Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

КНИГА ВТОРА
НА ГРАНИЦАТА
5 ЮЛИ — 6 СЕПТЕМВРИ 1990

Пристигаме със кораба, наречен „Мейфлауър“,

със кораба, кръстосал океани.

Пристигаме в часа за хората най-страшен,

с американска песен на уста ни.

Но няма страшно, няма страшно —

не може все да си щастлив…

Пол Саймън

Търсиш упорито ресторант крайпътен, където хамбургери денонощно се пекат и джубоксът стари плочи пуска с тътен. Да, хубаво е в САЩ да се живее, тук има всичко, за което сърце ти милее!

Чък Бери

43.

Някакъв мъртвец лежеше проснат насред главната улица на Мей, щата Оклахома.

Ник не се изненада ни най-малко. Бе видял доста трупове, откакто напусна Шойо, а и отлично разбираше, че те са една хилядна от всички мъртъвци в населените места, през които беше минал. Понякога миризмата на смърт бе така всепроникваща, че малко му оставаше да припадне. Така че един труп повече не беше от кой знае какво значение.

Но когато мъртвият внезапно седна, такъв ужас обзе Ник, че той повторно загуби контрол над велосипеда. Колелото закривуличи, после се прекатури и младият мъж се строполи на шосе № 3 на щата Оклахома, ожули си ръцете и си обели челото.

— Бога ми, господине, якичко паднахте — каза мъртвецът, който, олюлявайки се, пристъпяше към него, с дружелюбно изражение на лицето. — И още как! Мили Боже!

Ник не разбра какво му говори, защото гледаше как кръвта капе на пътя от раната на челото му. Опитваше се да разбере колко сериозно се е наранил. Затова, когато ръката на непознатия докосна рамото му, той заотстъпва назад, а здравото му око се разшири от ужас.

— Не се стягай — каза мъртвецът. Ник осъзна, че това не е мъртвец, а млад мъж, който го гледаше щастливо усмихнат. В едната си ръка държеше преполовена бутилка уиски и в този миг глухонемият разбра, че пред него стоеше не възкръснал мъртвец, а човек, който се бе напил до смърт и бе заспал насред шосето.

Ник кимна и направи знак, че е добре. Топла капка кръв се стече в окото, над което Рей Бут хубаво се беше потрудил, и младежът усети неприятно смъдене. Повдигна превръзката и го избърса с опакото на ръката си. Днес виждаше малко по-добре, ала когато затвореше здравото си око, светът заприличваше на размазана цветна снимка. Отново намести превръзката и бавно се приближи до стар плимут с канзаски номер, паркиран до бордюра. Видя отражението си в задното стъкло на колата. Раната не изглеждаше дълбока, макар и да кървеше Ще намери аптека, ще я дезинфекцира и ще залепи отгоре й лейкопласт. Смяташе, че все още има достатъчно пеницилин в организма си, за да се пребори с всякакви микроби, макар че от раната от куршум в крака, когато по чудо се спаси от смърт, се бе развила ужасна инфекция. Започна да вади малките камъчета, забили се в дланите му, и изохка.

През цялото време младият мъж с бутилката уиски го наблюдаваше безучастно. Ако Ник случайно бе вдигнал поглед в този момент, това сигурно щеше да го озадачи. Когато се обърна към колата, за да се огледа в задното й стъкло, възбудата и радостта сякаш се заличиха от лицето на младия мъж. То стана гладко, без нито една бръчка, а погледът му — празен. Носеше работнически гащеризон, чист, но доста избелял, и тежки обувки, тип кубинки. Беше около един и осемдесет висок, със светлоруса, почти бяла коса. Очите му бяха бледосини, съвсем безизразни и заедно с пепеляворусата коса издаваха скандинавския произход на дедите му. Не изглеждаше на повече от двадесет и три, но по-късно Ник разбра, че е на четиридесет и пет, защото помнеше края на войната с Корея и че баща му се бе върнал у дома един месец по-късно, във военна униформа. Безсъмнено не си го бе измислил. Том Кълън не го биваше по съчиняването на истории.

Стоеше с това безизразно изражение като внезапно изключен робот. След малко лицето му постепенно започна да се оживява, а зачервените му от уискито очи да искрят. Той се усмихна. Спомни си какво се беше случило.

— Бога ми, господине, якичко паднахте. И още как! Мили Боже! — И той примигна стреснато при вида на кръвта.

Ник носеше тефтерче и химикалка в джоба на ризата си. И двете си бяха на мястото. Извади ги и написа: „Само ме изплашихте. Помислих ви за умрял, докато седнахте. Има ли аптека в този град?“

Подаде тефтерчето на мъжа в гащеризона. Той го взе, погледна написаното, върна му го и усмихнато каза:

— Казвам се Том Кълън. Не мога да чета. Изкарах до трети клас, но вече бях на шестнадесет и баща ми реши, че ми стига толкова. Каза, че вече съм прекалено голям.

„Бавноразвиващ се — помисли си Ник. — Аз не мога да говоря, а той не може да чете.“ За момент се почувства съвсем объркан и безпомощен.

— Бога ми, господине, якичко паднахте! — възкликна Том Кълън, сякаш го казваше за първи път и в известен смисъл беше така. — Мили Боже, и още как!

Ник кимна. Прибра тефтерчето и химикалката. Сложи ръка на устата си и поклати отрицателно глава. После постави длани на ушите си и пак поклати глава. Сложи лявата си ръка на гърлото и повтори същото движение.

Кълън се усмихна объркано.

— Зъб ли те боли? И мен веднъж ме боля. Бога ми, ужасно болеше. И още как! Мили Боже!

Ник поклати глава и разигра пак същата сцена. Кълън този път предположи, че го боли ухо. Глухонемият вдигна безпомощно ръце и се приближи до колелото си. Боята се беше поолющила, но иначе изглеждаше съвсем здраво. Качи се и потегли нагоре по улицата. Да, нямаше никакъв проблем. Кълън подтичваше до него усмихнат и щастлив. Не сваляше очи от Ник. Не бе виждал жив човек повече от седмица.

— Не ти ли се говори? — попита го той, но глухонемият не се обърна, нито даде вид, че го е чул. Том го дръпна за ръкава и повтори въпроса си.

Ник постави ръка на устата си и поклати отрицателно глава. Том смръщи вежди. Сега човекът подпря колелото си на сгъваемата стойка и заоглежда магазините. Явно намери това, което търсеше, защото се качи на тротоара и се отправи към дрогерията на Нортън. Ако искаше да влезе, нямаше да има тази възможност, защото дрогерията бе затворена. Господин Нортън бе напуснал града. Почти всички бяха заключили къщите и магазините си и бяха напуснали града, освен мама и приятелката й, госпожа Блейкли, а те и двете бяха мъртви.

Сега човекът, който не говореше, се опита да отвори вратата. Ако беше го попитал, Том щеше да му каже, че няма смисъл да опитва, макар и на вратата да стоеше табелката с надпис „ОТВОРЕНО“. Този надпис лъжеше. Това не беше никак хубаво, защото и на Том страшно му се пиеше сода с лед. Беше за предпочитане пред уискито, от което първо му бе станало приятно, после му се доспа и накрая страшно го заболя главата. Заспа заради главоболието, но сънува много откачени сънища за един мъж в черен костюм подобен на този, който носеше преподобният Дейфънбейкър. В съня му мъжът в черния костюм го гонеше през цялото време. Том реши, че това е един наистина много лош човек. Беше решил да пие единствено защото татко и мама му бяха казали да не го прави, но сега всички бяха мъртви, така че нямаше никакво значение. Ще пие, стига да иска.

Ала какво правеше в този момент човекът, който не говореше? Бе вдигнал една кофа за боклук от тротоара и се канеше… Какво? Да счупи прозореца на господин Нортън? Тряс! Мили Боже и още как го направи! А сега пъхаше ръка през стъклото и отваряше вратата…

— Хей, господине, това не е разрешено! — изкрещя Том, а гласът му трепереше от яд и възмущение. — Това е незаконно! Не чувате ли…

Но човекът вече беше влязъл в дрогерията, без изобщо да се обърне.

— Ти какъв си, бе? Да не би да си глух? — извика Том възмутено. — Мили Боже! Да не си…

Внезапно замлъкна. Лицето му отново бе станало безизразно. Точно като на робот, на който са му изключили щепсела от контакта. В Мей нерядко виждаха слабоумния Том с това изражение. Върви си той по улицата, разглежда витрините на магазините с вечно щастливата усмивка на леко закръгленото си, скандинавски тип лице и изведнъж ще закове на място с празен поглед. Случваше се някой да възкликне: „Давай, Том!“ и наоколо се разнасяше кикот.

Ако баща му беше с него, той обикновено смръщваше вежди, побутваше го с лакът, дори го потупваше по гърба, докато Том не „оживееше.“ отново. Ала през първата половина на 1988 бащата на Том се вясваше все по-рядко, защото се срещаше с една червенокоса келнерка, която работеше в грил-бара на Бумърс. Името й бе Диди Пакалоте, което бе дало повод за доста шеги. Преди около година Дон Кълън и келнерката бяха избягали заедно. Бяха ги видели един-единствен път в някакъв евтин долнопробен мотел в Слапаут, Оклахома, недалеч оттук. Оттогава изчезнаха безследно.

