Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg


Глава 13
Освободена!

А сега да направим един скок до Роленбург.

Доктор Цандер, младият лекар от психиатрията на този град, който така успешно бе оперирал ръката на Макс Холм, и Едмунд фон Рандау, който освободи Валеска Петерман от бордея на Мелита,[1] седяха в една таверна. Случайно станаха свидетели на един важен разговор, воден между цирковия директор Баумгартен и неговия касиер…

Момичето дойде и поднесе виното. Когато се отдалечи, цирковият ездач попита:

— Тя добре ли затвори вратата, Дикер?

— Да, хер директор.

— Хубаво. Това, което ще ти разкажа, не бива да бъде чуто от никого. Биха могли да ме привлекат под отговорност.

— Наздраве тогава и започвайте! Любопитен съм по какъв начин сте се добрали до това прекрасно момиче.

— Значи ти харесва?

— Разкошна е! Дяволски апетитна! Ако не бях толкова стар, имаше да си точа зъбите за тая вкусна хапка.

— Да, има сила и живец в нея. Яка и здрава е. Такова нещо не се среща сред комедиантския народ.

— Значи от обикновено семейство?

— Да, баща й е бил театрален слуга в столицата.

— И тя не е артистка?

— Не.

— Но как подхванахте работата да я ангажирате като Тау-ма? Или тя веднага се съгласи?

— Като Тау-ма? Глупако! Така нищо нямаше да постигна. Аз я ангажирах като касиерка.

— Като касиерка? Чумата го взела! И аз съм касиер!

— Не се безпокой! Ще си останеш на службата.

— Но какво ще каже тя за тая работа?

— Нищо. По-точно няма никакво значение, че ще каже нещо. Чуй как подхванах нещата!

Разказа за посещението при брат си, за отиването с него до театъра, за съпротивата на Емили да се покаже в трико, за разговора си с нея и нейния баща в пивницата и за последвалото назначение. Когато спомена, че баща и дъщеря са се подписали, касиерът отбеляза:

— Аха, значи е затънала здраво!

— И с двата крака. Не може да се измъкне.

— Разписката важи като вексел, защото в нея се среща думата „вексел“. Така е според закона.

— Действително. Ако не се подчини, това е едно добро оръжие. Тези женоря изпитват ужасен страх от думата „вексел“, макар работата да не е чак толкова опасна.

— Как се държа по път?

— Много добре. В ушите й звучаха литаври, тромпети и цигулки — беше като опиянена, личеше си. Когато пристигнахме тук, счетоводителят вече се беше погрижил за квартири и ме посрещна на гарата.

— Той ми каза какви очи облещил, когато зърнал момичето.

— Да, така беше. Такова завоевание не беше очаквал. Но съществуваше едно голямо опасение, а именно никой не биваше да види момичето.

— Естествено! Който после я съгледа като Тау-ма без долна част на тялото, веднага ще заподозре измамата.

— Нещата се наредиха отлично. Счетоводителят беше наел малката празна къща извън града. Отведохме я там. И там ще остане скрита до своя дебют. Така никой няма да я познае.

— Колко време ще мине дотогава?

— Хмм! Най-малкото една седмица.

— Защо толкова много?

— Човече, та работата трябва да ти е ясна! Тя сега се срамува дори ръцете да си покаже, ако не са покрити. А когато се появи на сцената, нагоре ще бъде изцяло разголена. Трябва да се пребори с чувството си за срам или да умре.

— Това най-добре ще стане с камшика.

— Вярно. Но не бива да забравяш, че не можем да я излагаме на показ, ако не го прави с удоволствие. Иначе е необходимо само да се разкрещи към публиката за помощ и аз трябва веднага да си стягам куфарите.

— Да, дяволски щекотлива история.

— Надявам се да се оправя.

— И кога се каните да подхванете нещата?

— Вече съм ги подхванал.

— По дяволите! И по какъв начин?

— Още снощи се заех, веднага след като я отведох в квартирата. Другите, които също са настанени там, ми помагаха с всички сили. Най-напред й казах да си избие от главата касиерското място, тъй като вече си имам касиер.

— Тя как реагира?

— Направо се вцепени от удивление. После й казах, че ще бъде моята Тау-ма. Думата не й беше известна и попита за значението. И когато й го обясних, се започна.

— Какво?

— Първо упреци, после рев и плач. Поиска веднага да си тръгне. Аз, естествено, я задържах. Закрещя за помощ. Изсвистях й няколко крепки камшика, та от болки направо заподскача. След това продължи да плаче, но вече тихо.

— Да, изпитано средство!

— Такива хора не оценяват собственото си щастие. Тя ме заплаши, наистина, със закона и полицията, но аз й обърнах внимание върху значението на нейния подпис. Заплаших да обърна дебелия край към родителите й, ако не се подчини. Тогава тя най-сетне се умири.

— Бързо й е дошъл умът!

— Не ликувай преждевременно! Аз донесох люлката на Тау-ма и й показах как става работата. И тогава се започна отново. Заяви, че по-скоро щяла да умре, отколкото да си показва ръцете, шията и гърдите.

— Колко глупаво!

— Е, аз веднага й доказах, че няма да умре, ако се поразголи.

— Как така?

— Трябваше да си свали дрехите.

— Тя допусна ли го?

— Ха! Подпомогнах я с камшика!

— Не се ли разкрещя?

— Да, аз бързо сложих край на крясъците й. Наредих да й тикнат една кърпа в устата. После я вързахме за една греда и цяла нощ стоя така с по един фенер от двете страни.

— Без дрехи?

— То се знае. Не е за вярване колко бързо отминава глупавият срам, след като веднъж дрехите са отстранени. Все ще свикне.

— Но в тоя студ?

— Толкова по-добре. Ще си отбележи това и ще стане покорна.

— И имаше ли някой при нея?

— Цялата сбирщина. Та това беше в мансардата, където спят всички.

— Също мъжете?

— Да, разбира се!

— Всички дяволи! Какво ли си е мислило девойчето!

— Стояла цяла нощ при гредата като мъртва. Държала очите си затворени и не казвала нито дума, не се помръдвала. Едва тази сутрин прояви признаци на живот, когато й бе поднесена чаша кафе.

— Изпи ли я?

— Да.

— Каза ли нещо?

— Досега нито дума.

— Все още ли е вързана?

— Да. Наредих да не я отвързват, докато не ми обещае вярно и свято безусловно да се подчинява.

— Но и тогава в никой случай не сте сигурен!

— Как така?

— Може да се престори, а после при официалното излизане да извърши глупостта да се развика за помощ.

— Срещу това има две средства.

— Какви?

— Ще поставя двама души зад кулисите, които ще спуснат завесата веднага щом закрещи и ще я стиснат за гърлото. А публиката все ще я залъжем с нещо.

— А другото средство?

— Първото средство се изразява в строгостта, а второто — в любовта. Сега тя има време да се огледа сред нашите хора. Има симпатяги. Счетоводителят, например, е момък като картина. Обесниците са освен това и оправни. Ето как едва ли ще минат повече от три-четири дена и тя ще хлътне по един или друг. Е, а когато после узнае колко е приятна любовта и че при нас в това отношение нищо няма да й лежи на пътя, ще каже адио на чувството за срам и съпротивата.

— Това да се чува. И й дайте възможност от време на време да праща по няколко гулдена на родителите си. Тогава би трябвало Дявола да се набърка, за да не пожелае с цялото си сърце да остане при нас!

— Така е! А сега да вървя да продължавам дресурата. Ще дойдеш ли с мен?

