Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

34.

От много време, вече дни наред (колко дни? кой знае? във всеки случай не и Боклукчията) Доналд Мъруин Елбърт, известен на близките си приятели от тъмното училищно минало като Боклукчията, скиташе нагоре-надолу по улиците на Паутанвил, щата Индиана, като се опитваше да избяга от гласовете, кънтящи в ушите му, и прикривайки глава с ръце, отбягваше камъните, с които го замеряха разни призраци.

Здрасти, Боклучарник!

Хей, Боклукчийо, пипнах ли те, бе, Боклук! Пална ли някой хубав пожар тази седмица?

О, Боклук, какво каза старата дама Семпъл, когато й запали чека за пенсията?

Здрасти, Боклуче, искаш ли да си купиш малко керосин?

Как ти се стори шоковата терапия в Тер Оут, а Боклучарче?

Боклук

Абе, Боклучарник!

Понякога си казваше, че тези гласове не са истински, но друг път им крещеше да млъкнат само за да се убеди, че чува единствено своя глас, който отеква между къщите и витрините и подскача по сивите стени на автомивката „Жул-жул“. Доналд работеше тук, а днес, 30-ти юни, седеше на прага и ядеше дебел сандвич с фъстъчено масло, желирано телешко, домати и горчица „Гулден Диабло“. Наоколо не се чуваше никакъв друг глас освен неговия. Къщите и магазините отблъскваха ехото като нежелан гост и то отново се връщаше в собствените му уши. Понеже в Паутанвил, неизвестно как, не бе останал никой. Всички си отидоха… дали пък? Те винаги го бяха смятали за луд, а само един луд би си помислил, че освен него в родния му град няма жива душа. Но нефтените резервоари на хоризонта — огромни, бели и кръгли като купести облаци — все привличаха погледа му. Намираха се между Паутанвил и пътя за Гари и Чикаго; Доналд знаеше какво точно иска да направи и това вече не беше мечта. Беше лошо нещо, но не и мечта, а без друго нямаше да може да се възпре.

Опари ли се, Боклук?

Ей, Боклукчийо, не знаеш ли, че който си играе с огън, подмокря чаршафа?

Май нещо свирна покрай ухото му. Той подсмъркна, вдигна ръце, изпускайки сандвича си на земята, и се сви, за да избегне удара, но нямаше нищо; беше сам. Отвъд сивата стена на автомивката беше само щатската магистрала № 130 в Индиана, по която се стигаше до Гари, но първо се минаваше покрай огромните резервоари за нефт на Чийри Ойл Къмпани. Продължавайки да подсмърча леко, Доналд взе сандвича си от земята, колкото можеше поизчисти белия хляб от праха и отново го захапа.

Мечти ли бяха наистина? Едно време баща му беше жив, само че шерифът го пречука насред улицата срещу Методистката църква и цял живот трябваше да живее все с тази мисъл.

Абе, Боклук, шерифът Грийли пречука твоя старец насред улицата като куче; известна ли ти е тая работа, шантав тъпак такъв?

Уендъл Елбърт бил в кръчмата на О’Тул, избухнала свада, той имал пистолет и застрелял съдържателя; после се върна в къщи и уби двамата по-големи братя и сестрата на Боклукчията — о, Уендъл Елбърт беше странен тип с лош нрав и бе започнал да превърта доста преди тази нощ, а и всеки в града ще ви каже, че крушата не пада по-далеч от корена си — и щеше да гръмне и майката, само че Сали Елбърт се разпищя и избяга в нощта на ръце с петгодишния Доналд (който по-късно щеше да се прочуе като Боклукчия). Застанал на предните стълби, Уендъл Елбърт продължи да стреля по бегълците — куршумите свистяха покрай тях и се забиваха в асфалта, а при последния изстрел евтиният пистолет — Уендъл го бе купил от някакъв черньо в един бар на Стейт Стрийт в Чикаго — избухна в ръката му. Едно парче отнесе почти цялото му лице. Той тръгна по улицата, заслепен от стичащата се кръв, като продължаваше да пищи и да размахва остатъка от оръжието — барабанът бе сплескан и сцепен на две като остатък от пура-шега, която гръмва, като я запалиш. Точно пред Методистката църква се появи Грийли с единствената патрулна кола в града и му заповяда да не мърда и да хвърли оръжието на земята. Вместо това Уендъл Елбърт насочи остатъка от съботната изненада към шерифа, който или не забеляза, че барабанът й е смачкан, или не пожела да забележи, но така или иначе резултатът беше един и същ.

