Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

67.

Рандъл Флаг се бе върнал във Вегас.

Лойд го видя, когато пристигна; Флаг също забеляза помощника си, но не му обърна внимание. Прекоси фоайето на „Гранд Хотел“, водейки след себе си някаква жена. Хората неволно обръщаха глави към нея, въпреки всеобщото нежелание когато и да било да поглеждат към лицето на Флаг. Косата й беше бяла като сняг. Кожата й беше толкова изгоряла от слънцето, че напомни на Лойд изгарянията на жертвите от пожара в Индиан Спрингс. Очите й бяха абсолютно безизразни, по-страшни от очите на луд. Лойд си спомни, че по същия начин изглеждаше Ерик Стрелертьн след като дяволският човек беше свършил с него. Адвокатът бе жестоко наказан, задето се беше опитал да поучава Флаг как да си върши работата.

Флаг не удостои с поглед никого. Ухили се и заедно с жената влезе в асансьора. Вратите се затвориха след тях и те се изкачиха на най-горния етаж.

През следващите шест часа Лойд работи трескаво, за да е в състояние, когато шефът му го повика, да му докладва какво е свършил. Смяташе, че се е справил с всички проблеми; оставаше му само да отиде при Пол Бърлсон и за всеки случай да прегледа досието на онзи Том Кълън. Може информацията на Джули Лори да се окаже полезна. Той се съмняваше, но с началник като Флаг не биваше да пропуска дори най-малките подробности, за да не съжалява по-късно.

Вдигна слушалката и търпеливо зачака. След няколко секунди дочу изтракване, сетне прозвуча гласът на Шърли Дънбар, южнячката от Тенеси:

— Телефонистката слуша.

— Здрасти, Шърли, обажда се Лойд.

— Лойд Хенрайд! Как я караш?

— Горе-долу, Шърли. Моля, опитай се да ме свържеш с 6214.

— С Пол? Той е в Индиан Спрингс. Сигурна съм, че ще го открия в базата.

— Моля те, направи всичко възможно.

— За теб съм готова на всичко. Между другото, кога ще ми дойдеш на гости? Ще те почерпя със специалния си кейк. През два-три дни пека по един и съм сигурна, че ще ти хареса.

— Ще се отбия някой ден — отвърна Лойд и лицето му се изкриви в неприятна гримаса. Телефонистката беше четирийсетгодишна стокилограмова лелка, която му беше хвърлила око. Заради нея приятелите му го съсипваха от майтап, особено язвителни бяха Уитни и Рони Сайкс. Но тя си разбираше от работата и можеше да направи чудеса със скапаната телефонна система на Лас Вегас. След възстановяването на електроподаването, първата работа на заселниците беше да обновят телефонната централа, което се оказа трудна работа, тъй като повечето автоматични превключватели бяха изгорели, освен това непрекъснато ставаха аварии. Шърли се справяше с примитивната техника и търпеливо обучаваше колежките си. При това действително правеше страшен кейк.

— Много скоро — добави Лойд и си помисли колко хубаво би било, ако работливата и надарена с ангелско сърце Шърли притежаваше сексапилното тяло на Джули Лори.

Доволна от обещанието му, Шърли ентусиазирано се залови за работа. По линията се разнесе бръмчене и припукване, сетне пронизителен вой, който накара Лойд стреснато да отдръпне слушалката от ухото си и да се намръщи. След малко се дочуха няколко последователни избръмчавания, означаващи, че телефонът в Индиан Спрингс звъни.

— На телефона Бейли — произнесе мъжки глас, който се чуваше глухо поради голямото разстояние.

— Обажда се Лойд — изкрещя той в слушалката. — Пол там ли е?

— Кой?

— Пол! Пол Бърлсон!

— Аха. Седи до мен и пие кока кола.

Настъпи мълчание. Лойд тъкмо си казваше, че връзката е прекъсната, когато чу гласа на Бърлсон.

— Налага се да викаме, Пол. Телефонните линии са направо скапани. — Всъщност не беше много сигурен, че Пол Бърлсон ще има сили да крещи. Беше кльощав човечец, носеше очила с голям диоптър и костюм с жилетка, въпреки горещината, поради което някой му бе изкарал прякора „господин Мраз“.

Ала той очевидно се справяше с работата си по осигуряване на различен род информация и веднъж Флаг, в момент на откровение, сподели с Лойд, че през 1991 година Пол ще бъде началник на тайната полиция. „И ще се справя страхотно“ — беше добавил той с топла и любяща усмивка.

Ала противно на очакванията му Пол съумя да говори малко по-високо.

— Носиш ли си указателя?

— Да — отговори Бърлсон. — Със Стан Бейли обсъждахме разпределението на хората на смени.

— Провери какво си записал за човек на име Том Кълън.

— Почакай секунда. — Изминаха няколко секунди, минута, две и Лойд тъкмо се питаше дали връзката не се е разпаднала, когато дочу гласа на Пол:

— Том Кълън… хей, чуваш ли ме, Лойд?

— Да, да, говори.

— Човек никога не е сигурен с тукашните телефони Слушай, твоят човек е на възраст между двайсет и две и двайсет и пет. Казал е, че не знае точно. Страда от лека умствена изостаналост. Годен е за определени видове работа Назначили сме го в бригадата за почистване.

— От кога е във Вегас?

— Пристигнал е преди около три седмици.

— От Колорадо?

