Стивън Кинг
Сблъсък (40)

37.

Когато чу звука за пръв път, Стю изобщо не се изненада — беше толкова типичен за ясна лятна утрин. Тъкмо бе излязъл от Саут Райгейт, Ню Хампшир; магистралата извиваше през живописна местност — огромни брястове бяха надвесили клони над пътя, осеян с танцуващи слънчеви петна.

От двете му страни растяха буйни гъсталаци — смрадлика, хвойна и какви ли не храсти, чиито имена не знаеше. Огромното изобилие все още му изглеждаше чудно, тъй като беше живял в Източен Тексас, където флората изобщо не можеше да се сравнява с тукашната разнообразна растителност. Отляво ту се криеше зад храстите, ту се появяваше старинна каменна стена, а отдясно долиташе веселият ромон на поточе, криволичещо на изток. Из храстите шумоляха животинки — вчера една сърна, застанала на бялата линия на магистрала № 302, душейки въздуха, почти го хипнотизира с поглед; обаждаха се и птици. Сред всички тези звуци кучешкият лай прозвуча съвсем естествено.

Стю извървя още цели два километра, преди да се досети, че кучето — което, ако се съди по лая, беше вече по-близо — сигурно не е като другите си събратя. Откакто напусна Стовингтън, бе видял страшно много умрели кучета, но нито едно живо. „Е — предположи той, — грипът уби повечето, но не всички хора. Очевидно същото важи и за кучетата.“ Може би, останало само от толкова време, кучето е подивяло и се страхува от хора. Като го подуши, най-вероятно ще се промуши обратно в храстите и ще лае с все сила, докато Стю се отдалечи на безопасно разстояние.

Той намести раницата на гърба си и сгъна отново кърпичките, които беше подложил на раменете си. След три дни поход кецовете му бяха пред разпадане. На главата си носеше шикозна червена филцова шапка с широка периферия, а през рамо бе преметнал военна карабина. Не очакваше да налети на мародери, но в главата му се въртеше неясната мисъл, че е добре човек да има пушка. Може би за да се снабди с прясно месо. Всъщност вчера видя сърна, която все още се държеше на крака, но беше прекалено смаян и запленен от грацията й и през ум не му мина да я застреля.

След като нагласи раницата, продължи напред. Кучешкият лай се чуваше съвсем наблизо — сякаш самото куче беше зад следващия завой. „Може би все пак ще го видя“ — рече си Стю.

Бе избрал точно тази магистрала, която водеше на изток защото предполагаше, че рано или късно ще го отведе до океана. Беше сключил нещо като договор със себе си: „Когато стигна до океана, ще реша какво да правя. Дотогава изобщо няма да мисля за това.“ Походът, който продължаваше вече четвърти ден, беше за него нещо като лечение. На тръгване се чудеше дали да не си намери велосипед с десет скорости или дори мотоциклет, за да се промъква през задръстените участъци по пътищата, но след това отхвърли идеята. Винаги бе обичал да ходи пеша, а тялото му просто плачеше за раздвижване. Преди бягството му от Стовингтън го бяха държали затворен почти две седмици и сега се чувстваше размекнат и не във форма. Предполагаше, че бавното придвижване рано или късно ще започне да му лази по нервите и тогава сигурно ще продължи с велосипед или мотоциклет, но засега му беше приятно да върви пеша на изток, да разглежда всичко, което му се струва интересно, да прави кратки почивки, когато поиска, и дори да подремва следобед, когато горещината стане нетърпима. Всичко това му се отразяваше добре. Полека-лека налудничавото търсене на изход от затвора избледняваше в паметта му — просто някаква случка, не изживяване, което е толкова прясно в съзнанието, че само при мисълта за него го избива ледена пот. Най-трудно му беше да се отърси от спомена за чувството, че някой върви по петите му. Първите две нощи сънува няколко пъти последната си среща с Елдър, който идва да изпълни дадените му заповедите. Насън Стю винаги забавяше удара със стола. Елдър все се дръпваше назад, натискаше спусъка на пистолета си и Стю усещаше как върху гърдите му сякаш се стоварва тежка боксова ръкавица, която е пълна с олово, но не му причинява болка. Цяла нощ сънува все едно и също и когато се събуди на сутринта, беше неспокоен, но почти не го осъзна от радост, че е жив. Съмняваше се, че кошмарите ще изчезнат веднага; по-скоро се надяваше постепенно да изхвърли тази отрова от организма си чрез ходене. Може би никога няма да забрави напълно, но когато успее да се отърве от по-голямата част, вече ще може да размисли по-добре какво да прави, независимо дали е стигнал океана или не. Наистина видя кучето зад следващия завой — червеникавокафяв ирландски сетер. Когато го забеляза, то залая радостно и затича срещу него, подрасквайки с нокти по пътната настилка и бясно размахвайки опашка. Хвърли се върху него и Стю залитна назад, сетне усмихнато възкликна:

— Ей, приятелю! Чувайки гласа му, кучето залая още по-щастливо и отново се метна върху него.

