Серия
В страната на Махди (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Im Sudan, –1896 (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 10 гласа)
Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди III: Махди (глави 8–15)

В страната на Махди IV: Пестникът на светеца

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Im Sudan (Bd. 18), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)


1. Лов на хипопотами

Нашата следваща цел беше маийех Семкат, в превод Блатото на рибата. Това име ни говореше, че там можем да разчитаме на обилна прехрана. Щяхме да стигнем за три дни. После трябваше да напуснем кораба и да поемем по суша. Но как? В пеши марш? В тая блатиста област! Това би било страшно голямо напрежение, пък и щяхме да се придвижваме твърде бавно. Значи да яздим? Да. Но какъв вид животни? Коне и камили по онези райони няма. Там те са напълно безполезни, а и бързо загиват. По онези места хората си служат с друго ездитно животно, което не е, наистина, толкова благородно като арабския кон и нито толкова често възпявано като „Кораба на пустинята“, а именно волът.

На тези животни отлично им понася по изобилстващия с блата Горни Нил. Те са силни, бързи, схватливи и същевременно много добродушни. Ездитните волове очевидно се култивират чрез дисциплина и представляват особена порода. Употребяват се също и за носене на товари.

Ако можехме да се сдобием с такива животни, то имахме шанс да спечелим играта. На Ибн Асл щяха да са му необходими двайсет дена, беше тръгнал преди пет и следователно щеше да достигне целта си след две седмици. Ние обаче можехме да стигнем до Вагунда за девет дена, така че придобивахме една преднина от шест дни, което беше повече от достатъчно да му подготвим там възнамеряваното посрещане. Само се питаше откъде да получим ездитни волове за всички нас и товарни за багажа ни. Трябваше да ги търсим тъкмо в областта на нашата следваща пътна цел — маийех Семкат.

Там горе хазяйстват борите, които наброяват приблизително десет хиляди души, обитават четиридесет села и притежават големи стада говеда. Като късмет за нас можехме да отчитаме обстоятелството, че тези бори бяха клон от големия народ динка. Тъй като се касаеше за спасението на съплеменните с тях гохки, смятахме, че ще намерим при тях необходимата подкрепа.

Освен това нещата засягаха и времето. Ние не искахме да губим нито ден и следователно не биваше да отлагаме преговорите с тези хора до пристигането на нашия кораб. Ето защо бе решено да изпратим напред голямата лодка, която побираше осем гребци и един кормчия с необходимите провизии. Осем гребци й придаваха една далеч по-голяма бързина, отколкото „Шахин“ дори при най-добър вятър можеше да развие. Аз щях да се нагърбя с ръководството й получих от Рейс Ефендина пълномощието да водя преговорите с чернокожите по свое усмотрение. Като гребци бяха подбрани осем измежду най-силните мъже, сред които се намираше динката Агади, който щеше да служи за преводач, понеже никой от нас не бе достатъчно силен в езика на динките. Че всички бяхме също така добре въоръжени, се разбира от само себе си. Няколко асакери претендираха да знаят, че маийех Семкат гъмжало от хипопотами, а по бреговете му се срещали слонски стада. Това ми даде надежда за някое ловно развлечение.

Този план беше обсъден малко след отпътуването ни от разрушената сериба и веднага приведен в изпълнение. Малко по-късно ние, деветимата мъже, бяхме вече далеч пред „Шахин“.

Бреговете на реката бяха покрити с гъсти гори. По водата често имаше изобилна тръстика, което обаче не ни задържаше, тъй като лесно преминавахме навсякъде. За да щадя силите на моите хора, наредих да гребат на смени от по четирима. Аз самият седях при руля. Освен това имахме и едно платно, та да се възползваме от всяко благоприятно за нас въздушно течение.

Вечерта пристанахме да изчакаме изгряването на луната и продължим после плаването. Аз трябваше поне за кратко да поспя, тъй като през последната нощ не бях мигнал. С Агади случаят беше същият. А другите си бяха имали на кораба своята пълна почивка. Един огън ни бранеше от жилещите насекоми, станали тук изключителна досада. Ширината, на която се намирахме, вече принадлежеше към територията на известната с лошата си слава Баудах.

Севернякът си няма представа какво означава там комарената напаст. Нашите стайни мухи, та дори и комарите са истински ангели в сравнение с пъклените твари, които там в комарена форма изтезават другите създания. Негърът гори заради тях големи купища дърва, тор и мокра слама, та да позволи на стадото си да почива. Той самият се заравя до брадата в бялата воняща пепел, за да държи на разстояние от тялото си комарите и мухите. Ужасните puppiparen (хапещи мухи) често покриват говедата и овцете в такова количество, че кожата им не се вижда. Тази злина, когато продължи с дни, седмици и месеци, уморява и най-силното говедо. Ето защо в тези местности я последният моряк е снабден с намусийе (мрежа против комари), а при набезите за роби дори най-бедният аскери се увива в мрежата си, докато достойните за окаяние чернокожи биват изоставяни напълно беззащитни на произвола на страшното бедствие.

Когато луната се издигна над гората, бях събуден и продължихме пътуването си. Носът на лодката беше покрит с глинест слой, на който запалихме огън. Той ни закриляше срещу насекомите и ни подсигуряваше преимуществото да набождаме и печем риба. Рохл е много богата откъм тази страна. В особено изобилие се въди един по-дребен, много вкусен вид сом.

Гребахме цялата нощ. Когато на утрото вятърът се пробуди, бе издигнато платното и предоставено на един моряк, докато другите налягаха криво-ляво в лодката да поспят. После отново загребахме, в най-жежкото време по пладне пак плавахме под платно, по-късно греблата наново влязоха в ход и ето как изминахме едно толкова значително разстояние, че според моята карта търсеното маийех Семкат трябваше да е съвсем наблизо. Един от помилваните асакери на Ибн Асл беше идвал вече насам и ми бе казал, че нямало как да пропуснем входа на маийех, защото малко преди него обичайният лес преставал, за да бъде заменен от една представителна гора от делеб.

