Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

44.

„Полудявам! Скъпа, не го ли разбираш?“

Май бяха думи от песен на Хюи Смит Пианото. Много стара песен. Ехо от миналото. Как точно беше мелодията? А-а-а-а, та-та-та… ту-ту-ту..л-а-а и така нататък. Преливаща от мъдростта на Хюи Смит Пианото.

— Майната му — промълви той. — Хюи Смит Пианото беше на мода, преди да дойде моето време.

Години след това Джони Ривърс бе записал една от песните на Хюи — „Рокпневмония и буги-вуги грипче“. Лари Ъндърууд я помнеше добре и си помисли, че тя особено подхожда на сегашната ситуация. Добрият, стар Джони Ривърс.

— Майната му и на него — изрази гласно мнението си Лари. Изглеждаше ужасно — като призрак, който се препъва по някакво шосе в Нова Англия. — Де да можех да се върна в шейсетте!

Да, правилно, шейсетте. Страхотни дни бяха! Свободната любов и децата „цветя“. Анди Уархол с очилата си с розови рамки и тъпите му кутии „Брило“. Норман Спинрад, Норман Мейлър, Норман Томас, Норман Рокуел и добрият стар Норман Бейтс от мотела „Бейтс“, хе-хе-хе. Дилан си счупи врата, Бари Макгуайър изпя пресипнало „В навечерието на унищожението“. Даяна Рос повдигна самочувствието на всички бели деца в Америка. „Толкова готини групи имаше тогава — мислеше си Лари замаяно. — Обичам шейсетте. Осемдесетте можеш да си ги навреш в задника.“ Когато ставаше въпрос за рокендрол, шейсетте бяха златната епоха: „Крийм“, „Раскалс“, „Спунфул“, „Бийтълс“, „Ху“…

Лари се спъна, падна и си удари главата.

Пред очите му всичко стана черно, после отново се появи в ярки фрагменти. Той изтри с ръка тънката струйка кръв от слепоочието си. Това нямаше никакво значение. „Майната му“, както казваха в славните и велики дни на шейсет и пета. Какво значение има, че е паднал и си е ударил главата, когато цялата минала седмица не беше спал както трябва, защото непрестанно се пробуждаше от кошмарите. А за добри смяташе онези нощи, когато викът само застиваше в гърлото му. Най-страшно беше, когато се събуждаше от собствения си вик. Това направо го ужасяваше.

Сънуваше, че се намира в тунела „Линкълн“. Някой вървеше подир него. Само че в съня му това не беше Рита, а дяволът, който го следваше по петите с грозна, застинала на лицето усмивка. Дяволът не беше един от труповете, той беше сто пъти по-ужасен от някой оживял мъртвец. Лари побягваше, но бавно, както става в лошите сънища, спъваше се в невидими мъртъвци, които чувстваше, че са втренчили в него стъклени, като на препарираните ловни трофеи, очи от своите коли-гробници в замръзналия завинаги трафик. Колкото и да тичаше, Лари не можеше да избяга, понеже дяволът, зловещият човек, човекът на черната магия виждаше съвсем ясно в тъмното като с инфрачервени очила. Скоро започваше да припява на ухото му:

— Хайде, Лари, давай, заедно ще го напраааавим, Лаааари…

Чувстваше дъха на зловещия човек във врата си и тогава се пробуждаше, опитвайки се да избяга от съня със заседнал като рибена кост на гърлото вик или наистина надаваше толкова силен вик, че можеше да пробуди дори и мъртвите.

През деня зловещият човек се явяваше рядко. Той работеше само на нощни смени. През деня Лари се измъчваше от Адската самота, която разяждаше мозъка му с острите зъби на неуморен гризач, на плъх или може би на невестулка. През деня мислите му се връщаха все към Рита. Непрестанно в съзнанието му се явяваше онзи миг, когато я обърна и видя очите й — очи на животно, постигнато от болезнена и неочаквана смърт — и устата й, която бе покривал с целувки, пълна с зеленикаво повърнато. Тя бе умряла тихо през нощта, в собствения му спален чувал и сега той…

Направо откачаше. Нали така? Точно това ставаше с него. Полудяваше.

— Полудявам — простена Лари. — О, Господи, откачам!

Една част от мозъка му, която все още можеше да разсъждава рационално, му подсказваше, че страховете му са основателни, макар че в момента той най-много страдаше от горещината. След това, което се бе случило на Рита, повече не можа да се качи на мотора. Просто не беше в състояние, сякаш блокираше тотално. Представяше си, че лежи размазан на пътя. Затова и заряза мотоциклета.

Оттогава вървеше пеш. Вече колко дни — четири, осем, девет? Не знаеше. Още от девет часа сутринта горещината беше непоносима. Вече бе четири следобед, слънцето безмилостно печеше откъм гърба му, а той беше без шапка.

Не си спомняше кога точно заряза мотоциклета. Не беше вчера, може би беше предишния ден, но какво значение имаше това? Просто слезе, натисна ръчката за газта и отпусна лоста на съединителя. Мотоциклетът се откъсна от треперещите му ръце, стрелна се като дервиш, изпаднал в транс, и се понесе само на задното си колело по шосе № 9, някъде източно от Конкорд. Лари се опита да си спомни дали градът, в който бе „убил“ мотоциклета си, се казваше Госвил, ала и това сега нямаше никакво значение. В действителност мотоциклетът вече не му вършеше работа. И без това не можеше да го кара с повече от тридесет километра в час, а дори и тогава непрекъснато си представяше как прелита над кормилото и си счупва черепа, или как взима завой без видимост, удря се в някой преобърнат камион и избухва в пламъци. Съвсем скоро светна и малката червена лампичка, сигнализираща за прегряването на двигателя, а на Лари му се стори, че над нея бе изписано със ситни букви „страхливец“. Нима бе имало време, когато мотоциклетът бе за него не само удобно средство за придвижване, а и източник на удоволствие? Нима се бе наслаждавал на скоростта, когато вятърът галеше лицето му, когато пътят загубваше ясните си очертания само на десет сантиметра от петите му? Да. Така беше, докато Рита беше с него, преди Рита да се превърне в две празни очи и уста, пълна със зеленикаво повърнато, тогава наистина го бе карал с удоволствие.

Затова остави мотоциклета да се носи сам с бясна скорост по шосето. Машината прескочи насипа встрани от пътя и падна в обрасло с плевели дере. Лари се приближи до дерето предпазливо, със страх, сякаш моторът можеше изведнъж да се изправи и да го прегази. „Хайде, хайде, копеле, спирай вече“ — помисли си той, ала дълго време моторът продължаваше да бръмчи и да буботи, задното колело да се върти веригата да загребва изсъхнали листа, вдигайки облаци от кафява прах, а от хромирания ауспух да излиза синкав пушек. Дори и в този миг страхът до такава степен го владееше, че Лари очакваше да се случи нещо свръхестествено, например мотоциклетът да се вдигне сам от гроба си и да го премаже… Или че някой следобед ще чуе приближаващия се рев на мотор, ще вдигне поглед и ще види мотоциклета си, този проклет мотоциклет, който не искаше да си умре кротко, да се носи с бясна скорост право към него. Зад кормилото ще бъде зловещият човек, а точно зад него, в бели, копринени, развети от вятъра панталони, ще седи Рита Блекмор, с тебеширенобяло лице, стъклен поглед и коса, суха като царевично листо. Най-сетне моторът започна да се дави, да пухти, да трака и когато замлъкна, Лари погледна към него с известна тъга, сякаш бе убил част от себе си. Без мотора нямаше как да се пребори с тишината, а в известен смисъл тишината беше по-голям враг от ужаса му от смъртта и от страха му да не пострада при катастрофа. Оттогава вървеше все пеш. Бе минал през няколко малки градчета, в които имаше магазини за мотоциклети. На витрините им бяха изложени последните модели, заедно с ключовете. Но ако останеше загледан в тях по-продължително време, започваше да се вижда проснат в локва кръв на шосето — една картина в ярки цветове, подобна на сцените от отвратителните, но инак впечатляващи филми на ужасите на Чарлз Банд, където хората умираха прегазени от огромни камиони, или от грамадни, неизвестни насекоми, които се развиваха в топлото човешко тяло и в един миг пропълзяваха навън, разкъсвайки корема и червата им. Затова Лари подминаваше магазините и продължаваше пътя си блед и треперещ. Продължаваше да върви, а горната му устна и слепоочията му се оросяваха от малки капчици пот.

Отслабна. И как не? Вървеше по цял ден, от изгрев до залез. Не спеше добре. Събуждаше се от кошмарите в четири през нощта, запалваше газената лампа, свиваше се до нея и чакаше да се покаже слънцето, когато не го беше чак толкова страх да тръгне. Когато се стъмнеше и очертанията на шосето почти се загубваха в здрача, той припряно запалваше огън, крадешком, като избягал затворник. После лягаше с чувството на човек, който има в организма си два грама кокаин. Подобно на наркоман не изпитваше глад и ядеше малко. Кокаинът и страхът те карат да забравиш глада. Лари не се беше докосвал до дрогата от онова парти в Калифорния, ала през цялото време изпитваше неописуем ужас. Подскачаше, щом някоя птица изписукаше. А предсмъртният вик на животинче, повалено от по-голям и по-силен хищник, направо му изкарваше ума. Отначало отслабна, после стана кльощав, накрая измършавя. Сега бе на път да се стопи съвсем (казано метафорично). Беше пуснал брада, която бе особено впечатляваща, защото беше доста по-светла от косата му. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и искряха като очичките на малките, отчаяни животинчета, хванати в капан.

— Полудявам — изстена той отново. Отчаянието в тези думи направо го ужасяваше. Нима бе толкова зле? Преди време имаше един Лари Ъндърууд, който бе издал плоча, станала почти хит. Един Лари Ъндърууд, който бе мечтал да бъде Елтън Джон на своето време… о, Боже, как би се изсмял на това Джери Гарсия… о, Божичко! А сега се бе превърнал в жалко същество, пълзящо нагоре по един хълм на някаква магистрала, някъде в югоизточната част на Ню Хампшир. Влачеше се по корем, пълзеше като влечуго. Онзи, предишният Лари Ъндърууд явно нямаше нищо общо с тази пълзяща твар… тази…

Той се опита да се изправи, но не успя.

— Това е нелепо! — възкликна през смях, но със сълзи на очи.

От другата страна на пътя, на около двеста метра разстояние, се издигаше като някакъв прекрасен мираж бяла, продълговата къща, характерна за тази част на Ню Хампшир. Покривът и первазите й бяха боядисани в зелено. Пред нея се простираше широка зелена морава, която се нуждаеше от окосяване. В единия край на поляната минаваше поточе. Лари долови ромоленото му — един омайващ звук. Покрай моравата се виеше каменна стена, която явно бележеше границите на имота, а до нея на равни интервали, бяха засадени високи брястове. Лари просто щеше да изпълни своя велик световен номер на пълзящата твар и щеше да се довлече до сянката, точно това щеше да направи. И когато се почувстваше малко по-добре… щеше да се изправи на крака, да отиде до поточето, да си пийне и да се измие. Сигурно миришеше ужасно. Ама на кого му пукаше? Кой изобщо можеше да го подуши сега, когато и Рита бе мъртва?

Дали тя все още лежи в онази палатка? Дали се бе подула? Той отново потъна в мрачни мисли. А къде другаде би могла да бъде? Да играе голф с Боб Хоуп в Палм Сприйнгс?

— Господи, та това е ужасно — прошепна Лари и пропълзя на отсрещната страна на пътя. Смяташе, че лесно ще се изправи, щом стигне сянката, но видя, че това ще му коства твърде големи усилия. Все пак събра достатъчно сили, за да се обърне и да хвърли крадешком поглед надолу по шосето, само за да се увери, че мотоциклетът няма да връхлети отгоре му.

На сянка температурата беше поне с пет градуса по-ниска и Лари въздъхна с облекчение. Докосна врата си и бързо отдръпна ръката си, като усети остра болка. Слънчево изгаряне? Да намери „Ксилокаин“. И други подобни глупости. Гори, бебче, гори. Уатс. Спомняш ли си Уатс? Още едно ехо от миналото. Цялата човешка раса бе само силно отекващо ехо от миналото.

— Човече, ти си болен — каза той, подпря глава на грапавия ствол на един бряст и затвори очи. Слънчевите лъчи, които проникваха през клоните на дървото, образуваха червени и черни фигурки зад затворените му клепачи. Ромолящият звук на течаща вода бе напевен и успокояващ. След минутка ще слезе до потока и ще се измие. Само след минутка.

Лари задряма.

Скоро дрямката се превърна в първия му истински дълбок, спокоен сън от много дни насам, неспохождан от кошмари. Отслабналият му гръден кош се повдигаше и се спускаше равномерно. Брадата правеше лицето му да изглежда още по-слабо. Това беше лице на измъчен човек, на самотник като по чудо спасил се от жестоко масово изтребление, което никой не би могъл да си представи. Малко по малко тревожните бръчки по загорялото му лице се поизгладиха. Лари пропадна в най-дълбоките бездни на съня, сви се там на кълбо като речна твар, която търси спасение от лятната жега в хладната дънна кал. Слънцето се спусна по-ниско.

Пищните храсти до поточето се раздвижиха и след малко оттам изскочи едно момче. Беше на тринадесет, а може би на десет години, но високо за възрастта си. Носеше само къси бели шорти. Имаше равномерен червеникавокафяв тен, с изключение на една бяла ивица точно над шортите му. Цялото му тяло бе покрито с ухапвания от комари. В дясната си ръка държеше касапски нож. Острието му беше тридесет сантиметра дълго, с остри зъбци и блестеше ярко на слънцето.

Леко приведено, момчето безшумно се приближи и застана точно зад Лари. Очите му бяха зелено-сини, с цвят на море и леко дръпнати, така че приличаше на китайче. Бяха безизразни, като очите на дивак. Момчето замахна с ножа.

— Не! — чу се тих, но твърд женски глас.

Момчето се полуизвърна, наведе встрани глава, наострило слух, но все още с вдигната ръка. Позата му беше въпросителна, но й издаваше разочарованието му, че са го спрели.

— Ще го наблюдаваме и ще решим — прозвуча отново гласът на жената.

Момчето се поколеба, местейки поглед от ножа към спящия и после пак към ножа с нескрито желание. Накрая се обърна и се скри сред храстите.

Лари спеше непробудно.

* * *

Когато се събуди, първо осъзна, че се чувства чудесно. Сетне усети глад. След миг му се стори, че слънцето някак не е на мястото си, сякаш се бе движило в обратната посока. После изпита страхотна нужда да се изпикае.

Изправи се, протегна се със силно изпукване на ставите и разбра, че не просто си беше дремнал, а бе спал през цялата нощ. Погледна часовника си и видя защо слънцето не бе там, където очакваше. Часът бе девет и половина сутринта. Беше гладен като вълк. В голямата бяла къща сигурно имаше храна. Консерви със супа и говеждо. Червата му къркореха.

