Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

11.

Във фоайето Лари откри уморена възрастна негърка, която му обясни, че Али Ъндърууд май проверява инвентара в склада на двайсет и четвърти етаж. Качи се в асансьора, усещайки как хората наоколо хвърлят погледи към челото му и веднага извръщат очи. Раната вече не кървеше, но бе покрита с грозна засъхнала коричка.

Двайсет и четвъртият етаж беше зает от канцелариите на някаква японска компания за фотоапарати и кинокамери. Цели двайсет минути Лари обикаля по коридорите, безуспешно търсейки майка си. Чувстваше се като последен идиот. Повечето служители на компанията бяха американци, но имаше и достатъчно японци, за да се чувства със своите сто осемдесет и пет сантиметра не само последен, а и твърде висок идиот. Дребните мъже и жени с дръпнати очи гледаха засъхналата кръв по лицето и ръкава на сакото му с безизразни усмивки, в които се таеше ориенталско коварство.

Най-сетне зад огромните папрати в един ъгъл зърна врата с надпис ПОЧИСТВАНЕ И ПОДДРЪЖКА. Завъртя дръжката. Беше отключено и той надникна вътре. Майка му наистина беше там, облечена с безформена сива престилка, ластични чорапи против разширени вени и платнени обувки с каучукови подметки. Косата й беше пристегната плътно с черна мрежичка. Стоеше с гръб към него. Държеше някакъв списък и броеше кутиите препарат за почистване, подредени по високите лавици. Изведнъж Лари усети неудържимо желание да се обърне и да избяга. После да иде право в гаража на две пресечки от нейния апартамент и да вземе датсуна. Нищо, че беше платил за два месеца. Просто да седне в колата и да отпрати. Накъде? Накъдето и да е. Бар Харбър, Мейн. Тампа, Флорида. Солт Лейк Сити, Юта. Всяко място беше добре дошло, стига само хоризонтът милосърдно да укрива Дюи Тестето и този килер, изпълнен с дъх на сапун. Дали е от луминесцентното осветление или от раната на челото, но главата го цепеше просто непоносимо. Я стига си циврил, скапаняк такъв. — Здравей, мамо — каза той.

Жената леко трепна, но не се обърна.

— А, Лари. Значи се върна.

— Аха. — Той пристъпи от крак на крак. — Исках да ти се извиня. Трябваше снощи да се обадя…

— Да. Нямаше да е зле.

— Бях с Бъди. Ние… ъъъ… малко се пораздвижихме. Обикаляхме из града.

— Така си и мислех. Нещо от тоя сорт.

Тя избута до етажерката малка табуретка, стъпи на нея и взе да брои бурканите с паркетин на горния рафт, докосвайки с пръсти всеки от тях. Трябваше да се повдига на пръсти и когато зърна над края на ластичните чорапи сбръчкана бяла плът, Лари бързо извърна очи, защото в главата му изневиделица изплува притчата за третия син на Ной, който видял как баща му лежи пиян и гол върху рогозката. Заради тоя грях горкият образ бил обречен навеки да бъде дървар и водоносец. И затова, драги приятели, днес ни спохождат расови вълнения. Слава на Господа.

— Само това ли имаше да ми кажеш? — запита майка му, като го погледна за пръв път.

— Ами… да кажа къде съм бил и да ти се извиня. Грозно постъпих.

— Да, — съгласи се тя. — Но ти винаги си имал и грозни черти в характера, Лари. Да не мислиш, че съм забравила?

Лицето му пламна.

— Слушай, мамо…

— Имаш рана на челото. Да не би някоя стриптизьорка да те е одрала със сутиен? — Тя пак се обърна към етажерката, привърши с горния ред буркани и отметна нещо в списъка. — Тая седмица някой пак е прибрал два буркана паркетин. Ама че народ.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам! — повиши глас Лари. Трепна не тя, а той самият. Мъничко.

— Да, каза го вече… Ако не спрат тия пусти кражби на паркетин, мистър Гиогън пак ще ни чете конско.

— Не съм се бил по кръчмите и не съм ходил на стриптийз. Нищо подобно. Беше просто…

Така и не довърши. Майка му се извърна с подигравателно вдигнати вежди — Лари отлично помнеше това изражение.

— Какво беше?

— Ами… — Напразно се мъчеше да измисли правдоподобна лъжа. — Беше… Ъъъ… Беше… решетеста лъжица.

— Значи някой те е помислил за пържено яйце? Страхотно сте си прекарали тая нощ двамата с Бъди.

Пак бе забравил, че тя умее да го обгражда с примки. Открай време си беше такава и навярно никога нямаше да се промени

— Момиче беше, мамо. Замери ме с лъжицата.