— Хм! Защо не? Ще я видя ли?

— Естествено.

— В евин костюм?

— Да. Тя трябва да свикне да я зяпат.

— Любопитен съм. Да допиваме в такъв случай!

Директорът позвъни и келнерката се появи. Той плати и вече се насочваше към изхода с касиера, когато почувства една ръка на рамото си.

— Моля за една думичка, майне херен!

Двамата рязко се обърнаха. Пред тях стоеше доктор Цандер, който беше произнесъл тези думи, и до него лейтенант Фон Рандау. Те сериозно се изплашиха, защото сега разбраха, че не са били сами и са били подслушани.

— Мога ли да попитам с кого имам честта…? — поиска да знае младият лекар с усмивка.

Директорът бързо се окопити и отговори:

— Аз се казвам Баумгартен, директор съм на цирк „Реал“.

— А този хер?

— Моят касиер.

— Благодаря! Ще имате ли любезността да останете още няколко мига? Седнете, моля!

Показа масата, която стоеше зад печката. Междувременно лейтенантът нашепна незабелязано от двамата на сервитьорката:

— Бързо повикайте полиция!

В миг момичето изчезна.

— Ние се канехме да тръгваме — подметна в знак на отказ директорът.

— О, може би все пак ще останете няколко минути заради нас. Вашият интересен разговор…

— Вие сте го чули? — попита директорът бързо.

— Да. Седяхме там на масата и не искахме да ви смущаваме. И така, вашият интересен разговор ни навява предположението, че въобще вашият цирк предлага много интересни неща, и ето как у нас се затвърди желанието малко да се поориентираме.

На касиера си личеше, че с удоволствие би останал. Искаше му се да изпие гратис още едно питие. Но на директора усмивката на лекаря се стори малко зловеща. Той отговори:

— Моля, моля, някой друг път, майне херен!

— За съжаление, няма да ни бъде възможно, тъй като трябва да напуснем града. И така, настанете се, ако обичате!

Взе директора за ръката, за да го поведе към масата, ала получи отказ.

— Трябва с цялата си сериозност да отбележа, че вече нямаме време, майне херен.

— А аз трябва да отбележа, че няма да ви пуснем. Веднъж вече сме се вманиачили да направим по-близко познанство с вас.

— Да не искате да ни вербувате насила като английски моряци?

— В случай на необходимост, да! — засмя се непринудено Цандер.

— Тогава протестираме с цялата си сериозност! Насилственото задържане на човек едва ли спада към цвета на светските маниери.

— О, в определени кръгове на светското общество това дори често се прилага и с успех. Особено тук, в Роленбург, където някои противно на волята си са принудени да се застоят необичайно дълго и при крайно неприятни условия.

— Майн хер, говорите на странен език!

— Понеже вие разказахте странни истории.

— Какво ви влизат в работата моите истории? Пуснете ни да си вървим!

— Не, ще останете! — каза Цандер с най-сериозния си тон.

— Охо! Кой сте вие?

— Името ми е Цандер, лекар съм. Униформата на другия хер ви подсказва какъв е.

— Какви сте вие, ми е напълно безразлично. Нямам необходимост нито от лекар, нито от строевак. Направете място, в противен случай ще бъда принуден да ви подпомогна.

— Не се горещете толкова, хер директор! Не се намирате нито на манежа, нито се занимавате в момента с дресурата на някое клето, слабо и беззащитно момиче!

— Дяволите да го вземат! Какво означава това? Да не би заплаха? Какво сте се загрижили за моите работи? Погледнете мен и после себе си! Сигурно ще съзнаете, че нямам причини да се страхувам от вас!

Размаха камшика около себе си и се насочи към вратата. Но с няколко бързи крачки лейтенантът вече беше заел пост там.

— Ще останете, хер Баумгартен! — заповяда той със сух, категоричен тон.

— И през ум не ми минава! Направете място!

— Е, след като явно не можем да се разберем, заявявам ви, че ще ви бъде наложен арест!

— Арест? Нас да арестувате?

— Да, както виждате!

— О, нищо такова не виждам! Виждам само, че там е вратата, а вие сте ми застанали на пътя. Разкарайте се!

— Стой! Нито крачка повече! Вие сте наш пленник! Евентуалната съпротива ще посрещна с хладно оръжие. Говоря сериозно!

Беше изтеглил сабята и наистина държеше острието в готовност за удар.

— Мътните го взели! Такова нещо не ми се е случвало през целия живот! — извика директорът.

— На мен също! — пригласи касиерът.

— Е, в такъв случай днес ви се отдава възможност да натрупате малко опит — отбеляза Цандер.

— А може да ви послужи и за предупреждение друг път първо да пооглеждате местата, на които възнамерявате да обсъждате далавераджийските си тайни.

Силният, масивно сложен директор още не беше решил дали да се подчини, или да окаже съпротива. Той съзнаваше колко е важно за него да скрие своята нова Тау-ма или поне да навлече дрехите на голото й тяло. Но… май вече беше късно за пазарлъци, понеже вратата се отвори, за да пропусне двама градски жандарми. Като съгледаха офицера, те веднага отдадоха чест.

— Отведете незабавно в ареста тези двама мъже! — заповяда лейтенантът.

— Охо! Толкова бързо тая работа няма да стане! — извика директорът. — Някой да е видял да сме извършили нещо противозаконно?

— Нямайте грижа! Скоро ще видим!

— Няма да позволя да ме арестуват, преди да ми е доказано, че това е необходимо.

— Мога ли най-покорно да попитам в какво обвинявате тези хора? — поиска да знае единият жандарм.

— Нямаме време за дълги обяснения — отговори лейтенантът. — Арестувайте тези мъже на моя отговорност! Отведете ги в полицейския арест и се погрижете да не избягат!

— Това трудничко ще ви се удаде! — викна директорът.

Пристъпи светкавично към лейтенанта и го хвана за гърдите, за да си разчисти пътя. Но се беше заблудил в младия офицер. Той реагира бързо, угостявайки го с такъв юмручен удар под брадичката, че отлетя назад и се стовари на земята.

— Оказва съпротива, както видяхте — обърна се Рандау към полицаите. — Сега изисквам двамата да бъдат оковани.

Заповедта намери незабавно подчинение, колкото и да се съпротивляваха пленниците. Още преди да бяха отведени, Рандау и Цандер напуснаха винарната, за да избързат напред към полицейския участък. Няколко думи бяха достатъчни, за да им придадат един полицейски сержант с необходимата команда. После бързо потеглиха.

— Нима ви е известна въпросната къща? — попита лекарят лейтенанта.

— Да. Тя се намира в края на града и по-рано беше белилня за прежда. Прекалено много вее в нея, за да бъде използвана за постоянно жилище.

— Могат ли да ни видят отдалеч?

— Защо?

— В този случай следва да се опасяваме, че докато пристигнем, онези типове ще са взели предпазните си мерки.

— Това няма да се случи. Ще се промъкнем между градините, а пък и самата къща е разположена в градина.

Запромъкваха се като стрелци по време на сражение, за да не бъдат забелязани. Когато стигнаха в близост до въпросната постройка, до тях се донесоха крясъци и висок смях в безредна дандания.

— Няма да се бавим, а ще нахълтаме възможно по-бързо — инструктира лейтенантът, — за да не бъде никой преждевременно предупреден!

Няколко мига по-късно стояха във вътрешността на партера, който представляваше едно-единствено голямо помещение.