Палмата делеб редом с финиковата палма е най-красивата палма на Северна Африка. Тя има високо, стройно стебло, което по средата се издува тумбесто и после постепенно пак се изтънява. Формата му напомня колоните на някои древноегипетски строежи. Гъстата корона се състои от безчет тъмнозелени перести листа, които много приличат на тези на палмата дом. В зряло състояние плодовете имат портокалов цвят и достигат големината на детска глава. Дървесината се употребява предимно за изготвянето на леки лодки и като хромел за зърнени култури.

Вечерта беше вече близо, когато се появи сочната зеленина на една делебска гора. Гребахме край нея половин час, сетне надясно се разклони един речен ръкав. Когато го последвахме, се оказа, че той скоро се разшири до един широк, езероподобен басейн. Това беше маийех Семкат, нашата цел.

По време на пътуването си не бяхме мернали никакъв човек и като че не следваше да се очаква и тук някаква среща. Загребахме навътре в маийех, чиито брегове можехме най-напред да обглеждаме съвсем отблизо. После те толкова се разединиха, че ние, за да можем в случай на необходимост по-бързо да пристанем, се придържахме към десния. Докато се плъзгахме близо до сушата, аз претърсвах с поглед брега за следи, от които да заключа за наличието на човешки същества, но дълго време без успех. Времето на краткия здрач наближаваше и аз вече бях писал идната нощ като изгубена за нашата цел, когато забелязах едно странно, гилотиноподобно съоръжение, издигнато на няколко крачки от брега. Една дълбоко вдълбана от ходене пътека водеше между двата странични дирека и под напречната разпънка. На нея бе окачено към тежък камък едно късо желязно копие, имащо връзка с дълго въже. Другият край на въжето бе закрепен към лек тръстиков сноп. Върхът на копието беше снабден с контракука.

Това съоръжение беше капан за хипопотами. Хипопотамът впрочем в никой случай не е миролюбивото животно, както понякога бива описвано. То напада човека във водата често даже непредизвикано. Ранено е дваж по-опасно. То се потапя и връхлита после отдолу нагоре, за да преобърне лодката на врага и сдроби противника между широко зейналите челюсти. Ето защо по възможност негърът го избягва във водата, но пък толкова по-усърдно го дебне на сушата, понеже месото и особено сланината на това животно са търсен деликатес. Даже белите считат сланината за вкусна и възхваляват езика.

Речният кон пребивава денем във водата и се изкачва през нощта на сушата, за да си похапва сочни растения. Особено обича да ходи в полетата със захарна тръстика и други насаждения, в които причинява големи опустошения, понеже изпотъпква поне толкова, колкото изпасва. Той си има, както почти всяко диво животно, определена пътека, от която ежедневно се възползва, докато някоя причина не го принуди да я изостави. На тази пътека негрите поставят своите капани — висящи копия или харпуни, утежнени с камък, за да придобият по-силен, дълбоко проникващ удар. Капаните са така нагласени, че животното да освобождава харпуна от спусъка дори с най-леко докосване. Той пада и се забива дълбоко във врата или гърба на животното и поради обратната си кука не може да бъде отърсен. Раненото животно се хвърля във водата и полека-лека умира от загуба на кръв. Трупът не изплува веднага на повърхността, а често остава дни наред под водата. Тъй като в онези райони разлагането настъпва бързо, месото би било изгубено, ако харпунът не е, както вече отбелязах, снабден с дълго въже, за което е вързано снопче тръстика. Снопчето не може да потъне. То плава на повърхността и показва на търсещите къде се намира поразеният дивеч.

Един такъв капан имахме пред нас. Под него минаваше пътеката на някой хипопотам. Аз заключих: „Където има капан, трябва да има и хора!“ и насочих кормилото към брега. Но се въздържах да пристана до дивечовата пътека, и то не пък от страх пред животното, ами от предпазливост към хората, които се канехме да потърсим.

Още не знаехме дали ще намерим при тях приятелски прием. Те сигурно щяха да дойдат да проверят капана и ако пристанехме там, щяха да намерят лодката ни, която, в случай че бъдехме нападнати, щеше да означава нашето спасение. Тя при всички случаи трябваше да бъде запазена. Ето защо я насочих още донякъде покрай брега и пристанах едва когато стигнахме до едно тясно врязване на водата в сушата, чиито страни бяха така обрасли с висока, гъста тръстика, че едва се забелязваше. Насочих лодката вътре. След като слязохме, тя бе изтеглена и набутана в тръстиката по такъв начин, че външен човек едва ли можеше да я открие.

Сега моите придружители трябваше да почакат, а аз отидох до капана, за да се огледам при него и наоколо за следи. Касаеше се да открия в каква посока да се отправим, за да намерим хората, заложили капана. Исках да го сторя сам, та да избегна следите от наша страна, които можеха да ни издадат.

Задачата ми не беше лека, тъй като брегът беше блатист и краката затъваха. Вдлъбнатините бързо се запълваха с гъста, мътна течност, така че стъпките не можеха да ми създават грижа. Въпреки това за да бъда съвсем сигурен, си вързах тръстика по краката, та ямките, които правех, да мязат на големите кръгли стъпки на някой речен кон, тръгнал да си търси храна.

При капана открих отпечатъците на боси човешки крака.

Когато ги прегледах внимателно, установих, че хората, които ги бяха оставили, трябва да са били тук в следобеда. Около двата кола меката почва беше разровена и не беше се загладила. От това заключих, че капанът е построен едва днес.

Хората, свършили тая работа, се бяха върнали в гората, както показваше дирята, по-ясна от която хич и не можеха да оставят. Реших да я последвам донякъде.