— Коджак! — строго подвикна някои. Стю подскочи и се обърна. — Долу! Остави човека на мира! Ще му изцапаш цялата риза! Ах, ти, лошо куче!

Коджак стъпи с четирите си лапи на земята и започна да обикаля Стю с подвита опашка. Независимо от упрека на стопанина му опашката му продължаваше неукротимо да се размахва насам-натам и Стю си рече, че никакво куче-артист не става от него.

Сега вече видя и собственика на гласа — както, изглежда, и на Коджак. Беше шейсетинагодишен мъж с раздърпан пуловер и стари сиви панталони… и носеше барета. Седеше на трикрако столче и държеше палитра. Пред него стоеше статив с платно.

Изправи се, остави палитрата на столчето (Стю чу как измърмори под нос: „Не забравяй, че я оставяш тук и не сядай отгоре“) и се запъти към него с протегната ръка. Лекият ветрец развяваше буйната му, прошарена коса, която се подаваше изпод баретата.

— Надявам се, че няма да насочите пушката си към мен, сър. Глен Бейтман, на вашите услуги.

Стю пристъпи напред и пое протегнатата ръка. Коджак отново започваше да пощурява и подскачаше около него, но се въздържаше да поднови нападението, поне засега.

— Стюарт Редман. Не се притеснявайте за пушката. Все още не съм видял достатъчно хора, та да започна да стрелям по тях. Всъщност освен вас не съм срещал никого.

— Обичате ли хайвер?

— Никога не съм опитвал.

— Значи сега е моментът. А ако не ви хареса, имам какви ли не важни неща. Коджак, стой мирно. Знам, че се каниш да подновиш шантавите си подскоци — ясен си ми като на книга, само че се контролирай. Не забравяй, приятелю, че по-висшите същества се различават от по-низшите по способността да се контролират. Да се контролират!

При този повик към доброто в природата му Коджак се отпусна на задните си лапи и заскимтя. Сетне се озъби, сякаш се усмихваше широко. От опит Стю знаеше, че кучетата които се усмихват, хапят, или са ужасно добри. Това очевидно принадлежеше към първата категория.

— Каня ви на обяд — рече Бейман. — Вие сте първото човешко същество, което виждам от седмица насам. Ще останете ли?

— С удоволствие.

— Южняк сте, нали?

— От Източен Тексас съм.

— Значи сте от Изтока, грешката е моя.

Бейтман се закиска на собствената си шега и се извърна към картината — безличен акварел, изобразяващ отсрещната гора.

— Ако бях на ваше място, не бих седнал на това столче — обади се Стю.

— По дяволите, не! Нали щяхме да обядваме?

Възрастният мъж промени посоката и се запъти към противоположния край на полянката. Стю видя, че под сянката на храстите е поставена хладилна чанта в оранжево и бяло, а върху капака й имаше нещо подобно на бяла покривка за пикник. Бейтман го разгъна и се оказа, че е точно това.

— Принадлежеше на баптистите от Уудсвил — обясни Бейтман. — Не смятам, че ще забележат липсата й, тъй като вече са при Исус. Поне тези от Уудсвил. Сега могат да се радват на единението с Бога на живо. Макар да смятам, че много ще се разочароват от рая, освен ако има телевизия — там може би й казват райвизия, по която да гледат Джери Фолуел и Джек ван Имп. А на нас тук ни остана само старото митологично единение с природата. Коджак, не стъпвай по покривката. Не забравяй, приятелю, трябва да се контролираш. Ще пресечем ли пътя, за да се измием, господин Редман?

— Наричайте ме Стю.

— Съгласен.

Пресякоха магистралата и се измиха с бистра, студена вода. На Стю му се струваше, че срещата точно с този човек, именно в този момент, идва съвсем навреме. Коджак скочи в потока малко по-надолу по течението, а после избяга в гората, лаейки щастливо. Стресна някакъв горски фазан — уплашената птица изхвърча от храста и изненадан, Стю си помисли, че може би всичко ще се оправи. По някакъв начин ще се оправи.

