Стивън Кинг
Сблъсък (50)

47.

Всичко стана изключително бързо.

Беше десет и петнадесет на 30 юли. Бяха тръгнали едва преди час. Пътуваха много бавно, защото през нощта валя пороен дъжд и пътищата бяха доста хлъзгави. Почти не бяха разговаряли помежду си от предната сутрин, когато Стю ги събуди с новината за самоубийството на Перион. Франи я измъчваше това, че Стю чувстваше угризения за смъртта на жената, а в този случай той бе толкова виновен, колкото и за разразилата се през нощта буря.

Искаше й се да му каже, че вината не е негова, от една страна, защото трябваше да му се скара за самосъжалението, на което се беше отдал, и, от друга, защото го обичаше. Не можеше повече да крие този факт дори и от себе си. Знаеше, че може да го убеди, че не е виновен за смъртта на Перион, но това неизбежно щеше да я накара да разкрие истинските си чувства към него. Щеше да ги извади на показ, но за нещастие не само Стю щеше да разбере, че тя го обича, а и Харолд също. Така че беше немислимо да постъпи по този начин. Поне засега. Обаче скоро щеше да му се разкрие, независимо от присъствието на Харолд. Не можеше безкрайно да му спестява разочарованието. Той трябваше да научи рано или късно… и да приеме или отхвърли този факт. Страхуваше се, че второто беше по-вероятно. Решението й да разкрие любовта си можеше да доведе до нещо ужасно. Все пак носеха със себе си доста пушкала от най-различен вид и сорт.

Размишляваше върху този проблем, когато след един широк завой пред тях се изпречи огромна каравана, която се беше преобърнала и препречваше пътя. Покрита с ръжда, тя блестеше на слънцето, все още мокра от нощния дъжд. Ала изненадите не свършиха дотук. Имаше още три коли — тип комби и голям автомобилен кран, които бяха паркирани от двете страни на пътя. А около тях имаше поне десетина души.

Франи така се стресна, като ги видя, че натисна твърде рязко спирачките. Хондата се подхлъзна на мокрото шосе и за малко не се преобърна. Но младата жена бързо овладя мотора и четиримата спряха на шосето, премигвайки, изумени, че виждат накуп толкова много живи хора.

— Слизайте от моторите — нареди им един от мъжете. Беше висок, с набола брада и носеше тъмни очила. За момент Франи се върна назад във времето, когато един полицай я бе спрял за каране с превишена скорост на главната магистрала на Мейн.

„Сега ще поиска шофьорските ни книжки“ — помисли си тя. Ала това не беше самотен служител на транспортната полиция, който бди за нарушителите и дупчи талоните им. Мъжете бяха четирима, като трима от тях бяха застанали зад човека с брадата. Всички останали бяха жени. Поне осем на брой. Изглеждаха бледи и уплашени. Скупчиха се край колите на малки групички.

Човекът с брадата бе въоръжен с пистолет. Тримата зад него имаха пушки. Двама от тях носеха и друго оръжие.

— Слизайте от моторите, по дяволите! — извика брадатият и единият от мъжете отзад изстреля предупредително цял пълнител в едно дърво. Оглушителният звук от изстрелите прозвуча повелително във влажния утринен въздух.

Глен и Харолд изглеждаха объркани и изплашени. „Те са лесна мишена“ — помисли си Франи със страх. Тя самата не разбираше добре ситуацията, но нещо я смущаваше в съотношението на половете. „Четирима мъже и осем жени“ — подсказа й някакъв вътрешен глас и после го повтори, но по-високо, с все по-нарастваща тревога: „Четирима мъже и осем жени!“

— Харолд — прошепна Стю. По очите му се виждаше, че е проумял нещо. — Харолд, недей… — сетне събитията се развиха мълниеносно.

Стю носеше пушката си преметната на гърба. Той смъкна рамо надолу, ремъкът се плъзна и пушката се озова в ръцете му.

— Не прави това! — извика бясно брадатият. — Гарви! Върджи! Рони! Убийте ги! Но без жената!

Харолд понечи да извади пистолетите си, забравяйки, че все още са закопчани в кобурите.

Глен Бейтман продължаваше да седи зад него, вкаменен от изненада.

— Харолд! — изкрещя Стю.

Франи също се опита да свали пушката си. Имаше чувството, че атмосферата около нея изведнъж се е запълнила с меласа, лепкава и гъста, през която никога нямаше да успеят да преминат. Осъзна, че най-вероятно сега ще намерят смъртта си.

— СЕГА! — изкрещя едно от момичетата.

Франи го погледна, като продължаваше опитите си да свали пушката от гърба си. Не беше момиче, а по-скоро жена на около двадесет и пет години. Пепеляворусата й коса стърчеше около главата й като нащърбена каска, сякаш скоро жената се бе подстригала с ножица за кастрене на жив плет.

Повечето жени не помръднаха. Изглеждаха обезумели от страх. Но русото момиче и още три други реагираха.

Всичко стана за седем секунди.

Брадатият мъж бе насочил пистолета си към Стю. Когато момичето изкрещя „СЕГА!“, дулото се отмести леко в нейна посока, като лескова пръчка, открила подпочвена вода. Звукът от изстрела прогърмя, сякаш железен прът пробиваше картон. Стю падна от мотора, който се стовари отгоре му. Франи извика.

Младият мъж се подпря на лакти, които бе ожулил при падането. Хондата беше притиснала краката му. Започна да стреля. Брадатият запристъпва назад като водевилен танцьор, който напуска сцената след изпълнението си. Избелялата му карирана риза се изду. Дулото на автоматичния му пистолет се насочи към небето и същият пронизителен звук се чу още четири път. После брадатият падна по гръб.

Двама от мъжете, които стояха зад него, се обърнаха към жената, когато тя извика. Единият натисна и двата спусъка на старата 12-калиброва „Ремингтън“, без да подпира приклада. Държеше я перпендикулярно на земята, до дясното си бедро. Изстрелите проехтяха като гръм, паднал в малка стая.

Пушката отскочи назад, смъкна кожата на пръстите му и падна с трясък на шосето. Лицето на една от жените, които не бяха реагирали на зова на русата, се превърна в невероятна кървава маса. За един миг на Франи й се стори, че чува как кръвта се стича по асфалта, сякаш внезапно бе ливнал пороен дъжд. От тази кървава маска я гледаше само едно непокътнато око. То беше замъглено, лишено от съзнание. Жената падна по лице на пътя. Комбито, което се намираше зад нея, беше цялото надупчено от куршумите, по едно от стъклата пълзяха пукнатини, вследствие на които бе станало млечнобяло като око на слепец. Русата жена се вкопчи във втория мъж, който се бе обърнал към нея. Куршумите от неговата пушка прелетяха между телата им. Едно от момичетата се хвърли на земята към падналата двуцевка.

Третият мъж, който не помръдна при вика на русата жена, започна да стреля по Франи. Тя още седеше на мотора си, с пушка в ръка и мигаше глупаво насреща му. Кожата на мъжа бе с маслинен цвят, което издаваше италианския му произход. Тя усети как един куршум профуча покрай лявото й слепоочие.