Гората и тук се състоеше от палми делеб, чиито корени образуваха един почти затворен покрив. По стеблата пълзяха нагоре увивни растения, които разпращаха по всички страни разклоненията си и образуваха между палмите такава гъста мрежа, че проникването бе възможно само с помощта на ножа. Ето защо негрите се бяха видели принудени да пресекат една пътека през тази плетеница. Аз я последвах с постоянната готовност да се дръпна бързо встрани да се скрия.

След приблизително пет минути пред мен се откри една свободна площ в гората, възникнала вероятно от някой буредом. На нея видях шест тукула от онази лека конструкция, която строи негърът само при временен престой. Големината на колибите даваше да се предполага, че въпреки незначителния им брой, не малко хора живеят под шестте фуниевидни покрива.

Пред вратите лежаха, седяха и стояха чернокожите — все мъже, както видях. Неколцина се бяха заели да събират дърва за огън, защото до броени минути щеше да стане тъмно. Стражи не бяха поставили. Хората, изглежда, се чувстваха сигурни тук. По татуировките различих, че имам динки пред себе си, навярно динки от подразделението бор, които търсехме.

Върнах се по пътя, по който бях дошъл, първо до капана и после до лодката. Там разправих какво съм видял. Агади, нашият преводач, се изказа:

— Това са войни бор, ефенди. Те се намират на ловен поход и за туй нямат жени при себе си. Хайде да отидем веднага при тях!

— Мислиш ли, че ще ни срещнат приятелски?

— Да. Защо да не го сторят? Ние идваме с приятелски намерения, а и аз като донгиол съм техен съплеменник. Ела, нека идем!

Агади пое в посока капана.

— Стой! — повелих му аз. — Нека бъдем предпазливи! Още не е толкова сигурно, както мислиш, че ще бъдем добре дошли при тях. Ако се видим принудени да отстъпим, то ни остава само пътят към капана. Той обаче им е известен и те лесно могат да ни преследват.

— Та нали си имаме добри пушки! Ние ги превъзхождаме.

— Аз не се страхувам от тях, но ако е възможно да избегнем загубите, защо да не го сторим? Нека си прочистим втори път, водещ до тукулите!

— Ще уцелиш ли посоката?

— Определено. В случай че се наложи да бягаме, този път няма да е познат на борите и те няма да могат да ни следват. По тоя начин ще спечелим време да издърпаме лодката си.

— Както искаш, о, Кара Бен Немзи ефенди. Ама тая работа не е нужна.

Дали се заблуждавах, или не, аз сметнах за по-добре да си имаме една по-сигурна линия за отстъпление. Извадихме ножовете, заметнахме пушките и започнахме да си проправяме път през увивните растения. От само себе си се разбира, че го правехме по възможност без шум. Аз дадох направлението. Ножовете ни бяха остри и напредвахме доста бързо. Въпреки това се стъмни, преди да сме достигнали поляната. Тогава борите запалиха своите огньове, така че можехме да се ръководим по техните проблясъци.

Колкото повече се отдалечавахме от брега, толкова по-суха и твърда ставаше почвата, което ни беше много добре дошло. Най-сетне стигнахме до поляната и видяхме колибите пред себе си. Първата можеше да се достигне от мястото, на което се намирахме, с трийсет крачки.

Пред всяка гореше огън, на който обитателите се бяха захванали да пекат месо. Ароматът се носеше към нас. Агади пое въздух с нос и примлясна с език.

— Това е мишви хусан ел бахр[1]. Борите трябва тая заран да са повалили някой речен кон. Ефенди, ние ще ядем с тях. Веднага вкупом ли ще тръгнем, или първо да говоря с тях?

— Нито едно от двете! Ще изберем средния път. Ще вървим заедно до първата колиба. После ти излизаш напред, поздравяваш борите и ги заговаряш. Веднага щом забележиш, че не са доброжелателно разположени към нас, връщаш се бързо, а останалото ще видим.

Агади се съгласи и ние закрачихме напред. Тъй като и сега не беше поставен пазач, хората не ни видяха, преди светлината на огньовете да падне върху нас. Първият, който ни съгледа, нададе силен крясък, скочи и посочи насам. Всички очи се впериха в нас и се разрази многогласен вой. После чернилките изчезнаха с невероятна бързина във вътрешността на колибите си.

Първият ми импулс беше да се придвижа веднага с всички напред, ала си казах, че това не е препоръчително. Видях от входовете да щръкват към нас пушечни цеви. Ето защо Агади тръгна сам към колибата, в която предполагахме да се намира предводителя. В ръката си размахваше палмова клонка — знак за миролюбиво намерение навсякъде, където има палми.

Стигнал до огньовете, нашият преводач спря. Заговори към тукула. Заредиха се реплики известно време от двете страни, после от колибата излязоха двама черни. Те не бяха въоръжени, пристъпиха към Агади и заговориха с него. Физиономиите и движенията им не навяваха заключения за вражи намерения. Накрая посочиха колибата, в която също гореше огън, защото виждахме да се издига пушек от горното-отверстие. Канеха Агади да влезе с тях вътре. Понечих да му викна, за да го предупредя, ала се отказах, за да не събудя недоверие у борите. Той се отзова на поканата.

Минаха десет минути, четвърт час, без Агади да се появи. Този четвърт час се превърна в половин, но така и никой не се показваше. Негрите си кютаха в колибите и не излизаха. Огньовете, които вече нямаше кой да поддържа, все повече догаряха. Това будеше подозрения. Защо Агади поне за миг не се подадеше, за да ни посъветва за търпение? Ако продължехме да чакаме, докато огньовете угаснат, щяхме да дадем единствения коз от ръката си. Викнах името на Агади няколко пъти, но напразно. Помолих го да отговори. Тогава гласът му прозвуча от колибата:

— Ефенди, аз съм пленен, защото хората те смятат за Ибн Асл. Те не ми вярват.

