Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg


Глава 2
Американката

Когато си тръгна вчера от главния редактор, мис Елън Стартън взе файтон и нареди да я закарат до жилището на интенданта[1].

Последният седеше на хайвер и вино в своя подреден кажи-речи като дамски будоар кабинет. Из него се носеха ухания на есенции, а и възрастният господин създаваше впечатление, че се е напарфюмирал до смърт.

Неговата тънка, мършава фигура бе навлечена в мека копринена пижама. Към намазаната с хайвер земелка посягаше с фина ръкавица. Лицето бе изключително гладко обръснато. Зъбите, които се виждаха при дъвченето, бяха твърде красиви, за да са истински, а косата бе приведена в онзи особен вид, който навява заключението, че е закупена на добра цена от коафьора.

Един слуга в ливрея сновеше насам-натам. Вън се чу нежният сребрист глас на звънче.

— Жан, пак идва някой! — отбеляза господинът. — Не съм си у дома. В никой случай не съм си у дома!

Жан излезе. Не мина много и се върна с извънредно хитра физиономия.

— Отпрати го, нали? — попита интендантът.

— Не, милостиви хер.

— Не? Но нали не съм си вкъщи!

— Милостивият хер с голямо удоволствие ще си е вкъщи.

Жан го каза по начин, който позволяваше да се отгатне, че е сигурен в работата си и много добре познава своя господар.

— С голямо удоволствие? Знаеш, че по това време не допускам да ме безпокоят.

— О, това обезпокояване е шармантно, изключително шармантно!

— Как така?

— Една дама, милостиви хер!

Интендантът остави ножа настрана. Той също познаваше своя Жан. Определено не би се осмелил да го отегчи с някой безинтересен посетител.

— А, така значи, дама! Коя е?

— Някоя си мис Елън Стартън.

Интендантът подскочи от креслото и машинално попипа шалчето от бяла коприна, за да се увери дали му стои безупречно.

— Стартън? Балерината?

— Да.

— Сили небесни! Ела тук, Жан, ела!

Слугата пристъпи към масата. Господарят прошушна:

— Огледа ли я?

— Много внимателно.

— Говори ли с нея?

— Разменихме си няколко любезности.

Двамата възрастни мъже много наподобяваха два похотливи фавъна, които се канят да се впуснат в любовна авантюра.

— Отговаря ли на репутацията си?

— Тя е нещо много повече.

— Това го казваш ти? Познавачът? Ставам още по-любопитен. Каква е на ръст?

— Малко над средния.

— Слаба?

— Великолепно закръглена, без да е пълна. Майсторско творение.

— Има ли бюст?[2]

— За длетото на ваятел!

— Ръце, нозе?

— Като на дете.

— Косата?

— Тъмна, гъста, разкошна! Гръцка прическа.

— Значи класическа. Очите?

— Черен гранат.

— Уста?

— За смъртоносни целувки.

— Глас?

— Като камбанка.

— Доведи я! Но, Жан… предупреждавам те!

— Моля, моля! Разбирам, милостиви хер.

— Не ни смущавай!

— Няма, няма!

— В никакъв случай няма да влизаш, освен ако не ти позвъня!

— Много добре!

— Хубаво! Иди я доведи! Но преди това още нещо! Какво впечатление създава, а? Чувствена, с нежно сърце, податлива?

Старият опитен слуга сви рамене, повдигна тънките си вежди и отговори:

— Не бих го допуснал.

— Значи не?

— Изглежда ми студена и недостъпна.

— Не ми се вярва!

— Може би не само студена, но и непреклонна.

— Въпреки това ще бъде победена.

— Няма да бъде лесно.

— Ами! С пленителни любезности!

Погледът на Жан пробяга бързо по неговия господар, чиято външност приличаше на прясно измазана руина, той сви повторно рамене и каза:

— Едва ли ще подейства.

— Тогава има и друг път — подаръци! Аз съм богат.

— Това по-скоро бих го допуснал.

— Е, ще видим. Хайде пусни я!

— Но вие сте по пижама!

— Няма значение! Една танцьорка не ги приема тези неща така деликатно.

Слугата се понесе бързо и безшумно към вратата по огледално излъскания паркет, разтвори двете крила и оповести със сервилен поклон:

— Мис Стартън е добре дошла!

Балерината се отзова на поканата със спокойна, уверена стойка. Поклони се леко и остана в очакване да бъде заговорена.

Интендантът плъзна поглед по разкошното видение и си каза тайно, че Жан е споменал твърде, твърде малко.

— Добре дошли, мис — поздрави той, но без да се надига. — Бъдете така добра да седнете!

Показа мястото до себе си. Тя се поклони отново, приближи и се настани на едно кресло, което оставаше масата между нея и възрастния господин.

— Защо толкова далече? — попита той. — Не съм чувал американките да проявяват стеснителност.

— Аз също! — отговори тя.

Този отговор го сепна, но той продължи:

— Значи сте сърцата? Е, това ми е приятно. Радва ме да ви видя у дома си, преди да се е представила вашата съперница мадмоазел Леда. Какво е мнението ви за тази дама?

— Не я познавам.

— Но сте чели за нея?

— Малко.

— В такъв случай би трябвало да имате все пак някаква преценка!

— Танцът трябва да се види. Да оцениш една картина, без да я имаш пред очите, е невъзможно. Аз имам навика да съдя по собствени възприятия.

— Самата да видите? Да, имате право! Дори най-пламенното описание не може да изрази и наполовина онова, което ясно изпитвам в този миг.

