Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

52.

Зазоряваше се, а майка Абигейл лежеше будна и опитваше да се моли.

Сетне стана, запали газената лампа и коленичи, както беше по нощница. Долепи чело до Библията, отворена на мястото, където се описваше покръстването на стария упорит Сав, отправил се към Дамаск. На пътя го ослепила силна светлина и от очите му паднала пелена. Деянията на апостолите бе последната книга от Библията, където доктрината бе подкрепена от чудеса, а какво друго са чудесата, ако не дело на Божията ръка?

О, пред нейните очи също имаше пелена. Дали й бе съдено някога да прогледне?

Единствените звуци в стаята идваха от съскането на газената лампа, тиктакането на стенния часовник и собствения й тих глас.

— Покажи ми къде съгреших, мили Боже. Зная, че съм пропуснала нещо, което си искал да видя. Не мога да спя, не мога да ям и не усещам присъствието ти, Господи. Имам чувството, че отправям молитвите си в повреден телефон, но точно сега времето не е подходящо за подобни изпитания. Къде съгреших? Отговори ми, Господи! Нека да чуя тихия ти глас в сърцето си.

И тя наистина се заслуша. Закри очи с изкривените си от артрит пръсти и се приведе още повече, опитвайки се да проясни съзнанието си. Но там бе тъмно, тъмно като кожата й, тъмно като плодородна почва, която очаква да бъде засята.

— Моля те, Господи, моля те, Господи…

Но пред очите й изникваше единствено пътека, прорязваща море от царевица. Там стоеше жена с торба, пълна с току-що заклани пилета. И ето че невестулките се появиха.

Втурнаха се напред и се опитаха да разкъсат торбата с острите си зъби. Усещаха миризмата на кръв — засъхналата кръв на греха и прясната кръв на птиците, принесени в жертва. Чу как старата жена извисява глас към небето, но гласът й бе тих и писклив, раздразнен глас, който не молеше смирено да пребъде волята Божия, каквото и да й бе отредил той, а настойчиво молеше Бог да я спаси, за да може да довърши делото си… сякаш знаеше какво е Неговото желание и можеше да подчини Неговата воля на своята. Невестулките ставаха все по-смели; в торбата се появиха големи дупки. Пръстите на старицата бяха стари и слаби, а когато свършеха с пилетата, невестулките щяха да се заемат с нея. Да. Щяха… да направят…

Изведнъж те, скимтейки, се разбягаха в различни посоки, изоставяйки торбата, и тя си помисли ликуващо: „Все пак Бог ме спаси! Благодаря ти Боже, че спаси своята покорна робиня!“

„Не Бог, а аз те спасих, стара жено!“

Тя се извърна, в сърцето й се надигна страх, изгарящ като разтопена мед. Проправяйки си път в царевицата, като сребрист призрак, към нея се приближаваше огромен планински вълк, челюстите му бяха отворени в подигравателна усмивка, очите му горяха. На дебелия му врат имаше нашийник от ковано сребро, напомнящ варварско украшение. От нашийника висеше малък камък от черен кехлибар, а по средата му се виждаше миниатюрна пукнатина, напомняща око или ключ.

Тя се прекръсти и направи знак срещу зловещия призрак, но челюстите на вълка се разтегнаха в още по-широка усмивка, розовият му език увисна между тях.

„Ще дойда за теб, майко. Не сега, но скоро. Ще ви подгоним както кучета преследват сърни. Аз съм всичко лошо, което си си представяла, дори нещо повече. Аз съм магьосник. Аз съм този, от когото зависи бъдещето. Твоите хора ме познават по-добре от теб, майко. Наричат ме Джон Завоевателя.“

„Махни се, в името на Бога!“

Но бе ужасена. Не заради хората около себе си, които във видението й бяха пилетата в торбата, а за самата себе си. Страхуваше се за душата си.

„А ти, неговата дясна ръка, си само една слаба жена.“

„Не! Не е вярно! Силата ми е за десетима! Ще полетя като орлите…“

Но вълкът само се усмихваше и се приближаваше. Тя потръпна, усещайки вонящия му дъх на хищник. Това бе кошмарът, който я преследваше денонощно и тя се страхуваше до смърт. А вълкът, все така ухилен, започна да говори с два гласа — задавайки въпроси и отговаряйки си сам:

— Кой накара камъкът да пусне вода, когато бяхме жадни?

— Аз — дочу се едновременно ликуващ и боязлив глас.

— Кой ни спаси, когато силите ни отслабнаха? — попита ухиленият вълк, муцуната му сега бе на няколко сантиметра от нея, дъхът му бе като воня в кланица.

— Аз го сторих. — Той захленчи и се приближи още повече, усмихнатата му паст бе пълна с остри зъби, очите му — черни и надменни. — Падни на колене и възхвали името ми, аз донесох вода в пустинята, възхвали името ми, аз съм добрият и верен слуга, който донесе вода в пустинята, моето име е същото като името на Господаря ми…

Вълкът отвори уста, за да я погълне.

— …моето име — промълви тя. — Възхвали моето име, името Господне, източник на благодат. Възхвалете го всички, тук на земята…

Вдигна глава и се огледа. Библията бе паднала на пода. Откъм прозореца, гледащ на изток, се процеждаше светлина.

— О, Боже! — извика старицата с треперещ глас.

„Кой донася вода от скалите, когато ни измъчва жажда?“

Това ли било? Мили Боже, това ли било? Затова ли пелената бе паднала пред очите й, правейки я сляпа за това, което трябваше да види?

Горчиви сълзи рукнаха от очите й. Надигна се с усилие и отиде до прозореца. Артритът забиваше остри иглички в ставите на краката й.

Погледна навън и разбра какво трябва да направи.

Отиде до гардероба и съблече бялата памучна нощница Пусна я на земята и остана гола. Тялото й бе толкова сбръчкано, сякаш бе русло на великата река на времето.

— Да бъде Твоята воля — изрече тя и започна да се облича.

След час вървеше бавно на запад по Маплътън авеню към гъстите гори и дълбоките дефилета извън града.

* * *

Стю бе в електроцентралата заедно с Ник, когато Глен се втурна и заяви:

— Майка Абигейл ни е напуснала! Ник го изгледа стреснато.

— Какви ги дрънкаш? — попита Стю, отвеждайки Глен встрани от хората, които поправяха турбините.

Приятелят му само кимна. Бе изминал осем километра с велосипед и още дишаше тежко. Сетне обясни:

— Отидох да й разкажа за вчерашното събрание. И да й пусна касетата, ако пожелае да я чуе. Исках да й обясня за Том, защото изпитвах известни съмнения… това, което каза Франи, ми попречи да заспя цяла нощ. Отидох при майка Абигейл рано сутринта, защото Ралф каза, че днес ще пристигнат още две групи, а тя обича да посреща новодошлите. Стигнах до дома й към осем и половина. Когато почуках на вратата, никой не ми отвори, затова си позволих да вляза. Мислех си, че ако е заспала, ще си тръгна… исках да се уверя, че не е мъртва или нещо подобно… все пак е доста стара…

Ник не откъсваше поглед от устните на Глен.

— Вътре нямаше никой. Намерих това на възглавницата й. — Той подаде лист хартия, изписан с едър, несигурен почерк. Посланието гласеше:

„Налага се да замина за известно време. Предполагам, че съм съгрешила и зная какво иска от мене Бог. Бях прекалено горда и Той иска отново да намеря мястото си сред помощниците Му. Скоро отново ще бъда при вас, ако такава е волята Му.“

 

Аби Фримантъл

— Проклет да съм, ако разбирам нещо! Какво да правим сега? Какво мислиш, Ник?

Ник взе бележката и я прочете внимателно, сетне я върна на Глен. Яростта бе изчезнала от лицето му и сега изглеждаше тъжен,

— Предполагам, че ще трябва да насрочим събранието за тази вечер — каза Глен.

Ник поклати глава. Извади бележника си и написа нещо, откъсна листа и го подаде на Глен. Стю също прочете бележката, като надникна над рамото му.

„Човек предполага, Бог разполага.“ Майка Абигейл харесваше този израз, често го повтаряше. Глен, ти самият твърдеше, че тя се ръководи от своите принципи; Бог, разум, собствените си заблуди… Какво да правим? Напуснала ни е и не можем да променим нищо.

— Но хората… — започна Стю.

— Естествено ще се вдигне шум — каза Глен. — Ник, не трябва ли да съберем комитета и да го обсъдим?

Ник написа: „С каква цел? Защо да се събираме, когато, няма да решим нищо?“

— Ами можем да организираме издирване. Едва ли е отишла много далеч.

Ник два пъти загради фразата „Човек предполага, Бог разполага“. Под нея написа: „Ако я откриете, как смятате да я върнете тук? Окована във вериги ли?“

— Разбира се, че не! — възкликна Стю. — Но не бива да я оставим да се лута сама, Ник. Втълпила си е някаква налудничава идея, че е обидила Господ. Какво ще стане, ако реши да отиде в някое пусто място като онзи човек от Стария завет?

Ник написа: „Убеден съм, че ще направи точно това“.

— Ето, видя ли!

Глен сложи ръка на рамото на Стю.

— Успокой се, Източен Тексас. Нека обмислим нещата спокойно.

