Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg


Глава 7
Тау-ма

След като се раздели с Макс Холм, театралният слуга Вернер отиде до архиваря на театъра, за да вземе партитурата за „Кралицата на нощта“. Занесе я на капелмайстора. После си тръгна с радостно сърце към къщи заради сумата, която беше получил от Холм. Той също живееше в една задна постройка. Мизерното му жилище се намираше на четвъртия етаж, а прозорците гледаха към двора.

По път накупи някои неща за ядене и още отсега си представяше радостните лица, които следваше да се очакват при вида на хляба и колбаса.

Но когато остави зад себе си последното стълбище, насреща му отекнаха вопли и силен, многогласен плач. Спря и се ослуша. Нямаше съмнение, звуците, които чуваше, идваха от собственото му жилище.

— Боже Господи, какво става! Какво се е случило пак! — прошепна изплашено. И прибави с отчаяние: — Нима неволята никога няма да свърши?

Отвори вратата. Малката стая беше пълна с хора, но всички те, с изключение на двама, бяха от семейството. В помещението тегнеше ужасна миризма, по-точно казано — воня. Беше толкова силна, че въпреки студа бяха отворили прозорец. Идваше от една женска фигура, която се сгушила в ъгъла на едно трикрако дървено столче с напълно забулено лице.

Двамата, които не принадлежаха към семейството, стояха по средата на стаята. Носеха униформи. Единият държеше в ръката дълъг лист, а другият — някаква малка ламаринена кутия, чието съдържание не можеше да се види.

По-малките деца плачеха високо. Една израсла дъщеря разговаряше с двамата служители. Имаше бледо, но много правилно оформено лице и висока, закръглена фигура. Ако госпожа Грижа не беше се настанила в бедняшкото жилище, това момиче сигурно щеше да бъде голяма, ослепителна красавица. Като влезе и съгледа двамата униформени, театралният слуга спря уплашено.

— Добър ден, майне херен — пропелтечи.

— Добър ден — отговори единият. — Кой сте вие?

— Казвам се Вернер.

— Значи този, който ни трябва. Ето, четете!

Даде му листа. Вернер опита да чете, ала очите му се плъзгаха по хартията.

— Трийсет и два гулдена — каза служителят.

— Боже мой! Толкова много! — изговори с мъка Вернер.

— Да, сумарно.

— Не съм си го и помислял.

— Не? Е, драги ми, данък доход, църковни и училищни облагания, общински такси, всичко трийсет и два гулдена, ако се плати в срок!

— И кога трябва да платя?

— Веднага!

— Нямам толкова много.

— В такъв случай ще трябва да секвестираме имуществото.

— Боже Господи! Но аз помолих за освобождаване от някои задължения!

— Да, били сте при хер градоначалника.

— Той ми обеща да вмъкне някоя добра дума за мен.

— Наистина го е направил.

— Значи не би следвало да ми налагате секвестър?

— Застъпничеството не е помогнало. Заседанието на общинарите е взело решение вкупом за всички закъснели длъжници. Вие получавате твърда заплата и следователно знаете на какво можете да разчитате.

— Но вие виждате тази многобройна фамилия!

Мъжът сви рамене.

— И тази болна!

— Работата действително е лоша! Но как да съществува градът, ако никой не плаща данъци?

— Бихте могли да проявите търпение.

— Тогава дългът ще нарасне. Ще можете ли по-късно да платите?

Вернер сведе мрачно поглед към земята и замълча.

— Виждате, че нямате отговор. Решението на съвета е взето. Трябва да знаете, че има само два изхода: плащане или секвестър.

— Не бих могъл да събера тази сума.

— При това положение можете да се обърнете единствено към управителя на Организацията за защита и помощ на бедните.

— Опазил ме Бог!

— Защо?

— Той ще ме прати в приюта за бедни.

— Тук сте по-зле отколкото в приюта. Онази там жена ви ли е?

— Да.

— Какво й е?

— Има рак на лицето.

— По дяволите! Защо не я заведете в някоя клиника?

— Това струва пари.

— Тогава в Градската болница, отделението за бедняци.

— Тя не иска. Страхува се от лекаря.

— Плащате ли си всъщност наема за жилището?

— Да — отговори Вернер неуверено.

— Хмм! И как търпи хазаинът такава болест в къщата си? Болната би следвало да се махне оттук. Задължително! Ще трябва да доложим случая на полицията от „Социални грижи“, тя да се разпорежда по-нататък.

— Моля ви, за Бога, не го правете, майне херен!

— Е, исках само да ви направя няколко намека, за да не подценявате положението си. Една такава болест може да бъде оставена без внимание само ако си плащате редовно данъците и уреждате всичките си други задължения. В противен случай Комитетът по бедността трябва да поеме нещата в свои ръце. Нашата задача днес е да ви питаме дали можете да платите посочената сума.

— Не.

— Тогава ще трябва да секвестираме имуществото.

Децата отново избухнаха в силен плач. Бащата ги успокои с няколко думи и каза после на служителите:

— Майне херен, вземете каквото можете да вземете!

— Покажете ни всичко, което имате.

Това стана. Служителите проявяваха разбиране към нищетата, която им се хилеше от всички ъгли. Може би щяха да намерят някои неща за вземане, но единият каза:

— Имаме трудна професия, хер Вернер. Трябва да изпълняваме дълга си, а от друга страна не ни доставя удоволствие да увеличаваме страданието на бедстващите. Да кажем, че абсолютно нищо нямате, никак не върви. Все нещо трябва да секвестираме. Но какво?

Огледа се още веднъж в стаята. После каза:

— Там е окачен един стар стенен часовник. Него ще вземем.

— О, не, не! — помоли Вернер.

— Защо?

— Той е спомен от моите родители — единственото, което още имам от тях.

— Той не струва и двайсет кройцера.

— Зная, но въпреки това на всички ни е мил на сърцето. Имате ли всъщност право да го конфискувате?

— Законът казва, че всяко семейство трябва да има часовник. Но нали точно срещу прозореца ви е часовникът на кулата.

— Вечер не можем да го виждаме.

— Вече казах, че непременно трябва да секвестираме нещо. В противен случай се подхвърляте на опасността да бъдете изпратен в приюта за бедни.

— Каква несрета!

— Е, аз ви мисля доброто. Дайте ни часовника. Той ще бъде изложен на търг и сигурно никой няма да предложи нищо за него. Тогава лесно ще можете да го купите.

— Наистина ли така трябва да стане?

— В приюта за бедни ли искате да отидете?

— Добре! Вземете часовника! Трудно ми е да се разделя с него, но няма как.

— Обещавам да ви уведомя кога ще се състои търга.

Взе часовника от стената и си тръгна заедно със своя колега.

— Пак ще си го купим — утеши Вернер децата си, на които присъствието на униформените служители бе вдъхвало страх.

— Мина добре — обади се описаното преди малко момиче. — Това бяха двама честни мъже. Аз мислех, че ще ни вземат всичко, всичко!

— Така не става, мила Емили. За защита на сиромашията също има закони. Не може всичко да бъде секвестирано.

— Питаха за пари. Колко добре, че нямаме такива.

— Усмихваш се толкова тъжно. Емили, ние имаме пари.

— Имаме? И къде?

— Тук.

Бръкна в джоба и изпразни портфейла си. Всички членове на семейството се стекоха да се насладят на гледката.

— А тук имаме ядене.

При влизането си беше оставил пакетчето с продуктите на един стол до вратата. Сега го взе. При вида на хляба малките високо заликуваха. Той взе ножа и започна да го разрязва.

Всички с изключение на Емили ядоха. Тя отново бе седнала при работата си.

— Не си ли гладна? — попита бащата.

— Не — отговори тя.

Той знаеше, че отдавна не е яла. Беше убеден, че гладува.

— Емили! — помоли.

Тя вдигна овлажнял поглед към него и попита полугласно:

— Откъде ще вземем трийсет и два гулдена, татко?

— Сега не мисли за това. По-добре яж!

— Не мога. От кого имаш парите?

— От хер Холм.

— Зае ли ти ги?

— Да.

— Добрякът! Та нали му дължеше още!

— Въпреки това, вместо да ме подсеща, ми предложи и тези.

— За колко ще стигнат! И после…!

Извърна се, за да скрие покапалите от очите сълзи.

— Бог ще помогне!

— Мислиш, че гулдените ще завалят от небето? Господи, само работата ми да се плащаше по-добре! Приюта за бедни!

Потръпна.

В този миг на вратата се почука и без да дочака покана, влезе един дълъг, мършав мъж. Цялото му лице беше в бръчки, а погледът — суров, остър и непостоянен като на граблива птица.

— Добър ден! — поздрави той.

— Добър ден! — отговори Вернер, а Емили се извърна, без да отвърне на поздрава.

— Как е? Как е? — попита мъжът. — Пфу, каква воня! Я отворете още един прозорец!

— Твърде студено е, хер Золбриг.

— Но тази смрад заразява цялото жилище!

— Ще го окадим!

— Сигурно с тамян и миро? — попита Золбриг със зле прикрита ирония.

— Не, с хвойнови зърна. За тамян и миро нямаме пари.

— Нямате пари? Това ме подсеща за причината, която ме доведе при вас. Преди малко стоях горе на прозореца си и видях двама мъже да минават по двора. Посещение ли имахте, хер Вернер?

— Да. Двама от данъчното.

— Какво искаха?

— Да платя няколко такси.

— Платихте ли ги?

Вернер се прокашля смутено.

— Не? — продължи Золбриг. — Така си и помислих, защото ви бяха взели часовника.

— Аз ще си го откупя.

— Хубаво! С една такава стара наследствена вещ не е леко да се раздели човек. Но, драги хер Вернер, вчера ми писа хер съветникът. Пита ме не се ли сещам за задълженията си.

Спря по средата и погледна дебнещо Вернер. Понеже този нищо не отговори, продължи:

— Сещате ли се какво има предвид?