— Предводителят при теб в тукула ли е?

— Да.

— Нека излезе заедно с теб. Искам да говоря с него!

Агади не отговори. Минаха няколко минути, после го видях да пристъпва от вратата. Ръцете му бяха вързани на гърба и освен това беше свързан с едно въже, което се губеше във вътрешността на колибата. Можеха всеки миг да го дръпнат вътре.

— Е? — попитах. — Къде е предводителят на борите?

— В тукула. Воат няма да излезе. Аз трябва да те приканя на часа да се отдалечиш.

— А ако не го сторя?

— Тогава ще загърмят по нас. И не си ли тръгнеш, ще дръпнат въжето и ще ме убият.

— А ако се оттеглим, после какво ще става?

— По тоя въпрос ще се посъветват.

— Кога ще чуем резултата от тоя съвет?

— Утре.

— Защо чак утре? Знаеш колко ни е скъпоценно времето. Как и къде ще го узнаем? Да не би да си казал къде е скрита лодката ни?

— Не. Казах, че не мога да опиша точно мястото. Може би все пак ще убедя тия хора, че не си Ибн Асл. Върви си и чакай спокойно до утре. Сега не опитвай да ме освободиш. Това ще означава мигновената ми смърт.

— Ще помисля какво да правя. Но кажи на Воат следното: Ще дойда за отговора още на разсъмване. Разкажи му каквото знаеш за мен и му съобщи, че ще заплати с живота си, ако макар и един косъм падне от главата ти.

Аз се обърнах и се отдалечих с моите асакери, ама не надалеч. Веднага щом светлината от огньовете престана да ни огрява, спряхме. Когато погледнах назад, видях Агади да изчезва във входа на тукула.

— Той е изгубен — рече един от асакерите. — Тия чернилки го смятат за предател, за съюзник на Ибн Асл. Понеже те считат за ловеца на роби, ще се постараят да ни се изплъзнат. Те ще се измъкнат тайно, като преди туй пречукат Агади.

— Че тези хора таят намерението да ни офейкат, мисля и аз. Но ние ще им попречим. Ще обградим бивака.

— Това нищо няма да ни помогне. Бихме могли да застреляме неколцина, наистина, ама не всички.

— Ако борите поискат да се разкарат, всички ще ни застанат пред пушките. Размисли само! Те живеят край реката и сега бивакуват при маийеха. Гората е непроходима. По кой път са дошли насам? Да не би през гората?

— Надали. Негрите са искали да ловят речни коне и навярно риба. Те са дошли по вода.

— Съвсем вярно! Значи знаем какво трябва да правим. Ние не видяхме лодките им. Борите са ги скрили, сигурно недалеч оттук, и то в близост до хипопотамската пътека, тъй като по нея най-лесно се стига да водата. Ако им я отрежем тая пътека, няма да могат да се ометат. Ние сме осем мъже. Това дава четири двойни поста — по един на север, юг, изток и запад от бивака. Ще се разставим по периферията на поляната, за да бъдем по-късно, когато луната се покаже, в сянка. Понечат ли негрите да пробият към някоя страна, то съответният пост ще извика. Ние останалите ще го чуем и ще се завтечем нататък. Това е всичко, което трябва да направим. От калпавите пушкала на негрите няма защо да се страхуваме. Елате! Ще ви покажа местата.

Като обхождахме бавно бивака, аз оставих по посочения начин три постови двойки. Четвъртата се състоеше от седмия аскери и мен. Бях си избрал позицията от юг, защото там хипопотамската пътека водеше към маийех и това бе посоката, в която можехме да очакваме от неговите опит за пробив.

Залегнахме на меката земя. Под палмите беше толкова тъмно, че човек можеше да ни съгледа единствено ако се спънеше в нас. Лагерните огньове изгаснаха един подир друг. Когато и последният изтля, тукулите също тънеха в дълбока тъмнилка. Владееше пълна тишина. Животинският свят също спеше и не полъхваше никакъв ветрец. Животинският свят, да де, ама не всичкият. Хиляди светулки припалваха фенерчетата под ветрилата на палмите и милиони комари се стрелкаха над нас. Само че милите живинки тая вечер трябваше да си правят сметката без нас. В протоците на Горни Нил има именно едно малко водно растение с лещовидни листа, което като че няма никаква миризма, но ако човек го стърка, разпространява един наистина пъклен мирис. Следобеда ние бяхме гребали през една плаваща колония такива водни растения и насъбрали в лодката няколко шепи. При слизането си после всички си бяхме натрили ръцете и лицата с тях. Средството пропъждаше всеки комар, всяка мушица от нас.

Не познавам смрад, дето да прилича на вонята на тоя Ситт джами ел минхар. Щом въпреки това биваше предпочитана пред комарената напаст, толкова повече от един европеец, то човек може да добие представа за страданието, причинявано от тези насекоми. Ако лицето не е защитено с мрежа, то след късо време вече кажи-речи не може да бъде сметнато за човешки лик. То отича от комарената отрова, очите се изгубват под подутините, устните се превръщат в мехури, а носът — в някаква синьо-червена топка. И горко пък на езика, ако на един или няколко комара се удаде да се намъкнат в устата! Той така се подува, че изпълва едва ли не цялата устна кухина, и става неподвижен. Говорът замязва на безпомощно ломотене. На същото дередже са и ушите, чиито входни канали се запушват, така че човек остава глух за дълги часове. Ето как миризмата на споменатото водно растение все пак може къде по-леко да се понесе. А и ние бяхме принудени да прибегнем към него, понеже оставихме противокомарните мрежи в лодката. Те само щяха да ни пречат в това, което бяхме наумили.