Той изпразни двата си пистолета в Уендъл Елбърт.

Ало, Боклук, още ли не си си изгорил ОНАЯ РАБОТА?

Огледа се да разбере кой бе извикал — по гласа приличаше на Карли Йейтс или на някой от неговата тайфа — само дето Карли беше хлапе, колкото и той самият.

Може би сега пак можеше да се нарича просто Дон Елбърт, вместо Боклукчията, точно както Карли Йейтс си беше просто Карл Йейтс, продавач на коли в могъщото представителство на „Крайслер-Плимут“ тук, в града. Е, да, но Карл Йейтс вече го нямаше, нямаше никой, а и отсега нататък може би вече беше късно да става какъвто и да било.

* * *

Доналд вече не седеше опрян на стената на „Жул-жул“, а се намираше на повече от два километра северно от Паутанвил по магистрала № 130, която се виеше пред него като миниатюрен модел на град от железница-игра. Резервоарите бяха на по-малко от километър; в едната си ръка носеше комплект инструменти, а в другата — двайсетлитрова туба бензин.

О, беше ужасно, но…

След като Уендъл Елбърт беше вече в гроба, Сали се хвана на работа в кафене „Паутанвил“ и по едно време единственото съкровище, което й бе останало — Доналд Мъруин Елбърт, тогава ученик в първи или втори клас, започна да пали боклукчийските кофи и да бяга след това.

Момичета, внимание, идва Боклукчията, ще ви подпали роклите!

Ааааааа! Побъркаааааан!

Възрастните откриха кой е виновникът чак когато Дон вече беше в трети клас и шерифът дойде у тях, добрият стар Грийли; та може би така човекът, който пречука баща му пред Методистката църква, в крайна сметка му стана втори баща.

Ей, Карли, имам гатанка за теб — как така баща ти може да убие баща ти?

Не знам, Пийти, как?

И аз не знам, но е хубаво да си Боклукчията!

Хи-и-хи-и-ха-ха-ха-Хо-о-Хо-о-Хо-о!

Дон стоеше в началото на покритата с чакъл алея; комплектът инструменти и тубата бяха доста тежки и раменете го боляха. На портала висеше табела с надпис: „ЧИЙРИ ОЙЛ КЪМПАНИ, ООД. ВСИЧКИ ПОСЕТИТЕЛИ ДА СЕ РЕГИСТРИРАТ НА ПРОПУСКА! БЛАГОДАРЯ!“

На паркинга имаше няколко коли — не бяха много. На доста от тях гумите им бяха спаднали. Боклукчията тръгна по алеята и се шмугна през портала, който беше открехнат. Очите му — сини и странни — не се отместваха от безкрайната спираловидна стълба, която се виеше нагоре около най-близкия резервоар и стигаше чак до покрива му. Първото стъпало беше преградено с верига, на която се поклащаше друга табела: „НЕ ПРЕМИНАВАЙ! ПОМПАТА НЕ РАБОТИ!“ Той прескочи веригата и се заизкачва нагоре.