— Да, което не бива да те притеснява. Тук вече има десетина души, които са опитали да живеят в Колорадо и не им е харесало. Те са прогонили младежа, който те интересува, тъй като правил секс с нормална жена — сигурно се страхуват, че гените му ще се предадат на следващото поколение — засмя се Бърлсон.

— Имаш ли адреса му?

Пол го продиктува и Лойд го записа в бележника си.

— Това ли е всичко, Лойд?

— Искам да провериш още едно име, ако имаш време.

Пол се засмя или по-точно се изкиска.

— Давай, нали съм в почивка?

— Интересувам се от някой си Ник Андрос.

Бърлсон моментално отвърна:

— Името му е в „Червения списък“.

— Така ли? — Лойд се опита да размишлява по-бързо, кое съвсем не се равняваше на скоростта на светлината. Нямаше представа какъв е този „Червен списък“. — Кой ти даде това име?

— А ти кой мислиш? — раздразнено попита събеседникът му. — Същият човек, който ми дава всички имена за включване в „Червения списък“.

— О, така ли? — Той се сбогува и затвори телефона. Връзката беше прекалено лоша, за да разговарят за щяло и нещяло, освен това бързаше да прекъсне, тъй като го измъчваха няколко въпроса

Червен списък! Очевидно в него бяха включени имена, които Флаг е дал единствено на Пол, макар последният да беше предположил, че и Лойд ги знае. Червен списък — какво ли означава това? Червеният цвят се използва при знака „стоп“.

Червеният цвят означава опасност. Той отново вдигна слушалката. — Тук телефонистката. Кажете, моля.

— Шърл, пак съм аз, Лойд.

— Успя ли да…

— Шърли, нямам време за празни приказки. Научих нещо, което може да се окаже много важно.

— Казвай! — Телефонистката смени закачливия тон с делови.

— Кой е на смяна в отдела по сигурността?

— Бари Дорган.

— Свържи ме с него. И забрави, че съм ти се обаждал.

— Добре, Лойд. — В гласа й се прокрадна страх. Лойд също се страхуваше, но изпитваше и странна възбуда.

Дорган се обади след секунда. Беше свестен човек, за което Лойд бе безкрайно благодарен. Прекалено много хора от типа на Поук Фрийман се бяха присламчили към полицейския отдел.

— Искам да арестувам един човек — нареди му Лойд. — И го искам жив, дори с цената на живота на твоите хора. Казва се Том Кълън и вероятно ще го заловиш в дома му. Доведи го незабавно в „Гранд“. — Продиктува му адреса на Том и го накара да го повтори.

— Струва ми се, че става дума за нещо важно, Лойд. — Изключително важно. Ако си свършиш добре работата, голямото началство ще бъде много доволно. — Ясно — Бари затвори телефона, Лойд също, уверен, че Дорган е разбрал неизреченото продължение на мисълта му: „Ако прецакаш работата, голямото началство много ще се нервира.“

След час Бари му позвъни и съобщи, че според него Том Кълън е напуснал града.

— Но младежът е малоумен — продължи той — и не умее да шофира. Не може да кара дори мотопед. Ако е тръгнал на изток, едва ли е стигнал по-далеч от Драй Лейк. Сигурен съм, че ще успеем да го настигнем. Само ми нареди. — Бари бърбореше неспирно. Беше един от малцината във Вегас, който знаеше за шпионите и бе прочел мислите на Лойд.

— Ще ти се обадя след малко — заяви Лойд и затвори телефона преди Дорган да успее да запротестира. Съзнаваше, че след грипната епидемия е някак си поумнял и е в състояние да разрешава проблеми, които преди биха му се сторили непосилни, но този беше прекалено сериозен, за да успее сам да се справи с него. Освен това го гризеше мисълта за червения списък. Защо не беше уведомен за това?

За пръв път, откакто се запозна с Флаг във Финикс, Лойд изпита ужасяващото чувство, че е уязвим, че има неща, за които дори не подозира. Навярно все още има шанс да заловят Том Кълън; Карл Хоуг и Бил Джеймисън с хеликоптерите си ще огледат всеки път, водещ на изток. Освен това младежът не беше Джек Изкормвачът, а просто един малоумник, който не .може да избяга надалеч, но го вбесяваше мисълта, че ако знаеше за този Андрос, когато Джули Лори дойде при него, Том Кълън щеше да бъде заловен още в апартамента му.

В съзнанието му сякаш се отвори врата, през която полъхна леденият вятър на страха. Флаг беше допуснал грешка. Флаг очевидно не се доверяваше напълно на Лойд Хенрайд. А това беше адски кофти.

И все пак трябваше да му съобщи за откритието си. Не искаше да поеме отговорността за преследването на беглеца. Не и след случилото се със съдията. Тъкмо се канеше да стане и да телефонира, когато към него се приближи Уитни Хорган.

— Шефът те вика, Лойд.

— Добре — отвърна той и се учуди колко спокоен е гласът му, макар страхът му да беше нараснал. Каза си, че никога не бива да забравя как отдавна да е пукнал от глад в затворническата си килия, ако не беше Флаг. Нямаше смисъл да се самозалъгва — принадлежеше тялом и духом на дяволския човек.

