Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg


Глава 3
Медея и Психея

В една задна къща на Алтмаркт, на една от множеството врати на третия етаж, бе залепена визитка, на която се четеше: „Макс Холм, репортер“. В стаята зад вратата беше много тихо. В едно старо кресло седеше спящ мъж, чието отпуснато и подпухнало тяло бе здраво вързано за облегалото посредством платнена ивица. Край масата седеше младо, може би осемнадесетгодишно момиче, а до нея една възрастна жена с добродушна външност и старомодно пенсне на носа прилежно плетеше чорап. Двете разговаряха, но тихо, за да не събудят спящия.

— Значи вашият брат не знае нищо за тая работа? — попита жената в продължение на разговора.

— Нито дума.

— И защо не сте му казали?

— Защото добрият Макс си има достатъчно грижи. Но така или иначе трябва да научи. След осем дни евреинът Леви ще представи вексела за плащане.

— Да, векселите са лошо нещо. Не можехте ли по друг начин да получите пари?

— Не. Евреинът дойде и описа всичко. Трябваше привидно да му го продадем и да подпишем вексела. После ни даде гаранционно писмо. Ако не се издължим на самия час, ще си вземе писмото и всичко, което още имаме.

— Та нямаше ли друго средство? Колко печели всъщност брат ви?

— Като репортер от време на време носи около един гулден. И всеки ден свири за три четвърти от гулдена. Сега си помислете, че трябва да живеем; татко получи удар, а другият брат все пак не бива да напуска гимназията. Би било много жалко!

— Това действително коства пари, много пари, и никак не е чудно, дето шиете ден и нощ така усърдно.

— Върша го с удоволствие. Е, да, преживявали сме и по-добри времена, когато татко беше още здрав.

— Той беше директор по музикалната част, нали?

— Да. Макс следва и получи докторска титла. Но музиката го беше пленила. Обичаше виолината и стигна много, много далеч с нея. Замина за Америка да дава концерти и печелеше много пари. Минаваше за виртуоз. После дойде двойното нещастие.

— Клетите хора! Как стана цялата работа?

— Ами майка се разболя и почина, татко се парализира от удара. Писахме на Макс, но и при него нещата бяха тръгнали на зле. Беше внесъл спестяванията си в една банка, която фалира, и той изгуби всичко. Трябваше да започне отново, но тогава дойде раняването и всичко свърши.

— Какво стана всъщност с ръката му?

— Беше простреляна.

— Но не във войната?

— Не.

— Бил е нападнат?

— Също не. Имал е… дуел.

Каза го толкова тихо, че едва се чу.

— Боже Господи! Дуел! Че за какво пък?

— Всъщност ние въобще не трябваше да го знаем.

— Но вие все пак го знаете?

— Да.

— И кой ви го издаде?

— В Америка той си е водил дневник, в който е записано всичко. Не ни позволяваше да го четем, но веднъж забрави да го заключи и аз скришом го отгърнах.

— И го прочетохте?

— Да.

— И какво пишеше в него?

Старата се размърда очаквателно на стола. Това се казваше тема! Тайна, дуел… може би и още нещо!

— Не би следвало да приказвам за тези неща — отговори момичето.

— Е да, много правилно! Но с мен все пак можете да споделите. Нали?

— Може и да не бива, но вие сте толкова добра към нас, почти като майка. Заехте се с татко, за да мога да работя и печеля повече, и би било неблагодарност, ако не проявя доверие към вас.

— Напълно вярно, мила моя Хилда! Вие можете да ми имате пълно доверие. Но няма да злоупотребя с него. А пък и на вас ще олекне на сърцето, ако прехвърлите част от товара върху мен.

— О, да, имате право. Толкова е лошо да си млад и вече да имаш такива грижи.

— Та дуелът, дуелът!

— Ех, скъпа съседке, в тая работа е била замесена една… една… любов.

— Любов? О, колко интересно! Нашият хер Макс е бил влюбен?

— Да.

— Той споменавал ли е за това?

— Нито дума. Но в дневника всичко е записано, ах, толкова сърцераздирателно. Плаках, докато го четях.

— Тя коя е била? Някоя американка?

— Да.

— И каква е била? Сигурно дете на почтени хора?

— Била е… балерина.

— Господи, Спасителю! Дете, добре ли си? Балерина? Значи от балета?

— Да.

— И той я е обичал? Той, дето е толкова сериозен и разсъдлив?

— О, тя е била почтена, много почтена!

— Я зарежи тая работа! Една танцувачка никога не е почтена!

— Но тази била такава. Не играела за пари, а под импулса на своя талант.

— Да те чуе само някой! Талантът да подтиква към танц! Шилер и Гьоте, Моцарт и Бетховен също са били таланти, даже гении, ама да са били изкусени от гения си към танци?

— Това е нещо друго!

— Не. Моят богопочиващ мъж също беше голям талант. Беше главен майстор в столарството, фелдфебел в стрелковото дружество и протоколчик в клуба по скат, ама никога не допусна всичко това да го изкуши да играе балет!

— Скъпа ми съседке, под таланта, за който говоря, аз разбирам вродената и неопровержима дарба за танц.

— Доброто дете! Тая вродена и неопровержима дарба я имаме всички — мъже и жени, момци и девойки, но до балет далеч не стигаме.

— Е, под художествен танц трябва да се разбира нещо по-различно от валса и галопа, от въртенето и скачането както в балета. В дневника на Макс буквално е записано, че танцът на тази американка бил повече духовен, отколкото физически.

— Това хич не го разбирам! Как ще ти танцува духът? Та то си е чисто бродене на таласъми!

— Е, да, ние не можем да го разберем, но Макс сигурно го разбира по-добре от нас. Той не е мъжът, който ще дари сърцето си на някоя повлекана. Той е чист и благороден. Има истински аристократичен характер. Не е ли така?

— Да, така е. Но въпреки това онази е била танцьорка!

— Да, но е била и нещо друго?

— И какво?

— Единствената наследница на гъбав с пари плантатор.

— Божке, възможно ли е?

— Да. Родителите й били починали. Тя дала плантацията под аренда.

— Това действително е нещо съвсем друго! Той защо не се е оженил за нея?

— Изобщо не бил разговарял с нея!

— Колко глупаво! Човек все пак трябва да говори с любимата си!

— Той не смеел и да си помисли, че тя също го обича!

— Дивотии! Такъв гиздав, напет момък!

— Той сигурно най-добре си е знаел. Видял я за първи път на един свой концерт. После тя посещавала всички негови концерти, а той винаги присъствал на нейните представления. Но се виждали само отдалеч.

— Ние с моя блаженопочиващ съпруг я правехме по-добре тая работа. Виждахме се, говорехме и се взехме, това е!

— Трябва нещо да не е вървяло.

— Но какво общо има дуелът с тая история?

— Твърде много.

— Давай тогава! Бързо! Умирам от любопитство!

— Веднъж той чул как някакъв приказвал нещо лошо за нея. Бил истински американски кавгаджия. Искал да я има, но тя го отблъснала. Затова я чернел така.

— Проклетникът!

— Нали? Макс не го изтърпял. Така се стигнало до дуел. Трябвало да се стрелят, докато единият падне мъртъв.

— Всемогъщи Боже! Какво грехопадение!

— Нещата там, отвъд океана, са различни.

— И оня американец да не е застрелял нашия Макс?

— Как е възможно? Та нали Макс си е жив!

— Да, де, вярно! Страхът от дуела съвсем ме обърка. Давай нататък!

— И така, те се стреляли. Макс бил улучен още от първия куршум в лявата ръка. Другият постъпил нечестно, като изобщо не дочакал командата, иначе нямало да простреля батко в ръката.

— Злодеят му със злодей! Трябвало е да бъде застрелян!

— Естествено. И той наистина е мъртъв!

— Как? Макс го е гръмнал?

— Да.

— Господи Исусе! Ще изпадна в пълна несвяст! Макс сигурно е бил обезглавен!

— Наистина са искали да му отнемат живота, ала той избягал и дошъл тук с кораб. Но бягството изцяло погълнало малкото му нови спестявания. Той се върна съвсем беден.

— Какво нещастие!

— И ръката му беше така увредена, че трябваше изцяло да изостави виолината. От това най-много го болеше. Та нали вече се беше прославил като виртуоз.

— Действително тежка съдба. А американката?

— За нея не знам нищо повече.

— Могла е все пак да се заеме с него!

— Тя не е била негова съпруга, а и не е могла да знае накъде се е запилял.

— Правилно, не помислих за това!

— Макс си дойде вкъщи ранен и беден. Майка беше мъртва, татко парализиран. Брат ми трябваше да продължи гимназията. Това означаваше грижи и работа!

— Защо Макс не е кандидатствал за някое постоянно място?

— Защото си е артист. Не можеше и не искаше да се откаже от виолината. Вярва, че отново ще стигне толкова далеч като преди.

— Дете, това е невъзможно. С простреляни пръсти няма как да прихваща струните!

— Да, но може да държи с тях лъка.

— В такъв случай би трябвало да вземе цигулката в дясната ръка.

— Действително.

— Това е наопаки, не става.

— И все пак. Той го доказа. Обтегна четирите струни на цигулката обратно. Сега свири с лявата, а прихваща с дясната ръка.

— Удивително!

— Точно както хората, които са изгубили дясната си ръка, трябва да се учат да пишат с лявата.

— Още не съм го чувала. Справя ли се всъщност?

— Да. Хазаинът не понася музиката. Ето защо Макс не може да свири тук. Всяка вечер ходи в една зала за танци, където свири заедно с други.

— Нима е възможно!