Майка му не трябваше да се жени за оня шериф. Когато беше в четвърти клас, момчето започна да пали пощенски кутии. Същата година подпали чека за пенсията на госпожа Семпъл и отново го хванаха. Сали Елбърт Грийли изпадна в истерия, когато веднъж — един-единствен път — вторият й съпруг спомена да изпратят момчето на онова място в Тер Оут. (Смяташ,че е ненормален? Как може десетгодишно момче да бъде ненормално? Мисля, че просто искаш да се отървеш от него. Отърва се от баща му, а сега искаш да разкараш и него!) На Грийли не му оставаше нищо друго, освен да смъмри Дон, защото не можеш да пратиш десетгодишно момче в поправително училище, освен ако не искаш то да излезе от там изпечен мръсник, поне ако държиш скорошната ти женитба да не бъде последвана от развод.

* * *

Нагоре, нагоре по стълбите. Железата кънтяха под краката му. Вече не чуваше гласовете, а никой не би могъл да хвърли камък толкова нависоко. Колите на паркинга блещукаха като стъклени играчки. Наоколо цареше тишина, нарушавана от вятъра, който шепнеше в ухото на Боклукчията и свиреше в някой отдушник, и далечния крясък на птица. Наоколо се простираха ниви и дървета във всички оттенъци на зеленото, сякаш примесени със синевата на мечтателна утринна мъглица. Сега беше щастлив, усмихваше се и се изкачваше все по-нагоре по извитата стълба.

Когато стигна до кръглата тераса на върха, му се стори, че е под самия покрив на света и ако се протегне нагоре, ще изчопли малко син тебешир от дъното на небето. Остави инструментите и тубата на пода и се загледа в далечината.

Всъщност Гари се виждаше оттук; пушеците, които комините на предприятията в града бълваха непрестанно, сега бяха изчезнали и там въздухът бе така чист, както и тук, сред полето. Чикаго беше мираж, обвит в лятна мараня, а синкавият блясък далеч на север беше езерото Мичиган, или просто на него така му се искаше. Мек, златист аромат изпълваше въздуха и караше Боклукчията да си представя закуска в обляна от слънце тиха кухня. Денят скоро щеше да угасне.

Остави тубата, а инструментите замъкна при машинарията на помпата и започна да я бърника, опитвайки се да проумее механизма. Имаше природна дарба да се оправя с машини — така както някои луди учени делят седемцифрени числа наум. Няма нищо кой знае какво за мислене и чудене — за миг очите му се плъзваха по машината, а после ръцете му започваха да се движат бързо, спокойно и уверено.

Ей, Боклук, не щеш ли да запалиш църква? Що не драсна клечката на ДАСКАЛОТО?

В пети клас той запали огън в дневната на една изоставена къща в Седли — съседен град — и цялата постройка изгоря. Пастрокът му го прибра в участъка, защото банда дечурлига го бяха пребили, а сега вече и възрастните искаха да се включат в пердаха (О, да, ако не валеше, половината ни град можеше да изгори заради проклетото пироманче!). Грийли каза на Сали, че Доналд ще трябва да отиде в онова място в Тер Оут и да се подложи на тестове. Сали заяви, че ще го напусне, ако стори това с нейното момченце, единственото й пиленце и детенце, но Грийли не й обърна внимание и поиска от съдията заповед да го изпрати в психиатрията, така че за известно време Боклукчията напусна Паутанвил; нямаше го две години. Майка му се разведе, а малко по-късно същата година избирателите гласуваха за нов шериф, при което Грийли се озова в Гари като работник на конвейер в автомобилен завод. Сали ходеше при сина си всяка седмица и всеки път плачеше.

* * *

„Еби му майката, пипнах ли ти цаката!“ — прошепна Боклукчията и се огледа гузно дали някой не го е чул да изрича грозната псувня. Разбира се, никой — той беше на покрива на резервоар № 1 на Чийри Ойл, но дори и да беше на земята, не бе останал никой, който да го чуе. Освен призраците. В небето плуваха бели облаци.