* * *

Не беше възхитен от хайвера — имаше вкус на студен рибен бульон — но в хладилната чанта имаше и колбас „Пеперони“, салам, две консерви сардини, няколко поомекнали ябълки и голяма кутия сушени смокини. Според Бейтман се отразявали добре на храносмилането. Стю не бе имал подобни проблеми, откакто напусна Стовинггън и тръгна пеша, но смокините му харесаха и той изяде доста. Всъщност поглъщаше всичко в огромни количества.

По време на обяда, докато и двамата се подкрепяха обилно със солени бисквити, Бейтман разказа на Стю, че е бил асистент по социология в общинския колеж в Уудсвил. Градът бил малък — славел се с общинския колеж и четирите си бензиностанции — и се намирал на десетина километра по-нататък по магистралата. Съпругата на Бейтман пък починала преди десет години. Нямали деца. Повечето от колегите му не го обичали — всъщност чувствата били взаимни.

— Мислеха ме за смахнат — обясни той. — Обаче голямата вероятност да са прави по никакъв начин не допринасяше за подобряването на отношенията ни.

Грипната епидемия приел без особено вълнение, защото най-после щял да има възможност вместо да работи, да рисува по цял ден, за което винаги мечтаел.

Докато разделяше десерта — огромен сладкиш „Сара Лий“ — и подаваше на Стю едната половина върху картонена чиния, той продължи:

— Аз съм бездарен художник, адски бездарен. Но просто си казвам, че през този месец на земята няма никой, който да рисува по-красиви пейзажи от Глендън Пекуод Бейтман, със степен бакалавър, магистър и магистър по изящните изкуства. Евтин трик на съзнанието, но мое собствено изобретение.

— Коджак и преди ли беше ваше куче?

— Не — съвпадението би било прекалено необичайно, не смятате ли? Стопанинът му май живееше в другия край на града. Виждал съм го няколко пъти, но понеже не знаех как се казва животното, си позволих да го прекръстя. Струва ми се, че няма нищо против. Извинете ме за минута, Стю.

Подтичвайки, възрастният мъж прекоси шосето и Стю го чу как разплиска водата в потока. След малко се върна с навити до коленете крачоли. Във всяка ръка носеше по една опаковка с шест кутии бири „Нарангасет“, от които капеше вода.

— Бяха предвидени за обяда. Колко глупаво от моя страна да ги забравя.

— Ще ни дойдат прекрасно и след обяда — отвърна Стю и извади една от пакета. — Благодаря.

Отвориха кутиите и Бейтман вдигна наздравица:

— За нас, Стю. Дано ни очакват щастливи дни на удовлетворение, без тъга — или поне не много тъга — по невъзвратимо отминалото.

— Дай Боже!

Чукнаха се с бирените кутии и пиха. Стю си рече, че никога преди бирата не е била толкова вкусна и вероятно никога повече няма да бъде.

— Не си от приказливите — отбеляза Бейтман, минавайки на „ти“. — Надявам се не смяташ, че „танцувам върху гроба на света“, така да се каже.

— Не.

— Имах известни предразсъдъци по отношение на заобикалящата ни действителност — продължи Бейтман. — Признавам го открито. В последната четвърт на двадесети век светът, поне за мен, излъчваше очарованието на осемдесетгодишен старец, умиращ от рак на дебелото черво. Казват, че с приближаването на края на века — на всеки век — западните народи изпадат в криза. Все обикаляме в траурни дрехи и възкликваме: „Ерусалим! Ерусалим!“… или „Кливланд“, както дойде според случая. В края на петнадесети век се появила болестта „Свети Витово хоро“. В края на четиринадесети век Европа била покосена от чумата — черната смърт. В края на седемнадесети век — бич била магарешката кашлица, а в края на деветнадесети — първите грипни епидемии. Толкова сме свикнали с грипа, че за нас той е като обикновена настинка, нали? Но, изглежда, никой освен историците не знае, че преди сто години това заболяване изобщо не е съществувало.

— През последните три десетилетия на всеки изминал век религиозните фанатици започват да изтъкват факти и цифри, които показват, че най-сетне настъпва Армагедон^[1]. Тези хора винаги ги има, но в края на века броят им застрашително се увеличава… и много хора ги приемат сериозно. Появяват се чудовища. Хунският вожд Атила, Чингиз Хан, Джак Изкормвачът, Лизи Бордън, или съвременните чудовищни убийци Чарлс Мансън, Ричард Спек и Тед Бънди. Някои колеги, дори по-впечатляващи от мен, предполагат, че от време на време западноевропейският човек се нуждае от очистително, разслабително средство, и то обикновено в края на века, за да може да посрещне новия век пречистен и изпълнен с оптимизъм. А в нашия конкретен случай ни е предоставена възможността за суперклизма и ако се замислиш, това е идеално обяснение. Но сега не става дума просто за края на столетие. Приближаваме към завършека на цяло хилядолетие.