— Е, няма що, добре се е прицелила — каза Алис Ъндърууд и отново му обърна гръб. — Тая проклетница Консуело пак крие заявките. Не че има голяма полза от тях; каквото ни трябва, никога не идва, обаче ни затрупват с разни глупости дето, да ме убиеш, не знам какво да ги правя.

— Мамо, сърдиш ли се?

Тя изведнъж отпусна ръце. Раменете й провиснаха.

— Не ми се сърди — прошепна Лари. — Нали не се сърдиш? А? Алис се обърна и той забеляза в очите й неестествен блясък — е, всъщност си беше съвсем естествен, но едва ли се дължеше само на луминесцентните лампи. В главата му съдбовно отекна гласът на момичето с устната кухина: „Хич не си никакво свястно момче.“ Защо изобщо се бе прибрал у дома, ако смяташе да й сервира подобни истории… и да се оправдава с нейното поведение?

— Лари — тихо изрече тя. — Лари, Лари, Лари.

За момент му се стори, че това ще е всичко; дори се надяваше да е така.

— Само това ли можеш да кажеш? „Не ми се сърди, моля те, мамо, не се сърди.“ Слушам те по радиото и макар че не харесвам песента, много се гордея. Хората питат дали наистина си ми син и аз казвам: да, Лари е. Казвам им, че пееш още от малък и не лъжа, нали?

Той кимна безпомощно, защото не смееше да проговори.

— Разправям им как още в първия гимназиален клас взе китарата на Дони Робъртс и след половин час свиреше по-добре от него, макар че той ходеше на уроци от години. В теб има талант, Лари, не е нужно някой да ми го казва, особено пък ти. Сигурно си го усещал, защото само от липса на талант не съм те чувала да се оплакваш. После си тръгна. Опявам ли ти за това? Не. Момчетата и момичетата винаги си тръгват. Такъв е светът. Може и да не ни харесва, но така е. А сега се връщаш. Трябва ли някой да ми обясни защо? Не. Връщаш се, защото може и да си стигнал върха на хитовете, обаче си се забъркал в някаква каша там, на Западния бряг.

— В нищо не съм се забърквал! — разпалено възрази той.

— Забъркал си се и още как. По всичко личи. Отдавна съм ти майка, Лари, тъй че не ми пробутвай врели-некипели. Винаги си бил такъв — нямаш ли неприятности на главата веднага хукваш да ги търсиш. Понякога съм си мислила, че с радост минаваш на другия тротоар, само и само да стъпиш в кучешко лайно. Бог ще ми прости злата дума, защото знае, че казвам истината. Дали ти се сърдя? Не. Разочарована ли съм? Да. Надявах се, че ония места ще те променят. Но съм грешила. Тръгна си като малко момченце в мъжко тяло и се връщаш съвсем същият, само дето си с модна прическа. Знаеш ли защо си дойде според мен?

Той я гледаше, искаше да каже нещо, но единственото, което му хрумна, би вбесило и двамата: „Не плачи, мамо, моля те.“

— Мисля, че си дойде, защото нямаш представа къде другаде да отидеш. Нямаш представа кой друг би те приел. Никому не съм казвала лоша дума за теб, Лари, даже на собствената си сестра, но щом ме докарваш дотам, ще ти кажа точно какво мисля. Мисля, че си използвач. Винаги си бил такъв. Сякаш когато те е създавал в моето тяло, Господ е пропуснал нещо. Не че си лош, не това имам предвид. Бог ми е свидетел, след смъртта на баща ти живяхме из разни места, където би станал същинско чудовище, ако имаше зла жилка в теб. Най-лошото, дето си правил, май беше, когато те спипах да драскаш неприлична дума в коридора на оная сграда в Куинс. Помниш ли?

Лари помнеше. Тогава тя бе написала същата дума на челото му и после го бе накарала да обиколи квартала три пъти. Повече никога не му бе хрумвало да драска по стени или стълбове.

— Най-страшното, Лари, е, когато имаш добри намерения. Понякога ми се струва, че бих си отдъхнала, ако беше наистина зъл. А сега сякаш отлично разбираш къде е бедата, но не и как да я отстраниш. Аз също не знам. Докато беше малък, опитах по всички възможни начини. Оная дума на челото ти беше само един от тях… вече се бях отчаяла, инак за нищо на света не бих постъпила тъй жестоко с теб. Използвач си, това е. Дойде при мен, защото знаеше, че съм длъжна да давам. Не на всички, но на теб непременно.

— Ще се изнеса — каза той и всяка отделна дума се отронваше от гърлото му като сухо кълчищено топче. — Още днес.

И чак тогава му хрумна, че просто не е в състояние да се изнесе, поне докато Уейн му изпрати поредния чек за процентите… или по-точно остатъците, след като най-настървените псета в Лос Анджелес са отхапали своя пай. Имаше си Достатъчно текущи разходи — наем за паркинга и поредната вноска за колата, която трябваше да изпрати най-късно до петък, ако не искаше да го търсят чрез полицията. А след снощния гуляй, който бе започнал тъй невинно в компанията на Бъди, годеницата му и нейната приятелка с устната кухина (чудесно момиче от Бронкс, Лари, ще ти допадне, има страхотно чувство за хумор), парите малко не му достигаха Или не. Откровено казано, просто беше останал без пукнат грош. При тази мисъл го обзе паника. Къде да отиде, ако напусне апартамента на майка си? В хотел? Да, ако става дума за някой развъдник на дървеници. На всяко друго място портиерът би се скъсал от смях, а после би му рекъл да се пръждосва. Беше облечен прилично, но портиерите знаеха. Винаги знаеха, копелетата. Направо надушваха кой е с празен портфейл.

— Недей — тихо каза тя. — Искам да останеш, Лари. Напазарувах специално за теб. Може би си забелязал. Пък и се надявах довечера да поиграем джин-руми. Лари неволно се усмихна.

— Мамо, изобщо не я разбираш тая игра.

— Да сложим по цент на точка и ще те отупам за нула време, малкия.

— Е, ако ти дам сто точки преднина…

— Слушай, момченце — изкиска се тя. — Май на тебе ще ти трябват сто точки преднина. Остани, Лари. Какво ще речеш?

— Добре — кимна той. За пръв път през този ден се чувстваше добре, наистина добре. Някакво тихо гласче нашепваше в ухото му, че пак използва, че си е все същият Лари, дето гледа да се повози за чужда сметка, но той не желаеше да слуша. В края на краищата собствената му майка го молеше. Вярно, преди това бе изрекла тежки думи, но молбата си е молба, нали така? — Слушай сега. На четвърти сме на стадиона, аз плащам билетите. И без това ще е за твоя сметка, като те одера довечера.

— Ти и домат не можеш да обелиш — добродушно отвърна тя и пак се покатери на табуретката. — В края на коридора има мъжка тоалетна. Бягай да се поизмиеш. После вземи от чантата ми десет долара и иди на кино. Тук-там по Трето Авеню все още има свестни салони. Само не се пъхай из ония бърлоги около Четирийсет и девета улица и Бродуей.

— Скоро ще дойде мой ред да ти давам — обеща Лари. — Тази седмица песента е на осемнайсето място в класацията на „Билборд“. Като идвах насам, прелистих списанието на един павилион.

— Чудесно. Щом си толкова богат, защо не го купи? Изведнъж нещо заседна на гърлото му. Той опита да се изкашля, но това не помогна.

— Добре де, не ми обръщай внимание — каза майка му. — език като своенравен кон. Хукне ли веднъж, няма, додето не се измори. Знаеш ли какво? Вземи петнайсет, Лари. Назаем. Знам, че ще ми ги върнеш рано или късно.

— Ще ти ги върна — кимна Лари. После пристъпи напред и я дръпна за роклята като малко дете. Тя сведе глава към него. Лари се надигна на пръсти и я целуна по бузата. — Обичам те, мамо.

По лицето й се изписа изненада — не от целувката, а от думите, или може би от тона, с който бяха изречени.

— Ами че аз си го знам, Лари.

— А пък онуй, дето го рече… че съм имал неприятности. Права си, има такова нещо, но не е…

Гласът й внезапно стана строг и студен. Толкова студен, че го обзе страх.

— Не искам нищо да знам.

— Добре. Слушай, мамо, кой е най-добрият киносалон наоколо?

— „Лукс Туин“, обаче не знам какво дават в момента.

— Няма значение. Знаеш ли какво си мисля? Има три неща, които се намират из цяла Америка, но само в Ню Йорк са на висота.

— Тъй ли, мистър критик от „Ню Йорк Таймс“? И кои са те?

— Филми, бейзбол и хот-дог. Майка му се разсмя.

— Не си глупав, Лари… и никога не си бил.

После той отскочи до мъжката тоалетна. Изми кръвта от челото си. Върна се и отново целуна майка си. Взе петнайсет долара от протритата черна чанта. Отиде в „Лукс Туин“. И два часа гледа как някакъв полудял, злобен призрак на име Фреди Крюгер завлича сума ти девойчета в тресавището на собствените им кошмари, където загиват всички освен една — главната героиня. Изглежда, накрая загина и Фреди Крюгер, но нещата не бяха много ясни, а тъй като филмът беше продължение на нещо по-старо и имаше доста публика, Лари реши, че тоя тип с бръсначи на пръстите скоро ще се завърне на екрана. Изобщо не подозираше, че един досаден звук зад гърба му вещае края на всичко: нямаше да има никакво продължение, а съвсем скоро нямаше да има и филми.

На задния ред някой кашляше.