Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 99 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СБЛЪСЪК. ЧАСТ І. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Любомир Николов, Весела ПРОШКОВА, Весела ЕЛЕНКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 446. Цена: 180.00 лв. ISBN: 954-409-113-0.

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Александра ГЛАВАНАКОВА [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 351. Цена: 170.00 лв. ISBN: 954-409-114-9

СБЛЪСЪК. ЧАСТ ІІІ. Изд. Плеяда, София. 1996. Роман. Превод: от англ. Мария Ракъджиева [The Stand / Stephen KING]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 464. Цена: 200.00 лв. ISBN: 954-409-115-7

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Атанасова

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Сблъсък (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сблъсък
The Stand
АвторСтивън Кинг
Създаване1978 г.
САЩ
Първо издание1978 (в по-разширен вариант е издадена през 1990) г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър, пост-апокалипсис, фантастика
Видроман
ПредходнаСияние
СледващаМъртвата зона
Сблъсък в Общомедия
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Сблъсък (на английски: The Stand) е пост-апокалиптичен роман на ужасите на Стивън Кинг от 1978 г. Адаптиран е за телевизията през 1994 г., както и за комикс издаден от Марвел в 6 части.[1][2]

Кратко резюме

Сюжетът проследява събитията, случили се след разпространяването на смъртоносен вирус, съхраняван в свръхсекретна лаборатория. Вирусът убива за 24 часа. Групата оцелели трябва да се бори за живота си в един свят на разруха, смърт, глад и срещу злото, приело образа на могъщ магьосник, наречен Рандъл Флаг.

Край на разкриващата сюжета част.

Източници

  1. King: Marvel to Adapt The Stand as a graphic novel[неработеща препратка], Newsarama, посетен на 15 септември 2009
  2. 1979 Award Winners & Nominees // Worlds Without End. Посетен на 15 септември 2009.

Външни препратки

58.

Фран и Лари седяха в кухнята и пиеха кафе. Откъм долния етаж долитаха звуци от китара — Лио свиреше на инструмента, който Лари му бе помогнал да избере в музикалния магазин. Беше скъпа китара „Гибсън“, ръчна изработка. Сетне му бе взел грамофон с батерии и дузина плочи с кънтри и блус. Сега Луси пееше заедно с момчето и до тях достигаше учудващо добрата имитация на „Бекуотьр Блус“, изпълняван навремето от Дейв ван Ронк.

„Цели пет дни дъжд валя и небето страшно потъмня. Нещо лошо става днес в залива съседен.“

През вратата към дневната Фран и Лари виждаха Стю, седнал на любимото си кресло, с дневника на Харолд в скута му. Седеше така от четири следобед, а сега бе девет и се бе мръкнало. Беше отказал да вечеря. И докато Франи го наблюдаваше, обърна нова страница.

Долу Лио свърши песента и настъпи тишина.

— Свири добре, нали? — обади се Фран.

— Много по-добре от мен — заяви Лари и отпи от кафето си. Тогава отдолу неочаквано долетя ритъм на не много известен блус, при което чашата на Лари замръзна във въздуха. Гласът на Лио се присъедини към бавния ритъм:

Не съм дошъл да се бия и неприятности да създавам,

но един-единствен въпрос ти задавам:

„Мила, де го твоят мъж?

Де го, скъпа…

Скъпа, де го твоят мъж?“

Лари разля кафето си.

— Ох! — възкликна Фран и стана за салфетка.

— Остави на мен — каза той.

— Не ставай.

Фран взе кърпата за бърсане на съдове и избърса петното. — Спомням си тази песен. Беше на мода точно преди супергрипа. Трябва да я е чул в града. — Предполагам.

— Как се казваше онзи човек, дето я пееше?

— Не помня — отвърна Лари. — Толкова бързо им минаваше модата.

— Да, но ми е много позната — каза тя, изстисквайки кърпата над мивката. — Странно е как понякога имаш чувството, че някое име е на върха на езика ти, а не можеш да го кажеш, нали?

— Да — съгласи се Лари.

Стю затвори дневника и вниманието на Фран се отклони към него. Първо погледна към пистолета на бедрото му.