Харолд най-сетне успя да измъкне един от пистолетите си. Насочи го и стреля по мургавия мъж. Разстоянието между тях бе около петнадесет стъпки. Не го улучи. В розовата каравана вляво, точно до главата на мъжа, се появи дупка от куршум. Мургавият непознат погледна към Харолд и изломоти:

— Сега те убих, копеле.

— Не го прави! — изкрещя Харолд, хвърли пистолета на земята и вдигна ръце над главата си.

Мургавият стреля три пъти срещу него. И трите пъти не улучи. Третият куршум за малко да уцели Харолд, ала само отнесе ауспуха на мотора, който се преобърна. Харолд и Глен се озоваха на земята.

Бяха изминали вече двадесет секунди. Харолд и Стю лежаха на пътя. Глен седеше, скръстил крака, а изражението му показваше, че не е наясно нито къде точно се намира, нито какво точно става. Франи се опитваше отчаяно да застреля мургавия, преди той да е улучил Харолд или Стю, но пушката й отказваше да стреля, спусъкът не помръдваше, защото бе забравила да махне предпазителя. Схватката между мъжа и русата продължаваше. Вече две жени се бореха за изпуснатата на земята пушка.

Като сипеше псувни на език, който несъмнено беше италиански, мургавият отново насочи пистолета си към Харолд. В този момент Стю стреля, челото на мъжа хлътна навътре и той се строполи на земята като чувал с картофи.

Трета жена се беше включила в битката за пушката. Мъжът, който я бе изпуснал, се опита да блъсне нападателката. Тя протегна ръка, хвана го яко за топките и стисна с все сила. Франи видя как жилите на ръката й изпъкнаха от усилието. Мъжът изрева и загуби всякакъв интерес към пушката. Притисна ръце между краката си и се запрепъва, превит на две.

Харолд допълзя до пистолета си, който лежеше на пътя, и скочи отгоре му. Взе го и стреля по мъжа, който се държеше между краката. Стреля три пъти и трите пъти не улучи.

„Точно като Бони и Клайд — помисли си Франи. — Божичко, навсякъде има кръв!“

Русата с щръкналата коса бе победена в схватката за пушката. Мъжът успя най-сетне да докопа оръжието и ритна жената. Вероятно се целеше в корема й, само че улучи крака й. Жената заотстъпва назад, размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, и тупна на мокрия асфалт.

„Сега вече ще я застреля“ — помисли си Франи, ала мъжът се завъртя като пиян войник и започна да стреля в трите жени, които още стояха скупчени край колата.

— На ви! Кучки! — изрева този джентълмен. — На ви!

Една от жените падна на земята и започна да се мята като риба, улучена с харпун. Другите две побягнаха. Стю стреля по мъжа, но не успя да го улучи. Той от своя страна стреля по една от жените и я уцели. Тя вдигна ръце към небето и падна. Третата мигновено зави наляво и се скри зад розовата каравана.

Другият мъж, този, който не успя да си вземе обратно пушката, все още се държеше за топките и се препъваше. Една от жените насочи двуцевката към него и натисна и двата, спусъка, стиснала клепачи и с отворена уста, в очакване на гърмежа. Такъв не последва. В пушката не бяха останали патрони. Обърна я наопаки, хвана я здраво за цевта и с все сила замахна с приклада. Не успя да улучи италианеца в главата, но го цапардоса по врата, точно над дясното рамо. Мъжът падна на колене. Лазейки, се опита да избяга. Жената, която беше облечена в синя тениска с надпис „Държавен университет на Кент“ и сини дънки, продължи да го налага с приклада. Мъжът продължи да пълзи, макар че кръвта му се лееше, а жената продължаваше да го удря.

— На ви, кучки такива! — изрева другият мъж и стреля по някаква замаяна жена на средна възраст, която си говореше сама. Разстоянието до нея беше едва метър, тя можеше да се протегне и да пъхне пръст в цевта. Въпреки това той не я уцели. Натисна пак спусъка, ала куршумите се бяха свършили.

Харолд сега държеше пистолета в двете си ръце, както бе виждал да правят ченгетата по филмите. Натисна спусъка и куршумът прониза лакътната става на мъжа. Той изпусна пушката си и започна да подскача нагоре-надолу, като непрестанно и пронизително викаше нещо неразбираемо. На Франи й напомни заека Роджър, който повтаря „мооооля!“.

— Улучих го! — извика Харолд тържествуващо. — Улучих го! Улучих го!

Франи най-сетне се сети да свали предпазителя. Тъкмо го стори, когато Стю отново стреля. Мъжът с простреляния лакът падна, като този път се хвана за корема. Продължи да крещи.

— Боже мили, Боже мили! — повтаряше тихо Глен. Закри лице с ръце и се разплака.

Харолд стреля. Мъжът отскочи и престана да крещи.

Жената с тениската с надписа отново фрасна с все сила мъжа с приклада на пушката. Този път го улучи в главата. Прикладът от орехово дърво и черепът на мъжа се счупиха едновременно.

За миг настъпи тишина. Чу се чуруликането на някаква птичка.

После момичето със синята тениска, застанало разкрачено над трупа на мъжа, нададе див, първобитен рев, който щеше да преследва Франи до края на живота й.

* * *

Русото момиче се казваше Дейна Юргенс и беше от Ксения, Охайо. Момичето с надписа на тениската се казваше Сюзън Стърн. Третото, което бе стиснало мъжа с двуцевката между краката, се казваше Пати Крьогер. Другите две бяха доста по-възрастни. Най-възрастната се казвала Шърли Хамет, им съобщи Даяна. Не знаели как е името на другата, която, изглежда, бе към четиридесетте. Когато Ал, Гарви, Върджи и Рони я намерили в Арчболд преди два дни, тя била напълно неадекватна и вървяла без цел и посока.

Групата им от девет души тръгна направо през полето и си устрои лагер във фермерска къща на запад от Колумбия, точно до границата с щата Индиана. Всички бяха в състояние на шок. По-късно Франи си мислеше, че на случайния страничен наблюдател сигурно биха му се сторили като група пациенти на местната лудница на излет сред природата. Високата до бедрата им трева беше още мокра от нощния дъжд и скоро панталоните им станаха на мокри петна. Бели пеперуди с все още натежали от влагата крила летяха бавно около тях и описваха замаяно кръгове и осморки. Слънцето се опитваше да пробие през облаците. Беше само едно светло, размазано петно, което се опитваше да пробие пелената от бели облаци, покриващи небето. Но въпреки че денят бе мрачен, вече бе горещо и се дишаше тежко от влагата във въздуха. Над тях в небето кръжаха рояци от гарвани и грачеха страшно и дрезгаво. „Сега гарваните са повече от хората — помисли си Франи. — Ако не внимаваме, може да ни изкълват и да ни заличат от лицето на земята.“ Отмъщението на птиците? А дали гарваните ядат месо? Франи се опасяваше, че те са се превърнали в лешояди.