— Не.

— Това ме учудва. Та вие най-добре би трябвало да го знаете!

— Имате предвид неизплатения наем?

— Да. Хер съветникът е собственик на къщата. Аз съм негов администратор. Трябва да събирам и му изпращам жилищния наем. От вас вече две тримесечия не съм получавал нищо. Знаете ли какво пише по-нататък хер съветникът?

— Не.

— Казва, че ще ме лиши от администрацията, ако не изпратя в рамките на три дни този неизплатен наем.

— Пошегувал се е!

— Пошегувал? Какво си мислите! Говори сериозно. Сега видях, че ви секвестират имуществото. Трябваше веднага да дойда. Нали не сте дали пари на данъчното?

— Не.

— Радва ме, защото при това положение ще можете да платите на мен. Наемът стои на по-предно място от данък дохода и общинските такси. Донесох и квитанцията. Ето я, драги хер Вернер!

Поднесе му документа. От бръчките на лицето му струеше лицемерно дружелюбие. Той много добре знаеше, че няма да получи пари. Не беше получил писмо от хазяина. Искаше само да постигне целта, която вече от дълго време преследваше.

— Е, действайте! — каза, когато Вернер се позабави.

— Не мога, хер Золбриг.

— Защо?

— Не мога да взема квитанцията, защото днес нямам пари.

— Нямате? — попита администраторът с тон на удивление.

— Не.

Золбриг го погледна изпитателно, изсмя се късо, поклати глава и каза:

— Нямах представа, че сте такъв шегобиец.

— О, за съжаление не се шегувам!

— Дрън-дрън! Вие и да нямате пари! Изобщо не мога да си го представя! В противен случай едва ли щях да ви отпусна отсрочка!

— Съжалявам, че толкова много сте се заблуждавали в материалното ми положение!

— Вие продължавате да се шегувате? Драги ми хер Вернер, та нали получавате твърда заплата!

— Но каква!

— Щедрите бакшиши!

— Да бе!

— Отделно за програмите за представленията, театралните бинокли!

— Това се отнася за разпоредителя по ложите.

— Въобще приходите ви са нещо добро!

— Моля, моля, не се гаврете, хер Золбриг!

— Да се гавря? Та аз говоря сериозно!

Вернер смръщи чело и отвърна:

— Зная, че ви е известно моето положение — колко е многобройно семейството ми и какви жертви изисква болестта на моята жена.

Тук домоуправителят повдигна вежди, отстъпи крачка назад и възкликна:

— Олеле! Значи е вярно онова, което чух!

— Какво сте чули?

— Че не притежавате нищо, нищичко!

— Горе-долу са ви казали истината. Аз не притежавам нищо, освен тези безчет гърла, тези малко вещи и една чиста съвест.

— Но наемът, наемът!

— Не мога да направя нищо друго, освен да помоля за още известна разсрочка.

— Не става. Та нали ви казах какво ми писа хер съветникът!

— Аз съм убеден, че ще потърпи още, ако му представите правилно моето положение.

— Не бих посмял да го направя! Нали чухте, че ще ми отнеме администрацията. Вече направих повече, отколкото мога да понеса отговорност. Ако знае, че в къщата му се намира болна от рак, зле ми се пише. Всъщност би трябвало да се обадя на полицията от социалните грижи.

— Няма да ни причините такова нещо, хер Золбриг.

— Хм! Това е мой дълг! Каква полза имам от проявата на снизхождение? Само вреда!

— Може би ще ми се удаде случай да ви се отблагодаря!

— Вие? На мен?

— Да. Ще го сторя с удоволствие.

— Хмм! Ако съм сигурен, че говорите сериозно…

— Сериозно е.

— Е, при това положение работата може би ще се уреди, скъпи ми хер Вернер.

— Имате предвид наемът да бъде отсрочен?

— Отсрочен, не. Аз съм длъжен да го изпратя. Но бих могъл да ви заема сумата.

— Вие? На мен да заемете? — изплъзна се от устата на Вернер.

Знаеше, че домоуправителят е отявлен пинтия. Всички обитатели на къщата го знаеха.

— Да, ще ви заема парите, и то без лихва.

Вернер му подаде ръка и каза с треперещ от радостно вълнение глас:

— Бог да ви се отплати, хер Золбриг! Никога няма да го забравя!

— Хайде стига, стига! — ухили се администраторът. — Ще се погрижа също жена ви да бъде настанена при добри медицински условия. За нея това е толкова необходимо.

Тази голяма доброта все пак се стори на слугата от театъра малко подозрителна. Той погледна въпросително Золбриг.

— Съмнявате ли се? — попита онзи.

— Не знам с какво съм заслужил такава отзивчивост.

— Е, може и да не сте я заслужили, но мисля, че ще изпълните едно мое желание.

— С удоволствие, стига да мога.

— Дайте си ръката!

Протегна ръка, но Вернер каза:

— Първо трябва да знам дали наистина мога.

— Можете!

— И какво е то?

— Е, знаете, че съпругата ми почина…

— Това беше преди три години.

— Досега живях все като бекярин. Това е крайно неудобно и тягостно.

— Трябва пак да се ожените.

— Да се оженя? О, не! Не е наложително. Но искам да взема някое лице, което да се грижи за домакинството ми и да поддържа жилището в ред.

— Значи някоя икономка?

— Да.

— Човек трябва доста да си помисли, преди да повери домакинството си на непозната личност.

— О, тя не е непозната.

— Аха, вие вече имате на ума си някоя?

— Да.

— Сигурно някоя вдовица, съобразно възрастта ви?

— Какво наричате вие възраст? И какво общо има възрастта с тая работа? Ако исках да се женя, годините щяха да бъдат от значение. Но понеже имам нужда от икономка, няма да взема да ти избера някой грохнал бабишкел, я. Не, лицето, което имам предвид, е младо момиче.

— А, ясно!

— Да. И това може само да ви бъде приятно.

— На мен? Как тъй?

— Ще имате един сътрапезник по-малко.

Вернер направи изненадана физиономия.

— По дяволите! — реагира той. — Правилно ли ви разбирам?

— Много вероятно. Избрал съм икономката си от вашето семейство.

— Тъй, тъй! И коя е тя?

— Емили.

— Емили? Ваша икономка? — възкликна Вернер, който намери тази идея както странна, така и подозрителна.

— Да.

— И как стигнахте до тази мисъл?

— Много просто. Емили е млада, здрава и работлива. Тя е точно това, което искам.

— Съжалявам, но аз не мога да се лиша от нея.

— Защо?

— Тя трябва да работи и печели.

— При мен ще печели повече. Аз ще й давам много добра заплата. А каквото припечелва странично, ще си бъде пак нейно.

— Хм! Искате да кажете, че всеки ден ще идва при вас за определено време, сиреч ще ви бъде прислужница?

— Не. Тя ще живее при мен.

— Мътните го взели! Няма да стане!

— Защо?

— Дъщеря ми при свободен мъж? Къде ви е умът!

— Глупости! Никой няма да пита свободен ли съм, или не. Вие ми предоставяте Емили, аз й плащам надница и ви заемам парите за наема. Ето ръката ми! Уговорено? Стиснете я!

— Търпение, търпение! Все пак не знам какво ще каже Емили.

— Какво има толкова да казва? Тя ще бъде много доволна от промяната на своето положение. Нали?

Последният въпрос бе отправен към дъщерята на Вернер.

Золбриг приближи и сложи подкупващо ръка на рамото й. Тя я отхвърли с рязко движение и не отговори.

— Е, Емили? — попита баща й.

— Оставам при теб — отговори тя.

— Не приемаш мястото?

— Не.

— Стой! Не толкова бързо! — предупреди Золбриг. — Една такава работа изисква зряло да се размисли. При мен вие ще бъдете много добре!

— Благодаря — каза Емили.

— Ще ви дам време за размисъл!

— Не е необходимо да размислям. Моето мнение вече ви е известно, хер Золбриг. Подобна работа аз няма да взема, а още по-малко при вас!

Каза му го сериозно и открито в лицето. Баща й стоеше до тях и не знаеше как да си обясни нещата. А Золбриг се усмихна студено, самоуверено и каза:

— Не бързайте, Емили. Убеден съм, че ще се преместите при мен.

— Никога!

От очите му се стрелна заплашителна светкавица. Той каза с предупредителен тон:

— Все пак ще размислите.

— Вече размислих!

— Бъдете разумна, мило дете!

Сложи отново доверително ръка върху рамото й и продължи:

— Предлагам ви висока заплата. Ще можете да подпомагате родителите си и…

По-нататък не продължи. Тя стана от мястото си, отърси се много енергично от ръката му и избяга в съседната стаичка.

— По дяволите! Доста сърцато! — отбеляза баща й.

— Явно имате много пари, щом отблъсквате предложението ми.

— Тя много държи на родителите си. Не й се ще да ни напусне. Не й го слагайте на сметка, хер Золбриг!

— Не, няма да й го слагам на сметка, но въпреки това сметка трябва да правя!

Физиономията му прие такъв замислен израз, че Вернер попита:

— Върху какво да правите сметка?

— Е, аз ви предложих помощта си…!

— Да. Аз съм ви безкрайно благодарен и се надявам, че няма да я оттеглите.

Золбриг сви рамене и каза:

— Тази надежда е много наивна.

— Как така?

— Няма да можете така скоро да ми върнете парите. Аз разчитах малко по малко да ги приспадна от заплатата на дъщеря ви. Човек трябва да има гаранция, а в този случай аз щях да бъда подсигурен.

— Мислите, че сега не можете да ми заемете сумата? — попита Вернер изплашено.

— Да, така мисля действително.

— Хер Золбриг! Няма да го направите!

— Определено ще го направя. Ако Емили беше приела предложението ми, щях да ви помогна. Но така е невъзможно. Щях да поема отговорността и пред хазяина. И да разбереше за болестта на жена ви, от съображение към мен щеше да прояви снизхождение. Нямаше да прогони майката на моята икономка, я. Но сега се виждам принуден да изпълня своя дълг.