Носеше го, откакто го бяха избрали за шериф и непрекъснато се шегуваше, че има опасност да си простреля крака. Франи смяташе, че шегите му никак не са смешни.

— Е, какво ще кажеш? — попита Лари.

На лицето на Стю бе изписано силно безпокойство. Остави дневника на Харолд на масата и седна. Фран му предложи кафе, но той поклати глава.

— Не, благодаря ти, скъпа — Погледна към госта с отсъстващ, разсеян поглед. — Прочетох го целия и ме заболя главата. Не съм свикнал да се взирам в буквите толкова дълго. Последната книга, която прочетох на един дъх, бе за някакви зайци. Купих я за племенника си и като я започнах, не можах да я оставя.

Замисли се за момент.

— И аз съм я чел. Чудесна е — обади се Лари.

— В нея се разказваше за зайци — продължи Стю — големи, добре охранени зайци, които си живееха чудесно. В света им ставаше нещо страшно, но тях хич не ги беше грижа. Само… само че онзи фермер…

Лари допълни:

— Не закачал животните, така че да си взима по някой заек, когато му се прияде или пък ги продавал. Във всеки случай притежавал е малка заешка ферма.

— Да. Та ставаше дума за заека Силвъруид, който пишеше поеми за лъскавия тел — примката, с която фермерът ловеше събратята му. Силвъруид пишеше поеми за това. — Уморено поклати глава. — И точно за него ми напомня Харолд. За заека Силвъруид.

— Харолд е болен — намеси се Фран.

— Да — отвърна Стю и запали цигара. — И много опасен.

— Какво да предприемем? Да го арестуваме ли? Стю леко почука по корицата на дневника.

— Двамата с Надин са намислили да направят нещо, което да им осигури добър прием на запад. Но тук не е написано какво е то.

— Но се споменават много хора, към които не изпитва добри чувства — каза Лари.

— Да го арестуваме ли? — отново попита Фран.

— Не зная. Смятам че трябва да го обсъдим на заседанието на комитета. Какви въпроси ще разглеждаме утре вечерта, Лари?

— Ами, дневният ред е разделен на две части: обществени и лични въпроси. Брад иска да поговорим за неговия екип. Ал Бандел иска да представи предварителен доклад за комитета по законността. Чакай да помисля… Джордж Ричардсън ще говори за приемните часове в клиниката на „Дакота Ридж“. след него искаше да говори Чад Норис. След като си отидат, ще останем само ние.

— Ако помолим Ал Бандел да остане след това и да му разкажем за Харолд, дали ще си държи езика зад зъбите?

— Несъмнено — обади се Франи. Стю печално заяви:

— Колко жалко, че съдията не е при нас. Бях се привързал към него.

Замълчаха за миг, замисляйки се къде ли се намира сега старецът. Отдолу се разнасяха звуци на китара. Лио свиреше „Систър Кейт“, подражавайки на Том Ръш.

— Имаме само две алтернативи. Длъжни сме да ги изолираме от обществото, но, по дяволите, не ми се иска да ги хвърлим в затвора.

— Тогава какво да предприемем? — попита Лари. Фран отвърна вместо Стю:

— Изгнание.

Лари се обърна към нея. Стю бавно кимна, втренчен в огьнчето на цигарата си. — Да ги изгоним от града? — попита Лари.

— И двамата — каза Стю.

— При това положение дали Флаг ще ги приеме? — попита младата жена.

Стю вдигна поглед към нея.

— Скъпа, това не е наш проблем.

Тя кимна и си помисли: „О, Харолд, не исках да стане така.“

— Имате ли някакви предположения за това, което се канят да направят?

Лари вдигна рамене:

— Трябва да поставим този въпрос пред комитета. Но аз самият също се досещам за нещо.

— Какво например?

— Електростанцията. Саботаж. Да се опитат да ви убият двамата с Фран. Това бе първото, което ми дойде наум.

Фран изглеждаше бледа и уплашена. Лари продължи:

— Струва ми се, че Харолд тръгна да търси майка Абигейл с теб и Ралф, надявайки се да му се предостави възможност да те убие.