В съзнанието й, обременено от непрестанен поток от несвързани мисли, едва доловими като слънцето, скрито зад разсейващите се облаци, престрелката се разиграваше отново и отново. Главата на жената, която се разпада на парчета, след като бе улучена от двуцевката. Стю, който падаше от мотора. Ужасът, надигнал се в душата й в онзи миг, когато си помисли, че той със сигурност е мъртъв. Мъжът, който крещи: „На ви, кучки такива!“ и който се разхленчва като заека Роджър, когато Харолд го улучи. Звукът от изстрелите на брадатия, подобен на пробиване на картон с железен прът. Дивият, победоносен вик на Сюзън Стьрн, застанала разкрачена върху трупа на своя враг, докато мозъкът му, все още топъл, изтича от разцепения му череп.

Глен крачеше до Франи. Леката иронична усмивка на слабото му лице бе изчезнала. Имаше вид на обезумял. Кичури от сивата му коса се вееха като малки пеперуди, кръжащи около главата му. Той я държеше за ръката и говореше успокояващо:

— Не трябва да допускаш това да те разстройва. Такива ужасни неща… се случват. Най-добрата защита е в живота с други хора. В обществото, нали разбираш? Обществото е крайъгълният камък на арката, която наричаме „цивилизация“ — единственото средство против беззаконието. Такива неща… трябва да… просто да ги приемеш. Това беше изолиран случай. Представи си, че са джуджета! Да, точно така, джуджета или великани. Някакви изроди, чудовища. Това мога да приема. Смятам, че това се разбира от само себе си, дори бих казал, че е част от социоконституционалната етика. Ха! Ха!

Смехът му прозвуча като стенание. На всяко негово кратко изречение Франи отвръщаше с „да, Глен“, но той явно не я чуваше. Глен миришеше на повърнато. Пеперудите се блъскаха в тях и после отново политаха по своите си пеперудски работи. Бяха почти стигнали до фермата. Стрелбата бе продължила по-малко от минута. По-малко от минута, но Франи подозираше, че до края на живота си нямаше да забрави случилото се. Глен пак я потупа по ръката. Искаше й се да му каже да престане, но се страхуваше, че ако го направи, той може да се разплаче. Щеше да понесе докосването му, но не беше сигурна дали ще понесе сълзите му.

Стю и Харолд крачеха от едната им страна, а русото момиче, Дейна Юргенс, от другата. Сюзън Стьрн и Пати Крьогер вървяха от двете страни на жената, чието име не знаеха. Шърли Хамет, която не бе улучена от мъжа, който е бе държал като заека Роджър, преди да умре, вървеше малко встрани, мърмореше си нещо и от време на време се опитваше да улови някоя прелитаща пеперуда. Всички се движеха бързо, но Шърли Хамет изоставаше от тях. Прошарената й коса бе разрешена и погледът й бе замъглен като на изплашено мишле, което наднича от временното си убежище.

Харолд хвърли към Стю смутен поглед.

— Разбихме ги, а, Стю? Смазахме ги. Скъсахме им задниците.

— Да.

— Така трябваше, човече — продължи Харолд нетърпеливо, сякаш Стю беше на противоположното мнение. — Или те, или ние!

— Щяха да ви пръснат главите — промълви Дейна Юргенс. — Бях с двама други мъже, когато ни нападнаха. Застреляха Рич и Деймън от засада. След като ги убиха, изстреляха по един пълнител в главите им за всеки случай. Естествено, че така трябваше да постъпите. Иначе сега щяхте да сте мъртви.

— Иначе сега щяхме да сме мъртви! — възкликна Харолд.

— Всичко е наред, Харолд. Успокой се — смъмри го Стю.

— Естествено! — извика възторжено младежът. Започна да рови нервно в раницата си, извади шоколад „Пейдей“ и за малко да го изпусне на земята, докато му махаше опаковката. Изруга и после настървено го захапа, като го държеше с две ръце, сякаш бе близалка.

Стигнаха къщата. Харолд непрекъснато се пипаше ту тук, ту там, докато ядеше шоколада, за да се увери, че не е ранен. Гадеше му се. Страхуваше се да погледне панталона си, защото май се беше напикал, когато „веселбата“ край розовата каравана достигна връхната си точка.

* * *

Докато обядваха, разговорът се поддържаше главно от Дейна и Сюзън. Повечето от тях само поровиха из чиниите си, но всъщност никой не хапна.

Жената, чието име не знаеха, се сви в най-отдалечения ъгъл на прашната кухня. Шърли Хамет седна на масата с тях, хрупайки бисквити, като не спираше да си приказва сама.

Дейна напуснала Ксения в компанията на Ричард Дарлис и Деймън Бракнел. Колко живи са останали в Ксения? Видяла само трима — един много възрастен мъж, една жена и малко момиченце. Дейна и двамата й приятели ги попитали дали искат да тръгнат с тях, но старецът само им махнал с ръка да си вървят и изломотил, че „има работа в пустинята“.

Около 8 юли Дейна, Ричард и Деймън започнали да сънуват кошмари за някакъв зъл дух. Много страховити сънища. Рич дори си втълпил, че този зъл дух е истински човек и че живее в Калифорния, продължи разказа си Дейна. Смятал, че с този човек, ако изобщо е човек, била свързана „работата“, която имали онези тримата в пустинята. Дейна и Деймън започнали да се безпокоят за душевното състояние на приятеля си. Рич твърдял, че човекът от сънищата бил истински злодей и че събирал цяла армия от такива като него. Казал, че тази армия скоро ще тръгне на изток и ще пороби всички останали живи първо в Америка, а след това и в останалия свят. Дейна и Деймън една вечер тайно обсъдили как да избягат от Рич и стигнали до заключението, че собствените им сънища се дължат на натрапчивите халюцинации и самовнушенията на Рич.

В Уилиамстаун, след един завой на магистралата, се озовали пред огромен камион за смет, преобърнат по средата на пътя. До него били паркирани кола, комби и автомобилен кран.

— Сметнахме, че сме попаднали на някоя катастрофа — каза Даяна и стисна една бисквита между пръстите си, която се превърна в трохи. — Което именно се искаше от нас.

Слезли от моторите си, за да заобиколят камиона, и тогава четиримата злодеи (според определението на Рич) открили огън от канавката. Убили Рич и Деймън, а Дейна взели със себе си. Тя била четвъртото постъпление в тяхната зоологическа градина или харем, както сами се изразявали.

Сред другите била Шърли Хамет, която по онова време още не си говорела сама, а била почти нормална, макар че била неколкократно изнасилвана отпред и отзад и принуждавана ла прави френска любов и с четиримата мъже.

— А веднъж, когато не искаше да отиде с един от тях в храстите, Рони я би с бодлива тел по голия задник и после три дни й тече кръв от ануса.

— Боже милостиви! — възкликна Стю. — Кой беше той?

— Мъжът с двуцевката — отвърна Сюзън Стърн. — Онзи, на когото му размазах мозъка на пихтия. Иска ми се да лежи тук на пода, за да мога пак да го направя.

