворът бе пълен с отломки. Наблизо се валяше канапето, което бе притиснало Франи, а на стъпалата имаше засъхнало петно кръв. Тя внимателно го разгледа, после попита:

— Това кръвта на Ник ли е?

— Защо питаш?

— Това кръвта на Ник ли е?

— Господи, откъде да знам. Възможно е.

— Сложи дланта си на нея, Стю.

— Фран, да не си се побъркала?

На челото й се появи онази бръчка, изразяваща инат, която бе забелязал още в Ню Хемпшир.

— Сложи си ръката!

Той неохотно се подчини. Не беше сигурен, че кръвта е на Ник (бе склонен да смята точно обратното), но го полазиха тръпки.

— А сега се закълни, че ще се върнеш.

Стори му се че стъпалото се нагорещи и изпита желание да отдръпне ръката си.

— Фран, как бих могъл…

— Не всичко е в Божиите ръце! — зашепна тя. — Не всичко. Закълни се, Стю, закълни се!

— Фран, кълна се, че ще се опитам.

— Навярно трябва да се задоволя и с това.

— Трябва да се връщаме.

— Знам. — Тя продължи да се притиска към него. — Кажи, че ме обичаш.

— Това ти е много добре известно. — Добре, но все пак ми го кажи. Стю сложи ръце на раменете й.

— Франи, обичам те.

— Благодаря — каза тя и притисна лице към гърдите му. — Сега мога да се сбогувам с теб. Сега мога да те пусна. Те се прегърнаха сред обсипания с отломки двор.