Стивън Кинг
Сблъсък (39)

36.

В Огънкуит имаше малък парк, където не липсваше дори оръдие от Гражданската война и паметник на воините, и когато Гюс Динсмор почина, Франи Голдсмит отиде точно там; седна край езерото с патиците и безцелно започна да хвърля камъчета във водата, наблюдавайки окръжностите които се образуваха върху гладката повърхност — те достигаха чак до бордюра, където се сблъскваха с водните лилии и объркани, се изгубваха.

Онзи ден заведе Гюс в къщата на Хансънови на плажа опасявайки се, че ако продължава да изчаква, състоянието му може много да се влоши и човекът няма да може да върви което би го принудило да прекара „последните си мигове в оковите на плътта“ (както може би биха се изразили предшествениците й, използвайки така зловещия и същевременно толкова подходящ ефемизъм), в малката задушна кабинка на паркинга край градския плаж.

Смяташе, че Гюс ще си отиде още същата вечер. От високата температура и силната треска той почти не беше на себе си — два пъти пада от леглото на стария господин Хансен, залиташе наоколо, преобръщаше разни предмети, падаше на колене, после отново ставаше. Крещеше на невидими хора, отговаряше им и ги наблюдаваше, обзет от непрестанно променящи се настроения — ту се смееше гръмогласно, ту придобиваше напрегнат, тревожен вид, докато накрая на Франи започна да й се струва, че невидимите събеседници на Гюс са реално съществуващите хора, а тя е привидението. Как ли не го моли отново да легне, но той не й обръщаше никакво внимание. Непрекъснато трябваше да се пази, защото иначе щеше да я блъсне и да я прегази, без изобщо да я забележи.

Накрая Гюс се строполи на леглото, като се задъхваше и дишаше тежко; след буйната треска загуби съзнание и Франи предположи, че е изпаднал в кома. Но когато намина на следващата сутрин, го завари да седи в леглото и да чете някакъв евтин уестърн, който бе намерил на етажерката.

Благодари й за грижите и със сериозен глас й каза, че се надява да не е изрекъл или сторил нещо неприлично предишната вечер.

Когато му отвърна, че не е, Гюс огледа бъркотията в стаята, изпълнен със съмнение, и заяви, че тъй или иначе е много мило от нейна страна да твърди подобно нещо. Девойката му свари супа, която той изяде с огромно удоволствие, а когато се оплака колко му е трудно да чете без очилата си, които счупил, докато бил на пост на барикадата в южния край града миналата седмица, тя взе книгата (въпреки колебливите му възражения) и прочете на глас четири глави от романа, написан от онази жена от Хейвън. Шерифът Джон Стоунър има проблеми със скандалджиите на Роъринг Рок, щата Уайоминг, а което беше още по-лошо, не може да измисли какво да подари на жена си за Коледа.

Франи много се обнадежди — може би състоянието на Гюс се подобрява. Но снощи отново му призля, а тази сутрин в осем без петнайсет, само преди час и половина, той почина. В последните си минути беше в съзнание, но изобщо не осъзнаваше колко тежко е болен. Толкова искаше сладолед със сироп — от онзи, с който баща му винаги черпел него и братята му на Четвърти юли и в Деня на труда^[1], когато в Бангор идвал панаирът. Но тогава в Огънкуит вече нямаше електричество — изгасна точно в 9:17 вечерта на 28-и юли, според електрическите часовници, така че сладолед не можеше да се намери никъде в целия град. Франи започна да се чуди дали някой няма авариен газов генератор с включен към него фризер и дори смяташе да издири Харолд Лодър, за да го попита, но Гюс вече си отиваше — дробовете му свиреха и той с мъка си поемаше въздух. Това състояние продължи пет минути: тя повдигна главата му с една ръка, а с другата попиваше гъстата слуз, която течеше от устата му. После всичко свърши.

Франи го зави с чист чаршаф и го остави в леглото на стария Джек Хансен, чиято стая гледаше към океана. После дойде в парка и оттогава хвърляше камъчета във водата, без да мисли за каквото и да било. Но несъзнателно си даваше сметка, че в поведението й няма нищо тревожно; това състояние изобщо не приличаше на странната апатия, обзела я в деня, след като почина баща й. Оттогава насам все повече се съвземаше. Бе изкоренила един розов храст от оранжерията на Нейтънови и внимателно го засади край гроба на Питър. Смяташе, че ще се хване съвсем добре, както би казал баща й. Липсата на всякакви мисли беше нещо като почивка след като се бе грижила за Гюс до последния му миг. Изобщо не можеше да се сравни с преддверието на лудостта, до което се бе докоснала тогава. Сякаш премина през сив, разрушен тунел, пълен с причудливи форми, които по-скоро могат да се усетят, отколкото да се видят; място, където не искаше да се връща никога повече.