— Имаше такава възможност.

— Може би, но се е уплашил.

— Престанете, моля ви — тихо изстена Франи.

Стю стана и отиде в дневната. Там беше включеният към акумулатор радиопредавател. След малко успя да се свърже с Бред Кичнър.

— Бред, умнико! Говори Стюарт Редман. Можеш ли днес да организираш нощно дежурство в електростанцията?

— Разбира се — чу се гласът на Бред. — Защо, по дяволите?

— Работата е деликатна. Току-що научих, че може би ще има опит за саботаж.

Отговорът на Бред се състоеше от ужасни псувни. Стю усмихнато кимна към микрофона.

— Разбирам чувствата ти. Дежурството е само за тази нощ, може би за следващата, доколкото ми е известно. След това всичко ще се върне към нормалния ритъм.

Бред заяви, че няма да му се наложи да обикаля дълго, за да събере дузина доброволци, готови да кастрират всеки бандит.

— Рич Муфат замесен ли е?

— Не, не е Рич. После ще ти обясня, става ли?

— Добре, Стю. Ще организирам дежурство. Стю изключи приемника и се върна в кухнята.

— Вие също пазете тайна. Знаете ли, тази работа никак не ми харесва. Старият плешив социолог може и да излезе прав.

Можехме да живеем тук като принцове, ако бяхме поискали.

Фран сложи ръка върху неговата.

— Искам двамата да ми обещаете да уредите този въпрос утре вечерта. Изгарям от желание всичко да приключи.

Лари кимаше.

— Изгнание. Да. Не ми беше идвало наум, но може би е най-доброто решение. Е, ще отида да взема Луси и Лио и се прибираме у дома.

— Ще се видим утре — каза Стю.

* * *

Призори на втори септември Харолд стоеше на платото Сънрайз и се взираше надолу. Градът тънеше в мрак. Надин спеше в малка двуместна палатка, която бяха взели заедно с другата туристическа екипировка, когато тайно напуснаха Боулдър.

„Ще се върнем, и то триумфално“ — помисли си той, ала знаеше, че ще им бъде трудно.

Подлите кучи синове му бяха отнели всичко — Франи и самоуважението му, сетне дневника, сега и надеждата му. Чувстваше се ограбен.

Силният вятър разрошваше косата му и караше опънатото платно на палатката да плющи като изстрели от картечница. Зад него Надин изстена в съня си. Харолд си помисли, че тя е не по-малко отчаяна от него, може би дори още повече. Стенеше насън, което означаваше, че я преследват кошмари.

„Но запазих здравия си разум. Мога да го направя. Ако бъда приет, независимо какво ме чака, и съм с ума си, това ще означава нещо. Да, нещо.“

Питаше се дали сега са там долу, Стю и приятелите му, обградили малката му къща, с намерение да го арестуват и да го хвърлят в затвора. Щеше да влезе в историята (ако някой от онези сантиментални глупаци си водеше бележки) като първия затворник в Свободната зона. Добре дошли, трудни времена. Ястреб е опандизен! Има да чакате… Бе поел по пътя си и помнеше как Надин сложи ръката му върху напълно побелялата си коса. „Твърде късно е, Харолд.“ Очите й бяха като на мъртвец.

— Добре — прошепна той. — Ще приключим с това.

Есенният вятър виеше в клоните на дърветата.

* * *

Комитетът на Свободната зона се събра четиринайсет часа по-късно в дома на Ралф Брентнър и Ник Андрос.

— Е, момчета, да започваме — каза Стю, почуквайки по масата.

Глен и Лари седяха до камината с гръб към огъня. Ник, Сюзън Стьрн и Ралф се бяха настанили на канапето. Ник държеше неизбежния молив и бележник. Бред Кичнър стоеше до вратата с кутия бира в ръка и говореше с Ал Бандел, който пиеше уиски със сода. Джордж Ричърдсън и Чад Норис седяха до големия прозорец, който заемаше цялата западна стена и се наслаждаваха на залеза над Флатотрън.

Фран седеше, облегнала гръб на шкафа, където Надин бе оставила бомбата. Между краката й бе сакът с дневника на Харолд.