— Мили Боже! Не бъдете толкова суров с нас, хер Золбриг!

— Аз ви показах, че имам добро сърце, но дългът стои над чувствата. Сега ще трябва да прекратя договорните отношения с вас.

— Боже Господи!

— Да, и то по съдебен път.

— Няма да ни причините такова нещо!

— Трябва да го сторя от съображение за сигурност. Заради просрочения наем и противната, заразна болест трябва съдебно да прекратя договора ви за жилището. Освен това съм длъжен да обърна внимание на полицията по социалните грижи върху жена ви. Разбира се, ще получа порядъчно мъмрене, че отдавна не съм го направил.

Вернер се изплаши. Сълзи изпълниха очите му и когато децата ги забелязаха, веднага заплакаха заедно с него.

— Искате да ме съсипете! — промълви задавено той.

— Не, дъщеря ви иска да ви съсипе!

— Остава ми единствено да се хвърля в реката!

— Вашата дъщеря ще носи отговорността за това. Нали не приема помощта, която ви предлагам!

— Моля, почакайте още миг! Ще поговоря още веднъж с нея!

— Да, сторете го. Може би ще й дойде умът.

Вернер отиде в стаичката. Емили седеше там на едно мизерно легло, подпряла ръка с длан.

— Тръгна ли си? — попита.

— Не. Заплаши ме със съдебно прекратяване на договора. Никога не съм мислил да те пращам за слугиня, но ако приемеш предложението му, ще ни помогнеш.

— Не мога.

— Защо?

— Аз няма да бъда негова икономка.

— А каква иначе?

Тя се изчерви силно и отговори със запъване:

— Би могъл да се досетиш!

— А! Така! Имаш ли основателна причина да го предполагаш?

— Не една, а много.

— Мога ли да ги узная?

— Не е необходимо да ти ги изброявам поотделно. Никога не съм говорила по този въпрос, но той отдавна ме преследва. Дебне ме, върви подире ми, прави ми разни предложения…

— Предложения? Как? Да не би лоши?

— Осмелявал се е дори да ми предлага пари.

— Наистина ли?

— Вече няколко пъти.

— При това положение си права, че не искаш да се преместиш при него. По-добре да стигна дъното. Добрият Бог ще помогне.

Върна се в стаята.

— Е? — попита Золбриг, при което победоносната му физиономия показа какъв отговор очаква.

— Не иска.

— Чумата го взела! Наистина ли?

— На никаква цена!

— Но вашата дума би трябвало все пак да се чува! Нали сте баща, тя трябва да се подчини.

— В този случай ще е много неразумно от моя страна да й наложа волята си.

— Неразумно? Защо?

— Защото няма как да не й дам право.

— Аа, тъй, тъй! — проточи Золбриг. — Но вие само преди малко желаехте да се съгласи с предложението ми!

— Преди малко не знаех онова, което знам сега.

— Е, какво знаете сега?

— Не е необходимо тепърва да ви обяснявам. Моята дъщеря е почтена девойка. Не се продава.

— По дяволите, из един път възприехте горд език! Май съвсем забравихте, че само преди малко ви секвестираха имущество?

— Това може да се случи и на най-честния мъж, ако е беден и го сполети нещастие.

— И че дължите наем?

— Ще го платя с времето.

— С времето? Такова време аз не знам. Знам само времето, което е уговорено в контракта, а това време вече мина. Да съкратим процедурата. Имате ли пари?

— Не.

— Добре. Веднага отивам до учреждението да анулирам съдебно договора, а после ще доложа в полицията, че жена ви трябва да се махне, понеже страда от гнусна болест. Имате ли нещо против?

— Какво мисля и какво мога да кажа, знаете много добре. Постъпете така, че един ден да можете да отговаряте пред Бога.

— Не ми излизайте с тези благочестиви дрънканици! На първо място трябва да върша онова, за което мога да отговарям пред собственика на тази къща. И така, не ми давате дъщеря си за икономка?

— Не.

— Да ви вземат дяволите!

Излезе устремно и шумно затръшна вратата след себе си. В гнева си вън изобщо не внимаваше и се сблъска с един мъж, който тъкмо се качваше по стълбите.

— Дръвник! — насоли го Золбриг.

— Простак! — отвърна другият.

— Грубиян!

— Селяк!

— Магаре! — изрева домоуправителят нагоре, когато беше стигнал вече най-долното стъпало.

— Овча глава! — отекна към него от най-горното стъпало.

И онзи, който беше изговорил тази ласкава дума, продължи да мърмори на себе си:

— Чудесна къща! Четири етажа да изкатериш, дъхът да ти излезе, да те блъскат и после още да те поругават с дръвник, грубиян и магаре, това действително вече е върхът на всичко, което човек може да очаква!

В яда си забрави да почука. Отвори вратата и съгледа бащата и Емили в сърдечна прегръдка, обградени от многолюдното семейство. Дъщерята плачеше, а после заговори с утешителен тон:

— Не можех да приема, мили татко. Невъзможно беше.

— А аз нямаше да се съглася, дори и да беше искала. Но ще трябва да си понесем последиците.

— Аз се уповавам на добрия Бог!

— Това е единственото и същевременно най-доброто, което можем да правим, защото… а, мосю Жан!

Беше съгледал застаналия до вратата мъж. А той бе слугата на интенданта.

— Едно семейно тет-а-тет! — каза той. — Съжалявам, че ви обезпокоих!

— Извинявайте! Елате по-насам!

— Фуу, фуу! — изпуфтя Жан, като извади носната си кърпа и я поднесе към носа. — Какъв е тоя парфюм? От какво ухае така стаята ви? А, оттам! Кое е това човешко същество?

— Жена ми.

— Какво й има? Защо си е забулила главата?

Интендантът в никой случай не биваше да узнае, че жената на театралния слуга страда от рак. Но какво да отговори Вернер? Трябваше достоверно да може да обясни носещото се из стаята зловоние. Тъй като не му хрумна нещо друго, каза:

— Има възпаление на средното ухо.

— Но защо вони така?

— Лекарят й предписа да се натрива с asa foedita.

— Пфу, по дяволите! Asa foedita не е ли ферула?

— Да.

— Никога не съм чувал, че ферулата се натрива в ухото, но във всеки случай е по-добре отколкото в носа! Да си казвам приказката и да се махам! Хер интендантът желае незабавно да ви види. Адио, Вернер! Пожелавам скорошно оздравяване и после някое по-приятно втриване! Asa foedita, ферула, страшно нещастно лечение за ухо!

Той се измъкна по най-бързия начин и се спусна пъргаво по четирите стълбища.

Долу в двора стоеше… Золбриг. Беше здравата ядосан на човек, с когото се бе сблъскал и който се бе осмелил да отвърне на него, домоуправителя, по такъв неподобаващ начин. Каза си, че въпросният скоро ще излезе. И го чакаше.

Когато Жан сега се появи, дори богато обшитата със златни и сребърни галони ливрея ни най-малко не смекчи яда на чакащия. Той метна един вбесен поглед на лакея, но от предпазливост каза като на себе си:

— Нахално!

Жан веднага схвана, че има пред себе си човека, с когото се бе сблъскал, и отговори:

— Простащина!

— Невъзпитано! — контрира Золбриг точно, когато Жан минаваше край него.

— Хлапащина! — отвърна другият.

— Низостно! — избълва сега домоуправителят с доста добре доловим глас.

Тогава Жан се обърна вече при дворната врата и отговори с най-презрителния тон, на който беше способен:

— Азафоедитаферулщина!

И продължи с горди крачки.

Обстоятелството, че беше изпратен от своя господар при театралния слуга, си имаше своята особена причина…

 

 

Режисьорът се яви при интенданта да му доложи, че Ида Белман внезапно се е разболяла. Интендантът поклати глава и каза:

— И за да ми направите това дори само по себе си крайно безинтересно съобщение идвате лично при мен?

— Безинтересно, хер интендант?

— Ами да! Тая Ида Белман нали е само една статистка! Нейното неразположение ни най-малко не ни засяга и още по-малко е в състояние да ни постави в затруднено положение.

— Ще си позволя да призная тъкмо обратното, че ме поставя в най-голямо затруднение!

— Не разбирам.

— Уважаемият хер забравя, че довечера ще се играе екзотичният спектакъл „Звездата на харема“.

— Не съм го забравил. Но какво общо има този спектакъл с Ида Белман?

— Твърде много дори. В тази пиеса Белман има значителна роля.

— Белман, една статистка, значителна роля?

— Да. Тя представлява любимката на султана.

Едва сега интендантът си припомни някои подробности от спектакъла. Понадигна се от стола и каза:

— Любимката на султана? А, спомням си!

— Тя няма действително някакви реплики, а и иначе не се намесва активно в действието, но въпреки това е главно лице в пиесата, понеже…

— Понеже е красива! — вметна интендантът.

— Да. И, за съжаление, се изисква красота, каквато обича ориенталецът.

— Което означава здрава, закръглена, сладострастна. Лежи на тъмната отоманка почти изцяло разголена, само тук и там покрита с полупрозирен воал. Ммм, прелестна картинка! Белман изключително добре подхожда за ролята.

— Но напоследък нещо поотслабна, хер интендант. Мисля, че я разяжда някакво нещастно увлечение. Формите й доста изгубиха от пищността си. А сега пък това неочаквано неразположение!

— Та толкова ли е зле, че въобще не може да се яви?

— Действително!

— И какво й има?

— Зъбобол.

— Хайде стига бе! Заради някакъв си зъбобол ще отсъства! Публиката няма да й надзърта в устата!

— Да ме прощавате, хер интендант! Публиката действително няма да й надзърта в устата, но ще я зяпа в лицето.

— Е, е, че толкова ли е загрозено?

— Бузата й така се е подула, сякаш са й лепнали половин тиква.

— Проклятие!