Брадатият с очилата го наричали просто Док. Той и Върджи били в някакво военно поделение, което било изпратено в Ейкрън, когато избухнала грипната епидемия. Работата им била „връзки с медиите“, което на езика на армията означавало „потискане и контрол над медиите“. Когато тази работа била горе-долу свършена, се заели с „контрол над тълпите“, което на езика на армията означавало, че крадците, които се опитвали да избягат, трябвало да ги застрелват, а тези, които не бягали — да ги бесят. Към 27 юни във веригата от команди, които стигали до тях, имало повече дупки, отколкото брънки. Много хора от поделението вече били болни и не можели да си вършат работата, което и без това нямало особено значение, защото жителите на Ейкрън били твърде слаби, за да могат да четат вестниците, а още по-малко да ограбват банки и бижутерски магазини. На 30 юни поделението изобщо не съществувало. Тези, които не били мъртви, избягали. Всъщност Док и Върджи били единствените двама, които са избягали и започнали нов живот като собственици на зоологическа градина. Гарви се присъединил към тях на първи юли, а Рони — на трети. От този момент насетне не допускали нови членове в своя специален малък клуб.

— Да, но след време вие жените сте станали повече от тях — намеси се Глен.

За обща изненада Шърли Хамет проговори.

— Хапчета — каза тя, гледайки ги с малките, уплашени очички на хваната в капан мишка зад посивелия си бретон. — Хапчета всяка сутрин преди ставане и всяка вечер преди лягане. Възбудителни и успокоителни. — Гласът й заглъхна и последните думи почти не се чуха. След кратка пауза тя отново си замърмори сама.

Сюзън Стърн продължи да разказва. Нея самата и една от убитите жени, Рейчъл Кармоди, ги пипнали на 17 юли, близо до Кълъмбъс. Тогава групата пътувала с две коли комби и един автомобилен кран, който използвали, за да си разчистват пътя от автомобили. Док държал аптечката в една чанта, привързана на колана си. Имал хапчета за всички случаи.

— Събуждах се сутрин, изнасилваха ме два-три пъти и после чаках Док да раздаде хапчетата — каза Сюзън със сух, прозаичен тон. — Имам предвид хапчетата за през деня. Още на третия ден… ъъъ, вагината ми, нали знаете, беше жестоко ожулена и нормалният полов акт беше изключително болезнен. Затова все се надявах, че Рони ще дойде при мене, защото той си падаше единствено по минетите. Но след хапчетата се успокояваш. Не ти се доспива, просто се успокояваш. Престава да ти пука, след като изпиеш няколко от синичките. Иска ти се единствено да си седиш с ръце в скута и да гледаш красивата гледка или да наблюдаваш как разчистват пътя с крана. Един ден Гарви се вбеси, защото едно момиче, не беше на повече от дванадесет, не искаше да… няма да ви кажа какво. Беше толкова гадно и отвратително, че не мога дори да го кажа. Гарви й пръсна черепа. Нищо не почувствах. Бях си съвсем спокойна. След време направо преставаш да мислиш как можеш да избягаш. Започваш да желаеш ония сини хапченца повече от самото бягство дори.

Дейна и Пати само кимаха в знак на съгласие.

Мъжете скоро осъзнали, че осем жени са най-оптималната бройка за тях. Когато хванали Сюзън на 22 юли, след като убили петдесетгодишния мъж, с когото пътувала, убили една доста стара жена, която била в зоологическата градина от около седмица. А когато пипнали и жената с неизвестно име близо до Арчболд, застреляли едно шестнадесетгодишно момиче, което страдало от късогледство, и го оставили да лежи в канавката.

— Док дори се шегуваше с това — каза Пати. — Предупреждаваше ни да не минаваме под стълби и да не оставаме черни котки да ни пресичат пътя. „Никога няма да позволя да станем тринайсет“ — казваше ни.

На двайсет и девети видели групата на Стю за пръв път. Зоологическата градина била разположена на лагер на една поляна за пикник, точно до междущатската магистрала, когато четиримата минали с моторите си.

— Съвсем ясно и точно ни обясниха чие място ще заемеш ти — каза им съвсем тихо Дейна и посочи с глава Шърли Хамет, която продължаваше да си мърмори и да яде бисквити.

— Горката жена! — каза Франи.

— Дейна реши, че във вас е единственият ни шанс — каза Пати. — Или по-точно казано, последният ни шанс. Във вашата група има трима мъже, Дейна и Хелън Роджет ви видели. Трима въоръжени мъже. А и Док вече бе станал доста самоуверен, че номерът му с преобърнатата каравана по средата на пътя действа безпогрешно. Винаги се държеше като началник и мъжете, когато срещнехме такива, просто му се подчиняваха. След което просто ги застрелваха. Номерът им беше просто перфектен.

— Дейна ни помоли да не пием хапчетата тази сутрин — продължи Сюзън. — Бяха станали малко нехайни и не следяха така внимателно дали наистина ги гълтаме, а и знаехме, че тази сутрин ще са много заети да изтеглят голямата каравана на средата на пътя и да я преобърнат. Не казахме на всички какъв беше планът ни. Само на Дейна, Пати, Хелън Роджет… и на едно от момичетата, което Рони застреля. И аз, разбира се, знаех. Хелън каза, че ако ни хванат, че не сме глътнали хапчетата, направо ще ни застрелят. На което й отговорих, че рано или късно ще го направят, а ако имахме поне малко късмет, щеше да е по-скоро. И тя естествено знаеше, че съм права. Затова и рискувахме.

— Държах хапчето доста дълго в устата си. Дори беше почнали да се разтваря, преди да успея да го изплюя, без да ме видят — каза Пати и погледна към Дейна. — Мисля, че Хелън е глътнала нейното и затова реагираше толкова бавно.

Дейна кимна. Тя гледаше Стю с неприкрита симпатия, което още повече разстрои Франи.

— Щяхме да успеем, дори и ако ти не беше разбрал какво става, приятелю.

— Не се усетих достатъчно бързо — каза Стю. — Следващият път ще съм по-добър. — Той стана от стола, приближи се до прозореца и се загледа навън. — Знаете ли, че това особено ме притеснява. Колко бързо започваме да схващаме всички.

На Франи никак не й хареса съчувствения начин, по който го погледна Дейна. „Няма право да го гледа така след всичко, което е преживяла. А и е много по-хубава от мене — помисли си Франи. — И искрено се съмнявам, че е бременна.“

— Такъв е станал светът, приятелю — каза Дейна. — Или се усещаш навреме, или си мъртъв.

Стю се обърна към Дейна и сякаш я видя за пръв път. Франи почувства как ревността пробожда като с нож сърцето й. „Чаках прекалено дълго — помисли си. — О, Господи, пропилях шанса си, защото чаках прекалено дълго.“

Случайно погледът й попадна върху Харолд, който се подсмихваше, като се опитваше да скрие усмивката си с ръка. Стори й се, че това е тържествуваща усмивка. Идваше й да стане, да се приближи спокойно до Харолд и да му избоде очите с ноктите си, докато крещи: „Никога, Харолд! Никога!“

Никога ли?

 

Из дневника на Франи Голдсмит

19 юли 1990 г.

О, Боже, случи се най-лошото. Поне в книгите, когато нещо такова се случи, то или е окончателно, или води до някаква съществена промяна, а в истинския живот нещата просто продължават да си текат по старому като в безкрайните телевизионни сериали. Може би трябва да предприема нещо, да рискувам, но така се страхувам какво може да се случи между тях двамата и… Знам, че едно изречение не може да завърши с „и“, обаче се страхувам да продължа мисълта си.