Бейтман поспря и се замисли.

— Всъщност сега стигам до извода, че наистина танцувам върху гроба на света. Още бира?

Стю взе една, размишлявайки над чутото.

— Не е точно краят — най-сетне каза той. — Поне аз не смятам така. Просто… антракт.

— Добре казано. Аз ще се захващам с картината си, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че не.

— Виждал ли си други кучета? — запита Бейтман, като видя приближаващия се Коджак, който радостно подскачаше по пътя.

— Не съм.

— Нито пък аз. Освен теб не съм срещал друг човек, но и Коджак май е единствен.

— Щом е жив, значи има и други като него.

— Това не е много научно издържано умозаключение — меко отвърна Бейтман. — Що за американец си? Искам да видя още едно куче — за предпочитане женско — и ще приема тезата ти, че някъде може би има и трето. А не да ми показваш едно куче като потвърждение, че съществува и второ. Подобно доказателство просто не върши работа.

— Видях крави — замислено рече Стю.

— Крави — да, а също и сърни. Но всички коне измряха.

— Знаеш ли, наистина си прав — съгласи се младият мъж. На идване бе видял няколко умрели коня. На няколко пъти попадна на крави, които бяха застанали така, че вятърът отнася вонята на подпухналите конски трупове. — Но защо става така?

— Нямам представа. Всички дишаме по един и същи начин, а това е предимно заболяване на дихателните пътища. Но се питам дали не влияе и някакъв друг фактор? Хората, кучетата и конете се разболяват, а кравите и сърните — не. За известно време и плъховете бяха изчезнали, но сега отново започват да се появяват. — Бейтман разсеяно смесваше цветове в палитрата си. — А котки има навсякъде, цяла напаст, и доколкото мога да преценя, има доста насекоми — както винаги. Разбира се, малките faux pas^[2], които човечеството прави, изглежда, рядко ги засягат; и дума не може да не става комар да се разболее от грип — направо е смешно. Видимите проявления са нелогични. Всичко е толкова налудничаво!

— Така е — отговори Стю и отвори нова бира. Главата му беше приятно замаяна.

— Предстои ни да станем свидетели на интересни промени в екологичната среда — каза Бейтман.

Опитваше се да включи в картината и Коджак, което беше ужасна грешка.

— Остава да видим дали след всичко това Homo sapiens ще се запази — много е интересно дали ще успее — но поне можем да се съберем и да опитаме заедно. А Коджак дали ще си намери другарка? Дали някога изобщо ще бъде горд татко?

— Боже мили, предполагам, че не.

Бейтман се изправи, остави палитрата на столчето и си отвори още една бира. Сетне промълви:

— Май че си прав. Може би има и други хора, други кучета, други коне. Но много животни може би ще умрат, без изобщо да успеят да се размножат. Разбира се, някои индивиди от застрашените видове може да са били бременни, когато избухна епидемията. Може би в Съединените щати в този миг има десетки здрави жени, в чиято фурна — извинявай за грубия израз — вече се пече сладкиш. Но някои видове навярно никога повече няма да се появят. Ако извадим кучетата от уравнението, сърните, които явно не са податливи на болестта, ще тичат насам-натам, без да ги заплашва нищо. Със сигурност няма достатъчно хора, които биха могли да регулират тази популация. Ловният сезон ще се отложи с няколко години.

— Е, може би излишните сърни просто ще умрат от глад.

— Не, няма, дори повечето ще оцелеят. Поне тук, на север. Не мога да кажа какво ще се случи в Източен Тексас, но в Нова Англия всички градини бяха засадени и се развиваха добре преди да избухне грипът. Тази и следващата година сърните ще имат предостатъчно храна. Дори след това посевите ще подивеят. Сърните няма да гладуват поне седем години. Ако се върнеш тук след някоя и друга година, Стю, ще трябва да си проправяш път сред тях.

Младият мъж обмисляше това предположение. Най-накрая рече:

— Не преувеличаваш ли?

— Не. Може би не взимам предвид някакъв фактор или фактори, но не смятам, че има такива. Освен това можем да приложим хипотезата за ефекта от пълното или почти пълното изчезване на популацията от кучета върху популацията от сърни към отношенията между други видове. Котките се размножават неограничено. Какво означава това? Е, вече казах, че плъховете се котират ниско на екологичната борса, но в момента започват отново да се появяват. Ако има обаче достатъчно котки, това положение може да се промени. На пръв поглед свят без плъхове звучи добре, но аз се питам така ли е наистина.