Преди да се отправи към къщата, той клекна гол до потока и наплиска тялото си с вода. Забеляза колко много е измършавял. Не можеше да я кара така, ако искаше да продължи нататък. Изправи се, избърса се с ризата си и си обу панталона. Над водата стърчаха няколко камъка и той ги използва като брод, за да премине от другата страна. Когато стъпи на отсрещния бряг, изведнъж замръзна на мястото си и се загледа втренчено в гъстите храсти. Страхът, който дремеше в него, откакто се бе събудил, пламна внезапно като изсушен дънер, и пак така бързо угасна. Сигурно в храстите бе някоя лястовица, а може би дори лисица. Нищо повече. Лари се обърна и се отправи през моравата към голямата бяла къща.

Насред поляната в съзнанието му внезапно изскочи една мисъл, както мехурче въздух изплува на повърхността на водата. Тя се зароди без никакви усилия, без фанфарен зов, ала бе толкова съществена, че Лари се вцепени.

Защо не си взе велосипед?

Стоеше неподвижно на поляната, на еднакво разстояние от потока и къщата, поразен от простотата на тази мисъл. Бе вървял пеш, откак „уби“ мотора си. Така се бе изтощил до краен предел и накрая направо бе получил слънчев удар или нещо подобно. А можеше спокойно да си върти педалите, без да си дава зор и досега вече щеше да е стигнал до къщата на брега и да се запасява с продукти.

Разсмя се, отначало съвсем тихичко, за да не наруши абсолютната тишина наоколо. Да се смееш съвсем сам беше още един признак за полудяване. Ала смехът му бе толкова истински, толкова искрен, че безспорно говореше за здрав дух. Толкова напомняше на предишния Лари Ъндърууд, че той накрая се разсмя с пълно гърло. Застанал с ръце на кръста и с лице към небето, се посмя гръмогласно на глупостта си.

Нечии зелено-сини очи го следяха внимателно от най-гъстите храсти на брега на поточето. Проследиха го, когато той продължи през поляната към къщата, все още смеейки се и поклащайки глава. Проследиха го и когато се качи на предната веранда, натисна дръжката на вратата, която се оказа отключена, и влезе вътре. Тогава в храстите се чу същото прошумоляване, което бе накарало Лари да се озърне преди малко. Момчето си проправи път през гъсталака, все така полуголо, с касапския нож в ръка.

Появи се и нечия друга ръка, която леко погали рамото му. Момчето моментално замръзна на мястото си. Жената също излезе на открито. Изобщо не раздвижи храстите, въпреки че беше висока и внушителна на вид. Имаше гъста, лъскава, черна коса с дебели, искрящо бели кичури. Косата й веднага привличаше погледа. Беше вързана на опашка, която се спускаше до гърдите й от едната страна. Когато човек за пръв път видеше тази жена, първо забелязваше колко е висока, после го впечатляваше косата й, и той заковаваше поглед в нея, сякаш чувстваше колко плътен и все пак мек беше косъмът й. Сетне, ако човекът беше мъж, той се опитваше да си представи как би изглеждала свободно пусната, разпиляна по възглавница, огряна от луната. Не можеше да не се запита дали жената е добра в леглото. Ала тя никога не бе лягала с мъж. Беше непорочна. Чакаше някого. Бяха я спохождали странни сънища. Тя отново си зададе въпроса, дали този беше мъжът, когото чакаше.

— Спри за малко — каза на момчето.

Обхвана с ръка измъченото му лице и го доближи към своето, излъчващо спокойствие. Разбираше какво го тревожи толкова.

— Нищо няма да й стане на къщата. Какво би могъл да й направи, Джо?

Момчето се обърна и погледна с тревога и копнеж към постройката.

— Когато си тръгне, ние ще го последваме.

Джо (това не бе истинското му име) вдигна рязко ножа, сякаш се готвеше да го забие в гърдите й. Тя не помръдна, не направи опит да се предпази или да побегне и момчето бавно отпусна ръката си. Обърна се и замахна няколко пъти в посока към къщата.

— Не, няма да го направиш. Защото и той е човек и ще ни отведе при… — тя замлъкна. „Други човешки същества“ — това искаше да каже. Той е човек и ще ни отведе при други човешки същества. Но не бе сигурна, че точно това бе възнамерявала да каже, или че с тези думи се изчерпваха всичките й очаквания. Усещаше как я разкъсваха противоречиви чувства и вече й се искаше Лари изобщо да не беше се появявал. Опита се отново да погали момчето, ала то се отдръпна ядосано. Загледа се в къщата с очи, пълни с изгаряща ревност. След малко се мушна пак в храсталаците, поглеждайки я укорително. Тя го последва, за да се увери, че няма да се нарани. Момчето легна на земята и се сви на кълбо, притискайки ножа до гърдите си. После налапа палеца си и затвори очи.

Надин слезе до потока, където се образуваше малък вир, приклекна и пи вода от шепата си, после седна да наблюдава къщата. Лицето й бе съвсем спокойно, почти като на Мадоната на Рафаел.

По-късно същия следобед Лари караше велосипеда си по магистрала № 9. Внезапно пред очите му изникна крайпътен знак във фосфоресциращо зелено и той спря, за да го прочете. Остана доста изненадан. На знака пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕЙН.“ Не можеше да повярва на очите си. Или бе извървял огромно разстояние ни жив, ни умрял от страх, или му се губеха няколко дни. Тъкмо щеше да продължи нататък, когато нещо, било прошумоляване в гората, било звук, породен от въображението му, го накара рязко да се извърне. Не видя нищо по широката, трилентова магистрала, която свързваше Мейн с Ню Хампшир.

На няколко пъти, откакто излезе от голямата бяла къща, където закуси със сирене, намазано върху бисквити „Риц“, имаше чувството, че го наблюдават и следят. Дочуваше разни шумове, а често му се струваше, че с крайчеца на окото си долавя някакво движение. Сетивните му органи едва сега си възвръщаха способността да функционират нормално в тази странна ситуация, така че бяха в състояние да регистрират най-дребното и най-недоловимото дразнение, което затвърждаваше още повече в него подозрението, че го наблюдават. Това изобщо не го плашеше. Не бе халюцинация, не бе плод на въображението както предишните му усещания. Ако някой го следеше скришом, то вероятно бе защото не смееше да се покаже. И ако този някой се страхуваше от нещастния, мършав Лари Ъндърууд, който се бе превърнал в такъв пъзльо, че не можеше дори мотор да кара с повече от тридесет километра в час, то едва ли имаше за какво да се тревожи.

Без да слиза от велосипеда, който бе взел от един магазин на шест километра източно от голямата бяла къща, той се провикна:

— Хей, защо не се покажеш? Нищо лошо няма да ти сторя. Не последва никакъв отговор. Лари постоя до знака на пътя, като чакаше и се оглеждаше. Изцвърча птичка и се стрелна в небето. Нищо друго не помръдваше. След малко той продължи по пътя.

В шест часа вечерта се озова в Норт Бъруик, градче, където се пресичаха магистралите 4 и 9. Реши да прекара нощта там и да продължи към брега на океана на следващия ден.

На главния кръстопът имаше малък магазин. Лари си взе шест кутии бира от фризера. Те бяха с черен етикет от марка, каквато досега не бе опитвал, вероятно местно производство. Взе си и един голям плик чипс с пипер и две консерви със задушено говеждо. Сложи нещата в раницата си и излезе навън. От другата страна на улицата имаше ресторант и за момент му се стори, че забеляза две сенки, които пробягаха по стената и после изчезнаха. Може би му се бяха привидели, но силно се съмняваше в това. Колебаеше се дали да прекоси тичешком улицата и да ги изненада.

„Хайде, дечица, играта на криеница свърши.“ Реши да не го прави. Знаеше добре какво е да се страхуваш.

Повървя нагоре по шосето, бутайки велосипеда си, на който бе закачил пълната раница. Видя пред себе си голямо тухлено училище с малка горичка до него. Събра доста съчки и си направи огън насред асфалтираното игрище за баскетбол. Наблизо течеше рекичка, която минаваше под пътя и покрай текстилна фабрика. Лари остави бирата да се изстудява във водата и затопли едната консерва с говеждо на огъня. Изяде я, седнал на една люлка, като се полюшваше бавно напред-назад, а сянката му се движеше в синхрон по избелелите линии на игрището.

Запита се защо не се страхува от тези, които го наблюдават. Вече беше сигурен, че поне двама, ако не и повече души го следят. Замисли се и защо целия ден се бе чувстват така добре, сякаш се бе освободил от някаква отрова по време на продължителния си сън. Нима просто бе имал крещяща нужда от почивка? Това ли беше всичко? Струваше му се прекалено просто.

Разсъждавайки логично, стигна до заключението, че, ако тези, които го следяха, искаха да му сторят зло, вече щяха да са го направили. Щяха да са го застреляли от засада или поне да са направили опит да го обезоръжат. Щяха да са му взели това, което искаха… въпреки че логиката диктуваше (бе толкова хубаво да мисли пак логично и да не бъде парализиран от разяждащ като киселина страх), че не притежаваше нищо, което те можеха да пожелаят. Ако ставаше въпрос за предмети и вещи, то имаше достатъчно за всички, защото останалите живи се брояха на пръсти. Защо да се занимаваш с кражби и убийства, защо да рискуваш живота си, когато всичко, за което си си мечтал, разгръщайки каталога на „Сиърс“ в кенефа, сега може да ти принадлежи? Достатъчно бе да счупиш витрината; влизаш в магазина и си взимаш каквото си поискаш.

Можеш да имаш всичко, с изключение на едно — компанията на други човешки същества. Точно това днес се котираше най-високо, както бе добре известно на Лари. Главната причина да не изпитва страх бе, че според него тези, които го следяха, търсеха именно това. Рано или късно тази необходимост щеше да им помогне да преодолеят страха си от него. Затова Лари реши да изчака. Нямаше да ги подплашва като ловец, тръгнал за пъдпъдъци. Така само щеше да усложни нещата. Преди два дни и той сигурно щеше да постъпи като тях. Затова щеше да чака, макар че наистина страшно му се искаше да види друг жив човек.

Отиде до рекичката, извади бирата и се върна на люлката. Отвори първата кутия и я вдигна по посока на ресторанта където бе видял пробягващите сенки.

— За ваше здраве — провикна се той и изпи половината кутия на една глътка.

Когато довърши и последната бира, часът вече бе седем и слънцето скоро щеше да залезе. Лари стъпка догарящите въглени и си събра нещата. После, полупиян и в доста добро настроение, продължи още четиристотин метра нагоре по пътя, където намери къща с покрита веранда. Остави колелото си на полянката отпред, извади спалния си чувал и отвори вратата с помощта на отвертка.

Беше още рано и смяташе, че няма да заспи скоро, ала явно имаше да си наваксва още сън. Само след петнадесет минути дишаше бавно и равномерно. Пушката му лежеше близо до него.

* * *

Надин се чувстваше много уморена. Изминалият ден й се струваше най-дългият в живота й. На два пъти: първият път близо до Страфорд, вторият на границата между Мейн и Ню Хампшир, беше напълно уверена, че човекът ги е забелязал. За нея беше без значение. Този мъж не беше луд като другия, който бе минал покрай бялата къща преди десетина дни. Онзи бе войник, прегърбен под тежестта на пушки, гранати и патрондаши, препасани на кръста му. Той едновременно плачеше и се смееше, и се заканваше на някой си лейтенант Мортън, че ще го гръмне право в топките. Лейтенант Мортън не се виждаше никъде наоколо, което вероятно бе за негово добро, ако изобщо бе още жив. Джо се бе уплашил от войника и тогава явно бе имал право.

— Джо?

Тя се огледа.

Момчето бе изчезнало.

Надин почувства, че ще заспи, затова отметна одеялото и се изправи. Простена, защото множество болки пронизваха тялото й. Кога й се бе случвало да кара толкова време велосипед без почивка? Никога. А и през цялото време трябваше да бъде предпазлива, което й късаше нервите. Ако се окажеха прекалено близко до мъжа, той щеше да ги забележи и това щеше да разстрои Джо. Ако пък поизостанеха, можеше да го изгубят в случай, че решеше да завие някъде. Това пък щеше да разстрои нея. Не й беше хрумвало, че непознатият може да ги заобиколи и да ги изненада откъм гърба. Имаха късмет, особено Джо, че и на мъжа не му беше дошла тази идея.

Надин постоянно си повтаряше, че Джо ще свикне с мисълта, че имат нужда от този човек… и не само от него. Не можеха да останат сами. Ако останеха сами, щяха и да си умрат сами. Джо трябваше да свикне с тази мисъл, нали и той не бе живял досега в абсолютен вакуум. Присъствието на други хора бе навик.

— Джо — повика го тя тихо.

Момчето се движеше безшумно като виетнамски партизанин, но слухът й се бе изострил през последните три седмици, откакто бе с него, а тази вечер за късмет имаше и луна. До ушите й достигна тихо стържене и шум от стъпки по чакъл и тя бързо разбра накъде се бе запътил. Без да обръща внимание на болките си, Надин го последва. Беше десет и четвърт.

Бяха си направили лагер (ако две одеяла, проснати на тревата, можеха да се нарекат така) зад грил-ресторанта на Норт Беруик срещу супермаркета. Велосипедите си оставиха в една барака зад ресторанта. Мъжът, когото следяха, вечеряше насред училищното игрище.

— Сигурна съм, че ако отидем при него, ще раздели с нас вечерята си, Джо — бе казала тя тактично на момчето. — Яденето е топло… нали мирише чудесно? Сигурна съм, че е много по-вкусно от тази студена наденица.

Очите на Джо се бяха разширили, разкривайки най-вече бялото, и той бе размахал заканително нож по посока на Лари. После мъжът бе подкарал към някаква къща. По клатушкането на колелото му Надин съдеше, че вероятно е пийнал. Сега вече онзи спеше на верандата на къщата, която си бе избрал.

Тя ускори ход и простена тихо, защото камъчета се забиваха в петите й. Пресече от лявата страна на улицата, където имаше къщи с полянки пред тях. Тревата, израснала високо, бе мокра от нощната роса и ухаеше прекрасно. Напомни й за една друга нощ, когато бе тичала през такава трева заедно с едно момче, само дето тогава луната бе пълна, а не нащърбена, както тази вечер. Тогава бе усетила сладка възбуда в долната част на корема си, бе почувствала гърдите си едри и сочни, с набъбнали зърна. Луната я опиваше, както и тревата, която мокреше краката й. Съзнаваше, че ако момчето я хване, тя ще му разреши да й отнеме девствеността. Затова бе тичала с все сила… Дали я беше хванал? Какво значение имаше сега?

Надин се затича. Прекоси циментирана алея за коли, която в тъмнината блестеше като заледена.