В него цареше пъстър безпорядък. Предмети със стотици имена и значение, както се случва при странстващи артисти, покриваха пода или бяха струпани до стените. Между тях пълзяха кряскащи, свирещи и смеещи се деца, несресани, немити и облечени със закърпени и парцаливи дрипи. Тук имаше мъже и жени, младежи и девойки, заети с какви ли не, често загадъчни, занимания. Това бе един хаос от вещи и хора. Едва съгледал натрапниците, един обесник, на когото не липсваше присъствие на духа, извика със силен глас:

— Полиция! Бързо развързвайте, бързо!

И по същото време зае място при прогнилото стълбище, което водеше нагоре. Цандер съзна, че беше крайно необходимо да има свидетели, които да са видели клетото момиче във вързано състояние. Ето защо заби юмрук в стомаха на типа и онзи отлетя с охкане настрани, а той се понесе бързо нагоре по стълбите. Лейтенантът го следваше по петите, зад него полицаите. Само двама от тях останаха долу, за да попречат с оголени щикове на изненаданите артисти да избягат.

Със стигането си горе съгледаха едно широко голо помещение, чиито стени се състояха само от тънки дъски. Те бяха толкова лошо сковани, че вятър и сняг намираха свободен достъп между тях.

Тук също се търкаляха множество вещи, каквито хора от тоя сорт употребяваха. Няколко жени бяха насядали върху стара слама, а двама подрастващи хубостника се бяха заели с най-голяма бързина да развързват въжетата, с които напълно разсъблечената фигура на Емили Вернер бе пристегната за една отвесна греда.

Само един бегъл поглед хвърлиха офицерът и лекарят на нещастното момиче и се извърнаха. Първият каза на полицаите:

— Ето шинела ми! Наметнете я с него! Онова, което трябва да знаем като свидетели, вече видяхме. Когато младата дама се облече, отведете я в хотел „Шванцерхаус“, където ние междувременно ще поръчаме всичко необходимо.

Тръгнаха.

— Ужасно! — процеди Рандау. — Това хора ли са, или дяволи?

— И двете! Припомнете си какво преживяхме при Мелита. Каква окаяност и мизерия се крие зад лъскавите дрънкулки, с които тези така наречени артисти осмиват действителността! Хайде! Направо ми призлява, като си го помисля!

Отправиха се най-напред към споменатия хотел, който им беше по път, а после към полицейския участък, за да направят доклад и донесение и снемат показанията им за протокола.

После се върнаха в хотела, където узнаха, че младата дама е докарана с файтон и отведена в затоплена стая.

— Идва ли лекар? — попита Цандер.

— Не. Знаехме, че пак ще наминете.

Той поиска да му кажат номера на стаята и отиде да прегледа спасената. Мина доста време, докато се върне.

— Е? — попита лейтенантът. — Съществуват ли някакви опасения?

— Изпаднала е в истеричен плач и не дава отговори. Толкова сериозно накърненото чувство за срам е встъпило в реакция. Предписах сън и загряващи средства за изпотяване. Трябва да се вземат мерки срещу простудата и после да се изчака, докато наранената душевност се успокои. Във всеки случай няма да си тръгна, докато клетото дете не бъде в състояние да пътува, а след това лично ще я заведа обратно при родителите й.

В хода на следобеда полицията се заинтересува дали може да разпита фройлайн Вернер. Лекарят отговори отрицателно и едва на следващото утро даде разрешение.

От съображение към Емили разпитът бе проведен в хотела. Тя научи, че директорът заедно с всички членове на трупата, чиято вина е установена, се намира в следствения арест.

Даде показанията си за протокола и получи от страна на едноличния съдия уверението, че извършеното спрямо нея престъпление ще бъде наказано с най-голямата строгост на закона.

Когато служителят си бе тръгнал, доктор Цандер помоли да я придружи до столицата — предложение, което естествено беше за нея във висша степен добре дошло.

Със стигането си на гарата видяха, че имат достатъчно време. Преди да тръгне, влакът трябваше да изчака идващия от столицата. А когато той пристигна и пътниците започнаха да слизат, лекарят забеляза сред тях за своя изненада… княз Дьо Бьофур и репортера доктор Макс Холм. Веднага побърза към тях, като временно остави своята повереница.

— Ваша светлост тук, в Роленбург? — попита. — Сигурно отново се касае за спасяването на някое клето човешко същество, изпаднало в лошо положение?

Въпросът беше зададен на шега, но князът отговори с много сериозен тон:

— Отгатнахте, драги докторе.

— Аа! Наистина ли?

— Да.

— Е, сетих се за бедната Вали Петерман[2], но от тона ви разбирам, че наистина се касае за нещо сериозно. Този Роленбург, изглежда, е предопределен да служи за арена на спасителни операции. Аз също бях героят на една такава.

— Да, именно при онази Вали Петерман.

— О, не! В онзи случай моята роля беше много епизодична. Тук се касае за съвсем друг случай. Но въпросното лице всъщност е отново момиче от столицата.

— И се е намирало в подобно положение?

— Подобно, но не съвсем. Беше попаднала в ръцете на един цирков директор и…

— Да не би да имате предвид Емили Вернер? — беше рязко прекъснат от Холм.

— Да. Познавате ли момичето?

— Да. Какво стана с нея! Кажете бързо, бързо!

— Ее, не се тревожете! Тя е спасена. Ей къде стои там до вратата.

Холм се обърна в указаната посока и отбеляза:

— Наистина е тя. Но какво й се е случило?

— Била е назначена уж за касиерка…

— Знам — вметна Холм. — Баща й ми разказа.

— Но щели принудително да я излагат пред публиката като Тау-ма.

— Боже Господи! Нататък, нататък!

Лекарят разказа с няколко думи какво се бе случило. Когато свърши, князът се обади:

— Наистина ужасно! Какво щастие, че сте подслушали онзи разговор. Но най-интересното е, че ние двамата идваме в Роленбург заради нейната сестра. Със следващия влак ли искахте да пътувате?

— Да. Той тръгва след четвърт час.

— Не бихте ли могли още да поизчакате?

— Ако Ваша светлост желае, да.

— Сега още няма да ви посочвам причината. Когато се касае за едно добро дело, човек не бива да губи и минута. Останете, моля, в чакалнята. После ще пътуваме заедно за столицата.

Напусна с доктор Холм гарата и двамата се отправиха директно към затвора. Там нареди да доложат за него на директора. Бяха веднага приети от служителя.

— Имате ли сред затворничките някоя си Лаура Вернер? — попита князът.

— Действително, Ваша светлост!

— Какво е поведението й?

— Отлично, така че аз самият няколко пъти я посъветвах да подаде молба за помилване до Негово величество. Но странното е, че тя не е съгласна. И това е единственото, в което мога да я укоря.

— Да я укорите?

— Да. Тя твърди именно, че не помилване, а справедливост трябва да изисква.

— И вие я корите за това?

— Естествено. Тя и до днес не е направила самопризнание. Държи твърдо на измислицата, която вече е разказала при следствието. Нейният баща я посети и също вярва на приказката, но аз мисля като тогавашните й съдии. За нейно извинение обаче ще добавя, че не отрича от упоритост и злина, а само от криворазбран срам.

— И въпреки всичко се намирате в заблуда, хер областен съветник. Тя не отрича нито от срам, нито от злост. Тя всъщност изобщо не отрича.

— О! Как да го разбирам, Ваша светлост?

— Е, човек може да отрича само онова, което действително е извършил. Тя обаче е невинна.

— Как? Какво? — попита служителят удивено.