— Какво имаше предвид, като каза, че въпросът, дали човешкият род ще оцелее или не, остава открит?

— Има две възможности — обясни Бейтман. — Поне в този момент виждам две. Първата е, че може бебетата да нямат имунитет.

— Искаш да кажеш, да умрат в момента, в който се появят на бял свят?

— Да, а може би дори in utero. По-малко вероятно е, но има и такава възможност, супергрипът да е засегнал нас, останалите живи, под формата на стерилитет.

— Но това е налудничаво! — възкликна Стю.

— Същото се получава при заушката — сухо отвърна Бейтман.

— Но ако майките на тези бебета, които са… са in utero, ако те имат имунитет…

— Да, в някои случаи той може да се предаде от майката на детето — така както се предават някои предразположения. Но не винаги. Просто на тази зависимост не може да се разчита. Мисля, че бъдещето на бебетата, които още са в утробата, е много несигурно. Със сигурност майките имат имунитет, но статистическата вероятност показва, че повечето бащи не са го притежавали и сега са мъртви.

— А каква е другата възможност?

— Сами да унищожим нашия биологически вид — спокойно рече Бейтман. — Всъщност намирам, че това е много вероятно Не веднага, защото сме много разпръснати. Но човекът е стадно, социално животно и в крайна сметка пак ще се съберем, дори и само за да можем да разказваме как сме оцелели по време на голямата епидемия през 1990 година. Повечето от обществата, които се създават, са склонни да преминат към примитивен диктаторски режим и да бъдат управлявани от някой малък Цезар, освен ако не извадим достатъчно голям късмет. Може би ще има няколко просветени, демократични общности и ще ти кажа кое е необходимото условие за подобен род общност в края на XX и в началото на XXI век — да има достатъчно инженерно подготвени хора, които да задействат наново производствения процес. Това може да стане, и то много лесно. Не е имало ядрена война, та всичко да е унищожено. Всички машини са налице и само чакат да се появи някой — подходящият човек, който знае как да почисти контактите и да смени изгорелите тук-там лагери — и да задейства системата. Въпросът е колко от оцелелите хора са запознати с техниката, която всички смятаме за даденост.

Стю отпи от бирата си и попита:

— Така ли мислиш?

— Убеден съм.

Бейтман също надигна своята кутия, после се приведе и се усмихна мрачно.

— Нека ти опиша една хипотетична ситуация, господин Стюарт Редман от Източен Тексас. Да предположим, че имаме общност А в Бостън и общност Б в Ютика. Всяка знае за съществуването на другата и са й известни условията на живот там. Обществото А е в добро състояние. Те живеят на върха на Бийкън Хил, и то охолно, просто защото един от членовете случайно е електротехник. Този тип знае достатъчно, за да задейства отново електроцентралата, от която Бийкън Хил черпи ток. Въпросът е да знаеш кои шалтери да дръпнеш, при положение, че централата е преустановила работила автоматично — повече не е необходимо. Щом тя тръгне, така или иначе всичко останало се задейства автоматично. Техникът може да научи останалите членове на общността А кои лостове да дърпат и кои уреди за измерване да следят. Турбините се движат с нефт, от който в момента има море, защото всички, които са го използвали вече са мъртви като старата ми шапка. Значи в Бостън има ток. Можеш да се стоплиш, когато е студено, имаш светлина, за да четеш нощем, имаш и хладилник, за да си пиеш уискито с натрошен лед като културен човек. В действителност животът дяволски се приближава до невероятното. Няма замърсяване на околната среда. Няма наркотици. Няма расова дискриминация. Няма недостиг. Няма финансови и търговски проблеми, защото всички стоки, ако не и услуги, са със свободен достъп и има достатъчно от всичко, за да се поддържа животът в едно радикално ограничено общество поне три века напред. От социологична гледна точка подобно образувание може би ще придобие комунален характер. Там няма да има диктаторски режим. Подходящите условия, за да се зароди диктатура — недостиг, нищета, несигурност, лишение…, те просто не съществуват. В крайна сметка в Бостън може би отново ще се установи форма на управление, подобна на градски съвет.