— По дяволите, обмислянето! Как ще оставим старицата да се скита през целия ден и през нощта докато умре от изтощение? Докато умре от слънчев удар или от измръзване!

— Става въпрос за майка Абигейл, а тук тя е равна на Папата. Щом той реши да тръгне към Йерусалим, би ли спорил с него, ако си добър католик?

— По дяволите, не разбираш ли, че не е същото?

— Напротив, съвсем същото е. Наистина. Във всеки случай поне така смятат жителите на Свободната зона. Стю, убеден ли си, че Бог не й е заповядал да отиде в гората?

— Не… но…

През това време глухонемият не преставаше да пише и подаде листа на Стю, комуто се наложи да разгадава някои думи. Обикновено Ник пишеше ясно, но сега бе бързал, вероятно от нетърпение.

„Стю, отсъствието на майка Абигейл не променя нищо, освен може би да повлияе на духа на обитателите на Свободната зона. Дори не съм сигурен какво може да се случи, Хората няма да се разпръснат само защото си е отишла. Просто не ще можем да я посветим в плановете си. Може би така е по-добре“.

— Ще полудея — промълви Стю. — Понякога говорим за нея като за препятствие, което трябва да преодолеем, сякаш е скала, паднала посред пътя. Понякога говориш за нея така, сякаш е Папата и не може да сгреши в нищо, дори да иска. Но аз я харесвам. Какво искаш, Ник? Да открият трупа й през есента в някой от онези каньони на запад от града? Искаш да я оставим там, така че враните да пируват с нея?

— Стю — меко започна Глен, — тя вече е решила да ни напусне.

— По дяволите, каква бъркотия! — възкликна Стю.

* * *

До обяд новината за изчезването на майка Абигейл се разпространи из цялата Свободна зона. Както бе предсказал Ник, общото чувство бе по-скоро на примирение, отколкото на тревога. Хората решиха, че сигурно се е оттеглила в уединение, за да потърси съвет от Всевишния, така че да им помогне да изберат правилния път на събранието на осемнайсети

— Не искам да богохулствам и да я наричам Господ — каза Глен, докато ядеше скромния си обяд в парка, — но тя е един вид Негов пълномощник. Можете да определите доколко е силна вярата във всяко общество като наблюдавате как намалява, когато изчезне емпиричният й обект.

— Я повтори пак.

— Когато Мойсей разбил златния телец, евреите престанали да се прекланят пред него. Но Исус го няма отпреди повече от две хиляди години, а хората не само вярват в учението му — те живеят и умират с вярата, че Той ще се завърне. Същото изпитват хората в Свободната зона към майка Абигейл. Ти разговаря ли с тях?

— Да — отвърна Стю. — Просто не мога да повярвам. Старицата се скита неизвестно къде, а всички се безпокоят дали тя ще успее да се върне навреме за събранието, с десетте Божи заповеди, издълбани на каменни плочки навреме за митинга.

— Възможно е и да успее — отвърна мрачно Глен. — Във всеки случай не всички мислят така, например Ралф Брентнър си скубе косите.

— Браво на Ралф — той изгледа внимателно Глен. — Ами ти, плешивко? Какво мислиш за тази каша?

— Ще ми се да не ме наричаш така. Направо е унизително. Но ще ти отговоря… струва ми се малко странно. „Източен Тексас“ се оказа много по-голям реалист и не се поддаде на обаянието, което тя има, за разлика от мен, стария недодялан социолог. Смятам, че тя ще се върне. Просто го зная. Какво мисли Франи по въпроса?

— Нямам представа. Не съм я виждал днес сутринта. знае, може дори да е в гората и да яде скакалци и мед с майка Абигейл. — Той се загледа към планината, извисяваща се сред синкавата мараня на ранния следобед. — Господи, Глен, надявам се нашата старица да е добре.

* * *

Франи дори не знаеше, че майка Абигейл си е отишла. Бе прекарала сутринта в библиотеката, четейки книги по градинарство. Не бе единствената. Бе забелязала още неколцина души с книги по фермерство, един млад, очилат мъж, забил нос в „Седем независими източника на електрическа енергия за вашия дом“ и красиво младо момиче, зачетено в изпомачкана книга със заглавие „Шестстотин лесни рецепти“.

Напусна библиотеката към обяд и тръгна към дома си на Уолтън Стрийт. По пътя срещна Шърли Хамет, по-възрастна от нея жена, която бе дошла с Дейна, Сюзън и Пати Крюгер. Сега Шърли изглеждаше значително по-добре, дори се бе разхубавила.

Тя спря, поздрави Франи и попита:

— Кога мислиш, че ще се върне? Зададох същия въпрос на всички, които срещнах. Ако в града се издаваше вестник, бих изпратила писмо с молба да се проведе анкета. Нещо от рода на: „Какво мислите за политиката на сенатора Бангхоул по повод изчерпването на петролните запаси?“ Или нещо подобно.

— Кой да се върне?

— Майка Абигейл, разбира се. От луната ли падаш?

— Какви ги говориш? — попита разтревожено Фран. — Какво се е случило?

— Точно там е работата. Никой не знае. — И Шърли й разказа всичко.

— Просто решила… и тръгнала? — намръщи се младата жена.

— Да. Но ще се върне, естествено — уверено добави Шърли. — Така пише в бележката.

— Ако такава е Божията воля?

— Това е просто начин на изразяване — каза Шърли и хладно изгледа Фран.

— Е… да се надяваме. Благодаря, че ми го каза. Все още ли те измъчва главоболие?

— О, не. Мина ми. Ще гласувам за теб, Франи.

— Моля? — Беше се замислила дълбоко и отначало не разбра за какво говори Шърли.

— На изборите за постоянен комитет!

— О, благодаря. Все още не съм сигурна дали наистина искам да се захвана с това.

— Ще се справиш чудесно. Стю също. Трябва да тръгвам. До скоро.

Разделиха се и Франи забърза към дома си. Искаше да научи подробностите от Стю. Изчезването на старицата непосредствено след събранието миналата вечер, накара сърцето й да се свие от суеверен страх. Толкова бе разчитала, че ще се посъветва с нея за решението им да изпратят шпиони на запад. Сега, когато майка Абигейл бе изчезнала, Франи усещаше, че собствената й отговорност е станала непосилна.

Когато се прибра, апартаментът бе празен. Бяха се разминали със Стю. Под захарницата имаше бележка: „Ще се върна към девет и половина. Излизам с Ралф и Харолд. Не се безпокой. Стю“.

„Ралф и Харолд“ — помисли си тя и усети внезапен ужас, който нямаше нищо общо с изчезването на майка Абигейл. Но защо да се безпокои за Стю? Мили Боже, ако Харолд се опиташе да му направи нещо… нещо лошо… Стю ще се справи с него. Освен… освен ако Харолд се промъкне зад гърба му и…

Скръсти ръце на гърдите си и потръпна, питайки се какво ли прави Стю заедно с Ралф и Харолд.

„Ще се върна към девет и половина“.

Господи, дотогава имаше цяла вечност.

Остана още малко в кухнята, вперила поглед в раницата си, която бе оставила на кухненската маса.

„Излизам с Ралф и Харолд“.

Това означаваше, че в малката къща на Харолд на „Арапахо“ не ще има никого до девет и половина вечерта. Освен ако тримата бяха отишли там. В такъв случай ще разбере какво са намислили. Ще стигне до къщичката за броени минути с велосипеда си. Ако все пак мъжете ги няма, може да открие нещо, което най-после да я успокои. Не… не биваше да мисли за това.

„Да те успокои? — подигравателно изрече вътрешният й — Или съвсем да те подлуди? Ами ако действително отриеш нещо нередно? Тогава какво ще предприемеш?“

Нямаше представа. Всъщност нямаше ни най-малка представа.

„Не се безпокой. Стю.“

Но тя се безпокоеше. Отпечатъкът от пръст в дневника й бе причината за това. Защото човек, способен да чете чужд дневник и да „краде“ мисли, бе човек без принципи и съвест. От подобен човек може да се очаква да се промъкне зад гърба ти и да те блъсне в пропастта. Или да използва камък. Или може би пистолет.

„Не се безпокой. Стю.“

„Ако Харолд направи нещо подобно, ще го изгонят завинаги от Боулдър. Как би постъпил тогава?“

Франи знаеше отговора. Все още не бе сигурна дали Харолд е хипотетичният поглед, изникнал във въображението й, но дълбоко в себе си съзнаваше, че за подобни хора има убежище, и то какво!

Намести раницата на гърба си и излезе. Три минути по-късно въртеше педалите на велосипеда си по „Бродуей“ към „Арапахо“ и си мислеше: „Сигурно пият кафе в дневната на Харолд и разговарят за майка Абигейл и всичко е наред.“

Но малката къща на Харолд бе пуста… и заключена.

Това бе необичайно за Боулдър. Някога хората са заключвали когато излязат, за да не им откраднат телевизора, стереоуредбата или бижутата. Но сега всеки можеше да се сдобие безплатно с телевизор или стереоуредба, макар че не би могъл да ги използва поради липсата на електричество. Същото се отнасяше и за бижутата.

„Защо заключваш вратата си, Харолд, когато всичко е безплатно? Защото се боиш от крадци? Възможно ли е?“

Франи не умееше да отваря заключени врати и вече се бе примирила, че трябва да си върви, когато й хрумна да провери прозорчетата на мазето. Те бяха малко над нивото на земята и през тях не се виждаше от мръсотия. Първото, което опита, бавно се отвори и на пода на мазето се посипа пръст.

