Стивън Кинг
Сблъсък (43)

40.

Ник Андрос спеше неспокойно на кушетката в канцеларията на шерифа Бейкър. Беше само по гащета и запотеното му тяло леко лъщеше. Снощи, преди да потъне в дълбините на съня, последната му мисъл беше, че няма да доживее до сутринта; от зловещия човек, които неизменно присъстваше в трескавите му кошмари, го делеше единствено тази последна тъничка обвивка на съня, но бе сигурен, че онзи ще пробие някак и нея и ще го отвлече.

Чувстваше се странно. Не виждаше нищо с окото, което Рей Бут се опита да извади и в продължение на два дни изпитваше силна болка. На третия обаче усещането, че слепоочията му са притиснати от гигантско менгеме, почти изчезна и премина в тъпо пулсиране. С това око виждаше само сива мъгла, в която понякога плуваха сенки, или поне така му се струваше. Но не това беше най-голямата беда, всъщност най-сериозна беше раната на бедрото.

Тогава не й обърна внимание и не я дезинфекцира. Болката в окото беше толкова силна, че Ник почти не забеляза драскотината. Тя беше плитка, започваше от горната част на бедрото и завършваше при коляното. На следващия ден той с почуда разгледа дупката от куршума в панталона си. А на още по-следващия ден — 30-ти юни — раната се зачерви по ръбовете и мускулите на крака започнаха да го болят.

Ник докуцука до кабинета на д-р Соумс, където откри шише кислородна вода. Изля почти половината върху драскотината, която беше дълга около двадесет и пет сантиметра. Но, общо взето, това начинание се оказа след дъжд качулка. Още същата вечер десният му крак запулсира като гангренясал зъб, а под кожата се виждаха издайническите червени линии, които се появяват при отравяне на кръвта — те тръгваха във всички посоки от раната, която едва що бе хванала коричка.

На 1-ви юли Ник отново се замъкна до кабинета на д-р Соумс и прерови цялото шкафче за лекарства, търсейки пеницилин. Намери само една рекламна опаковка с две хапчета и след като се поколеба за миг, глътна и двете. Много добре знаеше, че може да умре, ако организмът му не приеме пеницилина, но другата алтернатива бе още по-ужасна смърт. Инфекцията се разрастваше непрестанно. Пеницилинът не го уби, но не настъпи и особено подобрение.

Вчера по обед вече имаше висока температура и предполагаше, че е прекарал доста време в делириум. Имаше достатъчно храна, но не изпитваше глад, а ужасна жажда — пиеше чаша след чаша дестилирана вода от хладилника в канцеларията на шерифа. Снощи, когато заспа (или изгуби съзнание), водата почти беше свършила, а Ник нямаше понятие от къде може да се снабди с още. Всъщност му беше все едно. Скоро ще умре и няма за какво да се тревожи. Не беше особено въодушевен от идеята за смъртта, но мисълта, че няма да изпитва повече болка и мъка, беше много успокояваща. Кракът му едновременно пулсираше, сърбеше го и гореше.

Откакто уби Рей Бут, нощите му бяха кошмарни, заливаше го потоп от сънища. Сякаш всички, които някога е познавал, се връщаха на сцената, за да се поклонят отново. Руди Спаркман посочва белия лист: „Ти си този празен лист.“ Майка му показва ченгелчетата и кръгчетата, които му бе помогнала да изпише на друг лист, който преставаше да бъде бял: „Тук пише Ник Андрос, миличък. Това си ти.“ Джейн Бейкър, извърнала глава върху възглавницата, казва: „Джони, бедни мой Джони.“ В тези сънища д-р Соумс всеки път караше Джон Бейкър да си свали ризата и всеки път Рей Бут казваше: „Дръжте го… ще му изпия кръвчицата., тоя педал ме ритна… дръжте го…“ За разлика от друг път при тези сънища Ник не разбираше какво се говори по движението на устните, а чуваше какво казват хората. Тези сънища бяха ужасно реални. Когато болката в крака се усилеше и Ник почти се събуждаше, те избледняваха. Щом отново се унесеше, се появяваше нова сцена. В два от кошмарите обаче присъстваха хора, които никога не бе виждал; всъщност когато се събуди окончателно, тях си спомняше най-отчетливо.

В единия той се намира на някакво високо плато. Земята пред него прилича на релефна географска карта. Наоколо е пусто, а звездите на небето изглеждат толкова близо, че сякаш може да ги докосне. До него стои някакъв човек… не, не е човек, а само сянка с очертанията на мъж. Като че ли фигурата е изрязана от тъканта на действителността, а до Ник стои само фотографски негатив на мъж, по-точно черна дупка с формата на мъжко тяло. Сянката шепне: „Всичко, което виждаш, ще бъде твое, ако паднеш на колене и се преклониш пред мен.“ Ник поклаща глава и му се иска да се отдалечи от пропастта, зейнала пред него, но се страхува, че сянката ще протегне черните си ръце и ще го блъсне в бездната.