— Да вземем общество Б в Ютика. Няма кой да пусне в действие електроцентралата. Всички инженери са мъртви. Ще им отнеме много време, докато открият как отново да подхванат нещата. Междувременно нощем им е студено (понеже идва зима), хранят се с консерви и са нещастни. Силният човек надделява. Те се радват, че е взел властта, защото са объркани, студено им е и са зле. Оставят го да взема решения. И той, разбира се, го прави. Праща в Бостън човек с прошение. Дали ще изпратят безценния си техник до Ютика, за да им помогне да задействат своята електроцентрала? Другата възможност е да предприемат дълго и опасно пътуване на юг, където да прекарат зимата. Значи какво ще направи общност А, когато получи това послание?

— Ще изпратят техника? — предположи Стю. — По дяволите, естествено, че не. Ще го задържат против волята му, което всъщност е най-вероятно. В периода след грипа технологическото знание ще измести златото като най-ценно оборотно средство. При това положение общество А е богато, а общество Б — бедно. Следователно какво ще направи общество Б?

— Предполагам, че ще се пресели на юг — ухили се Стю. — Даже може да отидат в Източен Тексас.

— Може би. А може и да заплашат онези от Бостън с ядрен взрив.

— Правилно — отвърна Стю. — Не могат да използват електроцентралата, но могат да взривят атомна бомба в Бийнтаун.

— Аз да бях, нямаше да си играя с бомба. Просто щях да се опитам да открия начин да сваля бойната глава и да я откарам в Бостън с най-обикновено комби. Мислиш ли, че би се получило?

— Да пукна, ако знам.

— Дори и да не успея, наоколо има достатъчно традиционни оръжия. Точно там е разковничето. Има всичко, достатъчно е да има кой да го вземе. А ако и в двете общности има техник, когото всички безкрайно ценят, биха могли да предизвикат ядрен конфликт под какъв и да е предлог — религиозни различия, териториални претенции или незначителни идеологически спорове. Представи си само — вместо седем или осем ядрени сили в света, накрая може да се окаже, че само в континенталната част на Съединените щати има шестдесет-седемдесет. Убеден съм, че ако ситуацията беше по-различна, щеше да има сражения с камъни и копия. Работата е там, че старите военни постепенно изчезнаха, но останаха играчките им. Мрачна тема за размисъл, особено след всички страшни събития, които вече се случиха., но се опасявам, че е напълно възможно.

Възцари се тишина. Някъде в далечината чуваха как Коджак лае в гората; преваляше пладне. Най-накрая Бейтман наруши мълчанието:

— Знаеш ли, по природа съм оптимист. Може би защото не ми трябва много. Това предизвиква силно неодобрение в моето поле на действие. Имам си своите недостатъци — говоря прекалено много, както вече забеляза, рисувам ужасно, в което има възможността да се убедиш, а освен това бях много неразумен по отношение на парите. Понякога през последните три дни преди заплата ядях филии с фъстъчено масло и бях пословичен в Уудсвил, че откривам банкова сметка и я закривам след една седмица. Но никога не се оставих това да ме съсипе, Стю. Ексцентричен, но жизнерадостен — такъв съм аз. Единственото нещастие в живота ми са моите сънища. Откакто се помня, винаги ме мъчат необичайно ярки сънища. Много от тях са лоши. Като малък сънувах трол под някакъв мост, който се протяга и ме хваща за крака или пък вещица, която ме превръща в птичка… Отварях уста да изпищя, но не излизаше нищо освен гракане. Сънуваш ли лоши сънища,понякога, Стю?

— От време на време — отговори Стю и си помисли за Елдър — как Елдър го преследва в кошмарите му; за коридорите, които никога не свършват, а безкрайно се връщат един към друг, облени в студена флуоресцентна светлина, изпълнени с

— Значи знаеш. Когато бях тийнейджър, си имах редовната доза еротични сънища — и сухи, и мокри, но понякога те се преплитаха с други, в които момичето, с което бях, се превръщаше в крастава жаба, в змия или дори в разлагащ се труп. Когато отраснах, започнах да сънувам неуспехи, падение, самоубийство и трагична неочаквана смърт. Най-често е повтаряше един сън, в който някакъв пневматичен крик бавно ме премазва до смърт. Той, предполагам, беше променен до неузнаваемост вариант на съня с трола. Убеден съм, че подобни сънища са средство за психологическо повръщане, а хората, които ги сънуват, са по-скоро благословени, отколкото прокълнати.

— Ако го изкараш навън, не се натрупва.

— Именно. Има какви ли не тълкувания на сънища — Фройд е най-прочут, но аз винаги съм смятал, че сънищата изпълняват елементарна елиминираща функция, а може би са начин душата да се почиства основно от време на време, което не е много по-различно. А хората, които не сънуват — или поне не сънуват така, че често да си спомнят сънищата си, когато се събудят — по някакъв начин страдат от констипация на съзнанието. В крайна сметка единствената реална полза от кошмарите е, че човек се събужда и установява, че всичко е било само сън.