Нека ти кажа всичко, скъпо дневниче, макар че не е кой нае какво. Дори не ми се и мисли по тоя въпрос.

Глен и Стю отидоха до града (който се казва Джирард, Охайо) по свечеряване, за да потърсят храна, най-вече сушени и замразени продукти. Лесни са за пренасяне. Замразените храни са добри на вкус, когато се размразят, но сушените имат абсолютно еднакъв вкус — на сушени барабонки. А кога ти се е случвало сушени барабонки да ти служат за база за сравнение? Няма значение, дневниче, някои неща никога не ще се узнаят.

Попитаха ни двамата с Харолд дали искаме да ги придружим, но аз им заявих, че ми стига толкова каране за един ден. Харолд също каза, че ще остане. Щял да донесе вода, да запали огън и да я превари. Вероятно вече е бил готов с плана си. Съжалявам, че го изкарвам човек, който непрекъснато крои подмолни планове, но това е самата истина. (Забележка: Адски ни е писнало от преварена вода, която е безвкусна и БЕЗ НИКАКЪВ КИСЛОРОД, но Марк и Глен казват, че фабриките не работят отскоро и водата в реките не е чиста, особено в индустриалния североизток, затова я преваряваме за всеки случай. Всички се надяваме, че рано или късно ще намерим по-голямо количество бутилирана минерална вода, което досега вече трябваше да се е случило според Харолд, но повечето е изчезнала от магазините по мистериозен начин. Стю мисли, че навярно много хора са смятали, че заразата се предава чрез чешмяната вода и затова са си купували само минерална, преди да умрат от грипа.)

Марк и Перион ги нямаше. Казаха, че отиват да търсят диви боровинки в гората, за да си разнообразим менюто, но вероятно имаха други намерения. В това отношение се държат съвсем благопристойно и браво на тях. Аз събрах дърва за огъня, после го запалих, за да може Харолд да сложи чайника с водата да се превари. Скоро и той се появи; явно се бе изкъпал и си бе измил косата в потока. Постави чайника на огъня и се настани до мене.

Седяхме на един пън и си говорехме за това-онова, когато той изведнъж ме прегърна и се опита да ме целуне. Казвам че се опита, а всъщност успя, поне в първия момент, защото изобщо не го очаквах. После се дръпнах рязко. Сега като си припомня, ме досмешава, макар че още ме боли. Паднах по гръб от пъна. Скъсах си блузата и си ожулих доста яко гърба. Извиках от болка. Как само се повтарят нещата. Стана точно като с Джес при вълнолома, когато паднах и си прехапах езика… и това допълнително ме притесни.

Харолд веднага падна на колене до мене и взе да ме разпитва дали съм добре. Изчерви се чак до корените на измитата си коса. Опитва се да изглежда непоклатим, железен, изтънчен и фин — прилича ми на измъчен млад поет, който търси онова тъжно кафене на Уест Банк, където може да прекара деня в безделие, разговаряйки за Жан-Пол Сартр и пиейки евтино вино. Но под тази маска се крие незрял юноша, който се отдава на фантазиите си. Поне така ми се струва. Представя си, че е герой от старите филми, които дават в неделните сутрешни прожекции: Тайрън Пауър в „Капитанът от Кастилия“, Хъмфри Богарт в „Тъмният коридор“, Стийв Маккуин в „Булит“. В стресови ситуации винаги се проявява тази детинска страна от неговия характер, може би защото така упорито се е опитвал да я потиска като дете, не знам. В такива моменти ми напомня на онзи, който играеше караконджул във филма на Уди Алън, „Изсвири го пак, Сам“.

И така той падна на колене до мене и ме попита:

— Добре ли си, скъпа? — А аз се разкисках. Пак ще кажа, че нещата се повтарят! Смехът ми не бе предизвикан от абсурдността на ситуацията. Ако беше така, може би щях да се въздържа. Реакцията ми бе по-скоро истерична. Кошмарите, тревогите ми за бебето, за чувствата ми към Стю, пътуването от сутрин до вечер, болките, загубата на родителите ми, промените, които бяха настъпили… всичко това ме караше да се смея истерично. Не можах да се спра.

— Какво е толкова смешно? — попита Харолд и се изправи. Мисля, че го каза в типичния за него справедливо-обвинителен тон, обаче аз видях пред очите си не Харолд, а патока Доналд. Представих си го как се клатушка из развалините на западната цивилизация и как кряка ядосано: „Какво е толкоз смешно, а? Какво е толкоз смешно? Какво е толкоз смешно?“ Покрих лицето си с ръце и се смях, хълцах и се смях, а Харолд сигурно си е помислил, че направо съм откачила.

След известно време успях да се овладея. Изтрих сълзите си. Исках да помоля Харолд да ми погледне гърба, за да ми каже дали не съм го ожулила лошо, обаче се страхувах, че ще го възприеме като насърчение от моя страна и ще се възползва. И без това кредото му беше: „Живот, свобода и преследване на Франи.“

— Франи, много ми е трудно да ти го кажа.

— Тогава по-добре не го прави.

— Трябва — отвърна ми. Разбрах, че намекът ми няма да бъде схванат, освен ако му изкрещя да млъкне. — Франи, обичам те.

Мисля, че през цялото време съзнавах, че ще ми го каже директно. Щеше да е много по-лесно, ако искаше само да спи с мен. Любовта е много по-опасна от секса. Бях в много трудно положение. Как да кажеш „не“ на Харолд? Май начинът е само един, независимо кой стои насреща ти.

— Но аз не те обичам, Харолд.

Изглеждаше сломен и ме попита с грозна гримаса:

— Обичаш него, нали? Стю Редман?

— Не знам — отвърнах аз. Имам доста избухлив нрав, наследен, предполагам, от майка ми. Но по отношение на Харолд винаги съм полагала усилия да се владея. Но тогава почувствах, че търпението ми се изчерпва.

— Но аз знам — гласът му прозвуча пискливо, изпълнен със самосъжаление. — Всичко знам. Още от деня, когато го срещнахме. Затова не исках да дойде с нас. А и той каза…

— Какво е казал?

— Че не те иска! Че ще бъдеш само моя!

— Точно като да ти е отстъпил обувки, така ли, Харолд?

Той не отговори нищо, явно чувстваше, че е отишъл твърде далече. С малко усилие си спомних онзи ден във Фабиан. Реакцията на Харолд при срещата със Стю беше точно като на куче към друго куче, което е влязло в двора на първото. Навлязло е в неговата територия. Видях го как настръхна, готов да се бие. Разбирах, че Стю беше казал това, за да ни изведе от нивото на кучетата и да ни върне на равнището на хората. И не е ли въпросът именно в това? Имам предвид адската битка, в която участваме. Ако не е в името на това да останем хора, защо изобщо да се стараем да се държим благоприличие?

— Никой не ме притежава, Харолд. — Той изломоти нещо в отговор. — Какво каза?

— Казах, че може да ти се наложи да си промениш мнението.

Язвителната забележка беше готова на езика ми, но се въздържах. Харолд беше вперил поглед някъде в далечината и изражението на лицето му бе непроницаемо.