Тогава видя Джо. Той седеше пред верандата, където спеше мъжът. Белите му шорти се открояваха ярко в тъмнината. Всъщност тялото му бе така почерняло, че на пръв поглед не се виждаше изобщо и изглеждаше, сякаш шортите му висят във въздуха, като на невидимия човек на Хърбърт Уелс.

Джо беше от Ипсъм, това й бе добре известно, защото там го бе открила. Надин беше от Саут Барнстед, на около двайсет и четири километра североизточно от Ипсъм. Тя бе търсила систематично други оцелели от епидемията, но без да напуска родния си град. Бе претърсвала градчетата в околовръст, във все по-разширяващи се концентрични окръжности. Когато откри Джо, той страдаше от треска и бълнуваше. Състоянието му се дължеше на ухапване от плъх или невестулка, доколкото можеше да се съди по размера на раната. Завари го седнал на поляната пред една къща само по шорти, стиснал касапски нож в ръка, сякаш бе дивак от каменната епоха или умиращ пигмей, който обаче не се предава. Надин имаше опит с инфекциите. Отнесе го в къщата. Дали това бе неговият дом? Така предполагаше, макар да не беше абсолютно сигурна, защото Джо не й беше казал нищо определено. В къщата имаше петима мъртъвци — баща, майка и още три деца, като най-голямото бе на около петнадесет. Откри лекарски кабинет в града, където имаше антибиотици, дезинфекционни средства и бинтове. Не знаеше точно кой антибиотик ще подейства на момчето и съзнаваше, че в този случай една грешка може да бъде фатална. Ала ако не му дадеше нищо, той и без друго щеше да умре. Ухапването бе на глезена му, който се бе подул ужасно. Имаше късмет. След три дни отокът и температурата спаднаха. Момчето й имаше доверие. Явно нямаше да се довери на никого освен на нея. Когато се събуждаше сутрин, той се сгушваше до Надин. Отидоха в голямата бяла къща. Тя го нарече Джо. Това не беше истинското му име, но в работата си като учителка, когато не знаеше името на някое момиченце, винаги го наричаше Джейн, а ако беше момче — Джо. После се появи войникът, който плачеше и се смееше и псуваше лейтенант Мортън. Джо искаше да излезе и да го убие с ножа. Сега и този мъж. Тя не смееше да му отнеме ножа, понеже Джо го смяташе за свой талисман. Ако се опиташе дори, той можеше да се обърне срещу нея. И докато спеше, винаги го стискаше здраво в ръка. Една нощ се бе опитала да му го вземе, просто за да провери дали може да го измъкне от ръката му, но той се събуди моментално. В един миг спеше, а на следващия бе вторачил в нея неспокойните си, леко дръпнати, синьосиви очи, с диво изражение в тях. Дръпна ръката си с тихо ръмжене. Джо не говореше.

Сега размахваше ножа и ръмжеше гърлено. Замахваше към мрежестата врата на верандата. Така явно се насъскваше сам, преди да се втурне вътре.

Тя се приближи до него откъм гърба му, като не полагаше особени усилия да се движи безшумно, ала момчето и без това не я чу. Бе потънало в свой собствен свят. В следващия миг, без дори сама да съзнава какво точно възнамерява да направи, тя сграбчи ръката му и я изви в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Джо изсъска, Лари Ъндърууд се размърда в съня си, обърна се на другата страна и продължи да спи. Ножът падна в тревата. Назъбеното острие проблесна под сребърните лъчи на луната. Отражението й в гладката му повърхност приличаше на множество малки, бляскави снежинки.

Джо втренчи в нея укорителен, гневен поглед, пълен с недоверие. А в нейните очи се четеше безкомпромисна твърдост. Надин посочи с пръст пътя, по който бяха дошли. Момчето енергично поклати глава и посочи мрежестата врата и спящия човек. Последвалият му жест бе страшен — рокара пръст рязко над адамовата си ябълка. После се усмихна. Надин не бе виждала тази усмивка досега и тя смрази кръвта й. Не би могла да бъде по-жестока, дори и да бе видяла пред себе си оголените зъби на някой див звяр.

— Не — прошепна тихо тя. — Или ще го събудя още сега.

Думите й разтревожиха Джо. Той енергично поклати глава.

— Тогава ела с мен. Да спим.

Момчето погледна ножа, после нея. Поне за момент дивото, жестоко изражение бе изчезнало от лицето му. Имаше вид на нещастно, изгубено дете, което просто си иска мечето или малкото одеялце, с което се бе завивало в креватчето си. Надин си помисли, че може би сега бе моментът да му вземе ножа, просто да прояви твърдост. Но какво ще последва? Дали той ще се развика? Бе крещял дълго, след като откаченият войник се изгуби от погледите им. Надаваше оглушителни нечленоразделни викове на гняв и ужас. Надин се запита действително ли иска да се запознае с мъжа, който спеше на верандата, ако подобни викове разкъсваха нощта.

— Ще тръгнеш ли с мен?

Джо кимна.

— Добре — прошепна тихо тя. Момчето се наведе и вдигна ножа от земята.

Върнаха се заедно в „лагера“ си и той се сгуши до нея доверчиво, забравяйки за натрапника, поне засега. Прегърна я и заспа. Надин почувства познатата болка ниско долу в корема си. Дълбока и всеобхващаща, това бе женска болка, за която нямаше лек.

Най-сетне заспа.

* * *

Събуди се измръзнала, схваната и изплашена в ранните часове на следващия ден. Не знаеше колко точно е часът понеже нямаше часовник. Страхуваше се, че Джо е изчакал тя да заспи и после се е промъкнал безшумно до къщата където е прерязал гърлото на спящия мъж. Джо вече не лежеше сгушен до нея. Тя се чувстваше отговорна за действията на момчето. Винаги изпитваше това чувство към малките, които не по своя воля бяха дошли на този свят, но ако наистина беше убил мъжа, тя щеше да му обърне гръб, Да отнемеш друг човешки живот сега, когато и без това загубите бяха огромни, бе най-големият и непростим грях, А и не можеше да продължи да се грижи за него сама, нуждаеше се от помощ. С Джо се чувстваше като в клетка със своенравен лъв. И той като лъвчетата не можеше или не искаше да говори, а само ръмжеше.

Надин седна и видя, че Джо все още е при нея — просто се беше поотместил встрани. Отново бе заел ембрионална поза, смучеше палеца си и в едната ръка стискаше дръжката на ножа.

В просъница Надин стана и се изпишка на тревата, после легна пак на одеялото. На следващата сутрин се питаше дали изобщо се е пробуждала през нощта, или всичко е било само сън.

* * *

„Дори да съм сънувал, сигурно сънищата са били хубави“ — помисли си Лари. Не помнеше нищо от тях. Чувстваше се като едно време и имаше усещането, че денят ще бъде добър Днес ще види океана. Той нави на руло спалния си чувал, привърза го към велосипеда, посегна към раницата и се вцепени.

Към къщата водеше тясна циментова алея, а от двете страни растеше висока трева. От дясната страна, съвсем близо до верандата, мократа от росата трева бе стъпкана. Когато изсъхнеше, стъблата щяха да се изправят, ала сега се виждаха ясно очертанията на човешки стъпки. Лари бе градско чедо, а и бе чел повече романи от Хънтър Томас отколкото от Джеймс Фенимор Купър, но трябваше да си сляп, за да не ги видиш. Ясно беше, че са били двама души — един едър и един дребен. По някое време през нощта се бяха промъкнали до мрежестата врата, за да го наблюдават. Самата мисъл го ужаси. Тази потайност не му допадаше, а още по-малко първите тръпки на възвръщащия се страх.

„Ако не се покажат скоро — помисли си той, — ще се опитам да ги заблудя.“ Тази мисъл му бе достатъчна, за да си възвърне отново самоувереността. Метна раницата на гърба си и се отправи на път.

Към обяд стигна магистрала № 1 в Уелс. Хвърли една монета и се падна тура. Зави надясно по магистралата, а монетата остана да лежи в праха на пътя. Джо я намери двадесет минути по-късно, привлечен от блясъка й, и се втренчи в нея, сякаш бе кристално кълбо, използвано от хипнотизатор. Сложи я в устата си, а Надин го накара да я изплюе.

Три километра по-нататък Лари за пръв път зърна океана. Огромното синьо чудовище днес бе кротко и мързеливо. Изглеждаше съвсем различно от гледката, разкриваща се от Лонг Айлънд. Там водата бе спокойна, укротена, скучна дори, а тук бе кобалтовосиня. Една след друга вълните прииждаха към брега и разяждаха скалите. Пяна, гъста като разбити белтъци, политаше във въздуха, сетне се разпръсваше над водата. Глухо отекваше тътенът на прибоя.

Лари остави колелото си и обхванат от силно вълнение, което не можеше да си обясни, се отправи към океана. Ето, успя да се добере до брега. Тук свършваше източната част на континента; тук свършваше земята.

Той прекоси някакво мочурище. Обувките му жвакаха във водата, събрана край растящата на туфи тръстика. Във въздуха се носеше уханието на плодородна земя. Когато се доближи до брега, тънкият слой почва под краката му отстъпи място на гранита, сивеещ се като оголена кост — този гранит, символизиращ почтеността на жителите на Мейн. В небето се носеха чайки — поразително бели на синия фон и тишината се нарушаваше единствено от техния писък. Никога досега не беше виждал толкова много птици на едно място. Сети се, че въпреки ослепително бялата си красота чайките се хранеха с мърша. Следващата мисъл, която му дойде наум, бе ужасяваща, но бе излязла на повърхността на съзнанието му, преди да успее да я потисне. „Напоследък храната им трябва да е била доста вкусна и обилна.“

Лари продължи да върви. Обувките му потракваха по изсушените от слънцето камъни, макар в пролуките между тях да бе вечно влажно от пръските. Там живееха миниатюрни раци и по брега, като останки от шрапнели, бяха разпръснати черупките им, захвърлени от чайките, които бяха изяли месото от вътрешността.

В следващия миг Лари стигна до ръба на скалата. Морският вятър връхлетя отгоре му с все сила, разрошвайки дългата му коса. Той вдигна лице и пое с пълни гърди свежата и чиста миризма на соленото синьо чудовище. Вълните, прозрачно синьосиви, отпърво се носеха бавно, към плиткото набираха скорост с гребени от гъста пяна, а към брега се слягаха и заприличваха на сметановата глазура на торта. Най-накрая се разбиваха самоубийствено в скалите, както правеха от незапомнени времена, самоунищожавайки се и наред с това унищожавайки микроскопична част от континента. Чуваше се силно боботене и трясък от навлизането на водата в някаква подводна пещера, издълбана с течение на вековете.

Лари погледна първо наляво, после надясно. Пред очите му се разкриваше една и съща гледка: вълни с пенести гребени, пръски, безкрайна оргия от цветове, която караше дъхът му да спре.

Намираше се накрай света.

Седна на скалата, провесил крака към бездната, чувстваше се леко зашеметен. Поседя така повече от половин час. Морският въздух събуди апетита му и той отвори раницата си. Нахрани се с удоволствие. Сините му дънки се бяха намокрили и потъмнели от пръските вода. Чувстваше се пречистен и свеж.

Тръгна обратно през мочурището, така потънал в собствените си мисли, че в първия миг му се стори, че отново чува писъка на чайките. Дори вдигна очи към небето и после осъзна, че това бе човешки вик. Страхът го сграбчи. Това е боен вик.

Огледа се и видя момче, което тичаше по шосето към него, като мускулите на краката му се изпъваха с всяка стъпка. В едната си ръка държеше дълъг касапски нож. Беше голо до кръста, краката му бяха изподраскани от малиновите храсталаци. В следващия миг от храстите край пътя изскочи жена и го последва. Беше много бледа и под очите й имаше тъмни сенки.

— Джо! — извика тя и се втурна след него. По лицето й бе изписана болка от усилието да го настигне.

Джо не й обърна никакво внимание, а продължи да тича. Босите му крака хвърляха нависоко пръски от мочурливата вода. Устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка. Бе вдигнал ножа високо над главата си и стоманата му проблясваше на слънцето.

„Това момче ще ме убие — помисли си Лари стъписано. — Това момче… какво съм му сторил?“

— Джо! — прозвуча пак умореният и отчаян вик на жената. Джо продължаваше да тича, скъсявайки разстоянието помежду им.

Точно когато Лари си спомни, че е оставил пушката си до колелото, момчето се хвърли отгоре му.

В мига, когато то замахна с ножа, Лари излезе от вцепенението си. Отстъпи встрани, машинално вдигна крак и ритна силно с тежката си обувка нападателя в корема. Изпита единствено съжаление. Момчето бе така немощно, че веднага се преви. Беше страшновато на вид, но не бе силно.

— Джо! — извика Надин, но се спъна, падна на колене и изпръска бялата си риза с кал. — Не го наранявайте! Той е още дете! Моля ви, недейте! — Жената се изправи и с усилие продължи към тях.

Джо лежеше по гръб с разперени ръце и крака. Лари се приближи до него и настъпи китката на дясната му ръка, в която момчето държеше ножа.

— Пусни го, хлапе.

Момчето изсъска, после изкряка като пуяк и се озъби. Дръпнатите му очи гледаха гневно. Лари имаше чувството, че е настъпил ранена отровна змия. Усещаше как момчето се опитва да се освободи, независимо на каква цена, макар това и да му коства счупена ръка. Привдигна се леко и се опита да захапе Лари за крака през дебелия плат на мокрите му дънки. Той настъпи по-силно тънката китка на момчето и то извика, ала не от болка, а защото не искаше да се признае за победено.

— Пусни го, хлапе. — Джо не се предаваше.

Борбата между двамата сигурно щеше да продължи докато момчето успееше да освободи ръката си или докато Лари му я счупеше, ако Надин не бе стигнала най-сетне до тях, задъхана, препъвайки се от умора и цялата покрита с кал.

Без дори да погледне към Лари, тя падна на колене до Джо и каза тихо, но твърдо:

— Пусни го.

Лицето й бе потно, но спокойно. Надвеси се над разкривеното лице на Джо. Той понечи да я захапе като куче и продължи борбата. Лари се опита да запази равновесие. Вече не изпитваше жалост, защото съзнаваше, че ако момчето му се изплъзнеше, вероятно първо щеше да наръга жената.

— Пусни… ножа! — нареди Надин.

Момчето изръмжа. Пяна се появи между стиснатите му зъби. Петното от кал на дясната му буза приличаше на питанка.

— Ще те оставим сам, Джо. Аз ще те оставя. Ще тръгна с него, ако не бъдеш послушен.

Лари усети как ръката под крака му първо се стегна, после постепенно взе да се отпуска. Момчето погледна жената укорително и тъжно. После премести поглед върху Лари. В очите му видя изгаряща ревност и макар че се потеше обилно, усети как този поглед го смразява.