Повечето хора смятаха, че внезапните пристъпи на тотално вцепенение бяха ярко доказателство за слабоумието на Том, ала те всъщност бяха резултат от нормално протичащи умствени процеси. Психолозите твърдят, че нормалният човек разсъждава по дедуктивен или индуктивен път, способност, която липсва на бавноразвиващия се. В неговия мозък веригата се прекъсва, превключвателите излизат от строя. Състоянието на Том Кълън не беше от най-тежките — той все пак можеше да прави някои елементарни изводи. От време на време, именно когато видимо изключваше напълно, успяваше да достигне и до някое по-сложно умозаключение. В такива моменти изпитваше нещо, което можеше да се опише с израза на нормално мислещите: „думата е на върха на езика ми“. Когато това се случеше, Том се абстрахираше изцяло от реалния свят, който за него представляваше само отделни мигове на сензорни възприятия, и се потапяше в съзнанието си. Беше като човек в непозната тъмна стая, който лази по земята и се блъска в предметите, търсейки с една ръка контакт за лампата, която държи в другата си ръка. Ако успееше да го напипа, а това не винаги ставаше, следваше внезапен взрив от светлина и Том виждаше съвсем ясно стаята. Той беше човек на сетивните възприятия. Сред любимите му неща бяха содата с лед в дрогерията на господин Нортън, момиче с къса пола, което чака на ъгъла, за да прекоси улицата, миризмата на люляк, допира до коприна. Но най-много от всичко обичаше неуловимото, обичаше онзи миг, когато връзката се осъществяваше, контактът преработваше (макар и временно), лампата светваше в тъмната стая. Обаче това не ставаше винаги, често връзката между нещата му убягваше. Но не и този път.

Току-що бе казал: „Да не би да си глух?“

Човекът се бе държал така, сякаш не чуваше това, което Том му казваше, освен когато го гледаше право в устата. А и нищо не бе му казал, едно „здрасти“ дори. Хората не винаги отговаряха на въпросите на Том, защото нещо в изражението му им подсказваше, че е бавноразвиващ се. Ала когато това се случваше, обикновено човекът насреща изглеждаше ядосан, тъжен или се изчервяваше. А този реагираше различно. Той дори му бе направил знак с палец и показалец, който Том знаеше, че означава „аз съм добре“. Но не бе произнесъл нито дума.

Закрил бе ушите си с ръце и беше поклатил глава.

Ръце върху устните и пак същото.

Ръце на гърлото и пак същото.

Стаята се освети ярко, връзката бе осъществена.

— Мили Боже! — възкликна Том и лицето му засия. Втурна се в дрогерията, забравяйки напълно, че това беше незаконен акт. Човекът, който не говореше, изстискваше някаква течност от една туба върху памук и триеше с него челото си.

— Хей, господине! — викна Том, тичайки към него. Човекът не се обърна. Том се смути и за миг се поколеба. После си спомни каква беше работата. Потупа непознатия по рамото и той се обърна към него. — Ти си глухоням, нали? Не чуваш! Не можеш да говориш! Така ли е?

Ник кимна. Последвалата реакция на Том го удиви до немай къде. Слабоумният заподскача радостно и запляска с ръце.

— Сам се сетих! Браво на мене! Сам се сетих! Браво на Том Кълън!

Ник неволно се усмихна. Не помнеше неговият дефект да е зарадвал някого толкова много.

* * *

Пред сградата на съда имаше малък площад, насред който се издигаше статуя на морски пехотинец с униформа и оръжие от Втората световна война. Под нея, на паметна плоча, бе отбелязано, че този монумент е поставен в чест на момчетата от Харпър Каунти, които „ЖЕРТВАХА НАЙ-СКЪПОТО ЗА РОДИНАТА“. В сянката на този паметник седяха Ник Андрос и Том Кълън и ядяха шунка и пилешко С картофи от консерва. На челото над лявото си око Ник имаше два лейкопласта, залепени на кръст. Той следеше внимателно устните на Том, което беше доста трудно, понеже слабоумният непрекъснато се тъпчеше с храна и си мислеше, че вече му е писнало да яде консерви. Страшно му се искаше една хубава сочна пържола с всичките му там подправки.

Не бе спрял да говори, откакто седнаха до паметника. В разказа му имаше доста повторения и бе изпъстрен от чести възклицания, най-вече „И още как!“ и „Мили Боже!“. Това не дразнеше Ник. Не беше осъзнал колко много му липсват хората, докато срещна Том. Даже не беше признал пред себе си, че се страхува да не е единственият останал жив на цялата земя. В един момент дори му мина през ума, че е възможно болестта да е погубила всички, освен глухонемите. А сега си мислеше, с лека иронична усмивка, че бе възможно да са умрели всички, освен глухонемите и бавноразвиващите се. Тази мисъл, която го караше да се усмихва в два часа следобед под яркото слънце, стана направо натрапчива през нощта, когато изобщо не му се струваше смешна, а мъчителна.

Питаше се къде, според Том, са изчезнали останалите хора. Вече бе чул всичко за баща му, който преди две години духнал с една келнерка, и за работата на Том като общ работник във фермата на Норбът и как господарят решил преди две години, че Том „се справя доста добре“ и му разрешил да си служи с брадва, и как една вечер „яките момчета“ нападнали Том и как ги натупал почти до смърт, а един от тях го пратил в болница натрошен. Научи и как намерил майка си в къщата на госпожа Блейкли, където двете лежали мъртви в хола, а той се измъкнал на пръсти, защото иначе Исус нямало да дойде да прибере покойниците на небето. Ник си помисли, че Том си представяше Исус като един вид Дядо Коледа с малко по-друга мисия — вместо да се спуска с подаръци от комина, се качва нагоре по него с мъртвите. Ала не спомена, че целият град е пуст и че по шосето не се движеше нищо.

Ник сложи ръце на гърдите му и така спря потока от думи.

— Какво?

Той описа с ръка широка окръжност по посока на сградите. Опита се да изглежда учуден — смръщи вежди, наклони глава встрани, почеса се по тила. После с два пръста по тревата изобрази ходещи хора. Накрая погледна въпросително Том.

Това, което видя, го сепна. Младият мъж имаше вид на мъртвец, толкова празен бе погледът му. Допреди малко очите му искряха от вълнение и нетърпение да разкаже толкова много неща, а сега приличаха на две студени, сини топчета мрамор. Устата му бе отворена, така че Ник видя несдъвкания картоф. Ръцете му лежаха отпуснати в скута.

Разтревожен, глухонемият протегна ръка да го докосне, Но преди да успее, другият подскочи. Примигна и живец отново се появи в погледа му, както вода изпълва кофа, Устните му се разтеглиха в усмивка. Беше повече от ясно какво се беше случило току-що с него — много по-ясно дори от надписа „ЕВРИКА“, ако той се беше появил над главата му в балонче, като в комиксите.

— Искаш да знаеш къде са отишли всички хора! — възкликна той.

Ник кимна утвърдително.

— Ами предполагам са отишли в Канзас. Мили Боже, да. Всички все разправят в какъв малък град живеем. Тук нищо не се случва. Няма забавления. Дори пързалката за ролкови кънки фалира. Сега имаме само едно автокино, обаче там показват глупави филмчета. Мама все казва, че много заминават, но никой не се връща. Точно като баща ми, който избяга с една келнерка от кафенето „Бумърс“, дето се казваше Диди Пакалоте. Така че, предполагам, на всички им е писнало и са решили да заминат по едно и също време. За Канзас, мили Боже, за къде иначе! Там трябва да са отишли. С изключение на мама и госпожа Блейкли. Исус ще ги вземе, горе на небето и ще ги люлее в люлката на вечната хармония.

Том отново подхвана безспирния си монолог. „Отишли са в Канзас“ — помисли си Ник. Може и така да е станало, какво пък. Всички от нещастната, тъжна планета хванали Божията ръка и се отправили или към небето и вечната хармония, или са се преселили в Канзас. Облегна се назад и притвори очи, така че монологът на Том се превърна в зрителен образ на модерно стихотворение, без главни букви, като произведенията на Е. Е. Къмингс:

мама каза

няма никакво

но аз им казах, казах по-добре

да не се бъркат

Предната нощ, която изкара в плевнята, му се явиха лоши сънища и сега, на пълен стомах, му се искаше да…

боже мили наистина ми се иска

Ник заспа.

* * *

Събуди се съвсем замаян, както се случва, ако заспиш дълбоко през деня. Първо усети, че целият е плувнал в пот. Поизправи се и разбра причината. Часът бе пет и петнадесет следобед, беше спал повече от два часа и половина и слънцето се бе преместило и го беше напекло. Но това не бе всичко. Том Кълън се бе попрестарал в грижите си за него и го бе покрил с две одеяла и с един юрган, за да не настине.