Докато вървеше към асансьора, му хрумна още нещо: „Все пак, не мога да си върша работата, ако не разполагам с необходимата информация.“ Натисна бутона за най-горния етаж и кабината се понесе безшумно. В съзнанието на Лойд се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „До този момент Флаг не знаеше за присъствието на третия шпионин. Врагът доскоро е бил сред тях, а Флаг дори не е подозирал!“

— Влизай, Лойд. — Облечен в хавлия на сини райета, Флаг му се усмихна добродушно. Младият мъж се подчини. Климатичната инсталация работеше и той изпита чувството, че е застанал на брулен от ледени ветрове хълм в Гренландия. И все пак, когато мина покрай господаря си, усети топлината, която се излъчваше от тялото му. Все едно, че се намираше в помещение с разпалена пещ.

В ъгъла стоеше жената, която тази сутрин беше дошла с Флаг. Косата й беше грижливо сресана и прибрана с фиби, тя носеше широка дреха, подобна на нощница. Лицето й беше абсолютно безизразно и щом я погледна, Лойд усети как го полазват тръпки. Когато беше петнайсетгодишен, заедно с няколко приятели бяха откраднали динамит от някакъв строителен обект и го бяха възпламенили и хвърлили в езерото Харисън. Мъртвите риби, които изплуваха на повърхността след взрива, имаха същите изцъклени, безжизнени очи.

— Искам да се запознаеш с Надин Крос — промълви Флаг зад гърба му и Лойд подскочи. — Тя е моята съпруга.

Смаян, младия мъж го погледна въпросително, но господарят му се усмихваше широко, а в очите му играеше закачливо пламъче.

— Скъпа, това е Лойд Хенрайд, най-довереният ми човек. Запознахме се във Финикс, където той тъкмо се канеше да изяде съкилийника си за вечеря. По-точно, вече си беше отрязал парченце от крака му за аперитив. Така ли беше, Лойд?

Младият мъж се изчерви до ушите и не промълви нито дума, макар че жената беше или откачена или натъпкана с наркотици.

— Протегни си ръката, скъпа — нареди дяволският човек. Жената се подчини безмълвно, като робот. Продължаваше да се взира в празното пространство.

„Божичко, това пък какво е?“ — уплашено си помисли Лойд и почувства как цялото му тяло се облива в студена пот, макар климатичната инсталация да работеше с пълна сила.

— Приятно ми е — промълви той и пое топлата, мека ръка на жената, която, незнайно защо, му напомни за къс месо. После едва се въздържа да не изтрие дланта си в панталона. Ръката на Надин продължаваше да стърчи във въздуха.

— Сега можеш да си я свалиш, любов моя — каза Флаг.

Надин отпусна ръка в скута си, където тя се заизвива и загьрчи. Лойд с ужас осъзна, че жената мастурбира.

— Съпругата ми е неразположена — заяви дяволският човек и се изкиска. — Освен това е бременна. Няма ли да ме поздравиш, Лойд? Ще ставам татко. — Отново се изкиска; звук, напомнящ шумоленето на плъхове зад стара стена.

— Поздравления — едва изрече Лойд през посинелите си, изтръпнали устни.

— Пред нея можем да говорим всичко, нали, скъпа? Тя е истински гроб — извинете за морбидното сравнение. И така, какво се е случило в Индиан Спрингс?

Лойд премигна и се опита да превключи съзнанието си на друга скорост, чувствайки се разголен и длъжен да се защити. Накрая успя да проговори:

— Всичко е наред.

— Наред ли? — Флаг се приведе и в един миг Лойд беше абсолютно сигурен, че дяволският човек ще си отвори устата и ще му отхапе главата. Неволно отстъпи назад, а шефът му продължи: — Не бих окачествил думите ти като подробен анализ на положението, Лойд.

— Има нещо друго, което…

— Когато искам да говоря за друго, ще те попитам! — Гласът на Флаг се извиси до писък. Лойд никога не бе виждал такава рязка промяна в настроението му и се изплаши още повече. — В момента искам доклад за инцидента в Индиан Спрингс и се надявам (за твое добро, Лойд), че си го подготвил!

— Разбира се… Добре — измънка младият мъж, измъкна бележника от джоба си и в продължение на половин час обсъждаха Индиан Спрингс, изтребителите на Националната гвардия и ракетите „Шрайк“. По всичко личеше, че Флаг се поуспокои, макар че човек никога не можеше да бъде сигурен в непредсказуемите му настроения.

— Смяташ ли, че могат да бомбардират Боулдър след две седмици? — обърна се той към Лойд.

— Навярно Карл ще успее — колебливо произнесе младият мъж, — но за другите двама не съм сигурен.

— Трябва да го направят — промърмори Флаг, стана и закрачи из стаята. — Искам до настъпването на пролетта, да ги накарам да се скрият в миша дупка. Искам да ги бомбардираме през нощта, когато спят, да сринем до основи този град, също като Хамбург и Дрезден през Втората световна война! — Обърна се и Лойд забеляза, че лицето му е като платно, а тъмните му очи проблясват налудничаво. — Ще им дам да разберат, задето дръзват да ми изпращат шпиони Обещавам, че напролет ще живеят в пещери. Тогава ще ги нападнем и ще си устроим лов на глигани. Ще им дадем хубав урок.

Лойд се осмели да проговори:

— Третият шпионин…

— Ще го открием. Не се безпокой, ще го пипнем мръсното копеле! — По тъмното му лице отново се разля чаровната му усмивка. Но за частица от секундата Лойд бе забелязал объркването и гнева на господаря си, бързо заменен с дежурната усмивка. И беше ужасен, защото никога не беше вярвал, че Флаг може да се страхува.