— Да, напълно невинна. Цялата истина е буквално такава, каквато тя я е описала. Виновниците са открити и аз съм тук, за да помоля за освобождаването на невинно осъденото момиче.

— Тя трябва да бъде освободена?

— Да. Следствието е подновено.

— Но тогава трябва да остане под арест, докато невинността й бъде обявена по съдебен път.

— По принцип, да. Но, от една страна, фактите са такива, че не е възможно никакво съмнение, а, от друга страна, аз се видях принуден да гарантирам за клетото момиче. Доктор Холм установи нейната невинност, аз също спомогнах малко и ето как намерихме разбиране при Негово превъзходителство министъра на правосъдието за отклонение от обичайния път. Беше ни дадено разрешение да известим на затворницата връщането на свободата й и да я отведем обратно при нейното семейство.

— Гледай! Гледай! Гледай! — възкликна директорът, който все още не можеше да овладее удивлението си. — Но ще ме извините, Ваша светлост, някои формалности са неизбежни.

— Естествено! Сутринта бях при Негово превъзходителство и получих заповед за освобождаването на Лаура Вернер. Ето я.

Извади един снабден с министерски печат документ и го връчи на директора. Онзи прочете малкото редове и каза:

— Така, ето как човек може да се заблуди!

— Значи вие сте смятали затворницата за виновна?

— Да. Та нали толкова често се случва арестуваните да отстояват своята така наречена невинност, макар вината им да е ясна като бял ден.

— Е, тя и в случая е била ясна като бял ден, но въпреки всичко тази яснота е била заблуда. Ще имате ли добрината, моля, да наредите да доведат нещастницата?

— Или щастливката, Ваша светлост!

— Много се съмнявам в това!

— О, при всички случаи си е щастие невинността ти да бъде установена и потвърдена!

— След като години наред си бил затворник и си носил нещастните последици от присъдата? Кой ще изброи сълзите, които едно такова клето същество е проливало насаме? Кой е в състояние да посочи броя на въздишките? Кой може да разбере огорчението, което разяжда сърцето на един невинен? Всеки, всеки миг едно такова достойно за окаяние създание си казва, че е невинно, а няма право да говори за своята невинност. Много лесно мога да си представя, че духът на един осъден без вина трябва да се бори с призраците на безумието.

— Да, това трябва да е ужасно, Ваша светлост. Но, за съжаление, аз, първо, не съм всезнаещ, и второ, съм служител.

— О, вие не можете да си отправяте ни най-малък упрек, хер областен съветник! Но независимо от това ще направя забележката, че осъждането на невинен в никой случай не е невъзможно. Дори съвсем наскоро е имало случай, когато един невинен е лежал в затвора за това, че сам си е приписал деянието.

— Едва ли е мислимо! И това се е случило тук?

— Да.

— Е, тогава би трябвало да го познавам!

— Разбира се. Това е онзи Петерман, който непосредствено след своето помилване има известния сблъсък в къщата на Мелита.[3]

— Петерман! О! И той наистина не е извършителят?

— Не.

— Виновникът известен ли е?

— Да, но още не е обявен от съда. А случаят Петерман е тясно свързан със случая Лаура Вернер, както много скоро ще се докаже.

— Ваша светлост, мога ли да помоля за някои подробности?

— Съжалявам! Нямам право да изпреварвам съдебната присъда.

— Но нали ви е известно името ми?

— Разбира се.

— Следователно знаете също така, че Петерман беше служител на моя брат?

— Това също ми е известно.

— Е, тогава моля поне да ми кажете дали името на племенника[4] ми ще бъде споменато!

— Това действително едва ли ще може да се избегне.

— Нещастникът!

Той се загледа мрачно в земята. Князът разбираше чувствата на почтения мъж. Съчувствието го подтикна към забележката:

— Мисля, че няма да ме привлекат под отговорност, ако ви кажа, че не племенникът ви е виновникът.

— Не? Слава Богу!

Отдъхна си дълбоко и тъжно.

— Не, не. Действително няма защо да си мислите такова нещо. Той е млад и се е запознал с една личност, която не е била достойна за това познанство. Това е всичко, в което може да бъде упрекнат.

— Значи върху старото име Шарфенберг няма да бъде лепнато петно?

— Не, хер областен съветник. Но, затворницата, моля! Тя не бива миг по-дълго да чака в своето незаслужено положение.

Директорът позвъни и заповяда, след като бе отгърнал един регистър, на влезлия надзирател да доведе затворница номер 160.

Минаха само няколко минути и Лаура Вернер се появи. Тя притежаваше голяма прилика със сестра си Емили, но страните й бяха хлътнали, а лицето бе изгубило цвета си. Главата, чиято коса бе късо подрязана, бе загрозена от безформено боне, а затворническото облекло не позволяваше да се различат линиите на тялото й.

— Сто и шейсети — обърна се директорът към нея, — този хер иска да говори с теб.

Тя вдигна своя вял, равнодушен поглед към княза. Виждаше се, че се отнася с пълно безразличие към очакваното съобщение.

— Това е Негова светлост, всемилостивият княз Дьо Бьофур — прибави директорът. — Следователно трябва да титулуваш хера с Ваша светлост.

Тази забележка не предизвика промяна в израза на лицето. Князът заговори с благ тон:

— Чух, че не сте искали да подадете молба за помилване?

Тя поклати мълком глава.

— Нима не искате да бъдете освободена?

Тя сключи ръце и сведе поглед. Това беше целият й отговор.

Князът продължи:

— Разбирам ви. Не искате да говорите за невинността си, защото никой не ви вярва. Предпочитате да мълчите. Но отговорете ми, моля, поне на един въпрос. Видяхте ли лицето на онази жена, която ви е изненадала на гробището?

— Да — отвърна тя с безразличен тон.

— Но навярно немного добре?

— По време на следствието не можах да си го спомня. Бях толкова изплашена.

— В такъв случай сигурно няма да можете да я познаете?

— О, веднага! По-късно, когато вътрешно се поуспокоих, споменът се върна. И сега може би никога вече няма да забравя това лице.

— А гласа?

— Ще я позная и по него.

— Това е много добре, тъй като ще имате възможността да видите тази жена.

Тя се вторачи безизразно в него. Лицето й остана бледо, погледът — пуст. Но главата се наклони настрани, сякаш бе чула нещо, в което трябва по-дълго да остане заслушана, за да го разбере. И сега, сега вдигна глава с рязко движение. Погледът й запламтя, страните се зачервиха.

— Ще я видя? — изрече припряно.

— Да.

— Значи са я задържали? Издирена е?

— Да.

Разпери ръце, сякаш искаше да потърси твърда опора, завъртя се бавно, като обхваната от внезапен световъртеж, и… щеше да се свлече на земята, ако Холм не беше я подхванал навреме.

Настани я на един стол. Но едва докоснала седалката, тя скочи рязко.

— Господи, Боже мой! — извика. — Не бива да изпадам в безсъзнание! Не искам, не искам! Значи тя е открита, открита, открита?

— Да, детето ми.

— Тогава трябва да каже, че е разменила децата?

— Ще бъде заставена.

— И че аз съм невинна?

— Едва ли ще може да отрече, тъй като ние най-сетне открихме вашето дете. Убийцата вече се намира зад решетките!

Тогава тя се отпусна на колене, сключи ръце и извика през силно хлипане:

— О, мили, мили Боже, как ти благодаря! Колко често се съмнявах в твоята справедливост, ала сега зная, че отново мога да вярвам в теб.

После се вдигна и попита директора:

— Хер областен съветник, сега вярвате ли, че не съм лъжкиня?