От машинарията на помпата се подаваше маркуч с диаметър около шейсет сантиметра; завършваше с наконечник, който бензинаджиите наричат струйник. Беше предвиден единствено за източване или изтичане на излишното количество, а сега резервоарът беше пълен с безоловен бензин; част от него, може би половин литър, се бе процедил навън и образуваше блестящи пътечки сред тънкия слой прах на покрива. С блеснал поглед Боклукчията отстъпи назад, все още с голям гаечен ключ в едната ръка и с чук в другата. Пусна ги на ламаринения под и те издрънчаха.

Всъщност бензинът нямаше да му е необходим. Взе тубата и я запрати долу, крещейки: — Бомбите зад борда!

С нескрит интерес я наблюдава как пада, отразявайки слънцето. На около една трета от разстоянието тубата се удари в стълбите, отскочи и се запремята, докато падна на земята, разливайки бензин с цвят на кехлибар през дупката, която се бе отворила при удара.

Боклукчията се върна при маркуча. Загледа се в блестящите локви бензин. От джоба на ризата си извади кутийка кибрит и започна да я разглежда, чувствайки се едновременно виновен, очарован и развълнуван. От едната й страна имаше реклама на чикагския колеж „Ла Сал“, където човек чрез кореспонденция можел да получи образование в почти всяка област. „Стоя върху бомба“ — помисли си той. Затвори очи, треперейки в екстаз от страх — познатата вледеняваща възбуда, от която му изтръпваха всички пръсти. Ей, Боклук, задръстен пироман такъв!

* * *

Излезе от психиатрията на тринадесет години. Не знаеха дали е излекуван, но все пак казаха, че е. Болничната стая им трябваше, за да настанят поредното откачено хлапе за някоя и друга година. Боклукчията се прибра у дома. Беше ужасно изостанал от училище, а някак си не можеше да се справи. В Тер Оут го бяха подлагали на шокова терапия и когато се върна в Паутанвил, забравяше разни неща. Зубреше за тест, после забравяше половината от наученото и изкарваше двойки.

Ако не друго, то поне известно време не направи нито един пожар. Изглежда, всичко се бе върнало на старото си място. Шерифът-убиец на бащи си беше отишъл — монтираше фарове в автомобилния завод на Додж. „Слага колела на колата с белите“ — както понякога казваше майка му. Тя отново работеше в кафенето „Паутанвил“. Всичко беше наред. Разбира се, съществуваше и ЧИЙРИ ОЙЛ; резервоарите се издигаха на хоризонта като гигантски белосани кутии от кока-кола, а зад тях се стелеше димът от фабриките в Гари, където беше шерифът-убиец на бащи — сякаш целият град гореше. Боклукчията често се чудеше как ще избухнат резервоарите на Чийри Ойл. Три единични експлозии, достатъчно силни да ти пробият тъпанчетата и толкова ярки, че очите ти да се опържат в очните кухини. Три огнени колони (баща, син и шериф-убиец на бащи), които цял месец ще горят ден и нощ? А може би изобщо нямаше да горят?

Сега щеше да се разбере. Лекият летен ветрец угаси първите две клечки; той хвърли почернелите остатъци върху металния покрив на резервоара. Отдясно, точно при високия до коляно парапет, забеляза буболечка, която се давеше в локва бензин. „Аз съм като нея“ — със съжаление си каза той и се запита що за свят е този, в който Господ не само те оставя да се забъркаш в голяма, лепкава каша — като буболечка в локва бензин, ами те и наказва да останеш жив, за да се бориш в нея с часове, може би дори с дни… а в неговия случай с години. Свят, който заслужава да изгори. За миг застина с наведена глава, в ръка с трета клечка кибрит, готов да я запали, щом утихне вятърът.