Така лежахме на пусия може би в продължение на половин час. Сетне звездите започнаха да избледняват, небето като цяло просветля… луната беше изгряла. Тя прониза от празнините, оставени от палмовите корони, горския мрак с трепкащи сребристи снопове, които примамиха рояци пръскащи искри светулки.

Тогава долових вдясно от нас леко шумолене от прегъвани вейки.

— Чуваш ли, ефенди? — нашепна спътникът ми. — Какво може да е това?

— Промъкват се двама души, при всички случаи негри. Те приближаваха. Ние лежахме странично на пътеката под увивните растения, така че не ни забелязаха. Тук под палмите беше тъмно, но въпреки това различих очертанията на две черни фигури и ми се стори, като че носеха гребла в ръцете. Когато отминаха, шумът се повтори.

— Отново идват неколцина — прошушна аскери. — Ще ги пропуснем ли?

— Да. Борите отиват при лодките. Ако не ги обезпокоим, ще можем да узнаем къде лежат съдовете. В противен случай ще трябва да се мъчим да ги търсим. Но следващите, които дойдат, ще прогоним обратно.

Докато шептях това на войника, двамата чернокожи ни отминаха. Борите се канеха да си дигат чукалата и бяха изпратили тези четирима да приготвят лодките. Заслушах се към бивака, но не чух нищо.

— Ще се промъкна след тях — уведомих шепнешком аскери. — Ти остани да лежиш тук! Дойдат ли други, им викни. Ако не се оттеглят, стреляй по крака на предния. Това ще подейства поне докато се върна.

Изпълзях от скривалището ни и се насочих към маийех. Пътеката нямаше извивки, а водеше право като опънат конец към водата и след като бях изминал известно разстояние, се формира сякаш в далекоглед, през който можех да гледам навън към маийех. Никакъв ветрец не раздвижваше неговата повърхнина. Тя блестеше на лунната светлина като разтопен метал. По брега, между гората и водата, лежеше широка ивица тръстика. От нея стърчеше капанът. Между него и гората видях да се кумят — с гръб към мен — четиримата негри. Държаха гребла в ръце и явно зяпаха нещо във водата на маийех, което аз не можех да различа. Продължих бързо нататък, докато стигнах при изхода на гората. Тогава съгледах, застанал в сянката на последните дървета, предмета, който наблюдаваха.

Беше женски хипопотам, исполинско животно, съдейки по големината на главата. То си играеше във водата, изплуваше и се потапяше, но не позволяваше да се види цялото тяло, когато се издигаше, а само главата и врата. Беше го яхнало едно малко, което имаше височината на нюфаундлендски пес, но беше по-дебело.

Древните египтяни са наричали хипопотама pep, което означава водно прасе, и тялото на грамадното животно наистина има голяма прилика с това на свинята само дето всички измерения са почти в чудовищна степен надминати. Главата не може да се сравни с нищо, защото няма животно, което да притежава подобна глава. Лицето на hippopotamus е несъразмерно широко и плоско. Малките свински очички стоят високо горе. Пастта, съоръжена с яки бивни, може да обхване здрав мъж през средата на тялото. Понеже очите, ушите и ноздрите лежат на една и съща равнина, животното може да държи тялото си скрито във водата и да подава само лице над повърхността, за да диша или се оглежда за врагове, под здравата кожа се намира дебел, полутечен слой мас, който извънредно много облекчава плуването на животното. Грубите, недодялани крака са толкова къси, че при бяг тялото едва ли не се влачи по земята.

Сега животното отново изплува и остави водата да се отцеди от двете страни на устата. После издуха през ноздрите гъст воден прах, замята се насам-натам, отръска малкото, пое го пак и накрая приближи до брега. Там малкото беше отново запокитено. То се заплацика доста безпомощно във водата, достигна сушата и се затътри бавно нагоре по пътеката. Пробяга под капана и спря после да се огледа за старата.

Майката бе държала глава над водата, за да може да наблюдава малкото и в случай на нужда да му се притече на помощ. Сега, когато то се намираше на сигурна, здрава почва, дойде до брега и старата — една могъща, безформена телесна маса, която се измъкна с пръхтене и стичаща се вода на блатистия бряг. Малкото видя майка си да идва и безгрижно се повлече нататък, приближавайки негрите, които предпазливо се снишиха. То не им обърна внимание, защото си нямаше понятие за опасностите, на които е подхвърлено дори едно пълно с грация и чар хипопотамче.

Моето внимание беше насочено изключително към двете животни. Всичко друго за мен беше второстепенно. Така, изглежда, стояха нещата и при четиримата негри. Те не мислеха за лодките, при които бяха изпратени. Виждаха пред себе си само възхитителното печено — макар сега-засега в сурово състояние — и през душите им минаваше дълбок трепет, на който всичко друго бе длъжно да се подчини.

Всеки европеец познава грамадната разлика между прелестната сладост на едно нежно прасенце-сукалче и вече по-обикновената наслада, която предлага свинската пържола. Също така всеки що-годе опитен суданец умее да отличи печеното от хипопотамче от това на някой стар речен кон. А тук крехкото месце щапукаше така удобно към ръцете на чернокожите, че им бе невъзможно да устоят на изкушението. Те скочиха, нахвърлиха се с греблата върху нищо неподозиращото животинче и го повалиха. То изврещя два-три пъти и замря под мощните удари. Аз видях да се задава онова, което трябваше сега да се зададе, а именно отмъщението на възрастното животно.

То чу болезнените писъци на своето малко, изпръхтя яростно и се втурна напред. С една бързина, на която човек изобщо не би сметнал за способна тая безформена камара месо, то се стрелна през капана. При това задейства освобождаващия механизъм и харпунът се стовари… но едвам след животното, защото неговият бяг се бе оказал твърде бърз. Речният кон остана невредим и продължи да се носи към мястото, където лежеше малкото. Там спря и го обърна със зурла няколко пъти от едната страна на другата.