— Внимание! — повиши глас Стю. — Включен ли е касетофонът, плешивко?

— Да, всичко е наред. Както виждам, устата ти също работи безотказно, Източен Тексас.

— Смазах я малко, така че сега е наред — усмихнато му отвърна Стю. Огледа групата от единайсет човека, разположили се из дневната.

— Имаме много работа, но първо искам да благодаря на Ралф, че любезно ни предложи да се съберем у дома му, както и за солените бисквити и пиенето…

„Прекрасно се справя с ролята си“ — помисли си Фран. Опита се да прецени доколко се е променил Стю от деня, в който го срещнаха с Харолд и не успя. „За постъпките на близките си човек винаги съди твърде субективно“ — реши накрая тя. Но бе сигурна, че в онзи първи ден Стю щеше да е поразен от мисълта, че би ръководил събрание от повече от дузина души и… вероятно би подскочил като ужилен, ако знаеше, че ще ръководи общо събрание в Свободната зона, на което ще присъстват повече от хиляда души. Сега наблюдаваше този Стю, който се бе появил благодарение на епидемията.

„Тя те извади на бял свят, скъпи — помисли си тя, — мога да плача за останалите, но толкова се гордея с теб и те обичам толкова много…“

— Първо ще предоставим думата на нашите гости — започна Стю — а после ще проведем кратко закрито заседание. Има ли възражения?

Нямаше.

— Добре — продължи той. — Давам думата на Бред Кичнър, а вие, момчета, го слушайте внимателно, защото след три дни този човек ще сложи лед в бърбъна ви.

Разнесоха се аплодисменти. Изчервявайки се и оправяйки вратовръзката си, Бред пристъпи в средата на стаята и започна с треперещ глас:

— Наистина съм щастлив че съм тук.

Съдейки по вида му, щеше да е далеч по-щастлив, ако се намираше някъде на Южния полюс и говореше пред пингвините. — А… ами… — той замълча, внимателно преглеждайки записките си, а после лицето му засия. — Електричеството! — възкликна той с вида на човек, извършил велико откритие. — В града след броени дни ще има електричество! Това е.

Отново се зарови из записките си и продължи: — Както знаете, вчера включихме двата генератора и единият изгоря от претоварване. Това се случи, защото след епидемията много електрически прибори са били оставени включени. Трябва да изключим всичко възможно. Трябва да влизаме по домовете, където не живее никой и да изключваме всичко. Ясно ли е? Още повече, преди да пуснем електричеството, трябва да предприемем елементарни предпазни мерки за евентуални пожари. Позволих си да проверя как стоят нещата с пожарната в източната част на Боулдър и…

Събралите се се изсмяха тихо, а Бред се поотпусна.

Огънят пращеше уютно в камината. „Всичко ще бъде наред“ — помисли си Фран. Харолд и Надин.бяха напуснали града сами, без да ги гонят. Така беше по-добре. Това решаваше всички проблеми и сега Стю бе в безопасност. Горкия Харолд, толкова й беше жал за него, но всъщност изпитваше страх, вместо жалост. Доволна бе, че домът му опустя, и с Надин вече не бяха в града. Радваше се, че са си отишли завинаги.

* * *

Харолд седеше върху дървената маса със скръстени крака. Очите му блуждаеха в празното пространство. В мислите си бе там, където Надин не можеше да го последва, и това я плашеше. Държеше двойник на радиотелефона, който се намираше в картонената кутия в дома на Ралф Брентнър. Над него се извисяваха борове, израснали по високите склонове на планината. Слънцето клонеше към залез.

— Но кога ще го направим? — попита Надин. Беше много притеснена и й се ходеше по нужда.

— Скоро — отвърна Харолд и мило се усмихна. Никога не бе виждала подобно изражение на лицето му. След няколко минути разбра, че изглеждаше щастлив.

* * *

Комитетът единодушно гласува за сформирането на бригада от двадесет човека по изключването на електрически уреди, под ръководството на Бред Кичнер. Ралф Брентнър обеща да зареди с вода двете противопожарни машини и да дежури с тях около електростанцията, когато бъдат включени генераторите.