— Мисля, че разбрахме кой е — прошепна той. Флаг въртеше между пръстите си статуетка от нефрит и разсеяно се взираше в нея. Ала когато чу думите на Лойд, сякаш се вкамени и на лицето му се появи странно, някак си съсредоточено изражение. За пръв път белокосата жена даде признак на живот, втренчи поглед във Флаг, после бързо го отмести. Въздухът в помещението сякаш се сгъсти.

— Какво? Какво каза?

— Третият шпионин…

— Не — с неочаквана решителност го прекъсна Флаг, — въобразяваш си, че знаеш кой е.

— Ако правилно съм разбрал, той е приятел на някой си Ник Андрос.

Статуетката се изплъзна от пръстите на зловещия човек и се разби на пода. В следващия миг Лойд беше повдигнат от стола си. Флаг беше прекосил така светкавично стаята, че дори не го бе забелязал.

Сега, сграбчил предницата на ризата му, притискаше лице към неговото, очите му, подобни на очички на невестулка, не се откъсваха от тези на Лойд, от тялото му се излъчваше непоносима топлина. От гърлото му се изтръгна вик:

— И досега ми дърдори за Индиана Спрингс?!? Заслужаваш да те хвърля през прозореца! Нещо — може би фактът, че за пръв път осъзна уязвимостта на Флаг, или пък убеждението, че шефът му няма да го убие, докато получи информацията — помогна на Лойд да се окопити и да опита да се защити.

— Опитах се да го кажа! — изкрещя той. — А ти ме прекъсна. Не си ми съобщил и за „червения списък“, каквото и да означава това! Ако знаех за него, още снощи щях да пипна шибания малоумник

В този миг прелетя през стаята и се удари в отсрещната стена. Пред очите му притъмня и замаян, той се строполи на пода. Разтърси глава, опитвайки се да проясни съзнанието си.

Ушите му пищяха.

Флаг беше освирепял. Крачеше напред-назад като животно, затворено в клетка, лицето му бе смъртнобледо от гняв. Надин се беше свила на стола си. Зловещият човек застана пред полицата, върху която беше подредена цяла менажерия от млечнозелени нефритени статуетки на животни. За секунда се втренчи в тях, като че ги виждаше за пръв път, сетне замахна и ги помете на пода. Те се разбиха на късчета, които полетяха във въздуха като отломки от шрапнели. Той изрита с босия си крак по-големите парчета Тъмната му коса беше паднала върху челото му. Отметна я с рязко поклащане на главата и се обърна към Лойд. На лицето му беше изписано гротескно изражение, едновременно на симпатия и съчувствие — „Емоции, истински, колкото е истинска банкнотата от три долара“ — помисли си Лойд. Флаг се приближи и му помогна да се изправи… стъпваше бос по натрошените стъкла, но очевидно не изпитваше болка… нито пък се нараняваше.

— Извинявай, Лойд. Хайде да пийнем по нещо. — Подаде му ръка и младият мъж си помисли, че шефът му е също като капризно дете. — Ти обичаш неразреден бърбън, нали?

— Да, благодаря.

Флаг отиде до бара и наля две огромни чаши. Лойд пресуши своята на един глътка. Когато постави чашата върху масичката, ръката му трепереше, но общо взето се чувстваше малко по-добре.

Дяволският човек промълви:

— Смятах, че никога не ще ти се наложи да използваш червения списък. В него бяха включени имената на осем души — трима от тях вече са мъртви. Това са членовете на Боулдърския организационен комитет, плюс старицата. Андрос беше един от тях, но съм абсолютно сигурен, че вече не е между живите. — Той предизвикателно изгледа подчинения си.

Лойд му докладва за онова, което беше открил, като време на време се консултираше с бележника си. Не, че имаше нужда от подсещане, но изпитваше необходимост поне за миг да откъсне поглед от изгарящите очи на дяволския човек. Започна с наученото от Джули Лори и завърши, описвайки разговора си с Бари Дорган.

— Казваш, че е умствено изостанал? — з амислено изрече Флаг.

— Да.

Зловещият човек закима и широко се усмихна.

— Да… — прошепна той, но сякаш на себе си — Да, това обяснява защо не можех да го видя… — Млъкна и се приближи до телефона. След миг нареждаше на Бари:

— Карл и Бил моментално да излязат с хеликоптерите. Поддържай с тях непрекъсната радиовръзка. Изпрати шейсет, не, сто души да завардят всички пътища, водещи на юг и изток от Невада. Погрижи се да са запознати с описанието на Кълън. Искам сведения на всеки кръгъл час.

Затвори и доволно потри ръце.

— Ще го пипнем. Съжалявам, че няма да можем да изпратим отсечената му глава на приятелчето му Андрос, тъй като Андрос е мъртъв, нали, Надин?

Надин остана безмълвна, втренчила в него мъртвешките си очи.

— Хеликоптерите едва ли ще свършат работа днес — свечерява се — обади се Лойд. — След три часа ще бъде тъмно като в рог.

— Не се притеснявай, приятелю — бодро произнесе Флаг. — И утре е ден. Слабоумният е още наблизо. Сигурен съм.

Лойд нервно мачкаше бележника си и му се искаше да бъде навсякъде, но не й тук. В момента Флаг беше в добро настроение, което със сигурност щеше да се изпари след като той научеше за подвизите на Траш.

— Има още нещо — колебливо изрече младият мъж. — Отнася се за Боклукчията. — Докато говореше, се питаше дали ще последва ново избухване.

— Добрият стар Траши? Сигурно отново е предприел някоя от изследователските си експедиции.