— Убедих се в това. Бях при нея.

— Е, тогава нейното място ще заеме някоя друга.

— Но коя?

— Хм! Имаме достатъчно статистки!

— Но ни една с необходимите форми. Публиката познава пиесата. Хиляди очи ще бъдат приковани в любимката на султана. Не можем да дадем ролята на някоя охтичава скубла.

— Тук един добър съвет ще ни бъде от голяма полза. Какво каза директорът? Бяхте ли при него?

— Да. Той както винаги веднага му намери колая.

— Е, значи работата е уредена! Защо тогава ви праща и при мен?

— Защото се иска вашето решение и може би също тежката ви дума.

— Как така?

— Веднъж вече ни се случи нещо подобно. Може би хер интендантът ще си спомни ефектната пиеса „Силата на красотата“!

— Разбира се, разбира се! Великолепна пиеса! Тогава ни донесе доста парици.

— Белман пак се беше разболяла!

— Правилно, вярно! Аа, разбирам! Тогава ми беше обърнато внимание върху онази Вернер.

— Емили Вернер, дъщерята на театралния слуга.

— Да, тя беше разкошна, запленяваща. Такава картинка на поразяващата женственост вашият подиум още не беше виждал!

Споменът подтикна интенданта към възторжени изблици.

Режисьорът продължи:

— По тази причина хер директорът подхвърли…

— Сега пак да привлечем Вернер?

— Да.

— Добре! Идете при Вернер и му го съобщете!

Режисьорът повдигна усъмнено рамене и каза:

— Спомням си, тогава Вернер се врече, че никога вече нямало да даде дъщеря си на наше разположение. Хер директорът също го знаеше и ме посъветва да дойда при вас, тъй като може би ще се наложи да му се упражни някакъв натиск.

— Мислите, че Вернер ще се опъне?

— Да.

— Би било смешно!

— Аз обаче го считам за способен. Той самият в никой случай няма да намери отказа за смешен.

— Ще видим. Сега ще наредя да дойде.

— Тогава най-покорно моля момичето да ми бъде изпратено за репетиция.

— Нали днес преди обяд репетирахте?

— Но без нея. Тя трябва все пак да усвои позата.

— Кога да дойде?

— Колкото може по-скоро.

— Ще се погрижа за това. Адио!

Режисьорът си тръгна. Интендантът тъкмо искаше да позвъни на слугата си, когато той влезе.

— Трябва да доложа за един посетител, хер интендант — каза.

— Кой?

— Брат ви току-що пристигна.

На театралния ръководител пролича, че се зарадва от вестта.

— Къде е? — попита той.

— Тъй като режисьорът беше при вас, го отведох в гостната. Но веднага ще дойде.

— Чудесно! Знаеш ли къде живее театралният слуга Вернер?

— Улицата и номерът ми са известни, макар и да не съм ходил още там.

— Иди и му кажи веднага да дойде! Но да почака, ако брат ми е още при мен.

Жан тръгна. Скоро след това отвън се чуха кънтящи стъпки и влезе един мъж, в когото цирковият ездач си личеше отдалеч. Имаше прилика с интенданта, но беше далеч по-млад и по-силен. Носеше фрак, бял брич за езда, високи ботуши с шпори и неизменните ръкавици с обърнати маншети.

Братята се поздравиха сърдечно. На един страничен бюфет имаше бутилки вино. Интендантът напълни две чаши и след като бяха изпразнени, каза:

— Ти ме изненада радостно, още повече че не ми се беше обадил за идването си. Тук ли смяташ да поработиш?

— Не. Не искам да навлизам в твоя периметър.

— Много разумно от твоя страна. Да не си тръгнал с трупата си на турне?

— Да. Искаме да дадем представление в Роленбург. Чу ли, че се сдобих с цирк?

— Да. Сега стана най-сетне директор! Колко време ще останеш тук?

— Само до утре. Трупата ми още не е така добре сплотена, следователно присъствието ми е наложително.

— Имаш ли добра работна сила?

— Много съм доволен.

— Висша езда? Дресура на коне?

— От всичко по малко. Имам отлични клоуни дори една исполинска дама.

— Как? Какво? Представяш се с исполински дами?

— Защо не?

— Не е ли доста посредствено?

— Никак дори. Публиката е едно многоглаво същество и всяка глава иска да бъде удовлетворена. Един добър съдържател на ресторант трябва да има стриди и хайвер за гастрономите и ракия и сирене за надничарите. Така и аз трябва да се грижа за задоволяване всички направления на вкуса. Впрочем моята исполинка действително си заслужава да се види.

— Как се казва?

— Аврора.

— Много зазоряващо се име! А как се казва в действителност?

— Аврора е истинското й име. Цялото е Аврора Борман.

— По дяволите! Да не би да е роднина на така наречения исполин Борман?

— Да. Той е неин брат. Един друг брат е също артист — акробат-въжеиграч и атлет, мисля. Тези Борман сякаш принадлежат на отколешните времена, когато великаните са обръщали планини и изпивали цели реки. Аврора работи много добре. Носи ми пари горе-долу колкото моята Тау-ма.

— Тау-ма? Какво е това?

— Не знаеш ли?

— Не.

Цирковият ездач си наля чаша вино, изпи я и каза:

— Братко, съжалявам те!

— Защо?

— Претендираш да си звезда на небосклона на изкуството, а дори не знаеш какви изкуства има!

— Я стига! Аз никога не съм чувал тази непозната дума.

— Аз също не знам от какъв език произхожда.

— И какво трябва да се разбира под това?

Цирковият ездач се надигна, зае позата на глашатай и се провикна:

— Дами и господааааа, насаааам, насаааам! Туууук ще можете да видите Тау-ма, най-голямото чуууудо на светаааа! Една млааада, приииказно красива дамааа, чието тялооо се състои самооо от горна чаааст и няма нитоооо корееем, нитоооо кракаааа!

— Стига! Стига! Не се намираме на някой събор или състезание на стрелци! — предупреди интендантът. — Естествено работата е лъжа?

— Лъжа? Какво искаш да кажеш с това?

— Е, тази дама въобще не съществува, нали?

— Охо! Съществува си.

— Само с горната част от тялото?

— Само с горната част.

— И без корем и крака?

— Без, без.

— Тогава това сигурно е някоя картина или торс от дърво, гипс или някакъв друг материал?

— Не. Тау-ма е жива.

— Глупости!

— Казвам ти, тя е жива!

— Вижда и чува?

— Да.

— И говори?

— Естествено!

— Яде и пие?

— Дори с най-голям апетит, когато, разбира се, има какво.

— Тогава тя действително е най-голямото чудо на света.

— Да, така е. Тя ми е донесла повече пари, отколкото всичките ми дресирани коне и кучета!

— Но как може да живее без корем?

— Това е именно чудото!

— Как може да яде и пие?

— Та това си е част от живота! Не може да гладува и жадува, я!

— Но щом яде и пие, нали трябва и да го смила?

— Тя го прави.

— С какво? Нали няма стомах?

— Охо! Горната част от трупа достига дотам, където талията преминава в хълбоците.

— Останалото липсва?

— Да.

— Но тогава тя няма нито черва, нито далак, бъбреци и другите там карантии?

— Да, това действително е ужасно! — ухили се цирковият ездач.

— Как може да смила?

— Е, първата част от смилането, доколкото това касае горната част на трупа, може да се наблюдава. Виждаш я как яде, пие, дъвче и поглъща. Втората част обаче не се извършва публично.

— Непонятно!

— Така казват всички зрители, макар че аз позволявам на всеки да си го изясни.

— Как? Човек може да я изследва? Не само с очи, но и с ръце да се убеди, че долната част от тялото липсва?

— Разбира се!

— Е, братко, ако ти наистина притежаваш такова чудо, трябва да си милионер. Къде го намери това същество?

— Само дойде при мен. Реализирах огромни приходи. И Тау-ма стана горда и претенциозна. Поиска дори да дели с мен, а когато отказах, офейка, забягна в нощната мъгла.

— Изфиряса?

— Буквално побягна, тъй като нямаше никаква възможност да отпътува.

— Дяволите да те вземат! Мислех, че няма долна част на тялото?

— Тя действително й липсва напълно.

— И въпреки това е побягнала?

— Да, през девет баира!

— Но за бягане не трябва ли човек да има крака?

— Не е нужно да ми го споменаваш, та това го знае всяко дете, прескъпи ми братко!

— Сега ще те изхвърля през вратата, въпреки че си ми добре дошъл! Ако твоята Тау-ма е побягнала, трябва все пак да има крака!

— Естествено, че има!

— А преди малко нямаше?

— Нито следа!

— Значи й израстват?

— Да. Тя има и няма крака. Между тези два факта има само един интервал от няколко минути или дори само секунди. Както казах, тя ми офейка. Сега трябва да я заменя с нова, друга Тау-ма.

— Мислиш, че съществуват повече такива същества?

— Милиони!

Интендантът наистина беше съвсем слисан. Той зяпна и се вторачи в брат си. Онзи се изхили високо и попита:

— Ти май си загуби ума, както и аз моето световно чудо?

— Почти съм склонен да го кажа.

— Е, дръж го здраво, иначе няма да можеш да проумееш това чудо, въпреки че съм готов да ти го обясня.

— Наистина не знам къде съм. Ако тази Тау-ма действително съществува, а не само в твоята фантазия, едва ли друг човек може да поражда по-голяма завист от теб. Парите трябва просто да се стичат към теб. Иначе добре ли е оформена?

— Нали ти казах, че е красавица!

— Но как стоят нещата с духа, разума?

— Напълно задоволително! Тя пише, чете и отговаря правдиво на въпросите.

— Без чужда помощ?

— Без чужда помощ, тъй като е едно интелигентно същество с много добри духовни заложби.

Интендантът поклати глава и каза:

— Сега вече отказа!

— Кой? Умът ти?

— Да.