Жената продължи да говори на момчето със спокоен глас. Никой нямало да му стори нищо лошо. Ако остави ножа, всички ще бъдат приятели.

Лари усети как постепенно момчето престава да се съпротивлява, накрая пусна ножа. То остана проснато на земята, вперило поглед в небето. Беше се предало. Лари отмести крака си, наведе се бързо и взе ножа. Обърна се и го запрати нависоко. Острието се завъртя, хвърляйки отблясъци от слънчева светлина. Странните очи на Джо проследиха дългия му полет и от устните му се изтръгна болезнено стенание. С дрънчене ножът падна върху камъните на края на скалата, плъзна се по тях и падна във водата.

Лари пак се обърна към Надин и Джо. Жената разглеждаше отпечатъка от обувката върху ръката на момчето, която бе станала огненочервена. После вдигна очи и срещна неговите. В тях Лари видя само тъга.

Усети, че в него както обикновено се надига егоистичното желание да се оправдава. „Трябваше да го направя, не е моя вината, вижте госпожо, та той се опита да ме убие.“ Имаше чувството, че в тъжните очи на жената може да прочете познатия стар упрек: „Ти си кофти човек.“

Но в края на краищата не каза нищо. Такова бе положението и неговите действия бяха резултат от действията на момчето. Обаче като гледаше отчаяното хлапе, свито на кълбо и смучещо палеца си, обхванаха го съмнения дали дори и то бе причината за възникналата ситуация. А и изходът от нея можеше да е по-лош — един от двама им можеше да бъде ранен или дори мъртъв.

Затова не каза нищо. Продължи да гледа жената в очите и си помисли: „Променил съм се по някакъв начин, но не знам доколко.“ Изведнъж си спомни какво му бе разказал Бари Грейг за някакъв китарист от Лос Анжелес, който се казвал Джори Бейкър и бил адски точен, никога не закъснявал за репетиции и не пропускал прослушване. Като китарист не бил кой знае какъв талант като Ангъс Янг или Еди ван Хален, но бил професионалист. Едно време Джори Бейкър бил „двигателят“ на една група, „Спаркс“, която всички считали за особено обещаваща. Доста твърдият им звук се доближавал до този на „Кридънс“. Джори Бейкър бил автор и изпълнител на повечето песни. После катастрофирал, бил целият натрошен, постъпил в болница, тъпкали го с лекарства. Излязъл оттам с метална пластина в черепа си и пристрастен, както се пее в една песен на Джон Прайн. От обикновените болкоуспокояващи хапчета демерол преминал към хероина. На няколко пъти го арестували. Скоро се превърнал в един от многото наркомани, мотаещи се из улиците със схванати пръсти, целият в дрипи, просел край автогарите на „Грейхаунд“. Ала после само за някакви си осемнадесет месеца успял да се изчисти и повече не посегнал към дрогата. Но се променил. Повече никога не станал „двигател“ на група, но идвал винаги навреме на репетиции и прослушвания. Не говорел много, ала линията от боцканията с игла от вътрешната страна на ръката му била изчезнала. „Той оцеля“ — бе казал за него Бари Грейг. Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш. Просто оцеляваш.

Или умираш.

„Аз също съм се променил — мина му смътната мисъл. — И оцелях.“

— Казвам се Надин Крос — рече жената. — Това е Джо. Приятно ми е да се запознаем.

— Лари Ъндърууд.

Ръкуваха се, усмихвайки се на цялата абсурдност на ситуацията.

— Да се върнем на пътя — предложи Надин.

Тръгнаха заедно. Когато се отдалечиха на няколко крачки, Лари се обърна и видя, че момчето не е помръднало, явно изобщо не бе разбрало, че се отдалечават.

— Ще дойде — промълви жената.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Когато стигнаха до пътя, тя се препъна в банкета и Лари я хвана за ръката. Надин го погледна с благодарност и предложи:

— Може ли да седнем за малко?

— Разбира се.

Седнаха един срещу друг на магистралата. След малко Джо се изправи и се затътри към тях, забил поглед в босите си крака. Настани се малко встрани от тях. Лари го погледна крадешком и отново се обърна към Надин Крос.

— Вие ме следяхте.

— Значи си разбрал? Така и предполагах.

— Откога?

— Вече два дни. Бяхме се настанили в голямата бяла къща в Ипсъм. — Разбра по недоумяващото му изражение, че не си спомня къщата, и поясни: — До поточето. Ти заспа до каменната стена.

Лари кимна.

— А снощи двамата сте ме наблюдавали, докато спях на верандата. Може би за да проверите дали нямам рога и дълга червена опашка.

— Джо го направи. Когато открих, че го няма, тръгнах да го търся. Ти откъде разбра?

— От следите, които бяхте оставили по мократа трева.

— О! — възкликна тя и го погледна изпитателно, но Лари не отмести поглед, макар да му се искаше. — Не ни се сърди. Знам, че звучи абсурдно, след като Джо се опита да те убие, но той не е отговорен за действията си.

— Това ли е истинското му име?

— Не, аз го нарекох така.

— Прилича ми на дивак от телевизионен филм на „Нейшънъл джеографик“.

— Да, вярно е. Намерих го на поляната пред една къща, вероятно неговия дом. Беше много зле от рана на крака. Вероятно го беше ухапал плъх. Не говори, само ръмжи и скимти. До тази сутрин можех да го контролирам. Но… вече се уморих, нали разбираш… и… — Тя вдигна рамене. Калта съхнеше по блузата й, образувайки странни фигури, подобно йероглифи от китайската азбука. — Накарах го да сложи дрехи, но той пак се съблече. Уморих се да се боря с него. Ухапванията от комари явно не го притесняват. — След кратка пауза Надин продължи: — Искам да дойдем с теб. Предполагам, че в случая всякакви заобикалки са напълно излишни.

А какво ли щеше да си помисли, запита се Лари, ако й разкажеше за това, което се бе случило с Рита, която също бе тръгнала с него. Не че някога щеше да го направи. Този епизод беше погребан дълбоко в съзнанието му, макар че Рита бе останала непогребана. Имаше точно толкова желание да я спомене, колкото някой убиец — името на жертвата си в разговор с гостите в дома на мама.

— Не знам къде отивам. Тръгнах от Ню Йорк и стигнах дотук явно по доста заобиколен път. Имах намерение да намеря някоя хубава къща край брега и да остана там поне до октомври. Ала с течение на времето все повече ми се иска да срещна други хора и все по-дълбоко чувствам значимостта на случилото се.

Знаеше, че не се изразява достатъчно ясно, а и не би могъл да обясни какво наистина изпитва, без да разкаже за Рита и за кошмарните сънища за зловещия човек, които го преследваха.

— По-голямата част от времето изпитвах неописуем страх — каза предпазливо той. — Защото бях съвсем сам. Превърнах се в параноик. Сякаш очаквах всеки момент да ме нападнат индианци и да ме скалпират.

— С други думи престана да си търсиш подходяща къща и започна да търсиш хора.

— Да, може така да се каже.

— Е, намери нас. Това поне е някакво начало.

— По-скоро вие ме намерихте. Откровено казано, това момче ме притеснява, Надин. Ножът вече го няма, но светът е пълен с ножове и е достатъчно само да се пресегнеш и да грабнеш някой.

— Така е.

— Не искам да прозвучи жестоко… — Лари замълча, като се надяваше, че жената ще довърши мисълта му вместо него, но тя продължи да го гледа мълчаливо с тъмните си очи.

— … би ли го оставила? — Ето че го каза, изплю този доста голям камък. Знаеше, че това го правеше още по-кофти човек… но струваше ли си, беше ли честно да усложняват и без това трудната ситуация, като поемат тежката отговорност за едно откачено десетгодишно хлапе? Нали я беше предупредил, че думите му ще й се сторят жестоки? Нали и без това живееха в един адски жесток свят.

Междувременно Джо бе впил в него странните си морскосини очи.

— Не бих могла да го направя — отвърна спокойно Надин. — Разбирам опасността и знам, че на нея ще си изложен най-вече ти. Джо ревнува. Страхува се, че можеш да станеш по-важен за мен, отколкото е той. Много е вероятно… пак да те нападне, ако не се опиташ да се сприятелиш с него или поне да го убедиш, че не възнамеряваш… — Тя млъкна без да довърши мисълта си. — Но ако го зарежем, това ще е равносилно на убийство. А аз не искам да бъда съучастник в такова нещо. И без това толкова много хора са мъртви.

— Ако ми пререже гърлото посред нощ, ще бъдеш съучастница в моето убийство.

Надин сведе глава.

Лари понижи глас, така че само тя да го чува (не беше сигурен дали Джо, който ги наблюдаваше през цялото време, също не го чува).

— И сигурно щеше да ме убие още снощи, ако не беше ти. Прав ли съм?

— Възможно е.

— Като да ни се яви призракът на Дядо Коледа? — засмя се Лари.

— Искам да дойда с теб — вдигна поглед към него тя, — но не мога да оставя Джо. Ти трябва да решиш.

— Както поставяш въпроса, никак няма да ми е лесно.

— Напоследък животът никак не е лесен.

Лари се замисли. Джо седеше на банкета и ги наблюдаваше с морскосините си очи. Океанските вълни безспирно се разбиваха в скалите и водата с грохот навлизаше в тайните проходи, които бяха издълбали в земята.

— Добре — съгласи се Лари. — Мисля, че ще съжаляваш за милосърдието си, но… съм съгласен.

— Благодаря ти. Ще бъда отговорна за неговите действия.

— Това ще ми бъде голямата утеха в случай, че ме убие.

— Ако допусна да се случи, ще тежи като камък на сърцето ми за остатъка от живота ми — промълви Надин и изведнъж почувства, че съвсем скоро всички нейни слова за святостта на човешкия живот щяха да се окажат пълна лъжа и измама. Тя потръпна, сякаш внезапно бе задухал леден вятър. „Не — каза си. — Няма да убивам. Никога.“

Устроиха си лагер за през нощта върху ситния бял пясък на обществения плаж в Уелс. Лари запали огън над ивицата кафяви водорасли на брега, изхвърлени от последния прилив. Джо седеше от другата страна на огъня и от време на време хвърляше в него по някоя малка съчка. Когато вземеше по-голяма пръчка, запалваше я и хукваше да бяга по пясъка, държейки я нависоко като единствена горяща свещ за рожден ден. Виждаха сянката му на светлината на огъня на разстояние десетина метра, а когато се отдалечеше повече, съдеха за местонахождението му единствено по пламъка на факела, разгарян от вятъра. От океана бе полъхнал свеж бриз и тази вечер бе доста по-хладно, отколкото през последните дни и нощи. Лари смътно си припомни бурята, разразила се в следобеда, когато майка му умираше. Дъждът се изля над Ню Йорк точно преди супергрипът да връхлети града като товарен влак, движещ се с пълна скорост. Спомни си гръмотевиците и лудешкия танц на белите завеси, разлюлени от вятъра. Потрепери леко. Слабият ветрец издигна виеща се спирала от искри от огъня към обсипаното със звезди небе. Въглените се разгоряха силно за миг и после угаснаха. Лари си помисли, че есента вече не е толкова далеч както в онзи юнски ден, когато откри майка си да лежи в несвяст на пода. Пак потрепери. Надолу по плажа пламъкът от факлата на Джо подскачаше нагоре-надолу. От тази единствена светлинка в безмълвната, всепоглъщаща тъмнина му стана още по-студено и самотно. Вълните все така се разбиваха с постоянен грохот.

— Умееш ли да свириш?

Лари подскочи, сепнат от гласа на Надин и погледна към калъфа с китарата на пясъка. Намерил я бе подпряна до пианото „Стейнуей“ в музикалния салон на една голяма къща, където бяха проникнали, за да вземат нещо за вечеря. Лари напълни раницата си с необходимите провизии и взе китарата импулсивно, без дори да погледне какво точно има в калъфа. Щом я взимаше от такава къща, не можеше да е лоша. Не беше свирил от онова лудо парти в Малибу, преди цели шест седмици — от един друг, напълно различен живот.

— Да, свиря — отвърна той и осъзна, че му се иска да посвири, но не заради нея, а защото самата музика му доставяше удоволствие и успокояваше духа му. А щом на плажа бе запален огън, значи трябваше и някой да посвири на китара. Това си бе направо неписан закон.

— Я да видим какво се крие тук — каза Лари и откопча калъфа.

Бе очаквал, че ще намери хубава китара, но това, което видя, го изненада приятно. Инструментът бе красив, дванадесетструнен „Гибсън“ и вероятно беше правен по поръчка. Лари не бе чак такъв специалист по китарите, за да може да твърди това със сигурност. Но съзнаваше, че прагчето за позиция е инкрустирано с истински седеф, който придобиваше приглушени оранжево-червени нюанси на светлината на пламъците.

— Красива е.

— Да — съгласи се той.

Прокара пръсти по струните и звукът й му хареса, макар инструментът да не бе настроен добре. Много по-богат от звука на шестструнната китара. Твърд и хармоничен. Това беше хубавото на хавайската китара. Дава ти ясен звук, малко неравен при смяната на акордите — зинг! Той се усмихна, като си спомни с какво пренебрежение се бе изказал Бари Григ за китарите с обикновени, гладки струни. Добрият, стар Бари, който искаше да бъде като Стийв Милър, когато пораснеше.

— Защо се усмихваш? — попита Надин.

— Спомени — отвърна младият мъж и почувства лека тъга.

Настрои китарата, докато в главата му се рояха спомените за Бари и Джони Маккол и Уейн Стъки. Тъкмо свършваше с настройването, когато Надин го потупа леко по рамото.

Джо стоеше до огъня, а в едната си ръка държеше угасналата и вече забравена пръчка. Странните му очи гледаха с нескрита възхита Лари и устата му бе широко отворена.

Много тихо, толкова тихо, че можеше да е просто мисъл, родена в главата му, жената промълви:

— Музиката може да омагьосва…

Лари подхвана хубава ритмична мелодия, стар блус, който бе научил навремето от фолкалбума на „Електра“.

„Първоначално е била изпълнявана от Кьорнер, Рей и Гловър“ — сети се той. Когато беше сигурен, че си е припомнил добре думите, запя и гласът му се разнесе по плажа. Пееше далеч по-добре, отколкото свиреше.