— Нямам представа къде е в момента. Появи се замалко в Индиан Спрингс, извъртя ни гаден номер и отново изчезна. — Той разказа за случилото се, предавайки точно думите на Карл.

Лицето на Флаг помръкна, когато разбра, че Фреди Кампанари е на смъртно легло, но когато Лойд свърши, отново сияеше. Вместо да побеснее от гняв, нетърпеливо махна с ръка и добави:

— Добре, де, добре. Когато се върне, ще го убиете.Но бързо и безболезнено. Не искам да страда. Все се надявах, че ще… изкара по-дълго. Вероятно не разбираш, но изпитвах… слабост и съчувствие към това момче: Смятах, че ще мога да го използвам — и го използвах, — но ме глождеше някакво съмнение. Дори най-добрият скулптор се наранява от длетото си, ако то е… неизправно. Нали така, Лойд? Лойд, който нямаше ни най-малка представа от оръдията на труда на скулпторите, послушно кимна.

— Освен това Траш ни направи голяма услуга, като ни снабди с бойни глави за ракетите „Шрайкс“, прав ли съм?

— Да.

— Сигурен съм, че ще се върне. Кажи на Бари да го… избави от страданията му… Безболезнено, по възможност. В момента много повече ме вълнува малоумният, отправил се на изток. Нищо не ми струва да му позволя да си отиде, но въпросът е принципен. Навярно ще го заловят, докато падне мрак. А ти как мислиш, скъпа? — Коленичи до стола на Надин и докосна лицето й. Тя се отдръпна рязко, като че я бяха жигосали с нажежено желязо. Флаг се ухили и отново я докосна. Този път тя му позволи да я помилва, макар че цялата трепереше.

— Луната! — доволно извика зловещият човек и скочи на крака. — Ако пилотите на хеликоптерите не го забележат преди да падне мрак, то после луната ще им свети. Ала се обзалагам, че малоумният върти педалите по магистрала 1–15 и то посред бял ден. Сигурно очаква Бога на старицата да го пази. Но и тя е мъртва, нали така, скъпа? — Доволно се изсмя, като щастливо дете. — Както и нейният Бог, предполагам. Всичко ще се оправи. И Ранди Флаг ще стане та-ти!

Отново докосна бузата й и тя изстена като ранено животно. Лойд навлажни с език пресъхналите си устни.

— Смятам да си тръгвам, ако нямаш нищо против.

— Тръгвай, тръгвай, приятелю — отговори Флаг, без да откъсва поглед от лицето на Надин. — Всичко върви по план.

Лойд се отдалечи с бързи крачки, почти тичайки. Когато се качи в асансьора, внезапно го обзе истерия и се наложи да натисне аварийния бутон, докато се овладее. Смя се и едновременно плака цели пет минути. Когато „бурята“ премина той се почувства малко по-добре. Каза си: „Невъзможно е Флаг отново да рухне. Действително съществуват някои проблеми, но той е в състояние да се справи с тях. Всичко ще свърши, ако не на първи октомври, то със сигурност на петнайсети Нещата започват да се оправят, точно така каза Той… нищо, че замалко не ме уби… нищо, че изглежда по-странен от когато и да било…“

* * *

След петнайсет минути му позвъни Стан Бейли от Индиан Спрингс. Беше почти изпаднал в истерия, предизвикана от яростта му към Траш и страха му от дяволския човек. Съобщи, че Карл Хоуг и Бил Джеймисън излетели в 18:02 и се отправили на втора разузнавателна мисия на изток от Лас Вегас. Един от бъдещите пилоти, Клиф Бенсън, летял с Карл като наблюдател.

В 18:12 двата хеликоптера избухнали във въздуха. Макар че бил напълно объркан и сломен, Стан пак изпратил петима от хората си в хангар № 9, където се намирали два самолета и три огромни хеликоптера. Открили взривни устройства, прикрепени към всички машини, задействани с електронни часовникови механизми. Не били същите като онези с които Траш вдигнал във въздуха цистерната, но все пак много приличали на тях. Нямало никакво съмнение кой е атентаторът.

— Това е работа на Боклукчията — заяви Стан. — Напълно е откачил. Един Бог знае, какво още е минирал.

— Провери навсякъде — нареди му Лойд. Сърцето му биеше лудешки от страх. Чувстваше прилив на сила и имаше усещането, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си. — Провери абсолютно навсякъде! Вземаш всичките си хора и претърсвате базата. Чуваш ли, Стан?

— Има ли смисъл?

— Какво!? — изкрещя Лойд. — Слушай, тъпако, нима трябва да ти го нарисувам, че да загрееш? Какво ще каже шефът, ако цялата база…

— Всички пилоти са мъртви — прекъсна го Стан. — Дори Клиф, който не го биваше за нищо. Разполагаме с шест души, които все още не са в състояние да извършат самостоятелен полет, нямаме нито един инструктор. За какво са ни изтребители? — И затвори телефона, оставяйки Лойд напълно замаян след осъзнаването на жестоката истина.

* * *

Том Кълън се събуди малко след девет и половина вечерта. Беше жаден и целият бе схванат. Отпи от манерката, изпълзя от прикритието си и веднага погледна към нощното небе. Загадъчната луна величествено се носеше върху тъмните му вълни. Беше време отново да тръгне на път. Но, Божичко, трябваше много да внимава.

Защото вече го преследваха.