— Първо беше трета и после втора цигулка. Сега вече свири първа виолина. Ето, такъв напредък постигна. Казва, след година и половина ще може отново да се появява официално. Тогава край на грижите.

— Слава Богу! Какво ядохте днес?

— Ние се храним чак вечерта. Чуйте! Идва някой!

Тя се ослуша и лицето й просветна. Беше познала брат си по стъпките. Той влезе тихо, за да не събуди баща си. Отиде при сестра си, целуна я по меката, чуплива коса и каза шепнешком:

— Ето, мила Хилда, ядене за теб и татко!

Сложи пред нея един пакет.

— Ами ти? — попита тя.

— О, аз съм сит! — отговори той със светнал поглед.

В интелигентните му очи бе залегнал израз на щастие какъвто момичето от дълго време не бе забелязвало по него.

— А тук — продължи той — е днешната лепта.

Извади няколко гулдена от портмонето.

— Толкова много наведнъж? — попита тя зарадвано.

— Да. Днес ще свиря с цигулката съпровод на пиано при един таен съветник. Ще се празнува някакъв годеж и ми платиха предварително. Бог ще помогне да съберем за осем дена толкова, колкото са необходими на брат ни.

Тя сведе глава и скришно въздъхна. После рязко я вдигна и попита:

— Скъпи Макс, днес си толкова радостен. Заради тези пари ли?

— Не само заради тях. Днес след дълго време видях отново един скъп, скъп приятел, за когото смятах, че никога през живота си вече няма да го зърна.

Каза „приятел“, но имаше предвид Елън Стартън, балерината.

— Аз познавам ли го? — попита Хилда.

— Не. Запознах се с него по време на моите концертни турнета.

— Ще го доведеш ли и у нас?

Лицето му помръкна с една отсянка, когато отговори колебливо:

— Навярно не. Неговият жизнен път е по-различен от моя. А сега трябва пак да тръгвам. Ще си пробвам късмета, дали няма да мога да изкарам нещо и от вестника.

Подаде й ръка, кимна дружелюбно на съседката, пристъпи към баща си, за да се вслуша в спокойното му дишане, и тихо излезе.

— Добричкият! — прошепна жената.

— Бог ще помогне, каза той! — отбеляза Хилда замислено на себе си.

Оброни глава в ръце и застина известно време в това положение. Старият я забеляза и попита:

— За нещо важно ли мислиш, скъпо дете?

— Да.

— Какво е то?

— Брат ми се тревожи и се съсипва. След осем дни трябва да изпратим петнайсет гулдена за гимназията. Не бива и не мога да му кажа за вексела.

— Но нали трябва все пак да научи!

— Не. Той каза — Бог ще помогне. Да, Бог помага, но само чрез нас самите. Знам един път, по който да се измъкна от тези грижи.

— Това би ме зарадвало. Мога ли да го узная?

— По-късно ще ви го кажа.

Беше взела трудно, много трудно решение. Смяташе да го осъществи, но се страхуваше съседката да не я разколебае. Ето защо предпочете да си премълчи. Продължи да шие още половин час и приключи. Приготви от донесените от Макс продукти ядене за баща си и попита:

— Скъпа съседке, искам да отида да предам ръкоделието. Можете ли да останете при татко, докато се върна?

— Да, с удоволствие.

— Също ако се забавя малко повече от обикновено?

— И тогава. Все едно е дали ще седя тук, или отсреща в моята стаичка.

— Благодаря ви! Дайте на татко да яде, когато се събуди.

Облече се малко по-грижливо, отколкото го правеше обикновено, и опакова работата си.

— За кого е? — попита съседката.

— За жената на балетмайстора.

Най-напред отиде при хазаина да уреди неплатения наем и се отправи после в потиснато настроение към жилището на „хер балетмайстора и живописеца“.

Жената я посрещна радушно, похвали работата и й плати. После попита:

— Размислихте ли върху предложението на моя мъж, фройлайн Холм?

Цялото лице на момичето пламна. Но веднъж беше взела решение и сега възнамеряваше да го осъществи. Злощастният вексел трябваше да бъде платен, без да е необходимо Макс да научи нещо за него.

— Кажете, фрау балетмайсторша, много ли е трудно? — попита тревожно.

— Какво си мислите! Никак.

— А аз си го представям толкова мъчно.

— Напротив, много е лесно. Ако някой път се разболеете няма защо да се стеснявате от погледа на лекаря. Моят съпруг не е някой хлапак, а улегнал мъж и художник. В първия миг може би малко ще ви бъде срам, но това много бързо ще премине.

— И колко ще ми плаща?

— Един гулден на час.

— А кога ще получа парите?

— Всеки път в края на сеанса. Да отида ли да му кажа?

Думата не искаше да излезе, но тя геройски даде положителен отговор.

— Елате тогава с мен!

Поведе момичето към ателието, отвори, както беше свикнала, вратата, и извика:

— Артур?

— Любима моя! — прозвуча неговият отговор.

— Имаш ли време?

— Тъкмо съм зает с Медея. Какво искаш?

— Тук има нещо още по-добро.

— Какво?

— Психея.

— Психея? Къде е?

— Тук?

— Пусни я веднага! Това е една много радостна изненада!

— Влезте и не се страхувайте — каза жената с ободрителен тон на Хилда, като я тикна в ателието и затвори вратата след нея.

Художникът се отправи към момичето. Както стоеше сега пред него, почти примряла от срам, тя му се стори двойно по-прелестна. Каза си, че в целия свят не би могъл да намери по-прекрасна Психея.

— Добре дошла, добре дошла, скъпо дете — заговори. — Много добре, че победихте погрешните си опасения! Идете там по-напред. Ей сега ще привърша и съм на ваше разположение.

Бутна я пред себе си. В този миг очите й се спряха върху танцьорката Леда, излегнала се в сладострастна поза на дивана. И краката й отказаха. Кръвта сякаш замря в сърцето й.

— Вижте тази дама тук — обясни художникът. — Тя върши съвсем същото, което ще вършите вие, но през ум не й минава да се свени. Настанете се временно на стола. Няма да чакате дълго.

Хилда седна, но не беше в състояние и един поглед да хвърли на танцьорката. Най-сетне хер Артур обяви с делови тон:

— За този път достатъчно, мадмоазел. Когато имате пак време, заповядайте.

Леда се надигна, разгледа контурите и възкликна изненадано:

— Хер балетмайстор, вие наистина сте човек на изкуството!

— Как така? — попита онзи, зарадван от похвалата.

— Възпроизвели сте чертите ми с фотографска точност.

— Това може би не ви е приятно? Трябва ли да придам други черти на Медея?

— Не. Нека нещата си останат така. Кой поръча картината?

— Барон Франц фон Хелфенщайн.[1] Той е любител на така наречената актова живопис. Обича да купува къпещи се жени и разни други подобни.

— Нека ме купи, стига само да си плати добре. Сто и петдесет гулдена в случая са малко, твърде малко!

— Добре, аз ще уговоря цената. В кабинета ли ще искате да се облечете?

— Ами! Не е необходимо! Хубавичката малка сигурно е още като послушница?

— Да.

— Още не е позирала като модел?

— Днес ще й бъде за пръв път.

— И се срамува?

— За съжаление!

— Глупости! Веднага ще я излекувам.

До момента бе стояла пред картината, придържайки плата. Сега го остави да падне, така че горната част на тялото й остана без всякакво покритие. В този вид пристъпи към Хилда.

— Я ме погледнете! — нареди й тя.

Хилда вдигна очи, но тутакси ги сведе пак. Имаше чувството, че е застанала пред дълбока черна пропаст. Потръпна и изпита световъртеж, сякаш щеше да падне от стола.

— Каква сте всъщност? — попита танцьорката.

— Шивачка — прошушна Хилда.

— И при това положение имате претенции да се срамувате? Я не ставайте за смях! Аз съм нещо много, много повече от вас, стоя на недосегаема висота над вас, но и през ум не ми минава глупавата мисъл да се срамувам.

Обърна се. А художникът хвана Хилда за ръката и я отведе до един малък кабинет в съседство.

Посочи един голям, но много тънък червен плат и каза:

— Сега си свалете дрехите, чувате ли, напълно! После се увийте в този плат. За пет минути ще успеете да се приготвите.

Тя се взря в него, както птица не отклонява уплашено поглед от змията, която всеки момент ще я погълне, и попита тихо:

— А после?

— После ще дойда да ви взема и ще ви наглася в подходяща за картината поза.

— В плата?

— Не. Ще го махнем.

Остави я сама. Тя захлупи лице в длани и простена:

— Бог ще помогне, каза Макс. Какво ли ще каже, ако научи какво съм сторила тук! Ще ми прости ли? И Бог, който ме вижда сега тук, дали желае да търся помощ чрез такъв позор, или ще прояви милосърдие да ни избави от неволята и грижите по друг начин? Ще коленича, да, ще се помоля. Нека Бог ме просветли!

Балерината се обличаше в ателието. Когато беше готова, каза тихо на балетмайстора:

— С удоволствие бих погледала как ще се държи малката. Става ли?

— Защо не? Просто ще останете тук.

— Но тогава може би двойно повече ще се подплаши!

— Тъкмо обратното. Тя видя, че не страдате от предвзето благонравие. Присъствието ви по-скоро ще й придаде кураж, отколкото да го отнеме.

— Хм! Съмнявам се. Ще си взема високо сбогом, но няма да си тръгна, а ще се скрия зад онзи статив.

— Добре!

— Така, готово! — каза сега Леда високо. — Да ви се обадя ли, когато имам време?

— Ще ви помоля!

— В такъв случай сега ме освободете! Пожелавам ви и Психея да излезе така сполучлива като Медея. Останете със здраве, хер балетмайстор!