„Защо не отговаряш? Защо поне не кимнеш в знак на съгласие?“

В съня Ник прави същото движение, което е правил толкова пъти наяве — докосва уста с пръсти, допира длан до гърлото си… а после изведнъж се чува да казва с ясен, при това доста мелодичен глас: „Не мога да говоря. Глухоням съм.“

Разбира се, че можеш. Ако искаш, можеш. Ник протяга ръка — страхът му изчезва, заместен от учудване и безкрайна радост. Но когато докосва рамото на черната сянка, ръката му замръзва, сякаш се е изгорил. Той рязко я дръпва — върху кокалчетата са започнали да се образуват ледени кристали. Изведнъж осъзнава, че не е глух. Чува гласа на тъмната сянка, далечния писък на нощна птица, протяжния вой на вятъра. Онемява, потресен от чудото. Светът придобива ново измерение, чиято липса никога не е забелязвал, тъй като то му е било непознато. Той чува звуци, И дори знае какъв е всеки от тях, без някой да му казва. Прекрасни са. Прекрасни звуци. Ник прокарва ръка по ризата си и прехласнат слуша как ноктите му дращят лекичко по памучния плат.

После загадъчният човек се обръща към него и Ник е обхванат от панически страх. Това създание, каквото и да е то, не прави чудеса безплатно.

… ако паднеш на колене и се преклониш пред мен.

И Ник скрива лице в шепите си, защото иска да притежава всичко, което черната сянка му показва от това високо ПУСТИННО плато — градове, жени, съкровища, власт. Но най-много му се иска да чува опияняващото дращене на ноктите по ризата си, тиктакането на часовник в празна къща след полунощ и тайнственото ромолене на дъжда.

Ала все пак казва „не“ и отново го обгръща вледеняващ студ, блъскат го, той пада, пада, пада и пищи безгласно, пропадайки в бездната, докато в един миг усеща аромата на

… царевични поля?

Да, на царевични поля. Това беше другият сън и двата така се преливаха, че беше трудно да се определи къде е границата помежду им. Той е сред полето, сред зелената царевица; лято е, мирише на пръст, на говежда тор и млади растения. Ник се изправя и тръгва по браздата, но след миг застива, защото осъзнава, че чува как юлският вятър шумоли сред зелените мечовидни листа… но чува още нещо.

Музика?

Да — някаква музика. И насън си мисли: „Ето какво било да не си глух.“ Музиката звучи някъде напред и Ник се запътва право натам, защото иска да види източника на прекрасните звуци — дали е така нареченото „пиано“, или „валдхорна“, или „чело“, или някакъв друг инструмент.

Горещото ухание на лято, синият похлупак на небето над него, тези прекрасни звуци. Това е най-щастливият миг в целия сън. Ник все повече се доближава към източника на музиката и изведнъж към мелодията се присъединява глас — старчески глас, подобен на напукана кожа, който леко заваля думите, сякаш песента е задушено, което макар и често претопляно, не загубва първоначалния си вкус. Омагьосан, Ник продължава напред.

В градината с росните рози

в зори отивам самин.

И в ушите ми тогаз

зазвучава сладък глас.

Явява се… Божият… Син.

Той върви до мен, Той говори с мен

и ми казва, че негов съм цял.

Светла радост кат тогава,

от деня сред росната морава,

никой… никога… не е познал.

Ник стига до края на браздата точно когато куплетът свършва, и там, насред нивата, съзира дървена къщичка, подобна на колиба; отляво стои ръждясал варел за боклук, а отдясно е закачена износена автомобилна гума. Тя виси на ябълково дърво с възлест дънер, но макар и старо, в него все още има живот и то е окичено със зеленина. Къщичката има полегата дървена веранда — стари напукани дъски върху потъмнели и оцапани със засъхнала грес подпори. Прозорците са отворени и лекият летен ветрец развява дрипавите бели завеси. Странно изкривен, от покрива стърчи също толкова стар, одимен и назъбен ламаринен комин със заострен връх. Къщичката стои насред малката просека, а царевицата се простира във всички посоки, докъдето стига погледът; единствено на север сред нивата се извива черен път, който стига чак до хоризонта. Точно в този миг Ник винаги осъзнаваше къде се намира — Поук Каунти, щата Небраска, на запад от Омаха и малко по на север от Оцеола. По черния път се стига до федерално шосе № 30 и до Кълъмбъс, разположен на северния бряг на река Плат.