Ник се беше явил в съня му и му говореше нещо, което бе странно, тъй като всички знаеха, че е глухоням. Налагаше му се да пише онова, което искаше да каже, а пък Том почти не можеше да чете. Ала насън може да ти се случи какво ли не и в съня на Том, Ник говореше. Каза му: „Вече знаят за теб, но вината не е твоя. Направи всичко, каквото трябваше, само че късметът ти изневери. Ето защо сега трябва много да внимаваш. Налага се да напуснеш магистралата и да се движиш пеша, и то само на изток.“

Том отговори, че не му е ясно как ще се ориентира в пустинята. Може да се случи така, че дни наред да обикаля и да тъпче на едно място. „Когато му дойде времето, ще се оправиш — отвърна му Ник. — Първата ти работа е да откриеш Пръста на Бога.“

Сега младежът прикрепи обратно манерката към колана си и метна раницата на гърба си, запъти се към магистралата, изоставяйки велосипеда си. Изкачи се по насипа и се огледа в двете посоки. Заситни, докато достигна до разделителната ивица, отново се огледа и прекоси второто платно. „Вече знаят за теб, Том.“

Когато достигна отсрещната страна, той се спъна в кабел, провиснал от предпазната мантинела и се изтърколи в подножието на крайпътния насип. За миг остана да лежи, свит на кълбо, сърцето му биеше лудо. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от шепота на вятъра.

Том се изправи и се втренчи към хоризонта. Очите му бяха силни, а пустинният въздух — кристално чист. Не след дълго забеляза онова, което търсеше, очертаващо се като огромна удивителна на фона на звездното небе — Божият пръст. Когато Том се отправи към каменния монумент беше десет часът и той мислеше, че ще го достигне най-много след два часа. Ала оптическата измама, предизвикана от прозрачния, чист въздух, беше поставяла капан на много по-опитни пътешественици от Том Кълън, който се луташе объркан, тъй като каменния пръст сякаш си оставаше на същото разстояние. Мина полунощ, сетне стана два часът. „Стрелките“ на гигантския звезден часовник се бяха завъртели. Той започна да се пита дали скалата, която толкова много прилича на пръст, не е мираж. Потърка очи, но тя продължаваше да стърчи на хоризонта. Отдавна бе оставил магистралата зад гърба си и тя постепенно се бе стопила в мрака.

Когато отново погледна към Пръста, той му се стори малко по-близо, а в четири сутринта, щом някакъв вътрешен глас му занашепва че трябва да открие местенце, където да прекара деня, вече нямаше съмнение, че е наближил своя ориентир. Ала тази нощ нямаше да се добере до него.

А когато го достигне (при условие, че през деня враговете не го заловят), какво ще прави по-нататък? Всъщност нямаше значение.

Ник ще му подскаже. Добрият стар Ник.

Том нямаше търпение да се добере до Боулдър и отново да бъде заедно с него.

Откри дълбока ниша в подножието на огромна скала, пъхна се в нея и почти моментално заспа. Тази нощ беше изминал петнайсетина километра и наближаваше Мормонските планини.

След пладне в нишата пропълзя гърмяща змия, за да се скрие от горещината. Сви се на кълбо до Том и подремна след което продължи пътя си.

* * *

Същия следобед Флаг стоеше до перилото на терасата на покрива и се взираше на изток. След четири часа слънцето ще залезе и слабоумният отново ще се отправи на път.

Вятърът, който не преставаше да духа откъм пустинята, развя тъмната му коса и повдигна кичурите, полепнали върху потното му чело. Градът, разстилащ се пред очите му, свършваше съвсем внезапно, отстъпвайки място на пустинята. Само няколко големи табели, поставени на ръба на нищото — и това беше всичко. Пустинята беше необятна и предлагаше много убежища за един беглец. Мнозина бяха навлизали в дълбоките й пясъци и повече никой не ги бе видял.

— Но не и този път — прошепна Флаг. — Ще го хвана! Ще го хвана!

Едва ли би могъл да обясни защо е толкова важно да залови слабоумния, същността на проблема непрекъснато му се изплъзваше. С течение на времето чувстваше необходимостта просто да действа, да се движи, да прави нещо. Да унищожава.

Снощи, когато Лойд му съобщи за взривените хеликоптери и да смъртта на тримата пилоти, той с огромно усилие на волята се сдържа да не изпадне в истерия. Първата му мисъл беше незабавно да сформира „наказателна армия“, въоръжена с танкове, огнепръскачки, бронетранспортьори и с какво ли не още. Хората му ще бъдат в Боулдър само след пет дни, а след още толкова от враговете му няма да има и помен.

Ами да!

Но ако планинските проходи са затрупани от рано падналия сняг, тогава край на великия наказателен поход. Вече беше средата на септември и човек не можеше да разчита, че хубавото време ще продължи безкрайно. По дяволите, защо се бе забавил толкова много?

Но нали все пак бе най-могъщият човек на земята? Възможно е след десетина години в Русия, Китай или Иран да се появи негов съперник, но дотогава имаше много време. Най-важното в момента беше, че той е във възход, че звездата му изгрява. Знаеше го, чувстваше го. Какво ново може да съобщи на враговете му слабоумният, при положение, че не се загуби в пустинята или не премръзне от студ в планините? Ще им каже, че хората на Флаг живеят в страх от дяволския човек и безпрекословно изпълняват всяка негова заповед. Да ще им съобщи факти, които ще ги изплашат още повече.Тогава защо някакъв глас му нашепваше, че на всяка цена трябва да залови и убие Кълън?