— Е, ще му се притека на помощ. Признавам, че в цялата тая история има малко финес.

— Аа, значи все пак номер?

— Не точно. Та нали всеки може да се убеди, че долната част на тялото липсва. Вярно, всичките тези хора като че не знаят къде да я търсят тая долна част.

— Е, че къде другаде, освен под горната?

— Тя обаче не е там.

— Но не и над трупа!

— Не.

— Или на гърба!

— Също не. Тау-ма седи, по-точно стои на една люлка, тъй като за сядане й липсва долната част на тялото.

— С талията?

— Да. Разрежи един човек по средата и сложи горната половина на една люлка. Ето, така изглеждат нещата.

— Хмм! Сега отгатвам какъв е номерът.

— Ее, какъв?

— Люлката е фиктивна?

— О, не. Тя наистина си виси от тавана. Всеки зрител може да я огледа и опипа.

— И също се движи?

— Да. Виси неподвижно или се движи — точно както иска публиката.

— И тоя полутруп се движи заедно с нея? Сиреч кандилка се насам-натам?

— Естествено! Всеки зрител може да гледа или пипа под люлката, за да се убеди, че действително е налице само горната част от тялото.

— Долната липсва под люлката?

— Да.

— Това не е във възможностите на човека!

— Ох, умни, учени люде, колко сте глупави всъщност, колко глупави! В случая няма измама в истинския смисъл на думата, но може да се говори за оптическа илюзия.

— Бих желал да го оспоря.

— Защо?

— Ако човек стои толкова близо, че може да попипа под люлката, то една оптическа илюзия въобще не е възможна.

— Нещата с твоята физика явно доста куцат. Тук не се иска да си Нютон или Хумболт, за да схванеш фокуса.

— Значи работата е все пак фокус?

— Да, разбира се!

— Долната част от тялото си е налице?

— Да.

— Но нали човек не може да я напипа под люлката!

— Защото тя не е там.

— Невъзможно! Няма как да разрежеш едно живо човешко тяло и да сложиш горната половина на някоя люлка, а долната да замъкнеш някъде отзад.

— За разправяне изобщо не става дума. Естествено, в мой интерес е никой да не разбере как става тоя номер, но на теб мога да ти го обясня.

— Наистина те моля да го направиш. Твоята Тау-ма следователно е една напълно нормално израсла и цялостно оформена личност?

— Да. Всяка жена може да се появи като Тау-ма. Представи си една малка, тясна, но много дълбока сцена, в преден план на която виси най-обикновена люлка — една дъска с въжета или синджири. Сцената е тапицирана с черен плат и неосветена, значи тъмна. Но предната част, там, където се намира люлката, е силно осветена. И каква е сега последицата от тази голяма осветеност на предната част?

— Че задната изглежда толкова по-тъмна.

— Правилно. Напълно невъзможно е да се види какво има зад люлката.

— Аха! Там се намира долната част на тялото?

— Да.

— Но как? В какво положение?

— Много просто. В действителност има не една, а две люлки. Първата е ярко осветена, а задната не може да се види в тъмнината. На предната лежи горната част на тялото, а на задната — долната.

— Но тогава би трябвало зрителите веднага да забележат, че горната част от тялото не стои, а лежи на люлката. Те следователно ще търсят долната не под, а зад нея и с това цялата тайна ще бъде разгадана.

— По-полека, по-полека! По този въпрос ние много добре сме помислили. Стъкмили сме една изключително проста дяволия, с която публиката бива напълно измамена. С други думи, върху предната, ярко осветена люлка закрепваме една изкуствена талия, един, бих казал, натъпкан корсет. Тау-ма се изляга на задната люлка. Горната част от тялото й е разголена, а долната — облечена в черно. Тя се изпъва дотолкова напред, че гърдите й достигат корсета, вдига глава и хваща с ръце кордоните на люлката. Разбираш ли сега?

— Да, дяволски остроумно!

— О, не, дяволски просто! Тъй като отпред всичко е осветено, лицето, вратът й, бюстът и ръцете изпъкват така рязко — ефектът е подсилен с пудра — че е невъзможно да се забележи нещо от другата част на нейното тяло. Хората смятат натъпкания корсет за нейния истински торс, който стои на люлката. Не е възможно да се помисли друго, тъй като могат да пипат Тау-ма. Напипват глава, ръце, рамене и гърди, така че смятат за невъзможно да бъдат измамени.

— Рафинирана хитрина! При това положение е разбираемо, наистина, че тази Тау-ма яде, пие и върши всичко друго.

— Колкото е по-красива жената, толкова по-добре. Телесната част, която се вижда, от темето до гърдите, трябва да е безупречно оформена. Особено гърдите трябва да притежават онази пищност, необходима за постигането на илюзията. Моята Тау-ма задоволяваше тези претенции. Но откъде да й намеря заместница?

— Има предостатъчно момичета!

— Но малко, от каквито се нуждая.

— Може би предявяваш специални претенции?

— Да, за моя сигурност. Сред обикновения комедиантски народ не мога да намеря такава Тау-ма, от каквато се нуждая. Изхабени красавици не ме ползват нищо, а един нагъл, дързък характер би ме подхвърлил на опасност. Аз търся красиво, сочно, пищно момиче, по възможност да не се е движило в тази сфера. Когато зрителят гледа едно чисто, непорочно лице, нежни, премрежени, непредизвикателни очи и чува отговори, които му гарантират, че си има работа с непокварено същество, въздействието от фокуса се удесеторява, приходите също се увеличават многократно и никой не се осмелява да опипва и изследва това видение така неделикатно, че да съществува риск от разкритие. И момичето трябва да е блондинка, защото светлата коса по-добре се откроява на тъмнината от задния план, отколкото някоя кафява или черна. Следователно виждаш колко е трудно да си намеря отново Тау-ма!

— А трябва да имаш такава?

— Да.

— Толкова належащо ли се нуждаеш от тези приходи?

— Не. Мога и без тях да свързвам двата края, но след като с това най-голямо чудо на света мога на годината да печеля някоя и друга хилядарка повече, то би било доста глупаво да се откажа от тези постъпления. Не познаваш ли случайно някоя подходяща особа?

— Хмм! Претенциите ти са твърде големи. Едно почтено момиче да се предостави на унизителен показ с разголени рамене, шия, бюст и ръце и да позволява да бъде опипвано и проучвано от публиката… нещо почти невъзможно!

— Не невъзможно, а само трудно. Има една строга господарка, сред чиито робини бих могъл да намеря стотици подходящи Тау-ма.

— И коя е тя?

— Неволята.

— Тук действително имаш право. А неволя има навсякъде.

— Най-много в големите градове. Ето защо дойдох тук да си потърся Тау-ма.

— Тогава търси в бедняшките градски райони, по задните постройки, при клетите слуги, които не могат да изкарат и за сухия хляб, а с двайсет гулдена… а, при тези двайсет гулдена се сещам… хмм!

— За какво?

— За едно бедно слугинско семейство… Чумата го взела, тая Емили Вернер би била за теб разкошно парче!

— Какъв е баща й?

— Прислужник при мен в театъра.

— На каква заплата?

— Двайсет гулдена.

— Колко гърла изхранва?

— Далеч над десет.

— С двайсет гулдена месечно? Това е много, много по-голям фокус от моята Тау-ма! Момичето симпатично ли е?

— Дори красиво.

— Закръгленичко?

— Достатъчно. Ако се храни добре, би развило пищни форми.

— С добър бюст?

— Там нищо повече не може да се желае.

— Привързана ли е много към родителите си?

— Мисля.

— Има ли си любим?

— Чак такива подробности не знам.

— Да можех само да я видя!

— Ще можеш. Дори ще имаш възможността да я видиш така, че напълно да се ориентираш, а именно почти изцяло разсъблечена.

— Как се каниш да я уредиш тая работа, при положение че тя, както казваш, е почтено момиче?

— Остави това да е моя грижа. Нейният баща много вероятно сега е вън в преддверието. Влез за малко в съседната стая! Ако оставиш вратата леко открехната, ще чуеш какво имам да обсъдя с него.

Цирковият ездач се отдалечи. Брат му позвъни и слугата Жан влезе.

— Вернер тук ли е?

— Да, милостиви хер.

— Да влезе!

Жан се обърна, остана за миг така и направи после кръгом надясно.

— Милостиви хер! — поде той.

— Какво има още?

— Този Вернер няколко пъти бил подавал молба за увеличение на заплатата, както чух.

— Да. Каква връзка има това със случая?

— Бях в жилището му. Беше ужасно. Глава до глава. Той наистина има нужда от увеличение.

— Не върши глупости. Не е твое задължение да се занимаваш с увеличенията на заплатите, така че не се меси там, където не ти е работата.

— Съдия-изпълнителят е бил при него!

— Откъде знаеш?

— Той току-що сподели с мен. И плачеше.

— Човече, мисля, че си се превърнал в стара жена! Откога всъщност си се сдобил с такова милостиво сърце? Никога не съм го забелязвал.

— Ще ви кажа откровено. Той мисли, че моето застъпничество ще бъде от полза, и обеща в продължение на три години да ми дава половината от увеличението, което би получил.

— Всички дяволи, наистина си откровен!

— Но аз изобщо не бих приел тези пари — продължи несмутимо Жан. — Не се нуждая от тях, понеже имам добър господар. Но толкова повече са необходими те на него. Тридесет и два гулдена дължи за данъци и не си е плащал наема за половин година. В най-скоро време ще бъде съдебно изхвърлен.

— И това ли ти разказа?

— Да.

— Значи няма чувство за чест.

— С чувство за чест човек не може да си плати наема и данъците, милостиви хер! Освен това трябват пари за лекар, за лекарства!

— Я се разкарай! Не желая повече да те слушам. Да влезе! Марш навън!

Жан изпрати театралния слуга. Той поздрави много смирено и зачака да бъде заговорен.

— Чух, че жена ти била болна? — попита интендантът, който сметна за уместно да подходи дипломатически.