* * *

Когато се върна, известно време го наричаха „побъркан“, „малоумен“ и „пироман“, но Карли Йейтс, който вече беше три класа по-горе, си припомни кофите с боклук и измисленото от него име остана. На шестнайсет години Боклукчията напусна училище с позволението на майка си (А вие какво очаквате? Съсипаха го там, в Тер Оут. Щях да ги съдя, ако имах пари. Шокова терапия, така му викат. Скапан електрически стол, така му викам аз!) и започна работа в автомивката „Жул-жул“ — насапунисваме фаровете и праговете/ пускаме автоматичната четка за стъкла/ изчистваме огледалата/ ще искате ли и автогланц, господине? Още известно време нещата следваха нормалния си ход. Хората му подвикваха иззад уличните ъгли и от минаващите коли, питаха го какво е казала старата дама, госпожа Семпъл (в гроба от четири години), когато изгори чека за пенсията й, или пък дали е подмокрил леглото, след като запали онази къща в Седли. Когато, мотаейки се пред сладкарницата или облегнати на вратата на кръчмата на О’Тул, го видеха да минава, си подсвиркваха и шумно се подканяха един друг да скрият кибритите и да загасят цигарите си, защото се задава Боклукчията. На гласовете можеше и да не обръща внимание, защото постепенно те се превръщаха в гласове на привидения, но нямаше как да избяга от камъните, които просвистяваха откъм тъмните алеи или от отсрещния тротоар. Веднъж от една минаваща кола го замериха с полупълна кутия бира, която го удари по челото и той се спъна и падна.

Така си течеше неговият живот — гласовете, някой камък от време на време, автомивката. В обедните почивки седеше там, където бе седнал днес, ядеше сандвич с бекон, маруля и домат, приготвен от майка му, гледаше резервоарите и се питаше каква ли ще бъде експлозията.

Така си течеше неговият живот, докато една вечер не се оказа във фоайето на Методистката църква с петлитрова туба бензин, който поръси навсякъде — особено върху купчината стари книги с химни в ъгъла; тогава спря и си каза: „Това е лошо, че и по-кофти — ТЪПО е; веднага ще разберат чие дело е, дори и някой друг да го е направил, и ще те «приберат на топло».“ Мислеше си тези неща и усещаше миризмата на бензин, а гласовете кръжаха и пърхаха в главата му като прилепи в призрачна кула. На лицето му бавно се появи усмивка; обърна тубата наопаки и разливайки бензин, затича по централната пътека от вестибюла към олтара като младоженец, който е закъснял за сватбата си и от вълнение изхвърля гореща течност, която е по-необходима за предстоящата брачна нощ.

Тичешком се върна във вестибюла, извади една-единствена клечка от джоба на ризата си, драсна я в ципа на дънките си, после я метна върху купчината опърпани книги с химни — точно попадение, бум!, а на следващия ден, вече на път към Поправителния център за момчета в Северна Индиана, мина покрай черните димящи греди на Методистката църква.

И ето ти го Карли Йейтс, опрян на светещото рекламно табло срещу „Жул-жул“, с неизменното Лъки, което виси в ъгъла на устата му; та Карли Йейтс крещи следната реплика, която за него означава едновременно поздрав, епитафия, сбогуване и приветствие:

— Ей, Боклукчията, не щеш ли да запалиш църква? Що не драсна клечката на ДАСКАЛОТО?