Тя се огледа, наоколо нямаше никого. Единствен Харолд се бе заселил в тази част на града. Това също бе необичайно. Харолд можеше да се усмихва, докато устата го заболи, да потупва хората по гърбовете и да ги изслушва търпеливо, бе готов с удоволствие да помогне, когато го помолеха, а понякога и сам предлагаше услугите си, умееше да печели симпатиите на хората — и действително жителите на Боулдър имаха високо мнение за него. Но къде бе избрал да се засели? Това разкриваше някои други аспекти от възгледите му за обществото и мястото му в него. Или може би той предпочита тишината и спокойствието?

Франи се промъкна през прозорчето, изцапвайки блузата си и скочи на пода. Сега прозорецът бе на нивото на очите й. В гимнастиката бе добра колкото в разбиването на чужди врати и си помисли, че за да се измъкне оттук ще й трябва нещо, на което да стъпи.

Огледа се. Приземният етаж бе обзаведен като стая за игри. Нещо, което баща й обмисляше да направи, но така и не стигна до това, тъжно си помисли тя. Стените бяха покрити с ламперия от бор, в тях имаше вградени куадро тонколони, таванът беше окачен, а в шкафа имаше мозайки и книги, електрическо влакче, игра със състезателни коли. В стаята имаше и маса за игра на тенис, върху която Харолд бе оставил каса с кока-кола. Явно помещението е било детска стая и стените бяха окичени с плакати, най-големият от които (сега доста избелял) изобразяваше Джордж Буш, излизащ от църква в Харлем с вдигнати за поздрав ръце и широка усмивка.

Отдолу, с огромни червени букви бе написано: „Не пробутвайте буги-вуги на краля на рокендрола!“

Изведнъж се почувства по-тъжна от всякога. Бе изживяла шокове, страхове, дори истински ужас и влудяващи пристъпи на скръб, но тази дълбока, болезнена тъга бе нещо ново. С нея дойде неочакваната носталгия за Оугънкуит, за океана, за хълмовете и боровете на Мейн. Кой знае защо си спомни за Гус — пазача от обществения паркинг на плажа и за миг си помисли, че сърцето й ще се пръсне от мъка и печал. Какво правеше тук, на границата между равнините и планината, разделяща страната на две? Мястото й не беше тук!

Неволно изстена и собственият й глас й се стори толкова ужасен и самотен, че тя притисна длани към устните си за втори път през този ден. „Стига, Франи, държиш се като бабичка. Носталгията по родния край и родителите не се преодолява толкова лесно. Всичко с времето си. Ако ти се плаче, плачи по-късно, не тук, в мазето на Харолд. Първо си свърши работата.“

Мина покрай плаката на път към стълбите и по устните й заигра горчива усмивка, когато погледна към Джордж Буш. „Със сигурност са ти пробутали нещо.“

Когато се изкачи по стълбите, й дойде на ум, че вратата може да е заключена, но тя се отвори с лекота. Кухнята бе чиста и подредена, чиниите — измити, малката газова печка блестеше… но тежката миризма на пържено още витаеше във въздуха, като призрака на стария Харолд, на Харолд, който бе заел трайно място в живота й, появявайки се в дома й с кадилака на Рой Бренингтън в деня, когато бе погребала баща си.

„Добре ще се подредя, ако се прибере точно сега“ — помисли си тя. Тази мисъл я накара да се озърне. Почти очакваше да види ухиления Харолд на прага на вратата водеща към дневната. Нямаше никого, но сърцето й затуптя лудешки.

В кухнята нямаше нищо, което да й помогне в издирването, така че отиде в дневната. Там цареше мрак и тя се почувства неловко. Харолд не само заключваше вратата си, но бе спуснал и щорите. Отново изпита чувството, че той я дебне… Защо някой ще държи щорите спуснати в малък град като този, където подобно нещо се тълкуваше като знак, че, в къщата има мъртвец?

Подобно на кухнята и дневната бе безупречно подредена, но обзаведена с огромни и безвкусни мебели. Най-хубавото в стаята бе камината — иззидана от камъни и огромна, с преграда, достатъчно широка да се седне на нея. Франи действително седна :за миг, оглеждайки се замислено. Когато понечи да се изправи усети една от плочите да се клати. Тъкмо се канеше да стане и да я огледа по-внимателно, когато някой почука на външната врата.

Страхът я обгърна като мокра, тежка перушина. Бе парализирана от ужас. Дъхът й секна, а по-късно осъзна, че се е подмокрила.

Отново се почука, Този път по-силно.

„Божичко! — помисли си тя. — Добре, че щорите са спуснати.“

Внезапно се вцепени при вледеняващата мисъл, че е оставила велосипеда си пред къщата. Така ли беше? Опитваше се отчаяно да си припомни, но за един дълъг миг не можа да направи нищо друго, освен да си повтаря несъзнателно нещо познато: „Преди да махнеш прашинката от окото на ближния, погрижи се за гредата в своето.“ Отново се почуква и женски глас попита:

— Има ли някой вкъщи?

Фран седеше като вкаменена. Неочаквано си спомни, че е оставила велосипедна зад къщата. Но ако посетителката на Харолд реши да почука на задната врата…

Видя как дръжката на вратата се завъртя няколко пъти. „Който и да е, надявам се да не е по-добър от мен в отварянето на чужди врати“ — помисли си тя, сетне запуши устата си с длан, за да спре истеричния си смях. Точно тогава погледна към подмокрения си панталон и разбра до каква степен се бе уплашила.

„Добре, че се разминах само с това — помисли си. — Поне засега.“

Смехът й отново се надигна неудържимо в гърдите й — истеричен и уплашен.

С неописуемо чувство на облекчение чу стъпките да се отдалечават.

Импулсивно, без да се замисли, тя безшумно се промъкна по коридора към вратата и надникна през пролуката между рамката и щорите. Видя жена с дълги тъмни коси и снежнобели кичури. Непознатата се качи на мотопед „Веспа“, паркиран до тротоара. Запали го, отметна дългата си коса и я прихвана с шнола.

„Това е онази Крос. Пристигна с Лари Ъндърууд. Откъде ли познава Харолд?“

Надин включи на скорост, потегли и изчезна от погледа и.

Фран въздъхна дълбоко, краката й се подкосиха. Отвори уста да освободи смеха, напиращ в нея. Вместо това избухна в сълзи.

Пет минути по късно, твърде разстроена, за да продължи претърсването, тя се върна в мазето и излезе през прозореца, като стъпи на стола, който бе доближила до стената. Успя да го ритне достатъчно далеч, така че Харолд да не заподозре, че някой се е промъкнал оттам. Столът не отиде много далеч, но хората рядко забелязваха подобни неща…, а и не й се вярваше Харолд да използва мазето за нещо друго, освен да складира кока-кола.

Затвори прозореца и бавно тръгна към велосипеда си. Краката й все още трепереха и бе зашеметена. Повдигаше й се от уплаха. „Поне панталоните ми изсъхнаха — помисли си тя. — Следващия път, когато ще нахлуваш в чужди къщи, Франсис Ребека, не забравяй да си сложиш гумени гащички.“

Напусна двора на Харолд и се отправи към другия край на града. След петнайсет минути бе в апартамента. Там цареше мъртвешка тишина.

Франи отвори дневника си и се втренчи в неясния отпечатък от палец. Запита се къде ли е Стю. Дали е с Харолд?

„О, Стю, моля те прибери се у дома. Толкова ми липсваш!“ — изплака мислено тя.

* * *

След като обядва с Глен, Стю се върна у дома. Седеше в дневната и се питаше къде ли е майка Абигейл, дали Ник и Глен наистина са прави, като твърдят, че най-добре е нещата да бъдат оставени такива, каквито са. В този момент някой почука на вратата.

— Стю? — извика отвън Ралф Брентнър. — Хей, Стю, вкъщи ли си?

С него бе Харолд Лодър. Усмивката му днес бе помръкнала но не напълно. Приличаше на привидно скърбящ, който се опитва да изглежда сериозен при произнасяне на надгробното слово.

Ралф, разстроен от изчезването на майка Абигейл, бе срещнал Харолд преди половин час, когато младежът се прибираше вкъщи, след като бе помагал на групата, вадеща вода от потока. Ралф харесваше Харолд, който сякаш винаги намираше време да изслуша всякакви жалби… и никога не искаше нищо в замяна. Ралф му бе разказал цялата история за изчезването на майка Абигейл, включително за страховете си, че може да й се случи нещо лошо — да получи инфаркт, да си счупи крак или да получи слънчев удар от дългото стоене на открито.

— Освен това знаеш, че всеки следобед вали — завърши Ралф, докато Стю му наливаше кафе. — Ако се намокри, сигурно ще настине. Тогава какво? Положително ще се разболее от пневмония.

— Какво можем да направим? — попита Стю. — Да я принудим да се върне? Ами ако откаже?

— Разбира се, че не — отстъпи Ралф. — Но Харолд има чудесна идея.

Стю изгледа Харолд.

— Как я караш, Харолд?

— Много добре. А ти?

— Чудесно.