— Много! — гласеше отговорът.

— Опасно ли е?

— Лекарят ме безпокои.

— Хм! И си бил секвестиран?

— Не мога да го отрека.

— И от жилището си щял да бъдеш изхвърлен?

— За съжаление!

— Но, човече, как си допуснал нещата да стигнат толкова далеч?

— Ако приспадам данъците и наема от заплатата си, на човек от семейството ми няма да се пада и по половин гулден на месец!

С тези прости думи той обрисува цялата плачевност на своето положение.

— Хората ти биха могли да работят! — посъветва интендантът.

— Правят го, иначе отдавна да сме измрели от глад!

— Ти няколко пъти подава молба за увеличаване на заплатата. Толкова бързо тези неща не стават. Ще видим дали през следващата година няма да бъде възможно да ти се плаща малко повече, но сега няма как. Но още днес ти се удава случай да припечелиш.

— Ще се заловя с радост!

— Надявам се! Чу ли, че на Белман ненадейно й станало недобре?

Вернер пребледня. Той заподозря какво ще последва и в забъркването си забрави да отговори.

— Е? — попита интендантът.

— Не е стигнало до мен.

— За съжаление днес тя не може да излезе на сцената, точно когато ще бъде представяна „Звездата на харема“. Дъщеря ти дали няма свободно време?

— Тя е много заета, хер интендант.

— С какво?

— Плете грейки и утре трябва да ги предаде. Ще се наложи да работи и през нощта.

— Може да ги предаде и вдругиден.

— Не става. Ще загуби работата си.

— Но аз се нуждая от нея! Тя е най-подходяща да замести Белман.

— Милостиви хер, моята дъщеря не е назначена при вас — осмели се да забележи Вернер.

— Но ти!

— Тя не е обвързана със сцената.

— Но толкова повече пък ти!

— Няма необходимата рутина, опит, дарба!

— В случая не е и необходимо!

— А пък и изобщо не познава пиесата!

— Това също не е наложително. Тя просто трябва да лежи в живописна поза на дивана. Това е всичко.

— И въпреки това най-покорно моля да не бъде отправяно такова искане към моето дете!

Интендантът смръщи чело и запита:

— По каква причина?

— Аз познавам пиесата. Любимката на султана се явява по начин, който…

Засече.

— Ее, който…?

— Който е невъзможен за Емили.

— Бре, бре! Онова, което може Белман, е възможно и за дъщеря ти. Тя не е графиня, я!

— Хер интендант, имайте жалост към нея и към мен!

— Жалостта тук никак не би била на мястото си. Ти искаш увеличение на заплатата, а отказваш да ме измъкнеш от затрудненото положение, макар че това би било изключително лесно за теб. Такъв слуга в театъра не ми е необходим. Всеки друг би сметнал за чест да се яви в помощ на своя главен началник и същевременно да види дъщеря си като обект на възхищение.

— Не всеки има същите възгледи за това възхищение, хер интендант.

— При това положение ти обръщам внимание върху твоя контракт!

— В него не фигурира точка, че трябва да давам децата си на разположение на театъра.

— Действително не, но един параграф изисква във всяко отношение да подкрепяш усилията на своите началници. Е, днес случаят е такъв и аз го изисквам.

Вернер сведе смутено поглед. Не знаеше какво да каже.

— По-нататък — продължи интендантът — в контракта е писано, че при открито неподчинение имам правото моментално да те уволня.

— Милостиви хер, няма да го направите! — извика клетникът, изпълнен със страх.

— О, точно това ще направя, можеш да бъдеш сигурен! Аз имам грижата пиесата да бъде поставена по достоен начин. Други съображения не мога да проявявам. И така, да или не!

Устните на Вернер трепереха. Трябваше да си дава голямо усилие, за да сдържа сълзите си.

— Наистина ли ще ме уволните, ако Емили не откликне на искането ви? — попита.

— Непоколебимо и на часа! Давам ти честната си дума!

— Боже мой! Как ще я склоня!

— Ти си баща, можеш да заповядваш. Възползвай се от това право!

— Толкова е трудно и сурово!

— Празни приказки! Освен това ще получиш гратификация!

Вернер пристъпи една крачка по-близо, сключи ръце и попита с едва сдържано хлипане:

— Милостиви хер, нима не е възможно да бъдем освободени от тая тегоба?

— Не. Да оставим всякакви по-нататъшни разтакавания! Искаш, или не?

— Длъжен съм… да се подчиня! — пророни Вернер.

— Припкай тогава до къщи и изпрати момичето при режисьора. Той е на сцената и ще й даде необходимите напътствия.

Вернер излезе, залитайки. Имаше чувството, че са го изкарали от една инквизиторска стаичка, за да го помъкнат към друга. Краката му се олюляваха, коленете трепереха. Долу в коридора се облегна на стената и захълца:

— Дете мое, мило, добро, чисто дете! Как да ти кажа аз, твоят баща, какво се иска от теб. А ти все пак ще го направиш, за да ни избавиш от гладна смърт. О, Боже, о, Боже, досега да съм умрял, ако не бях принуден да мисля за домашните си!

А горе цирковият ездач излезе ухилено от съседната стая и каза:

— Човече, знаеш ли какъв си?

— Ее, и какъв?

— Дявола, Сатаната, Нечестивия!

— Чу ли всичко?

— Всяка дума.

— И ме кориш?

— Хич не ми и хрумва. Ще те коря само в случай, че момичето не е толкова красиво, както се изказа. Но ако ми хареса, ти ще си извъртял своя майсторски номер на стария, както аз ще извъртя своя на дъщерята.

— Мислиш, че ще съумееш да я склониш?

— Разбира се.

— Но нали чу как упорстваше бащата да я даде за сцената? Какво ще каже, когато му съобщиш, че тя трябва да стане Тау-ма?

— О, невероятен глупако! Наистина ли мислиш, че ще му го кажа?

— Няма ли?

— И през ум не ми минава! Веднъж само да я имам здраво в ръцете, работата е проста. Тя ще бъде длъжна.

— Но как се каниш да я докопаш?

— С помощта на господарката, за която преди малко споменах — Неволята. Твоят подчинен се намира в дяволски окаяна ситуация. Ако изиграя ролята на спасителя, ще спечеля доверието му.

— Но тогава той в никой случай не бива да разбере, че се познаваме, още повече че си ми брат.

— Моля, моля, само не ме поучавай! Знам съвсем точно как да подхващам такива хора. Главното е да видя дали наистина си заслужава човек да си даде труда.

— Ще бъдеш във висша степен доволен. А сега да тръгваме, защото трябва да уведомим режисьора, преди момичето да е дошло.

Няколко минути по-късно крачеха към театъра. В него понастоящем имаше само двама души — режисьорът и неговата жена, която също беше артистка. Той пристъпи любопитно към интенданта.

— Голяма битка ли ви костваше, милостиви хер? — попита.

— Да, но намерих послушание. Момичето ще дойде. Но — хм! — аз и този господин бихме желали незабелязано да наблюдаваме как ще се вживее в ролята си. Ще отидем зад задната завеса. Момичето ще се възпротиви да направи репетицията така деколтирана, както се изисква. Но аз настоявам на това.

— Не може ли да я освободим засега?

— Не. Ако го направи сега, довечера ще й бъде по-лесно. Нека жена ви й помогне да се съблече, а вие по възможност я щадете с погледите си. Внесете дивана. Настоявам тя да лежи на него пълни десет минути, обгърната от воала само около хълбоците. Това е най-доброто средство да се преодолее глупавото чувство за срам. Сега ние ще се оттеглим зад завесата в заден план. Не допускайте да разбере, че има наблюдатели!

Той хвана брат си за ръката и го поведе към задната част на сцената, която сега представляваше вътрешната част на мохамеданска къща. Двамата се снабдиха със столове и се настаниха зад проспекта, където бе декориран един отвор за врата.

Не чакаха много дълго и дъщерята на театралния слуга дойде. Беше влязла през постоянно отворения служебен вход. Режисьорът я посрещна с радушен поздрав.

— Знаете ли каква е работата, фройлайн Вернер? — попита той.

Беше бледа. Личеше, че е плакала.

— Да — отговори. — Татко ми каза.

— Трябва да поемете ролята на любимата жена на султана.

— Трудна ли е?

— Не, никак.

— Има ли реплики?

— Нито дума. Ако беше такъв случаят, сигурно нямаше да се осмеля да ви поверя ролята. Сценичната треска щеше да се окаже опасна за вас, а с това и за нас, и за представлението. Но за една малка репетиция все пак трябва да се съгласите.

— Какво се иска да направя?

— Ще се настаните на този диван във възможно по-красива, привлекателна поза и ще давате вид, че пушите наргилето си.

— Какво представлява то?

— Наргилето е лула, при която пушекът минава през благовонна вода. То се пуши и в харема, значи също от жени.

— Но ако няма друго какво да правя, то репетицията може би е ненужна, хер режисьор.

— О, и все пак. Ние трябва да придадем на тялото необходимото положение, да го усвоим и да видим как да драпираме воала около хълбоците ви.

— Около хълбоците? — попита тя учудено.

— Да, разбира се.

— Та нали воалът се носи само пред лицето!

— Обикновено. Но в харема нещата са по-различни. Мохамеданските жени кажи-речи няма какво друго да правят, освен да полагат всевъзможни усилия да се харесат на мъжете си. Трябва да покажат, че са красиви, а в харема могат да го постигнат най-добре, като се освободят от всички излишни дрехи. Те се появяват като прекрасни живи статуи на богинята на любовта, обгърнати само от един прозирен воал.

— Без дрехи? — попита уплашено момичето.

— Да.

— Аз също трябва да бъда необлечена?

— Разбира се.

— Не мога! Невъзможно ми е! Няма да се справя.

— Защо? Та то е много лесно!

— Аз… аз… аз се срамувам до смърт!