„Просто защото го искам. Получавам всичко, което искам — ето причината.“

Безпокоеше го проблемът с Боклукчията. Доскоро си въобразяваше, че спокойно може да се отърве от него, да го захвърли като повреден инструмент. Ала Траш беше постигнал онова, което не успяха всички от Свободната зона. Беше объркал плановете на Флаг, който ги смяташе за лесноизпълними.

„Сгреши по отношение на Траш…“ Идеята за това му се стори толкова отблъскваща и неприятна, че се опита да не мисли повече за нея. В гнева си захвърли чашата си отвъд ниското перило на терасата и я видя да се преобръща във въздуха, докато падаше. Хрумна му злобничка мисъл, каквато би дошла на ума на капризно дете: „Дано да улучи някого по главата!“

Чашата се удари в асфалта на паркинга и експлодира…, но дяволският човек се намираше толкова високо, че не чу звука. Не бяха открили повече бомби в Индиан Спрингс, макар хората на Бари да претърсиха най-основно цялата база. Очевидно Траш беше монтирал взривни устройства на първите паднали му под ръка машини — хеликоптерите в хангар № 9 и цистерните в съседния гараж..

Флаг неколкократно беше напомнил, че щом се появи, Боклукчията трябва да бъде незабавно убит. Изнервяше го мисълта, че Траш обикаля из пустинята, където са скрити Бог знае какви оръжия.

Да, определено беше изнервен.

Чувството за сигурност постепенно го напускаше Кога бе започнал този процес? Не беше сигурен. Единственото което знаеше бе, че положението се влошава. Лойд също го осъзнаваше — личеше си по недоверчивия му поглед. Няма да е зле ако скоро загине при нещастен случай. Беше се сближил прекалено много с хора от охраната, например с Уитни Хорган и с Кен Демот. Май ще трябва да се отърве от Бърлсон който се беше раздрънкал за червения списък. Идваше му да го одере жив заради това.

„Но ако Лойд знаеше за списъка, нямаше да се случи нищо…“

— Млъкни — промърмори той. — Млъквай и туй то!

Но натрапчивата мисъл не го напускаше. Защо не беше съобщил на Лойд имената на най-важните хора от Свободната зона? Не знаеше, не можеше да се сети. Навярно е имал напълно основателна причина, ала сега напразно се опитваше да си я припомни. Може би решението му е било продиктувано от идиотската идея „да не слага всичките яйца в една кошница“; навярно е чувствал, че не бива всички тайни да бъдат доверявани на един и същи човек, дори той да е безмозъчен и верен роб като Лойд Хенрайд?

Внезапно на лицето му се изписа смайване. Нима през цялото време е взимал толкова глупави решения?

И докъде се простира лоялността на Лойд? Не му харесваше пламъчето, играещо в очите на най-доверения му човек…

Изведнъж реши да забрави всичко и да левитира. Това неизменно го караше да се чувства по-добре, по-силен и му помагаше да мисли по-рационално. Втренчи се в небето над пустинята.

(Аз съм, аз съм, аз съм… АЗ СЪМ…)

Повдигна се на пръсти, краката му с оръфани каубойски ботуши се отделиха на един-два сантиметра от повърхността на терасата, сетне на още два. Обзе го неописуемо спокойствие и неочаквано разбра, че ще намери разрешение на проблемите. Всичко му се струваше много по-ясно. Първо, ще…

— Нали знаеш, че идват, идват за тебе.

Тихият, безизразен глас наруши концентрацията му и той рязко се спусна на терасата. Болка проряза стъпалата му и гръбначния му стълб, той неволно стисна зъби и замалко не прехапа езика си. Извърна се мигновено, гъвкав като котка, но дежурната му усмивка помръкна, когато видя Надин. Беше облечена в бяла, широка, прозрачна нощница, която се развяваше около тялото й. Косата й, бяла като дрехата, беше разпусната. Приличаше на бледа, обезумяла ясновидка и внезапно Флаг изпита страх. Тя пристъпи още по-близо до него. Краката й бяха боси.

— Идват. Стю Редман, Глен Бейтман, Ралф Брентнър и Лари Ъндърууд. Идват и ще те убият като невестулка, която краде пилета.

— Те са в Боулдър, крият се под леглата си и оплакват смъртта на скъпата си дърта негърка — прошепна той.

— Грешиш — с безразличие произнесе Надин. — Вече наближават Юта, скоро ще бъдат тук и ще те унищожат.

— Млъквай! И слез долу.

— Добре — прошепна тя и тръгна към него. Този път беше неин ред да се усмихва и от усмивката й го побиха тръпки. Лицето му загуби цвета си и странната му жизненост сякаш се изцеди. За миг заприлича на немощен старец. — Ще сляза, но ти ще ме придружиш.

— Махай се!

— Ще слезем заедно — усмихнато пропя тя… гледката бе ужасяваща. — Слизаме заеднооо…

— Те са в Боулдър!

— Грешиш, вече са близо.

— Веднага се махай от очите ми!

— Всичко, което си постигнал тук, се разпада, пък и защо ли не? Злото никога не може да тържествува дълго време. Хората тайно злословят по твой адрес. Казват, че си позволил на Том Кълън да избяга, че едно слабоумно момче е надхитрило Рандъл Флаг. — Тя говореше все по-бързо и продължаваше да се усмихва подигравателно. — Говори се още, че човекът, когото си натоварил с издирване на оръжия, е полудял и че дори не си подозирал това. Страхуват се, че онова, което донесе следващия път от пустинята, ще бъде предназначено за тях, не за хората от Боулдър. Ето защо напускат Вегас. Известно ли ти е това?