Спря по средата, за да види какво впечатление ще окажат тези пределно прозрачни думи.

За съжаление не забеляза ни най-малък ефект. Балерината оглеждаше със спокоен поглед тапетите на стаята, без да удостои с отговор неговите думи. След това отправи студено и изпитателно очи към него и забеляза:

— Преди малко споменахте една моя колежка, хер интендант. Как се стигна дотам, че сте решили в една вечер и в една и съща продукция да се явят две конкурентки?

— Причините са важни, скъпа мис, но мога да ви го съобщя едва по-късно, когато се познаваме по-добре. Да се надяваме, това време много скоро ще настъпи!

Тя не каза нищо, само се поклони. Тогава той продължи:

— Аз не принадлежа към онези театрални ръководители, които говорят на своите подчинени от висотата на недосегаемия Олимп. Обичам да общувам с тях, показвам им, че и аз съм човек, че имам човешки мисли и чувства…!

Погледът, който сега й хвърли, подсказа, че очаква отговор, от който да му стане ясно дали е бил разбран по отношение на своите „човешки чувства“. Тя кимна бавно и каза с усмивка, за която той така и не схвана дали е дяволита, или насмешлива:

— Да, хер интендант, вие действително не сте бог.

— Аа! Как така?

— В този миг сте дори крайно човешки. Хайверът не е амброзия.

— Как? Вие умеете да се шегувате? Изстрелвате каламбури? Това ми е приятно. Но имате право. Аз съм човек, но не само заради хайвера. Желая и по отношение на вас да бъда човек!

— Това желание е вече изпълнено.

Той придаде сангвинично значение на тези думи.

— Благодаря, благодаря! Нека бъдем следователно в този миг чисто човешки!

— Разбира се, хер интендант.

— В такъв случай ви моля да седнете тук до мен.

— Мислите, че тук съм по-малко човешка?

— Да. От такова далечно разстояние ми се струвате като някакво свръхчовешко, неземно същество. Вие ме омагьосвате, заслепявате ме като фея, която изчезва, веднага щом човек изрече някакво желание. Не обичам такива разстояния. Искам да се убедя дали тези феи не са рожба на фантазията. Искам да усетя, че имам човек пред себе си.

— Виждането е също вид възприятие. Мисля, убеден сте, че една американка принадлежи към смъртните жители на земята.

— Да. Но тези лейдис са толкова отдалечени от нас, жителите на Стария континент, че при гледката на една такава дама човек изпитва непреодолима любознателност дали и тя е съставена от плът и кръв. Ще ми позволите ли да го проверя?

Беше се изправил и заобиколил с две крачки масата. Очите му бяха приковани с видимо желание към нея. Тя остана студена и спокойна.

— Това вече е в достатъчна степен констатирано, не е необходимо тепърва да се подлага на проверка.

— О, не. Красота като вашата не може да бъде земна. Само убеждението води до вярата. Разрешете да се уверя, мис, че не сте някоя богиня на любовта, слязла от Валхала, а истинска дъщеря на родени от пръст родители.

Протегна ръце към нея, но улови въздуха. Тя се бе изправила с бързината на мисълта и бе отстъпила няколко крачки назад.

— Хер интендант!

Вложеният в тези думи укор прозвуча буквално заплашително. Но тя стоеше пред него с толкова горда красота, че той едва бе в състояние да се владее. Сега отговори:

— Не с този тон, не с този тон! Трябва да ми позволите да подържа ръчичките ви. Нека седнем един до друг и се посъветваме по какъв начин да формираме най-красиво и благоприятно назначението ви. Елате, мис!

— Благодаря! Нека получа първо мястото, а после ще съумея да го формирам по собствен вкус!

— Но вие все още го нямате!

— Това действително трябва да призная!

— А знаете ли кое влияние тук има най-голяма тежест, мис Стартън?

— Сигурно вашето.

— Действително! Мисля, че няма да ви бъде неприятно да го спечелите.

— Бих се радвала да го притежавам.

— Е, ами опитайте тогава да го заслужите.

— Това е намерението ми.

— Вие при всички случаи имате достатъчно жизнен опит, за да знаете по какъв начин една заслужаваща обич дама може да си извоюва подобна протекция.

— Разбира се.

— Е?

— Като изпълнява перфектно задълженията си във всяко едно отношение. Можете да бъдете уверен, че ще положа всички усилия да заслужа одобрението ви.

— Чудесно! Но, надявам се, не мислите само за моето артистично одобрение. В театъра аз съм критик, ала в моя дом — човек. Там артистичното изпълнение ме запленява, тук една целувка може да ме накара да направя каква ли не отстъпка.

— От което заключавам, че сигурно сте много щастлив в семейния кръг.

— Как? Какво? Какво искате да кажете?

— Щом от една такава семейна нежност се виждате принуден да правите какви ли не отстъпки, то трябва да сте един много добър съпруг, баща и дядо.

Той посегна с две ръце към бялото копринено шалче и попита с тон на безкрайно удивление:

— Баща? Дядо? Наистина ли го мислите?

— Да — кимна тя сговорчиво.

— Нима изглеждам като някой дядо?

— Дори като много опитен и достопочтен!

Такова нещо още не беше му се случвало. Изглеждаше му невъзможно. Почеса се зад ухото, посегна отново към шалчето. Дядо! Направо му призля от тая дума; съвсем го изкара от самообладание. На края извика:

— Може би ме смятате дори за прадядо!