Но скоро ще трябва да помисли какво да прави оттук насетне, което, предполагаше Франи, може би означава, че не бива да пренебрегва Харолд Лодър. Не просто защото освен Харолд и нея наоколо нямаше жив човек, а понеже изобщо не можеше да си представи какво ще стане с него, ако никой не се грижи за него. Може би тя не е най-практичният човек на света, но тъй като е тук, ще трябва да се справи. Все още не можеше да се каже, че й е приятен, но поне се бе опитал да бъде тактичен и показа, че има известно чувство за почтеност. Доста изявено дори, макар и по неговия странен начин.

Харолд не се бе появявал, откакто се видяха преди четири дни — вероятно по този начин уважаваше желанието й насаме да скърби за родителите си. От време на време обаче го виждаше да скита безцелно насам-натам с кадилака на Рой Бранигам. А на два пъти, при подходяща посока на вятъра, дочу тракането на пишещата му машина — фактът, че наоколо беше достатъчно тихо, за да се чуе този звук, макар къщата на семейство Лодър да се намираше на повече от два километра, може би беше достатъчно красноречив за онова, което в действителност се бе случило. Изпитваше известно удивление, че Харолд си е взел кадилак, а не бе помислял да замени механичната си пишеща машина с една от онези светкавично бързи електрически машини, които бръмчат тихичко.

„Не че сега би могъл да я използва — помисли си Франи, като се изправяше и изтръскваше дъното на късите си панталони. — Сладоледът и електрическите пишещи машини принадлежат на миналото.“ Тази мисъл я настрои тъжно-носталгично и тя отново се запита, но съвсем не можа да си обясни, как бе възможно да настъпи такъв катаклизъм само за няколко седмици.

„Непременно ще дойдат някакви хора, независимо какво казва Харолд. Ако системата на властта временно се е разпаднала, трябва просто да се издирят оцелелите и да се организира наново.“ Изобщо не й дойде наум да си зададе въпроса защо „властта“ изглежда толкова важна, както и защо веднага се почувства отговорна за Харолд. Такъв е животът. Структурата е необходимо нещо.

Излезе от парка и бавно се запъти по главната улица към къщата на семейство Лодър. Вече беше топло, но морският бриз освежаваше въздуха. Изведнъж й се прииска да слезе на плажа, да намери едно хубаво водорасло и да похапне от него.

— Боже мили, отвратителна си — каза си на глас.

Разбира се, че не е отвратителна, просто е бременна. Това е причината. Другата седмица сигурно ще й се приядат сандвичи с тексаски лук и намазани с хрянов сос.

Спря на ъгъла, на една пресечка от Харолдови, учудена колко отдавна мисли за „деликатното си положение“. Преди мисълта „аз съм бременна“ все й хрумваше по най-неочаквани поводи — беше като неприятна бъркотия, която все забравя да оправи: налага се на всяка цена да занеса синята рокля на химическо чистене преди петък (още няколко месеца носене и ще трябва да я прибера в гардероба, защото съм бременна); сега май ще трябва да взема душ (след няколко месеца, като влизам да се къпя, ще изглеждам така, все едно в банята има кит, понеже съм бременна); ще трябва да сменя маслото на колата, преди буталата да изпаднат от цилиндрите или каквото там става, като не се сменя (питам се, какво ли би казал Джони от гаража, ако разбере, че съм бременна?)

Може би сега вече беше привикнала със състоянието си. Все пак бяха минали почти три месеца, почти една трета от бременността й.

За първи път се запита с известна тревога кой ще й помогне да роди бебето.

* * *

От задния двор на семейство Лодър долиташе непрестанно потракване на ръчна сенокосачка и когато Франи зави зад ъгъла на къщата, видя нещо толкова странно, че би се разсмяла на глас, ако не беше толкова смаяна.