Ник ги отметна, изправи се и се протегна. Том го нямаше. Глухонемият се отправи към главната улица, като размишляваше какво да прави с него. Том си бе избирал консерви от супермаркета по картинките и не бе изпитвал никакви угризения да влиза там, понеже било отключено.

Запита се какво ли е щял да прави, ако бяха заключили супермаркета. Сигурно в някой момент гладът е щял да го накара да забрави притесненията си поне за известно време. А какво ще прави, когато храната свърши?

Ала не това бе основният въпрос, който го тревожеше във връзка с Том. Развълнува го несдържаната радост, с която го беше посрещнал. Може и да е бавноразвиващ се, но не чак дотам, че да не почувства самотата. Майка му и най-близката й приятелка бяха мъртви. Баща му отдавна бе напуснал града. Работодателят му, господин Норбът, и всички останали от градчето бяха отпрашили за Канзас една нощ, докато Том спял, и го оставили да се мотае из главната улица на Мей като призрак. Вече се занимаваше с неща, които не бяха за него, като уискито например. Ако се напие пак, може да се нарани. А ако това се случи и няма кой да се погрижи за него, това може да е и краят му.

Но… един глухоням и един бавноразвиващ се заедно? Как можеха да си бъдат полезни един на друг? Ето ви човек, който не може да говори, и още един, който не може да мисли. Хубава работа, та това не беше никак честно. Том донякъде разбираше нещата, но не можеше да чете и Ник знаеше, че много скоро ще му омръзне да разиграва пантомими. Не че на Том щеше да му омръзне. Мили Боже, не!

Пъхнал ръце в джобовете с,и, спря на тротоара, точно до входа на парка. „Е добре — реши той, — мога да остана тук тази нощ с него. Какво е една нощ? Поне ще му сготвя нещо вкусно.“

И поободрен от тази мисъл, тръгна да търси Том.

Тази нощ Ник спа в парка. Не знаеше къде Том прекара нощта, но когато се събуди на сутринта понамокрен от росата, но иначе съвсем свеж, първото нещо, което видя, прекосявайки градския площад, бе Том, клекнал до цял автомобилен парк от детски колички и пластмасова бензиностанция с надпис „Тексако“.

Явно малоумният бе решил, че щом няма нищо нередно в това да влязат в дрогерията на Нортън, може спокойно да влезе и другаде. Стоеше с гръб към Ник, а пред него на тротоара бяха наредени около четиридесет различни модела коли. До тях се търкаляше отвертката, с която Том бе разбил витрината. Имаше ягуари, мерцедеси, ролс-ройси, лимоненожълто бентли с удължена задна част, ламборджини, корд, осемсантиметров понтиак, корвет, мазерати и, Боже милостиви, една мун, модел 1933. Том седеше приведен над колите, съсредоточено ги вкарваше и изкарваше от гаража и им наливаше бензин. Повдигаше ги на рампата и се правеше, че ги ремонтира отдолу. Ако можеше да чува, до Лик щяха да достигнат звуците, които издаваше Том: „бръм-бръм-бръм“, когато буташе колите по асфалта, „чък-чък-чък“, когато им наливаше бензин, и „шшшшш“, когато ги повдигаше и сваляше. Навярно щеше да дочуе откъслечно разговорите между собственика на бензиностанцията и миниатюрните хора в миниатюрните колички. „Да я напълня догоре ли, господине? С обикновен? Веднага! Само да довърша предното стъкло, госпожо. Мисля, че е карбураторът ви. Хайде да я вдигнем и да й хвърля един поглед отдолу. Тоалетна ли? Разбира се, че имаме. Точно зад ъгъла е.“

Над тази картина се извисяваше небето, което Бог бе отредил на тази малка част от Оклахома.

Ник си помисли: „Не мога да го оставя. Не мога.“ Изведнъж го налегна горчива тъга, толкова силна, че почти се разплака.

„Всички са заминали за Канзас — помисли си той. — Точно това се е случило. Всички са отишли в Канзас.“

Прекоси улицата и потупа Том по рамото, който се стресна и се извърна рязко. На устните му затрептя виновна усмивка и лицето му стана червено като божур.

— Знам, че са за малки момченца, а не за големи мъже — каза той. — Знам това добре, татко ми каза.

Ник вдигна рамене, усмихна се и разпери ръце. Том се поуспокои.

— Сега са мои. Ако ги искам, са мои. Щом ти можеш да влезеш в дрогерията и да си вземеш нещо, то и аз мога да вляза в магазина за играчки и да си взема каквото поискам. Бога ми, и още как. Нали не трябва да ги връщам?

Ник поклати отрицателно глава.

— Мои са — каза щастливо Том и пак насочи вниманието си към количките, но глухонемият отново го потупа по рамото и младият мъж се извърна. — Какво?

Ник го дръпна за ръкава и Том се изправи с готовност.

Заведе го до колелото си, посочи му го и после посочи към себе си. Слабоумният кимна.

— Разбира се. Това колело си е твое, а бензиностанцията си е моя. Аз няма да ти пипам колелото и ти няма да ми пипаш количките. Бога ми, не!

Ник поклати отрицателно глава. Посочи себе си, колелото, после главната улица и помаха с ръка като за сбогом. Том застана неподвижно. Ник чакаше.

— Ще си тръгваш ли, господине? — промълви слабоумният.

Ник кимна.

— Не искам! — извика Том. Очите му изглеждаха много сини и в тях проблясваха сълзи. — Харесваш ми! Не искам и ти да ходиш в Канзас!

Ник го притегли към себе си и го прегърна. Посочи първо себе си, после него, после колелото и накрая пътя.

— Не те разбирам.

Търпеливо глухонемият повтори същите движения. Този път пак помаха за сбогом и в прилив на вдъхновение вдигна и размаха ръката на Том.

— Искаш и аз да дойда с тебе ли? — попита онзи и лицето му грейна, макар явно да не му се вярваше, че е разбрал правилно.

Ник кимна с облекчение.

— Ама, разбира се! — извика слабоумният. — Том Кълън заминава! Том… — изведнъж млъкна и лицето му помръкна. — Мога да си взема количките, нали?

Ник се замисли за момент, после кимна.

— О’кей! — Усмивката пак се появи на лицето на младия мъж, като слънцето иззад облак. — Том Кълън заминава.

Ник го заведе до велосипеда. Посочи към него и към Том.

— Никога не съм карал такова — каза последният жител на градчето, като оглеждаше с недоверие скоростите и високата, тясна седалка. — По-добре да не го правя. Може да падна.

Но Ник се почувства окуражен. „Никога не съм карал такова“ означаваше, че все пак бе карал някакво. Трябваше само да намери по-лесно за каране. Том щеше да го забави, но вероятно немного. А и за какво му е да бърза? Сънищата са си сънища. Въпреки това чувстваше вътрешна принуда да бърза, като че действаше по команда, внушена му подсъзнателно.

Отведе Том до количките му, посочи ги, усмихна се и кимна. Том приклекна нетърпеливо и посегна да ги вземе. После вдигна поглед, пълен с тревога и неприкрито недоверие.

— Няма да тръгнеш без Том Кълън, нали?

Ник убедително поклати глава.

— Добре — успокои се малоумният и се наведе към играчките си. Ник не успя да се въздържи и разроши косата му. Том го погледна и се усмихна срамежливо. Ник също му отвърна с усмивка. Не, не можеше да го остави. Вече го знаеше със сигурност.

Беше почти дванадесет по обед, когато най-сетне намери подходящ велосипед за Том. Не беше очаквал, че ще му отнеме толкова време, но изненадващо много хора бяха заключили къщите и гаражите си. В повечето случаи успяваше единствено да надникне в мрака през мръсни, покрити с паяжини прозорци, с надеждата да намери търсеното колело. Прекара близо три часа в ходене из града, облян в пот, а слънцето безмилостно изгаряше гърба му. Дори отиде до магазина за велосипеди „Уестърн Ауто“, но без успех. На витрината бяха изложени дамско и мъжко колело с три скорости, а други сглобени нямаше.

Намери каквото търсеше в един гараж в южния край на града. Беше заключен, но имаше достатъчно голям прозорец, през който успя да се вмъкне вътре. Счупи стъклото с камък и внимателно откърти стърчащите парчета от полуизгнилата дограма. В гаража беше ужасно горещо и въздухът бе пропит с тежката миризма на бензин и прах. Колелото беше детски модел „Швин“ и бе оставено до едно десетгодишно комби „Мерк“ със спаднали гуми и олющена боя.

„С моя късмет сигурно ще се окаже счупено — помисли си Ник. — Без верига, със спукани гуми, или нещо от този род.“ Но този път му провървя. Всичко беше наред — гумите бяха напомпани и зъбното верижно колело също беше в изправност. Нямаше единствено кошница, но това лесно можеше да се поправи, а до стената между едно гребло и една лопата за ринене на сняг имаше допълнително предпазител за веригата и почти нова ръчна помпа.