„Отдалеч ще ме съгледаш, скъпа, ще превърна твойта нощ във ден, щото съм тука, далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“

Джо се усмихваше щастливо, като човек, преживял прекрасна изненада. Лари си помисли, че момчето изглежда така, сякаш дълго бе страдало от ужасен сърбеж на гърба, на онова място между плешките, което не можеш сам да достигнеш, и най-сетне бе попаднало на някой, който знаеше точно как и къде да го почеше. Разрови се из потъналия в прах архив на своята памет и оттам изникна вторият куплет на блуса:

„Някои неща ги правя, маце, както другите мъже не могат, Те не знаят правилата, скъпа, не знаят как да завладяват. Но аз мога, щото съм далеч от дома, в който съм роден. Ще познаеш, че идвам, скъпа, щом чуеш как такта отмервам с кастанетите черни.“

Момчето го слушаше с открита и доволна усмивка, която, помисли си Лари, би могла да накара всяко момиче да се поотпусне. Премина към инструменталната част, докато се опитваше да си припомни следващия куплет. Не звучеше лошо. Изпод пръстите му се раждаха звуци — малко елементарни и крещящи, като евтини бижута, вероятно крадени, продавани на някой уличен ъгъл. Продължи да свири самоуверено, после премина на добре познатото „ми“ с три пръста. И понеже не можа да си спомни последния куплет, в който се пееше нещо за влаковете, повтори пак първия и млъкна.

Отново настъпи тишина. Надин се разсмя и заръкопляска. Джо хвърли пръчката, заподскача нагоре-надолу, надавайки радостни викове. Лари не можеше да повярва, че у момчето е настъпила такава промяна, и си каза, че не трябва да преувеличава станалото. Иначе рискуваше да се разочарова.

Музиката може да омагьоса и най-свирепия звяр.

Макар и неохотно той се усъмни дали наистина всичко е така просто. Джо размахваше ръце и Надин обясни жеста му.

— Иска да изсвириш още нещо. Нали ще го направиш?

— Би било чудесно. Кара ме да се чувствам по-добре. Много по-добре.

И така Лари изсвири своята песен „Тъжната Сали Фресно“, сетне „Трагедията в мината «Спригхил»“ и „Всичко е наред, мамче“ на Артър Крудъп. После премина към рокендрол парчета от едно време — „Джим Контето“, „Рок на двайсети етаж“ и „Блуана дойната крава“, като поддържаше ритъма на припева, доколкото можеше. Пръстите го заболяха и започнаха да изтръпват. Накрая изпълни песен, която му бе любима, „Безкраен сън“ на Джоди Рейнълдс.

— Повече не мога — каза той на Джо, който не помръдна по време на целия концерт. — Пръстите ми. — Лари му показа дълбоките бразди от струните и изпочупените си нокти.

Момчето протегна ръце към него.

Лари се поколеба за миг, после си помисли: „Какво пък.“ Подаде китарата на момчето.

— Нужна е доста практика.

Ала това, което последва, бе най-изумителното нещо в живота му. Момчето засвири „Джим Контето“ почти безгрешно, като вместо думи викаше нечленоразделно, като че ли езикът му бе залепен за небцето. Беше очевидно, че за пръв път хваща китара, Защото не дърпаше достатъчно силно струните и смяната на акордите не бе отчетлива. Звукът бе някак призрачен и приглушен, сякаш Джо свиреше на китара, натъпкана с памук. Иначе изпълнението му бе точно като това на Лари.

Когато свърши, момчето с изненада погледна пръстите си, сякаш искаше по тях да разбере как може да възпроизведе същата музика, която бе изпълнил Лари, макар и без да постигне същата острота на звука.

Лари чу собствения си глас, сякаш идващ отдалеко:

— Не дърпаш достатъчно силно струните, това е всичко. Трябва да ти излязат мазоли на върха на пръстите. А също и да използваш мускулите на лявата ръка.

Джо бе насочил цялото си внимание към него, но той не беше сигурен дали момчето го разбира. Обърна се към Надин с въпроса:

— Знаеше ли, че може да свири?

— Не. Изненадана съм не по-малко от теб. Като че ли е неоткрит гений, нали?

Лари кимна. Момчето изсвири „Всичко е наред, мамче“, като възпроизведе и най-тънките нюанси в изпълнението на Лари. На моменти мелодията излизаше някак глухо, защото Джо спираше с пръсти вибрациите на струните.

— Дай да ти покажа как — каза Лари и протегна ръце към китарата. Джо веднага присви недоверчиво очи. Младият мъж си помисли, че момчето сигурно добре помни как бе запратил ножа му в океана. То се отдръпна назад, стискайки здраво китарата. — Добре. Твоя е. Когато пожелаеш да ти предам някой урок, само ми кажи.

Момчето извика доволно и побягна по плажа. Държеше китарата високо вдигната над главата си, като обект на жертвоприношение.

— Ще я счупи на парчета — обади се Лари.

— Съмнявам се — отвърна Надин.

* * *

Лари се събуди по някое време през нощта и се повдигна на лакът. Очертанията на тялото на Надин се губеха под три одеяла в близост до угасналия огън. Точно срещу него лежеше Джо. Той също се бе покрил с няколко завивки, но главата му беше открита. Беше налапал палеца си, краката му бяха свити към корема, а между тях беше стиснал здраво китарата. Изумен, Лари впи поглед в него. Бе му отнел ножа и сега Джо се бе привързал към китарата. Чудесно. Не можеш да наръгаш някого с китара, въпреки че с нея можеш да нанесеш удар. С тази мисъл отново заспа.

* * *

Когато се събуди на следващата сутрин, Джо седеше на един камък с китарата на скута си, потопил босите си крака във водата. Свиреше „Тъжната Сали Фресно“. Вече бе много по-добър. Надин се събуди след двадесетина минути и го дари със сияйна усмивка. Лари забеляза, че тя е наистина доста привлекателна жена, и в тази връзка в съзнанието му се появи стих от песен на Чък Бери: „Надин, скъпа, това ти ли си?“

— Дайте да видим какво имаме за закуска — обърна се той към двамата.

Отново запали огъня и тримата се скупчиха около него, за да прогонят нощния студ. Надин направи овесена каша със сухо мляко и пиха силен чай от метални канчета като бездомниците. Джо през цялото време държеше китарата на скута си. На два пъти Лари му се усмихна. Помисли си, че не може да не харесаш някой, който обича музиката.

Продължиха с велосипедите на юг по магистрала № 1. Джо караше точно по осевата линия и понякога ги изпреварваше с близо два километра. Веднъж го завариха да кара бавно по края на пътя и да яде боровинки, като ги подхвърляше високо нагоре и после ги улавяше с уста безпогрешно. Час след това го намериха, седнал до един паметник в чест на Войната за независимост, да свири „Джим Контето“.

Към единадесет часа наближиха някакво градче на име Огънкуит. Но пътят към него бе преграден от три големи, оранжеви боклукчийски камиона. Отзад на единия камион лежеше разложен и наяден от гарваните труп на човек. Изминалите десет горещи дни си бяха свършили работата. Там, където тялото не бе покрито, с дреха, се виждаха пълчища пъплещи червеи.

Надин извърна поглед и попита:

— Къде е Джо?

— Не знам. Сигурно някъде напред.

— Не бих искала да види това. Дали вече го е зърнал?

— Вероятно.

Докато пътуваха по магистрала № 1 от Уелс насам, на няколко пъти на Лари му направи впечатление, че няма почти никакви коли, а това бе главна пътна артерия. Едва ли бяха видели повече от две дузини. Сега разбра причината. Хората от градчето бяха завардили пътя, така че вероятно стотици, а може би и хиляди коли се намираха в другия му край. Лари прекрасно знаеше какво изпитва Надин. Добре щеше да бъде, ако можеха да спестят на момчето тази гледка.

— Но защо са блокирали пътя? Защо им е притрябвало да го правят?

— Сигурно са се опитали да затворят града си за чужди хора. Предполагам и в другия му край ще открием подобна барикада.

— Има ли и други трупове?

Лари остави колелото си и отиде да провери.

— Още три.

— Добре, няма да гледам към тях.

Младият мъж кимна. Продължиха нататък покрай камионите. Тук пътят се виеше близо до океана и от брега полъхваше хладина. Една до друга се издигаха грозни летни вили. „Нима хората идват да почиват тук през ваканциите?“ — учуди се Лари. Все едно да си заведат децата в Харлем и да ги оставят да се къпят под пръскачките за трева.

— Никак не са красиви, нали? — попита Надин. Вече бяха навлезли навътре в евтиния летен курорт. Заобикаляха ги бензиностанции, крайпътни заведения за пържени миди, мотели, боядисани в отвратителни пастелни тонове, игрища за миниголф.

Лари изпитваше противоречиви чувства. От една страна, го дразнеше натрапчивата грозота, родена от ограничени мозъци, които бяха превърнали тази прекрасна, величествена и дива част от крайбрежието в огромен крайпътен увеселителен парк. Ала някъде по-надълбоко в съзнанието си долови шепота на отминалите лета и видя хората, които бяха идвали тук: дамите със слънчеви шапки и твърде тесни за наедрелите им задни части къси панталони; колежанчета по пуловери за ръгби на червени и черни райета; момичета по бански и платнени сандали; ревящи дечица с изпоцапани от сладолед лица. Това бяха обикновените американци и когато се движеха на групи, около тях се създаваше някаква особена, макар и непривлекателна, романтична атмосфера, независимо дали се намираха в скиорска хижа в Аспен или повтаряха своите прозаично-мистериозни ритуали на лятната отпуска покрай магистрала № 1 в Мейн. Сега всички бяха мъртви. Гръмотевична буря явно бе откъртила голям клон от едно дърво, който бе счупил огромна светлинна реклама. Тревата бе пораснала и бе на път да погълне игрището за миниголф. В продължение на стотина километра между Портланд и Портсмут се бе простирал този увеселителен парк, който сега пустееше, обитаван от духове, сякаш всичките му механизми бяха излезли от строя.

— Да, не са красиви, но някога са били наши. Наши са били, макар и никога да не сме идвали тук. Сега вече не съществуват.

— Но не завинаги — каза спокойно Надин и Лари се обърна да я погледне. Лицето й бе открито и ведро. Впечатляващата й прошарена, дълга коса бе сресана назад и челото й сякаш излъчваше светлина. — Не съм религиозна, но ако бях, щях да кажа, че това, което се случи, е Божие наказание. След сто или двеста години всичко отново ще ни принадлежи.

— Тези камиони няма да изчезнат за двеста години.

— Те не, но пътят — да. И камионите тогава ще стоят насред някое поле или гора и там, където сега са гумите им, Ще са израсли полски цветя. Вече няма да са камиони, а просто предмети, сътворени някога от човешката ръка.

— Мисля, че грешиш.

— Защо?

— Защото ние търсим други живи хора. Защо смяташ, че го правим?

Тя му хвърли тревожен поглед.

— Ами… защото така трябва. Хората се нуждаят един от друг. Ти не почувства ли тази нужда, когато беше сам?

— Да. Ако не сме заедно, ще полудеем от самота. Когато сме заедно, си действаме на нервите. Когато сме заедно, си построяваме летни вили, заемащи километри от океански бряг и в събота вечер се бием и стреляме по баровете. — Лари се засмя невесело и звукът отекна в тишината. — Няма отговор на тази загадка. Сякаш сме затворени в яйце. Хайде да вървим. Джо сигурно е някъде пред нас.

Тя не помръдна, а остана загледана със същата тревога. още миг в гърба на Лари, който потегли пред нея. После го последва. Невъзможно е да е прав. Напълно невъзможно! За да се случи тази чудовищна катастрофа, трябва да има някаква основателна причина, иначе всичко губеше смисъл. Дори това, че още бяха живи.

* * *

Джо не се беше отдалечил много. Намериха го седнал върху капака на един син форд. Разглеждаше порносписание, което бе измъкнал отнякъде. С известно чувство на неудобство Лари забеляза, че момчето има ерекция. Хвърли крадешком поглед към Надин, но тя бе извърнала очи. Може би нарочно.

Когато стигнаха до колата, младият мъж попита:

— Идваш ли?

Джо остави списанието, издаде някакъв гърлен въпросителен звук и посочи небето. Лари мигновено вдигна очи, мислейки, че момчето е видяло самолет. Но в този момент Надин извика:

— Не небето! Плевнята! — Гласът й прозвуча пискливо от вълнение. — На плевнята! О, благодаря на Бога, че си с нас, Джо! Ако не беше ти, никога нямаше да го забележим!

Надин пристъпи към Джо и го прегърна. Лари се извърна към плевнята и видя белите букви, които изпъкваха ясно на покрива от избелели дъски:

ЗАМИНАВАМЕ ЗА СТОВИНГТЪН ЗА ЕПИДЕМИОЛОГИЧНИЯ ЦЕНТЪР

Следваше упътване за пътищата до Стовингтън… Най-отдолу пишеше:

НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ 1990

ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР ФРАНСИС ГОЛДСМИТ

— Боже мили, навярно е щял да се пребие, докато е пишел нейното име! — възкликна Лари.

— Епидемиологичния център! — извика Надин, без да му обърне внимание. — Как не се сетих! Четох статия за него в едно списание само преди три месеца! Отишли са там!

— Ако още са живи.

— Живи ли? Разбира се, че са живи. До втори юли епидемията беше приключила. А щом са могли да се покатерят на покрива на плевнята, значи не са били болни.

— Да, поне единият е бил в доста добро настроение — съгласи се Лари, усещайки, макар и неохотно, как стомахът му се свива от вълнение. — И като си помисля, че минах през Върмонт…

— Стовингтън се намира доста встрани от магистрала № 9 — каза разсеяно Надин, без да сваля поглед от плевнята. — Въпреки това сигурно вече са пристигнали. 2 юли беше преди две седмици. — Очите й искряха. — Лари, дали в този център има и други хора? Не мислиш ли, че може да има? Щом знаят всичко за карантини, стерилност и така нататък. Сигурно търсят начини за лечение, нали?

— Не знам — отвърна предпазливо той.

— Разбира се, че е така — възкликна нетърпеливо жената. Досега не я бе виждал толкова развълнувана, дори когато Джо прояви невероятния си музикален талант. — На бас се хващам, че Харолд и Франсис са открили десетки хора, може би дори стотици. Трябва да тръгнем веднага. Най-краткият път дотам е през…

— Чакай малко. — Хвана я за рамото.

— Защо? Не разбираш ли…

— Разбирам, че този надпис е там от две седмици и чака някой да мине оттук и да го види. Значи може да почака още малко. А междувременно ще обядваме. Нашият приятел Джо Бързата китара заспива прав.

Надин се обърна. Момчето отново разлистваше порносписанието, само че главата му вече натежаваше и погледът му бе станал стъклен. Под очите му имаше сенки.

— Нали ми каза, че тъкмо се е оправил от някаква инфекция, а и доста сте пътували… Да не говорим, че сте следили усърдно синеокия китарист, тоест мен.

— Прав си… изобщо не се сетих.

— Трябва му едно солидно ядене и здрав сън.

— Разбира се. Джо, извинявай, изобщо не се сетих. — Момчето се прозря и изръмжа безразлично.

Лари усети как в него се надига предишният страх предизвикан от това, което му предстоеше да каже, но трябваше да го направи. Иначе Надин щеше да го стори, щом се позамислеше по този въпрос… Освен това вече беше време да разбере със сигурност дали се е променил колкото предполагаше.

— Надин, можеш ли да караш?