Той й протегна ръка и отговори:

— Заблуждавал съм се и ето защо ще направя това, което считам за свой дълг. Моля ви за прошка!

— Говорите ми на „вие“? Вие? О, колко нещастна бях от това „ти“ и това „Сто и шейсети“! Сега наредете да ме върнат в килията! С какво удоволствие ще чакам, месеци наред ще чакам, докато невинността ми бъде установена. Защото смея да се надявам, че следствието е подновено.

— Действително е така — потвърди князът. — Но защо искате да дочакате неговия резултат непременно в килията си?

— Та нали съм длъжна!

— Не. Ако искате, можете да се върнете при близките си, фройлайн Вернер.

Тогава тя изправи снага и извика ликуващо:

— При родителите, при братята и сестрите?

— Да.

— Кога?

— Веднага. Аз дойдох да ви взема.

— О, Господи и Спасителю мой! Каква радост, какво щастие и какво блаженство! Вярно ли е, вярно?

— Да. Хер областният съветник ще го потвърди.

Тя погледна въпросително споменатия и той каза:

— Ще се наложи да се върнете само още веднъж до килията си, за да смените затворническата форма с облеклото, с което бяхте доведена. Тези господа ще ви почакат и ще ви изведат на свобода.

Тя хвана ръката му да я целуне. Извърши същото и при княза и понечи после да улови ръката на Холм, ала той я дръпна усмихнато и каза:

— Не така, фройлайн Вернер. Запазете нежните си излияния за своите близки и по-добре побързайте с тоалета си, за да оставите час по-скоро зад себе си тези печални зидове.

Беше отведена и след известно време се върна в собствения си костюм. По време на дългия следствен арест и четиригодишното затворничество той беше доста пострадал, наистина, но все пак позволяваше да се различи, че е била красиво момиче и много вероятно пак ще стане такова, когато последиците от затвора бъдат заличени.

Взе си разплакана сбогом с директора. И той беше покъртен като княза и Холм, които тя последва през външната порта. Вън спря, въздъхна дълбоко, дълбоко и каза:

— Свободна, свободна, свободна! Колко е красива Божията земя!

Холм мислеше, че веднага ще се отправят към гарата, но князът се насочи към града. Отведе Луиза Вернер в един магазин за конфекция, където каза, че желае облеклото на дамата да бъде изцяло подновено.

Тя се стресна, като чу тези думи, ала той направи още няколко бележки на собственицата и каза, че ще чака в отсрещния ресторант.

Когато по-късно тя влезе там, придружена от продавачката, на която князът плати представената сметка, правеше съвършено различно впечатление, отколкото преди в бедняшкия си костюм.

Едва сега се отправиха към гарата. Князът веднага потърси инспектора, за да го попита дали няма на разположение някоя стаичка, в която да може да се осъществи една неочаквана среща без натрапнически очи и уши.

Лаура, която естествено не беше чула този въпрос, бе отведена от любезния инспектор в една от неговите лични стаи, без да знае защо. А нейните двама закрилници се запътиха към чакалнята, в която доктор Цандер седеше с Емили. Холм й подаде ръка за поздрав и каза:

— Фройлайн Вернер, Фрау инспекторшата желае да ви види. Ще позволите ли да ви заведа?

— Да ме види? Защо?

— Не ми съобщи нищо конкретно. Но, елате, моля!

Тя го последва донякъде убедена, че трябва да отиде при жената на железопътния чиновник, която при всички случаи не познаваше. Холм почука на вратата.

— Влез — обади се тих, боязлив глас.

— Така, влезте! — подкани Холм. — Когато приключите, елате и двете там при нас.

Отвори, бутна я вътре и затвори пак вратата след нея. В продължение на миг вътре беше тихо, ала после отекна двоен крясък:

— Лаура! Вярно ли е това?

— Емили! Ти?

Последваха хлипове и хълцания и Холм се измъкна. В чакалнята завари княза вече в оживен разговор с лекаря. Той тъкмо подхвърли на Цандер:

— Ето още един ваш пациент.

Посочи усмихнато Холм, който още носеше превръзката на лявата си ръка.

— Как вървят нещата? Имате ли болки? — попита Цандер.

— Не, никакви.

— Е, в такъв случай съм убеден, че напълно ще можете да използвате ръката си.

Тук Холм бе споходен от една мисъл. Попита:

— Кажете, хер доктор, ракът излечим ли е?

— Минава за неизлечим, но аз, напротив, го смятам за излечим. Разбира се, зависи как, кога и при какви обстоятелства е възникнал. Да не би да познавате някой болен от рак?

— Да, майката на двете сестри, които празнуват сега своята среща!

— Е, след като така настоятелно сме се заели с дъщерите, можем да се позаинтересуваме и от майката. Така че аз ще я посетя още днес.

— Благодаря! Но разкажете ми, моля, по-подробно какво се е случило тук с клетата Емили.

— Да. Преди малко аз само позагатнах това-онова. Слушайте!

Сега направи един обстоен доклад. Тръпки побиха двамата слушатели, когато чуха как са се отнесли с бедното момиче.

— А нейният баща така се радваше на това назначение — отбеляза Холм.

— Ще трябва ли да връща парите?

— Юристите ще съумеят така да уредят нещата, че да ги задържи — обади се князът.

— Но аз чух, че и той, и дъщеря му са се подписали. Предполагам, че е извършена някаква мерзавщина.

— Е, тоя директор Баумгартен е мошеник. Той е примамил Емили Вернер в мрежата си, а средството, с което си е послужил, няма законна валидност. Подписите на бащата и дъщерята няма да бъдат възприети в негова полза. Той е обвързал една достойна за окаяние личност, сиреч отнел е свободата й, и то за развратни цели. Деянието подлежи на наказание с дългогодишен затвор и той няма да го избегне.

— Хмм! Неговият брат едва ли ще се зарадва особено от това — отбеляза доктор Цандер.

— Неговият брат? Кой е той? — попита Холм.

— Интендантът на „Столичен театър“.

— По дяволите! Простете, майне херен, че ми се изплъзна тази ругатня. Но това представлява изключително, изключително голям интерес за мен. Но не се ли заблуждавате нещо, хер доктор?

— Не. Самата Емили Вернер ми го каза.

— Самата? А, в такъв случай ми е необяснимо, че е приела това назначение, след като е опознала интенданта откъм една жалка страна.

— Тя не го е знаела. Научила го е едва когато членовете на тази банда „артисти“ е заговорила в нейно присъствие за тези неща.

— Аха! Сега започна да ми просветлява. Почакайте, драги ми хер интендант, как само ще ви пипна! Тоя тип е подхвърлил клетото момиче в ноктите на брат си.

— Как така? — попита лекарят.

Холм обясни комбинацията и тъкмо бе свършил, когато двете сестри влязоха. Лицата им сияеха от щастие, макар да се виждаше, че са пролели много сълзи. Но това бяха сълзи на радост. Двете не знаеха как да изразят благодарността си към тримата закрилници. И щастието им достигна недосегаеми висоти, когато Цандер даде уверение, че днес ще навести майка им, за да види дали има надежда да бъде спасена и ужасната болест да бъде спряна.

Петимата пътуваха в едно купе до столицата. Когато стигнаха там, те се разделиха.

Лекарят се отправи директно към жилището на княза. Щеше да го изчака там. А той отиде най-напред до съдебния съветник, за да му докладва. Холм пък придружи двете сестри до къщи.

— Доставете ми, моля ви, радостта да почакате пред вратата — помоли той и те се съгласиха.