Беше на седемнайсет, когато го пратиха в затвора за малолетни, а когато навърши осемнайсет, го преместиха в щатския затвор и колко ли време остана там? Кой знае? Във всеки случай не и Боклукчията. В пандиза имаше хора, които бяха извършили много по-страшни неща — убийства, изнасилвания; един дори пръснал главата на някаква възрастна библиотекарка. Някои затворници искаха ла правят разни неща с него, други искаха той да им прави разни неща. Беше му все едно. Тия работи ставаха, щом изгасят лампите. Един плешив човек му беше казал, че го обича — „Обичам те, Доналд“ — а това определено е за предпочитане пред замерянето с камъни. Понякога си казваше: „Ех, да можех да стоя тук вечно…“ Но друг път му се присънваха резервоарите на ЧИЙРИ ОЙЛ и винаги сънуваше една оглушителна експлозия, последвана от други две, а звукът беше БУМ!… БУМ! БУМ! Огромни, оглушителни експлозии, които разкъсват ярката дневна светлина, огъват я, както ковашкият чук огъва тънката ламарина. Всички в града щяха да оставят работата си и да погледнат на север, към Гари, към трите резервоара, които се издигат на хоризонта като гигантски белосани кутии от кока-кола. Карли Йейтс сигурно тъкмо ще се опитва да продаде стар плимут на младо семейство с бебе и както ги убеждава в предимствата му, ще млъкне и ще се обърне. Безделниците в кръчмата на ОТул и в сладкарницата ще се стълпят навън, зарязвайки бирата и шоколадовите шейкове. В кафенето майка му ще застине за миг на касата. Новото момче в автомивката ще вдигне поглед от фаровете, които сапунисва, и ще погледне на север, както си е с гъба в ръка, а внушителният, страховит трясък ще натроши сякаш с чук крехкото ежедневие: БУМ! Такъв беше сънят му.

С течение на времето успя да спечели доверието на шефовете и когато дойде странната болест, го изпратиха в лечебницата, където преди няколко дни вече нямаше нито един болен, защото всички бяха мъртви. Едни умряха, други избягаха — остана само един млад надзирател — Джейсън Дебинс, който седна зад кормилото на затворническия камион за прането и се гръмна.

И къде другаде да иде, ако не вкъщи? Ветрецът погали бузата му и замря. Боклукчията запали нова клечка и я пусна на покрива. Тя падна в малкото бензиново езеро и лумнаха синкави пламъци. Полека-лека се плъзнаха наоколо и образуваха нещо като корона, в чийто център се намираше изгорялата клечка. За миг мъжът се втренчи в пламъците, вцепенен от възхищение; после бързо се запъти към стълбите, които се извиваха надолу към земята, и погледна през рамо. Помпата вече беше обвита от мараня и трептеше, сякаш беше мираж. Сините пламъци, не по-високи от пет сантиметра, се разпростряха към машинарията и се насочиха към отворения маркуч, образувайки разширяващ се полукръг. С буболечката бе свършено. Беше се превърнала в черна седмица.

Можех да направя същото и със себе си. Но явно не искаше. Макар и не съвсем ясна, започваше да изниква нова цел в живота, нещо огромно и велико. Боклукчията леко потръпна от страх и заслиза тичешком по стъпалата; обувките му вдигаха невъобразим шум, а ръката му се плъзгаше по стръмния, покрит с ръждиви петънца парапет. Тичаше надолу и надолу по витата стълба и се питаше кога парите около отвора на маркуча ще прихванат пламъците, кога непоносимата топлина, достатъчна сама по себе си да предизвика пожар, ще се плъзне надолу по маркуча към вътрешността на резервоара.

Хвърчеше надолу по стълбите с развяна коса; лицето му бе опънато в ужасяваща гримаса, а вятърът свистеше в ушите му. Вече беше стигнал до средата на стълбите и сега минаваше покрай буквата Ч, висока около шест метра, която беше изписана на резервоара със светлозелена боя. Краката му летяха надолу, надолу и ако някой от тях стъпи накриво или се закачи в нещо, той ще се запремята като тубата, а като падне, костите му ще се изпотрошат като сухи клони.

Вече беше близо до земята, до белия чакъл и зелената трева наоколо. Колите на паркинга започнаха да възвръщат нормалните си размери. Все още му се струваше, че се носи сякаш на крилете на някакъв сън и че никога няма да успее да слезе, а само ще тича, ще тича, без да стига никъде. Намираше се до бомба със запален фитил.