— Не е нещо невероятно. Човек може още на шейсет години и даже още по-рано да стане прадядо.

— На шейсет? Още? Та това звучи точно така, сякаш ме считате за по-възрастен!

— Действително!

— По-възрастен? Небеса! И колко стар съм приблизително според вашето любезно мнение?

— Шейсет и девет и половина.

— Властелине небесни! Мис, какво си мислите?

— Мисля си за театралния алманах.

— Какво общо има той с тая работа?

— Там вие също фигурирате в списъка на сценичните ръководители. Посочена е и рождената ви дата.

— Тя е отпечатана погрешно, напълно погрешно! Ще заставя издателя да ми даде обяснение.

— Аз също бих го сторила. Такива данни трябва да почиват на пълната истина, а за вашата репутация може да бъде само от полза, ако се разбере, че всъщност сте с няколко години по-възрастен, отколкото е посочено там. Колкото е по-напреднала възрастта, толкова е по-голям опитът, многоуважаеми хер!

Той се вторачи в нея, сякаш беше чул смъртната си присъда.

— Какво казахте? — проломоти. — С няколко години по-възрастен съм бил?

— Та нали вие това имахте предвид?

— Кое?

— Преди малко казахте, че данните за вашата възраст са неверни.

— Вие сте дявол! И през ум не ми е минавало да се правя на по-възрастен. Аз съм на петдесет и една!

— Наистина ли? Наистина?

— Разбира се! Да не би да изглеждам по-възрастен?

— Може би щяхте да изглеждате по-млад, ако…

— Какво ако? Какво искахте да кажете?

— Ако не беше тази перука…

— Перука? Нещастно дете! Та това си е собствената ми коса!

— Тогава е просто удивително колко подвижна е тази коса. Предната част съвсем се е извъртяла наляво.

— Как? Какво? Наляво? Веднага ще повикам Жан. Той ще…

— О, моля, и аз мога да го направя. Елате! Аз ще ви наглася тази естествена коса… Така, добри ми, скъпи дядо!

Тя хвана безцеремонно главата му и тикна перуката отново напред.

Той съвсем се бе вцепенил от ужас. Очите му приеха кажи-речи стъклен израз. Чу се направо плашеща въздишка. После си пое дълбоко, дълбоко дъх и отрони изнурено:

— Позволявате ли да седна?

— Разбира се! Сторете го! Годинките си казват своето.

Той издаде звук, за който не можеше да се каже дали беше израз на бяс, или последица от пълна безпомощност.

— Недобре ли се чувствате? — попита тя с отзивчива угриженост.

— Недобре? О, не! Все още съм твърде млад и силен. Само съм малко ядосан.

— За какво?

— На вас естествено!

— Не може да бъде! Та аз не знам да съм ви дала някакъв повод!

— Не знаете! Тогава ще ви посоча един! Вашата преценка за възрастта ми!

— Наистина беше доста занижена.

— И това ли още! После перуката!

— Която си е вашата естествена коса.

— Нарекохте ме дядо и дори прадядо!

— От чисто благоговение.

— Какво ме топли вашето благоговение! Хич не ми е притрябвало! Малко любов е хиляди пъти по-предпочитана!

— Ако позволите, ще ви обичам, както една внучка обича бащата на своята мама.

Той плесна ръце и попита, клатейки глава:

— Кажете, мис, всички американки ли са като вас?

— Надявам се!

— В такъв случай представителките на вашата нация, ако са танцьорки, нямат никакъв, ама никакъв шанс да бъдат назначени при нас.

— Защо?

— Ние искаме от една танцьорка да не пита за възрастта.

— Тя не е и необходимо да го прави, тъй като това си е посочено много точно в алманаха.

— По-нататък тя трябва да е мила и да проявява това качество особено спрямо най-големия си началник. Човек може да е оставил зад гърба си младежките години и все пак да притежава младежко сърце! Както ви опознах днес, не е възможно да сте добра балерина.

— Бихте ли могли да докажете това твърдение?

— Да. Танцът има задача да представи всички възможни човешки чувства чрез физически движения. Вярно ли е това?

— Доближава се до истината.

— Една танцьорка следователно трябва да притежава две неща. Първо, умение в тези движения, и, второ, чувствата, които трябва да изобрази!

— Съвсем вярно!

— Вие обаче нямате такива чувства.

— Това е много дръзко твърдение.

— Вие нямате сърце. Казвам ви откровено, много съм загрижен за вас. Сега, за съжаление, нямам време, иначе може би щяхте да съумеете все пак да докажете, че сте способна на нежни пориви. Ако ви е удобно, наминете утре още веднъж.

— Не ми се вярва, че ще посмея още веднъж да се заловя със старчески изследвания. Но ако получа ангажимента, скоро ще разберете, че не съм безсърдечна. Само че човешкото сърце не бива да прилича на някакъв облак, който ръси своя дъжд върху младо и старо, красиво и грозно, умно и неспособно, справедливо и несправедливо.

— Излиза, че вие сте облак, от който никога няма да мога да очаквам и една капчица роса? Нека бъде така. Има по-отдайни облаци.

Той се поклони, тя отвърна със същото и си тръгна. Едва бе излязла, интендантът посегна към звънеца да повика Жан. Онзи отправи изпитателен поглед към своя повелител и си даде труда да прикрие една злорада усмивка.

Интендантът се бе тръшнал съвсем отмалял на креслото. Сега каза с половин глас:

— Жан, дай ми „Eau de mille fleurs“![3] Направо съм като разбит!