— Сърдечно благодаря и довиждане, мадмоазел!

Тя тръгна с шумни крачки към вратата, отвори я, но веднага я дръпна и се промъкна тихо зад статива. След известно време художникът попита високо:

— Готова ли сте, фройлайн Холм?

— Не — отговори тя отвътре.

— Побързайте, моля!

Отново минаха повече от пет минути, след което той повтори въпроса си:

— Свършихте ли?

— Да.

— Излезте тогава!

Вратата се отвори. Художникът пристъпи към нея с напрегнато очакване, ала спря разочаровано. Тя беше… все още напълно облечена.

— Какво означава това? — попита той негодуващо. — За глупак ли ме смятате?

Тя беше смъртнобледа. В лицето й сякаш нямаше капчица кръв.

— Не мога — едва отрони.

— Дрънканици!

— Не става. Сигурно ще умра. А ако го преживея, ще трябва после да скоча в реката.

— Мислех, че неотложно се нуждаете от пари!

— Да, много неотложно.

— Е, тук можете лесно и бързо да ги спечелите.

— Бог ще помогне.

— Не вярвайте на тези приказки. Преданието за ангелите, които се спускат на земята, за да избавят хората от горест и неволя, е поетична творба, не истина. Няма ангели.

— Има добри хора.

— Глупости! Никой няма да ви даде пари, докато не си ги заслужите. Съблечете се!

— Не мога! По-добре да се откажа от живота!

— O, sancta simplicitas![2]

В този момент иззад статива се разнесе шум и танцьорката напусна своето скривалище. Очите на Хилда просветнаха гневно. Тя каза:

— Искали сте да ме наблюдавате?

— Да, действително, малката ми.

— Престорихте се, че си тръгвате!

— Това беше бойна хитрост.

— Не, това беше измама!

— Недей да фучиш, малката, попаднала си на погрешен адрес. По-скоро се срамувай от глупавото си глезене. Никое умно момиче в днешно време не би се поколебало да спечели пари по толкова лесен и безполезен начин!

— Аз не желая такива пари!

— Как пък стигна из един път до този отказ? Преди малко каза, че парите са ти неотложно необходими! Какво имаш да правиш всъщност тук? Какво се изисква от теб? Нищо, нищичко! Никой няма да те докосне. Никой нищо няма да узнае. Хиляди са го правили без боязън и после са се омъжвали за графове и барони!

— Това е вярно — намеси се художникът. — Някои модели са се прочували по този начин и са намирали своето щастие. Не се стеснявайте. Съблечете се!

Улови я за ръката и поиска да я поведе към кабинета. Но тя се отскубна.

— Оставете ме! — помоли. — Невъзможно ми е да го направя!

Тогава танцьорката приближи. Погледна гневно почтеното момиче и каза:

— Зарежете тези благи приказки, хер балетмайстор! Тя ли поиска да позира като модел?

— Да — отговори той.

— И също хонорарът е бил уговорен?

— Да.

— При това положение тя е длъжна да сдържи думата си, а не го ли стори доброволно, имате пълното право да я принудите.

Очите на Хилда също проблеснаха гневно.

— Кой ще ме принуди? — попита тя.

— Ние! Аз! — отговори танцьорката.

— Опитайте!

Беше я обхванала твърда решителност. Беше осъзнала, че трябва да пази своето най-съкровено и скъпоценно благо, и имаше намерение да го брани докрай.

— Охо! Този малък комар се кани да жили! Аз позирах като модел, без да ми се плаща. Да не би шивачката да претендира, че е нещо по-добро от мен? Долу парцалите казах!

Посегна и дръпна шапката от главата на Хилда. Тя сви в крайна възбуда малките си юмруци и извика заплашително:

— Не се осмелявайте да стигнете по-далеч, безсрамнице! Ще съумея да се отбранявам!

Художникът остана като пасивен зрител. От една страна, не искаше да прибягва към насилствен акт, а от друга не му се щеше да се откаже от прекрасния модел.

— Каква съм? Каква? — изкрещя танцьорката. — Безсрамница? Чакай, червейче, сега ще те смажа!

Скочи към Хилда. В страха си тя бе насочила вниманието си към едно голямо гърненце с боя, поставено върху двойната подвижна стълба до нея. В миг го грабна и го запрати в лицето на нападателката.

Тя нададе ужасен крясък. Очите й не можеха да виждат, лицето беше неразпознаваемо, боята се застича надолу по дрехите й. Въпреки това поиска в яростта си да улови Хилда. Направи скок на тигрица, но понеже беше заслепена, сбърка посоката и налетя на статива. Събори го заедно с картината на Медея, сама се стовари на пода, където имаше множество кесии, шишета, стъкленици, консервни кутии със сухи и гърнета с мокри бои, и се отърколи, без да съумее веднага да се изправи в тоя колоритен хаос от възможни и невъзможни багрила.

Художникът излезе извън себе си от тази бъркотия и опустошение. Посегна да спаси нещастницата, ала тя случайно докопа ръката му. Стисна я конвулсивно и в стремежа си да се изправи, дръпна артиста на танцовото и изобразителното изкуство в преливащата във всички цветове и нюанси разруха.

Тя изглежда, мислеше, че е пипнала своята противница, и заобработва клетия балетист с такава енергия, срещу която всяка съпротива бе напълно безполезна.

Мокрите бои цвърчаха и пръскаха, сухите вдигаха прахоляк. След няколко мига лицето и очите на хер Артур бяха така покрити, че и той вече не бе в състояние да вижда.

И тогава го облада дива, свирепа ярост. Призова всичките си сили и върна на неприятелката си всичко, което бе получил до момента от нея, с висока лихва. Двамата ревяха, крещяха, грухтяха, пръхтяха, трополяха, пухтяха, кашляха, кихаха, без да престават да се налагат и хапят. Гледката будеше ужасна, но човек можеше и да си умре от смях.

Отначало Хилда се стресна от последиците на своята отбранителна стрелба. После поиска да ги разтърве, но съзна, че самата тя ще се изложи на опасност. Реши да помогне. Какво ли я очакваше, когато двамата отново стъпеха на крака и възвърнеха способността си да виждат?

Грабна от пода за щастие непострадалата шапка и побърза към изхода. По-нататък не стигна, защото вратата се отвори. Балетмайсторшата влезе, а зад нея се появи млада, облечена в черно, дама с аристократични маниери.

Малко преди това се бе позвънило и когато балетмайсторшата надникна, тази знатна дама стоеше при входа.

— Какво желаете? — попита.

— Мога ли да говоря с хер балетмайстора?

— Искате да кажете хер балетмайстора и живописеца, моя мъж?

— Да, действително.

— Едва ли ще може да ви приеме.

— Не би могъл за миг да се освободи?

— Не ми се вярва. Той рисува модели, а именно една Медея и една Психея.

— Едновременно?

— Не, една след друга.

— Трябва да е интересно. Психея след Медея или обратното.

— О, моят мъж ще се справи! Какво искате всъщност от него сега?

— Трябва да му се представя. Казвам се Елън Стартън.

— Какво? Американската танцьорка?

— Да, мадам.

— О, при това положение няма да ви отпращам! Вие ще намерите при него вашата колежка, а именно мадмоазел Леда.

Тя тръгна напред и Елън я последва. В един момент до тях достигна необясним скандал. Побързаха нататък, отвориха вратата и съгледаха „раздаването на коледни подаръци“ в цялата му цветова гама.

Жената на балетмайстора не беше наясно с хода на събитията, наистина, но видя мъжа си в битка с танцьорката. Впусна се към двамата и се нахвърли върху противницата на Артур, за да му помогне, ала бе сграбчена от четири ръце, съборена и овъргаляна в боклука. Сега щедро получаваше удари от две страни.

— За Бога, какво се е случило? — попита непознатата дама треперещата от вълнение Хилда.

— Ах, спасете ме! Те искат да ме принудят да позирам като модел. Предпочитам да умра!

— Клетото дете! Това балетмайсторът ли е?

— Да.

— А онази фурия е танцьорката Леда?

— Не знам. Нека си вървим!

— Не. Останете! Никой няма да ви причини страдание. Вие сте под моя закрила. Но как да разделим тези боричкащи се хора?

Поиска да приближи към върдалящата се по пода група, но Хилда я задържа здраво за ръката и каза с уплаха:

— Не, не! Не отивайте, фройлайн! Така само ще се набъркате и вие в крамолата!

— Може би имате право. Да седнем тогава някъде и просто да изчакаме като зрители, докато това интересно кълбо се размотае.

Двете се изтеглиха в един безопасен ъгъл. Там можеха да се надяват, че няма да бъдат замесени в тупаницата.

А тя сега като че наближаваше своя край. Балетмайсторшата бе извисила своя креслив глас с пълна мощ и нейният съпруг нямаше как вече да не съзнае, че угощава собствената си половинка с юмручните удари, предназначени за танцьорката.

— Аврора! — извика. — Нима си ти това?

— Естествено! — отговори тя. — Защо си ме заудрял като тъпан?

— Не мога да те видя, любима моя.

— Тогава поне ме пусни!

— Добре! Ето! А сега и ти ми помогни да се освободя!

— Веднага, ей сегичка!

Тя хвана с такава сила гърлото на танцьорката, че онази бе принудена да свали ръце от художника.

— Слава Богу! — изпъшка той — Отново дишам!

Вдигна се от земята и двете дами сториха същото.

— Какво безсрамие! — простена балерината. — Да се нахвърлите върху мен като разбойник, като дивак!

— Сама сте си виновна! — защити се той. — Аз поисках да ви вдигна, но вие веднага започнахте да ме налагате.

— Помислих, че е оная, шивачката. Къде е тя всъщност?