Почука и влезе. Уволненият театрален слуга си беше вкъщи и се зарадва на посещението на Холм.

— Е, мълчахте ли? — попита репортерът.

— За Лаура имате предвид, нали?

— Да.

— Не съм казал нито дума!

— Това е много, много добре!

— Но… хм, скъпи хер Холм, мога ли да ви обърна внимание върху нещо?

— Върху какво?

— Казахте ми, че е необходимо да мълча само до утре или вдругиден.

— Да, така казах действително.

— Кога мога да говоря?

— Днес, сега.

— Наистина ли? Наистина ли? Значи е вярно, че невинността на Лаура ще може да бъде доказана?

— Тя ще бъде съдебно доказана, тъй като истинската убийца е открита.

— Боже Господи! Открита!

— Да. Тя се намира под сигурна стража.

— А Лаура? Какво ще стане междувременно с нея? Трябва ли да остане под арест до края на следствието?

— Хм! Съмнявам се в това.

— Наистина ли? Мислите, че ще я освободят?

— Да, това действително е мнението ми. Възможно е дори вече да са направени простъпки за освобождаването й от незаслужения затвор.

— Какво говорите! Чуйте, деца, слушайте! Нашата Лаура е невинна! Тя ще бъде освободена! Ще си дойде пак при нас! Но, мили, добрички ми хер Холм, от кого са предприети тези простъпки?

— От Емили.

— От Ем… Ама коя Емили имате предвид?

— Ее, вашата естествено!

— Моята дъщеря? Не ви разбирам. И какви простъпки е направила тя?

— Ами много просто. Отишла е до Роленбург, за да доведе сестра си вкъщи.

— Как? Какво? Как си го мислите? Та тя е наета на работа и съвсем случайно замина за Роленбург, тъй като трупата ще се представя там.

— А аз съм убеден, че е отишла до Роленбург, за да доведе Лаура. Знам го от сигурна уста.

— Ставате все по-загадъчен. Нали знаете, че е назначена като касиерка?

— Не, не е.

— Че като каква тогава? Та нали получих предварително тримесечната й заплата.

— Да, получили сте я като дар.

— Хер Холм, познавам ви като честен мъж, иначе бих заявил, че си правите някаква глупава шега.

— Говоря много сериозно. Срещнах се с един хер, който днес е разговарял с вашата Емили.

— Кой е той?

— Един много способен лекар. Той ще дойде днес и при вас, за да прегледа жена ви и види дали ще е в състояние все още да я излекува.

— Мили Боже! От тези приказки в главата ми стана хаос. Как се свързахте с този лекар? Откъде знае той за жена ми? И как се е срещнал с Емили?

— Видял я в Роленбург и така чул, че ще пътува с Лаура към къщи.

— Да го схване, който може!

— После двете сестри се качили заедно с него.

— Качили? Къде?

— На влака, естествено!

— Двете сестри, казвате?

— Да.

— Значи и Лаура?

— Да, разбира се!

— И вие сте говорили с тях? Те са тук?

— Тук са, естествено!

Театралният слуга съвсем се обърка. Помоли:

— Хер Холм, не ме печете на бавен огън! Това, което казахте, е напълно невъзможно!

— Невъзможно? Убедете се сам!

Отвори вратата, излезе, бутна двете момичета вътре и затвори след тях.

— Лаура! — извика силно Вернер.

— Лаура, Лаура! — отекна от гърлата на всичките й близки.

— Каква радост и блаженство! — прошепна Холм на себе си. — Сега можем да си вървим.

Слезе по четирите стълбища. Долу стоеше домоуправителят Золбриг. Той застана на пътя на младия мъж и попита:

— Я кажете, не минахте ли преди малко с две жени по двора?

— Да.

— Кои бяха?

— Защо питате?

— Аз съм пълномощник на хазяина. Не беше ли едната Емили Вернер?

— Да.

— Мислех, че е започнала работа! А коя беше другата?

— Сестра й.

— Затворничката?

— Да.

— Помилвана ли е?

— Не, тя е невинна и беше освободена. А сега освободете пътя. Ако искате да научите нещо по-подробно, качете се горе при Вернер.

Тръгна. Вън на улицата спря за няколко мига да размисли.

— Тоя цирков директор е брат на интенданта. Трябва непременно да знам дали е бил при него — каза си. — Но как да го узная? Най-добре ще бъде да се обърна към милия Жан.

Насочи се към жилището на интенданта и намери слугата в преддверието. Жан го поздрави свойски и каза гордо усмихнат:

— Знам защо идвате, хер Холм!

— Тогава трябва да сте всезнаещ!

— Понастоящем съм!

— Е, защо идвам?

— Вие сте репортер. Искате да ме интервюирате!

— Тази мисъл е доста прозаична.

— Но във всеки случай правилна.

— И за какво смятате, ще ви разпитвам?

— За Леда.

— Хмм! Възможно.

— Само че не мога да ви дам никаква информация.

— Защо?

— Никой не знае къде е. Това женче е обладано от Дявола. Прави си романтични шеги да изчезва, за да я търсят. Хер интендантът вече на два пъти ме праща до хотел „Кронпринц“, но напразно.

— И никаква информация ли не ви дадоха?

— Казаха, че мадмоазел Леда отпътувала за много кратко време. Ама че приумица!

— Да, да, много авантюристично от нейна страна. Хер интендантът вкъщи ли си е?

— Не. Отиде при капелмайстора, за да обсъди с него изчезването на танцьорката.

— Но брат му е тук?

— Кой брат?

— Хер цирковият директор Баумгартен.

— Нима го познавате?

— Много добре. Трябва да говоря с него.

— О, вече няма да го намерите. Той си замина още онзи ден. Не се задържа дълго тук.

— Мътните го взели! Колко глупаво от негова страна!

— Глупаво? Че как така?

— Беше ми казал да го навестя във връзка с Емили Вернер. Искаше да я ангажира и аз трябваше да му помогна, тъй като думата ми много се чува пред нейния баща.

— В такъв случай идвате доста късно, драги ми хер.

— Как тъй?

— Той я има.

— Наистина ли? Със сигурност ли го знаете?

— Да. Работата въобще си беше забавна. Той именно преди това я беше видял в подробности на сцената.

— Хм! Че тя на сцената ли е била?

— Да, за репетицията. Двамата братя се скрили зад завесата. Изключително интересно, защото тя била само по трико.

— Но вие не сте били?

— Не.

— Как тогава можете да знаете работата толкова точно?

Жан пъхна палец в джобчето на жилетката, изпъна се гордо и отговори със сдържан тон:

— Хер Холм, вие ме оскърбявате!

— В какъв смисъл?

— Смятате ме за глупак.

— Това сериозно бих го оспорил. Аз по-скоро ви смятам за един много опитен и разсъдлив хер.

— И въпреки всичко не можете да си обясните моето всезнание? Аз разговарях с режисьора.

— Аа, такава ли била работата! При това положение всичко наистина е лесно обяснимо.

— Ето на! За съжаление, трябва да ви кажа, че хер директорът Баумгартен вече не е тук. И съм много зает. Имате ли още нещо да питате?

Каза го с тона на княжеска особа, даваща аудиенция. На Холм му идваше да му се изсмее с глас в лицето. Но остана сериозен и каза:

— Бъдете така добър да ми простите за безпокойството, мосю Жан. Тръгвам си!

— Адио, хер Холм! Друг път по-дълго! Адио!

Холм вътрешно се смееше. Беше постигнал целта си и се отправи към рекламното бюро на комисионалния съветник, където следваше да очаква необичайно посрещане.