Ник продължи да рови и откри кутия със смазка на една от полиците. Седна на напукания циментов под, без да обръща внимание на горещината, и смаза старателно веригата и спиците. Като свърши, затвори кутията и я прибра в джоба на панталона си.

Завърза помпата отзад на колелото, отключи гаража и изтича навън. Въздухът никога не бе му се струвал толкова свеж и уханен. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, изкара колелото на пътя, качи се на него и потегли бавно по главната улица. Вървеше добре. Ще бъде идеално за Том, стига да може наистина да го кара.

Остави го до своя „Рали“ и влезе в магазина за играчки. В един ъгъл, сред други спортни стоки, намери хубава кошница и тъкмо си тръгваше, когато забеляза клаксон с блестящо звънче и червена гумена топка. Засмя се и го пъхна в кошницата. Излезе навън и видя Том да спи в сянката на паметника на Морския пехотинец на градския площад.

Ник закачи кошницата на кормилото на велосипеда, а до нея прикрепи клаксона. После се върна в магазина и взе голяма раница. Отиде до супермаркета и я напълни с консерви от месо, зеленчуци и плодове. Тъкмо се колебаеше дали да вземе от консервите с боб и люти чушки, когато усети как някаква сянка пробяга по рафтовете срещу него. Ако можеше да чува, щеше да разбере, че Том вече е открил колелото. Пронизителният звук на клаксона се носеше из улицата, прекъсван единствено от веселия смях на слабоумния.

Застана на вратата на супермаркета и съгледа как Том, гордо яхнал велосипеда и непрекъснато натискащ клаксона, бързо върти педалите, докато ветрецът развява косата му и издува ризата му. На пресечката, където свършваше търговската част на улицата, той направи завой и тръгна обратно. Лицето му бе огряно от широка, победоносна усмивка. Гаражът и бензиностанцията — играчки, вече се намираха в кошницата, а джобовете на гащеризона и на ризата му бяха издути от количките. Слънцето грееше ярко и спиците на колелото блестяха. С малко тъга Ник си помисли, че и той би искал да чуе звука от клаксона само за да види дали и на него щеше да му достави такова удоволствие, каквото доставяше на Том.

Слабоумният му махна с ръка и продължи нагоре по улицата. Скоро пак се върна обратно, надувайки клаксона. Ник вдигна ръка като полицай. Том спря колелото с рязко натискане на спирачките. Лицето му бе оросено от едри капки пот. Дишаше запъхтяно и не спираше да се усмихва.

Глухонемият му показа пътя и помаха с ръка като за сбогом.

— Нали още ми разрешаваш да си взема количките?

Ник кимна и прехвърли дръжките на раницата през якото рамо на Том.

— Веднага ли тръгваме?

Ник пак кимна. С пръст и показалец изобрази символа „о’кей“.

— За Канзас ли? Ник поклати глава.

— Закъдето си искаме?

Ник кимна. „Да. Където си искаме“ — помисли си той, но най-вероятно щяха да тръгнат за Небраска.

— Ей! О’кей! Да! Хайде!

* * *

Тръгнаха по шосе № 283 на север и след около два часа и половина на хоризонта започнаха да проблясват светкавици. Бурята ги връхлетя изневиделица, покривайки ги с прозрачна пелена от дъжд. Ник не можеше да чуе гръмотевиците, но виждаше мълниите, които раздираха небето. Бяха така ослепителни, че пред очите му се завъртяха лилаво-синкави кръгове. Когато наближиха Ростън, където Ник възнамеряваше да се отправят на изток по шосе № 64, Дъждът престана и небето се обагри в необичайно, зловещо жълто. Вятърът, който бе духал така свежо в лицето му, също утихна. Ник усети, че става изключително нервен и странно непохватен. Никой не бе му казал, че това състояние е резултат от рязкото падане на атмосферното налягане и e от малкото инстинкти, общи за човека и животните.

Изведнъж Том го задърпа яростно за ръкава. Ник го погледна. Изуми се, като видя, че онзи е съвсем пребледнял и зениците му се бяха разширили.

— Торнадо! Иде торнадо!

Ник се огледа, но не видя нищо. Обърна се пак към Том търсейки начин да го успокои. Ала слабоумният бе изчезнал. Бе подкарал колелото си през полето вдясно от пътя проправяйки криволичеща пътека във високата трева.

„Глупак — помисли си Ник ядно. — Ще счупиш шибаната ос!“

На около четиристотин метра нагоре по черния път, по който бе тръгнал Том, се намираше плевня със силоз. Ник все още нервен и ядосан, сви към полето, прехвърли велосипеда си над телената ограда и също се отправи по черния път към плевнята. Том бе захвърлил колелото си направо на земята, без да го постави на стойката му. Това не се дължеше на обикновена разсеяност, защото Ник го бе видял да я използва няколко пъти преди това. Спътникът му явно бе страшно уплашен.

Обхваналото го чувство на безпокойство го накара да се огледа наоколо и това, което видя, смрази кръвта му.

На запад се стелеше зловеща тъмнина. Не беше облак, а по-скоро пълна липса на светлина. Приличаше на фуния, която на пръв поглед изглеждаше поне хиляда метра висока. Върхът беше по-широк от основата, която не докосваше земята. Над нея дори облаците се разпръсваха, сякаш притежаваше някаква невероятна способност да отблъсква.

Ник видя как на около километър разстояние от него фунията докосна земята и продълговата синя сграда с ламаринен покрив — вероятно склад за автоматериали или за дървени трупи — експлодира. Не чу яростния трясък, но усети силните вибрации, които го накараха да се олюлее. А и сградата се срути не навън, а навътре, сякаш фунията 6е внезапно всмукала въздуха от нея. В следващия момент покривът се прекърши на две. Парчета от него се разхвърчаха нависоко и Ник, смаян от гледката, проследи полета им.

„Пред очите ми е видение от най-страшните ми кошмари — помисли си той, — и то изобщо не е човек, макар понякога да приема човешки образ. То е всъщност торнадо. Един адски, черен, могъщ вихър, който се надига от запад и поглъща всичко и всекиго, имал нещастието да застане на пътя му. То е…“

Някой го сграбчи за двете ръце, вдигна го и го отнесе в плевнята. Ник видя, че това бе Том Кълън, което го изненада за момент. Бурята така го беше изплашила, че изобщо бе забравил за съществуването на Том.

— Долу! — извика запъхтян слабоумният. — Бързо! Бързо! О, Боже мили! Торнадо! Торнадо!

Най-сетне Ник дойде на себе си, излезе от вцепенението, в което бе изпаднал, и почувства как го връхлита страх. Осъзна къде е и с кого. Остави се Том да го води надолу към избата и в този момент усети странни, тътнещи вибрации. Тогава за пръв и последен път в живота си долови нещо подобно на звук. Беше като нестихваща болка в центъра на мозъка му. Докато слизаше по стълбите заедно с Том, видя гледка, която никога нямаше да забрави. Гредите, с които бе изградена плевнята, се откъртваха една по една и се понасяха към небето, покрито с облаци, сякаш бяха изгнили черни зъби, изтръгвани с корен от невидими клещи. Сламата, разпръсната по пода, започна да се издига и върти в множество миниатюрни вихрушки-фунии. Тътнещите вибрации ставаха все по-мощни.

Том отвори някаква тежка дъбова врата и го побутна да влезе. Лъхна ги миризмата на гнилоч и плесен. В последния миг, преди светлината да изчезне съвсем, Ник забеляза, че Щяха да делят това убежище от бурята с няколко изгризани от плъховете трупове. Слабоумният затвори вратата и настъпи непрогледен мрак. Вибрациите някак отслабнаха, но още се долавяха.

Панически страх обгърна Ник като наметало. В тъмнината сетивните му възприятия се свеждаха до това, което можеше да се помирише и докосне, а всичко заобикалящо то само пораждаше допълнителна тревога в него. Чувстваше постоянните вибрации на пода под себе си и долавяше миризмата на смърт.

Том намери ръката му в тъмнината. Ник го притегли към себе си. Усети, че спътникът му трепери, но не можеше да разбере дали плаче, или се опитва да му каже нещо. Тази мисъл донякъде го успокои и Ник го прегърна. Том му отвърна със същия жест. Двамата стояха прави в мрака, притиснати един до друг.

Вибрациите под тях се усилваха все повече. Глухонемият имаше чувството, че дори въздухът трепти. Том се притисна още по-силно към него. Глух и сляп, Ник стоеше в ужасяващо очакване. Помисли си, че ако Рей Бут бе наранил и другото му око, щеше да е и глух, и ням, и сляп, точно както в този момент. Ако това се беше случило, сигурно щеше отдавна да се е застрелял в главата.