Стю се усмихна.

— Но напоследък ме преследва един безкрайно неприятен сън. Сънувам го отново и отново — както сънувах собствената си смърт под автоматичния крик, но тя е песен в сравнение с този кошмар. Не е като нито един от предишните, но някак си прилича на всичките едновременно. Като че ли… като че ли е сбор от всичките ми лоши сънища. А когато се събудя, се чувствам зле, сякаш това изобщо не сън, а видение. Зная колко налудничаво звучи.

— Какъв сън?

— Сънувам един мъж — тихо каза Бейтман. — Или поне смятам, че е мъж. Той стои на ръба на висок покрив, а може би на ръба на скала. Каквото и да е, то е толкова високо, че стотици метри надолу всичко се губи в мъгла. Почти залез слънце е, но мъжът е обърнат в другата посока, на изток. Понякога изглежда облечен в дънки и дънково яке, но в повечето случаи е увит в наметало с качулка. Никога не мога да различа лицето му, но винаги виждам очите му. Те са червени. И имам чувството, че търси мен — и че рано или късно ще ме открие; или пък аз ще бъда принуден да отида при него… и това ще бъде краят ми. Опитвам се да изпищя и… — гласът му секна и смутен, възрастният мъж леко потръпна.

— И се събуждаш?

— Да.

И двамата се загледаха в тичащия към тях Коджак; той завря муцуна в алуминиевата чиния и омете, каквото беше останало от сладкиша.

— Е, предполагам, че е само сън — каза Бейтман. Изправи се; коленете му изпукаха и той примижа от болка..

— Ако ме подложат на психоанализа, терапевтът сигурно ще каже, че сънят изразява подсъзнателния ми страх от водача или водачите, които ще организират живота наново. Или пък страх от технологическия прогрес по принцип. Защото вярвам, че всички общества, които ще възникнат — или поне тези в Западния свят — ще се градят върху технологията. Жалко, не би трябвало да е така, но точно това ще се случи, защото сме пристрастени. Няма да си спомнят — или поне ще предпочетат да не си спомнят — докъде я бяхме докарали. Задръстените с отпадъци реки, озоновата дупка, атомната бомба, замърсяването на атмосферата. Ще си спомнят единствено, че едно време нощем им е било топло, без да полагат много труд за това. Както виждам, освен всичките си други недостатъци, съм и лудит. Но този сън… той ме съсипва, Стю.

Стю не отвърна нищо.

— Е, искам да се връщам вкъщи — остро каза Бейтман. — Вече съм порядъчно пиян, а ми се струва, че днес следобед ще има гръмотевична буря.

Отиде в края на полянката и затършува из храсталака. След малко се върна с ръчна количка. Смъкна трикракото столче до най-ниското възможно положение и го сложи вътре, после прибра палитрата, хладилната чанта и внимателно нагласи посредствената си картина най-отгоре.

— Всичко това така ли го докара? — попита Стю.

— Да, бутам количката, докато не намеря подходящ обект за рисуване. Всеки ден отивам на различно място. Добре се раздвижвам. Ако си поел на изток, защо не дойдеш с мен в Уудсвил и не прекараш нощта у дома? Можем да се редуваме да бутаме количката, а в онзи поток ей там има още една опаковка бира. Ще се приберем вкъщи в идеална форма.

— Ще дойда — съгласи се Стю.

— Ти си добър човек. Може би през целия път ще приказвам. Попаднал си в ръцете на Приказливия професор, господин Източен Тексас. Като ти стане досадно, просто ми кажи да млъкна. Няма да се обидя.

— Приятно ми е да слушам — отговори Стю.

— Значи си Богоизбран. Да вървим!

И те тръгнаха нататък по магистрала № 302: докато единият буташе количката, другият пиеше бира. Каквото и да правеше в момента, Бейтман непрестанно говореше — безкраен монолог, който подскачаше от тема на тема без почти никаква пауза. Коджак подтичваше край тях. Стю слушаше известно време, после се разсейваше, погълнат от собствените си мисли, после пак започваше да следи нишката на разговора. Картината, която Бейтман му описа, го бе разтревожила — стотици малки групировки, някои войнствено настроени, населяващи държава, където като детски кубчета навсякъде се въргалят достатъчно оръжия, та една евентуална война да се окаже краят на света. Но колкото и да е странно, мисълта му все се връщаше към съня на Бейтман — мъжът без лице на покрива на висока сграда или на ръба на скала; мъжът с червени очи, с гръб към залязващото слънце, неспокойно взрян на изток.