— Да карам ли? Питаш дали имам шофьорска книжка? Да, имам, но не е практично да се движим с кола из всички тия задръствания по пътищата. Искам да кажа…

— Не кола имах предвид. — Внезапно пред очите му изникна образът на Рита, която се возеше отзад на мотоциклета заедно с мистериозния зловещ човек. Това вероятно бе неговата символична представа за смъртта. Представи си ги като две бледи, мрачни фигури, яхнали чудовището „Харли“, като двама призрачни конници на апокалипсиса. Усети устата си съвсем пресъхнала и силно туптене в слепоочията. Но гласът му не го издаде. Дори и да потреперваше леко, Надин явно не забеляза. Странното бе, че Джо се пробуди от полудрямката си и го погледна, сякаш бе усетил някаква промяна в него.

— Имах предвид мотоциклет. Ще изминаваме по-големи разстояния с по-малко усилие и ще заобикаляме лесно… всякакви гадости по пътя. Както направихме днес покрай онези камиони в началото на града.

— Да, можем да го направим — съгласи се Надин. В очите й се четеше вълнение. — Никога не съм карала мотоциклет, но ти ще ми покажеш, нали?

Като чу думите „никога не съм карала“, Лари усети, че страхът му се засилва.

— Да — отвърна той. — Но първото и най-важно нещо, на което ще те науча, е как да караш бавно, преди да му хванеш цаката. Изключително бавно. Мотоциклетът, дори и малкото моторче, не прощава, ако допуснеш грешка, а и аз няма да мога да те заведа на лекар, ако катастрофираш по пътя. — Тогава така и ще направим. Ще…

— Лари, ти мотор ли караше, преди да те срещнем? Сигурно си карал, щом за толкова кратко време си изминал разстоянието от Ню Йорк дотук.

— Изоставих го. Карането сам ме изнервяше.

— Е, вече не си сам — каза почти весело Надин. Обърна се към Джо и възкликна: — Отиваме във Върмонт, Джо! Там ще намерим други хора! Не е ли прекрасно? Не е ли направо страхотно?

Джо се прозя.

Надин каза, че не я хваща сън от вълнение, но че ще легне до Джо, докато той заспи. Лари отиде с колелото до Огънкуит, за да търси магазин за мотоциклети. В градчето нямаше, но той си спомни, че е видял такъв магазин на излизане от Уелс. Върна се, за да каже на Надин, но я намери заспала до Джо в сянката на синия форд, върху който Джо бе разглеждал порносписанието.

Той легна малко настрана от тях, но не можа да заспи. Затова стана, прекоси шосето и се отправи през високата до коленете му трева към плевнята, където беше надписът. Хиляди скакалци се разскачаха, за да му сторят път, и Лари си помисли: „Аз съм техният супергрип, аз съм техният зловещ човек.“

В близост до широката двойна врата на плевнята забеляза две празни кутии от пепси-кола и коричка от сандвич. При нормални обстоятелства чайките щяха да са видели сметката на коричката, но явно времената се бяха променили и сега те разполагаха с къде по-пикантна храна. Лари подритна едната кутия и остатъка от сандвича.

„Занесете ги веднага в лабораторията за изследване, лейтенант Бригс. Мисля, че нашият убиец най-сетне е допуснал фаталната грешка.“

„Веднага, инспектор Ъндърууд. Денят, в който Скотланд Ярд реши да ви прати тук, е най-щастливият за нашия отряд.“

„Моля ви, моля ви, сержант. Това е просто част от работата ми.“

Лари влезе в плевнята, където бе тъмно и горещо Прелитаха лястовици. Ухаеше на сено. Нямаше никакви животни. Собственикът вероятно бе предпочел да ги пусне на свобода, отколкото да ги остави вързани и да ги обрече на гладна смърт.

„Отбележете си този факт за съдебния лекар, сержант.“

„Непременно, инспектор Ъндърууд.“

Лари сведе поглед към пода и забеляза някаква хартийка. Вдигна я. Беше от шоколадово блокче „Пейдей“. Човекът, изписал посланието на покрива, може и да е притежавал смелост, но не и изискан вкус. Трябва да си слънчасал, за да ти хареса тоя шоколад.

Стълбите към таванското помещение бяха обикновени дъски, заковани към една от носещите греди на плевнята. Целият лепкав от пот, без дори да е наясно защо е тук, Лари се заизкачва по тях. По средата на таванското помещение (движеше се бавно и предпазливо, оглеждайки се за плъхове) се намираше нормално стълбище, което извеждаше под покрива. Тези стълби бяха осеяни с капки бяла боя.

„Направихме още едно откритие, сержант.“

„Инспекторе, направо съм изумен. Вашата прозорливост и способността ви за дедуктивно мислене отстъпват единствено на външния ви вид и невероятния размер на вашия полов орган.“

„Моля ви, моля ви, сержант.“

Лари застана точно под покрива. Тук бе горещо като в пещ и той си помисли, че ако Харолд и Франсис бяха забравили кутията с боя, плевнята щеше да се е подпалила и изгоряла до основи още преди седмица. Стъклата бяха прашни и покрити с паяжини от времето, когато Джералд Форд е бил президент. Един от прозорците бе отворен и когато Лари се приближи до него, пред очите му се разкри приказна гледка, достигаща до хоризонта. Този прозорец гледаше на изток. Крайпътните парцели, които изглеждаха толкова грозни от земята, от тази височина загубваха мащабите си и заприличваха на обикновени купчини смет. От другата страна на шосето се простираше с цялото си великолепие океанът. Оттук се виждаше и северната страна на пристанището. Лари сякаш гледаше картина, рисувана с маслени бои в зелени и златни тонове, изобразяваща разгара на лятото в неподвижната омара на следобеда. Обонянието му долови миризмата на сол и морска вода. Като погледна към покрива, видя надписа на Харолд обърнат наопаки.

Само при мисълта, че някой е пълзял по този покрив на такова разстояние от земята, Лари усети как му се обръща стомахът. Сигурно е стъпил на ръба на улука, за да напише и името на момичето.

„Защо се е старал чак толкова, сержант? Мисля, че на този въпрос е необходимо да намерим отговор.“

„Щом казвате, инспектор Ъндърууд.“

Лари заслиза бавно и изключително внимателно по стълбите. Сега не му беше времето да си чупи крак. Когато слезе, някакъв надпис, издълбан в една от гредите, привлече вниманието му. Бе също бял и се открояваше ярко на фона на мрака в прашната плевня. Приближи се до гредата и прочете надписа. После прокара пръст по него, отчасти изненадан, отчасти развеселен, че някой човек си бе дал труда да го направи в деня, в който двамата с Рита се бяха отправили на север. Отново прокара нокът по буквите.

Image30.gif

В сърце. Пронизано със стрела.

„Вярвам, сержант, че този приятел е бил влюбен.“

— Браво на тебе, Харолд — каза Лари и излезе от плевника.

* * *

Магазинът в Уелс беше само за мотоциклети „Хонда“. От начина, по който бяха подредени, Лари установи, че липсват два. Беше по-горд от второто си откритие — смачкана хартия до кошчето за боклук. Опаковка от шоколада „Пейдей“. Някой, най-вероятно съкрушеният от любов Харолд Лодър, бе доизял шоколада си, избирайки мотоциклетите, които най-много биха подхождали на него и възлюбената му. После бе смачкал опаковката и я бе хвърлил към кошчето, но не бе успял да го улучи.

Надин каза, че изводите му били логични, но не бе впечатлена от тях колкото самият Лари. Тя оглеждаше трескаво останалите мотоциклети, нетърпелива да тръгнат на път. Джо седеше на стълбите пред магазина, свиреше на китарата и се провикваше доволно.

— Слушай, Надин, вече е пет часът. По никакъв начин не можем да тръгнем сега.

— Остават още цели три часа до мръкване! Не можем да си позволим да се бавим! Има опасност да ги изпуснем!

— Няма страшно! Харолд Лодър ни е оставил подробни инструкции за пътищата, по които ще минат. Ако продължат нататък, сигурно пак ще го направи.

— Но…

— Знам, че нямаш търпение — каза Лари и постави ръце на раменете й. Усети как в него се надига старото раздразнение и гняв и се опита да ги потисне. — Но никога досега не си се качвала на мотоциклет.

— Но мога да карам велосипед. Знам как се използва съединителя, нали вече ти казах. Моля те, Лари, ако не губим време, до вечерта ще сме стигнали Ню Хампшир, а до утре вечер ще сме на половината път. Можем да го направим.

— По дяволите, това не ти е велосипед! — изкрещя Лари и китарата замлъкна внезапно. Джо ги погледна през рамо, присвил недоверчиво очи. „Мамка му, ама че подход имам с хората“ — помисли си Лари и това го ядоса още повече.

— Боли ме, Лари — промълви Надин.

Той осъзна, че я беше хванал с все сила за раменете. Гневът му се стопи и се превърна в срам. — Извинявай.

Джо не сваляше очи от него и младият мъж разбра, че донякъде е загубил доверието му. Надин каза нещо.

— Какво?

— Казах да ми обясниш по какво мотоциклетът се различава от велосипеда.

Първото му желание бе да й кресне: „Щом си толкова самоуверена, защо сама не пробваш и ще видиш какво значи да гледаш света с глава, обърната на сто и осемдесет градуса.“ Обаче успя да се овладее и си помисли, че бе загубил доверието не само на момчето, а и част от вярата в себе си. Вярно, че бе оцелял, но явно детинското в него се бе запазило и още го следваше като сянка, смалила се по пладне, но не напълно изчезнала.

— Моторът е по-тежък. Ако загубиш равновесие, не можеш да го възстановиш така лесно както при колелото. Моделът 360 тежи седемстотин килограма. Много бързо се свиква с това тегло, но все пак е нужно време. В обикновената кола преместваш скоростите с ръка, а натискаш газта с крак. При мотора е обратното — газта се регулира с ръка, а скоростите с крак. За да свикнеш с това, ще ти е нужно доста повече време. Вместо една има две спирачки. С десния си крак натискаш спирачката за задното колело, а с дясната ръка — за предното. Ако забравиш за едната и натиснеш примерно само ръчната спирачка, ще изхвърчиш презглава. Освен това ще трябва да свикнеш да возиш още един човек със себе си.

— Джо ли? Но аз мислех, че ще се вози с теб.

— С удоволствие бих го взел. Но точно в този момент мисля, че той не би се съгласил на това. Ти как мислиш?

Надин впи продължителен, тревожен поглед в момчето, сетне въздъхна.

— Да, така е. Може и с мен да не иска да се качи. Може да го е страх.

— Ако е така, ти отговаряш за него. А аз отговарям и за двама ви. Не искам да се пребиете.

— Какво си преживял, Лари? Да не си пътувал с някого?

— Да. Паднах от мотора. Но жената, която ме придружаваше, умря преди това.

— Преби се с мотора си? — попита Надин без никакво изражение на лицето си.

— Не. Бих казал, че това, което се случи, бе седемдесет процента случайност и тридесет процента самоубийство Това, от което имаше нужда… приятелство, разбиране, помощ, не знам… не можеше да го получи от мен. — Лари вече наистина се бе разстроил. Туптенето в слепоочията му бе оглушително, гърлото му беше свито, в очите му напираха сълзи. — Казваше се Рита. Рита Блекмор. Искам да се представя по-добре пред теб, това е всичко. Пред теб и Джо.

— Лари, защо не ми каза по-рано?

— Защото ме боли, когато говоря за това — каза простичко той. — Много ме боли. — Това беше вярно, но не бе цялата истина. Не бе споменал нищо за сънищата си. Може би и Надин сънуваше кошмари. Предишната нощ се бе събудил и я бе видял да се мята и да мърмори насън. Но не бе споделила нищо с него. А Джо? Дали и той сънуваше? Е, не знаеше какво изпитваха те, ала безстрашният инспектор Ъндърууд от Скотланд Ярд се ужасяваше от сънищата си.. и ако Надин се катурнеше от мотора, кошмарите можеха да се върнат.

— Тогава ще тръгнем утре. Тази вечер ще ме научиш.

* * *

Първо обаче трябваше да заредят с бензин двата малки мотоциклета, които бе избрал. Пред магазина имаше помпа, но не можеше да се използва поради липсата на електричество. Той намери още една опаковка от шоколада до металния капак, с който бе покрит подземния резервоар, и заключи, че изобретателният Харолд Лодър вече се бе потрудил по този въпрос. Чезнещ от любов, почитател на гнусните шоколади „Пейдей“, все пак той бе достоен за уважение. Лари вече дори изпитваше определена симпатия към него. Харолд вероятно бе някой фермер над тридесет години, висок и загорял от слънцето, слаб, не особено начетен, но иначе хитър и съобразителен. Младият мъж се усмихна. Глупаво беше да се опитва да си изгражда представа за съвсем непознат човек, защото обикновено тя се оказваше съвсем различна от реалността. Всички знаят, че двестакилограмов ди-джей, например, може да има тъничко гласче.

Докато Надин приготвяше студена вечеря, той разглеждаше магазина. Намери голяма метална кофа за боклук. На нея бе подпрян железен лост, а отгоре й бе оставен гумен маркуч.

„Пак те спипах, Харолд! Погледнете насам, сержант Бригс. Нашият човек е прелял малко бензин от резервоара, учудва ме само това, че не е взел маркуча със себе си.“

„Може да е отрязал парче и това е останалото от него, инспектор Ъндърууд. Моля да ме извините, но това тук все пак е кофа за боклук.“

„По дяволите, сержант, прав сте. Ще ви предложа за повишение.“

Лари взе лоста и маркуча и отиде до металния капак.

— Джо, можеш ли да ми помогнеш?

Джо, който ядеше бисквити, намазани със сирене, вдигна към него поглед, изпълнен с недоверие.

— Хайде, иди. Всичко ще бъде наред — промълви Надин. Момчето стана и затътри крака към Лари.

Лари подпъхна лоста под капака.

— Натискай силно.

За миг му се стори, че момчето не го е разбрало или че не иска да му помогне. После то хвана края на лоста и натисна с все сила. Ръцете му бяха слаби, но под кожата изпъкнаха мускули, каквито имаха работниците от бедни семейства. Капакът помръдна, но не достатъчно, за да може Да пъхне вътре маркуча.

— Натисни още малко.

Дръпнатите очи с полудив израз го изгледаха хладно за момент, после момчето се отпусна с цялата си тежест върху лоста.

Капакът се повдигна достатъчно и Лари успя да промуши пръсти през пролуката. Докато търсеше по-добра опорна точка, му дойде наум, че ако момчето наистина не го харесва, сега е моментът да прояви чувствата си. Достатъчно беше да стъпи отново на земята и да отпусне лоста. Тогава капакът щеше да се стовари с трясък и Лари да загуби пръстите и на двете си ръце с изключение на палците. Видя, че и Надин си бе помислила същото. Беше се обърнала към тях и ги наблюдаваше внимателно, а позата й издаваше напрежение. Тъмните й очи се местеха от единия към другия. Джо гледаше Лари. Морскосините му очи бяха непроницаеми. Лари още не бе намерил опорна точка.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Надин, а гласът й, който обикновено звучеше спокойно, сега бе доста писклив.