Слугата му подаде флакона и попита:

— Разбит? Толкова разгорещена ли беше борбата?

— О, изобщо не се стигна до борба!

— Значи тя веднага капитулира?

— През ум не й мина. Аз не я докоснах.

— Невероятно!

— Да, да! И знаеш ли кой носи вината?

— Нямам си понятие.

— Ти!

— Аз?

— Да. Онова, което никога не бих сметнал за възможно, се случи. Аз се изложих! Тая американка знае, че нося фалшива коса.

— Да не би да сте я осведомили?

— Не ми е и хрумвало. Ама ти ми беше надянал перуката съвсем наопаки.

— Това не е вярно.

— И все пак! Тая мис Елън Стартън после ми я натъкми.

Тук Жан не можа да се овладее. Изсмя се с глас.

— Човече! — извика господарят му. — Какво ти скимна?

— Простете! Но като си представя как една танцьорка ви върти перуката, наистина ме досмешава. Това е в резултат на чесането.

— Чесането?

— Вие имате навика да се чешете зад ухото, когато нещо не ви върви по желанието и волята. Сигурно такъв е бил случаят и преди малко.

— Само че аз не мога да си спомня да съм се чесал.

— О, вие го правите, без да се усетите. И какво каза тя за тая история?

— Представи си! Знаеше точно на каква възраст съм!

— Долна работа!

— Да. Нарече ме дядо и прадядо!

— Още по-долно!

— А после поиска… чуй, пак се звъни! В никакъв случай не приемам.

— Също и ако е някоя красавица…?

— Наситих се днес на красавици! Всички са обладани от дявола!

Той се изтегна в най-удобно положение, а Жан се отдалечи.

Когато се върна, на лицето му бе изписана неопределена усмивка.

— Е, кой беше? — попита неговият господар.

— Отново една дама!

— Аха! Разкара ли я?

— Не.

— Но аз току-що ти заповядах…

— Не върви, милостиви хер! Тя е толкова млада, толкова красива, толкова очарователна. И при това приказва така добре.

— И коя е? Сигурно някоя малка шивачка, която иска да стане статистка?

— О, не, нещо по-добро, много по-добро.

— Е?

— Мадмоазел Леда.

— Леда! Ах! Това действително е нещо друго. Огледа ли я внимателно?

— Да.

Трябваше да я опише. После интендантът попита:

— Коя е по-красива, тя или американката?

— При всички случаи последната, но Леда без съмнение е по-отзивчива и забавна.

— Тогава я пусни да влезе. Но остани вън, докато позвъня.

Когато влезе, балерината хвърли един бърз поглед на интенданта. Изглежда, веднага бе наясно с него, защото направи изящен реверанс и се впусна на лов, заговаряйки с гальовен тон:

— Простете, екселенц, че ви безпокоя! Но дългът ме принуждава.

„Екселенц“ той никога не бе наричан. А и не беше от благороден произход, нито служител от кралския дворцов театър. Ето защо се почувства поласкан. Сравни мразовитата външност на американката с топлото, усмихнато същество, което виждаше сега пред себе си. От устата му се изплъзна:

— Тя току-що си тръгна!

Танцьорката не знаеше кого има предвид, но попита съвсем непринудено:

— Коя си тръгна?

— Вашата съперница.

— Стартън?

— Да.

— О, уви! Значи ме е изпреварила! Безкрайно съжалявам!

— Може би ще съумеете да наваксате.

— Как би било възможно?

— Един пропуск от време може да се компенсира с удвоено внимание.

— Така е, екселенц, ала въпреки всичко аз съм неутешима!

— Това ме хвърля в смущение, тъй като не зная дали съм мъжът, способен да ви утеши!

— Че кой друг, освен вие. Та нали сте Юпитер, в чиито ръце е поверена съдбата ми.

— Ах, колко сполучливо сравнение! А вие сте Леда, на която богът се явява в образа на лебед, за да бъде ощастливен от нея.

— Пфу!

— Какво има? Не е ли прекрасен този гръцки мит?

— Не, никак — отговори тя нацупено.

— Защо?

— Каква жена може да бъде Леда, щом се задоволява с любовта на някакъв си там лебед. Лебедът е водна птица, студен и полуриба!

— Аха! Вие обичате топлината?

— Дори зноя.

— И не в образа на водоплаваща птица?

— Не, в човешки.

— Но в младежка форма?

— Не. Зевс и Юпитер да не би да се представят като младежи? Аз обичам готовото, развитото, завършеното. А само един мъж в зрелите години може да каже, че не е необходимо да се трепе повече за своето израстване.

— Мадмоазел, вие развивате грандиозни артистични виждания!

— Бих ли могла иначе да бъда артистка?

— Не. Никога. Знаете ли какво се иска от една истинска артистка, мадмоазел?

— Мисля, че знам.

— Е?

— На първо място необходимата техническа школовка.

— Съвършено вярно. Физическото майсторство. Съвсем същото казах на американката.

— Тя съгласи ли се?

— Да — отговори той с провлачен глас.

— Показа ли ви, че притежава такова майсторство?

— Не.

— Колко непрактично и неуважително! Та нали вие единствено сте човекът с непогрешими очи за тези работи. Гледайте, екселенц!

Тя направи един пирует, по-щур от който не би могла да измисли. И понеже носеше същия тоалет, с който беше и при главния редактор, при това вихрено въртене около собствената си ос едва ли отказа някакво желание на жадните очи на стария интендант.