На верандата на къщурката седи най-старата жена в Америка, негърка с оредяваща къдрава бяла коса — тя е слаба, облечена е в пеньоар и носи очила. Толкова е слаба, че Ник се страхува да не би следобедният вятър да я духне, да я запрати високо в синьото небе и да я отнесе чак до Джулсбърг, щата Колорадо. А инструментът, на който свири (може би благодарение на него още не е полетяла във въздуха), е китара и Ник си казва насън: „Ето как звучи «китарата». Хубаво е.“ Струва му се, че може да остане така цял ден — да гледа старицата, седнала на верандата със старите подпори сред неизбродните царевични ниви, в Небраска, на запад от Омаха и малко по на север от Оцеола, в Поук Каунти, и да слуша. Лицето й е осеяно с милиони бръчици, като географска местност с все още неоформен релеф — реки и каньони, издълбани в кафявите й, груби като телешка кожа страни, планински склонове, които се гънат под брадичката; челото й се извива като хребет, а очите й сякаш са пещери. Тя запява отново, акомпанирайки си на старата китара:

Исусе, навести ни!

Исусе, навести ни!

Защото нам си нужен,

о, нам сега си нужен, о нам…

— Кажи, момче, как се озова тук?

Тя оставя китарата на скута си, все едно е малко дете, и му махва да се приближи. Ник отива при нея. Казва, че само иска да послуша песента й, защото тя пее прекрасно.

— Е, пеенето е губене не времето, вече пея почти по цял ден… как се справяш с онзи, черния?

— Плаши ме. Страхувам се…

— Как да не се страхуваш! Дори едно дърво сред здрача, ако го гледаш както трябва, може да те уплаши. Всички сме смъртни, слава на Бога.

— Но как да му откажа? Как да…

— Как дишаш? Как сънуваш? Никой не знае. Но ти идвай при мен. По всяко време. Наричат ме майка Абигейл. Май съм най-старата жена по тези места, но продължавам сама да си пека бисквитите. Идвай ми на гости по всяко време момче, доведи и приятелите си.

— Но как да се измъкна от всичко това?

— Бог да те благослови, момче, никой никога не успява да се измъкне. Търси доброто и идвай при майка Абигейл винаги когато искаш. Вярвам, ще съм тук — вече много-много не се движа. Идвай при мен. Ще бъда…

… тук, точно тук…

Ник бавно се разбуждаше, докато най-накрая Небраска, миризмата на царевичните растения и тъмното, набръчкано лице на майка Абигейл изчезнаха. Бавно започна да осъзнава действителността, която постепенно измести съня.

Намираше се в Шойо, щата Арканзас, казваше се Ник Андрос и никога не бе изричал нито дума, нито бе чувал звука на китара… но все още беше жив.

Изправи се, провеси крака от кушетката и разгледа раната. Подутината беше понамаляла. Болката бе позаглъхнала и кракът леко пулсираше. „Оздравявам — рече си Ник с голямо облекчение. — Май ще се оправя.“

Стана от леглото и както си беше само по гащета, докуцука до прозореца. Кракът му беше схванат, но глухонемият чувстваше, че с малко упражнения ще го раздвижи. Погледна към притихналия град, но това вече не беше Шойо, а един мъртъв град и той знаеше, че днес трябва да го напусне. Не ще стигне много надалеч, но поне ще тръгне.

Накъде да се отправи? Е, май знаеше отговора. Сънищата са си сънища, но най-добре да тръгне на северозапад. Към Небраска.

* * *

В около един и петнайсет следобед на 3-ти юли напусна града. Още сутринта си стегна раницата — сложи няколко опаковки пеницилин, в случай, че отново му потрябват, и консерви. Наблегна на доматената супа и равиолите, две от любимите му храни. Взе и няколко кутии патрони за пистолета, както и манерка.

Преди това се разходи по улицата, надничайки в гаражите, докато намери каквото му трябваше — велосипед с десет скорости, подходящ за ръста му. Подкара го по Мейн Стрийт, начало по-бавно, за да раздвижи болния си крак. Отправи се на запад и сянката му го следваше, яхнала свой черен велосипед. Ник мина покрай изисканите, стилни къщи в покрайнините на града, сгушени в сянката на дърветата, със завинаги спуснати завеси.

Нощта прекара в някаква ферма на шестнайсет километра от Шойо. Привечер на 4-ти юли почти бе достигнал Оклахома. Същата вечер, преди да си легне, застанал в двора на друга ферма, съгледа метеор, чиято студена бяла светлина раздра нощната тъмнина. Помисли си, че никога не е виждал по-красива гледка. Радваше се, че е жив, каквото и да го очакваше в бъдеще.