Потта се стичаше в окото му и той премигна. Капакът все още не помръдваше. Усети силната миризма на бензин.

— Мисля, че ще се справим двамата — отвърна той, поглеждайки Надин право в очите.

Само секунда по-късно напипа прореза от долната страна на капака. Пъхна ръце, напъна рамене, капакът се отвори докрай и с тъп удар падна на асфалта. Лари чу как Надин въздъхна с облекчение. Лостът издрънча на земята. Младият мъж изтри потта от челото си, погледна момчето и промълви:

— Добра работа свърши, Джо. Ако беше изпуснал капака, щях през остатъка от живота си да си закопчавам дюкяна със зъби. Благодаря ти.

Не очакваше реакция (освен някой нечленоразделен вик, когато Джо се върнеше пак да разглежда моторите). Ала момчето го изненада, като произнесе с дрезгав глас:

— Няма защо.

Лари стрелна с поглед Надин. Срещна очите й, после тя отмести поглед към Джо. Беше изненадана и доволна, макар изражението й да издаваше, че бе очаквала това да се случи. Лари беше виждал това изражение и преди, но не можеше да си спомни точно кога.

— Джо, ти ли каза „няма защо“?

— Няма защо. Няма защо — заклати енергично глава момчето.

Усмихната, Надин протегна към него ръце.

— Това е чудесно, Джо. Наистина чудесно.

Джо припна към нея и й разреши да го прегърне за момент. После се освободи от прегръдката й и отново започна да разглежда моторите, като си мърмореше под нос и се кискаше.

— Значи може да говори — отбеляза Лари.

— Знаех, че не е ням. Хубавото е, че ще може да се оправи. Явно е имал нужда и от двама ни. От двете половини. Той… о, не знам.

Лари видя, че тя се беше изчервила, и си помисли, че знае добре причината. Захвана се да пъха маркуча в дупката в цимента и изведнъж осъзна, че това, което правеше, можеше да се изтълкува като символична, макар и просташка аналогия с половия акт. Рязко вдигна очи към нея. Тя бързо се извърна, но не преди той да забележи, че го бе наблюдавала изключително внимателно и че по бузите й бе избила руменина.

Сковаващият страх отново се надигаше в него и той извика:

— За Бога, Надин, внимавай!

Вниманието й бе изцяло ангажирано от ръчката за газта, изобщо не виждаше накъде кара и макар да се движеше едва с десет километра в час, моторът вървеше право към един бор.

Тя вдигна поглед, извика изненадано, зави, но прекалено рязко и падна. Хондата спря.

Лари се завтече към нея. Имаше чувството, че сърцето му ще спре.

— Надин, добре ли си? Добре ли…

Тя се изправи, леко разтреперана. Погледна ожулените си длани и каза:

— Добре съм. Каква съм глупачка. Не гледах къде карам. Дали не повредих мотоциклета?

— Майната му на тъпия мотоциклет, дай да ти видя ръцете.

Тя протегна към него ръце. Лари извади пластмасов флакон с антибиотик за дезинфекция и напръска с него дланите й.

— Целият трепериш — промълви Надин.

— Майната и на мене — извика той с по-груб тон, отколкото възнамеряваше. — Слушай, май ще е по-добре отново да вземем велосипеди. Опасно е…

— Както и дишането — отвърна спокойно тя. — Смятам, че ще е по-добре Джо да се вози с тебе, поне в началото.

— Няма…

— Мисля, че ще иска. — Жената го изгледа право в очите. — Както и ти.

— Добре, но стига за тази вечер. Вече почти се стъмни.

— Само още веднъж. Четох някъде, че ако конят те хвърли, трябва веднага пак да го яхнеш.

Джо се появи. Дотътри се при тях, ядейки боровинки, събрани в мотоциклетна каска. Беше открил няколко храста зад магазина и си набра от тях, докато Надин взимаше първия си урок.

— Е, добре — призна се Лари за победен. — Само че внимавай много накъде караш.

— Да, сър. Разбира се, сър. — Тя усмихнато му отдаде чест. Имаше прекрасна усмивка, от която цялото й лице засияваше. Лари също й отвърна с усмивка. Не можеше да постъпи другояче. Когато Надин се усмихнеше, дори Джо й отговаряше с усмивка.

Тя направи два кръга с мотора и се насочи към шосето, завивайки толкова рязко, че Лари пак усети как сърцето му спира. Само че този път тя реагира бързо и докосна земята с крак, както й бе показал. После се отправи нагоре по хълма и скоро изчезна от погледа му. Видя я да сменя на втора скорост, когато се изкачваше, а после на трета, когато се спусна от другата страна. Бръмченето на мотора заглъхна и съвсем се изгуби. Лари стоеше в напрежение в здрача, като разсеяно махаше с ръка, за да прогонва комарите.

Джо пак се приближи до него. Устните му бяха сини от боровинките.

— Няма защо — каза му той и се ухили.

Младият мъж се насили да му се усмихне. Ако Надин не се върнеше скоро, щеше да тръгне след нея. Пред очите му се появи мрачна картина — жената лежи в канавката със счупен врат.

Тъкмо се беше запътил към своя мотоциклет, като се колебаеше дали да вземе Джо със себе си, когато отново дочу далечно бръмчене, което все повече се засилваше. Лари се поуспокои. Помисли си унило, че никога няма да се чувства напълно спокоен, докато тя кара.

В този момент Надин се показа на хълма. Бе запалила фара. Стигна до него и спря. — Добре мина, а?

— Тъкмо се канех да тръгна да те търся. Помислих си, че нещо ти се е случило.

— Да, в известен смисъл се случи. — Тя видя как Лари настръхна целият. — Взех завоя прекалено бавно, забравих да натисна съединителя и моторът угасна.

— О. Достатъчно за тази вечер, нали?

— Да. И без това ме боли опашката.

Същата вечер, докато лежеше под одеялото, Лари си мислеше дали Надин ще дойде при него, когато Джо заспи, или беше по-добре той да отиде при нея. Желаеше я и предположи от начина, по който го бе гледала, когато вкарваше маркуча, че и тя изпитва същото. Най-накрая заспа.

Сънува, че върви през нива, засята с царевица. Звучеше и някаква музика. Китара. Джо свиреше на китара. Ако успееше да намери Джо, всичко щеше да е наред. Запъти се по посока на звука, като пресичаше напряко редовете с царевица, когато му се налагаше. Най-накрая излезе на открито. Видя пред себе си някаква къщичка, по-скоро барака. Верандата й се крепеше на стари, ръждясали железни пръти. Ала не Джо свиреше. И как би могъл, когато той го държеше за лявата ръка, а Надин — за дясната. Те бяха с него в съня. Една много стара жена свиреше на китара леко джазиран вариант на спиричуъл. Джо се усмихна. Жената беше чернокожа. Седеше на стол на верандата. Лари си помисли, че не бе виждал по-стара жена през живота си. Ала в нея имаше нещо, което го караше да се чувства добре… както майка му навремето, когато беше много малък и тя внезапно го прегръщаше и заявяваше:

— Ето го най-доброто момче. Най-доброто момче на всички времена е синът на Алис Ъндърууд.

Старицата престана да свири и ги погледна.

— Я гледай, дошли са ми гости. Елате по-близо, за да ви видя по-добре. Зъркелите ми не са като едно време.

Тримата, хванати за ръка, пристъпиха напред, а когато минаха покрай импровизирана люлка, направена от стара автомобилна гума, Джо протегна ръка и бавно я залюля. По земята, обрасла с плевели, пробяга сянка, подобна на геврек. Къщичката се намираше на полянка — истински остров сред царевичните поля. На север се виждаше черен път.

— Ще ли ти се да подрънкаш на моята стара кутия? — попита старицата и Джо нетърпеливо взе китарата от костеливите й ръце. Засвири мелодията, която бе звучала в полето, но много по-добре и по-бързо от старицата.

— Бог да те поживи, хубаво свириш. Аз съм много стара, Пръстите ми не се движат толкова бързо. От ревматизма е. Но през 1902 свирих на годишното тържество на земеделското сдружение. Аз бях първата негърка, която свири там.

Надин я попита за името й. Сетне си каза, че тук времето сякаш е спряло. Слънцето бе застинало в едно положение — точно час преди залез, и сянката от гумата, която Джо бе залюлял, щеше вечно да се движи напред-назад по обраслата с плевели земя. На Лари му се искаше да остане тук завинаги заедно със семейството си. Това беше хубаво място. Човекът без лице не можеше да го хване тук, нито него, нито Джо и Надин.

— Наричат ме майка Абигейл. Май съм най-старата жена в Източна Небраска, обаче още мога сама да си опека бисквитите. Идвате точно навреме. Трябва да тръгнем, преди той да ни надуши.

Облак закри слънцето. Гумата продължаваше да се люлее. Джо престана да свири, като рязко дръпна струните, и Лари усети как мравки полазиха по гърба му. Старата жена сякаш не забеляза нищо.

— Преди кой да ни е надушил? — попита Надин.

На Лари му се искаше да извика, да й нареди да не задава опасни въпроси, които могат да им навредят.

— Зловещият човек. Слугата на дявола. От него ни разделят Скалистите планини, слава Богу, но те няма да го спрат. Затова трябва да се сплотим. Да отидем в Колорадо. Бог ми се яви в един сън и ми показа точно мястото. Но трябва да тръгнем скоро, колкото се може по-скоро. Затова елате при мен. И други са тръгнали за насам.

— Не — студено заяви Надин. — Отиваме във Върмонт и толкоз. Само до Върмонт. Дотам не е далече.

— Твоят път ще е много по-дълъг от нашия, ако не се противопоставиш на властта му — отвърна старата жена, като я гледаше с голяма тъга. — Чуй ме, мъжът до тебе е добър човек. Той иска да постигне нещо в живота си. Защо вместо само да го използваш, не му станеш вярна жена?

— Не! Ние отиваме във Върмонт! Във ВЪРМОНТ!

Погледът на старата жена бе изпълнен със съжаление.

— Ще отидеш право в ада, ако не внимаваш, дъще на Ева. И когато се озовеш там, ще разбереш, че в ада е студено.

В този миг сънят се прекъсна, разпадна се на малки частици като счупено огледало и мракът погълна Лари изцяло. Нещо го дебнеше в тъмнината. Нещо студено и безпощадно и скоро той щеше да види оголените му в усмивка зъби.

Ала преди да го зърне, се събуди. Още половин час оставаше до изгрев и земята бе обгърната в плътна бяла мъгла, която щеше да се разсее с първите слънчеви лъчи. Сред мъглата различи магазина за мотоциклети, наподобяващ нос на кораб, сякаш изграден от застинала лава, не от дърво.

Някой лежеше до него. Не беше Надин, а Джо. Налапало палеца си, момчето трепереше, сякаш също сънуваше кошмар. Лари се запита дали сънищата на Джо се различават от неговите. Остана да лежи така още час и да се взира в мъглата, докато и другите се събудиха.

* * *

Когато привършиха със закуската, мъглата вече се беше разсеяла достатъчно, за да тръгнат на път. Събраха си багажа и го натовариха на мотоциклетите. Джо нямаше нищо против да се качи при Лари, както бе казала Надин. Дори го направи, без някой да го моли или подканя.

— Бавно — повтори младият мъж за четвърти път. — Няма да бързаме, че да не стане някоя беля.

— Добре. Наистина се вълнувам. Сякаш тръгваме на кръстоносен поход!

Тя му се усмихна, ала Лари не можа да й отвърне със същото. Рита Блекмор му бе казала нещо подобно, когато напуснаха Ню Йорк. И само след два дни бе мъртва.

* * *

Спряха за обяд в Ипсъм. Ядоха пържено свинско от консерва и пиха портокалов сок под дървото, където Лари бе заспал и Джо се бе приближил до него с нож в ръка. Младият мъж с облекчение установи, че пътуването им не е чак толкова ужасно, както бе очаквал. Напредваха доста бързо дори и през населените места, където се придвижваха главно по тротоарите. Надин беше изключително внимателна на завоите, където нямаше видимост, и не вдигаше повече от седемдесетте километра в час, които той беше определил. Лари изчисли, че ако времето се задържи хубаво, ще пристигнат в Стовингтън на деветнадесети.

Западно от Конкорд спряха да вечерят. Надин каза, че ще спечелят време, ако тръгнат директно по шосе № 1–89, вместо по посоченото от Лодър и Голдсмит.

— По него ще има повече задръствания — възрази не съвсем уверено Лари.

— Ще ги заобикаляме, където трябва, и ще ползваме аварийното платно, когато се наложи. Най-лошото, което може да ни се случи, е да се върнем малко назад и да завием по някой второкласен път.

Така и направиха. Караха по магистралата около два часа, след което попаднаха на сериозно задръстване. Всички платна бяха блокирани поради челно сблъскване на автомобил и каравана за коне. Шофьорът и жена му, мъртви от седмици, приличаха на два чувала с картофи, хвърлени на предната седалка на автомобила.

С общи усилия успяха да прехвърлят двата мотоциклета през процепа между колата и караваната. После бяха прекалено уморени, за да продължат. Тази нощ Лари не остана буден в очакване на Надин. Тя си постла завивките на около десет стъпки разстояние от него и Джо легна помежду им. Лари бе твърде уморен и моментално заспа.

* * *

Следобеда на следващия ден попаднаха на страхотно задръстване от превозни средства, което се оказа непреодолимо за тях. Имаха късмет, че се намираха само на три километра от изхода на магистралата за Енфийлд. Върнаха се и завиха по отбивката. Уморени и обезкуражени, спряха в градския парк в Енфийлд, за да си починат двайсетина минути.

— С какво се занимаваше преди, Надин? — Помнеше израза в очите й, когато Джо най-сетне бе проговорил. Оттогава към речника си бе добавил още: „Лари, Надин, благодаря“ и „Ходя тоалетна.“ Сега Лари основа своето предположение именно на онази й реакция. — Учителка ли си била?

Тя го погледна изненадано.

— Да, позна.

— На малки деца?

— Точно така. Първи и втори клас.

Това обясняваше защо не бе искала в никакъв случай да се раздели с Джо. Поне умствено той бе все още на седем годинки.

— А ти как се досети?

— Преди доста години ходех с една логопедка от Лонг Айлънд. Знам, че сигурно ти звучи като началото на типичен нюйоркски виц, но наистина беше така. Тя работеше към училищата от системата „Ошън вю“. Занимаваше се със заекващи деца, както и с глухи, и със заешка устна. Твърдеше, че за да преодолеят говорните дефекти, достатъчно е да им покажеш как да произнасят звуците по друг начин. Покажи им как, повтори думата. „Непрекъснато повтаряй и им показвай, докато най-сетне детето схване“ — така казваше. А когато ми разказваше за някое свое постижение, имаше същото изражение като теб, когато Джо ми каза „няма защо“.