— Добре ли беше изпълнено? — попита.

— Определено, определено! Пепита не го правеше по-добре!

— Ласкаете ме, екселенц!

— Не, не! И тъй като притежавате грацията на Фани Елслер, то… — Подсмихна се многообещаващо.

— Защо замълчахте? Говорете по-нататък!

— Още не! Увлечен от омаята на вашето същество, за малко да изрека едно решение, на което сега още не му е времето.

— И което би ме направило толкова щастлива!

— Още не знам дали сте истинска артистка. Техника притежавате, тук навярно няма да има мъчнотии. Но другото…

— Имате предвид творческата идея?

— Още повече. Имам предвид духа, душата, възприятията, чувствата!

— Бихте ли допуснали, че съм лишена от дух?

— Едва ли!

— Или безчувствена?

— Това би трябвало да се докаже.

— Тържествено ви уверявам, че притежавам чувства, екселенц, дори много естествени чувства.

— Например?

— Апетит.

— Палавница!

— Кой може да гледа вино и хайвер, без да изпита желание да бъде поканен.

— Сериозно ли го казвате?

— Разбира се!

— Елате тогава! Но тук, до мен!

— Благодаря! Вече седнах. Не зная само дали моят маниер на хранене ще ви се понрави.

— Е, и какъв е този маниер?

— В присъствието на господа винаги се храня като дама на къщата. Вие сега следователно ще трябва да си представите, че съм ваша съпруга.

— Чудесна идея!

— Сервирам пред вас.

— Мога ли да си вземам каквото ми е вкусно?

— Естествено!

— И ако по самата вас намеря повече привлекателност от тези прозаични неща?

— Това само би могло да ощастливи домакинята, екселенц.

— Добре, нека се храним сега като съпружеска двойка. Да започнем угощението с няколко целувки.

— На ваше разположение, екселенц! Надявам се, ще намерите в мое лице една добра домакиня.

Закуската отне повече време, отколкото обикновено бе необходимо на интенданта. А когато най-сетне позволи на балерината да се сбогува, тя попита:

— А с американката колко дълго се хранихте?

— Нито минута.

— Не може да бъде!

— Казвам ви истината.

— Ще ви повярвам. Кога ще закусим отново?

— Утре, мило мое дете.

— По същото време?

— Да, вие само елате. Тогава ще намерим възможност да обсъдим по какъв начин може най-приятно да се формира вашата екзистенция.

— О, тази екзистенция все още виси между облаците!

— Не, не, тя е вече решена работа.

— Дайте си ръката тогава!

— Ето!

— Чудесно! А сега хиляди целувки за възнаграждение!

Притегли го към себе си и се постара да докаже, че притежава едно безкрайно благодарно сърце.

Вън Жан стоеше в приведена стойка сред дупката на ключалката и наблюдаваше целуващата се двойка.

— Хиляди гръмотевици! — изръмжа недоволно на себе си. — Дъртият пръч е направо за завиждане! Тая Леда има дух и темперамент. Една целувка от нейна страна никак не би било зле.

Когато чу, че тя се сбогува, той се отдръпна от вратата.

Танцьорката се появи, затвори с натиск вратата, спря при него и бръкна в джоба. Похотливо отправеният му към нея поглед й подсказа, че с бакшиш едва ли ще му създаде най-голямата радост. Ето защо попита, взела бързо решение:

— Как ви наричат?

— Жан.

— Добре, добри ми, мили Жан. Пари и състояние аз нямам, но ще ви дам каквото имам. Ето, вземете!

Обхвана здраво с две ръце главата му и го целуна два… три пъти.

— Така! Доволен ли сте?

— Кралски! — отвърна онзи, избърсвайки червилото от устата си.

— Следващия път повече, ако сте разбран!

И се измъкна през вратата. По същото време прозвуча и звънецът на интенданта. Жан влезе при него. Господарят го огледа и незабавно попита:

— Какво ти е? Какво става с теб?

— С мен? Какво да става?

— Цялото ти лице е зачервено.

— Наистина ли?

— Да. Каква е причината?

— Наведох се да вдигна един ключ.

— Аха, така. Леда даде ли ти бакшиш?

— Не.

— Това ме учудва, тъй като притежава толкова изискани маниери. Какво ще й кажеш?

— Нито дума.

— Как? Нито дума? Защо?

— Не мога да й кажа нито дума, защото не е тук.

— Формалист! Мисля, че добре ме разбра.

— Е, тя цялата е артистка.

— Определено!

— Не само балерина, но и актриса.

— Това е вярно. И какъв пленителен глас има. Мисля, че от нея би излязла и една прекрасна певица. Тя е многостранен талант. Какво мислиш? Да я ангажираме ли?

— Хмм! За какво ни е онази студена американка!

— Правилно! Нека си върви там, откъдето е дошла. Мадмоазел Леда наелектризира. Тя е не само артистка, но и жена, и то в не по-малка степен.

А тази, за която се сипеха тези похвали, вън се засмя на себе си и си каза:

— Пъхнах в торбата тези два стари чувала. Единият е не по-малко отвратителен от другия, но човек трябва да се примирява. А сега — при административния директор, при капел- и балетмайстора, за да не ме изпревари отново американката.

Завари директора вкъщи и веднага бе приета. Влезе по своя предизвикателен маниер, направи кокетен реверанс и в очакване да бъде заговорена, пусна една обаятелна усмивка, изразяваща увереност в победата.