Бяха ли се мислили четиримата негри в безопасност пред старата? Дали бяха смятали, че няма да стигне по-далеч от капана? Ако е било така, те сега се видяха страшно разочаровани. Изпървом застинаха от ужас. Когато старата спря при малкото, те все пак спечелиха време за бягство. Захвърлиха веслата и хукнаха обратно край мен през гората към бивака. В същия миг чух високия, заповеден глас на моя спътник:

— Стой, спри, иначе си труп!

Е, ние бяхме непосредствено един зад друг, но не речният кон зад мен, а аз подире му. Бях се притиснал дълбоко в увивните растения, за да пропусна четиримата негри, и не бях отделил поглед от животното. След като се бе убедило, че малкото е мъртво, то се бе втурнало отново напред, видяло негрите да изчезват сред палмите и полетяло бясно след тях. Бързината, с която това се случи, беше просто невероятна. Същевременно издаваше звуци, неподлежащи на никакво описание. Не бяха сумтене, пръхтене, нито грухтене, реване и все пак всичко това, та и още къде-къде отгоре.

Когато разяреното животно ме приближи, аз останах — не от страх, а от пресметливост. Двете цеви на мечкоубиеца бяха заредени. Можех да ги изстрелям, но бях достатъчно предпазлив да не го сторя. Исполинското животно трябваше да бъде улучено така, че веднага да падне. Само че тук под дърветата нямах сигурна цел, а един речен кон по никакъв начин не притежава много места, на които може да бъде смъртоносно ранен. Отпред не биваше в никой случай да се заема с него.

При профучаването си той ме докосна, съвсем лекичко, ала аз полетях настрани в гъсталака. Съвзех се обаче веднага и хукнах подир него. Каквото сега последва, може по-лесно да се преживее, отколкото да се опише.

Представете си една изрътена от речен кон пътека, която буквално се състои от дълбоки кръгли дупки, пълни с вода. Вдясно и вляво гъсталак. Горе палмовите върхари, които затъмняваха пътеката, а пробиеше ли някъде лунен лъч, то беше само колкото да увеличи несигурността на светлината. Отпред изстрели, викове и крясъци на изплашени хора, от всички страни виенето, граченето, скимтенето, ръмженето, реването и кряскането на дивите животни от девствената гора!

Как съм се придвижвал с такава скорост, тогава не ми бе ясно и толкова по-малко мога да кажа сега. Речният кон се носеше, побеснял, а аз подире му, през дупки и гьолове между стените от увивни растения. Спъвах се в човешки тела, пометени от чудовището, но до падане не стигах. Краката ми едва докосваха земята и все пак запазвах добро дишане. Ето че тъмницата над мен просветна. Пътеката свърши и дърветата отстъпиха назад. Поляната се ширна, обляна от лунната светлина. Вдясно, вляво, отпред се блъскаха припряно, търчаха презглава, катурваха се, препъваха се и се претъркулваха и валяха черни фигури. Пет-шест дълги скока вляво и напред, после спрях. Отправих дулата изотзад под лявото ухо на речния кон и дръпнах спусъка. Изстрелът процепи гората, вторият куршум веднага последва първия. Метнах се наляво в сянката на най-близката колиба, бръкнах с лявата ръка в пояса, където имах патрони, и едва сега се обърнах назад, за да заредя отново и същевременно констатирам какъв успех са имали изстрелите ми.

Животното стоеше, без да се помръдва. Беше зейнало широко паст и даваше да се видят яките, затъпени бивни. Имаше вид, сякаш се канеше да изреве в неудържима ярост, ала пастта си остана занемяла. Източниците на гласа — белите дробове, бяха немощни. Един силен гърч премина бавно по тялото. То се наклони надясно, наляво, напред, отново надясно и после падна тежко на тази страна като отрязан пън. Там остана да лежи замряло и неподвижно, без да помръдне и един от крайниците си.

Междувременно аз бях заредил и приближих предпазливо до главата, готов в случай на нужда, да му пратя още два куршума. Не се наложи. Както се оказа по-късно, първите два бяха проникнали в мозъка и моментално парализирали чудовището. Сега то беше мъртво.

Огледах се. Неколцина убити и премазани лежаха тук и там по земята, иначе жива душа не се мяркаше, но от вътрешността на тукулите чувах гласове. Отправих се към най-големия, пристъпих във входа и попитах:

— Агади, тук ли си още?

— Да, ефенди — отговори той. — О, Аллах, какъв ужас дойде на земята!

— Още ли си вързан?

— Да. Към подпорния дирек.

— Има ли и други тук?

— Мнозина.

— Аз ще ти срежа вървите.

Неговият глас ми подсказа накъде трябва да се насоча. Стъпвайки между и по хора, прескачайки тела, които не виждах, и които търпяха нозете ми, аз се добрах до Агади, прерязах въжето, освободих ръцете му и го издърпах после вън над мегдана. Освен мъртвите и ранените, ние бяхме единствените хора там. Другите се бяха намъкнали от страх в колибите. Виждайки проснатото животно, Агади плесна ръце.

— Ей къде лежи страшилището, в името на Аллах, там лежи то! Ама наистина ли е мъртво?

— Да, аз го застрелях.

Преди да е съумял да отговори, иззад животинския труп прозвуча силният вик:

— Аллах акбар! Тук лежи четириногият шейтан, дето искаше всинца ни да погълне! Той е мъртъв, трябваше да остави своя живот и да умре в греховете си. Нали ти си този, който го застреля, ефенди? Аз лежах проснат до пътя и макар да бе тъмно, видях, че търчиш по петите му.

Говорещият беше аскери, с когото бях дебнал край пътя.

— Сега ние спечелихме играта — извика Агади. — Ти спаси целия бивак, съхрани живота на борските воини, защото тоя звяр щеше да стъпче колибите и всички, които се намират в тях. Сега никой не може да гледа на нас като на врагове и людете ще ми повярват, когато им повторя, че ти не си Ибн Асл. Ела с мен! Искам да кажа на предводителя Воат, че ти си неговият спасител!