— Не знам. Не мога да виждам.

— Аз също.

— И аз!

Тримата стояха вкупом и си търкаха очите. По едно време балетмайсторът се сети за най-близкото спасително средство. Каза:

— В ъгъла до прозореца има вода и кърпа за лице.

Запътиха се, или по-точно се затътриха, пипнешком към указания ъгъл, за да направят при умивалника опит на първо време поне очите си да измият. Сега-засега се отказаха от всякакви устни обяснения и се отдадоха изцяло на тези усилия. Хер Артур беше първият, който си възвърна отново зрението. Огледа стаята.

— Господи, Спасителю мой! — възкликна. — Ама че подаръци са се раздавали тук!

Жена му се погледна с премигващи очи и се завайка:

— А моята рокля, моят костюм? Целият ми тоалет е похабен, съсипан!

Танцьорката размазваше с кърпата боята по лицето си, опитвайки да раздели слепналите мигли. Горе-долу успя.

Сега тримата се спогледаха. Най-напред не знаеха какво определение да дадат на настоящата ситуация. После Леда внезапно избухна в звънък смях и извика:

— Хер балетмайстор, я се погледнете в огледалото!

— Защо? — изръмжа гневно той.

— Целият сте нашарен!

— Мога да си го представя!

— Там, в гърнето с терпентиново масло, е перуката ви!

— Мътните го взели!

Посегна към главата си и едва сега усети, че е изгубил къдравото й покривало. Видя го да се подава от гърнето.

— Ама че нещастие! — провикна се той. — Свършено е с нея!

— О, не — засмя се танцьорката, — тя само се е сдобила с необходимото цветово великолепие!

— А панталонът ми, елекът, жилетката!

— Както вече казах — нашарени са!

— Е, вие също не изглеждате по-различно!

Едва сега се огледа и тя. Косата й беше разчорлена, висяха полепнали с бои масури. Но въпреки това не й хрумна да овладее смеха си, а продължи:

— Чудесно! Великолепно! Какво приключение!

— Благодаря много!

— Как всъщност се стигна до тая работа? — попита жена му.

— По недоразумение! — обясни Леда.

— Недоразумение? — обади се той. — Сигурно и сама не си вярвате?

— Защо? Аз ви сметнах за… а, къде е тя всъщност?

— Коя? — попита балетмайсторшата.

— Шивачката.

Огледаха се. Но американката и Хилда седяха така, че два статива на един широк параван ги скриваха от погледа им.

— Тръгнала си е! — констатира той.

— Избягала! — кимна танцьорката.

— Сигурно си е отишла със Стартън — отбеляза жената на хер Артур.

— Стартън? — попита Леда, наостряйки слух.

— Да, със Стартън.

— Да не би да имате предвид американската танцьорка?

— Да.

— С нея да си е тръгнала?

— Така предполагам.

— Нима американката беше тук?

— Искаше да говори с мъжа ми.

— И къде се намираше?

— Тук, в стаята. Доведох я, за да уведомя за присъствието й.

— Небеса! В стаята? Тогава тя сигурно е видяла и какво става тук?

— Естествено. Тя влезе заедно с мен.

— Е, хубава я свършихте, много хубава! Сега тя навсякъде ще разтръби историята. Нима всичко, всичко е видяла?

— Не знам. Но може да се предположи, че веднага се е отдалечила.

— Да се надяваме, че не ме е познала!

— За съжаление й бях казала, че се намирате при моя мъж, и следователно ще има възможност да се запознае с вас.

Тук танцьорката отново избухна в звънлив смях.

— Олеле! Олеле! Тя действително веднага ме е опознала от една крайно интересна страна!

— Може би не се е досетила, че вие сте тази, която се върдаляше тук из боите.

— Но със сигурност ще го научи.

— От кого?

— От шивачката, която си е тръгнала заедно с нея.

— Заблуждавате се! — прозвуча в този момент от другата страна на помещението.

Елън бе станала от мястото си и сега приближи.

— Вие сте още тук? — попита балетмайсторшата, уплашена във висша степен.

— Както виждате!

— Мислех, че сте си тръгнали!

— Можех ли да си тръгна? Бяхте обещали да доложите за мен на балетмайстора. Щеше да е голямо нарушение на добрите маниери, ако си бях отишла.

Стоеше висока, сериозна и горда пред трите оплескани с бои особи.

— Моля, милостива фрау, ще проявите ли добрината да ме представите на дамата и господина? — попита тя.

Жената откликна:

— Вашето име вече споменах… моят мъж, хер балетмайсторът и живописецът… мадмоазел Леда, за която вече ви говорих.

Американката се поклони леко и каза:

— Простете, че ви обезпокоих!

— О, моля — обади се балетмайсторът. — Едно малко потпури, както се случва от време на време между артисти!

— Сигурно репетиция за някой балет?

— О, не. Само малко недоразумение, нищо повече.

— Не мисля!

Тези две думи бяха изговорени с толкова сериозен тон, че художникът бе изненадан.

— Какво искате да кажете? — попита.

— Струва ми се, чух, че се касае за нещо повече от някакво малко недоразумение.

— Аа! Заблуда!

— Наистина ли може да бъде наречено недоразумение принуждаването на едно почтено, невинно момиче да позира като модел?

— Принуждаване?

— Така предполагам.

Балетмайсторът огледа стаята. Хилда все още стоеше зад стативите. Той не можеше да я види. Помисли, че е избягала, и това му даде кураж да отговори:

— Лъжете се. За принуда изобщо не е ставало дума.

— Наистина ли?

— Да.

— Моля, елате насам, фройлайн!

При това повикване Хилда приближи. Художникът се стресна и каза, без да разсъждава:

— Мислех, че си е отишла!

— Както виждате, тя е все още тук.

— И тя е тази, която е говорила за принуда?

— Да.

— Тогава е излъгала!

Елън хвана Хилда за ръката и я попита:

— Истината ли казахте преди малко, когато споделихте уплашено с мен, че искат да ви принудят да позирате като модел?

— Да — заяви запитаната.

— Но това е лъжа! Да не би аз да ви принудих?

— Косвено — обясни Хилда храбро. — Тази дама поиска да ми посегне. Тя ме наруга и оскърби. Започна да ме увещава, а когато това не помогна, понечи да ме удари.

— Аз каква вина имам за това?

— Вие стояхте мълчаливо и одобрително, вместо да ме защитите.

— Гледай ти! Това малко момиче се осмелява да ме оскърби.

До момента Леда не беше обелила и дума, а само внимателно оглеждаше своята съперница. Сега сви презрително рамене и каза:

— Я оставете, хер балетмайстор! Една такава особа, някаква си там кроячка, стои къде-къде под нашето равнище, така че изобщо няма защо да разговаряте с нея.

Това изявление ядоса Хилда и тя рязко отговори:

— Но преди малко разговаряхте, когато ме убеждавахте, безсрамно разголена, да постъпя като вас!

— Я изхвърлете тая дрипа! — извика Леда във върховен гняв.

— Момент! Не толкова бързо! — обади се Елън. — Младата дама се намира под моя закрила. Тя ще си тръгне с мен. Хер балетмайстор, аз счетох за свой дълг да ви направя една визита от куртоазия, но сега съжалявам от все сърце, че го сторих!

Подобно нещо още никой не беше му казвал. Някаква балетистка, която искаше да бъде назначена, дръзваше да му прави такава забележка. Това беше прекалено, наистина прекалено.

— Охо! — кипна той.

— Действително! — отговори тя. — Не може да ми бъде приятно да ставам свидетелка на сцена, каквато се разигра тук. Ето защо позволете да се оттегля.

— Моля, само още миг! — каза онзи. — Седнете само за минутка!

— Благодаря! — отклони американката.

Жена му направи негодуваща физиономия, а Леда вдигна подигравателно рамене. Това подсили намерението му да й тегли един крепък отговор.

— Вие търсите ангажимент за нашата сцена, нали? — попита.

— Търся? Това в никой случай не е правилният израз, майн хер.

— Не? Аха, вие мислите, че то трябва просто да ви бъде поднесено на тепсия?

В думите му се криеше толкова сарказъм, че тя хвана Хилда за ръката и каза:

— Елате, мило дете! Тук, както, изглежда, не е нашата среда.

— Охо! — извика дребният художник. — Една танцьорка като вас няма какво изобщо да говори за среда. Когато човек иска да получи ангажимент, не е препоръчително да върши подобни прибързаности. Разбрано?

При вратата тя се обърна още веднъж и отговори:

— Дали съм прибързана, нека реши съдията, когото след това ваше изказване ще уведомя по какъв начин сте се отнесли с това добро момиче!

Тя тръгна. Тримата се спогледаха безмълвно за няколко мига, после художникът каза:

— Това значи била американката!

— Да, това беше тя! — кимна Леда.

— Дръзко създание!

— Като всеки янки!

— За мен може да стане дяволски неприятна!

— Глупости! Ако навсякъде има такова държане, няма да остане дълго моя съперница.

— Но тя ще се разприказва.

— Не вярвам.

— Аз пък вярвам. Тя се почувства оскърбена, а сама знаете, че една оскърбена дама обикновено е непримирима.

— Наистина ли мислите, че ще отиде при съдията?

— Считам я способна да направи донесение. Имаше толкова решителен вид, толкова нахакано поведение. И за цялата тая история сте виновна единствено вие.

— Не дрънкайте глупости!

— Дрънкам глупости? Сдържайте си езика, мадмоазел! Трябваше да оставите шивачката на мен! Какво изобщо ви засяга тая работа?

— Немного. Но исках да ви помогна. За съжаление, не срещам благодарност.

— Аз мога ужасно да се изложа!