По-късно не му се вярваше, че са прекарали в убежището едва петнадесет минути, макар да бе логично, че щом часовникът му беше в изправност, точно толкова време е минало. Досега никога не бе осъзнавал какво субективно и изплъзващо се явление е времето. Струваше му се, че е изминал поне час, ако не два-три. А докато времето течеше, все повече се убеждаваше, че с Том не са сами в убежището. О, там, разбира се, бяха и труповете. Някой нещастник явно беше довел семейството си долу с надеждата, че щом тук са преживели не едно и две природни бедствия, то може би ще се предпазят и от тази беда — болестта. Но не труповете го безпокояха. За Ник мъртвите бяха неодушевени предмети, не по-различни от стола, килима или пишещата машина. Просто нещо, което запълваше пространството. А той чувстваше присъствието на друго живо същество и все по-ясно разбираше кой, или какво бе всъщност то.

То бе зловещият човек, който оживяваше в сънищата му, чийто дух бе усетил в мрачната сърцевина на торнадото.

Някъде… в ъгъла, а може би и точно зад тях, стоеше тайнственият човек и… ги наблюдаваше. И чакаше. След миг ще ги докосне и двамата ще… Какво? Ще полудеят от страх, разбира се. Онзи ги виждаше в тъмното. Ник беше сигурен в това. Очите му привикваха към мрака, както на котките или като на някое от онези странни непознати същества. Като във филма „Хищник“, например. Да, зловещият човек можеше да вижда такива нюанси на спектъра, каквито бяха невидими за обикновеното човешко око. И сигурно всичко пред очите му течеше бавно и в червено, сякаш целият свят бе потопен във врящ казан с кръв.

В началото Ник ясно разграничаваше това злокобно видение от реалността, но след няколко минути осъзна, че именно това видение е реалността. Имаше чувството, че усеща горещия дъх на зловещия човек във врата си.

Тъкмо се канеше да хукне към вратата, да я отвори и да избяга горе, независимо какво ще му се случи там, когато Том направи точно това. Внезапно вратата на убежището се отвори, вътре нахлу поток от ослепителна светлина и Ник вдигна ръка да прикрие здравото си око. За миг пред погледа му пробяга призрачната сянка на Том, който, препъвайки се, се катереше по стълбите, и Ник също се втурна след него, като слепешком намираше пътя за нагоре. Окото му привикна към светлината едва когато изкачи и последното стъпало.

Помисли си, че в плевнята преди не беше толкова светло, и веднага разбра причината. Нямаше го покривът. Като че ли бе премахнат с почти хирургическа точност — по пода нямаше никакви трески. Отгоре висяха само три големи греди, а всички странични дъски бяха откъртени. Сякаш се намираха в скелета на огромно праисторическо чудовище.

Том не спря нито за миг, за да види какви са пораженията от торнадото. Бягаше така, сякаш го гонеше самият дявол. Обърна се назад само веднъж, с широко, почти смешно ококорени очи. Ник също не се стърпя и погледна през рамо към убежището. Стълбите от старо, изгнило дърво се спускаха в тъмната зейнала дупка. Видя сламата, разпръсната по пода, и четири ръце с пръсти, оглозгани до кокал от плъховете.

Дори да имаше някой долу, Ник не го съгледа.

Нито пък искаше да го види.

Побърза да последва Том навън.

* * *

Слабоумният стоеше треперещ до колелото си. Ник за миг се изуми как торнадото, което бе унищожило плевнята, не бе докоснало велосипедите им. Тогава забеляза, че младият мъж плаче. Приближи се до него и го прегърна. Том гледаше с широко отворени очи към счупената двукрила врата на плевнята. Ник направи знак „всичко е наред“. Том го забеляза, но не се усмихна, както се надяваше Ник, а пак се вторачи в плевнята. Погледът му беше празен, което никак не се хареса на глухонемия.

— Там имаше някой — каза внезапно малоумният.

Ник се усмихна, но усмивката замръзна на устните му. Разбра, че не може да се преструва. Посочи себе си, после Том и направи отривисто движение, разсичайки въздуха с длан.

— Не. Освен нас двамата. Някой друг. Някой, който дойде с торнадото.

Ник вдигна рамене.

— Може ли да тръгваме сега? Моля те. — Глухонемият кимна.

Изкараха велосипедите си на шосето, като използваха пътеката от стъпкана трева и разровена пръст, която бе проправило торнадото. Бе поело разрушителния си път от източната страна на Ростън, бе прекосило шосе № 283 и оттам бе тръгнало на запад, разкъсвайки телената ограда край пътя и кабелите с високо напрежение, сякаш бяха струни на пиано. После бе заобиколило плевнята вляво от тях и бе минало право през къщата, която се намираше доскоро — пред плевнята. Четиристотин метра по-нататък пътят му внезапно свършваше. Облаците вече се разкъсваха, макар че продължаваше да вали лек, освежителен дъждец. Чуваше се безгрижната песен на птичките.

Ник наблюдаваше как големите мускули на Том опънаха дочената риза, когато слабоумният вдигна колелото си над останките от телената ограда край пътя. „Този човек спаси живота ми — помисли си. — Никога не бях виждал торнадо. Ако не го бях взел със себе си, както първоначално възнамерявах, сега щях да съм мъртъв.“

Той също прехвърли велосипеда си от другата страна на разкъсаната мрежа, потупа Том по рамото и му се усмихна.

„Трябва да намерим още някого. Трябва — помисли си той. — Дори само за да му благодаря. И да му кажа името си. Той още не знае името ми, защото не може да чете.“

Спря за миг, поразен от тази мисъл. После двамата се качиха на велосипедите си и потеглиха.

* * *

Тази нощ прекараха на игрището на „Малката лига“ в Ростън. Небето беше безоблачно и звездно. Ник заспа бързо и не сънува. Събуди се при изгрев слънце с мисълта колко прекрасно е, че до него има друг човек и как това променя всичко.

В Небраска наистина имаше град на име Полк Каунти. В първия миг това го изненада. Все пак доста бе пътувал през последните години и най-вероятно някой му бе споменал, че Полк Каунти съществува и този факт бе останал в подсъзнанието му. Имаше и шосе № 30. Но все още не можеше да повярва, не и в това ясно слънчево утро, че наистина ще намерят някаква стара негърка, седнала на верандата пред къщата си насред поле, засято с царевица, да пее химни, акомпанирайки си на китара. Не вярваше във видения и в предчувствия. Но му се струваше важно да не престава да търси други оцелели. В известен смисъл и той, като Франи Голдсмит и Стю Редман, желаеше отново да живее в общност от хора. Докато това станеше, целият свят щеше да му се струва чужд и объркан. Опасността дебнеше отвсякъде. Не можеше да се види с просто око, но Ник я предусещаше, както бе усетил присъствието на зловещия човек в мрачното подземие вчера. Тя можеше да те изненада в някоя къща или зад следващия завой на пътя. Може би се криеше под колите и камионите, които задръстваха магистралите. А ако я нямаше там, то със сигурност се бе спотаила в календара, в следващите две-три страници. „Опасност“ сякаш шепнеше всяка фибра от тялото му. ОТКЛОНЕНИЕ. СЛЕДВАТ 60 КИЛОМЕТРА ЛОШ ПЪТ. НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА ВОДАЧИТЕ, КОИТО ПРОДЪЛЖАТ НАТАТЪК.

Това чувство се дължеше отчасти на страхотния, зашеметяващ шок от пълната липса на хора. В Шойо това не правеше толкова голямо впечатление. Нямаше значение, че градчето бе съвсем пусто, защото беше толкова малко в сравнение с целия останал свят. Но когато тръгна на път, сякаш… Спомни си филм на Уолт Дисни, посветен на природата, който бе гледал като дете. Едно-единствено лале изпълваше целия екран, толкова красиво, че човек затаяваше дъх. В следващия кадър камерата се преместваше с шеметна бързина и пред очите ти се появяваше цяло море от лалета. Направо ти вземаше ума. Настъпваше абсолютно претоварване на всичките ти сетивни органи, някъде вътре ставаше късо съединение и връзките се прекъсваха. Идваше ти твърде много. Точно като това пътуване. Шойо опустя, но с това Ник щеше все някак да свикне. Ала пусти се оказаха и Макнаб и Тексаркана и Спенсървил. Ардмор бе изгорял до основи. Пътувайки на север по шосе № 81, бе срещнал единствено елени. На два пъти видя следи, вероятно оставени от други хора — огнище, горяло поне преди два дни, и застрелян елен. Но не и хора. Това беше достатъчно да го изкара от релси. Постепенно осъзнаваше с какви мащаби е бедствието. Тук не ставаше въпрос просто за Шойо, Макнаб или Тексаркана, а за Америка, сякаш тя бе изхвърлена на бунището консервена кутия, на дъното на която се търкаляха няколко забравени грахови зърна. А може би катастрофата е засегнала целия свят. От тази мисъл на Ник му се завиваше свят и му ставаше лошо, затова направо се отказа да разсъждава по този въпрос.

Вместо това разгърна картата. Ако не спираха да пътуват, може би групата им щеше да нарасне като снежна топка, търкаляща се надолу по склон. Ако имаха късмет, можеха да вземат още някого със себе си по пътя за Небраска или те самите да се присъединят към по-голяма група. Вероятно след Небраска щяха да се отправят в друга посока. Това бе като кръстоносен поход с незнайна, неясна никому цел.