— А Фран? Грижиш ли се за нея? — очите му не се откъсваха от тези на Стю. В тях се четеше лека насмешка, но за миг Стю изпита чувството, че усмихнатите очи на младежа са като слънчеви отблясъци върху гладката повърхност на водата в каменната кариера в родното му място — наглед толкова безобидна, но в дълбините й никога не проникваше слънчев лъч и през годините четири момчета се бяха удавили там.

— Правя каквото мога — отговори Стю. — Та каква е идеята ти, Харолд?

— Ами много добре разбирам гледната точка на Ник. Тази на Глен също. Смятат, че Свободната зона гледа на майка Абигейл като на теократичен символ…, а доколкото разбирам, те изразяват мнението на всички, нали така?

Стю отпи от кафето си.

— Какво означава „теократичен символ“?

— Нещо като земен символ на споразумението с Господ — обясни Харолд и очите му леко се замъглиха. — Например Светото причастие или свещените крави в Индия. Стю възкликна:

— Ах, тези крави… оставят ги да се разхождат навсякъде, дори понякога причиняват задръстване по улиците, нали? Могат да влизат по магазините, или изобщо да напуснат града.

— Да — съгласи се Харолд. — Но повечето от тях са болни, Стю. И винаги са близо до гладна смърт. Някои страдат от туберкулоза. И всичко това, защото са религиозен символ. Хората са убедени, че Бог ще се погрижи за тях, точно както хората тук са убедени, че Бог ще се погрижи за майка Абигейл. Но аз изпитвам известни съмнения към един Бог, според когото е в реда на нещата да се остава едно нещастно животно да умре от глад и болки.

Лицето на Ралф се помрачи и Стю отгатна мисълта му. Изпитваше същото и това му помогна да разбере какво означава майка Абигейл за него. Усети, че думите на Харолд граничат с богохулството.

— Във всеки случай — рязко заяви младежът, изоставяйки темата за индийските свещени крави — ние не можем да променим чувствата, които хората изпитват към майка Абигейл.

— Нито пък искаме — побърза да добави Ралф.

— Точно така! — възкликна Харолд. — Все пак тя ни обедини. Идеята ми беше да яхнем мотоциклетите и следобед да претърсим местността на запад от Боулдър. Ако не се отдалечаваме много един от друг, ще можем да поддържаме връзка чрез радиотелефоните

Стю кимна. Точно това му се искаше да направи през целия ден. Може би старицата действително е закриляна от Всевишния, но не беше редно да я оставят сама в пущинака. Това нямаше нищо общо с религията, по-скоро бе равносилно на престъпно равнодушие.

— Ако я намерим — продължи Харолд, — ще я попитаме дали иска нещо.

— Например да я откараме до града — обади се Ралф.

— Добре — съгласи се Стю. — Смятам, че идеята си я бива. Почакайте за момент, ще оставя бележка на Фран.

Но докато пишеше, изпита непреодолимо желание да се обърне и да провери какво прави Харолд, какъв израз са придобили очите му.

* * *

Харолд помоли да го изпратят да претърси участъка с множество завои между Боулдър и Недерланд, защото смяташе, че точно там имаше най-малка вероятност да открият майка Абигейл. Не вярваше дъртата кранта да е стигнала далеч пеша. Но разходката бе приятна и му даваше възможност да помисли.

В седем без четвърт реши, че е време да се връща. Но преди това спря на една отбивка, настани се на дървената маса и се приготви да се подкрепи с шоколадчета й кока кола. Радиотелефонът му висеше на дръжката на мотоциклета. От него се разнесе гласът на Ралф Брентнър, който бе някъде в планината Флагстаф.

— … Намирам се на платото Сънрайз… никаква следа от нея… тук горе има буря…

Сетне прозвуча гласът на Стю — бе по-силен и ясен. Стю претърсваше парка Чатакуа, само на шест километра от Харолд.

— Повтори, Ралф.

Отново се обади Ралф и този път направо крещеше. Харолд с надежда си помисли, че може би той ще получи удар. Това щеше да е прекрасен завършек на деня.

— Никакви следи от нея. Спускам се преди да мръкне. Край!

— Прието — чу се обезкураженият глас на Стю. — Харолд, чуваш ли ме?

Харолд се изправи, бършейки в джинсите омазаните си с шоколад пръсти.

— Харолд? Чуваш ли ме?

Харолд показа среден пръст на радиотелефона, сетне натисна копчето и изрече уморено, преструвайки се на обезсърчен:

— Чувам те. Отклоних се от пътя. Стори ми се, че видях нещо в канавката. Беше старо яке. Край.

— Аха. Добре. Защо не дойдеш в Чатакуа? Можем да изчакаме Ралф заедно.

„Обичаш да заповядваш, а? Имам нещо за теб.“

— Харолд, чуваш ли ме?

— Да. Извинявай, Стю. За миг се замислих. Ще бъда при теб след петнайсет минути.

— Чуваш ли ни, Ралф? — викна Стю така, че Харолд подскочи. Отново показа среден пръст и едновременно с това се усмихна лукаво, мислейки си: „Що не го лапнеш, мръсник такъв!“

— Прието, тръгвам към Чатакуа — гласът на Ралф долетя едва чуто през атмосферните смущения. — Отивам там. Край!

— Аз също — каза Харолд. — Край!

Изключи радиотелефона, прибра антената и отново го провеси на дръжката на мотоциклета, сетне остана неподвижен върху хондата, без да пали двигателя. Носеше войнишко яке с топла подплата, полезна, когато караш мотор при сто и осемдесет метра надморска височина. Но якето имаше и друго предназначение. В един от безбройните джобове с ципове Харолд носеше трийсет и осемкалибров „Смит и Уесън“. Сега го извади и повъртя в ръцете си. Бе зареден и някак си прекалено тежък, сякаш разбираше намерението му да сее смърт, разрушения и убийства. Тази вечер? Защо не?

Бе предложил да търсят майка Абигейл, за да има възможност да остане насаме със Стю. Сега съдбата му предоставяше този шанс, ще се срещне със Стю в Чатакуа, след по-малко от петнайсет минути. Но „експедицията“ се бе оказала полезна в още едно отношение..

Харолд нямаше намерение да измине целия път до Недерланд — мизерно градче, разположено върху планински склон над Боулдър, чиято единствена гордост бе, че Пати Хърст преспала една нощ там, докато бягала от закона. Но докато хондата с равномерно мъркане се носеше нагоре по стръмния път, а студеният въздух режеше като остър бръснач лицето на Харолд, се случи нещо необикновено.

Ако поставите магнит на единия край на масата и парче метал на другия, не се случва нищо. Ако бавно и постепенно придвижите метала към магнита (за миг Харолд си представи как прави това и си напомни непременно довечера да си го запише в дневника), настъпва момент, когато изтласквате парчето метал по-далеч от необходимото. То спира, ала някак си колебливо, сякаш е оживяло и се противопоставя на закона за инерцията. Още едно-две леки побутвания и вие като че (или действително) виждате как парчето метал трепти върху масата, леко вибрирайки, подобно на мексиканско подскачащо бобено зърно, каквото можете да си купите от магазините за куриозни вещи — наглед то е като парченце дърво, но във вътрешността му има жив червей. Още едно побутване и равновесието между триене, инерция и магнитно привличане се нарушава. Парчето метал, вече напълно оживяло, се движи само, все по-бързо и по-бързо, докато накрая се удря в магнита и прилепва към него.

Ужасяваща и все пак странно привлекателна гледка.

Когато през юни настъпи краят на света, тайната на магнетизма все още не бе разгадана, макар според Харолд (който не бе склонен към рационални разсъждения), в основата на явлението бе земното притегляне, а то пък представляваше крайъгълният камък на вселената.

Докато Харолд, яхнал хондата, се носеше нагоре по стръмното планинско шосе, усещайки как въздухът става все по-студен, виждайки как буреносни облаци се струпват по върховете високо над него, той внезапно усети, че в душата му става нещо. Доближаваше точката на равновесие… и малко след това щеше да достигне до точката на преместването. Той бе металното парче, намиращо се на точно такова разстояние от магнита, където всеки лек тласък го изпраща по-далеч, отколкото би го изпратила приложената сила при нормални обстоятелства.

Това бе първото му докосване до божественото. Младежите не признават вярата в Бога, защото ако я приемат, трябваше да приемат смъртта на всички емпирични символи; Харолд също я отхвърляше. Старицата бе надарена със свръхестествени способности, както и Флаг — загадъчният човек. Двамата бяха нещо подобно на радиопредаватели, нищо повече. Истинската им сила се състоеше в хората, сплотени около тях, въпреки че „сигналите“ им бяха коренно противоположни. Поне доскоро Харолд бе убеден в това.

Паркира мотора си в края на главната улица и, вслушвайки се във вятъра, който шумеше в боровете и трепетликата, почувства нещо повече от обикновено магнетично привличане. Усети изумителна, необяснима сила, притегляща го от запад, толкова силно привличане, че се изплаши да не полудее. Знаеше, че осмели ли се да продължи напред, собствената му воля ще изчезне и той ще остане с празни ръце.

И въпреки че няма вина за това, тайнственият човек положително ще го убие.