Изведнъж някъде далеч над него се разнесе гръм, сякаш някой пусна десетсантиметрова бомбичка, от онези, за Четвърти юли. Чу се глух пукот и нещо прелетя край него. Беше парче от маркуча — видя го съвсем ясно и почувства странно приятен страх. От топлината гумата се беше изкривила и беше добила съвършено нова и напълно безсмислена форма.

Боклукчията се хвана за парапета с една ръка и прескочи от другата страна; китката му прещрака. Ръката му се схвана от болка чак до лакътя. Прелетя във въздуха последните един-два метра и се просна върху чакъла на цялата си дължина. Одраска се чак до лактите, но почти не усети. Сега вече го обземаше ужасяваща паника, а денят изглеждаше толкова слънчев.

Бързо се изправи и се извърна назад, протягайки шия; отново се затича, но продължи да гледа нагоре. На резервоара — този беше средният от трите — сякаш му беше поникнала жълта коса, която продължаваше да расте с невероятна бързина. Инсталацията можеше да избухне всеки миг.

Той продължаваше да тича, а дясната му ръка се полюшваше неестествено на счупената китка. Прескочи циментовия парапет на паркинга и стъпи на асфалта. Прекоси го; сянката сякаш тичаше в краката му; после хукна по широката, застлана с чакъл алея и изхвръкна през открехнатия портал; озова се отново на магистрала № 130. Пресече я тичешком и се хвърли в канавката на отсрещната страна; приземи се на мека постеля от изсъхнали листа и влажен мъх; обви ръце около главата си, а свистящият му дъх сякаш се забиваше в дробовете му и ги раздираше като с нож.

Резервоарът се взриви. Не „БУМ!“, а „ДУ-ДУМ!“ — такъв беше звукът, едновременно оглушителен и кратък, някак гърлен; ушите на Боклукчията заглъхнаха, а очите му едва е изхвръкнаха от орбитите си; дори въздухът се промени. Последва втора експлозия, после трета — той се гърчеше в канавката, усмихнат до уши, и крещеше беззвучно. Изправи се и седна — беше запушил уши с ръце; внезапната въздушна струя го блъсна и го просна отново с такава сила, сякаш беше хартия, смачкана на топка.

Фиданките отзад се огънаха до земята и листата им зашумяха толкова силно, сякаш гирлянди от триъгълни флагчета плющят над опустял след празненство паркинг във ветровит ден. Една-две се счупиха — чу се пукане, като от пистолет със сачми, каквито има по стрелбищата. От другата страна на магистралата западаха парчета от резервоара, някои попадаха на самото платно. При допира с настилката дрънчаха, а в някои по-дебели късове все още имаше нитове — черни и изкривени като маркуча. ДУ-ДУ-У-УМ!

Мъжът отново се изправи — над паркинга на Чийри Ойл се виеше огромен огнен стълб. От върха му се извиваше черен дим, който се издигаше нагоре толкова бързо, че вятърът не успяваше да го разнесе. Човек не можеше да го гледа, без да присвива очи; от отсрещната страна на пътя идваше нетърпима топлина, която опъваше кожата му и тя лъщеше. В знак на протест срещу неестествената жега от очите му бликнаха сълзи. Горящ къс метал с формата на диамант, чиято най-широка страна беше около седем метра, падна от небето на около шест метра вляво; изсъхналите листенца на върха на туфата мъх веднага пламнаха. ДУ-ДУМ-ДУ-ДУМ!

Ако остане тук, танцуващият, пищящ пламък ще го погълне. Той скочи на крака и затича по отклонението към Гари, а въздухът, който влизаше в дробовете му, ставаше все по-горещ и имаше вкус на някакъв тежък метал. Заопипва косата си, за да провери дали не е пламнала. Острата, сладникава миризма на бензин изпълваше въздуха и сякаш го обгръщаше отвсякъде. Горещ вятър развяваше дрехите му. Чувстваше се така, сякаш се опитва да избяга от микровълнова печка. Пътят се раздвои пред насълзените му очи, а после се раздели на три.

Отново се разнесе кашлящ гръм — огромното налягане взриви административната сграда на Чийри Ойл. Навсякъде хвърчаха стъкла. От небето валяха парчета цимент и варовик и се сипеха по пътя. Къс стомана, голям колкото четвъртдоларова монета и с дебелината на „Марс“, раздра ръкава на ризата му и леко одраска ръката му. В краката му падна друг, достатъчно голям да направи главата му на желе; после отскочи и остави доста голяма дупка в земята. Продължавайки да тича, Боклукчията излезе извън опасната зона; кръвта пулсираше толкова силно в главата му, сякаш собственият му мозък е бил поръсен с бензин, а след това запален.

ДУ-ДУМ!

Избухнал бе поредният резервоар. Въздушното съпротивление пред бягащия младеж сякаш се стопи и отзад го тласна някаква голяма топла ръка, която обхвана всички извивки на тялото му от глава до пети. Тя го блъсна напред — краката му почти не докосваха асфалта; а лицето му беше изкривено в паническата, ужасена гримаса на човек, когото са вързали за опашката на най-голямото хвърчило на света и са го оставили на порива на вятъра да лети, да лети, братче, да се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато вятърът спре изведнъж и човекът започва да крещи, безпомощно пикирайки надолу.

Някъде отзад долиташе ревът на последователни експлозии — арсеналът на Господ Бог избухваше сред пламъците на праведния, сатанински рай, чийто артилерийски капитан бе един ухилен до ушите глупак със зачервени страни на име Боклукчията, който никога повече нямаше да бъде Доналд Мъруин Елбърт.

Пред очите му като на кинолента преминаваха картини — разбити коли край пътя, синята пощенска кутия с повдигнат капак на господин Стренг, мъртво куче с вирнати крака, далекопровод, паднал сред царевична нива.

Топлата ръка вече не го блъскаше толкова силно. Съпротивлението на въздуха отново се изпречи пред него. Той се престраши да се извърне назад и видя, че хълмчето, където преди се издигаха резервоарите, се е превърнало в огнена лавина. Всичко гореше. Отдалеч изглеждаше, че дори пътната настилка се е запалила, а зелените дървета пламтяха като факли.

Потича още половин километър, а после закрачи задъхан, преплитайки крака. След още километър и половина спря да си почине, обърна се и усети любимата миризма на изгоряло. Нямаше пожарникари с пожарни коли, които да изгасят огъня и той можеше да вилнее накъдето си поиска. Можеше да не утихне с месеци. Паутанвил ще бъде изравнен със земята, а огънят ще продължи победоносно на юг, опустошавайки къщи, села, ферми, посеви, ливади, гори. Можеше да достигне дори до Тер Оут и да изпепели онази болница, където го бяха затворили едно време. Може да продължи и още по-натам! Всъщност…

Отново отмести поглед на север, към Гари. Вече виждаше града — огромните блокове се издигаха притихнали и невинни, като тебеширени драскотини на светлосиня черна дъска.

Отвъд се намираше Чикаго. Колко резервоара за бензин прави това? Колко бензиностанции? Колко товарни композиции, които безмълвно стоят по гарите, а цистерните са пълни с нефт и възпламеним изкуствен тор? Колко гета, сухи като дърва за огън? Колко още други градове отвъд Гари и Чикаго? Очакваше го цяла страна, готова да пламне под лъчите на лятното слънце. Засмян до уши, Боклукчията се изправи и тръгна. Кожата му вече се зачервяваше като на рак. Странно екзалтиран, той не усещаше нищо, макар че цяла нощ нямаше да мигне от изгарянето. Очакваха го по-големи и по-красиви пожари. Очите му светеха меко, радостно и абсолютно налудничаво. Това бяха очите на човек, открил голямата ос, въртяща колелото на съдбата му, който вече я управлява със собствените си ръце.