Служителят имаше представителен вид. Беше висок на ръст, с одухотворено лице и рязко оформени черти, които говореха за склонност към размисъл и непрекъсната работа. Но тази сериозност бе смекчена от израз на доброжелателство, който разхубавяваше лицето. Той сега изчезна, когато директорът прикова очи към балерината.

— Седнете! — каза сухо, като посочи един стол. А когато тя се настани, попита: — Направихте ли вече някои визити?

— Не — отговори тя. — Вие сте първият, когото осведомявам за пристигането си.

В облика му се появи незабавна острота.

— Как да си обясня тогава изявлението на куриера от редакцията, че сте били при главния редактор?

— А, той не влиза в сметката. Аз всъщност имах работа само в рекламното бюро и се възползвах от случая да предам визитната си картичка.

— А когато минах преди малко през пазара, ви видях да влизате при интенданта.

Тя се изчерви.

— Той не си беше вкъщи — опита да се оправдае.

— Вкъщи си е бил, защото непосредствено преди вас е приел мис Стартън.

— Ах, вие сте разговаряли с нея? — попита тя бързо, за да отклони разговора от неприятната тема.

— Да. Тя беше преди малко при мен, ръководена от съвсем правилното мнение, че в крайна сметка директорът е този, в чиято ръка се събират всички нишки. Познавате ли дамата лично?

— Още не.

— Но сигурно по реноме?

— Не много добре — отговори тя, без много-много да разсъждава.

— Жалко. Тя е не само артистка от първи ранг, но и една благородна женска натура, каквато за съжаление не се среща често сред дамите от балета.

— Надявам се да не бъда поставена зад нея!

— В какво отношение?

— И в двете, като жена и като артистка.

— Мадмоазел, казвам ви откровено: не е препоръка да се явявате при мен с неистини. Мис Стартън би се срамувала от подобно нещо. И после богатите артистични разбирания на тази дама са наистина гениални. Във външно отношение тя е красавица, но недосегаема. Такава е и всяка фигура, която изпълнява — с обаятелна красота и същевременно преобразена от строго моралната чистота, отговаряща на божествената природа на изкуството. Искрено ви казвам: ще имате противница, която ще ви е много трудно или дори невъзможно да победите.

Тя сви рамене и отговори кратко:

— Въпреки това аз вярвам!

— В какво?

— В успеха.

— На нейното или вашето изкуство?

— Лъжете се, хер директор, ако ме смятате за интригантка!

— Да се надяваме. Няма да крия, че бях предупреден за вашия дипломатически талант.

— От Стартън? — избухна тя.

— Не. Тази дама не спомена дума за вас. Утре, надявам се, ще се представите. Указанията ми ще ви бъдат изпратени по куриера на театъра. Адио, мадмоазел!

Тя се оттегли с дълбок поклон. Вън сви юмруци.

— Тук ме е изпреварила! — измърмори на себе си. — Тоя директор е педант без дух и познания. Той никога няма да бъде мой приятел, но и аз няма да бъда негова съюзница. Сега при капелмайстора. Той бил алчен циция. Ще го подхванем от това място.

Намери го заровен сред купища партитури. Усърдно пишеше ноти. Може би имаше нещо да аранжира. Беше известила името си, ала въпреки това той попита при влизането й, без да вдигне поглед от нотите.

— Кой?

— Мадмоазел Леда.

— Ей сега.

Тя остана търпеливо до вратата, макар той да изписа още няколко страници. Най-сетне капелмайсторът подостри гъшето перо и се обърна към нея. Имаше мършаво, восъчно бяло лице и големи странни очи. Дългият му нос имаше широк гръб, устата беше много голяма и кажи-речи без видими устни, а брадичката — прекомерно развита. Лицето му бе на скъперник. Гласът му звучеше студено и металически, когато каза:

— Можете да седнете. Какво искате?

— Сметнах за свой дълг да ви се представя, хер капелмайстор.

— Хубаво. Но с каква цел?

Въпросът я постави в неловко положение, ала тя отвърна:

— Все пак е необходимо да ме познавате преди излизането ми на сцената.

— В никой случай.

Тя го погледна удивено. Ето защо онзи обясни:

— Ще бъде представен балетът „Кралицата на нощта“ два пъти едно след друго. Първо се явявате вие и после американката. Двете често сте играли Кралицата, така че репетицията бе сметната за ненужна. Която се хареса повече, ще бъде ангажирана след кратък гастрол. Така че наистина не беше необходимо да ме безпокоите.

— И все пак. Намерението ми беше да ви поставя един въпрос, който всъщност е от чисто делово естество.

Той наостри слух.

— Какъв въпрос имате предвид?

— Без много усукване казано — паричен.

Лицето му отведнъж придоби цвят и когато погледна сега към нея, стори й се, че всъщност има кривогледи очи.

— Какво би могло да бъде обсъждано в това отношение между вас и мен? — осведоми се той.

— Не се ли досещате?

— Не.

— Нима тук има оркестрова тантиема?[4]

— Не.

— Наистина ли? — попита тя с голямо удивление.

— Никога не съм чувал подобно нещо. Какво трябва да се разбира под оркестрова тантиема?

— Е, ясно е от само себе си, че успехът на едно представление, изобщо всяко артистично изпълнение, зависи изключително много от съпровода на оркестъра.

— Съвършено вярно!

— Случаят е такъв особено при танца. Без интелигентността на капелмайстора дори и най-голямата артистка не е в състояние да постигне онова, което в действителност умее.