Той се извърна, изпитвайки облекчението на човек, решил да сложи край на живота си, след като дълго е съзерцавал дълбоката пропаст пред себе си. Тази нощ бе решаваща за съдбата му. Да, можеше да убие Редман с един куршум. Сетне просто ще изчака, докато пристигне онзи непрокопсаник от Оклахома, и ще изстреля още един куршум в слепоочието му. Никой нямаше да се разтревожи от изстрелите; наоколо гъмжеше от дивеч и мнозина ловуваха.

Сега бе седем без десет. Може да убие и двамата до седем и половина. Фран няма да вдигне тревога поне до десет и половина или дори до по-късно, а дотогава Харолд ще бъде далеч, отправяйки се на запад с хондата, прибрал дневника в раницата си. Но това нямаше да се случи, ако просто стои тук и бездейства.

Хондата запали от раз — отличен мотоциклет! Харолд се усмихна. Той бе олицетворение на доброто настроение. Все така ухилен, подкара хондата към парка Чатакуа.

Смрачаваше се, когато Стю видя мотоциклета на Харолд да влиза в парка. След миг фарът на хондата запроблясва между дърветата, обграждащи стръмната алея. Харолд се озърташе, търсейки го с поглед.

Стю, седнал край една падинка, му махна и извика името му.

След минута Харолд го забеляза, също му махна и намали скоростта.

След следобеда, през който тримата прекараха заедно няколко часа, Стю бе започнал да гледа с други очи на Харолд… всъщност, мнението му сега бе много по-добро. Идеята на младежа бе дяволски добра, въпреки че не бе дала резултат. Харолд бе избрал да търси майка Абигейл по пътя за Недерланд… навярно е премръзнал, въпреки топлото яке. Когато го наближи, Стю видя вечната му усмивка, повече приличаща на гримаса; лицето му бе твърде бледо и изопнато. Навярно бе разочарован, че не е открил старицата. Внезапно изпита угризение на съвестта при мисълта как двамата с Фран се бяха отнасяли с него, сякаш вечната му усмивка и приятелското му отношение към хората бяха някаква маска. Какво, ако човек реши да се промени и постъпва малко странно? Стю реши, че с Фран не са били прави.

— Абсолютно нищо, а? — попита той и се изправи на крака.

— Нищо — отвърна Харолд. Отново широко се усмихна, но очевидно усмивката му бе машинална; твърде подобна на озъбване на мъртвец. Лицето му все така бе странно и смъртнобледо. Бе пъхнал ръце в джобовете на якето.

— Не се притеснявай. Идеята ти бе добра. Вероятно майка Абигейл се е върнала у дома. Ако не е, ще продължим утре с търсенето.

— Но тогава ще търсим труп, а не жив човек.

Стю въздъхна.

— Може би… да, вероятно. Харолд, ще дойдеш ли на вечеря у нас?

— Какво? — Младежът сякаш се отдръпна сред сгъстяващия се мрак. Усмивката му изглеждаше по-изкуствена от всякога,

— На вечеря — търпеливо повтори Стю. — Виж, Фран също ще се радва да те види, честна дума. Наистина ще й бъде приятно.

— Ами, може и да дойда — започна неуверено Харолд. — Но аз… добре, нали знаеш, че бях влюбен в нея? Няма ли да е по-разумно… да го отложим засега. Нямам нищо против теб, Вие двамата се разбирате чудесно. Сигурен съм. — Усмивката му отново грейна и този път бе по-искрена и заразителна. Стю се усмихна в отговор.

— Както искаш, но винаги си добре дошъл у нас.

— Благодаря.

— Не, аз трябва да ти благодаря — сериозно каза Стю.

Харолд премигна.

— На мен?

— За това, че помогна при търсенето, когато всички останали се примириха. Не си виновен, че не открихме майка Абигейл, но си смело момче. Позволи ми да ти стисна ръката.

Стю протегна десница. За миг Харолд го изгледа стреснато и Стю реши, че ще откаже да се здрависа с него. Сетне младежът извади дясната си ръка от джоба (която сякаш се закачи в нещо — може би в ципа) и стисна тази на Стю. Дланта му бе топла и влажна.

Стю извърна поглед към пътя.

— Би трябвало Ралф да е вече тук. Дано не му се е случило нещо, докато е слизал от планината. Той… а, ето го.

Стю тръгна към шосето. В далечината проблесна фар, който подскачаше нагоре-надолу в мрака, сякаш си играеше на криеница с дърветата.

— Да, той е — произнесе Харолд със странно безизразен глас.

— С него идва още някой.

— Какво?

— Ето — Стю посочи втория фар.

— Аха — отново този странен глас, който накара младият мъж да се обърне.

— Добре ли си, Харолд?

— Просто съм уморен.

С втория мотоциклет пристигна Глен Бейтман. Всъщност не беше мотоциклет, а мотопед — единственото превозно средство, което Глен се осмеляваше да използва. Пред него веспата на Надин изглеждаше като истински „Харли“. С Ралф пристигна и Ник Андрос, който покани всички присъстващи у дома на кафе или бренди. Стю се съгласи, но Харолд отказа. Изглеждаше все така напрегнат и уморен.

„Толкова е разочарован“ — помисли си Стю и реши, че изпитва към младежа нещо повече от симпатия. Отново го покани от името на Ник, но Харолд поклати глава и обясни, че за днес му стига и че иска да се прибере да поспи.

* * *

Когато се прибра у дома, Харолд трепереше толкова силно, че едва отключи входната врата. Най-накрая успя да улучи ключалката и отвори вратата, сетне се втурна вътре, сякаш някакъв маниак го преследваше с нож в ръката. Тръшна вратата, заключи я и пусна резето. Облегна се върху нея, отметна глава и затвори очи. Усещаше, че всеки миг ще избухне в истерични ридания. Когато се овладя, тръгна по коридора, отиде в дневната и запали трите газени лампи. В стаята стана светло и той се почувства малко по-добре.

Седна на любимия си стол и затвори очи. Когато сърцето му престана да бие толкова лудешки, той клекна до камината, извади плочата и взе дневника, който неизменно му действаше успокояващо. В него можеше да вписва неуредените си сметки, неразрешените си проблеми и натрупалите се „лихви“.

Отново седна, отвори на мястото, където бе спрял да пише и надраска: „Четиринайсети август, 1990“. Писа почти час и половина, моливът му препускаше по редовете, страница след страница. По лицето му се сменяха различни изражения: на мрачно задоволство, на ужас и веселие, на обида и радост. Когато свърши, прочете написаното („това са посланията ми към света….“), докато бавно разтриваше дясната си ръка.

Върна дневника на мястото му и отново сложи плочата.

Беше спокоен. Бе излял душата си, страховете и цялата си ненавист и страх върху белите страници и се чувстваше ужасно смел. Това бе добре. Понякога, след като бе писал в дневника си, усещаше страх. Тогава разбираше, че е излъгал, или че не си е направил труда да „наточи истината“ като бръснач, тъй че тя да реже дълбоко, чак до костта. Но тази вечер можеше да прибере дневника с чиста съвест. Гневът, страхът и раздразнението му бяха пренесени върху страниците, а самият дневник — затиснат под тежката плоча.

Харолд надникна иззад спуснатите щори към пустата улица. Вдигайки поглед към планината, внезапно си помисли, че преди малко бе готов да извади пистолета си и да застреля всички. Това щеше да сложи край на глупавия им временен комитет, тъй като нямаше да имат кворум.

Но в последния момент здравият разум го бе възпрял, вместо да го изостави напълно. Успя да пусне пистолета и да протегне ръка на онзи предател. Никога нямаше да разбере как намери сили, но, става Богу, че го бе сторил. Гениите се познават по това, че притежават способността да изчакват.

Доспа му се. Денят бе дълъг и изпълнен със събития.

Разкопчавайки ризата си, изгаси две от газените лампи и взе третата със себе си. На път за спалнята мина през кухнята и спря като вкаменен.

Вратата към мазето бе отворена.

Приближи до нея, вдигайки лампата високо и слезе няколко стъпала надолу. Спокойствието, което го бе обхванало, отстъпи място на страх.

— Кой е там? — извика той. Отговор не последва. От мястото, където стоеше, виждаше плакатите по стените и масата за тенис; В далечния ъгъл стояха комплект чукчета за крокет. Харолд слезе още три стъпала.

— Има ли някой тук?

Не последва отговор. Младежът чувстваше, че в сутерена няма никого, но от това страхът му не намаля. Слезе долу и вдигна лампата над главата си; сянката му върху отсрещната стена, чудовищно голяма и черна, направи същото. Какво бе това на пода? Да, там имаше нещо. Младежът се приближи до прозорчето, откъдето бе влязла Франи. На пода имаше купчинка пръст. Той поднесе лампата по-близо. В пръстта имаше ясен отпечатък от маратонка. Вгледа се в него, запечатвайки я в съзнанието си, сетне разрови с крак пръстта, при което отпечатъкът изчезна. На светлината на газената лампа лицето му приличаше на восъчна маска.

— Ще ми платиш! — тихо извика той. — Който и да си, ще ми платиш за това!

Изкачи се по стълбите и отново претърси цялата къща за други следи на „оскверняване“. Стигна до заключението, че някой — може би дете — се бе промъкнало вътре от любопитство — когато мисълта за дневника избухна в съзнанието му като сигнална ракета в тъмно небе. Мотивът на крадеца бе толкова ясен, толкова ужасен, че едва не го бе пропуснал. Изтича до камината, махна плочата и извади дневника. За пръв път ясно осъзна колко опасни са писанията му. Ако ги откриеше някой, всичко щеше да отиде по дяволите. Той би трябвало да го знае най-добре. Та нали всичко започна с дневника на Франи?