* * *

Стю се събуди преди полунощ, облян в пот, опасявайки се дали не е изпищял. Но в съседната стая, необезпокояван, Глен Бейтман дишаше бавно и равномерно, а в антрето се виждаше Коджак, който спеше, положил глава на лапите си. Всичко наоколо беше обляно в лунна светлина и нещата имаха толкова ясни очертания, че изглеждаха нереални.

Стю се събуди, подпрян на лакти. След като се огледа, се отпусна бавно върху влажния чаршаф и покри очи с ръка, сякаш да отпъди съня, но не можеше.

Насън отново беше в Стовингтън. Елдър е мъртъв. Няма нито един жив човек. Болницата се е превърнала в ечаща гробница. Единствен той е жив, но не може да открие изхода Първо се опитва да овладее паниката. „Върви бавно, не тичай“ — повтаря си той, но скоро ще започне да тича. Крачките му се забързват все повече и повече, а подтикът да погледне назад, за да се увери, че освен ехото зад гърба му няма никой друг, започва да става непреодолим.

Минава покрай канцеларии с имена, изписани с черни букви върху белите матови стъкла; покрай една преобърната болнична количка; покрай тялото на някаква медицинска сестра със запретната бяла пола и почерняло, сгърчено лице, което гледа към флуоресцентните лампи на тавана, подобни на обърнати наопаки студени бели подноси за лед.

Накрая се затичва.

Все по-бързо и по-бързо вратите се плъзгат покрай него и изчезват, а краката му топуркат по линолеума. Оранжевите стрелки по бялата облицовка на стените сякаш преливат една в друга. Надписи. Най-напред съвсем нормални: „РАДИОЛОГИЯ; КОРИДОР Б КЪМ ЛАБОРАТОРИИТЕ; ЗА ДА ПРОДЪЛЖИТЕ ОТТУК, ВИ Е НЕОБХОДИМ ПРОПУСК“. После изведнъж се оказва в друга част на сградата, която никога не е виждал, а и никой не е смятал да му я показва. Боята по стените се лющи и пада. Някои от флуоресцентните лампи не светят, а други бръмчат като мухи, залостени между двете стъкла на прозорец. Някои от матовите стъкла на канцелариите са разбити и през стърчащите стъкла се виждат опустошени стаи и тела, сгърчени в агония. Има и кръв. Тези хора не са починали от грипа. Били са убити. По труповете им все още личат следите от прободни рани, изстрели и какви ли не жестоки наранявания, които могат да бъдат причинени единствено от някакви инструменти с тъп връх. Очите на тези хора са подпухнали и изцъклени.

Стю се хвърля в един спрял асансьор и после се озовава в тъмен коридор, облицован с плочки. В другия край има още канцеларии, тези врати са боядисани в черно. Стрелките са аленочервени. Флуоресцентните лампи бръмчат и премигват. Надписите гласят: „КЪМ КОБАЛТОВИТЕ УРНИ; ЛАЗЕРНИ ОРЪЖИЯ; БОЙНИ РАКЕТИ «САЙДУИНДЪР»; ЕПИДЕМИОЛОГИЯ“. После, почти разплакан от облекчение,

Стю вижда сочеща надясно стрелка под надпис, който се състои от една-единствена дума: „ИЗХОД“.

Той завива зад ъгъла и вижда, че вратата е отворена. Отвън е нощта — сладка и благоуханна. Хвърля се навън и тогава на пътя му се изпречва мъж в дънки и дънково яке. Стю се заковава на място, опитва се да изкрещи, но гърлото му е сякаш от ръждясало желязо. Мъжът пристъпва напред в мъждивата светлина на премигващите лампи и Стю вижда, че на мястото на лицето му има само тъмна сянка, сред която бездушно проблясват безжизнени червени очи. В тях се чете само насмешка. Точно така, в тях се чете някаква налудничава радост.

Зловещият човек протяга ръце и Стю вижда, че са изцапани с кръв.

— Небе и земя — долита шепотът му от празната дупка, където трябва да бъде лицето му. — Цялото небе и цялата земя. Стю се събуди. Коджак тихичко скимтеше и ръмжеше в антрето. Лапите му се гърчеха насън — Стю предположи, че даже и кучетата сънуват. Нормално е да се сънува — дори някой и друг кошмар от време на време е съвсем в реда на нещата. Но дълго след това той не можа да заспи.