— За тая работа моето присъствие май не е нужно. Върви сам при Воат! Нека нареди да запалят отново огньовете. Когато нарежем животното на парчета, всеки бор ще получи също като всеки аскери своя пай. Така му кажи! Междувременно аз искам да се огледам за моите асакери.

Агади влезе отново в тукула. Аскери, който беше с мен на пост, ме придружи, когато тръгнах към шестимата други асакери. Те се бяха държали храбро. Никой от тях не беше напуснал мястото си. Бяха чули крясъците, предупредителните викове и забелязали неразборията, но без да знаят какво означава всичко това, тъй като не разбираха езика на борите. Чернокожите бяха побягнали пред хипопотама и поискали да офейкат от бивака, ала бяха отблъснати от изстрелите на асакерите и после от страх се бяха заврели в тукулите. Вярно, не биваше прекалено високо да оценявам спокойното поведение на моите постове. Ако бяха знаели, че пред тях беснее един речен кон, то и те, макар да бяха устояли така сърцато на чернилките, сигурно също щяха да побягнат.

Аз ги отведох в бивака, без да се питам дали бива да поема тоя риск, защото вече не мислех, че може да ни застрашава някаква опасност. Ето защо заповядах на моите войници да запалят два големи огъня в близост до хипопотама, за да може той да окаже на тяхната светлина своя ефект.

Докато те изпълняваха заповедта, аз наблюдавах борите. Те запалиха огньовете си и завлякоха при тях убитите и ранените от речния кон. Бяха доведени и всички, които бяха тръгнали по пътеката към капана. Като цяло четирима мъже бяха мъртви и осем ранени, повечето тежко. Всичко това се вършеше по начин, сякаш нашето присъствие беше съвсем естествено. Когато мъртъвците бяха отнесени настрана, а ранените — подслонени в един тукул, преводачът дойде, съпроводен от един чернокож, който ми бе представен като шейк Воат. Аз можах да разгледам мъжа на светлината на горящите огньове. Беше на средна възраст. Лицето му беше кажи-речи напълно черно, но в чертите не се забелязаха характерният негърски отпечатък. Като почти всички представители на народа динка и той беше остригал косата си, оставяйки само по средата на темето нещо като скалпов кичур. Също и споменатата при описанието на преводача татуировка беше налице. Тоалетът му се състоеше от синя ленена роба, която му стигаше почти до петите. Тя беше притегната в кръста с един ремък, в който бяха втикнати един стар пищов и един нож. В ръката си Воат носеше дълга, едноцевна арабска кремъклийка. Той ми направи един дълбок поклон и ме огледа с любопитни очи, при което лицето му стана забележимо по-любезно.

— Не, ти не си Ибн Асл. Сега го виждам.

Той си служеше с езика на своето племе, така че Агади трябваше да ми преведе думите. По тоя повод ще спомена, че и по-нататък всеки разговор с него или някой от хората му се провеждаше с помощта на Агади.

— Познаваш ли лично този мъж? — попитах го аз.

— Да. Веднъж го видях долу при Мокрен ел Бохур[2].

— В такъв случай ти действително можеш да разпознаеш дали аз съм този негодяй, или не.

— Одеве, когато стоеше до нашия бивак, не можех ясно да различа лицето ти и понеже знаех, че Ибн Асл възнамерява поход за роби, трябваше да бъда предпазлив. Сега обаче те виждам толкова близо до себе си и вярвам на думите на Агади. Кажи ми как мога да ти благодаря!

— Това, което сторих, не се нуждае от благодарност. Най-много да те помоля за една услуга. Ние имаме необходимост от волове за яздене и носене на нашия багаж.

— Значи е вярно, че Ибн Асл иска да потегли срещу гохките?

— Той е вече на път. Аз знам, че те принадлежат към твоето племе, и ето защо се надявам да не ни откажеш своята помощ.

— Те са наши приятели и сродници и наш дълг е да ги подкрепим. От колко волове се нуждаеш?

— Приблизително двеста. Можеш ли да събереш толкова, и то бързо?

— Ако искаш още утре по пладне можеш да имаш хиляда, защото ние сме много богати откъм говеда, по-богати от другите племена, които имат села по тази област. Двеста ще ти са твърде малко.

При тези думи Воат ме погледна с усмивка, сякаш таеше някаква приятелска задна мисъл.

— Защо? — попитах, изпълнен с очакване.

— Защото двеста вола не биха могли да откарат всичките войни, които ще потеглят. Щом чужди войни се подхвърлят на такива лишения и опасности, за да помогнат на гохките, то за нас е невъзможно да останем у дома си. Аз ще сбера двеста от моите хора и ще потегля заедно с вас.

Нищо не можеше да ми е по-приятно от това предложение. То беше далеч повече, отколкото можех да очаквам. Ето защо отвърнах зарадван:

— Вие ще ни бъдете много добре дошли! Ние по никой начин не се страхуваме, наистина, от Ибн Асл, но на човек повече сили никога не са му излишни. Само се пита за колко време ще свикаш двестате бойци.

— Рейс Ефендина кога ще пристигне с хората си?

— Смятам, че утре по свечеряване ще е тук.

— А аз мисля, че той после няма да може веднага да потегли, ами ще трябва да изчака до другото утро. При това положение няма да е нужно да губи време заради нас, защото аз още сега ще разпратя вестители, за да съберат до обяд моите войни. За да не се налага заради прехраната да се задържаме с лов, ще си изпечем достатъчен запас от храна. С тая работа нашите жени и момичета до утрото ще са готови. Позволи ми да се отдалеча, за да дам заръката на пратениците!