„Ще тръгнем на североизток — помисли си той, — през щата Канзас.“ Шосе № 35 ще ги отведе до 81-во, което в Суидхолм, Небраска, се пресичаше под прав ъгъл с магистрала № 92. Друга магистрала, № 30, свързваше двете шосета като хипотенузата на правоъгълен триъгълник. Някъде в този триъгълник се намираше земята на неговите сънища.

Като си помислеше за това, го обхващаше странна, трепетна възбуда.

Някакво раздвижване го накара да вдигне поглед. Том бе седнал и търкаше очите си. Устата му бе раззината в широка прозявка. Ник му се усмихна и младият мъж му отвърна със същото.

— И днес ли ще пътуваме? — попита Том и Ник кимна. — Ей, че хубаво. Обичам да си карам колелото. Бога ми, да! Надявам се никога да не спираме!

Докато прибираше картата, глухонемият си помисли: „Кой знае? Може желанието ти да се сбъдне.“

* * *

Завиха на изток още сутринта, а обядваха на кръстопът недалеч от границата между щатите Канзас и Оклахома. Беше 7 юли и времето бе горещо.

Малко преди да спрат за обяд, Том рязко натисна спирачките, както имаше навика да прави. Беше се вторачил в крайпътна табела с надпис: „НАПУСКАТЕ ХАРПЪР КАУНТИ, ОКЛАХОМА И НАВЛИЗАТЕ В УУДС КАУНТИ, ОКЛАХОМА.“

— Това мога да го прочета — каза Том и ако Ник можеше да чува, сигурно щеше да му се стори хем смешен, хем трогателен патетичния начин, по който слабоумният го издекламира на глас. След това го попита: — Знаеш ли какво, господине?

Ник поклати глава.

— През живота си не съм напускал Харпър Каунти, Боже мили, не, не и Том Кълън. Веднъж татко ме доведе тук и ми показа този знак. Каза ми, че ако някога ме види да минавам от другата му страна, ще ми съдере кожата. Искрено се надявам, че няма да ни спипа там, в Уудс Каунти, а?

Ник категорично поклати глава.

— А Канзас в Уудс Каунти ли е? Ник пак поклати отрицателно глава.

— Но първо ще отидем в Уудс Каунти, така ли? Ник кимна.

Очите на Том засияха.

— Това ли е светът?

Ник не го разбра. Намръщи се… вдигна рамене.

— Имам предвид света. В света ли навлизаме сега, господине? — Том се поколеба, после добави с неуверена сериозност: — Уудс ли е думата за свят?

Ник бавно кимна с глава.

— Добре — промълви слабоумният. После остана още миг загледан в надписа, изтри една сълза от бузата си, качи се на колелото. — Добре, да вървим. — И прекоси границата, без да каже нито дума повече. Ник го последва.

* * *

Озоваха се в Канзас малко преди да падне мрак. След вечерята Том бе уморен и кисел. Искаше да си поиграе с количките си. Искаше да гледа телевизия. Не искал да кара колело повече, защото го боляло дупето. Нямаше представа що е това щатска граница и не изпита трепетна радост като Ник, когато минаха покрай друга табела с надпис: „НАВЛИЗАТЕ В ЩАТА КАНЗАС“. Вече бе станало толкова тъмно, че белите букви сякаш се носеха като призраци из въздуха, на сантиметри над кафявата табела.

Спряха да нощуват на четиристотин метра след границата, под водна кула с високи стоманени подпори, подобна на марсианеца на Хърбърт Уелс. Том заспа, щом пропълзя в спалния си чувал. Ник остана да погледа звездите. Мракът над земята бе непрогледен, а за глухонемия и тишината бе абсолютна. Малко преди да се мушне в чувала си, един гарван кацна на близката ограда. Ник имаше чувството, че го наблюдава. Черните му очички бяха оградени с кървави линии — като отражение на огромната, оранжева луна, която внезапно бе изгряла. Нещо в птицата не му хареса и Ник я замери с буца пръст. Гарванът размаха крила, втренчи за момент презрителен поглед в него и изчезна в нощта.

Тази нощ той сънува човека без лице, който стоеше на покрива на висока сграда, с протегнати на изток ръце. После му се присъни царевицата, по-висока от човешки бой, и музика. Този път вече знаеше, че е музика и че някой свири на китара. Събуди се призори с болезнено пълен мехур, като думите продължаваха да звучат в съзнанието му:

Аз съм майка Абигейл… ела при мен по всяко време.

* * *

По-късно същия следобед, докато пътуваха на изток през Команч Каунти по магистрала № 160, спряха изумени, когато видяха малко стадо бизони, вероятно не повече от дузина, да пресича спокойно шосето, търсейки трева за паша. От северната страна на пътя имаше телена ограда, която животните явно бяха разкъсали.

— Какви са тия? — попита изплашено Том. — Това не са крави!

И понеже Ник не можеше да говори, а Том — да чете, нямаше как да му се обясни. Беше 8 юли 1990 и тази нощ те спаха в полето на шейсетина километра западно от Диърхед.

* * *

Беше 9 юли и двамата обядваха в сянката на голям, величествен бряст в двора на полуизгоряла фермерска къща. В едната си ръка Том държеше кренвирш от консерва, а с другата вкарваше и изкарваше колички от гаража. Повтаряше безспир рефрена на една известна песен. Ник бе научил думите наизуст, следейки движението на устните на Том. „Скъпа, де го твоят мъж? Той е гооотин мъж. Скъпа, де го твоят мъж?“

Ник се чувстваше потиснат и зашеметен от мащабите на родната си страна. Едва сега осъзнаваше колко лесно е да вдигнеш палец към пътя и рано или късно да ти излезе късметът. Ще спре някоя кола, карана обикновено от мъж, стиснал кутия бира между краката си. Ще те попита закъде си тръгнал и ти ще му подадеш листчето, което държиш винаги подръка в джоба на ризата си, на което си написал:

„Здравейте, казвам се Ник Андрос. Глухоням съм. Извинявайте. Отивам в… Много ви благодаря, че ме взехте. Мога да чета по устните ви.“ И толкоз. И ако човекът не страдаше от някакви предубеждения спрямо глухонемите, а на такива хора му се беше случвало да попада, макар и рядко, той се качваше и колата го откарваше там, където искаше. Колата поглъщаше километрите и ги изхвърляше през ауспуха си, С нея човек сякаш се телепортираше. Колата правеше да изглеждат нищожни разстоянията на картата. Но не разполагаха с автомобил, с който, ако караха внимателно, биха изминали поне сто и четиридесет, сто и петдесет километра. А когато шосето станеше непроходимо, просто щяха да изоставят колата, да повървят малко и да намерят друга, Без превозно средство бяха точно като дребни мравки, които щъкат нагоре-надолу по гърдите на повален гигант, безспирно тичайки от едното зърно до другото. Затова Ник често си мечтаеше, че следващата му среща с жив човек, ако такава изобщо има, ще се осъществи точно като в безгрижните дни, когато пътуваше на стоп. На върха на хълма ще се появят познатите искрящи пламъчета от отражението на слънцето в бронята, които заслепяват, но и радват очите, Ще се появи съвсем обикновена марка американска кола — „Чеви Бискейн“ или „Понтиак Темпест“ например, произведена в добрия, стар Детройт. В мечтите му никога не се появяваше хонда, мазда или юго. Американската красавица ще спре и той ще види мъжа зад кормилото, нахакано подпрял почернял от слънцето лакът на прозореца. Човекът с усмивка ще им каже:

— Пресвети Боже! Момчета! Какъв късметлия съм, че ви срещам! Скачайте бързо вътре! Качвайте се и да потегляме!

Но този ден не срещнаха никого, а на 10 юли попаднаха на Джули Лори.

Времето пак беше ужасно горещо. Голи до кръста, упорито въртяха педалите почти целия следобед. И двамата бяха почернели и приличаха на индианци. Днес бяха изминали доста малко разстояние заради ябълките. Заради проклетите зелени ябълки.

Откриха старо дърво в една ферма. Ябълките бяха зелени, дребни и кисели, но понеже отдавна не бяха яли пресен плод и на двамата им се сториха божествени на вкус. Ник си наложи да не изяде повече от две, но Том излапа шест една след друга, изгризвайки ги докрай. Не обърна внимание на знаците, които му правеше Ник. Когато си наумеше нещо, Том Кълън ставаше неприятен като четиригодишно, твърдоглаво хлапе.

От единадесет сутринта Том имаше разстройство. Потеше се обилно, пъшкаше, слизаше от колелото и го буташе нагоре и по най-малкия баир. Въпреки голямото си раздразнение от това, че напредваха така бавно, Ник не можеше да не се посмее, макар и с известна тъга, на ситуацията.

Пристигнаха в Прат в четири часа и глухонемият реши, че им стига за днес. Том се пльосна с въздишка на облекчение на една пейка и моментално заспа. Ник го остави и тръгна да търси аптека по търговската улица. Ще вземе шише пептобисмол и ще даде на Том от лекарството, когато той се събуди. Ако се наложи, ще го накара да изпие цялото, за да се оправи по-скоро. Искаше му се на следващия ден да наваксат пропуснатото.

Намери дрогерия до градския театър. Прекрачи прага и спря за миг, вдъхвайки знойния, застоял въздух. Освен миризмата на непроветрено долови и друг остри, натрапчиви миризми, най-вече на парфюм. Може би някое шише се бе пръснало от горещината.

Ник се огледа. Търсеше рафтовете с лекарствата за стомах. Зачуди се дали и пептобисмолът не се разваля от горещината. Е, това сигурно ще бъде отбелязано в упътването. Пред очите му се мярна някакъв манекен и на известно разстояние от него забеляза това, което търсеше. Направи две стъпки към рафта, когато му хрумна, че никога досега не е виждал манекен в дрогерия.

Погледна отново в посока към него и видя Джули Лори.

Тя стоеше абсолютно неподвижно, с шише парфюм в едната ръка и стъклената му капачка в другата. Тъмносините й очи бяха широко отворени от почуда. Кестенявата й коса, прибрана назад, бе вързана с копринен шал, който висеше до кръста й. Носеше къса розова блуза и дънкови панталонки, отрязани толкова високо, че приличаха по-скоро на пликчета. Челото й бе осеяно с пъпки, а и на брадата й бе излязла една доста голяма.

Двамата с Ник замръзнаха на местата си, втренчили поглед един в друг. В този момент момичето изпусна шишенцето с парфюм, което се счупи със силен трясък и в напечената като оранжерия аптека се размириса като в погребално бюро.

— Господи, ти истински ли си? — попита тя с треперещ глас.

Сърцето на Ник заби до пръсване. Усети как кръвта му пулсира лудо в слепоочията. Дори картината пред очите му се размаза и някакви светли точици затанцуваха пред погледа му.

Той кимна.

— Не си призрак?

Ник поклати отрицателно глава.

— Тогава кажи нещо. Ако не си призрак, кажи една дума поне.

Ник сложи ръка на устата си, после на гърлото си.

— Това пък какво значи? — Гласът й вече звучеше истерично. Ник не можеше да чуе това… но добре разбираше какво изпитваше девойката — беше изписано на лицето й. Не смееше да пристъпи към нея, защото предполагаше, че тя ще побегне. Не че я беше страх да срещне друго човешко същество. По-скоро се страхуваше, че полудява, че халюцинира. Ник отново се почувства в безизходица. Само ако можеше да говори…

Вместо това отново разигра познатата пантомима. Само това можеше да направи. Този път момичето разбра.

— Не можеш да говориш! Ти си глухоням! Ник кимна.

Тя се изкиска пискливо, по-скоро от притеснение.

— Искаш да кажеш, че най-сетне се появява жив човек и се оказва глухоням!

Ник вдигна рамене и се усмихна кисело.

— Е — въздъхна тя, приближавайки се към него, — поне си симпатичен. И това е нещо. — Хвана го за ръката. Гърдите й почти го докоснаха. Беше се поляла поне с три различни парфюма. А освен тях Ник усети и неприятната миризма на пот.

— Казвам се Джули. Джули Лори. А ти? — Тя пак се изкиска. — Не можеш да ми кажеш? Горкичкият. — Тя се наведе още по-близо и гърдите и се допряха до ръката му.

Ник усети, че го заливат горещи вълни. „Какво толкова, по дяволите? Та тя е още дете!“ — помисли си смутено той.

Освободи ръката си от нейната, извади бележника от джоба си и започна да пише. Тя веднага се наведе над рамото му за да прочете написаното. Не носеше сутиен. О, Господи!

Бързо бе преодоляла страха си. Буквите на листа започнаха да се разкривяват.

— О, я гледай ти! — възкликна тя, като го видя, че пише, сякаш Ник бе маймуна, овладяла някой особено труден трик. Той гледаше в бележника и затова не „чу“ думите й, но усети горещия й дъх на врата си.

„Казвам се Ник Андрос. Глухоням съм. Пътувам с друг човек, който се казва Том Кълън и е бавноразвиващ се. Не може да чете и не разбира повечето от нещата, които се опитвам да му покажа със знаци, освен ако са съвсем елементарни. Тръгнали сме за Небраска, защото смятаме, че там има и други хора. Ела с нас, ако искаш.“

— Разбира се — съгласи се девойката веднага, но се сети, че той е глухоням, и го попита, като старателно изговаряше отделните думи. — Можеш ли да четеш по устните ми?

Ник кимна.

— Добре. Така се радвам, че те виждам, хич не ми пука, че си глухоням, а другият — слабоумен. Тук е страшничко. Откак спря електричеството, не мога да спя нощем. — На лицето й се появи гримаса на мъченица, по-подходяща за героиня от някой телевизионен сериал отколкото за истински страдащ човек. — Мама и татко умряха преди две седмици. Всички умряха, с изключение на мен. Чувствам се толкова самотна. — Тя изхълца и се хвърли на врата му. Започна да се притиска към него, разигравайки някаква гнусна пародия на човешка скръб.

Когато Ник отново видя лицето й, очите й бяха съвсем сухи и искряха.

— Хей, хайде да го направим — каза му. — Готин си.

Ник зяпна. „Не мога да повярвам“ — помисли си.

Ала това бе самата действителност. Тя започна да му откопчава колана.

— Хайде, давай. Вземам хапчета против забременяване така че няма никаква опасност. — След кратка пауза го. попита: — А ти можеш ли? Искам да кажа, че като не умееш да говориш, това не значи, че не можеш да…

Ник протегна ръце към нея, вероятно с намерението да я хване за раменете, но вместо това те се озоваха на гърдите й. Това сложи край на всякаква съпротива от негова страна Вече не можеше и да мисли свързано. Легна върху нея на пода и я облада.

Когато приключиха, отиде до вратата и погледна навън закопчавайки колана си. Том продължаваше да спи на пейката, глух и сляп за окръжаващия го свят. Джули се приближи с ново шише парфюм в ръка.

— Това ли е слабоумният?

Ник кимна, макар че думата никак не му харесваше Звучеше жестоко.

Джули започна да му разказва за себе си и Ник се успокои, като научи, че тя е на седемнадесет, почти колкото него. Майка й и приятелките й я наричали Ейнджъл, защото била много младолика. Разказа му много неща през следващия час и Ник установи, че му е невъзможно да отдели лъжата от истината… или от мечтите й. Може би е чакала някого точно като него — който никога не ще може да спре безкрайния й монолог. Очите му се умориха да следи постоянното движение на начервените й в розово устни. Но ако отместеше поглед макар и само за миг, за да види дали Том се е събудил, тя докосваше бузата му и го караше да продължава да я „слуша“. Искаше той да „чуе“ всичко, да не пропусне нищо. След известно време Ник започна да се дразни, после тя му се стори досадна. Само след един час прекаран заедно с нея, с изненада откри, че вече съжалява задето изобщо я е срещнал и се надява тя да промени решението си и да не приеме поканата му.

Падала си по рокмузиката и марихуаната. Имала приятел, на когото му писнало от тъпаците в училището и затова прекъснал ученето и се записал във флотата миналия април

Оттогава не го била виждала, но му пишела всяка седмица. Заедно с двете си приятелки, Рут Хонингер и Мери Бет Гуч, ходила на всички концерти в Уичита, а миналия септември отишли на стоп до Канзас за концерта на Ван Хален и на „Чудовищата на хевиметала“. Твърдеше, че се е чукала с басиста на Докън и каза, че това било „най-адски суперпреживяването“ в живота й. Просто „плакала и плакала“, когато майка й и баща й умрели в едно денонощие, макар майка й да била „отвратителна моралистка“, а баща и да бил „адски спечен“ по отношение на Рони, приятеля й, дето напуснал града и отишъл във флотата. Възнамерявала да стане козметичка в Уичита, когато свършела гимназия, или „да се отнеса в Холивуд и да си намеря работа в ония фирми, дето оправят къщите на звездите, щото съм най-адски супер по вътрешното обзавеждане и Мери Бет каза, че ще дойде с мене“.

В този момент явно си спомни, че Мери Бет Гуч е мъртва и че е загубила вече всякаква възможност да стане козметичка или специалист по вътрешен дизайн. Това сякаш успя да я разстрои истински. Ала тя не избухна в ридания, само от очите й капнаха няколко сълзи.

Когато потокът от думи взе да попресъхва, поне временно, тя отново му каза, че й се иска „да го направим“, както се изрази срамежливо. Ник поклати глава и тя се нацупи.

— Може би все пак няма да дойда с вас.

Ник вдигна рамене.

— Тъп глухар такъв — изсъска тя с изненадваща злоба. Очите й яростно заблестяха. После се усмихна и каза: — Не исках да те засегна. Просто се пошегувах.