— Много добре, много добре! — потвърди той с демонстративно кимане. — Виждам, че сте размишлявали върху тези неща, мадмоазел. Вие имате разбирания и опит, които човек най-често напразно ще търси при вашите колежки.

— За съжаление! И точно защото отдавам такова голямо значение на капелмайстора, имам обичай при всяко излизане да изчислявам една оркестрова премия.

— В какъв размер?

— По споразумение.

— На кого бива изплащана?

— На капелмайстора.

— Между целия оркестър ли се разпределя?

— Това си е работа изключително на диригента. Аз изплащам премията на него. Какво ще прави той с нея, не е моя работа.

— Директорът в течение ли е на нещата?

— Никой не знае.

— Значи тази привичка си остава тайна между вас и диригента?

— Пълна тайна.

— Мадмоазел, аз никога не съм чувал за такава премия, но е много лесно разбираемо, че двамата ще имаме по-добри отношения с нея, отколкото без нея.

— Много правилно. Ще дойда да се разберем по този въпрос. Сега не бива да ви отнемам повече от скъпоценното време. А вие, между другото, си помислете върху какъв процент да се договорим.

Той й протегна ръка и заговори с подкупваща любезност:

— Мадмоазел, вашата слава като артистка е голяма. Но че разбирате също от бизнес, ме радва. Артистът обикновено е лош счетоводител. Ще ми бъде приятно, ако получите ангажимента. На моята помощ със сигурност можете да разчитате. Сполука!

Тя си тръгна, вътрешно ликувайки, че оня е захапал подхвърлената му груба стръв.

Сега й предстоеше да потърси балетмайстора. Когато позвъни на вратата на антрето, отвори й дълга, едрококалеста жена.

— Какво искате? — попита я тази особа.

— Мога ли да говоря с хер балетмайстора?

— Имате предвид хер балетмайстора и живописеца, моя мъж?

— Да.

— Какво искате от него?

— Възнамерявам да му се представя.

— За такива работи той няма време. Сега рисува.

— Аз ще отнема на хер балетмайстора само една минута.

— Моля, имате предвид хер балетмайстора и живописеца?

— Да, мадам.

— Коя сте всъщност?

— Наричат ме мадмоазел Леда.

— Не съм чувала за вас.

— Но със сигурност съм известна на хер балетмайстора…

— На хер балетмайстора и живописеца, искате да кажете?

— Да. Той ме познава, поне по име. Вдругиден трябва да играя „Кралицата на нощта“.

— Аа, тогава вие сте една от двете артистки, които трябва да се борят помежду си?

— Да.

— Хубаво. Това е нещо друго. Ще ви заведа. Елате!

Пътят минаваше през две стаи с наистина хаотичен безпорядък. Жената на хер балетмайстора и живописеца, изглежда, нямаше особен талант в домакинството.

После отвори една врата. Виждаха се няколко статива, множество големи и малки гърненца с бои, парчета ленено платно, рамки за картини и разни други неща. Художникът бе застанал пред един от стативите. Имаше дребна, суха фигура, на носа му бе кацнало страховито пенсне. Като че не забеляза отварянето на вратата.

— Артур! — провикна се жената.

— Да, любима моя!

— Една дама.

— Хубаво! Млада ли е?

— Да.

— Може би най-сетне една Психея!

— Много е тлъста за тая цел.

— О, уви!

Обърна се и огледа танцьорката. После попита:

— Колко искате на час?

Тя разбра, че я смята за модел. Повдигна усмихнато рамене, без да отговори. Той продължи:

— Давам ви на час трийсет кройцера. При вашите форми, които толкова често ми биват предлагани, е напълно достатъчно.

— Артур! — намеси се тук жена му.

— Любима моя?

— Тази дама не е модел.

— Че какво иска тогава?

Отново беше обърнал гръб на двете и не можеше така лесно да бъде обезпокоен. Беше се заел да грундира едно ленено платно и нанасяше основата, без да поглежда повече към своята посетителка. Театралната стойка наподобяваше позата на артист в момент на падане при някакъв двубой.

— Да се бори — отговори жената.

— Да се бори? Всички дяволи! С кого?

— С другата.

— И къде?

— Е, в балета.

— А, тъй, тъй. Как се казва всъщност?

— Някоя си мадмоазел…

— Леда — допълни танцьорката.

— Леда! — извика онзи, обърна се рязко и я огледа още веднъж внимателно. — О, простете, мадмоазел! Все пак не сте чак толкова тлъста, както си помислих преди малко.

— Така смятам и аз — засмя се тя. — Сега навярно вече няма да печеля по трийсет кройцера на час?

— Не, не! Сега нещата стоят другояче. Сега вие ще ми позирате съвсем безплатно.

— Безплатно? — попита тя учудено.

— Разбира се!

— Артур? — попита жена му.

— Любима моя!

— Мога ли вече да си вървя?

— Да. Върни се при своето вярно домашно огнище. По-късно ми донеси сандвич с масло и сирене и „Нордхойзер“[5].

Тя тръгна, а той продължи, обръщайки се към Леда.

— Приветствам ви със сърдечно добре дошла в храма на моето второ изкуство, мадмоазел. Залата за репетиции на моите ученички по балет се намира един етаж по-горе!

— На тавана?

— Да. Изкуството никога не може да установи достатъчно високо своя роден кът. Колкото по-близо стига до небето, толкова по-озаряващо, одухотворяващо и облагородяващо въздейства на своите последователи.

— Дори при този студ?