Следващ се изказа Чад Норис. Той говореше тихо, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Докладва за работата на погребалния комитет през последните три седмици. Съобщи че са погребали двайсет и пет хиляди мъртъвци, повече от осем хиляди на седмица и че вече му се вижда краят.

— Ние сме или късметлии или благословени — каза той. — Масовото изселване — само така мога да го нарека — ни помогна значително. В друг град с размера на Боулдър, работата сигурно щеше да ни отнеме година. Очакваме да погребем още двайсет хиляди жертви на епидемията до първи октомври, но вероятно още дълго време ще се натъкваме на мъртъвци. Все пак искам да ви кажа, че работата е на привършване и не е необходимо да се тревожим за избухването на нова епидемия от разлагане на непогребаните трупове.

Фран се намести така, че да наблюдава залязващото слънце. Усети как изведнъж я заля силна вълна на носталгия по родния град. Бе осем без пет.

* * *

Ако веднага не отидеше зад дърветата, щеше да си подмокри панталоните. Скривайки се зад храстите, тя с облекчение изпразни пикочния си мехур. Когато се върна, Харолд продължаваше да седи с радиотелефон в ръката. Вече бе изтеглил антената.

— Харолд — каза тя. — Късно е. Скоро ще стане девет часът. Той равнодушно я изгледа и заяви:

— Ще останат там поне до полунощ, потупвайки се по гърбовете. Когато настъпи моментът, ще задействам бомбата. Не се безпокой за нищо.

— Но кога?

Младежът се усмихна още по-широко.

— Когато мръкне.

* * *

Фран прикри прозявката си, когато Ал Бандел уверено излезе в средата на стаята и застана до Стю. Явно нямаше да свършат скоро. Неочаквано изпита непреодолимо желание да си отиде у дома, което не се дължеше на умората, дори не на носталгията. Просто искаше да излезе от стаята. Нямаше причини за подобно желание, но то бе непреодолимо. Искаше да си тръгне. Всъщност искаше всички да си отидат.

— Комитетът за поддържане на законността заседава миналата седмица четири пъти — заяви Ал — и ще се постарая да опиша работата му възможно най-накратко. Съдебната система която избрахме, ще бъде изградена по следния начин: в основата й ще бъде нещо от рода на трибунала. Членовете му ще бъдат избирани с жребий, както при военния набор на младежите.

Раздаде се дружен смях. Ал се усмихна.

— Но искам да добавя, че службата в него ще бъде далеч по-приятна от военната. Трибуналът ще се състои от трима души, навършили осемнайсет години. Ще работят на смени по шест месеца и ще бъдат определени чрез теглене на жребий, като листчетата с имената на всички жители на Боулдър ще бъдат поставени в голяма сфера.

Лари вдигна ръка.

— Имат ли право да откажат?

Мръщейки се, Ал каза:

— Точно се канех да го спомена. Необходимо е да…

Фран се размърда неспокойно, а Сю Стьрн й намигна.

Фран не й отвърна. Беше изплашена. Каква бе причината за тази внезапна клаустрофобия? Знаеше, че не бива да обръща внимание на подобни безпочвени чувства… поне така беше в добрия стар свят. Но какво щеше да стане с Том Кълън? Или с Лио Рокуей?

„Махни се оттук — извика вътрешният й глас. — Изведи всички навън!“

Но това беше безумие. Отново се намръщи и реши да премълчи.

— … лицата, които не желаят да участват в трибунала…

— Някой идва — неочаквано каза Франи и скочи на крака. Възцари се мълчание. Сега всички чуха рева на мотоциклети, приближаващи по Бейслейн авеню.

— Чуйте! — възкликна тя. — Всички слушайте!

Към нея се обърнаха озадачени и изненадани лица.

— Франи, какво… — Стю тръгна към нея.

Тя преглътна. Имаше чувството, че се задушава от някакъв тежък, отровен газ.

— Трябва незабавно да се махнем оттук. Незабавно!

* * *

Беше девет и двайсет и пет. Последните отблясъци на залеза изчезнаха от небето. Часът бе ударил. Харолд се поизправи и поднесе радиотелефона към устата си. Палецът му застина на копчето „включване“. Ще го натисне и ще ги изпрати направо в ада, но преди това ще им каже…

— Какво е това — възкликна Надин.

Усети ръката й върху рамото си. Далеч долу по Бейслейн се виждаше редица от светлинки, които се движеха. В тишината до двамата съзаклятници достигна приглушен рев на мотоциклетни двигатели. Харолд усети леко безпокойство, но моментално го потисна и й се озъби:

— Всичко е наред! Остави ме да си свърша работата!

Тя отдръпна ръката си. Лицето й бе като бяло петно в тъмнината. Харолд натисна копчето.

* * *

Франи така и не разбра какво ги накара да се раздвижат — думите й или мотоциклетите. Ала реагираха твърде бавно. Това завинаги щеше да остане в паметта й — много бавно.

Стю пръв изскочи на улицата. Ревът на моторите го оглуши. Инстинктивно той сложи ръка на пистолета си.

Вратата се отвори и Стю се обърна, очаквайки да види Франи. Но беше Лари.

— Какво е това?

— Нямам представа. Но по-добре всички да излязат на улицата. Когато мотоциклетите се появиха на алеята пред къщата,

Стю се успокои. Видя Дик Волман, Геринджър, Теди Вейзък и други познати лица. Едва сега призна пред себе си, че се бе изплашил до смърт. Допреди секунда подозираше, че ги нападат — Флаг и хората му, и че войната ще започне.

— Дик — обърна се той към водача на групата. — Какво, по дяволите, става?

— Майка Абигейл! — извика човекът, опитвайки се да надвика рева на двигателите. Все повече мотоциклети се приближаваха към двора.

— Какво? — изкрещя Лари. Зад него и Стю застанаха Ралф и Глен Норис.

— Тя се върна! В ужасно състояние е! Трябва ни лекар… Господи, само чудо може да я спаси!

Джордж Ричърдсън разблъска с лакти насъбралите се

— Старицата? Къде е тя?

— Сядай зад мен, докторе! — извика Дик. — Не задавай въпроси! За Бога, побързай!

Лекарят се подчини. Дик направи завой и започна да си проправя път през плътната стена от новопристигащи мотори. Стю и Лари се спогледаха. Стю усети, че го обгръща черна мъгла и неочаквано изпита ужасяващо предчувствие за неописуема беда.

* * *

— Ник, хайде! Хайде, де! — викаше Фран и го разтърсваше за раменете. Глухонемият стоеше по средата на дневната с безизразно лице.

Изведнъж бе разбрал всичко. Незнайно как осъзна, че ги заплашва смъртна опасност.

„В шкафа има бомба.“

Заблъска Франи навън.

— Ник!

„Тръгвай!“ — направи й знак той.

Младата жена се подчини. Глухонемият се втурна към шкафа, отвори го и като луд зарови из нахвърляните вещи, молейки се да не е прекалено късно.

* * *

Франи изскочи на улицата и се вкопчи в Стю. Лицето й бе смъртно бледо.

— Стю… Ник още е вътре… нещо… нещо…

— Франи, за какво говориш?

— Смърт! — изкрещя тя. — Говоря за смърт, а Ник все още е вътре!

* * *

Ник отмести натрупаните вещи и напипа нещо под тях. Картонена кутия за обувки. Взе я и когато я докосна, от нея се разнесе гласът на Харолд Лодър.

— Какво? — изкрещя Стю и я хвана за раменете.

— Трябва да го измъкнем… нещо ще се случи… нещо ужасно.

— Какво става, Стюарт? — извика Ал Бандел.

— Не знам.

— Стю, моля те, непременно трябва да изведем Ник! — нададе вопъл Фран. В този миг къщата се взриви.

* * *

С твърд, тих глас, той произнесе:

— Говори Харолд Емери Лодър. Заявявам, че действам сам, без да бъда принуждаван.

* * *

В подножието на Флагстаф се издигна огнен стълб. След миг се разнесе приглушен взрив.

— Край на съобщението — промълви Харолд. Надин се вкопчи в него.

— Длъжни сме да проверим дали са мъртви. Младежът я изгледа и сетне посочи надолу към разцъфтяващата роза на унищожението.

— Смяташ ли, че някой би могъл да оцелее?

— Не зная… аз… — Надин се извърна, хвана се за корема и започна да повръща. Харолд я наблюдаваше презрително.

Накрая тя отново се обърна към него, изтривайки устните си с хартиена кърпичка.

— А сега какво?

— Сега ще тръгнем на запад — отвърна младежът. — Стига да не възнамеряваш да отидеш в Боулдър и да проучиш общественото мнение.

Надин потръпна.

— Харолд… — Опита се да го докосне, но той се отдръпна, сетне, без да я поглежда, се залови да прибира палатката.

— Мислех, че ще изчакаме до утре — плахо произнесе младата жена.

— Разбира се — подигравателно изрече той. — И да ги оставим да организират наказателен отряд и да ни заловят. Спомняш ли си какво са направили с Мусолини?

Тя премигна. Докато навиваше палатката на руло, младежът продължи:

— Всичко свърши. Дадохме на Флаг това, което искаше. Унищожихме комитета на Свободната зона. Може и да пуснат електричеството, но с тях е свършено. Флаг ще ми даде жена в сравнение с която ти ще изглеждаш като чувал с картофи, Надин. А ти… получаваш него. Прекрасна перспектива, нали? Само че, ако бях на твое място, щяха да ми се подкосяват краката.

— Харолд… моля те… — изстена тя и усети,че продължава да й се повдига. Младежът видя лицето й на мъждивата светлина на огъня и му дожаля за нея. С усилие изхвърли това чувство от сърцето си, както изхвърлят пияница, опитал се да влезе в уютен семеен ресторант. По очите й личеше,че никога няма да забрави как е убила приятелите си. Но какво от това? Той изпитваше същото.

— По-добре е да свикнеш с тази мисъл — грубо изрече младежът, сложи палатката на мотоциклета си и се залови да я привърже към седлото. — Тук всичко свърши, между нас също, както и за всички, които умряха от епидемията. Бог замина на риболов и ще отсъства доста време. Злото постепенно завладява света, на кормилото е тайнственият човек. Крайно време е да свикнеш с това.

Тя издаде тих стон.

— Хайде, Надин, всичко свърши преди две минути. Помогни ми да приберем багажа, искам преди изгрев слънце да сме далеч оттук.

След миг тя обърна гръб на разрушенията в долината — разрушения, които оттук изглеждаха незначителни — и му помогна да съберат багажа. Петнайсет минути по-късно напуснаха лагера си и потеглиха на запад през ветровитата нощ.

* * *

Нещо тупна върху стола, после падна на земята. Франи изпита неописуем ужас, когато осъзна,че това е нечия ръка. „Стю? Стю? Какво става?“

Дочу стържещ звук и наоколо й започнаха да падат предмети. Камъни. Дъски. Тухли. Начупени стъкла. Пробита мотоциклетна каска. Виждаше всичко съвсем ясно… прекалено ясно. Но нали само преди секунди цареше мрак… Хората пищяха. Стържещия грохот не отслабваше. Всичко наоколо беше в пламъци. Дъска, от която стърчаха пирони, падна точно до лицето й.

„… бебето!“

Моментално в главата й изникна друга мисъл — отговор на предчувствията й: „Това е работа на Харолд. Харолд го е направил… Харолд.“

Усети силен удар в главата, сетне в гърба. Върху нея падна огромен предмет, наподобяващ ковчег. „О, мили Боже, о, бебето ми…“

Сетне тъмнината я обгърна и я отнесе в ничието пространство където дори зловещият човек не можеше да я последва.

* * *

За Фран Голдсмит денят завърши просто и безболезнено. Усети как топла въздушна вълна я понесе в мрака.

„Какво, по дяволите…“ — помисли си тя.

Удари рамото си, когато се приземи. Ударът бе силен, но не изпита болка. Лежеше в долчинка в задния двор на Ралф.

До нея падна стол — акуратно, право на краката си. Седалката му тлееше и димеше.

„Какво, по дяволите, става?“

Песента на птиците долиташе през отворения прозорец.