Дневникът. Отпечатъкът. Следата от маратонка означаваше ли, че дневникът му е бил открит? Разбира се, че не. Естествено не би могъл да бъде абсолютно сигурен — такава бе проклетата истина.

Върна плочата на мястото й и занесе дневника в спалнята. Сложи го под възглавницата си, редом с трийсет и осемкалибровия пистолет, размишлявайки дали да го изгори, макар отлично да знаеше, че няма да го стори. Дневникът бе най-хубавото, което бе написал през живота си, в него той разголваше душата си.

Легна си примирен, че не ще успее да заспи, умът му трескаво обмисляше евентуални скривалища за дневника. Под дъска на пода? В дъното на шкафа? Можеше да опита стария номер и да го остави на видно място на полицата между другите книги. Не, беше твърде рисковано, нямаше да бъде спокоен, когато излиза. Да го заключи в банков сейф. Не, няма да стане — искаше винаги да разполага с дневника си и да го препрочита.

Накрая започна да се унася, умът му, освободен от приближаващия се сън, се рееше безцелно. „Трябва да бъде на скрито място, точно така… ако Фран бе скрила нейния по-добре… ако не бях прочел какво мисли за мен… нейното лицемерие… ако беше…“

Харолд подскочи и седна в леглото с широко отворени очи.

Остана неподвижен дълго време, после затрепери неудържимо. Дали тя знаеше? Дали следата не бе от маратонките на Франи? Дневници… нейният… неговият…

Легна отново, но измина много време, преди да заспи.

Продължаваше да си задава въпроса дали Фран Голдсмит носи маратонки или гуменки, и ако беше така, каква бе шарката на подметките им?

Шарка на подметки. Когато заспа, сънищата му бяха неспокойни и на няколко пъти извика жално в мрака, сякаш да прогони нещо, което вече бе се настанило тук завинаги.

* * *

Стю се прибра в девет и петнайсет. Фран се бе свила на леглото в спалнята, облечена в една от ризите му, която й стигаше до коленете. Четеше книга, озаглавена „Петдесет полезни растения“. Когато той влезе, младата жена скочи от леглото.

— Къде беше? Толкова се притесних.

Стю й обясни, че Харолд предложил да открият майка Абигейл и да я наблюдават отдалече. Докато разкопчаваше ризата си добави:

— Щях да те взема с нас, но не те открих никъде.

— Бях в библиотеката — каза тя наблюдавайки го как съблича ризата си и я пъхва в торбата за мръсни дрехи, окачена от вътрешната страна на вратата. Беше доста космат по гърдите и гърба и Фран си припомни как преди смяташе косматите мъже отблъскващи. Навярно облекчението, което изпита при завръщането му, я караше да пооглупява.

Сега бе уверена, че Харолд е прочел дневника й. Боеше се до смърт, че той може да примами Стю на уединено място и… да му причини зло. Но защо да го стори точно днес, когато го бе разобличила? Ако не бе предприел каквото и да било толкова дълго време, не беше ли по-логично да се предполага, че изобщо няма да предприеме нищо? Може би, когато е прочел дневника й, да е разбрал колко е безсмислено ухажването му? Отгоре на всичко заради изчезването на майка Абигейл тя бе готова да направи от мухата слон, но всъщност Харолд бе прочел само дневника й, а не нейно признание, че е извършителка на всички престъпления по света. Ако кажеше на Стю какво е открила, навярно щеше да му се стори глупава и щеше да го накара да намрази още повече Харолд… а на нея да се разсърди заради глупостта й.

— Открихте ли някаква следа от майка Абигейл, Стю?

— Не.

— Как ти се стори Харолд?

— Доста изтощен и разстроен, че идеята му не даде резултат. Поканих го на вечеря, когато му е удобно. Надявам се да нямаш нищо против. Знаеш ли, момчето започва да ми харесва. Когато ви срещнах заедно в Ню Хемпшир, едва ли бих повярвал, че един ден ще изпитваш подобни чувства. Сгреших ли, като го поканих?

— Не — отвърна тя, след като помълча известно време. Не, бих искала да бъда в добри отношения с Харолд.

„Седя си вкъщи и се притеснявам до смърт, че Харолд може би е намислил да му пръсне черепа — помисли си Фран, — а той го кани на вечеря. А после ще седне да разправя, че проявявам капризи като всички бременни жени!“

Стю продължи:

— Ако майка Абигейл не се върне до сутринта, ще помоля Харолд отново да претърсим местността.

— Аз също искам да дойда — бързо изрече Франи. — Ще се намерят и други, които не са убедени, че старицата е разкъсана от дивите зверове. Дик Волман, например, както и Лари Ъндърууд.

— Добре — отвърна Стю и се отпусна до нея. — Кажи, с какво си облечена под ризата?

— Голям и силен мъж като теб може да открие това и без чужда помощ — невинно заяви Фран.

Оказа се, че не носи нищо.

* * *

На следващата сутрин групата за издирване, състояща се от Стю, Фран, Харолд, Дик Волман, Лари Ъндърууд и Луси Суон потегли към осем и половина. До обяд към тях се присъединиха още четиринайсет човека, а по здрач, когато започна да вали и да гърми вече бяха петдесет души. Претърсваха района на запад от Боулдър, газеха през потоците, слизаха до дъното на каньоните, като непрекъснато поддържаха връзка помежду си чрез радиотелефоните си.

Странно чувство на примирение и страх постепенно бе заменило вчерашното бойко настроение. Въпреки невероятната дарба, довела до обожествяването на майка Абигейл в Зоната, повечето от хората бяха преживели достатъчно, за да бъдат реалисти относно оцеляването й; старата жена бе прехвърлила стоте и бе прекарала нощта на открито, а сега наближаваше втора нощ.

Човекът, успял да прекоси страната чак от Луизиана, придружаван от дванайсет души, не се поколеба да изрази гласно всеобщото мнение. Когато му казаха за изчезването на майка Абигейл, този човек, на име Норман Келог, хвърли бейзболната си шапка на земята и извика:

— Ама че късмет… изпратихте ли някой да я търси?

Чарли Импенинг, който се бе превърнал в нещо като пророк на Зоната (именно той предсказа веселата новина за сняг през септември), започна да внушава на хората, че ако майка Абигейл си е отишла, то това вероятно е знак и те да се махат оттук. Боулдър бил твърде близо. „Твърде близо до какво?“ — питаха го някои. „Много добре знаете какво имам предвид — отвръщаше той. — Синът на Мейвис Импенинг ще се чувства далеч по-безопасно в Ню Йорк или в Бостън.“ Ала хората не смееха да рискуват. Бяха уморени и искаха да си починат. Ако станеше хладно и нямаха отопление, може би щяха да напуснат града, но не и преди това. Те „ближеха раните си“. Импенинг любезно бе попитан дали възнамерява да тръгне сам. Той отвърна, че смята да изчака, докато намери още неколцина съмишленици. Глен Бейтман бе чут да изразява мнението, че от Чарли Импенинг едва ли ще излезе втори Мойсей.

Според Глен хората в Свободната зона изпитваха едновременно страх и примирение, тъй като бяха запазили здравия си разум въпреки всички сънища, въпреки дълбоко насадени? ужас от онова, което ставаше на запад от Скалистите планини. Суеверието, подобно на истинската любов, се нуждае от време, за да се разпространи и да бъде отхвърлено.

— Когато привършат с хамбара — бе казал той на Стю. Ник и Франи, след като вече бе мръкнало и бе безполезно да продължават с търсенето, — хората слагат на вратата обърната нагоре подкова, за да задържат късмета. Но ако някой гвоздей падне и подковата се обърне надолу, хората не изоставят хамбара. — После продължи: — Може би ще дойде ден, когато ние или нашите деца ще изоставим хамбара, ако подковата престане да носи щастие, но това ще се случи след много, много години. В момента се чувстваме някак си объркани. Но и това ще мине, сигурен съм. Ако майка Абигейл е мъртва — а Бог ми е свидетел, че се надявам да не е така — вероятно няма по-подходящ момент за душевното оздравяване на нашата комуна.

Ник написа: „Но ако предназначението й е било да бъде преграда за нашия Противник, негов опонент, ако някой я е изпратил тук, за да задържи везните в равновесие…“

— Да, знам — отвърна мрачно Глен. — Знам. Времето, когато, никой не обръща внимание на подковата, може би отминава … или вече е отминало. Повярвай ми, абсолютно съм сигурен.

Франи се намеси:

— Нима смяташ, че нашите внуци ще се превърнат в суеверни диваци, Глен? Че ще горят вещици и ще плюят през рамо за късмет?