— Не мога да си го представя. Но дори и да е такъв случаят, за вас ще бъде по-добре да имате в мое лице съюзница, отколкото да ме отрупвате с безполезни упреци. Би следвало да го съзнаете!

— Хмм! Не сте чак толкова неправа. Тая американка е дяволски наперена. Ще бъде наистина фатално, ако бъде ангажирана!

— Е, вие не допускайте тогава това да се случи.

— Как бих могъл?

Тя се направи на учудена и попита:

— Мисля, че притежавате влияние?

— Действително.

— И то навярно достига достатъчно далеч… Нали?

— Може би все пак малко се заблуждавате. Че притежавам влияние и че хората се вслушват и трябва да се вслушват в мен, това е безспорно, наистина, но влиянието ми не стига толкова далеч, че по едно просто желание от моя страна да прогонят някоя артистка.

— Е, тогава не го изразявайте!

— А какво?

— Направете интрига срещу нея!

— Лесно е да се каже!

— И също толкова лесно да се изпълни.

— Охо! Вие май сте малко интригантка?

— Ние, дамите от балета, винаги сме си повече или по-малко интригантки!

— Е, дайте ми тогава съвет!

— С удоволствие!

— Ще ви бъде трудничко.

— Не толкова трудно, колкото си мислите. Веднага ми хрумна нещо.

— Добре! Чудесно! Говорете!

— Знаете, че тази Стартън и аз трябва да играем Кралицата на нощта — първо аз и после тя. Какво ще стане, ако аз предизвикам фурор, а тя… изобщо не успее да се изяви?

— Как е възможно да стане това?

— Много просто, благодарение на вас и капелмайстора.

— Аз съм готов, но дали и капелмайсторът… нещата там не са толкова сигурни.

— О, що се отнася до него, той ми е в кърпа вързан!

— Наистина ли?

— Гарантирано!

— Това ме радва. Но как да подхванем работата, че американката изобщо да не може да се изяви, мадмоазел?

— Какво ще стане, ако при нейното излизане някои тактове, места или заключителни части на музикалния съпровод бъдат по-различни отколкото при мен?

— Мътните го взели!

— Какво ще кажете по въпроса?

— Идеята не е лоша!

— Нали! Американката е репетирала. Тя знае точно всеки такт от музиката. Тези промени ще я накарат да си изтърве нервите.

— Действително, действително!

— За целта някои паузи могат да се направят малко по-дълги или малко по-къси… някой фрагмент да се удължи от осем на дванайсет такта… о, има такива малки трикове, които действат безотказно.

— Естествено! И най-хубавото е, че действат, без всъщност някой да разбере. Неуспехът пада единствено върху артистката.

— Радвам се, че го одобрявате.

— Но дали капелмайсторът ще се съгласи на такива промени…?

— Убедена съм в това. За да бъда съвсем сигурна, днес ще го посетя още веднъж. Ще ви уведомя, а после и вие ще му направите своята визита.

— Налага ли се да обсъждаме с него този въпрос?

— Естествено. Нали заедно трябва да работите. Ще вървите ръка за ръка.

— В какъв смисъл?

— Само американката трябва да се стъписа от музикалните промени, балетният състав трябва да е стабилен. Ето защо е необходимо да се уговорите с капелмайстора и после да обърнете внимание на хората си върху въпросните различия.

— Фамозно! Мадмоазел, вие наистина сте една знаменита интригантка.

— Поне се чувствам напълно дорасла за тая префърцунена мис!

— Въпреки това обаче бих желал да ви дам един добър съвет.

— Говорете! За съвет, който наистина е добър, човек винаги трябва да е благодарен.

— Говорихте ли вече с шефа на клакьорите?

— Не.

— В такъв случай незабавно го наваксайте.

— Нима клакьорите тук са толкова добре организирани, че човек трябва да се страхува от тях?

— Така отлично, че трябва да се съобразява с тях.

— Що за птица е шефът им?

— Един крайно услужлив хер, който обаче умее да си гледа интереса.

— По тънката част?

— Да. Обича красотата, но златото — още повече.

— Има ли си определени гратификации?

— Разбира се. При него всяко нещо си има твърда цена.

— Добре би било човек да го знае!

— Аз имам някъде тук тарифата му. На нея е отбелязан и адресът му. Искате ли я?

— Да, моля.

Той издърпа чекмеджето на една масичка и й подаде напечатан лист с надпис:

„Цени на одобрителните изяви при столичния театър“

Следваше опис:

„Еднократно ръкопляскане — 10 кр. (кройцера) на човек.

Одобрително кимане — 10 кр. на човек.

Шумна въздишка на възхита — 15 кр. на човек.

Доволно изпъшкване — 15 кр. на човек.

Удивено подскачане — 20 кр. на човек.

Високо «Ах!» или «Ох!» — 30 кр. на човек“

Списъкът продължаваше все в тоя дух до:

„Сензационно изпадане в безсъзнание — 5 глдн. (гулдена) на човек.“

А в края бе поместена забележката:

„Цените са разчетени за едно лице. Колкото повече клакьори са необходими, толкова по-голяма отстъпка се прави при незабавно плащане в брой. Не твърдо назначени артисти нямат право на тези ниски цени, а трябва да плащат по допълнително споразумение.“

— Към последните се числя и аз — засмя се Леда. — Значи отивам на по-висока тарифа?

— Сигурно. Но пък ще можете да разчитате на несъмнен успех.

— Много ми се иска веднага да отида при този хер, но… — Тя застана пред огледалото и отново избухна във висок смях. — В тоя вид наистина не мога да се появя пред тоя маестро на театралните овации. Ще ми предоставите ли момичето си на разположение, фрау балетмайсторша?

— С удоволствие.

— Бих желала да я изпратя да ми донесе няколко други тоалета. Този е съсипан за вечни времена.

— Моят костюм също!

— И моят — отбеляза балетмайсторът със сладникаво-вкисната физиономия.

— Не се грижете, ще ви обезщетя. Дайте ми мастило и перо. Вашето момиче трябва да може все пак да се легитимира.

След известно време тоалетът пристигна. Леда се преоблече и преди да си тръгне, попита още:

— Апропо, как всъщност трябва да титулува човек тоя шеф на клакьорите? Неговият адрес не съдържа никакво указание по въпроса.

— Хмм! — ухили се художникът. — Този хер беше беден дамски моделиер. Веднъж се одързости да ушие рокля на една стара, богата дама. Тя се влюби в него, омъжи се за него, направи го рентиер, водеше го на театър. Там той бързо се разви до платен ентусиаст на изкуството, а после… е, да, после организира една дружина наемни ръкопляскаджии. И може да се каже, че тая работа я върши с голяма вещина. Титла и сан не притежава. Но има изискана външност и обича да се отнасят със страхопочитание към него. Шепне се на ухо, че му било приятно да го наричат барон.

— Чудесно! За мен е все едно, мога да го наричам дори Ваша светлост или Ваше величество. Нека видим къде ще намерим бившият крояч. Останете със здраве и до скоро виждане!

Взе един файтон и нареди да я откарат до жилището на клакьора.

Той притежаваше цяла къща, която по отношение богатството и подредбата можеше да конкурира някои аристократични домове.

Познавачът обаче веднага забелязваше, че това се отнасяше именно само до богатството. Стил, симетрия, артистични измерения нямаше. Леда предаде визитката си на един облечен във фрак слуга и бе пусната после да влезе.

Завари влиятелния хер да лежи в един шезлонг с благоуханна цигара между пръстите във фина ръкавица-гласе. Поклони се дълбоко. Мъжът намести претенциозно златния лорнет на носа, огледа я от главата до краката и попита:

— Мадмоазел желае…?

— Вашата закрила, хер барон.

Той присви самодоволно очи, спусна единия крак от шезлонга и продължи:

— Някой ви насочи към мен?

— Не.

— Значи идвате по собствена инициатива?

— Разбира се. Чувството ми за собствена значимост е твърде малко, за да си въобразя, че мога да си прокарам тук път през вашето благодушно одобрение.

Онзи смъкна и другия крак от шезлонга, надигна горната част на тялото, премести се усмихнато към нея и каза:

— Това ме радва. Едно такова зачитане може само да печели симпатии. Делово ли желаете да бъде уредена работата, мадмоазел?

Хвърли й красноречив, похотлив поглед. Тя предпочете да даде вид, че не го е разбрала. Отговори:

— Как иначе? Има ли и друг начин, освен чисто деловият?

— Разбира се.

— Аз не мога да се сетя.

— О, мадмоазел, позволете да ви поднеса комплиментите си. Сред дамите от Corps de Ballet толкова малко могат да се похвалят с подобна осведоменост. Къде всъщност сте получили образованието и подготовката си?

— В Париж.

— Ах, седнете, моля, до мен! Значи в Париж сте учили своето изкуство? Париж е град на любовта и непредубедеността. Как е станало така, че сте все още толкова неопитна, красиво мое дете?

— Неопитна?

— Разбира се! Иначе нали щяхте да знаете, че една дама може и по неделови начин да си подсигури отлични акламации.

— Мама е много строга!

— А, така, така! Майка ви беше с вас в Париж?

— Да.

— И сега също е с вас тук?

— Тя ме обича толкова много, че е винаги с мен, и никога няма да ме напусне.

— Напълно ви вярвам. Кой няма да обича една толкова интересна дама! Майката, естествено, на първо място. Но да се върнем на нашата работа. Вие желаете да преговаряте делово с мен?

— Да, хер барон.

— Мога ли да помоля за адреса ви?

— Хотел „Кронпринц“. Частно жилище бих могла да наема едва когато имам, щастието да бъда ангажирана.