С влизането си веднага установи, че не се е заблуждавал. Едва го съгледал, съветникът скочи от стола и попита със смръщено чело:

— Най-после, най-после! Защо не се вяснахте по-рано?

— Бях прекалено зает.

— Прекалено зает? Вашите занимания би трябвало все пак да ви водят право при мен. Четохте ли днешния брой на „Резиденцблат“?

— Не.

— Какво? Още не?

Съветникът повдигна вежди в гневно удивление. Холм сви рамене и отвърна:

— Беше ми невъзможно, нямах време.

— Нямал време! Но, хер Холм, точно за това трябваше преди всичко да употребите времето си!

— Извинете! Тази сутрин имах по-неотложни неща.

— Не мога да ви разбера. За мен няма нищо по-спешно от това, да разбера как ще се заемете с оная пасмина от „Резиденцблат“ ad coram[5].

— Точно затова не се задържах тук.

— Така ли? Наистина ли? Е, в такъв случай това действително би могло да ви послужи като извинение.

Холм се засмя тихо и отбеляза:

— Освен това смея да кажа, че ми беше позволено да разполагам с времето си!

— Естествено! Вие сте сътрудник, а не канцеларски прислужник. Но понеже знаете как трескаво се интересувам от тази работа, си помислих, че ще се съобразите и няма да ме карате да чакам. Ето днешния брой на „Резиденцблат“. Тук!

Посочи с пръст въпросното място. Холм взе ежедневника и прочете:

„Снощи на нашата сцена имаше представление, по-интересно от което никога не е имало. В нашия град сякаш тихомълком се получи разцепление. Хората се разделиха на два лагера. В единия се кълняха за Леда, в другия — за американката.

Първите приемаха сериозно изкуството и ние през цялото време се числяхме към тях. Онова, което очаквахме и бяхме предвидили, се сбъдна. Мадмоазел Леда блесна в изпълнение, което доведе всички до екстаз. Тя е артистка по Божия милост и никога няма да се намери подобна на нея.

В другия лагер се бяха събрали пиетистите, угодниците. Сред тях забелязахме, естествено, и представители на онзи местен вестник, дето пращи от високомерие, понеже си въобразява, че провежда инспекции от страна на аристокрацията, правителството. Те също се появиха в залата, но само за да видят какъв жалък фал направи американката. Ние вече бяхме определили мястото на тази мис Елън Стартън в изкуството, сиреч никакво. И се оказа точно така, както бяхме предвидили, че тя не е достойна да върже и връзките на обувките на Леда.

Последната постигна такъв недвусмислен триумф, че съответната инстанция веднага реши още същата вечер да бъде оповестен ангажиментът. Една депутация се отправи с тази цел към нейното жилище, но, за съжаление, не завари там прочутата артистка. Когато нашите любезни абонати четат тези редове, мадмоазел Леда вече ще знае, че ние сме щастливи от възможността да я задържим като звезда от първа величина на нашия театрален небосклон.

Убедени сме, че с това нашите противници са получили един необходим и същевременно незабравим урок. Лесно е да си съветник, а да не си в състояние да даваш съвети. И не всеки така наречен ръководител на един така наречен правителствен ежедневник притежава кадърността правилно да ръководи своите комисии.“

Холм остави вестника настрана и поклати глава.

— Е, какво ще кажете? — попита комисионалният съветник.

— Че съм смятал тези хора за фриволни, за безсъвестни, но никога за толкова глупави.

— Глупави? Можете ли да им докажете, че са такива?

— Да.

— Публично?

— Разбира се.

— Това е крайно желателно. Кой е авторът?

— Главният редактор. Познавам стила му.

— Какво ще кажете в частност за последния пасаж?

— Че е както безсрамен, така и ясен.

— Естествено, имат предвид мен.

— Това е близо до ума.

— По дяволите! Съветник, който не е в състояние да даде съвет!

— Да не би да се ядосвате?

— Кажи-речи! Точно в този миг ми се струва, че тоя тип има право. В момента наистина не знам как най-добре да подхвана нещата, за да им дам да се разберат.

— Моля да предоставите това на мен.

— Имате ли всъщност някаква идея?

— Цял низ от идеи!

— Прекрасно! Дайте да ги чуем!

— Моля за малко търпение!

— Търпение? Утре в нашия брой тази просташка нападка трябва да бъде отбита по най-енергичен начин. А вие ми говорите още за търпение!

— О, аз не само ще я отбия, но и здравата ще понатупам тези момчета.

— Значи носите някаква статия?

— Да.

— Вече написана, стилизирана?

— Не.

— Мътните го взели, тогава побързайте!

— Най-добре ще е веднага и тук при вас да напиша редовете.

— Това ще ми бъде особено приятно. Ей къде е писалището. Сядайте.

— Добре! Но преди това един неотложен въпрос! Искам да бъда честен и открит. Нас ни нападат от укритие, но аз ще водя открита борба. Позволявате ли?

— Да. Направете го.

— Чудесно! Тогава започвам.

Седна до масата, взе един лист и перото му започна да се плъзга бързо и с леко скриптене по бялата хартия.

Комисионалният съветник се намираше в състояние на лесно обяснимо вълнение.

Още не беше нападан по толкова безчестен начин и гореше от желание да прочете материала на Холм. Ето защо шареше неспокойно из стаята и следеше с поглед опитната ръка на бившия репортер.

Ето че най-сетне той сложи перото настрана, изправи се и подаде листа на съветника.

— Готово! — каза. — Ще се радвам, ако тези редове намерят одобрението ви, тъй като са първите, които съставям за вас.

— Нека видим.

Физиономията на съветника беше изпълнена с очакване. Той пристъпи до прозореца и започна да чете. Още след първите редове прекъсна, обърна глава към Холм и каза:

— Само така! Веднага казвате кой сте и какво искате. Това е честно и мъжествено.

Продължи да чете. Веждите му се повдигаха все повече и повече. Физиономията му с всяка изминала секунда показваше нарастващо напрежение. Местеше се от крак на крак. Започна да става неспокоен. Издаваше странни възгласи, а когато свърши, се обърна отново към Холм с рязко движение.

— Човече! Холм! Докторе! Откачен ли сте?

Запитаният се изсмя късо, но сърдечно и отговори:

— Този въпрос ме кара да предполагам, че статията не е намерила одобрението ви.

— Одобрението? Как мога да дам одобрение на такива фантасмагории?

— Фантасмагории? Това са все истини!

— Невъзможно!

— Мога да го докажа дума по дума!

— Де да можехте! Но няма никакъв начин точките, които тук изброявате, да почиват на истината! Такива неща изобщо не могат да се случат!

— А аз повтарям, че съм готов да ви представя непогрешими доказателства.

— Ако ви се удаде да ме накарате да повярвам в истинността на тези твърдения, то всяка от вашите думи действително би представлявала за нашите противници удар с боздуган. Тази пробна работа би била всъщност майсторско творение. И аз бих я хонорувал със стоте гулдена, които разпоредих да ви изплатят!

— Благодаря! Ще отвърна най-предано. При един такъв порядъчен хонорар ще остана ваш верен сътрудник.

— Значи наистина отстоявате твърдението, че имате пълно право да напишете тези неща?

— Да.

— Е, в такъв случай ще се опитам да запазя хладнокръвие! Нека проверим внимателно всичко, което излагате тук!