— Не мога да предсказвам бъдещето, Фран — промълви Глен. На светлината на газената лампа лицето му изглеждаше състарено — лице на компрометиран магьосник. — Не осъзнавах напълно въздействието на майка Абигейл върху нашата комуна, докато Стю ми го изтъкна онази нощ в планината. Но знам едно: всички ние сме в този град поради две причини. За избухването на супергрипа можем да обвиним хората и тяхната глупост. Няма значение дали сме я свършили ние, руснаците или латвийците. Виновникът остава на втори план пред всепризнатата истина: „Когато разумът ни напусне, това означава смърт.“ Законите на физиката и на биологията, аксиомите на математиката — всичко това води до сигурна гибел поради природата на хората. Ако не беше супергрипът, щеше да е нещо друго. На мода бе да обвиняваме „технологията“, но тя е само стволът на дървото, не коренът. Коренът е рационализмът, което понятие бих дефинирал така: „Рационализъм означава да осъзнаем смисъла на собственото си съществуване.“ Това означава сигурна смърт. Така че можете да оправдаете с него възникването на супергрипа. Но другата причина, поради която сме тук, са сънищата — а те са ирационални. Споразумяхме се да не обсъждаме този въпрос, докато членуваме в комитета, но сега сме извън него. Така че ще кажа нещо, което всички знаем: ние сме под влиянието на непознати сили. Според мен това означава, че може би започваме да възприемаме — засега само подсъзнателно и с множество отстъпления, дължащи се на културната ни изостаналост — едно ново, коренно различно определение на съществуването, а именно, че никога не ще разберем смисъла му. И ако рационализмът означава смърт, тогава ирационализмът може би е живот… поне, докато се докаже обратното.

Замислен, Стю изрече:

— Признавам, че донякъде робувам на суеверията. Подигравали са ми се за това, но все пак ги имам. Знам, че няма значение, ако човек запали две или три цигари с една кибритена клечка, но все пак изпитвам страх при запалването на третата цигара. Не минавам под стълба, но не ме е грижа, ако черна котка ми мине път. Но да живеем безпросветно… прекланяйки се пред Слънцето може би… да мислим че някакви чудовища търкалят топки за боулинг по небето, когато се чуват гръмотевици… не бих казал, че това ми харесва, наистина. Прилича ми на робство.

— Но да предположим, че тези неща са истински? — промълви Глен.

— Кои?

— Да предположим, че ерата на разума е безвъзвратно отминала. Почти съм сигурен в това. И преди се е случвало да идва и да си отива, разбираш ли; едва не ни напусна през шейсетте в така наречената „ера на Водолея“, и за малко напълно да ни изостави през Средновековието. Предполагам… предполагам, че когато рационализмът си отиде безвъзвратно, то ще е като временното изчезване на ярка звезда и ние ще видим… — той замлъкна, очевидно дълбоко замислен.

— Ще видим какво? — настоя Фран.

Той вдигна очи към нея; бяха сиви и странни, сякаш блестяха със своя вътрешна светлина и тихо изрече:

— Черна магия! Свят, изпълнен с чудеса, където водата тече нагоре към планината, тролове обитават непроходимите гори, а драконите живеят под планините. И други чудеса, бяла магия. „Лазаре, стани…“ Превръщане на водата във вино. И може би… прогонване на дяволите…

Замлъкна, сетне се усмихна.

— С една дума — живота.

— А тайнственият човек? — тихо запита Фран. Глен сви рамене.

— Майка Абигейл го нарича дяволско изчадие. Може би той е последният „рицар“ на рационалната мисъл, използващ чудесата на технологията против нас. Вероятно има и още нещо, много по-страшно, което не ми е известно. Зная единствено, че той съществува и се страхувам, че социологията или психологията или всяка друга „логия“ не може да го унищожи. Смятам, че единствено бялата магия може да се справи с него… но нашата „бяла магьосница“ ни напусна и сега се скита някъде сама и безпомощна. — Гласът на Глен трепна и той побърза да сведе очи.

Навън цареше мрак, и вятърът, идващ от планините, запращаше дъждовните капки в прозорците на Стю и Фран. Глен се опитваше да запали лулата си. Стю бръкна в джоба си, извади шепа монети и започна да ги подрънква в шепата си, като от време на време обръщаше по някоя, за да види дали му се е паднало ези или тура. Ник драскаше в бележника си и си спомняше празните улици на Шойо; изведнъж чу — наистина чу — глас да шепти: „Той идва за теб, глухчо. Сега е още по-близо.“

След малко Глен и Стю запалиха лампата и четиримата мълчаливо се втренчиха в пламъците.

* * *

След като гостите си отидоха, Фран почувства тъга. Стю също бе като в унес. „Изглежда уморен — помисли си младата жена — По-добре да останем у дома и да си поговорим, а следобед да поспим. Трябва да се отпуснем“. Погледна към газената лампа и й се прииска да бе електрическа. Ярка електрическа крушка, която да огрее стаята само с едно натискане на ключа на стената.

Усети, че в очите й парят сълзи. Ядосано си каза да престане, да не добавя още проблеми към вече съществуващите, но явно не бе по силите й да контролира чувствата си. Неочаквано настроението на Стю се подобри.

— Божичко, за малко да забравя! — възкликна той.

— Какво?

— Ще ти покажа! Стой тук!

Излезе от дневната и затрополи надолу по стълбите. Тя отиде до вратата и след миг го чу да се връща. Носеше нещо и то бе…

— Стюард Редман, откъде я намери? — извика тя, приятно изненадана.

— В магазина за фолклорни инструменти — отвърна той усмихнат.

Тя взе дъската за пране и я заоглежда на светлината от газената лампа.

— Фолклорни…?

— На Уолнът стрийт.

— Дъска за пране в музикален магазин?

— Да. Имаше и корито, но някой вече бе пробил дупка в него и го бе превърнал в контрабас.

Тя започна да се смее. Остави дъската за пране на канапето, отиде при него и страстно го прегърна, след което прошепна:

— Докторът каза, че е хубаво бебето да слуша музика.

— Ммм?

Фран притисна лице до шията му.

— Явно го кара да се чувства добре. Поне така се казва в песента. Можеш ли да ме накараш да се чувствам добре, Стю?

Усмихнат, той я вдигна на ръце.

— Е, поне съм длъжен да опитам.

* * *

В два и петнайсет следобед на следващия ден, Глен Бейтман се втурна в апартамента, без да почука на вратата. Фран бе на гости на Луси Суон и двете се опитваха да приготвят някакъв сладкиш. Стю четеше уестърн от Макс Бранд. Когато вдигна поглед и видя Глен, чието лице бе бледо и уплашено, а очите — широко отворени, книгата му падна на пода.

— Стю! — задъхано възкликна Глен. — О, Боже, радвам се, че те заварих у дома.

— Какво се е случило? — сепна се Стю. — Някой е открил майка Абигейл.

— Не — отвърна Глен и седна така рязко, сякаш краката му се подкосиха. — Новините са добри. Но всичко е много странно.

— Но какво се е случило?

— Коджак. Следобеда подремнах и когато станах, видях Коджак да спи на верандата. Изглежда ужасно Стю, сякаш е минал през центрофуга, но е той.

— Искаш да кажеш кучето?

— Точно така.

— Сигурен ли си?

— На медальончето е написано „Уудсвил Н.Х.“ Носи същия червен кожен нашийник. Същото куче е. Измършавял е и явно неведнъж се е бил. Дик Елис, който много се зарадва, че за разнообразие има за пациент животно — та той каза, че кучето е ослепяло с едното око. Има и дълбоки рани по хълбоците и корема, някои от които са инфектирани, но Дик се погрижи за всичко. Каза, че Коджак сигурно се е бил с вълк, може би с цяла глутница. Във всеки случай няма бяс. — Глен бавно поклати глава и две сълзи потекоха по страните му. — Проклетото куче се върна при мен. Какъв негодник съм бил да го изоставя!

— Не е било възможно да го отведеш на мотоциклет, Глен.

— Да, но… той ме е последвал, Стю. За подобни случаи четем в „Стар Уикли“… предано куче следва господаря си цели шестнайсет хиляди километра. Как се е добрал дотук? Как?

— Може би по същия начин като нас. Кучетата също сънуват. Не си ли виждал как потръпват лапите на куче, дълбоко заспало на пода в кухнята? В Арнет имаше старец — Вик Палфри, та той разправяше, че кучетата имали два вида сънища, добър и лош. Когато си мърдат лапите, означава, че сънуват добрия. Лошият е, когато ръмжат. Ако събудиш кучето, докато сънува лошия сън ще те ухапе.

Глен изумено поклати глава.

— Искаш да кажеш, че му се е присънило…

— Какво чудно има — упрекна го Стю. Глен се усмихна и кимна.

— О мога да говоря с часове за подобни неща. Аз съм един от най-големите бъбривци на всички времена. Особено, когато наистина се случи нещо.

— Събуждаш се по изгрев и си лягаш, щом мръкне.

— Майната ти, Източен Тексас. Искаш ли да видиш кучето?

— Разбира се.

Къщата на Глен бе на Спрус стрийт на две преки от хотел „Боулдьрадо“. Пълзящият бръшлян, който красеше верандата сега бе изсъхнал, както повечето поляни и цветята в градчето, лишени от ежедневното поливане, тъй като водопроводът бе извън строя.

На верандата стоеше кръгла масичка, на която бяха оставени по една бутилка джин и тоник. („Не е ли отвратително питие без лед?“ — попита Стю, а Глен му бе отвърнал: „След третата чаша ти е все едно.“) До бутилките имаше пепелник с пет лули и книгите „Зен и изкуството да се кара мотоциклет“, „Пистолетът ми е бърз“ и „Четвъртият куршум“ — всички бяха отворени на различни места. До тях се въргаляше отворено пликче пържени картофки с кашкавал.