— Виждал съм мъже като него и преди, Франи, повярвай ми. Той е защитник в училищния отбор по футбол. В клас замеря съучениците си с фунийки, тормози ги, защото знае, че учителката ще му пише четворка, за да може да продължи да играе. Той ходи с най-красивото момиче, а тя го смята за Исус Христос. Той се изпърдява, когато учителката те покани да си прочетеш съчинението, защото е най-доброто в класа. Да, познавам идиоти точно като него. Желая ти успех, Фран!

След тази реч Харолд се отдалечи. Не успя да го направи ГРАНДИОЗНО И ВЕЛИЧЕСТВЕНО, както навярно възнамеряваше. Тръгна си по-скоро така, сякаш бе имал някаква мечта и аз току-що я бях разбила на пух и прах. Мечтата му бе нещата да се променят, а в действителност се оказваше, че нищо не се бе променило. Съчувствах му и това е самата истина. Най-вече защото, когато си тръгна, не прояви нищо от типичния за него престорен цинизъм, а явно искрено страдаше от сгромолясването на всичките му мечти, сякаш сърцето му бе прободено с нож. Беше победен. Но това, което Харолд никога не ще проумее, е, че трябва първо да промени начина си на мислене, иначе светът ще остане такъв, какъвто е, докато той самият не се промени. Трупа в себе си отказите и обидите, нанесени му от другите, както пиратите трупат откраднати съкровища…

Това е. Другите се върнаха, вечеряхме, цигарите са изпушени, раздадоха ни веронала (моят е в джоба ми, вместо да се разтваря в стомаха ми) и вече се подготвяме за спане.

Двамата с Харолд преживяхме болезнен сблъсък, който остави в мен чувството, че не сме достигнали до никакво разрешение на конфликта. Той следи отблизо поведението на двама ни със Стю и чака да види какво ще се случи.

Направо ми прилошава и се ядосвам дори сега, като пиша за това. Какво право има да ни наблюдава и следи? Какво право има да усложнява и без това сложната ситуация, в която се намираме?

Факти, които трябва да се помнят: Съжалявам, дневниче, душевното ми състояние е такова, че не мога да си спомня абсолютно нищо.

* * *

Когато Франи откри Стю, той седеше на един камък и пушеше пура. Беше изровил малка дупка в пръстта с ботуша си и я използваше като пепелник. Седеше с лице на запад, където слънцето тъкмо залязваше. Облаците се бяха разкъсали тук-там и слънцето бе успяло да надникне през една пролука. Макар да бяха срещнали четирите жени едва вчера, на всички им се струваше, че кървавата схватка се е разиграла много отдавна. Доста лесно бяха измъкнали едно от комбитата от канавката и сега с моторите образуваха истински керван, който се движеше бавно на запад по магистралата.

Миризмата от пурата на Стю й напомни за баща й и за неговата лула. Споменът събуди в нея тиха скръб, която се беше превърнала почти в носталгия. „Постепенно преодолявам мъката си от това, че те загубих, тате. Сигурно не ми се сърдиш“ — помисли си тя.

Стю се обърна, забеляза я и възкликна, очевидно доволен да я види:

— Франи, как си?

— Горе-долу — вдигна рамене тя.

— Искаш ли да седнеш на моя камък и да погледаш с мен залеза?

Тя се настани до него. Сърцето й се разтуптя. Но в края на краищата нали за това беше дошла тук? Когато той напусна лагера им, тя го проследи с поглед, така че знаеше къде да го намери, точно както знаеше, че Глен и Харолд с двете момичета бяха отишли в Брайтън, за да търсят радиопредавател (този път идеята беше на Глен, не на Харолд). Пати Крьогер беше останала да наглежда двете жени, които страдаха от психическо разстройство след преживяната битка. Шърли Хамет, изглежда, полека-лека излизаше от шоковото състояние, въпреки че в един часа през нощта се събудиха от писъците й. Тя размахваше ръце насън в самоотбрана срещу невидим нападател. Обаче състоянието на другата жена, на която още не знаеха името, се влошаваше. Седеше, хранеше се, ако й даваха в устата, но не отговаряше на въпроси. Единствено когато спеше, приличаше на нормалните хора. Дори след голяма доза веронал често стенеше и викаше насън. Франи подозираше какво сънува нещастната жена.

— Явно ни предстои дълъг път, нали? — обърна се тя към Стю.

Младият мъж не отговори веднага, сетне промълви:

— По-далече е, отколкото мислехме. Старицата вече не е в Небраска.

— Знам… — изпусна се Франи. Той я погледна с лека усмивка.

— Не си пиете хапчетата, госпожо.

— Тайната ми е разкрита.

— Не само ние двамата не ги взимаме. Говорих с Дейна тази сутрин. — Изпита ревност и страх заради начина, по който той произнесе името на Дейна. — Каза, че тя и Сюзън също не са ги изпили.

Фран кимна и се поинтересува:

— Ти защо престана? Даваха ли ти много… в онова място? Стю изтръска пепелта в импровизирания си пепелник.

— Само леки приспивателни вечер. Нямаше нужда да ме тъпчат с лекарства, и без това ме държаха здраво в ръцете си, заключен денем и нощем. Не, спрях да взимам преди три нощи… защото почувствах… че се откъсвам от реалността. — Той се замисли за момент, после продължи: — Идеята за радиото е много добра. Двупосочната връзка е важна — да предава и да приема. Един мой приятел от Арнет, Тони Леоминстър, имаше подобно радио в колата си. Страхотна машинка. Можеш да си поговориш с някого, ако искаш, или да повикаш помощ, ако имаш нужда. А тези сънища са все едно имаш точно такова радио в главата си. Само дето нещо му се е повредило и ние не можем да предаваме, а само приемаме.

— Може би е възможно и ние да предаваме — каза тихо Франи.

Той я погледна изненадано.

Седяха известно време в мълчание. Слънцето надникна за малко иззад облаците, колкото да им каже довиждане, преди да се скрие зад хоризонта. Франи добре разбираше защо първобитните хора го боготворяха. Всепоглъщащата тишина на заобикалящата ги природа я впечатляваше все повече и повече с всеки изминал ден, а слънцето и луната също започваха да й се струват по-големи и по-важни от всякога. По-близки до нея. Виждаше небесните светила такива, каквито ги бе виждала през детските си очи.

— Както и да е, престанах да ги пия. Снощи сънувах зловещия човек отново. Това бе най-ужасният ми сън досега. Той се намира някъде в пустинята, мисля, че в Лас Вегас. И Франи… мисля, че разпъва хора на кръст. Тези, които му създават проблеми.

— Какво прави?

— Това сънувах. Редица от кръстове покрай магистрала № 15, на които висяха хора.

— Това е само сън — промълви Франи, но явно беше разтревожена.