Харолд, само по прилепнали, изрязани сини бански, косеше ливадата. Бялата му кожа лъщеше от пот, а дългата му коса се развяваше (този път, изглежда, я бе мил в не толкова далечното минало). Гънките сланина, които се образуваха цял горния ластик на банския и под задника, подскачаха нагоре-надолу. Краката му бяха позеленели чак до глезените от окосената трева. Гърбът му беше порозовял, но Франи не можа да определи дали от физическото натоварване, или защото започваше да изгаря от слънцето.

Но Харолд не косеше — той тичаше. Ливадата в задния двор на Лодърови бе наклонена и долният й край опираше в стар, порутен зид, а в средата се издигаше осмоъгълна беседка. Когато с Ейми бяха малки, там канеха гости „на чай“ — с внезапна носталгия си припомни Франи и изведнъж я прободе неочаквано остра болка — отдавна, отдавна, в дните, когато все още плачеха в края на „Примката на Шарлът“ и захласнато въздишаха след Чъки Мейо, най-готиното момче в цялото училище. Изпълнен със зеленина и спокойствие, задният двор на Лодърови напомняше английска ливада, но сега пасторалната сцена се загрозяваше от някакъв дервиш със син бански костюм. Харолд така пъхтеше, че човек чак би се разтревожил — Франи го чу, когато обърна косачката в североизточния край на двора, където растеше черничев плет, зад който започваше ливадата на Уилсънови. Той хукна надолу към зида, приведен над Т-образната дръжка. Ножовете се въртяха със светкавична скорост. Тревата хвърчеше като зелена струя и се сипеше по стъпалата му. Вече беше окосил поне половината ливада и му оставаше един непрекъснато смаляващ се квадрат с беседката по средата. В дъното на ливадата отново зави и се понесе нагоре, като за миг се изгуби зад беседката, а после пак се появи, приведен над дръжката на машината като състезател от Формула едно. Беше изминал почти половината разстояние до горния край, когато я видя. В същия миг Франи плахо каза:

— Харолд?

И видя, че е облян в сълзи.

— Ъ! — възкликна младежът, по-точно изцвъртя.

Беше го стреснала — сякаш го изтръгна от някакъв негов свят; за миг тя се ужаси да не би дебелакът да получи инфаркт от напрежение и уплаха.

Той затича към къщата през купчинките трева и макар в момента това съвсем да не беше важно, Франи забеляза как в горещия летен се разнася ароматът на окосена трева. След миг се запъти след младежа.

— Харолд, какво се е случило?

Той изтича по стъпалата към верандата, като ги вземаше през едно. Задната врата се отвори, Харолд влетя в къщата и вратата се затръшна след него с оглушителен трясък. В последвалата тишина една сврака закрещя пронизително, а в храсталаците зад зида се разшумяха някакви животинки.

Косачката стоеше захвърлена сред недоокосената ливада, недалеч от беседката, където едно време с Ейми, вирнали елегантно малките си пръстчета, бяха пили чай с лед в кукленски чашки.

Франи поспря нерешително, но накрая все пак се доближи до вратата и почука. Никакъв отговор, но отвътре долиташе плачът на Харолд.

— Харолд?

Пак никакъв отговор. Плачът продължаваше.

Франи влезе в задното антре на къщата, където беше тъмно, хладно и ухаеше приятно — отляво се намираше килерът на госпожа Лодър; откакто се помнеше, тук все така се разнасяше ароматът на изсушени ябълки и канела, сякаш вътре се криеха сладкиши, които мечтаеха да бъдат опечени.

— Харолд?

Прекоси антрето и се насочи към кухнята — Харолд беше там и седеше до масата. Бе заровил пръсти в косата си, а позеленелите му от тревата крака изпъкваха на фона на избелелия линолеум, който госпожа Лодър бе успяла да опази без нито едно петънце.

— Харолд, какво има?

— Махай се! — през сълзи изпищя той. — Махай се, аз изобщо не ти харесвам!

— Не е вярно, харесваш ми. Ти си симпатяга. Може би не си прекрасен, но наистина не си ми неприятен. — Франи замлъкна за миг. — Всъщност при така създалите се обстоятелства и всичко останало дори мога да кажа, че точно в този миг ти си един от хората, които най-много обичам на света.

Тези думи като че ли го разстроиха още повече.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Чай — отвърна той.

После подсмъркна, избърса носа си и добави, без да отмества поглед от масата:

— Топъл е.

— Естествено, че е топъл. От градската помпа ли взе вода?