Започна да чете:

„Една такава злостно скалъпена работа като вчерашната дописка на «Резиденцблат» относно представлението «Кралицата на нощта» едва ли някога е била четена. С основание мога да твърдя, че авторът не може да е никой друг, освен главният редактор на споменатия вестник. Също така вероятно е ясно на всеки читател кого трябва да подразбира под «съветник, който не е в състояние да даде съвет». Въпросният високоуважаван хер смята под достойнството си да даде отговор на подобно хлапашко заяждане. Но тъй като една такава мерзост непременно трябва да бъде прикована на позорния стълб, аз се наемам да разясня на почитаемите читатели на нашия журнал по какъв начин е била ангажирана при нас «звездата». Чувствам се призван за тази цел, тъп като при предишния си пост в «Резиденцблат» съм имал възможността да натрупам богат опит. И противно на скритата, коварна атака аз ще назовавам имена и също така ще поставя своето под тези редове.“

Съветникът спря.

— Дотук добре. Всяка дума има моето одобрение — каза. — Но по-нататък!

Продължи:

„Предварително ще отбележа, че когато «Резиденцблат» публикува първото сравнение между мадмоазел Леда и мис Елън Стартън, аз посетих главния редактор на ежедневника, за да му представя недвусмислени доказателства, че най-безсрамно е излъгал относно последно споменатата дама. Бях отпратен и съответно преустанових връзката си с него.“

— Така, това също е добре! Но по-нататък! Сега идва нещо толкова невероятно, че косите да му настръхнат на човек.

Хвърли един поглед на Холм, за да види сякаш дали в крайна сметка има вид на вменяем. После продължи:

„Изказвам следните твърдения и съм готов тук и на всяко място да представя доказателства. Хер интендантът на столичната сцена и главният редактор на «Резиденцблат» са поискали ангажиментът на Леда предварително да им бъде заплатен с целувки и т.н. Тя е позирала на хер балетмайстора, който същевременно минава за живописец, като модел на Медея и е използвала възможността да принуди едно бедно, неопетнено момиче да позира като модел за Психея. Ето как е възникнало боричкане, при което пропаднали всичките бои на хер художника, тъй като той, жена му и Леда са се овъргаляли в тях. Достопочтеният шеф на клакьорите, мосю Леон Стодижел, не можел да се нахвали на обятията на Леда и за да му заплати за усилията на неговите подопечни, я поканил след представлението на супе в «Белвю». Идеята била да вечерят маскирани. Когато след супето маските били свалени, се оказало, че така нареченият «барон» е прегръщал един добре известен със забавните си номера тимпанист от «Тиволи».“

Читателят отново спря.

— Как се каните да докажете всичко това? — попита.

— Чрез свидетели!

— Кои са те?

— При главния редактор е подслушвал слугата на редакцията, а при интенданта — неговият Жан.

— Кой е присъствал на сцената при балетмайстора?

— Моята сестра.

— Ах! Тя ли е била момичето, което са искали да принудят?

— Да. Впрочем американката също е отишла впоследствие.

— Ами в „Белвю“?

— Аз бях там. Тимпанистът се беше преоблякъл като дама. Сценарият е мой.

— Огън-момче! Е, ще го повярвам! Хайде по-нататък!

Продължи да чете:

„След като обещала на мосю Стодижел определена сума за протекцията му, Леда се отправила към капелмайстора. Онзи не се заинтересувал от прелестите й, така че бил подмамен с оркестрова тантиема.“

— Можете ли да го докажете?

— Да.

— Е, тогава по-нататък:

„Уважаемият хер капелмайстор сега нямал друга по-спешна работа, освен да предприеме някои промени в партитурата, за да изведе мис Елън Стартън от такт. Аз следователно го призовавам пред форума на обществеността за подправяне на партитурата.“

— Откъде го знаете?

— По време на спектакъла го чух. Аз съм професионален оркестрант. Тази сутрин отидох при един познат член на капелата, чийто фалшив виолински глас бях имал щастието да спечеля.

— Това е добре! Досега следваше удар след удар! Но онова, което идва сега, не е за вярване.

— Ще го докажа.

— Че Леда е затворена?

— Да.

— Като детеубийца?

— Да.

— И като крадла?

— Откраднала е пет хиляди гулдена, които преди няколко години някак си се изгубили на хер барон Фон Шарфенберг.

— Как възнамерявате да го докажете?

— Тя ще бъде изправена заедно със своята майка пред Околийския съд.

— Всички дяволи! И после интендантът бил подхвърлил в ръцете на своя брат, цирковия директор, едно почтено момиче за скверни цели?

— Тя е дъщерята на театралния слуга Вернер. Искали да я принудят да се появява като Тау-ма.

— И са постъпили точно по този безсрамен начин, както намеквате?

— Да, цирковият директор е арестуван с почти целия си персонал. Аз бях в Роленбург и придружих клетото момиче дотук. Нейната сестра в продължение на четири години е лежала в затвора, понеже Леда е успяла да прехвърли детеубийството върху нея.

— И вие можете да го докажете, наистина можете?

— Да.

— Ще се обидите ли, ако отбележа, че бих желал да се осведомя, преди да допусна тази статия да се появи на нашите шпалти?

— С удоволствие ви приканвам да бъдете предпазлив.

— Чудесно! Но от кого да се осведомя?

— От един хер, към чието уверение веднага ще проявите доверие.

— Кой е той?

— Княз Дьо Бьофур.

— Мътните го взели! Той в течение ли е на тези неща?

— Поне колкото мен. Дори заедно отидохме до Роленбург да освободим невинната затворница.

— Но ще ме приеме ли?

— С удоволствие. Аз ще ви придружа. Той ще потвърди също и онова, което съм писал по-нататък, а именно, че мис Елън Стартън е поканена от Негово величество да представи „Кралицата на нощта“ на дворцовата сцена. Това е удовлетворение, по-добро от което не би могла и да желае.

— Това по собствена инициатива на височайшия владетел ли е станало?

— Княз Дьо Бьофур е дал повода.

— Да, наистина трябва да отида при него. Кога бих могъл да го видя?

— Предполагам, че сега си е вкъщи.

— Ще отидем ли?

— Да.

— Много добре! Още веднъж ще кажа, че не бива да ми се сърдите за тази предпазливост. Нещата са толкова сериозни, че и най-малката небрежност би била непростима.

* * *

А сега нека проследим с няколко думи съдбите на действащите лица…

След като кражбата на бижутата в хотел „Юнион“ бе осуетена[6], Макс Холм получи своята Елън Стартън. Мерзавците бяха сполетени от справедливо наказание. Леда бе осъдена на десет години затвор, майка й на пет. Хер Баумгартен, директорът на цирк „Реал“, отиде за три години зад решетките, а неговият брат, интендантът, бе уволнен и прекара няколко месеца „на топло“. Шефът на клакьорите също отнесе своето наказание — затвор, докато хер живописецът и балетмайстор Артур се размина с едно много сериозно предупреждение…

Бележки

[1] Вж. Карл Май, Събр. съч., т. 74, „Блудния син“ — б.нем.изд.

[2] Участта на Вали Петерман е подробно разказана в Карл Май, Събр. съч., т.74, „Блудния син“ — б.нем.изд.

[3] Вж. Карл Май, Събр. съч., т.74. „Блудния син“ — б.нем.изд.

[4] Директорът на затвора е чичо на Бруно фон Шаренберг — б.нем.изд.

[5] Ad coram (лат.) — в случая: гърди срещу гърди — б.нем.изд.

[6] Описанието на въпросната кражба може да се прочете в Карл Май, Събр. съч. т.74, „Блудния син“. (Б.нем.изд.)

Край
Читателите на „Роби на позора“ са прочели и: