Стивън Кинг
Сблъсък (72)

69.

Уитни Хорган откри Лойд в стаята му, разположи се на огромното кръгло легло, което доскоро делеше с Дейна Юргенс. Балансираше върху голите си гърди висока чаша, пълна с джин и тоник и се наслаждаваше на отражението си в голямото огледало, монтирано на тавана.

— Влез — покани той Уитни. — За Бога, какво се церемониш. Не е нужно да чукаш на вратата.

— Пиян ли си, Лойд? — предпазливо попита Уитни.

— Не. Още не. Но скоро ще се напия,

— Той тук ли е?

— Кой? Безсмъртният ни вожд? — разсмя се Лойд.

— Внимавай какво говориш — прошепна Уитни. — Знаеш, че е по-добре да си държиш езика зад зъбите и да не прекаляваш с алкохола, когато…

— Майната ти!

— Спомни си какво се случи с Хек Дроган и със Стрелертьн.

Лойд кимна.

— Прав си. Дори шибаните стени имат уши. Чувал ли си някога тази поговорка?

— Да, много пъти. И е изключително подходяща за случая.

— Прав си. — Лойд седна в леглото и запрати чашата си в стената. Тя се разби на парчета. — Нека почистват след мен, нали така, Уитни?

— Добре ли си, Лойд?

— Чувствам се чудесно. Искаш ли джин с тоник?

Уитни се поколеба.

— Не, не пия джин без лимон.

— Няма проблеми! Имам лимонов сок. — Той се приближи до бара и извади жълто пластмасово шишенце във формата на лимон. — Прилича на лявото яйце на Зеления великан, а?

— А вкусът на лимон ли е?

— Ти как мислиш? — попита Лойд обидено. — Бъди мъж и пий с мен.

— Ами, добре.

— Д изпием по едно до прозореца и да се полюбуваме на гледката.

— Не — рязко възрази Уитни. Лойд спря на път за бара, лицето му внезапно пребледня. Погледна към другия и за миг не можа да откъсне очи от.неговите. После промърмори:

— Да, прав си. Извинявай, шегата беше глупава.

— Няма нищо, всичко е наред.

Но нищо не бе наред и двамата го знаеха. Жената която Флаг бе представил като своя „съпруга“, вчера бе скочила от терасата на покрива.

Лойд приготви питиетата и двамата отпиха мълчаливо от чашите си. Слънцето залязваше и лъчите му обагряха хоризонта в кървавочервено. Уитни едва чуто промълви:

— Наистина ли смяташ, че тя е скочила доброволно? Лойд сви рамене.

— Какво значение има ? Разбира се, че е скочила по своя воля. А ти нямаше ли да го направиш, ако Той ти беше мъж?

Уитни погледна чашата си и с изненада откри, че е празна. Подаде я на Лойд и той отново отиде до бара.

Известно време пиха мълчаливо, наблюдавайки залязващото слънце.

— Чувал ли си нещо за онова момче Кълън? — наруши мълчанието Уитни.

— Нищо. Нашите хора кръстосаха всички шосета, но не го откриха. Сигурно е някъде в пустинята и ако върви само през нощта и съумее да се ориентира и да продължи на изток, ще ни се изплъзне. Е, и какво от това? Какво толкова ще им разкаже?

— Не знам.

— Аз също. Много му здраве!

Уитни се почувства неловко, тъй като домакинът му отново се осмеляваше да критикува шефа им. Усети, че се напива и се зарадва. Може би така накрая ще събере смелост и ще каже онова, за което бе дошъл.

— Ако питаш мен — Лойд се приведе напред, — Той губи силата си.

— Слушай, аз…

— Изпи ли си джина? — попита Лойд и приготви нови напитки. Връчи чашата на Уитни, който потръпна при първата глътка. Чашата бе пълна с неразреден джин.

— Губи силата си — повтори Лойд, връщайки се към първоначалната си мисъл. — Първо Дейна, после онова момче Кълън. А накрая собствената му жена — ако наистина е била негова жена — скача без парашут. Смяташ ли, че това влиза в плановете му?

— Шшшт, не бива да говорим за това. — Ами Траш? Виж какви ги забърка.

— Слушай…

Лойд поклати глава.

— Нищо не разбирам. Всичко вървеше добре до онази нощ, когато дойде и съобщи, че старицата от Свободната зона е мъртва. Каза, че е премахната последната пречка по пътя му. А после започнаха да се случват страни неща. — Лойд, наистина не би трябвало да… — Мама му стара, направо не разбирам какво става, Сигурно през пролетта ще ги нападнем. По-рано е невъзможно. Но един Господ знае с какво ще се въоръжат те през това време. Смятахме да ги изненадаме, но сега това отпада. Още повече, че не знаем какво прави Боклукчията в пустинята и съм абсолютно сигурен, че…

— Лойд — задавено произнесе Уитни. — Послушай ме.

— Какво има, старче?

— Дори не съм сигурен дали ще ми стигне смелостта да те попитам за това — каза Уитни и стисна чашата си. — Ние с Ейс Хай, Рони Сайкс и Джени Енгстрьом сме решили да избягаме. Ще дойдеш ли с нас? Господи, истинска глупост е да ти разказвам подобни неща, нали си от приближените му.

— Да бягате? А къде ще отидете?

— Може би в Южна Америка. В Бразилия. Надявам се да е достатъчно далеч — той замлъкна нерешително, сетне продължи. — Много хора си отидоха. Е, може би не много, но с всеки ден стават все повече. Флаг не може да ги спре. Някои заминават на север, в Канада. Но за мен е дяволски студено. Имам чувството, че трябва да се омитам оттук. Бих тръгнал на изток, ако бях сигурен, че ще ме приемат. И че ще успеем да се промъкнем. — Погледна тъжно Лойд. На лицето му бе изписан израз на човек, който съзнава, че е отишъл твърде далеч.

— Всичко е наред — промълви Лойд. — Няма да те предам, старче.

— Просто… тук като че всичко се разпада — каза глухо Уитни.

— Кога тръгваш?

Уитни го изгледа подозрително.

— Е, все едно че не съм те попитал. Искаш ли още джин?

— Засега не — отвърна гостът му, взирайки се в чашата си.

— А аз ще си налея. — Той тръгна към бара и, застанал с гръб, произнесе:

— Не мога.

— Какво?

— Не мога! — рязко отвърна Лойд и се обърна към Уитни. — Много съм му задължен. Той ме спаси във Финикс и от тогава съм с него. Но работата не е в това. Флаг направи нещо с мен — станах някак по-умен, нещо от този род. Не мога да го обясня, вече не съм предишният. По-рано бях обикновен мошеник. А сега той ме е поставил на ръководна длъжност и се справям. Имам чувството, че дори започнах да мисля по-добре. — Лойд стисна в дланта си висящия на шията му черен камък, погледна го и го пусна. Сетне машинално изтри ръката си в панталона, сякаш бе докоснал нещо отвратително. — Зная, че и сега не съм гений. Налага ми се да си записвам всичко в бележник. Иначе не мога да запомня задачите си. Но когато той стои зад мен, мога да давам заповеди и доста често те са доста разумни. Единственото, което можех едно време, бе да се подчинявам на чужди заповеди и да изпадам в идиотски положения. Сега се промених… и то благодарение на него. Когато пристигнахме в Лас Вегас, тук имаше само шестнайсет човека. Сред тях бяха Рони, Джени и оня нещастник, Хек Дроган. Флаг ни очакваше. Когато влязохме в града, Джени Енгстрьом падна на колене и целуна ботушите му. Обзалагам се, че никога не го е казвала в леглото. — Той подигравателно се усмихна. А сега иска да заминава. Е, не я обвинявам, и теб също. Но въпреки всичко тази работа не ми харесва.

— Оставаш ли?

— До самия край, Уитни. Моят или неговият. Това е мой дълг.

Не започна да му обяснява, че вярата му във Флаг е достатъчно силна, за да бъде сигурен, че бегълците ще бъдат разпънати на кръст. Имаше още едно обстоятелство. Тук той бе вторият след Флаг, а кой щеше да бъде в Бразилия? Уитни и Рони бяха по-умни от него. На него и на Ейс Хай щяха да предоставят черната работа, а това не бе по вкуса му. Едно време не възразяваше, но сега всичко се бе променило. А когато нещо се промени в главата ти, то обикновено е необратимо.

Вдигна чашата си.

— Тост, Уитни.

Уитни също вдигна чашата си.

— Никой да не пострада — каза Лойд. — Вдигам тост и пожелавам никой да не пострада.

— Е, приятелю, с удоволствие пия за това! — ентусиазирано възкликна Уитни.

Скоро той си тръгна. Лойд продължи да пие. Заспа някъде към десет и половина и не сънува нищо. А това бе достойна награда за махмурлука на следващата сутрин.

* * *

При изгрев слънце на седемнайсети септември, Том спря близо до Гънлок, щата Юта. Бе доста хладно и от устата му излизаше пара. Ушите му бяха изтръпнали от студ, но се чувстваше добре. Бе минал доста близо до черен път миналата нощ и бе видял трима мъже, скупчени около малък огън. И тримата носеха пушки.

Опитвайки се да мине незабелязано покрай тях, той прекоси участък, покрит с дребни камъчета. Докато вървеше, няколко камъчета се бяха изтърколили надолу. Том застина. Топла урина потече по краката му, но измина час, докато забележи, че се е подмокрил като бебе.

Преследвачите се извърнаха по посока на звука, двама се прицелиха. Прикритието на Том не беше надеждно. Бе сянка сред сенките. Луната бе закрита от облаци. Ако се появеше точно в този момент…

Единият преследвач промълви:

— Трябва да е елен. По тези места е пълно с елени.

— Мисля, че би трябвало да проверим — обади се човекът до него.

— Майната ти, проверявай сам — отвърна третият и въпросът бе приключен. Том се запромъква покрай тях, наблюдавайки ги, внимавайки за всяка своя крачка. Отне му повече от час, докато се отдалечи и се почувства в безопасност. Все още бе в Запада и трябваше да внимава, но опасността вече не бе толкова голяма, като да е заобиколен с индианци или главорези.

А сега, когато слънцето изгря, той се сви на кълбо в ниските храсти и се приготви за сън. „Трябваше да намеря някакви одеяла — помисли си той. — Става студено.“ И както винаги, изведнъж заспа дълбоко. Сънува Ник.