Коджак лежеше на верандата, положил изранената си муцуна върху предните си лапи. Бе измършавял и жестоко изпохапан, но все пак Стю го позна. Клекна и започна да го гали по главата. Коджак се събуди и го погледна радостно, сякаш искаше да му се усмихне.

— Добро куче — каза Стю, чувствайки как гърлото му се стяга. Като на филмова лента пред очите му преминаха всички кучета, които някога бе имал, откакто майка му му бе подарила стария Спайк, когато Стю бе само на пет. Беше хубаво да имаш куче и доколкото знаеше, Коджак бе единственото куче в Боулдър. Вдигна поглед към Глен, сетне бързо го сведе. Знаеше, че на стария, плешив социолог, който четеше три книги едновременно, никак няма да му хареса, ако го видят с насълзени очи.

— Добро куче — повтори той и Коджак заудря с опашка по дъските на пода, очевидно съгласен с думите на младия мъж.

— Ще ви оставя за малко — глухо изрече Глен. — Налага ми се да отида до тоалетната.

— Разбира се — отвърна Стю без да го поглежда. — Ей, Коджак! Добро момче си ти, стари приятелю. Нали така?

Коджак още по силно замаха с опашка в знак на съгласие.

— Можеш ли да се претърколиш по гръб? Преструвай се на умрял. Хайде, направи го!

Коджак се подчини и замаха с лапи във въздуха. Стю замислено се загледа в превръзката и леко прокара ръка по нея. В горната част на корема на животното се виждаха дълбоки одрасквания, които под превръзката сигурно бяха още по-страшни. Нападателят със сигурност не е бил друго бездомно куче. То би захапало Коджак за гърлото. Съществото, което го бе атакувало, трябва да е било по-ниско от куче. И по-хитро. Може би все пак са били вълци, но Стю се съмняваше, че Коджак би се справил с цяла глутница, Във всеки случай, беше му провървяло, че не го бяха изкормили.

Глен отново се появи на верандата.

— Съществото, което го е нападнало, за малко е щяло да засегне важни вътрешни органи — каза Стю.

— Раните бяха дълбоки и е загубил много кръв — съгласи се Глен. — Не мога да се отърся от мисълта, че вината е изцяло моя.

— Значи Дик твърди, че са били вълци.

— Вълци или койоти…, но се съмнява, че зъбите на койотите могат да причинят толкова дълбоки рани. Съгласен съм с него.

Стю потупа Коджак по задницата и животното се обърна отново по корем.

— Как стана така, че всички кучета измряха, а вълците оцеляха и то най-вече в районите на изток от Скалистите планини?

— Предполагам, че никога няма да узнаем — отвърна Глен. — Както няма да разберем защо грипът уби конете, но не кравите, повечето хора, но не и нас. Не ми се мисли за това. Искам само да се запася с голямо количество кучешки консерви и да храня верния си приятел до насита.

— Да — Стю погледна към Коджак, който лежеше със затворени очи. — Доста е изранен, но поне оная му работа не е пострадала — видях, когато се претърколи. Може би трябва да се огледаме за някоя кучка.

— Да, — наистина — замислено отвърна Глен. — Искаш ли топъл джин и тоник, Източен Тексас?

— По дяволите, не. Може да съм завършил само професионално-техническо училище, но не съм варварин. Имаш ли бира?

— Сигурно ще се намери, но и тя ще бъде топла.

— Няма значение. — Стю последва Глен, но на прага на къщата се спря и погледна към спящия Коджак. — Спи, стари приятелю — обърна се той към кучето. — Хубаво е, че си отново сред нас.

* * *

Но Коджак не спеше.

Беше в пространството между живота и смъртта, където повечето живи същества остават, когато са ранени тежко, но не дотолкова, че да умрат. Коремът го сърбеше ужасно, но това показваше, че раните му заздравяват. На Глен щеше да се наложи с часове да бди над него, опитвайки се да му попречи да свали превръзката, да отвори отново раните си и да ги инфектира. Но това щеше да стане по-нататьк. Точно сега Коджак (който все още понякога мислеше за себе си като за Големия Стив, както бе истинското му име) бе щастлив, че е в „ничието пространство“. Вълците го бяха нападнали в Небраска, докато отчаяно душеше около къщата, поставена на стълбове и намираща се в градче на име Хемингтън Хоум. Миризмата на онзи човек — усещането за него го бе отвело до къщичката и после бяха изчезнали. Къде ли бе отишъл тайнственият непознат? Коджак не знаеше. След това четири вълка бяха изскочили от царевичната нива като страховити призраци. Очите им блестяха, зъбите им бяха оголени, животните гърлено ръмжаха. Щом ги съгледа, Коджак отстъпи и също заръмжа, предните му лапи машинално ровеха пръстта в двора на майка Абигейл. Водачът на глутницата атакува точно когато кучето на заден ход почти бе успяло да се скрие под сянката на верандата. Вълкът очевидно искаше да го захапе за корема, ала Коджак успя да се отдръпне. Когато водачът започна да го хапе и драска, той също впи зъбите си във врата на вълка, докато пусна кръв. Вълкът нададе вой, опитвайки се да го отхвърли; смелостта му внезапно се бе изпарила. В този миг Коджак светкавично захапа муцуната му и от гърлото на вълка се изтръгна писък. Целият му нос бе разкъсан, кожата висеше на ивици. Отскочи, виейки от болка, разтърсвайки глава, разпръсквайки кръв във всички посоки. Благодарение на телепатичните способности, които притежават животните от един и същ вид Коджак съумял да разбере думите, които се въртяха в главата на противника му: „осите… осите ме жилят, осите ме жилят жестоко…“

След миг го нападнаха и другите вълци, връхлетяха от всички страни като огромни куршуми, зъбите им проблеснаха готови да го изкормят. Коджак залая бясно и се хвърли встрани. Искаше да се справи с нападателя отдясно и да се скрие под верандата. Стига да успее, би могъл да отбива атаките часове наред. Сега, докато лежеше на верандата, той виждаше битката като на забавен кадър; вой и ръмжене, яростни нападения. Миризмата на кръв сякаш бе проникнала в мозъка му и го бе превърнала в робот, който не усеща, че е ранен. Успя да отстрани единия вълк, като извади окото му и го захапа смъртоносно за шията. Противникът не му остана длъжен; за щастие повечето рани бяха повърхностни, но две бяха много дълбоки и след зарастването им щеше да остане белег във формата на разкривено Т. Когато остаря (а Коджак надживя с шестнайсет години Глен Бейтман) старите рани го боляха и пулсираха при влажно време. Бе успял да се скрие под верандата и когато един от двата останали вълка, завладян от жаждата си за кръв, се опита да го последва, Коджак се нахвърли върху него и разкъса гърлото му. Другият заднешком се оттегли до царевичното поле, виейки уплашено. Ако Коджак бе излязъл от скривалището и го беше предизвикал, вълкът навярно щеше да побегне с подвита опашка. Но Коджак беше прекалено уморен. Остана да лежи под верандата, като дишаше тежко, ближеше раните си и ръмжеше гърлено, щом забележеше противникът му да се доближава. Сетне се мръкна и мъгливият полумесец се издигна в небето на Небраска. Всеки път, когато последният вълк чуеше ръмженето на Коджак, означаващо, че той е жив и готов за бой, хищникът надаваше вой и отстъпваше все по-навътре в царевичното поле. По някое време след полунощ безшумно изчезна, изоставяйки кучето на съдбата му. Призори Коджак усети присъствието на някакво друго животно, изплаши се и тихо заскимтя. Не бе животно, а същество, което бродеше из царевицата и може би го търсеше. Коджак трепереше в очакване съществото да го открие, ужасяващото същество, което му напомняше едновременно за МЪЖА, ВЪЛКА и ОКОТО. По някое време, след като луната залезе, Коджак усети, че съществото си е отишло и заспа. Лежа под верандата цели три дни, излизайки от скривалището си само, когато гладът и жаждата го принуждаваха. Под ръчната помпа на двора имаше локва вода, а в къщата — остатъци от храна, които майка Абигейл бе приготвила за хората на Ник. Когато се почувства по-добре, Коджак разбра накъде трябва да тръгне. Подсказа му го не миризмата, а някаква топлина, която сякаш се излъчваше от запад. И той се отправи в тази посока, като последните осемстотин километра измина на три крака, измъчван от дълбоките си рани. От време на време подушваше МЪЖА и разбираше, че е на прав път. И накрая пристигна тук. МЪЖЪТ бе тук, но нямаше вълци. Имаше храна. Не се усещаше онова ужасяващо присъствие… на човека, вонящ като вълк… и на Окото, което може да те види дори, ако се намираш на стотици километри разстояние.

Засега нещата бяха наред. И така, потънал в спомени и размишления (доколкото едно куче може да размишлява, тъй като връзката му със света се осъществява главно чрез усещанията), Коджак потъваше все по-дълбоко в истински сън, прекрасен сън, в който преследваше зайци през ливади, покрити с детелина и тимотейка и мокри от утринна роса. Името му бе Големия Стив. Беше някъде на север. О, и зайците са навсякъде в тази мъглива и безкрайна утрин…

Докато сънуваше лапите му потръпваха.