— Само си въобразявате! Впрочем аз нямам предвид, че ще бъдете гола в истинския смисъл! Вие ще бъдете, така да се каже, облечена, дори по цялото тяло. Ще носите, разбира се, трико.

— И колко дълго трябва да лежа на дивана?

— В продължение на два акта.

— Боже мой! И всички зрители ще ме гледат! Наистина ли няма друга, която да се заеме с тази роля?

— За съжаление, не!

— Ще умра от срам!

— Няма защо да се срамувате. Та вие не сте някоя грозница!

— О, бих искала да съм грозна, толкова грозна, че никой да не желае да ме погледне! Хер интендантът изобщо не знае каква задача ми е поставил!

— Но е заповядал и ние трябва да се подчиним. Това е моята жена, която ще ви помогне. Идете с нея до дамската гардеробна. Аз ще ви чакам там, докато се приготвите.

Жената на режисьора обсеби клетото момиче и го отведе.

— Е — прошепна интендантът на брат си, — харесва ли ти?

— Прелестно дете!

— Нали?

— Формите й са обещаващи. Много съм любопитен как ще изглежда в трикото.

— Ще останеш доволен.

Зачакаха мълчаливо. Откъм страната на дамския гардероб се долавяха приглушени гласове. Единият звучеше развълнувано, умоляващо, плачещо, другият — увещаващо, усмиряващо, успокояващо. Едва след дълго време артистката се появи на сцената.

— Е, готова ли е? — попита мъжът й.

— Да — отговори тя.

— Но къде е?

— Там!

Посочи към процепа на кулисите, зад който стоеше Емили.

— Но елате насам, фройлайн! — извика той.

— Аз… аз не мога! — получи отговор.

Тя направи няколко крачки, но отново спря.

— Моля, моля! — настоя той нетърпеливо.

— Ох, Господи! Освободете ме по-добре!

— Невъзможно! Защо се криете зад кулисите? Обещавам да ви гледам възможно по-малко. И въобще няма да ви докосна!

Тя опита. Излезе между кулисите. Беше в трико с цвета на тялото. Хълбоците й бяха обвити с изключително тънък воал.

— Така е добре! — поощри я той. — Само приближете, приближете!

Момичето се подчини. Направи още една крачка напред, но тогава видя очите му, отправени към нея. Сложи ръце на гърдите си и извика:

— Не, не! Не става!

Поиска да се обърне, за да побегне. Но той беше вече до нея, пред нея. Препречи й пътя, хвана я за ръката и заговори със строг тон:

— Не вършете глупости! Аз приемам сдържаността на една дама, но прекаленото наистина си е прекалено!

Тя опита да се освободи от ръката му, но той я държеше здраво. Съзнаваше, че не бива да я пусне да избяга.

— Пуснете ме! Пуснете ме да си вървя! — помоли тя.

— Не, не! Елате! Ето го дивана!

Бутна я нататък. Тя затвори очи и се подчини. Режисьорът я натисна към тапицерията.

— Така! — каза. — Трябваше все пак да ви посегна. Но сама сте си виновна. Ако не искате повече да ви докосвам, подчинявайте се! Позата ви е некрасива, неподходяща. Качете си краката горе. Положението на тялото трябва да е непринудено.

Тя направи опит да се подчини. Зад проспекта интендантът сбута брат си и прошепна:

— По дяволите! Виждаш ли?

— Да, да!

— Тя е много по-красива, отколкото си мислех!

— Да. Прелестно създание!

— Ще стане добра Тау-ма, а?

— Фамозна дори! Тя е несравнима! Ех!

На Емили все пак не се бе удало да придаде на тялото си желаното от режисьора положение. Той каза:

— Не така уплашено! Не бива да си скъпите формите. Те трябва да са щедро изложени. Подпрете лакът на възглавницата и малко надигнете горната част на тялото! Бюстът трябва повече да изпъкне. Бъдете по-пластична! Повече, още повече, много повече!

В усърдието си той улови ръката й, за да й придаде необходимото положение. Тя трепна при това докосване. Беше държала очите си затворени. Сега ги отвори. Плъзна поглед надолу по себе си и пламнала цялата, се изстреля като пружина от мястото си.

— Какво става? Защо скачате? — извика той ядосано.

— Невъзможно ми е!

— Глупости! Останете!

— Не, не!

— Сядайте! Веднага сядайте!

Посегна към нея, но тя се изскубна.

— По-добре да умра!

Побягна с този вик между кулисите обратно към гардеробната.

— Проклети превземки! — изруга режисьорът. — Върви, жена, и я доведи пак!

Тя тръгна, но скоро се върна и уведоми:

— Не мога да вляза.

— Защо?

— Зарезила е отвътре вратата на гардеробната.

— Тогава аз самият ще отида да я довлека!

Тръгна. След малко го чуха да тропа и вика, но явно напразно, защото се върна и отиде при двамата братя зад проспекта.

— Какво да правя, хер интендант? — попита.

— Ще я принудите!

— Но как? С какво?

— Заплашете я с уволняване на баща й.

— Много се съмнявам, че това ще помогне. Такава прекалена срамежливост тук никак не си е на мястото, наистина, но тя си е залегнала в женската природа. А срещу природата трудно можеш да се бориш.

— Вие само опитайте! Трябва да се подчини.

След известно време Емили се върна напълно облечена. Заговори с умоляващ тон:

— Много ми се иска да се подчиня на татко, хер режисьор, но от мен се иска невъзможното.

— Защо за други не е невъзможно!

— Не го проумявам.

— Все пак не е толкова трудно просто да се излегнете на дивана.

— Това е по-трудно от всичко друго. Пуснете ме, моля ви, да си вървя!

— Не, не мога да ви пусна. Ще останете! Свалете си пак дрехите!

— Вече не — отговори момичето решително. — Видях, че не мога да поема такава роля!

— Но трябва! Вие сте най-подходяща!

— Все ще намерите някоя друга. Аз не мога!

— Но помислете за последиците!

— Те не могат да бъдат по-лоши от тази роля!

— Така ли смятате? А какво ще стане, ако баща ви бъде уволнен, фройлайн Вернер?

— Няма да го направите!

— Може би, все пак!

— Той е невинен. Не е направил нищо, което да изисква справедливото му уволняване.

— Той не, но вие!

— Нямате никакво право да изисквате от мен да излизам на сцената.

— Имаме правото да изискваме съдействието на баща ви.

— Тогава ми дайте друга роля, която наистина мога да взема. Но тази в никой случай няма да играя!

— Наистина ли? — отекна зад нея.

Тя се обърна рязко и съгледа интенданта, когото яростта бе подтикнала да дойде.

— Хер интендантът! — възкликна тя изплашено.

— Да, аз самият!

— Вие сте ме наблюдавали!

При мисълта, че я бе видял без дрехи, сълзи на срам излязоха на очите й.

— Да, наблюдавах ви — отвърна онзи със строг тон. — И какво ви хрумна из един път да побегнете ей така без всякаква причина?

— О, не беше без причина!

— Вие сте едно детински глупаво девойче! Веднага се върнете в гардеробната и се съблечете!

Тя имаше изключителен респект от най-големия началник на баща й, ала безцеремонните думи, с които си послужи, премахнаха цялото й смущение.

— Дали това, което наричате детински глупаво, наистина е детински глупаво, няма да коментирам — реагира Емили. — Знам само, че няма да се подчиня на вашата заповед.

— Ще ви принудя!

— С какво?

— Ако мигом не се подчините, ще изгоня баща ви!

— Не можете!

— Мога и ще го направя!

Тя разбра от вида му, че наистина е решен да го направи, но сега не помисли за последиците от това нещастие. Ръководеше се само от порива на своето сърце.

— Така ще ни тласнете в крайна несрета — отговори, — но по-добре да страдам от глад и всичко останало, отколкото да сторя това, което искате. Адио!

Още преди да са съумели да я задържат, побягна. Режисьорът я последва бързо, но не успя да я настигне.

— Какво ще правим сега? — попита той, когато се върна при интенданта.

— Проклети глезотии! — процеди онзи през зъби. — Сега се озовахме пак в старото неприятно положение!

— Не ни остава нищо друго, освен да подберем някоя от статистките.

— Наистина. Но тоя Вернер ще ми плати!

— Действително ли възнамерявате да го уволните?

— Категорично!

— Аз бих ви посъветвал да не го правите!

— Защо?

— Той прояви добрата воля да се подчини. Изпрати дъщеря си. А че тя се оказа толкова твърдоглава, не може да бъде държан отговорен.

— Така ли мислите? Охо! Той е длъжен да ми се подчинява, а дъщеря му — на него. Щом я е възпитал толкова лошо, че се осмелява да се възпротиви, отговорността пада именно върху него.

— И все пак ще си позволя мнението, че е по-предпазливо да не го уволнявате.

— По-предпазливо? Та това звучи така, сякаш трябва да се страхуваме от нещо!

— Действително това исках да кажа.

— Говорете тогава по-ясно!

— Какво ще стане, ако той не допусне да бъде уволнен?

— Как ще я подхване тая работа?

— Може да тръгне по съдебен път и тогава съдът много лесно може да се произнесе в негова полза. Та нали е спорно дали можем да отидем толкова далеч, че да го държим отговорен за съпротивата на дъщеря му.

— Дори и да сте прав, не могат да ме заставят да го оставя на мястото му. Ще му изплатя една месечна заплата и така ще има едномесечно предупреждение за уволнение. Двайсет гулдена повече или по-малко, не ме е грижа!

— Зная. Но шумотевицата?

— Каква шумотевица?

— Той ще си мълчи ли? Пресата ще научи. Може би не само ще се разприказват, но и ще пишат за нас. Ще кажат, че сме принуждавали почтената дъщеря на наш подчинен да извърши нещо, което е против естественото чувство за срам.

— Нека спокойно изчакаме нещата. Ако наистина пишат нещо за нас, ще съумеем да отговорим. Впрочем бих желал да попитам каква причина имате да се застъпвате за тоя Вернер?