Ник я погледна безизразно. Бяха го обиждали и по-жестоко, но в нея имаше нещо, което никак не му харесваше. Бе нервна и някак си неуравновесена. Ако я ядоса, тя няма да вика или да го удари през лицето. О, не, ще го дере с нокти. Изведнъж Ник разбра, че го е излъгала за възрастта си. Не бе на седемнадесет, четиринадесет или двадесет и една. Можеше да е на каквато възраст на тебе ти се поискаше да бъде… стига ти да я желаеш повече, отколкото тя тебе, стига ти да имаш нужда от нея повече отколкото тя от тебе. Искаше да мине за сексуално активна личност, но Ник си помисли, че желанието й за секс бе външна проява на нещо скрито дълбоко в личността й… беше симптом за нещо. А думата „симптом“ се използваше във връзка с болест, нали? Да не би да си мислеше, че тя е болна? Да, в известен смисъл точно така мислеше. Притесни се от това какъв ефект щеше да има Джули върху Том.

— Ей, приятелят ти се събужда!

Ник погледна навън. Да, Том беше седнал на пейката, чешеше се по главата и се оглеждаше. Ник се сети за лекарството.

— Хей, здрасти — извика възбудено девойката и се затича по улицата към слабоумния, а гърдите й под късата памучна блузка се разтресоха. Том така ококори очи, че малко им оставаше да изскочат от орбитите си.

— Здрасти? — каза той бавно с почти въпросителна интонация и погледна към приятеля си за обяснение.

Ник се опита да прикрие тревогата си и само кимна.

— Казвам се Джули. Как си, сладурче?

Потънал в мисли и с дълбоко чувство на безпокойство Ник се запъти обратно към дрогерията, за да вземе лекарството, от което се нуждаеше Том.

— Ъ-ъ — поклати глава Том и се дръпна назад. — Ъ-ъ, не искам. Том Кълън не обича лекарства, Боже мили, не. Имат ужасен вкус.

Ник го изгледа ядно. Чувстваше се безсилен. Обърна се към Джули и погледите им се срещнаха. Очите й пак искряха злобно, както когато го бе нарекла глухар. Това не бе добронамерена закачка, а проява на жестокост. Така можеше да гледа само човек, който няма никакво чувство за хумор, а възнамерява да пусне някаква дразнеща шега.

— Правилно, Том, не го пий. Това е отрова.

Ник зина от изненада. Джули му се ухили, предизвикателно сложила ръце на кръста си. Това вероятно бе дребното й отмъщение, задето й бе отказал да прави секс с нея втори път.

Ник се обърна към Том и сам отпи от шишето с лекарството. Усещаше как слепоочията му пулсират от яд. Подаде шишето на Том, но той все още го гледаше с подозрение.

— Не, ъ-ъ, Том Кълън не пие отрова. — Ник разбра, че Том наистина бе изплашен, и гневът му към момичето нарасна още повече. — Татко ми е казал това. Татко каза, че щом убива плъховете в обора, ще убие и Том! Никаква отрова!

Ник се полуизвърна към Джули. Самодоволната й усмивка го изкара от кожата му. Замахна и я удари през лицето с опакото на ръката си. Том уплашено облещи очи.

— Тииии… — подхвана тя, но в първия момент не можа да намери думи, за да продължи. Лицето й се покри с червенина и тя изведнъж заприлича на мършава, злобна глезла. — Глух идиот такъв! Това беше шега, лайно такова! Не можеш да ме удряш! Не можеш да ме удряш, проклетнико!

Хвърли се отгоре му, но той я блъсна силно. Джули падна на задника си и впи поглед в него, оголила зъби, сякаш щеше да заръмжи всеки момент. — Ще ти откъсна топките — изсъска тя. — Не може да ме удряш.

С треперещи ръце Ник извади химикалката си и написа нещо в тефтерчето си с едри, разкривени букви. Главата му се пръскаше от болка. Откъсна листа и й го подаде. Гледайки го ядно, тя му блъсна ръката и листът падна. Ник се наведе, взе го, хвана я за врата и насила й навря листа в лицето. Том се бе свил на пейката и скимтеше от страх.

— Добре, добре! — изкрещя тя. — Ще прочета скапаната ти бележка!

На листа имаше само четири думи: „Ти не ни трябваш“.

— Майната ви! — изрева тя, отскубвайки се. Отстъпи на няколко крачки от него. Очите й бяха така сини и широко отворени както когато я видя за пръв път в аптеката, но сега в тях се четеше единствено омраза. Ник се почувства уморен. От всички хора на земята защо точно тя бе жива?

— Няма да остана тук — каза Джули Лори. — Ще тръгна. И ти не можеш да ме спреш.

Можеше. Нима тя не бе разбрала това? „Не — помисли си Ник, — не беше.“ За нея тази история се разиграваше като по холивудски сценарий за филм на ужасите, в който Джули Лори играеше главната роля. Според този сценарий тя винаги получаваше това, което искаше.

Ник извади пистолета си и го насочи към краката й. Девойката застана съвсем неподвижно, червенината се отдръпна от лицето й. Изражението в очите й се промени. Тя самата изглеждаше различна, най-сетне съвсем истинска. В живота й изведнъж се бе появило нещо, което не бе в състояние да манипулира в своя полза. Пистолет. Ник почувства, че е не само уморен, но и че му прилошава.

— Казах го на шега — промълви тя. — Ще направя каквото поискаш. Честно.

Той й даде знак с пистолета да се маха.

Тя тръгна по улицата, като ги гледаше през рамо. Все повече ускоряваше крачка и накрая побягна. Зави зад ъгъла при първата пресечка и изчезна. Ник прибра пистолета си, Целият трепереше. Чувстваше се мръсен и потиснат, сякаш Джули Лори не бе човешко същество, а един от онези студенокръвни, пълзящи бръмбари, които се крият под дънерите на падналите дървета.

Обърна се и видя, че Том е изчезнал.

Затича се по обляната в слънце улица. Главата му туптеше и страшно го болеше окото, наранено от Рей Бут. Откри Том след повече от двадесет минути. Беше се свил до задния вход на една къща на две преки от главната улица. Седеше на земята, притиснал количките до гърдите си. Когато видя Ник, се разплака.

— Моля те не ме карай да пия от нея, моля те не карай Том Кълън да пие отрова, Боже мили, моля те. Татко каза, че щом убива плъховете, ще убие и мен… Моооля те!

Ник видя, че все още държи шишето с лекарството в едната си ръка. Хвърли го надалече и разпери ръце пред Том. Разстройството щеше да му мине от само себе си. Много ти благодаря, Джули.

Том слезе по стълбите, хълцайки.

— Извинявай — повтаряше той. — Том Кълън ти се извинява.

Върнаха се заедно на главната улица… и замръзнаха на местата си. И двата велосипеда лежаха на земята. Гумите им бяха срязани и всичко, което носеха със себе си, бе разпиляно по платното.

Точно в този миг нещо профуча край лицето на Ник. Том извика и хукна да бяга. Ник се заоглежда учудено. Случайно забеляза дулото на пушка, подаващо се от прозорец на втория етаж на хотел „Прат“ в мига, когато бе изстрелян и вторият куршум. Нещо като свръхскоростна игла за шиене мина през яката на ризата му. Той хукна след Том.

Не разбра дали Джули продължи да стреля. Единственото което разбра със сигурност, когато настигна Том, бе, че двамата са невредими. „Поне се отървахме от този дявол — помисли си той, — но и това се оказа само донякъде вярно.“

Нощта прекараха в една плевня на пет километра северно от Прат. Том сънуваше кошмари и често будеше Ник, за да търси утеха от него. Пристигнаха в Юка на следващия ден към единадесет и намериха две хубави колела в един магазин за спортни стоки. Ник вече се бе посъвзел от срещата с Джули. Реши да се доекипират в Грейт Бенд, където смяташе, че ще пристигнат най-късно до 14 юли.

Точно в три без четвърт следобед на 12 юли той забеляза някакво проблясване в огледалото за обратно виждане. Спря, а Том, който караше зад него, се бе заплеснал нанякъде и му прегази крака, но Ник сякаш нищо не усети. Обърна се и видя, че светлината се бе появила точно на хълма зад тях като звезда посред бял ден, която заслепяваше, но и радваше очите. Не можеше да повярва на единственото си зрящо око. По нанадолнището се носеше бавно, заобикаляйки препречилите пътя коли, като минаваше от едното в другото платно, стар модел пикап „Чеви“, произведен в добрия, стар Детройт.

Колата намали и спря до тях. Том махаше усърдно към нея през цялото време, ала Ник не можа да реагира. За миг, преди да се покаже шофьорът, си помисли, че сега ще види зад волана Джули с нейната злобна, победоносна усмивка. Тя ще носи пушката със себе си и този път няма начин да не улучи. В света не съществува ярост, по-голяма от тази на жена презряна.

Ала шофьорът се оказа мъж на около четиридесет със сламена шапка с втъкнато в синята велурена лента перо. Когато се усмихна, обвеяното му от вятъра и слънцето лице се осея от множество бръчици. Той възкликна:

— Бога ми, колко се радвам, че ви виждам, момчета! Страшно се радвам. Скачайте вътре и да потегляме.

Така Том и Ник се запознаха с Ралф Брентнер.