— Естествено! Сега да видим какво може да се уреди, мадмоазел. Чух, че ще се появите най-напред като Кралицата на нощта?

— Ръководството на театъра е дало това разпореждане.

— Уверена ли сте в ролята си?

— Напълно.

— Е, ако желаете, аз също мога да се заема ефектно с моята.

Улови ръката й — тя наистина беше седнала при него — и прилепи към нея една целувка.

— Може би смятате вземането на ръката ми за своя роля, хер барон? — попита тя, изигравайки девическа свенливост.

— И защо не? Но бих предпочел да я заменя с вашите устни.

Обви ръка около нея и поиска да я притегли към себе си.

— Хер барон! — предупреди тя.

— Забранено ли е да проявя внимание към вас?

— Това не е ли нещо повече от внимание?

— Не, не е. Ще признаете все пак, че трябва да опозная моите клиентки, нали?

— Разбира се.

— Трябва да знам също дали са мили!

— Наистина ли?

— Да. И не само мили, но и отстъпчиви.

— Ах!

— Или по-точно отдайни!

— Много сте претенциозен!

— Означава ли това, че искам твърде много?

— Може би.

— Е, на първо време бих желал само да знам как умеят да целуват вашите красиви червени устни.

— Това и аз самата още не зная.

— Не е и необходимо. И така… моля, моля!

Тя сега допусна да я привлече към себе си и да притисне уста към устните й. Но в същия миг от входа се извика:

— Милостивата фрау!

Слугата, направил това съобщение, се оттегли незабавно, щом мярна нежната сцена.

— За Бога, жена ми! — възкликна бившият шивач. — Отдръпнете се!

Тя се изстреля от шезлонга и по най-бързия начин остави масата между себе си и него.

— Още по-нататък! — нареди той. — На съвсем почтително разстояние!

И това стана тъкмо навреме, защото в този миг дамата влезе.

Беше символ на отявлена грозота — върлинеста, суха до трошливост, едното рамо криво и по-високо от другото. Последния недостатък беше опитала да прикрие с различни прийоми на моделиерството, но без необходимия ефект. Тя метна един изпитателен поглед на танцьорката и пристъпи към съпруга си.

— Аз заминавам, скъпи Леон — осведоми, — и дойдох да се сбогувам.

Наведе се и му поднесе шарановата си уста за целувка. Той се изчерви и се направи, че не забелязва какво иска.

— Е! — каза тя. — Адио!

— Адио, любов моя!

— Но не толкова студено! Колко си разсеян днес! Моята целувка! Моля!

Сега тя сложи обхватните си устни върху, или по-точно около, неговите — актът произведе плющене, все едно някой беше пробил с юмрук дупка в мукава — и вдигна глава.

— Да ти донеса ли нещо? — попита нежно.

— Благодаря, благодаря!

— Адио тогава!

Огледа на тръгване още веднъж танцьорката, обърна се пак към мъжа си и попита:

— Коя е тази дама?

— Мадмоазел Леда.

— Балерината?

— Да. Моли за протекцията ми.

Жената хвърли един ревнив, пронизващ поглед на Леда и я запита:

— Добре ли сте материално, фройлайн?

— Така мисля — отговори запитаната.

— Разберете ме добре! Имам предвид конкретно дали сте добре с парите!

— Действително съм добре.

— Това ме радва. Дамите от вашия бранш все предявяват невъзпитаното искане да заплащат усилията на моя съпруг с всичко друго, само не и с пари. Това намалява приходите и уврежда семейното щастие, така че е недопустимо.

— Но, любов моя! — обади се с укоризнен тон шефът на клакьорите.

— Какво има? — отговори тя. — Имам правото да обърна внимание на тази дама върху тесните граници, в които трябва да се придържа. Сбогом!

Тръгна. Мъжът й се надигна и пристъпи до прозореца. Гледа дълго и безмълвно надолу към улицата, додето се чу трополенето на кола. После се обърна.

— Слава Богу! Замина! — отрони с въздишка. — Извинете, мадмоазел, че бяхте прекъсната от тази малка сцена.

— О, моля! Това беше една много мила семейна идилия.

Физиономията й беше приела такъв подозрителен израз, че той не можеше да остане в неяснота относно онова, което си мислеше.

— Тя толкова ме обича! — отбеляза „баронът“, сякаш чувстваше необходимост да се извини, че притежава любовта на едно такова създание.

— Това е лесно обяснимо!

— Е, да оставим тези неща. По-добре да продължим нашата прекъсната беседа!

— На вашите услуги!

Същевременно отстъпи толкова очебийно една крачка назад, че онзи тутакси вметна:

— Не, не така! Не от такова разстояние!

— Но хер баронът преди малко ми разпореди съвсем почтително разстояние!

— Това беше преди малко. Жена ми! Знаете! Или трябва да бъда по-ясен.

— Не. Разбирам! — засмя се тя игриво.

— Хайде тогава! Елате пак тук!

— Ами вашият слуга?

— Какво?

— Той, изглежда, има много неприятния навик да нахълтва в най-неподходящо време.

— Не се безпокойте! Това сега няма да се случи. Впрочем той е верен и мълчалив. Хайде моля!

Пристъпи към нея, хвана я за ръката и я поведе към шезлонга, където я притегли към себе си.

— И тъй, докъде бяхме стигнали? — попита.

— До моите устни.

— Правилно! Да започнем отначало!

Целуна я отново. Тя го изтърпя в продължение на минута-две и се освободи от прегръдката му, като заяви:

— Засега достатъчно. Вече може би знаете дали съм мила, или не.

— Мила сте. Но ще останете ли такава и занапред?

— Това зависи единствено от хер барона.

— Е, каквото зависи от мен, със сигурност няма да бъде пропуснато. При кого се осведомихте за жилището ми, мадмоазел?

— При балетмайстора.

— Хубаво! Той притежава мои печатни формуляри. Показа ли ви някакъв?

— Да. Прочетох го.

— Не намирате ли, че работя на ниски цени?

— С постоянните артисти на местната сцена — да.

— С външни, мислите, не?

— Липсват ми данни да го преценя.

— Е, външните артисти сключват с мен сепаративни споразумения.

— Чудесно! Да го направим тогава, хер барон!

— Аз съм готов. Нека установим следователно какво всъщност искате от мен.

— Много бих желала да гледате и се отнасяте към мен като с постоянна артистка.

— Това сега е невъзможно.

— Погрижете се тогава да бъде ангажирана!

— Какво предлагате в замяна?

— Вие колко искате?

Той направи замислена физиономия, даде вид, сякаш пресмята, и каза:

— Вашият случай е изключителен. Много е трудно да се назове нещо конкретно. Освен това аз не познавам възможностите ви.

— Мисля, че добрата известност ме е предшествала, така че имам съответната препоръка.

— О, нямам предвид артистичните ви възможности, а паричните. Вие заявихте пред моята жена, наистина, че разполагате със средства…

— Само за да успокоя съпругата ви!

— Помислих си го. Но как стоят нещата в действителност?

— Не съм богата.

— Това поне дава точка, за която човек може да се залови. Вие вероятно съзнавате, че е трудно да се ентусиазира публиката дотолкова за дадена артистка, че тя да бъде веднага ангажирана?

— Може би е така.

— На всичкото отгоре имате такава противница!

— Не се страхувам от нея.

— Но тази американка била изключително голяма артистка.

— Това не ми импонира!

— Хубаво! Да не спорим. Успехът на вашата първа продукция трябва да бъде съкрушителен. Аз следователно трябва да разпределя всичките си подчинени по местата им. Това само по себе си отваря много работа и означава преди всичко големи разходи.

— На колко биха възлизали?

— Най-малко петстотин гулдена.

Тя се стъписа. Ясно й пролича.

— Петсто…

Думата заседна в устата й.

— Да, петстотин гулдена.

— Не може ли нещо да се промени?

— По принцип не!

— Но иначе…?

— Е, не съм с кораво сърце и се надявам, че ще ми бъдете благодарна. В състояние ли сте веднага да платите четиристотин?

— На момента — не.

— Ех, жалко! По-ниско не мога да сваля.

— Но можете да ми отпуснете кредит?

— С удоволствие бих го направил, но моят касиер в никой случай не би го допуснал.

— Дотолкова ли сте зависим от този мъж?

— Мъж? — ухили се той. — Жена ми е касиерът.

— О, уви!

— Да, о, уви! Следователно виждате, че не бих могъл да следвам един нежен порив на сърцето!

— При това положение наистина ще бъда принудена да се откажа от вашата подкрепа, хер барон!

— Но това ще бъде във ваша вреда!

— Зная. Но ги нямам тези проклети четиристотин гулдена. Не мога да платя.

Той се облегна назад. Изглежда, размишляваше. После каза:

— Хмм! Може би все пак има изход.

— Какъв?

— Един, който мога да приема само при едно много специално условие.

— Кажете го това условие!

— Ще бъда откровен. Вие сте очарователна. Харесвате ми. Бих желал да бъда един час насаме с вас.

— Ние сега сме сами.

— О, не така насаме, както имам предвид.

— Как иначе?

— Едва ли е необходимо някакво специално обяснение. Вдругиден вие излизате на сцената. Имате ли някакъв ангажимент след приключване на балета?

— Не.

— Е, добре. Поставям условието след балета да останете в костюма на Кралицата на нощта…

— Въобще да не се обличам?

— Не. Ще наметнете само някое палто отгоре.

— С каква цел? Защо?

— Защото искам да ви съзерцавам един час насаме в този прелестен костюм.

— Къде трябва да ви видя или срещна?

— Аз ще ви взема с файтон.

— Къде ще ме отведете?