— Възможно е. — Стю дръпна от пурата, загледан в обагрените в червено облаци на запад. — Но предишните две нощи, преди да попаднем на онези маниаци, сънувах нея — жената, която се нарича майка Абигейл. Седеше в кабината на стар камион, спрял някъде на магистрала № 76. Седях до камиона и се бях подпрял на прозореца отвън. Разговарях с нея така, както си говоря сега с теб. И тя ми каза: „Трябва да ги накараш да се движите по-бързо, Стюарт. Ако една старица като мен може да го направи, то не би следвало да е никакъв проблем и за такъв як и едър тексасец като теб.“

Младият мъж се засмя, хвърли пурата си и я натисна с тока на обувката си. Някак разсеяно, все едно не съзнаваше какво прави, той прегърна Франи.

— Отиват в Колорадо — прошепна тя.

— Ами да, и аз така мисля.

— А… Дейна или Сюзън сънували ли са я?

— И двете. Снощи Сюзън е сънувала кръстовете. Точно като мен.

— Със старицата пътуват още много хора.

— Двадесет или дори повече — съгласи се Стю. — Знаеш ли, че почти всеки ден минаваме покрай хора. Но те се крият и чакат да отминем. Страхуват се от нас, но тя… предполагам, че сами ще отидат при нея. Когато са готови.

— Или при другия — каза Франи.

— Да, или при него. Фран, защо престана да взимаш веронал?

Тя въздъхна и се поколеба дали да му каже. Искаше, но се страхуваше от реакцията му. Вместо това отвърна:

— Не знаеш какво може да ти сервира една жена.

— Да, никога не се знае. Но може би има начини да се разбере какво мислят.

— Какво… — но не можа да продължи, тъй като Стю впи устни в нейните.

* * *

Лежаха на тревата във вечерния здрач. Наситеното червено на небето бе преминало в бледолилаво, докато се любеха, и сега Франи виждаше над тях първите звезди. Може би утре времето ще е хубаво за пътуване. Ако имаха късмет, можеше да прекосят Индиана.

Стю плесна един комар, който жужеше около главата му. Ризата му беше окачена на един клон. Ризата на Франи беше разкопчана до долу. Гърдите й опъваха плата. „Наедрели са — помисли си тя, — малко, но вече се забелязва.“

— Отдавна те желая — каза й Стю, без да я поглежда в очите. — Мислех, че си се досетила.

— Не исках да си имаме проблеми с Харолд. А има и още нещо, което…

— Харолд има още да расте и да поумнява. Но съм сигурен, че ако започне да се държи малко по-мъжки, от него ще излезе свестен човек. Харесваш го, нали?

— Това не е точната дума. Няма такава дума в английския език, която да определи отношението ми към Харолд.

— А как би определила отношението си към мен?

Тя го погледна, но почувства, че не може да му каже направо, че го обича, въпреки че й се искаше.

— Не — прошепна Стю, сякаш бе изразила мнение противоположно на неговото. — Просто искам да съм наясно. Предполагам, че не искаш Харолд да узнае случилото се между нас. Поне засега. Прав ли съм?

— Да — отвърна му Фран с благодарност.

— Може би така наистина е по-добре. Ако не демонстрираме чувствата си пред другите, възможно е нещата да се уредят от само себе си. Забелязах, че Харолд се заглежда по Пати. Тя е, общо взето, на неговите години.

— Не знам…

— Чувстваш някакво задължение към него, така ли е?

— Предполагам. Само ние двамата останахме в Огънкуит и…

— Такъв е бил късметът ви, Франи. Не бива да позволяваш да те командва само защото и двамата сте имали късмет да оцелеете.

— Навярно си прав.

— Мисля, че те обичам. Не ми е лесно да ти го кажа.

— И аз те обичам — каза Франи. — Но има още нещо, което…

— Знаех си.

— Попита ме защо съм престанала да взимам приспивателното. — Тя си играеше с копчетата на ризата си и не смееше да го погледне. Устните й бяха пресъхнали. — Мислех, че може да се отразят зле на бебето — прошепна тя.

— На… — каза Стю и млъкна. После я сграбчи за раменете и я обърна с лице към себе си. — Ти си бременна!

Тя кимна.

— И не си казала на никого?

— Не.

— А на Харолд? Той знае ли?

— Никой не знае, освен ти.

— Пресвети Боже! — възкликна младият мъж. Гледаше я така вторачено, че чак я плашеше. Беше си представяла две възможни реакции от негова страна. Или моментално да я изостави (както сто на сто щеше да постъпи Джес, ако научеше, че е бременна от друг), или да я прегърне, да й каже да не се тревожи, че той ще има грижа за всичко. Никога не бе очаквала, че ще я гледа така изумено и изпитателно. Това й напомни за онази вечер, когато сподели с баща си, че е бременна. Той я бе погледнал почти по същия начин. Съжаляваше, че не беше казала истината на Стю, преди да се любят. Може би ако му беше казала, изобщо нямаше да има желание да се люби с нея или поне нямаше да има чувството, че се е възползвала от слабостта му, че тя е… как беше онзи израз, „похабена стока“. Дали мислеше така за нея? Лицето му бе непроницаемо.

— Стю? — подкани го тя с уплашен глас.

— Не си казала на никого? — повтори той.

— Не знаех как да го направя. — Очите й се напълниха със сълзи.

— Кога трябва да се роди?

— През януари. — Тя се разплака.

Стю я прегърна. Показа й, че всичко беше наред, без да промълви нито дума. Не й каза да не се тревожи и че ще има грижа за всичко, но отново се люби с нея и тя си помисли, че никога досега не се е чувствала толкова щастлива.

Нито един от двамата не забеляза Харолд, който стоеше зад храстите, притаил се в сянката, сякаш бе лошият човек от сънищата им. Нито един от двамата не видя как той присви злобно очи, когато Франи извика от удоволствие накрая, щом достигна до оргазъм.

Когато свършиха, беше съвсем притъмняло.

Харолд безшумно се отдалечи.

Из дневника на Франи Голдсмит

1 август 1990 г.

Снощи не писах нищо. Бях прекалено развълнувана, твърде щастлива. Със Стю сме заедно.

Той се съгласи с мене, че ще е най-добре да запазя тайната за Самотния рейнджър колкото се може по-дълго, поне докато се установим някъде за постоянно. Аз нямам нищо против да останем в Колорадо. Така, както се чувствам тази вечер, мисля, че бих се съгласила да отида и до планините на Луната. Това дали не прозвуча като мисъл на оглупяла от любов ученичка? Е, ако в дневника си не мога да се отпусна и да се държа като оглупяла от любов ученичка, то къде тогава бих могла да го сторя?

Но трябва да спомена още нещо по темата за Самотния рейнджър. Свързано е с моя майчински инстинкт. Дали изобщо съществува такова нещо? Мисля, че да. Вероятно се дължи на хормоните. От няколко седмици не се чувствам на себе си, но ми е трудно да разгранича промените, настъпили в мен в резултат на бременността ми, и тези, причинени от ужасната катастрофа, която ни сполетя. Но изпитвам някакво чувство на ревност (думата „ревност“ едва ли е най-подходяща в случая, но по-точна не мога да намеря тази вечер), чувство, че си се приближил до центъра на Вселената и трябва да браниш мястото си. Затова именно приспивателното ми се струва по-опасно дори от кошмарите, макар да съзнавам, че хапчетата изобщо няма да навредят на бебето, не и в тези незначителни дози, които ни раздават. Тази ревност, предполагам, се дължи отчасти и на любовта, която изпитвам към Стю Редман. Имам чувството, че не само ям, но и обичам за двама.