— Хайде стига! Какво искате! Изкуството е небесна сила, от която струи несравнима жега. Моля, обърнахте ми гърнето с оловното белило. Точно единайсет кройцера отидоха на вятъра!

— Ще ви обезщетя. Ето ви двайсет.

— Не мога да ви върна.

— Няма значение. Задръжте остатъка!

— Благодаря! Ще стигне за една пушена херинга за вечеря, естествено за моята жена. Тя е, така да се каже, етерична натура и не може да понася сандвичи с масло и сирене. Що се отнася до вас, много се радвам, че се запознахме. Надявам се, взаимно можем да си бъдем в услуга. Нали?

— С удоволствие.

— Тук например е мястото за сядане на модела, както споменах преди малко. То струва пари. Има модели, на които плащам по петдесет кройцера на час. А в екстрени случаи и къде-къде повече… Виждате ли, аз искам да нарисувам една Психея. Поръчана е. Ама откъде да взема подходящия модел? Има едно младо момиче, което подхожда божествено, направо небесно създание. Само че глупавото девойче не иска да се съгласи, макар на първо време да бих давал и по един гулден за час. Но тя със сигурност няма да захапе.

— Добре ли се пласират картините ви?

— Аз работя само по поръчка. Наскоро ми беше поръчана една Медея. Бих получил сто и петдесет гулдена, но къде да ти намеря Медея… Гръм и мълния!

Той остави четката и палитрата и плъзна изпитателно очи по лицето на Леда.

— Е, какво искахте да кажете?

— Хмм! За съжаление, вие не познавате условията.

— Ами разяснете ми ги тогава.

— Работата е такава, че аз съм услужлив човек, и ето как моите дами от „Corps de Ballet“[6] са също така услужливи към мен. Ако някоя от тях може да ми бъде от полза като модел, тя го прави с удоволствие и без заплащане. Защото знае, че едната ръка мие другата.

— Това е лесноразбираемо.

— Последната примабалерина, вашата предшественица, също ми позира няколко пъти. Я кажете, мадмоазел Леда, много ли сте стеснителна?

— Никак.

— Бихте били една великолепна Медея!

— Радвам се!

Беше казал „вашата предшественица“ точно така, сякаш ангажиментът й беше в кърпа вързан. Това я поласка. Той можеше да й окаже подкрепа и понеже в никой случай нямаше навика да се свени от прелестите си, сметна за уместно да приеме предложението.

— Така ли? Радвате се? — каза онзи, ухилен с цяло лице. — Може би ще проявите склонност да ми позирате няколко пъти като модел?

— С удоволствие.

— Благодаря, благодаря. Аз, естествено, съм веднага готов на всяка ответна услуга. Надявам се, пред мен няма да се стеснявате?

— В никакъв случай — засмя се тя. — Защо да се стеснявам?

— Много благородно и без предразсъдъци. Направо съм запленен от идеята. О, само да имахте време, четвърт час само!

— За какво? Да не би да искате веднага да започнете да работите по Медея?

— Не, това би било невъзможно. Но мисловно бих могъл да фиксирам сюжета. Иска ми се да поогледам формите на вашата… да, вашата Медея. Бих могъл да нахвърлям върху платното няколко щрихи, няколко бегли контура. Ще имате ли добрината?

— Хм! Всъщност сега съм заета.

— О, само четвърт час?

— Но събличането и обличането ще отнеме също толкова време.

— Няма, няма. Моите претенции днес се разпростират само до горната част на тялото ви. И косата бихте могли да приведете малко в гръцки стил. Казвам ви, ще ви бъда много, много благодарен.

— Е, в такъв случай ще се подчиня.

— Великолепно! Елате! Съблечете се! После ще заемете поза на този червен диван тук, обгърната от диплите на виенския шал. Ще бъдете много пленителна, както още сега констатирам.

Тя не се остави дълго да я молят. Освободи без свян горната част на тялото си от всички обвивки, приведе косата в друг порядък и се изтегна после на стария избелял диван, за да се накипри с диплите на виенското чудо.

А балетмайсторът не беше някой мазач. Много добре си разбираше от работата и се оказа прав. Както почиваше сега в излегната поза на дивана, подпряла глава с длан и другата пълна ръка нежно прилепнала в лека извивка към пищното тяло, докато една от дебелите плитки милващо се виеше по белоснежната гръд, просветваща между диплите на плата, тя беше много сполучливо изображение на Медея, онази сладострастна царска дъщеря от времето на похода на аргонавтите.

Балетмайсторът плесна от прехлас ръце.

— Така, така, мадмоазел! — провикна се той. — Вие сте Медея, каквато и насън не съм виждал. Останете само няколко минути в това положение, за да фиксирам контурите.

Но в този миг беше отново обезпокоен от своята жена.

Бележки

[1] Интендант (фр. intendant) — в случая художествен, аристократичен директор на театър — б.пр.

[2] Някои изречения и пасажи вероятно ще озадачат познавачите на Карл Май. Това е в резултат намесата на някогашния издател Мюнхмайер, който си е позволил тези волности и е изгорил оригиналите — б.пр.

[3] „Eau de mille fleurs“ (фр.) — „Вода на хилядите цветя“ — б.нем.изд.

[4] Тантиема (фр. tamtieme) — определен процент от чистите приходи, даван като допълнително възнаграждение — б.пр.

[5] „Нордхойзер“ — вид ракия, предпочитана и до днес — б.нем.изд.

[6] „Corps de Ballet“ (фр.) — балетен състав — б.пр.