Както в много други градчета в Огънкуит все още имаше общинска помпа зад хълма, макар че в последните четирийсет години почти никой не я използваше и по-скоро я смятаха за старинна забележителност. Туристите понякога я снимаха. „Това е градската помпа в малкия крайморски град, където прекарахме отпуската. О, не е ли прекрасна!“

— Да.

Франи наля по една чаша и седна. „Трябва да го пием в беседката — помисли тя. — Да отпиваме от чашите, вирнали жалките си пръстчета.“

— Харолд, случило ли се е нещо?

Той се изсмя неестествено и истерично, после грабна чашата и несръчно я изля в устата си. Пресуши я до дъно и я остави на масата.

— Дали се е случили нещо? Какво може да се е случило?

— Ами нещо конкретно?

Франи отпи от чая и едва се въздържа да не направи гримаса. Не беше толкова топъл, Харолд сигурно е налял водата съвсем скоро, но беше забравил да сложи захар.

Той най-сетне я погледна — все още хълцаше и по лицето му се стичаха сълзи.

— Искам мама — простичко каза той.

— О, Харолд…

— Когато се случи, когато тя умря, си помислих: „Е, не беше чак толкова страшно.“

Стиснал чашата си, младежът я гледаше с такъв съсредоточен и обезумял поглед, от който я побиха тръпки.

— Зная колко ужасно ти звучи това. Но никога не съм предполагал как точно ще приема смъртта им. Аз съм чувствителен човек. Затова и толкова ме преследваха ония кретени от къщата на ужасите, която старейшините на града са сметнали за необходимо да нарекат гимназия. Мислех, че сигурно ще полудея от мъка, когато си отидат, или най-малкото, че ще легна болен за една година… мислех, че вътрешното ми слънце, тъй да се каже, ще… ще… и когато това се случи, майка ми… Ейми… баща ми… си рекох: „Е, не беше чак толкова страшно.“ Аа.. те…

Удари с юмрук по масата и тя се отмести.

— Чувствам се безпомощен! — изпищя той. — Винаги съм умеел да изразявам мислите си! Задачата на писателя е да вае с езика, да навлиза колкото се може по-навътре в нещата, а сега не мога да обясня как се чувствам!

— Харолд, недей. Зная как се чувстваш.

Слисан, Харолд се втренчи в нея.

— Знаеш…

После поклати глава.

— Не. Няма начин.

— Помниш ли, когато дойде вкъщи? Когато копаех гроба? Почти бях превъртяла. Забравях какво правя. Опитах се да си изпържа картофи и едва не подпалих къщата. Тъй че ако косенето те успокоява — добре. Само че ще изгориш, ако ходиш само по бански. Кожата ти вече се е зачервила — строго добави тя, гледайки раменете му. От учтивост пийна още малко от отвратителния чай.

Харолд изтри влажните си устни.

— Всъщност никога не съм ги обичал, но смятах, че човек така или иначе страда в подобни случаи. Както уринираш, когато пикочният ти мехур е пълен. Прието е, че човек много страда, когато починат близки хора.

Тя кимна — сравнението беше странно, но уместно.

— Майка ми винаги е била запленена от Ейми. Беше й приятелка — продължи той, по детски жалостиво и може би малко преувеличавайки, макар да не го осъзнаваше. — А баща си ненавиждах.

За Фран това бе обяснимо. Брад Лодър беше огромен, як мъж и работеше като бригадир във фабриката за вълнени платове в Кенъбанк. Сигурно не бе имал почти никаква представа какво да прави с дебелия, странен син, плод на собственото му семе.

— Веднъж ме извика — продължи Харолд — и ме попита дали съм обратен. Точно така се изрази. Толкова се уплаших, че се разплаках, а той ме удари през лицето и каза, че ако вечно ще бъда такова проклето бебе, по-добре да изчезвам от тоя град. А Ейми… мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тя и пет пари не даваше. Само дето се срамуваше от мен, когато водеше приятели вкъщи. Отнасяше се към мен като към разхвърляна стая.

С усилие на волята Франи допи чая си.

— Та когато вече ги нямаше, не се чувствах нито много щастлив, нито много нещастен, просто смятах, че греша. Казах си: „Мъката не е като колянов рефлекс.“ Но съвсем се обърках. С всеки изминат ден ми липсваха все повече и повече. Най-вече майка ми. Да можех само да я видя… много често я нямаше, точно когато исках да съм до нея… имах нужда от нея… беше прекалено заета да прави разни работи за Ейми или с Ейми, но все пак никога не се е държала лошо с мен. И тази сутрин, като се замислих, си рекох: „Ще окося ливадата. Така няма да мисля.“ Но не се получи. Започнах да кося все по-бързо и по-бърза., сякаш можех да надбягам мислите си… и тогава., май ти дойде. Толкова откачен ли изглеждах, колкото се чувствам, Фран?

Тя се пресегна през масата и докосна ръката му.

— В начина, по който се чувстваш, няма нищо откачено, Харолд.

— Сигурна ли си?

Той отново се взираше в нея с разширени по детски очи.

— Да.

— Ще ми бъдеш ли приятел?

— Да.

— Слава Богу — каза Харолд. — Слава Богу за това.

Ръката му се потеше в нейната. В мига, в който Франи си го помисли, той сякаш го усети и я отдръпна с нежелание, сетне кратко попита:

— Искаш ли още чай?

Франи се усмихна и дипломатично отвърна:

— Може би по-късно.

* * *

Отидоха на пикник в парка — за обяд приготвиха сандвичи с фъстъчено масло и желирано говеждо, сладкиши и по една голяма бутилка кока-кола за всеки. Изстудена в езерото с патиците, напитката беше чудесна.

— От известно време си мисля какво ще правя оттук нататък — каза Харолд. — Искаш ли това парче сладкиш?

— Не, преядох.

Той изгълта нейния сладкиш на една хапка. „Закъснелите му угризения не са се отразили на апетита му“ — отбеляза наум Франи, но после си каза, че е подло да мисли така, и го попита:

— И какво смяташ да правиш?

— Реших да отида във Върмонт — смутолеви той. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо точно във Върмонт?

— Там има правителствен епидемиологичен център — в някакъв град, наречен Стовингтън. Не е голям колкото центъра в Атланта, но със сигурност е много по-близо. Мислех си, че ако са останали живи учени, които да се занимават с този грип, повечето от тях ще бъдат там.

— А защо смяташ, че и те вече не са мъртви?

— Е, твърде е възможно — хладно отвърна младежът. — Но в институти като Стовингтън, където се занимават с такива заразни заболявания, знаят и какви мерки да взимат. А ако все още функционират, предполагам, че търсят хора точно като нас. Хора, които не са се разболели.

— Откъде знаеш всичко това, Харолд?

Франи го гледаше с неприкрито възхищение и той се изчерви от удоволствие.

— Следя пресата. Тази информация не е секретна. Какво мислиш, Фран?

Тя смяташе, че идеята е чудесна. Отговаряше на все още болезнената необходимост от някакъв ред и власт. Веднага забрави възможността хората, които работят в подобен център, също да са заразени от грипа. Ще отидат в Стовингтън, там ще ги приемат, ще ги изследват и от изследванията непременно ще изскочи някакво разминаване, някаква разлика между тях и всички други хора, които се разболяха и умряха. И през ум не й мина да си зададе въпроса, дали вече изобщо има смисъл от ваксина.

— Мисля, че трябва да намерим пътен атлас и да проучим как най-бързо можем да стигнем дотам — каза тя.

Лицето му грейна. За миг й се стори, че ще я целуне в този едничък кратък миг на просветление, и навярно не би се отдръпнала, но мигът отлетя. После не съжаляваше.

Съдейки по атласа, където разстоянията изглеждаха така, сякаш могат да се измерят и с пръст, всичко им се струваше много лесно. По шосе № 1 до междущатско шосе № 95, по междущатско шосе № 95 до федерално шосе № 302 и все по него на север, покрай градовете, разположени край езерата в северната част на Мейн, през Ню Хампшир и до Върмонт. Стовингтън се намираше само на четирийсет и пет километра от Бар, докъдето може да се стигне по щатско шосе № 61 и по междущатско шосе № 89.

— Какво е общото разстояние? — попита Франи. Харолд взе линийка, премери разстоянието, сравни го с мащаба и тъжно обяви:

— Няма да повярваш.

— Колко е? Сто и шейсет километра?

— Повече от четиристотин и петдесет.

— О, Боже! — възкликна тя. — Имала съм съвсем погрешна представа. Някъде четох, че човек може да пресече пеша повечето щати в Нова Англия само за един ден.

Това е загадка — поучително произнесе Харолд. — Възможно е да се мине през четири щата — Кънектикът, Роуд Айлънд, Масачузетс и само да се пресече границата на Върмонт — за двадесет и четири часа, ако го направиш както трябва, но то е все едно да разплетеш моряшки възел — лесно е, ако знаеш как става, в противен случай нямаш никакъв шанс.

— Това пък откъде го знаеш? — Фран се засмя учудено.

— От книгата на Гинес — важно отвърна той, — известна още под името „Справочник на Огънкуитската гимназия“. Всъщност си мислех да използваме велосипеди. Или… още по-добре — мотоциклети.

— Харолд — без капчица присмех каза Франи, — ти си гениален.

Младежът се покашля и отново се изчерви от удоволствие.

— Ако тръгнем с велосипеди утре сутринта, можем да стигнем до Уелс. Там има представителство на Хонда… умееш ли да караш мотоциклет, Фран?

— Мога да се науча, ако в началото караме бавно.

— О, мисля, че би било много неразумно да се кара бързо — сериозно отвърна Харолд. — Човек никога не знае кога след завой ще налети на три коли, наблъскани една в друга.

— Абсолютно си прав. Но защо да чакаме до утре? Защо не тръгнем днес?

— Ами вече минава два и половина. Не можем да стигнем по-далеч от Уелс, а и трябва да се екипираме. По-лесно ще ни бъде да се снабдим с всичко тук, в Огънкуит, защото знаем къде какво има. А освен това ще ни е необходимо и оръжие.

Странно. Веднага щом Харолд спомена за оръжия, Франи се сети за бебето.

— Защо са ни?

Той я стрелна с поглед, а после наведе очи. Нагоре по врата му плъзна червенина.

— Защото вече няма полиция и съдилища, а ти си жена, при това хубава, и някои хора…, някои мъже… може би няма да се държат… съвсем кавалерски. Ето защо.

Червенината толкова се гъсти, че вече биеше на мораво, Той мисли за изнасилване — рече си Франи. — Изнасилване. Едва ли ще пожелаят да ме изнасилят, нали съм бременна. Но никой не знае, дори и Харолд. А дори да кажеш на насилника: „Моля ви да не го правите, защото съм бременна?“, нима можеш да очакваш той да ти отвърне: „Божке, извинявайте, госпойце, ще ида да чукна някое друго мумиче“?

— Добре — каза тя. — И оръжия. Но все пак днес можем да стигнем до Уелс.

— Има още нещо, което трябва да свърша тук — отвърна Харолд.

* * *

В куполовидното таванско помещение в хамбара на Моузес Ричардсън беше толкова горещо, че сякаш всеки миг всичко наоколо щеше да се разтопи. Докато се изкачиха до сеновала, Франи се поизпоти, но когато се закатериха по разклатената стълба до самия купол, блузата й потъмня от стичащата се като река пот, която се събираше между гърдите й .

— Наистина ли смяташ, че е необходимо, Харолд?

— Не зная.

Той носеше кофа бяла боя и все още опакована широка четка.

— Във всеки случай хамбарът е обърнат към федерално шосе № 1 и вероятността оттам да дойдат хора е най-голяма. Поне няма да навреди.

— Ще ти навреди на теб, ако паднеш и си изпотрошиш костите.

От горещината я заболя глава, а изпитата на обяд кока-кола се кламбуркаше в стомаха й по особено неприятен начин.

— Всъщност ще бъде краят ти.

— Няма да падна — нервно каза Харолд. После я погледна. — Фран, изглеждаш зле.

— От горещината е — немощно промълви тя.

— Тогава слез, за Бога. Полегни под някое дърво. Наблюдавай как човекът-муха ще изпълни своя смъртоносен номер върху отвесния като скала покрив на хамбара на Моузес Ричардсън.

— Не се шегувай. Продължавам да смятам, че е глупаво. А и опасно.

— Да, но ще се почувствам по-добре, ако го свърша. Хайде Фран, слизай.

„Навярно го прави заради мен“ — помисли тя.

Стоеше пред нея, изпотен и уплашен, с паяжини по широките си голи плещи, с изхвръкнал над тесните дънки корем, решен да не пропусне нищо, да направи всичко както трябва.

Младата жена се повдигна на пръсти и лекичко го целуна по устните.

— Внимавай — каза му сериозно и бързо се заспуска по стълбите, а напитката кламбуркаше в корема й — нагоре-надолу и насам-натам, йииик; Франи заслиза бързо, но успя да види как в очите му грейна неочаквано щастие. Сетне се спусна още по-бързо по стълбата от сеновала до пода на хамбара, защото усещаше, че ще повърне. Тя си знаеше, че е заради горещината, колата и бебето, но какво ще си каже Харолд, ако чуе? Затова бързаше да излезе навън. И успя. Точно навреме.

Харолд слезе след четвърт час; кожата му вече беше аленочервена, а ръцете му — сплескани с бяла боя. Докато той работеше на покрива, Франи подремна неспокойно под един бряст в предния двор на къщата на Ричардсън — изобщо не успя да заспи и все очакваше да чуе как се трошат кости и горкият дебел Харолд пищи отчаяно, падайки от покрива на високия хамбар върху твърдата земя. Но, слава Богу, това не се случи, а сега младежът гордо стоеше пред нея — с позеленели от тревата крака, изцапани от боята ръце и зачервени от слънцето рамене.

— Защо си свалил кутията с боята? — учудено попита тя.

— Не исках да я оставям горе. Ако стане нещо непредвидено, може да загубим ориентира си.

И Франи пак отбеляза колко твърдо е решен да не пропуска и най-малката подробност. Това дори малко плашеше.

Втренчиха погледи в покрива на хамбара. Прясната боя блестеше и се открояваше на фона на някога боядисаните в зелено греди; думите напомняха на Франи за надписите, които човек може да види тук-там по покривите на къщите на юг „ИСУС ЩЕ НИ СПАСИ“, или пък — „ВЪН ИНДИАНЦИТЕ“. Надписът на Харолд гласеше:

„ОТИВАМЕ В СТОВИНГТЪН, В ЦЕНТЪРА ПО

ЕПИДЕМИОЛОГИЯ, ВЪРМОНТ

ПО ФЕД. ШОСЕ № 1 КЪМ УЕЛС

ПО МЕЖД. ШОСЕ № 95 ДО ПОРТЛАНД

ПО ФЕД. ШОСЕ № 302 ДО БАР

ПО МЕЖД. ШОСЕ № 89 ДО СТОВИНГТЪН

НАПУСКАМЕ ОГЪНКУИТ НА 2 ЮЛИ, 1990 Г.

ХАРОЛД ЕМЕРИ ЛОДЪР

ФРАНСИС ГОЛДСМИТ“

— Не ти знам бащиното име — извини се Харолд.

— Няма нищо — отвърна Франи, все още загледана в надписа. Започваше под таванския прозорец, а последният ред — нейното име — бе точно над стрехата. — Как успя да се справиш с последния ред?

— Не беше много трудно — самодоволно отвърна той. — Трябваше малко да си провеся краката навън, това е всичко.

— О, Харолд! Защо не се подписа само ти?

— Защото сме екип — отвърна той, а после я погледна малко неспокойно и добави: — Нали?

— Да, предполагам… поне докато не се пребиеш. Гладен ли си?

Той грейна и възкликна:

— Уха! И то като вълк!

— Тогава предлагам да хапнем. И ще намажа изгорелите ти рамене с бебешко кремче. Просто ще се наложи да носиш риза, Харолд. Довечера няма да можеш да спиш.

— Ще спя като пън — отвърна той и се усмихна.

Франи се усмихна в отговор. Вечеряха с консерви и чай — този път Франи го направи и не пропусна захарта, а по-късно, когато започна да се смрачава, Харолд изчезна за малко и се върна с някакъв пакет.

— Беше на Ейми. Намерих го на тавана. Мисля, че мама и татко й го подариха, когато завърши прогимназия. Дори не знам дали все още работи, но взех няколко батерии от магазина. — Той потупа издутия си джоб.

Беше донесъл портативен грамофон — от онези с пластмасовия капак, специално изобретени за тринайсет-четиринайсетгодишни момиченца да ги носят на плажа и на градински увеселения. Свиреха с малки плочи и песните обикновено бяха на Озмъндс, Лийф Гарет, Джон Траволта или Шон Касиди. Франи го разгледа внимателно, а очите й се изпълниха със сълзи.

— Ами, хайде да проверим.

Работеше. Почти четири часа седяха в двата края на дивана, с грамофона на малката масичка пред тях; изпълнено с тъга, мълчаливо възхищение огряваше лицата им — слушаха как музиката на един изчезнал свят изпълва лятната нощ.