Трябва да приключвам. Имам нужда от сън, независимо какво ще сънувам, когато заспя. Не успяхме да изминем толкова път, колкото ни се искаше през Индиана. Имаше страхотно задръстване от превозни средства близо до Елкат, което доста ни позабави. Повечето от тях бяха военни. Имаше доста трупове на войници. Глен, Сюзън, Дейна и Стю взеха всичкото оръжие, което успяха да намерят — двадесетина карабини, няколко гранати и гранатохвъргачка — точно така се казва, приятели. Докато аз пиша, Харолд и Стю проучват как действа. Имат седемнадесет-осемнадесет гранати. Моля ти се, Господи, само да не се убият с това нещо!

Като стана дума за Харолд, скъпо дневниче, трябва да ти кажа, че той НЕ ПОДОЗИРА АБСОЛЮТНО НИЩИЧКО (звучи ми като реплика от някой филм с Бети Дейвис). Когато настигнем групата на майка Абигейл, предполагам, че ще трябва да му кажем. Няма да е честно да продължаваме да крием от него, каквото ще да става.

Но днес беше много по-весел и жизнерадостен от когато и да било. Толкова широко се усмихваше, че се изплаших да не получи мускулна треска на лицето! Той сам предложи на Стю заедно да проучат опасната гранатохвъргачка и… Но ето, че идват към мене. Ще довърша по-късно.

* * *

Франи спеше дълбоко, както и всички останали, с изключение на Харолд Лодър. Малко след полунощ той стана, приближи се тихичко и се загледа в нея. Сега не се усмихваше, въпреки че усмивката не слезе от лицето му през целия ден. На моменти имаше чувството, че физиономията ще му се разцепи от хилене и побърканият му от мисли мозък ще изтече през цепнатината. Може би поне така щеше да му поолекне.

Стоеше и я гледаше, заслушан в лятната песен на щурците. Сега бяха горещниците — от 25 юли до 28 август.

Франи спеше сладко, подложила пуловера под главата си. Раницата й беше до нея.

Всеки с удоволствията си, Фран.

Той приклекна и изтръпна, когато ставите на коленете му изпукаха, ала никой не помръдна. Откопча раницата й, развърза връвта и бръкна вътре. Запали тънко като молив фенерче и огледа съдържанието на раницата. Франи измърмори насън и се обърна на другата страна. Харолд се вцепени. Намери това, което търсеше на дъното, под три чисти блузи и карта с протрити краища. Една тетрадка. Извади я, отвори я на първата страница и освети с фенерчето написаното със сбития, но изключително четлив почерк на Франи.

 

6 юли 1990 — След известно убеждаване господин Бейтман се съгласи да дойде с нас…

 

Харолд затвори тетрадката и се вмъкна обратно в спалния си чувал. Имаше чувството, че отново е малко момче без приятели (до около тригодишна възраст беше сладко детенце а оттам насетне се превърна в грозна и дебела пародия на човек) и с много врагове. Родителите му, общо взето, не му обръщаха внимание, а отдаваха повече от необходимото на Ейми, която бе поела дългия път на победителка в конкурса за красота в Атлантик Сити. Затова бе потърсил утеха в книгите, затова нощем под завивките, докато четеше, осветявайки печатните страници с фенерче, с разширени от вълнение очи той се превръщаше в Лонг Джон Силвър, в Тарзан или във Филип Кент, без дори да усеща вонята на собствените си газове. Същото това момче сега се беше пъхнало в спалния чувал, за да чете на светлината на фенерчето дневника на Фран.

Миг преди да започне в него, прозвуча гласът на здравия разум: „Харолд! Спри!“ Той бе така мощен, че младежът се разтрепери като лист. И за малко наистина щеше да се откаже. Стори му се дори, че е възможно да върне дневника откъдето го беше взел, да се откаже и от Франи, да ги остави със Стю да вървят по своя път, преди да се случи нещо ужасно и непоправимо. За момент си помисли, че може да не пие от горчивата чаша, а да изсипе съдържанието й и да я напълни с нещо друго, което светът му предлага. „Откажи се, Харолд, не го прави“ — молеше го този здравомислещ глас, ала вече беше твърде късно.

На шестнадесет се бе отказал от Бъроуз, Стивънсън и Робърт Хауърд, тъй като бе привлечен от друг вид романи, които едновременно харесваше и ненавиждаше. Романи не за пирати и ракети, а за момичета в прозрачни копринени нощници, които падаха на колене пред него върху сатенени възглавници, докато Харолд Велики седеше отпуснат на трона си, готов да ги накаже с тънък кожен каиш или с бастун със сребърна топка. Фантазиите му бяха горчиви и в тях по едно или друго време се бяха появявали всички хубави момичета от гимназията на Огънкуит. Мечтите му винаги завършваха с мокри гащи. Изпразването на семенната течност не му носеше наслада, а беше по-скоро някакво проклятие. После заспиваше, като оставаше спермата да засъхне на люспи по корема му. Всеки с удоволствието си. И той се загърна като със стари, пожълтели чаршафи с всички неосъществени, мрачни фантазии, с всички огорчения — стари негови познати, които нямаше да умрат никога; зъбите им винаги щяха да си останат остри; смъртоносната им обич никога нямаше да угасне.

Отвори на първата страница, насочи фенерчето си към листа и зачете.

Един час преди разсъмване върна дневника в раницата и я закопча. Не взе някакви особени предпазни мерки. „Ако Франи се събуди — помисли си той хладнокръвно, — ще я убия и ще избягам.“ Къде щеше да отиде? На запад. Но нямаше да спре нито в Небраска, нито в Колорадо, о, не, в никакъв случай.

Тя не се събуди.

Върна се в чувала си. С горчиво чувство започна да онанира. Когато след това най-сетне заспа, сънят му беше неспокоен. Сънува, че лежи проснат сред камънаците на стръмен склон на дълбока урва и бавно умира. Високо в небето, понесени от топлите въздушни течения, кръжаха лешоядите и го чакаха да умре, за да се нахранят с него. Нямаше луна, нито звезди…

Сетне в мрака се отвори едно страшно Червено око: лукаво като на лисица, тайнствено, свръхестествено.

Окото го повика.

На запад, където сенките вече се събираха, изпълнявайки в здрача танца на смъртта.

* * *

При залез се установиха на лагер западно от Джолиет, Илиноис. Бяха взели каса бира, приказваха, смееха се. Смятаха, че са загърбили всичко лошо в щата Индиана, който бяха прекосили през деня. Всички забелязаха доброто настроение на Харолд, когото никога досега не бяха виждали толкова весел.

— Знаеш ли, Харолд — каза му Франи по-късно вечерта, когато увеселението беше към края си, — не си спомням да съм те виждала такъв. Случило ли се е нещо?

Той само й намигна и каза:

— Всеки с удоволствието си, Фран.

Тя също му се усмихна, макар да не разбра думите му. Знаеше, че е в неговия стил да не се доизказва. Реши, че това няма значение. Важното беше, че нещата най-сетне се оправяха.

* * *

Тази нощ Харолд започна да си води дневник.