— Така ли? — тъжно се усмихна тя, — Обичам малките деца. Някои от тях съдбата наистина е ощетила, но не непоправимо. Малките деца са единствените истински добри човешки същества.

— Това е доста романтична представа, не мислиш ли?

Надин вдигна рамене.

— Децата са добри по природа. Ако работиш с тях превръщаш се в романтик. Това не е чак толкова лошо. Твоята приятелка не беше ли доволна от професията си?

— Да, обичаше работата си — съгласи се Лари. — А ти беше ли омъжена? Преди. — Ето че пак я произнесе. Простата, но вездесъща думичка. Преди. Състоеше се само от две срички, ала включваше всичко в себе си.

— Омъжена ли? Не, никога — отвърна Надин малко нервно. — Аз съм си типичната учителка стара мома. По-млада съм, отколкото изглеждам, но се чувствам по-стара от своите тридесет и седем години. — Лари несъзнателно бе погледнал косата й и тя кимна, сякаш бе изказал мисълта си на глас.

— Фамилна черта. Косата на баба ми беше съвсем бяла, когато тя бе на четиридесет. Вероятно на четиридесет и пет и аз ще бъда побеляла.

— Къде преподаваше?

— В малко частно училище в Питсфийлд, където не приемаха обикновени деца. С пълзящ бръшлян по стените, с най-новите пособия за игра. По дяволите рецесията, пълен напред! Училището разполагаше с два тъндърбърда, три мерцедеса, два линкълна и един крайслер империал.

— Сигурно много те е бивало в работата ти.

— Да, така мисля — каза тя естествено, без да се самоизтъква. После се усмихна. — Сега това обаче няма никакво значение.

Лари я прегърна. Жената се стресна и младият мъж усети, че тялото й се вдървява. Ръката и рамото й бяха топли.

— Предпочитам да не го правиш — каза му тя с известно неудобство.

— Не искаш ли?

— Не.

Лари, объркан, отдръпна ръката си. Ала тя всъщност го желаеше, точно в това беше проблемът. Съвсем ясно долавяше желанието й, макар то да не бе бурно и неудържимо. Надин се беше изчервила силно и бе впила отчаян поглед в ръцете си. Пръстите й се движеха неспирно в скута й като двойка ранени паяци. Очите й блестяха, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

— Надин…

Тя вдигна към него поглед и Лари видя, че се е овладяла. Канеше се да му каже нещо, ала точно в този миг Джо се появи, носейки китарата в калъфа. Двамата го погледнаха виновно, сякаш ги бе заварил да правят нещо много по-интимно от воденето на обикновен разговор.

— Госпожа — произнесе Джо спокойно.

— Какво!? — възкликна изненадано Лари, неразбрал казаното от момчето.

— Госпожа! — повтори Джо и посочи с палец към улицата. Лари и Надин се спогледаха.

Изведнъж дочуха непознат глас, писклив и задавен от вълнение, който ги изненада така, сякаш им бе проговорил сам Господ.

— Слава Богу! О, слава Богу!

Двамата се изправиха и видяха някаква жена, която почти тичаше по улицата към тях. Тя се смееше и плачеше едновременно.

— Радвам се, че ви виждам. Господи, така се радвам… Тя политна и сигурно щеше да падне, ако Лари не я бе хванал. Продължи да я подкрепя, докато престана да й се вие свят. Предположи, че непознатата е на двадесет и пет. Беше облечена в дънки и обикновена бяла памучна блуза. Лицето й бе бледо, а очите й някак особено втренчени. Гледаше го така, сякаш искаше да се убеди, че това не е халюцинация, че пред нея наистина стоят трима души.

— Името ми е Лари Ъндърууд. Това е Надин Крос. Момчето се казва Джо. Много се радваме, че ви срещаме.

Жената продължи да го гледа втренчено още известно време, без да пророни нито дума. После бавно пристъпи към Надин.

— Толкова се радвам… Така се радвам… — Тя се запъна за миг. — Боже мой, вие наистина ли сте живи?

— Да — отвърна Надин.

Жената се хвърли на врата й и зарида. Надин я прегърна. Джо стоеше малко встрани до един камион и смучеше палеца си.

После се приближи до Лари и го погледна. Младият мъж го хвана за ръката. Двамата останаха така известно време и наблюдаваха жените със сериозно изражение на лицата си. Така се запознаха с Луси Суон.

* * *

Тя веднага се съгласи да тръгне с тях, щом разбра закъде пътуват и че имат основание да вярват, че в Стовингтън ще открият поне още двама души. Лари намери една средна по големина раница в спортния магазин. Надин придружи Луси до къщата й в покрайнините на града и й помогна да опакова някои по-необходими вещи: бельо, обувки, дъждобран. И снимки на покойните й съпруг и дъщеря.

Нощта прекараха в градчето Куичи, след като пресякоха границата на щата Върмонт. Историята на Луси Суон беше кратка и приличаше на много други истории, които скоро щяха да чуят. Стаената в душата й скръб и шокът от преживяното за малко не я бяха довели до лудост.

Съпругът й се разболял на двадесет и пети юни, а дъщеричката й — на следващия ден. Грижила се за тях, доколкото можела, като всеки ден очаквала, че и тя ще се разболее. Когато на двадесет и седми мъжът й изпаднал в кома, Енфийлд бил на практика откъснат от останалия свят. Телевизионното приемане било изключително лошо. Хората мрели като мухи. По магистралата край града цяла седмица се забелязвало необичайно движение на войскови части, каквито обикновено изобщо не се срещали в тази част на Ню Хампшир. В ранните часове на двадесет и осми мъжът й починал. Състоянието на дъщеря й, която се чувствала малко по-добре на двадесет и девети, се влошило рязко още същата вечер и тя починала към единадесет часа. На трети юли в града не бил останал жив човек, освен Луси и един старец на име Бил Даде. Той също бил болен, но изглеждало, че се е преборил с болестта. Обаче в утрото на Деня на зависимостта тя го намерила мъртъв на главната улица, целият подпухнал и почернял като останалите.

— Погребах моите хора и Бил — разказваше Луси, докато седяха край огъня. — Отне ми цял ден, но ги погребах, да почиват в мир. Тогава си помислих, че трябва да отида в Конкорд, където живееха майка ми и баща ми. Но просто… така и не се наканих да тръгна. Нима постъпих много лошо? — Луси ги погледна умоляващо. — Мислите ли, че може още да са били живи?

— Не — отвърна Лари. — Имунитетът към болестта явно няма нищо общо с родствената връзка. Моята майка.. — Той млъкна и се загледа в огъня.

— Наложи се с Уес да се оженим. Това стана през лятото, когато завърших гимназия, през 1984. Майка ми и баща ми бяха против. Искаха да замина някъде, да родя детето и да го оставя. Но аз не пожелах. Майка ми каза, че ще се разведем. Баща ми твърдеше, че Уес е безотговорен човек и че никога няма да пусне корени. Казах им, че може и да са прави, но ще се омъжа за него и ще видим какво ще се случи. Нали разбирате?

— Да — отвърна Надин. Тя седеше до Луси и я гледаше със съчувствие.

— Имахме хубав, малък дом и наистина никога не съм предполагала, че всичко ще свърши така — каза Луси с въздишка, която приличаше повече на ридание. — Живеехме си добре тримата. Марси успя да промени Уес. За него светът започваше и свършваше с нея. Той…

— Стига — каза Надин. — Това е било преди.

„Ето пак тази дума“ — помисли си Лари. Кратката думичка от две срички.

— Да. Това е минало. Сигурно щях да се справя и сама. Поне беше така, докато се появиха кошмарите.

— Кошмарите ли? — подскочи Лари. Надин се бе обърнала към момчето и го наблюдаваше. Само допреди минута Джо бе почти заспал край огъня. Ала сега гледаше Луси с искрящ поглед.

— Ужасни кошмари — продължи жената. — Не винаги са еднакви, но в повечето случаи ме гони някакъв мъж. Не мога да видя лицето му, защото целият е загърнат в, как се казва в пелерина. И все се крие в тъмното. — Тя потрепери. — До такава степен се бях изплашила, че вече не можех да спя Ала сега може би…

— Ллллошият човек! — извика Джо така изненадващо и яростно, че и тримата се стреснаха. Той скочи на крака изпъна ръце и сви пръсти, сякаш имитираше лапи с дълги нокти. — Лллошият човек! Лоши сънища! Гони! Мене гони! Плаши! — Той се сгуши до Надин и се втренчени със страх в заобикалящата ги тъмнина.

Настъпи мълчание.

— Това е лудост — заяви младият мъж и после млъкна. И тримата го гледаха в очакване. Изведнъж мракът около тях сякаш се сгъсти още повече и Луси отново изглеждаше много изплашена. Лари реши, че трябва да продължи. — Луси, а сънувала ли си някога… бяла къщичка в Небраска?

— Една нощ сънувах много стара негърка, но този сън беше много кратък. Тя ми каза нещо от рода на: „Ела да ме видиш.“ После пак се озовах в Енфийлд и онзи… страшният ме гонеше. Тогава се събудих.

Лари я изгледа втренчено. Накрая тя не издържа погледа му, изчерви се и сведе очи.

— Джо, сънуваш ли понякога… ъ, царевица? — попита го Лари. — Една старица? Китара?

Джо му отвърна само с мълчание.

— Остави го на мира. Само ще го разстроиш още повече — упрекна го Надин, ала самата тя изглеждаше много разстроена.

Лари се замисли за момент.

— А къща, Джо? Една малка къща с веранда? Стори му се, че нещо в очите на момчето проблесна.

— Престани, Лари! — смъмри го Надин.

— А люлка, Джо? Една гума, на която може да се люлееш? Изведнъж момчето се размърда. Извади палеца от устата си. Надин се опита да го задържи в обятията си, но той се освободи от прегръдката й и ликуващо извика:

— Люлката! Люлката! — Завъртя се няколко пъти на място и посочи с пръст първо Надин, после Лари. — Тя! И ти. Много!

— Много? — попита Лари, ала Джо млъкна и не каза нищо повече.

— Люлка ли? — попита изумено Луси. — Странно, и аз помня люлката. Защо сънуваме едно и също? Да не би да ни облъчват с нещо? — обърна се тя към Лари.

— Нямам представа. А, ти, Надин? И ти ли сънуваш същото?

— Аз изобщо не сънувам — тросна се тя и веднага сведе поглед.

Лари разбра, че го лъже, но се зачуди защо.

— Надин, ако и ти…

— Казах вече, че не сънувам! — изкрещя му тя почти истерично. — Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Непрекъснато ли трябва да ме тормозиш? Сетне скочи на крака и почти тичайки се отдалечи от огъня.

Луси остана за момент на мястото си, загледана след нея. после се изправи.

— Ще отида при нея.

— Да, по-добре иди. Джо, ти остани при мене. О’кей?

— Кей — съгласи се Джо и започна да сваля калъфа на китарата.

Двете жени се върнаха след десетина минути. Лари видя по лицата им следи от сълзи, но си личеше, че са се помирили.

— Извини ме — обърна се Надин към него. — Просто съм ужасно разстроена и понякога реагирам така без причина.

— Няма нищо.

Повече не говориха за сънищата. Изслушаха целия репертоар на Джо. Момчето свиреше все по-добре и сред пъшкането и ръмженето все по-ясно можеха да се доловят и отделни думи от текста на песните.

Най-сетне легнаха да спят — Лари в единия край, Надин в другия, а Джо и Луси по средата.

Лари сънува първо лошия човек, наблюдаващ го от хълма, после и старата негърка на верандата. Само че този път в съня си добре съзнаваше, че зловещият човек се приближава все повече към тях, крачейки през царевичните насаждения, разсичайки стъблата им с косата си, с отвратителна усмивка, разкривила цялото му лице.

Събуди се посред нощ, задушавайки се от ужас. Другите спяха непробудно. Този сън беше пророчески. Защото зловещият човек не идваше с празни ръце. Крачейки през царевицата, той носеше като за жертвоприношение разложеното, подпухнало и вдървено тяло на Рита Блекмор, разкъсано от лешоядите. Това бе нямо обвинение, което щеше да разкрие вината на Лари, щеше да покаже недвусмислено, че той е кофти човек, че нещо в душата му липсва, че е неудачник и използвач.

Най-сетне отново заспа и до седем сутринта, когато се събуди вкочанен и гладен, не сънува повече.

* * *

— О, Боже! — простена Надин. Лари я погледна и забеляза огромното й разочарование, което дори не й позволяваше да заплаче. Лицето й бе пребледняло, а изумителните й очи бяха изгубили блясъка и живеца си.

Беше седем и петнадесет вечерта на 19 юли. Сенките вече се удължаваха. Бяха пътували през целия ден, като спираха само по пет минути и веднъж тридесет, в Рандолф, където обядваха. Никой не се оплака, макар че след толкова часове, прекарани на мотоциклета, Лари се бе схванал и множество иглички сякаш пробождаха тялото му.

Стояха пред ограда от ковано желязо. Под тях се простираше градчето Стовингтън, както го бе видял Стю Редман от стаичката със зарешетени прозорци. Зад оградата, скрита за алеята, обрасла в буйна трева и засипана с листа и съчки, съборени от летните бури, се намираше самата триетажна сграда. Лари предполагаше, че по-голямата й част е под земята.

Центърът бе изоставен и съвсем пуст.

Насред алеята имаше табела с надпис:

ЕПИДЕМИОЛОГИЧЕН ЦЕНТЪР СТОВИНГТЪН

ТОВА Е ДЪРЖАВЕН ИНСТИТУТ!

ПОСЕТИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА МИНАТ

ПРЕЗ ПРОПУСКА

До нея бе поставена втора табела и именно нея четяха те.

ШОСЕ № 7 към РУТЛАНД

ШОСЕ № 4 към СКАЙЛЪРВИЛ

ШОСЕ № 29 към 1–87

1–87 ЮГ към 1–90

1–90 ЗАПАД

ВСИЧКИ ТУК СА МЪРТВИ.

ТРЪГВАМЕ НА ЗАПАД КЪМ НЕБРАСКА.

СЛЕДВАЙТЕ НАШИТЕ УКАЗАНИЯ.

СЛЕДЕТЕ ЗА НАДПИСИ.

ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР

ФРАНСИС ГОЛДСМИТ

СТЮАРТ РЕДМАН

ГЛЕНДЪН БЕЙТМАН

8 юли 1990

— Харолд, приятелю — прошепна Лари, — нямам търпение да ти стисна ръката и да те черпя една бира… или шоколадче „Пейдей“.

— Лари! — укоризнено извика Луси. Надин бе припаднала.