— Лъжеш — прошепна той. Беше пребледнял като платно, очите му заплашваха да изскочат от орбитите. — Няма да посмеят. А ако се осмелят, ще го науча своевременно.

Надин впери безизразните си очи на изток и прошепна:

— Виждам ги. Напускат постовете си посред нощ и Окото ти не ги вижда. Напускат постовете си и тихомълком се измъкват от Вегас. Хората от граничните патрули дезертират. Страхуват се, че балансът на силите е променен. Дезертират, напускат те, а онези, които остават, няма да помръднат и пръст да те защитят, когато хората от изток дойдат тук, за да унищожат веднъж завинаги… Нещо в душата му рязко се пречупи. Лъжеш! — изкрещя той. Ръцете му се стовариха върху раменете й и ключиците й се счупиха като моливи. Вдигна я високо над главата си, завъртя се на пети и я запрати в бездната, както преди малко беше хвърлил чашата. За частица от секундата видя победоносната й усмивка, очите й, които вече не изглеждаха безумни и разбра истината. Надин го беше предизвикала да я убие, тъй като беше осъзнала, че само той може да я освободи… Но нали носеше детето му!

Флаг се наведе над ниския парапет и едва не падна опитвайки се да върне невъзвратимото. Пръстите му се вкопчиха в развяващата се нощница, платът се разкъса и в ръката му остана парче прозрачна материя, като материята на сънищата миг преди да се събудиш.

Надин полетя надолу, широката й дреха се развяваше и ту скриваше, ту показваше лицето й. Летеше към земята без да издаде звук, като повредена ракета.

Когато чу ужасяващия звук от удара на тялото й в асфалта, Флаг отметна глава към небето и зави като вълк. „Няма значение, няма никакво значение!“ Все още беше господар на положението. Отново се надвеси над перилото и видя как от всички страни хората ре спуснаха кьм мъртвата, сякаш бяха карфици, привлечени от магнит. Червеи, нападнали парче мъртва плът! Изглеждаха толкова дребни и нищожни, а той беше толкова високо над тях! Хрумна му, че ако отново левитира, ще възвърне душевното си равновесие.

Ала този път дълго не успя да се повдигне, накрая краката му се отделиха само на милиметри от повърхността на терасата.

* * *

Том се събуди в осем вечерта, но все още беше прекалено светло, за да продължи пътя си. Ето защо търпеливо зачака. Отново бе сънувал Ник и двамата разговаряха. Толкова обичаше да говори с него.

Остана да лежи в сянката на скалата, докато небето потъмня и първите звезди започнаха срамежливо да се показват. Изведнъж му се доядоха пържени картофи. Каза си, че веднъж да се прибере, ще се натъпче с пържени картофи. И ще се наслаждава на обичта на приятелите си. Да, ето какво му беше липсвало във Вегас — обикновената, простичка обич. Хората на Флаг общо взето бяха симпатични, но не обичаха никого, защото бяха изцяло подвластни на страха. Обичта не може да просъществува в завладените от страх сърца, както растението в тъмно помещение.

Единствено гъбите (и то отровните) ставаха големи при липса на светлина, дори Том Кълън знаеше това.

— Обичам Ник, Франи и Дик Елис и Луси — прошепна той, сякаш отправяше молитва към Бога. — обичам Лари Ъндърууд и Глен Бейтман. Обичам Стан и Рона. Обичам Ралф. Обичам Стю. Обичам…

Странно колко лесно си ги спомни всичките. Когато живееше в Боулдър и Стю му дойдеше на гости, минаваха поне няколко секунди, докато си спомни името му. Сети се за играчките си; за гаража, количките и електрическото влакче. Едно време по цели часове се занимаваше с тях, но сега се питаше дали изобщо ще му бъдат интересни, когато се върне у дома…, ако изобщо се върне. Нещо се беше променило. Това го натъжи, ала едновременно го накара да се почувства по-добре.

— Бог е моят пастир — прошепна той. — Няма да ми липсва нищо. Той ме кара да легна сред зелените му пасбища. Той ме миропомазва. Той ми помага да се избавя от враговете. Амин.

Вече се беше стъмнило напълно и Том отново тръгна на път. Към полунощ достигна Божия пръст и спря, за да похапне. Намираше се на висок хълм, откъдето се виждаше магистралата, водеща към Лас Вегас. По нея блещукаха и се движеха множество светлинки. „Търсят ме“ — помисли си Том.

Извърна поглед на североизток. В далечината, едва различим в мрака (доскоро пълната луна бе започнала да се стопява), се издигаше огромен гранитен купол. Това беше следващата му цел.

— Краката на Том са разранени — прошепна на себе си, но тонът му беше неочаквано бодър. Съзнаваше, че би могло да бъде много по-лошо, че би могъл да бъде мъртъв или в ръцете на преследвачите си.

Продължи да върви без да спира и нощните създания се разбягваха, дочули шума на стъпките му. Когато призори спря и се приготви за сън, беше изминал повече от шейсет километра и се намираше близо до границата с Юта.

В осем сутринта вече спеше като заклан, подложил под главата си сгънатото си яке Очите му помръднаха зад затворените му клепачи.

Ник беше дошъл и Том разговаряше с него.

Дълбока бръчка проряза челото на спящия. Току-що беше казал на Ник колко се радва отново да го види.

Но кой знае защо глухонемият му беше обърнал гръб.