Той свика хората си. После шестима от тях бързо потеглиха да изпълнят указанията му. Тръгнаха към брега, защото щяха да изминат пътя с лодка, а останалите ги съпроводиха, за да донесат младото хипопотамче. Понеже и аз отидох с тях, видях, че чернокожите действително бяха скрили ладиите си в близост до хипопотамския капан.

Когато се върнахме в лагера, малкото също беше насечено. После започна печенето. Аз седнах с моите асакери до един от огньовете и предводителят на борите зае място при нас. Той се радваше на готвения боен поход и аз от всяка негова дума схващах, че в негово лице ще имаме един храбър съюзник.

Борите вече бяха вечеряли, ала въпреки това се нахвърлиха върху хипопотамското печено, сякаш бяха примрели от глад. Какви количества месо може да погълне един такъв негър, човек си няма представа. Вярно, аз също си похапнах здравата и голямото парче език, което си бях взел и от което нищо не остана, ми се услади много, ама изяденото от тези хора и начинът им на ядене ме доведе до изумление. Те си режеха дълги, дланообразни късове, поднасяха ги, отметнали глава далеч назад, с лявата ръка над отворената уста — горе-долу както неаполитанските лазарони ядат макароните си, захапваха ги и отрязваха после с десницата отделните хапки досами зъбите. Лапаха ли, лапаха по тоя начин, додето най-сетне нищо повече не можеха да поемат, а търбусите им така дебело се бяха издули, че почти ме хвана страх за тях. После пропълзяха в тукулите си да спят. Ранените бяха също така буквално натъпкани с месо, за което европейският лекарски свят сигурно би поклатил колективно глава. Аз предпочетох да спя под открито небе и наредих да вземат от лодката ни мрежите против комари. Увихме се в тях и се отдадохме на почивката, без да считаме за нужно да поставим за нашата сигурност някакъв страж. Толкова голямо бе доверието, което предводителят на борите ми бе влял.

На утрото бяхме разбудени от крясъците на птиците, населяващи гората. Чернокожите бяха вече будни и седяха край огньовете, за да… ядат отново. Ако тези войни бяха храбри и срещу врага, както тук при яденето, то Ибн Асл беше безвъзвратно изгубен.

Предиобедът беше прекаран в заниманието да се напече един запас от месо по такъв начин, че да не се развали толкова бързо, както в сурово състояние. Междувременно се върнаха вестоносците, изпратени до шест различни села, и доложиха, че воините щели да бъдат тук по пладне, като откарат воловете на една малка степ наблизо. Там по-късно щели да отидат и жените с провизиите.

По обяд се появи един чернокож и донесе вестта, че воините били пристигнали с воловете. Воат поиска да ги споходи и аз трябваше да отида с него. Не беше изключено Рейс Ефендина да пристигне по-рано, отколкото бях разчел. В този случай се касаеше да се погрижа той да ни намери. Ето защо изпратих нашата лодка с четирима гребци и един кормчия да пристанат до нилския бряг вън пред маийех и ако рейсът дойде, да го доведат. После придружих главатаря до степта. Агади тръгна с нас, понеже се нуждаех от него като преводач.

След като бяхме крачили през гората приблизително четвърт час, достигнахме степта, която поради близостта на водата бе покрита с гъста тучна трева. Там се намираха двестата воини с ездитните си волове и подкарвачите, които бяха докарали останалите говеда. Борите имаха здрави черни фигури, облечени само с кожена препаска. Оръжията им без изключение се състояха от ножове, достатъчно здрави, за да могат да си проправят път през увивната растителност, и дълги стари кремъклийки, с които тези хора обаче, както по-късно разбрах, доста добре умееха да боравят. Воловете бяха яки и добре охранени, с по-изящни форми и линии от нашите. Очите им гледаха умно и разсъдливо и по време на нашия поход не се яви ни един-едничък случай на твърдоглавие, както това толкова често се наблюдава у нас. Аз намерих техния вървеж за лек и пъргав. Този, който по-късно яздих, се подчиняваше и при най-лекия натиск, понасяше напреженията, без да се уморява, и не прояви непокорство нито един-единствен път.

Тук имаше в наличност далеч над четиристотин такива животни. Товарните волове носеха от всяка страна или ликов кош, или голяма глинена стомна. Кошовете бяха предназначени за приемане на здравите предмети, а стомните — за превозване на питейната вода, тъй като водата на блатата, на които щяхме да се натъкваме по пътя си, не беше годна за пиене. Определените за предводителите ездитни волове носеха на гърба си своего рода седло и имаха на носа, както и всички останали, две халки, за които бяха закрепени поводите.

Повелителят на борите дръпна на хората си една реч, която за съжаление не разбрах. Както ми каза преводачът Агади, той им съобщил причината, направлението и целта на нашия поход и ги призовал към храброст. Те отговориха с крясък, който много вероятно трябваше да има смисъла на нашето „Да живее!“ или „Ура!“. После Воат ги накара да минат пред мен първо пешком и след това яздешком. Тая процедура трябва да бе „преглед на войските“. Те ми направиха много добро впечатление и само Стария Десауец им бе нужен на тия негри, за да ги приучи да вървят в крак. Каквото им липсваше в друго отношение, те напълно компенсираха с лютите физиономии, които кривяха. Ако се съдеше по тях, то сега имах пред себе си, както би се изразил Селим, най-храбрите герои във всемира.

Когато парадът свърши, ние се върнахме в бивака. Войните останаха в степта, тъй като при нас сред дърветата нямаше място за тях. Но известен брой трябваше да ни придружат, за да си вземат месо. Че от него имаше достатъчно налице, човек може да се сети, ако кажа, че убитият хипопотам бе имал дължина почти четири метра.

Бележки

[1] мишви хусан ел бахр — хипопотамско печено (Б. а.)

[2] Мокрен ел Бохур — езерото Но (Б. а.)