— Говоря така само от чувство за дълг. Но ще призная, че ми е жал за бедния човек.

— В случая съжалението не е уместно!

— Може би не чак дотам, както хер интендантът мисли. Известно ли ви е семейното положение на Вернер?

— Не точно.

— Е, със своите двайсет гулдена той има да изхранва почти също толкова гърла. Освен това ужасната болест, от която страда клетата му жена!

— Ужасна болест? Толкова ли е болна?

— Неизлечимо.

— Не знаех!

— Той не говори за това. Опитва се да го скрие и има всички основания.

— Какво й е всъщност?

— Има рак.

— Рак? Всички дяволи! Откога?

— Вече няколко години.

— Къде?

— На лицето. Впрочем за лице вече не можело и дума да става. Всички месни части били разядени.

— И аз го научавам едва сега! Защо отдавна не ми е било доложено?

— Защото никой не знаеше нещо конкретно. Аз самият го научих едва вчера, и то по чиста случайност.

— Но лекарят на театъра трябва да го знае. Ще му потърся отговорност така, че няма да го свърти на едно място! Той е длъжен да ми доложи за една толкова опасна заразна болест.

— Той не знае нищо. Вернер е обслужван явно от друг лекар.

— Така значи! Хмм! Е, ще я видим тая работа! И така, потърсете сред статистките някоя, която поне малко от малко подхожда за овакантената роля. От тая глупава фройлайн Вернер ще трябва да се откажем.

Той се отдалечи с брат си. Преди да излязат на открито, последният спря при входа и попита:

— Наистина ли ще уволниш театралния слуга?

— Да, гарантирано.

— Въпреки забележките на режисьора? Те не са съвсем безпочвени!

— Аз не им отдавам значение. Ти май забравяш, че жената на Вернер има рак?

— Теб това какво те засяга?

— Мен ли? Твърде много! Аз не мога да допусна всеки ден всички ние да си имаме работа с човек, който диша една изключително заразна атмосфера. Тази болест е достатъчна причина моментално да го уволня.

— И ти действително ще го направиш?

— Да.

— Чудесно, чудесно! Отлично!

— Аха, това се съгласува с намеренията ти?

— Напълно, напълно!

— Как така?

— По този начин ти чудесно ме подпомагаш. Той ще види пред вратата си бедствието, мизерията, глада. И ако аз се явя като спасител, много лесно ще спечеля играта.

— Хмм! Наистина ли искаш да я ангажираш?

— То се подразбира!

— Но тя и пред теб ще се държи както пред мен!

— Зная.

— За какво ти е притрябвала тогава? Не можеше да я използваш.

— Не се притесняван! Веднъж да дойде при мен, ще се подчини.

— Съмнявам се!

— Охо! Един цирков директор разполага със съвсем различни средства да направи персонала си покорен, отколкото един грешен дявол от рода на театрален интендант. Естествено, за мен е много важно Вернер час по-скоро да научи за своето уволнение!

— Той ще го научи незабавно.

— Ще изпратиш човек да го уведоми?

— Не. Аз самият ще отида веднага при него.

— Лично?

— Да. Необходимо е лично да се уверя в опасността от болестта на жена му. Само по този начин ще знам как най-добре да постъпя. Ти иди сега вкъщи. Аз ще те информирам.

— Благодаря! Силният мъж разчита на себе си. Аз също ще отида до Вернер.

— Какво ти дойде наум!

— Не се грижи! Няма да постъпя непредпазливо. Естествено, няма да дойда с теб. Ще поразузная терена, за да си изясня как да се добера до Вернер. Ти, следователно, ще вървиш напред. Аз ще те следвам, за да видя къде живее.

— Твоя воля. Той живее на четвъртия етаж в задната къща, в която ще ме видиш да влизам. Любопитен съм дали ще хванеш момичето на въдицата.

Той тръгна, а брат му го последва отдалеч.

Срещу въпросната къща от другата страна на улицата имаше малък магазин за колониални и дрогерийни стоки. Беше от типа, наричани обикновено „дюкян“. Тоя магазин беше свързан с една навалица за бира и ракия.

Тук влезе цирковият ездач, когато брат му изчезна отсреща във входа. Купи си само за вид няколко пури и при това забеляза една стая в съседство с три-четири маси и столове.

— Помещението за посетители ли е? — попита.

— Да — гласеше отговорът. — Аз нямам пивница в истинския смисъл на думата, но за онези, които искат да изпият тук една бира или една ракия, трябва да имам все пак маса и стол.

— Дайте тогава и на мен една чаша бира!

Седна в съседното помещение, и то така, че да може да държи под око вратата на срещуположната къща.

Брат му междувременно изкачи четирите етажа, похлопа и отвори вратата. Погледът, който хвърли в стаята и на обитателите, му подсказа, че току-що е имало сцена.

Емили стоеше разплакана пред баща си, който явно се намираше в дълбоко вълнение. При появата на началника нададе вик на ужас.

— Боже мой! Хер интендантът!

— Да, аз съм — каза онзи, като влезе и дръпна вратата след себе си.

Вернер се разбърза да му предложи стол. Интендантът обаче отказа и запита със строг тон:

— Дъщеря ви сигурно вече ви е разказала какво се случи преди малко?

— Да.

— Е, какво ще кажете по въпроса?

— Много съжалявам, че Емили проявява такава голяма антипатия към тази роля!

— А аз съжалявам още повече, че не сте възпитали по-добре децата си!

— Хер интендант!

— Да, да! Лош признак е, когато един баща не е в състояние да изисква подчинение. Вие ме поставяте в голямо затруднение. Откъде да взема сега султанка?

Беше лош знак за Вернер, че му говореха на „вие“. Но въпреки това той събра кураж за забележката:

— Може би има хора, които не биха упрекнали Емили. И се надявам, че все ще се намери изпълнителка за ролята.

— Дъщеря ти е най-подходяща. Но… хм!… що за въздух имате тук! Та това е направо ужасна, смърдяща миризма! Коя е забулената особа там?

Едва сега Вернер помисли за опасността, която бе надвиснала над него. Отговори смутено:

— Жена ми, страда от болки в ушите.

— Лъжете! Жена ви има рак!

Вернер така се уплаши, че забрави да отговори.

— Е, прав ли съм? — запита интендантът.

— Да — простена театралният слуга.

— Значи признавате, че ме излъгахте! Защо не сте ме уведомили за болестта?

— Мислех, че не бива да ви досаждам с такива работи.

— Да ми досаждате? За досаждане тук дума не може да става. Може да се говори само за задължение. Ваш дълг беше да ми докладвате, че в семейството ви има случай на рак. От колко време е болестта?

— Няколко години.

— И толкова дълго време сте подхвърляли мен и другите на страшна опасност от зараза? Какво нехайство! Каква непростима безсъвестност!

— Хер интендант! — помоли Вернер.

— Какво още?

— Страхувах се за мястото си!

— Не е трудно да си го представя. Аз също съм човек. Вярно, щях да изпълня дълга си, но щях да се съобразя и с немотията ви. Сега вие, разбира се, проиграхте шанса си. Трябва да ви освободя от работа.

— Господи Исусе!

— Да, и то незабавно!

— Няма да го сторите, милостиви хер?

— И защо не?

— Вижте тази фамилия! Ще бъда изгубена!

— Сам сте си виновен. Би трябвало да съзнавате все пак, че нямате право да влизате в досег с моя персонал!

Вернер втренчи поглед в земята. Хапеше си устните, за да победи сълзите. По едно време помоли:

— Задръжте ме поне докато си намеря друга работа!

Интендантът се изсмя високо и подигравателно и отговори:

— Това означава да ви задържа завинаги. Никой няма да вземе мъж, чиято жена е болна от рак. Не, не! Ще получите пет гулдена предплата за тази седмица. Вие сте уволнен и няма какво повече да искате!

Тук Вернер се окопити да направи забележката:

— Хер интендант, трябва да имам предупреждение за уволнение!

— При обикновени обстоятелства да, но в този случай — не.

— Никой не е виновен за болестта!

— Вярно! Но вие сте я крили. Аз оставам на решението си и ви забранявам да приближавате до мен или до някого от подчинените ми! Който не иска да чуе, ще почувства! Адио!

Тръгна към вратата с гордо вдигната глава.

Когато излезе, възникна сцена, която е невъзможно да бъде описана. И мина дълго време, преди вълнението да улегне и сълзите да престанат. Вернер седеше на масата, подпрял глава с ръце. В ушите му бучеше. Мислеше и мислеше, дано му дойде някоя спасителна идея, но напразно:

В един момент Емили пристъпи към него и попита:

— Татко, не мислиш ли, че една добра дума би помогнала?

— При интенданта?

— Да. Може би ще прояви милосърдие.

— Той и милосърдие! Не. Той просто ще нареди да ме изхвърлят!

— Въпреки това не бива да губим кураж. Може би ще си намериш друга работа.

— При кого?

— О, има толкова места.

— Но кой ще вземе човек, чиито сили вече са били изсмукани от друг?

— Е, тогава ще бъдем принудени да си търсим временна работа, вместо постоянно назначение.

— Но какво да работя?

— Каквото ти се предложи. Хвърли един поглед на обявите във вестниците! Може би ще откриеш нещо.

— Възможно! Но няма да намеря помощта, която ми е необходима. Данъци, наеми… Боже, толкова много имам да плащам. Дори и да си намеря работа, няма да спечеля нещо веднага.

— Бог ще помогне, мили татко! Само не унивай! Ще погледнеш ли вестниците?

Той кимна тъжно.

— Имаш право. Сълзите нищо не помагат. Ще отида да видя.

— Отсреща в дюкяна получават „Резиденцблат“. Можеш да го прегледаш, без да е необходимо да правиш голяма сметка.

— Добре, отивам!

Нямаше надежда да намери нещо подходящо, но въпреки това се вслуша в съвета на дъщеря си.