— Сега още не знам. Но във всеки случай ще потърсим някое място, където няма да бъдем смущавани.

— Майка никога няма да позволи такова нещо!

— Ваша си работа как ще постигнете съгласие с майка си. Това е условието, което споменах. Ако се съгласите, ще поставя цялата си подкрепа на ваше разположение и ще маркирам също паричния изход, за който говорихме преди малко. И така, готова ли сте?

— Първо уточнете паричния изход!

— Всъщност не би следвало да го правя, но за вас съм готов на едно изключение. Няма да ми плащате четиристотинте гулдена. Ще изчакам…

— Но вашият касиер, съпругата ви!

— Моля, позволете да се изкажа! Вместо тези четиристотин гулдена, които би трябвало да платите предварително, без гаранция, че действително ще бъдете ангажирана, ще внасяте петпроцентна рента от заплатата си, и то в деня на изплащането й.

— Но това означава сума, повече от четиристотин гулдена!

— Аз обаче също се задължавам в продължение на една година да поставям на ваше разположение всичките си подчинени!

— Това наистина е нещо друго!

— Изискването ми е справедливо, нали?

— Поне може да бъде изслушано.

— Поне изслушано? Не мислете, че ще отбия и един-единствен кройцер!

— Хм, аз не съм голяма майсторка в смятането. Плащанията винаги са ми били крайно неприятни. Така че да не се караме!

— Много разумно казано! И тъй, пет процента?

— Да, от мен да мине!

Подаде му ръка и той я стисна.

— Естествено, ще изготвим контракт?

— Контракт… ха!

— Това е безусловно необходимо. Няма да отнеме много време. Веднага ще го напиша.

— Направете го. Аз междувременно ще помоля за една от цигарите ви!

— Ей къде са. Вземете си!

Той седна при писалището и започна да пише. Тя пушеше през това време с най-голямо спокойствие. Уговорените задължения не й създаваха ни най-малка грижа.

— Готово! — каза той след известно време. — Ще ви го прочета. Слушайте!

— О, моля, моля! — отби тя. — Пощадете ме! Никога не съм могла да слушам контракти.

— Но нали трябва да го подпишете!

— И без тези формалности ще го сторя. Дайте перото!

Постави името си върху хартията и се обърна после с прелестна непринуденост към него:

— Сега приключихме. Всеки знае своите права и задължения. И сега ще ви помоля за един съвсем искрен, правдив отговор.

— По какъв въпрос?

— Познавате ли Стартън?

— Лично — не.

— Значи тя не е била при вас?

— Не.

— Но следва да се очаква, че ще ви се представи.

— Съмнявам се.

— Имате ли основание?

— Хмм! — прокашля се онзи няколко пъти смутено. — По този въпрос не би трябвало да говоря.

— Защо? Аз ви помолих за откровеност.

— Действително. Е, мадмоазел, ние сега фактически сме съюзници и при това положение мисля, че не бива да бъда сдържан. Ще споделя следователно, че притежавам няколко реда от ръката на американката.

— Аа! Тя е помолила за подкрепата ви?

— Не.

— Че защо иначе ще ви пише?

Той не можеше и не искаше да каже истината. Беше слушал толкова много за успехите на Елън Стартън, че сметна, ще бъде от полза, ако лично й предложи услугите си. Едва разбрал, че е пристигнала в столицата, той й изпрати следната оферта:

„Майн фронлайн!

Една артистка с Вашата рутина много добре знае каква стойност имат организираните овации при желание за нов ангажимент. Той зависи от успеха на първия спектакъл, а този успех се явява съвсем определено от дружните усилия на онези сили, с които от дълго време имам честта да се разпореждам.

С настоящото поставям моя корпус от шейсет клакьори от мъжки и женски пол на Ваше разположение и съм убеден, че с тяхна помощ ще успеете блестящо да разбиете на рампата своята съперница.

С особено уважение и почитание:

Леон Стодижел,

шеф на клакьорите.“

Но и през ум не му мина да каже и дума на Леда за това писмо. Напротив, той обясни:

— Бях заминал някъде и по време на моето отсъствие заместникът ми е извършил глупостта да направи една оферта на тази американка. Бях бесен.

— Помислих си го! Сега е лесно обяснимо защо ви е писала. Тя пожела ли да отговори на тази оферта?

— Да.

— Мога ли да науча какво ви е писала?

— Само при строга дискретност!

— Разбира се.

— Ето, четете!

Взе едно писмо от писалището и й го даде.

То съдържаше следните редове:

„Майн хер!

Не мога да се похваля, че притежавам онзи вид рутина, за която споменавате. Ето защо сигурно няма да се учудите, че и в останалото моето мнение се различава от Вашето.

Не мисля, че платената, сиреч фалшивата, акламация може да създаде препятствия за един истинска артист. Аз ненавиждам фалша, така че се виждам принудена да се откажа от Вашата подкрепа.

Елън Стартън“

— Е, какво ще кажете? — попита бившият шивач, когато танцьорката прочете писмото.

Тя повдигна пренебрежително рамене и отговори:

— Глупаво, твърде глупаво!

— Нали! Какво си въобразява тая фръцла!

— Тя е откачена!

— Не само откачена, ами направо невъзможна!

— Естествено, вие ще наредите да ръкопляскат така, че цялата сграда да се събори!

— Ще падне такова дюдюкане и освиркване, каквото не е бивало досега. Можете да разчитате на това, мадмоазел! Ангажиментът ви е гарантиран.

— Вече ви казах, че не се страхувам от тая гъска. Ето, вземете си писмото. Поискайте да ви го сложат в рамка като образец на грандиозно скудоумие!

— Така и би трябвало да направя. Ще й тикна в ръката тези редове, когато се види принудена да напусне града. Тогава ще съзнае кой прави изкуството — геният или клакьорите!

— Направете го. А сега ще ви помоля да ме освободите.

— Толкова рано?

— Мисля, нашата работа е уредена?

— Но тази още не!

Прегърна я и я целуна.

— О, ако се оставя на вас, тя май никога няма да бъде уредена. Сбогом, хер барон!

— Адио, мадмоазел! Гледайте на мен като на ваш съюзник!

— С чиято помощ ще спечеля сражението?

— Ние ще удържим победа, решителна победа?

— И честно ще си поделим плячката. Аз държа на обещанието си!

На идване се беше разплатила с файтонджията. Искаше да измине пътя до хотела пеша. Излезе от пътната врата точно когато минаваше един господин. Двамата се погледнаха и спряха изненадано.

— Милостива фройлайн! — възкликна той.

— Хер управител! — извика тя.

— Или може би сега милостива фрау?

— Хер Петерман![3]

Той пръв се овладя, свали шапка и каза с крайно сдържан тон:

— Моля да ме препоръчате на хер съпруга Ви!

Тези думи възвърнаха самообладанието й. Тя се изсмя подигравателно и отвърна:

— Съпруг? Какви бесове ви прихващат?

— Предположих, че сте се задомили.

— И през ум не ми минава!

— Значи онзи тесен сърдечен съюз въпреки всичко е бил скъсан, милостива фройлайн?

— Скъсан? Ами! Никога не е бил предвиждан брак.

Физиономията му показа изключително голямо слисване.

— Правилно ли чух? Как може да говорите така?

— Защо не? Свободата е по-ценна от всичко друго. Никога не съм имала желание да ставам робиня на някакъв си съпруг.

— Но, милостива фройлайн…

— Милостива фройлайн? Звучи наистина забавно! Нима не знаете…

— Какво? — попита той едва ли не уплашено.

— Е, вие ме смятахте за Едита фон Вартенслебен?

— Естествено.

— Наистина, и сега все още?

— Разбира се. За коя иначе?

— Е, това действително е повече от забавно.

— Но не сте ли тази всъщност?

— Не. И никога не съм била.

— Коя или каква сте тогава?

— За вас това е без значение. Вървете си, привличаме вниманието на минувачите. Адио!

Поиска да си тръгне. Той обаче я задържа здраво и каза:

— Моля, отговорете ми, фройлайн! Коя сте вие?

— Това изобщо не ви засяга.

— Кажете ми жилището си.

— Не знам за какво.

— Трябва да говоря с вас.

Отърси ръката му и тръгна. Той понечи да я последва, но забеляза, че очите на пешеходците действително са отправени към него.

— Каква среща! — прошепна. — Това е загадка. И тя не иска да я разреши! А, идва един файтон! Ще науча къде живее!

Качи се на файтона и нареди на файтонджията тайно да следва въпросната дама.

Минаха по две улици, после Леда се запъти към хотел „Кронпринц“.

— Дамата сигурно е отседнала в хотела — забеляза кочияшът.

— По какво съдите?

— Портиерът я поздрави вежливо, както обикновено биват поздравявани видните гости.

— Ето ви парите!

Слезе и закрачи бавно към входа на хотела, където бе застанал портиерът.

— Познавате ли, моля, дамата, която току-що влезе тук? — попита Петерман.

— Да.

— Коя беше тя?

— Защо искате да го знаете?

Петерман разбра причината за тази сдържаност и извади една златна монета, за да отвори заключената уста на мъжа.

— Интересувам се от нея — отговори. — Заповядайте, моля, вземете! И така, името на дамата?

— Това е Леда.

— Леда? — повтори учудено Петерман.

— Не я ли познавате?

— Не.

— Но все пак сте чували за нея?

— Нито дума!

— Да не повярва човек.

— Но въпреки това е така! Коя е тази Леда или по-точно каква е?

— Една прочута танцьорка.

— Танц… танцьорка?

Стана смъртноблед. Имаше чувството, че е близо до изпадане в безсъзнание.

— Да, една много прочута танцьорка. Иска да бъде назначена тук и ето защо вдругиден ще играе Кралицата на нощта. Та това го пише във всички вестници.

— Сама ли живее тук?

— Майка й е с нея.

— И никой друг?

— Не.

— Някакъв… някакъв роднина… някакво… дете?

— Дете? Какво си мислите? Тя не е омъжена!

— А, така ли! Кои стаи държи?

— Първи етаж, номер десет и единайсет.

— Благодаря!

Влезе и изкачи стълбището. Почука на вратата на номер десет без каквото и да е предизвестие.

— Влез! — прозвуча отвътре.

Той влезе. Като го видя, Леда извика с гневен тон:

— Какво търсите тук? Защо тичате подире ми?

— Защото имам да говоря с вас.

— Но аз не желая да знам повече за вас! Вече ви го намекнах!

— Това не може да ме успокои. Последвах ви, защото трябва да говоря с вас, и няма да си тръгна, докато не отговорите на въпросите ми.

— А ако откажа?

— Е, тогава ще науча от друго място, което искате да скриете.

— Не знам какво бих скрила от вас.

— Е, нали сте онази, която някога се наричаше Едита фон Вартенслебен?

— Не го отричам.

— Бяхте любимата на лейтенант Бруно фон Шарфенберг?

— Да.

— Известно време живяхте в уединеност при мен?

— И това е вярно.

— А после внезапно изчезнахте?

— Вече не ми харесваше при вас.

— Напуснали сте хер лейтенанта?

— Да.

— Може би сте го измамили?

— Хер, да повикам ли хотелския слуга, за да ускори тръгването ви?

— Благодаря! Когато му дойде времето, ще си тръгна доброволно.

— Аз обаче изисквам да си тръгнете сега!

— Не и преди да съм получил информация!

— Заповядвам ви за последен път да си вървите!

— А аз няма да си тръгна, докато не ми дадете обяснение.

— В такъв случай ви обръщам внимание, че понастоящем аз съм господарката на тази стая. Помислете какво би означавало точно за вас едно оплакване за нарушение неприкосновеността на дома!

— Как така точно за мен?

— Научих, че сте били арестуван и осъден. Сигурно сте освободен едва наскоро.

Той пристъпи една крачка по-близо към нея. Очите му блестяха, а гласът му трепереше.

— Натяквате ли ми го? — попита.

— Да. Всеки го знае и може да ви го каже и натекне.

— Вие, вие — продължи той, скърцайки зъби, — носите вината да ми бъде стоварено онова бреме!

— Аз? — попита тя гневно.

— Вие! — потвърди той.

— Аха! Ако не се разкарате веднага, наистина ще повикам слугата и ще поискам да ви арестуват или ще направя донесение за нарушаване неприкосновеността на дома.

Посегна към шнура на звънеца.

— Ха! — произнесе той с тон на убеденост. — Сигурно няма да го направите!

— И защо не?

— Много добре знаете каква благодарност ми дължите!

— Благодарност? Аз? На вас?

— Да, разбира се.

— По тоя въпрос не знам и думица.

— Аз ви приех като дете, когато бяхте преследвана. Закрилях ви, изхраних ви и се грижех за вас, когато вашето състояние не ви позволяваше да се показвате. А когато се освободихте от бременността…

— Достатъчно! — пресече го тя с повелителен жест. — Имате претенции да сте направили всичко това? Вие?

— Можете ли да го оспорите?

— Да не би да искате да кажете, че сте го направили по собствена подбуда?

— Съвсем определено?

— Не по заповед на хер лейтенанта Фон Шарфенберг?

— Не.

— Аа, така значи! Разбирам. Сега идвате да си получите възнаграждението! Един пандизчия от мен няма да получи нищо!

— Фройлайн!

— Не се палете! Да не би да искате да ме заплашвате?

— Не, но искам информация.

— Потърсете си я другаде, само не и при мен! За последен път ви заповядвам да си вървите!

Той поиска нещо да отвърне, но когато тя отново посегна към шнура на звънеца, каза:

— Добре, тръгвам си! Дано не дойде ред да се разкайвате, че днес така сте ме отпратили!

— Празни приказки! При мен те не хващат място!

Той си тръгна. Едва ли съзнаваше как е слязъл по стълбището.

— Е? — попита портиерът любезно. — Успяхте ли да говорите с нея?

— Да — отвърна Петерман като насън.

— Прекрасно създание, нали?

— Да. Къде е била по-рано?

— Това, за съжаление, не знам.

— Тук ли ще остане?

— Ако получи мястото. Вярно, трябва да победи една много способна съперница.

— И наистина е неомъжена?

— Съвсем сигурно!

— Благодаря!

Портиерът поклати глава след мъжа, който имаше толкова объркан вид. А той се повлече бавно по улицата, потънал в тъжни мисли. Мина по няколко улици и преки очевидно без да обръща внимание или да съзнава къде всъщност отива или се намира. Но най-сетне спря и се огледа.

— Тук ли съм? — запита се учудено. — Имам чувството, сякаш някой ме е цапардосал с боздуган по главата. Но трябва да си изясня нещата. Ще отида до предишното си жилище. Нека ме отпратят или дори изхвърлят! Ако старият Креслер е още там, сигурно ще ме приеме.

По-рано, преди осъждането му, беше живял в палата на Шарфенберг. Той всъщност не можеше да се нарече точно палат. Постройката някога бе принадлежала на един патрициански род и впоследствие бе преминала в ръцете на споменатата фамилия.

Когато стигна до него, входът беше отворен. Вляво в коридора на една врата се четеше думата „Портиер“. Почука.

— Кой е? — попита някой отвътре.

Той влезе. Помещението беше малко и простичко мебелирано. На една маса седеше старец вече в преклонна възраст и четеше с помощта на големи очила някаква голяма книга.

— Добър ден, хер Креслер!

Портиерът вдигна очи от книгата и погледна влезлия.

— Добър ден — отвърна той с провлечен тон. — Кой сте… какво искате… хмм! — Свали очилата от носа, избърса ги в покривката на масата, сложи ги пак и каза: — Когато човек остарее, зрението му отслабва. Въобще не знам…

— Не ме ли помните вече?

Тогава старецът се надигна от стола и каза:

— Да не би наистина да е вярно това, което си мисля? Наистина ли сте този, когото предполагам?

— Е, кого предполагате?

— Хер… хмм… хер Петерман, да?

— Да, аз съм.

— Значи наистина, наистина, наистина!

— Може би съм нежелан?

— Не, не! Напротив, страшно се радвам да ви видя! Добре дошъл, сърдечно добре дошъл!

Подаде му ръка и Петерман ясно видя, че с думите си е казал истината.

— Седнете! — продължи портиерът. — Нямате представа как се зарадвах, когато прочетох…

— Какво?

— Че сте помилван.

— Във вестника ли го пишеше?

— Действително, действително! Моята добра старица заплака от радост. Жалко, че я няма?

— Къде е?

— При най-големия ни син, който прави кръщене. Е, не вреди! В замяна на това пък ще можем по-спокойно да си побъбрим. Почакайте! Имам нещичко!

— Моля, не се безпокойте!

— О, не! Знаете как майсторски я докарвам — корени от водна перуника и кора от канела. Най-хубавата ракия, която може да има!

Взе едно шише и две чаши от едно стенно шкафче и наля.

— Така, заповядайте, наздраве! Пийте! Ударете една здрава глътка! А сега ми разкажете как сте я карали през цялото това време!

Разположи се удобно на един стол и Петерман направи същото. После отговори:

— За последните си години по-късно ще разкажа. Сега ми се иска да науча нещо друго.

— И какво е то?

— Милостивият господар тук ли живее сега?

— Старият господар? Не.

— А хер лейтенантът?

— Той действително живее тук, но замина някъде.

— Най-малкият ви син още ли е слуга при него?

— Хайнрих? Още е при него наистина.

— Щом двамата господа отсъстват, няма защо да се притеснявам и…

— Е — вметна портиерът, — що се отнася до младия хер лейтенант, всичко е наред. Ама старият, баща му, говори адски лошо за вас. Господи, извършил човекът веднъж грешка! А пък вие бяхте за всичко обезщетен! Не беше правилно от негова страна да се отнесе толкова сурово с един Петерман!

Петерман поклати тъжно посивялата си глава. После попита:

— Спомняте ли си го все още добре онова време?

— Много точно.

— Бих желал да попитам за някои неща.

— Сторете го, скъпи хер Петерман. С най-голямо удоволствие ще ви дам информация. Моят Хайнрих често изразяваше мисълта, когато… е, това вече отмина!

— Кое по-точно!

— Нищо! По-добре да не говорим за тези неща!

— Но ако сърдечно ви помоля? Вие си нямате представа, колко важна би могла да се окаже за мен и най-малката забележка.

— Е, така да бъде! Та Хайнрих често ми казваше, когато бяхме сами, че въобще не вярва вие да сте присвоили парите.

— Наистина ли? Казвал ли го е?

— Много често дори.

— Имал ли е причини?

— Възможно.

— А споделял ли е нещо с вас?

— Едно-друго.

— Мога ли да го узная? Моля ви, моля!

— Е, каквото съм запомнил, ще го научите. Но да говорим тихо. Иначе някой на минаване вън може да подочуе някоя дума!

Онова, което двамата сега си говориха, нека на първо време остане още тайна…

Бележки

[1] Вижте Събрани съчинения, том 64, „Горски призрак“ и том 65, „Непознатият от Индия“ — б.нем.изд.

[2] O, santa simplicitas! (лат.) — О, свещена простота! — б.нем.изд.

[3] Историята на хер Петерман е разказана в Карл Май, Събр. съч., т.74. „Блудният син“ — б.нем.изд.