Карл Май
Роби на позора (11)

Глава 11
Рандеву

Когато се раздели с другите, Макс Холм бе изпълнен от вътрешно задоволство, каквото рядко бе изпитвал в живота. Той беше направил своето — Елън Стартън да отмъсти на враговете си — и беше убеден, че планът му ще успее.

След това си помисли за клетия Вернер. Сърцето го подтикваше да му съобщи, че ще види отново свободна невинно осъдената си дъщеря. Не беше необходимо да му издава нищо повече.

По пътя към театралния слуга мина край кафето, в което бе седял с разсилния от редакцията и мосю Жан. Лежането в снега, покрит само с един чаршаф, му беше вдървило крайниците и той реши първо да си вземе чаша грог.

При влизането си се учуди немалко, като видя на една маса да седи именно този, при когото искаше да отиде — театралният слуга.

— Добър вечер, Папа Вернер! — поздрави, настанявайки се при него. — Та това е направо чудо невиждано!

— Кажи-речи, скъпи ми хер Холм! Аз от дълги години не съм отивал да пия нещо, което, естествено, означава на своя сметка. Днес се наканих за първи път да изпия една чаша истински китайски чай… за двайсет кройцера! Ммм! — Поднесе, примлясвайки, чашата до устата.

— Прахосник! — пошегува се Холм.

— Охо! Мога да си го позволя!

— Наистина ли? Може би и на вас щастието се е изпречило из един път?

— Както го възприеме човек!

— Да не сте получили увеличение на заплатата?

— О, уви! Точно обратното — изхвърлиха ме, мой добри, млади приятелю.

— Не може да бъде!

— Да, инцидентът лично дойде у дома.

— Значи е видял жена ви.

— Да, и това му послужи като благовиден претекст за моето уволнение. Реално погледнато обаче е виновна само моята Емили.

— Как така?

— Тази вечер играха „Звездата на харема“. Артистката, изпълняваща ролята на любимката на султана, се бе разболяла и моята дъщеря трябваше пред хиляди очи да лежи гола-голеничка на сцената.

— Тя не го стори?

— Не, опазил Бог. И ето защо ме изгониха. Сега съм без хляб, място и работа.

— И въпреки това пиете китайски чай, който струва двайсет кройцера?

— Не въпреки, а именно затова! Искам да ядосам нещастието. Точно защото не мога да печеля пари, ги изхвърлям през прозореца!

— Вие сте един много лекомислен човек! — засмя се Холм, който се радваше да го види най-после в добро настроение.

— Да, наричайте ме лекомислен! Вие сте напълно прав. Прахосвам си аз парите за деликатеси, а пък ви дължа четиринайсет гулдена!

— Е, е, не беше казано в тоя смисъл!

— Зная, но който пие китайски чай, трябва да може да плати и дълговете си. Заповядайте, и то с най-сърдечни благодарности!

Той извади портфейла си и сложи пред него четиринадесет гулдена.

— Папа Вернер, какви ги мислите! — реагира Холм.

— Вземайте ги, вземайте ги!

— Нямам необходимост от тях!

— Но аз ви ги дължа!

— Има време!

— Остава достатъчно и за мен!

— Това ме радва! Сутринта не можехте да го кажете. Наистина трябва да сте изкарали късмет!

— Да, аз станах половин крез.

— Как така?

— Изтъргувах дъщеря си.

Каза го само на шега. Нямаше си и представа, че това си е било сериозен пазарлък.

— Трябва да ми обясните!

— Е, тя се глави и получи чудесна предплата.

— И колко, ако смея да запитам? За да можете да ми дадете четиринадесет гулдена, то авансът, който Емили е получила, трябва да е значителен.

Когато старият назова сумата, Макс не съумя да скрие удивлението си. Отбеляза:

— Много необичайно! При кого се хвана на работа?

Вернер осведоми как е била назначена дъщеря му. Холм бе обхванат от подозрение към цирковия директор, но не позволи старият да го забележи, за да не му вдъхне страх и безпокойство и да му помрачи доброто настроение.

Докато още бъбреха на тази тема, пристигна нов гост. Като съгледа Холм, той го поздрави с фамилиарност, примесена с респект.

Беше още млад, може би едва прехвърлил двадесетте, нисък и тантурест, с огненочервена коса и по момичешки бял като сняг. По пълното му лице бе изписан израз на неуморна закачливост. Още като го видеше, човек, не можеше да не си каже, че този млад човек много обича да погажда забавни номера.

Холм му махна да дойде и каза:

— Не искате ли да седнете при нас, скъпи Хаук?

— Ако разрешите, на драго сърце!

— Господата може би се познават?

— Поне аз познавам хер театралния слуга Вернер.

— И аз май съм чувал името ви — рече споменатият.

— Мой колега — поясни Холм. — Нали знаете, че досега свирех за танци?

— Да, да.

— Е, хер Хаук е нашият тимпанист и същевременно веселякът на оркестъра. Той има повече трилери и фанфари в главата, отколкото на нотния лист и ако се ползвате с благоразположението му и искате да му доставите голяма радост, просто му дайте възможност да извърти някой тъп номер. Той със сигурност ще го направи.

— О, възможности има, но липсва материал — отбеляза ей така между другото Вернер.

Холм обаче веднага се залови за думата и попита:

— Какви възможности имате предвид?

— Хм. За такива неща не се говори.

— Ние няма да го раздрънкаме!

— Зная. Имах предвид театъра.

— Да, там има множество гнили места.

— Да можех само веднъж да отиграя на някой от тези господа някакъв номер, ама порядъчен! — въздъхна Вернер. — Какво удоволствие бих изпитал!

Тимпанистът се подсмихна с превъзходство и каза:

— Който наистина иска да го стори, винаги ще намери случай и материал.

— Тоя интендант, балетмайсторът, клакьорът, капелмайсторът, това са все…

— Стой! — вметна бързо Холм. — Вие споменахте клакьора, онзи Леон Стодижел. Тук ми хрумна една идея, една великолепна идея!

— Някоя дивотия? — запита Хаук, изпълнен с очакване.

— Да.

— Включете ме веднага!

— Ще видим. Я ми покажете ръцете, зъбите, ушите си! Така! Задоволително!

— Ама това звучи точно така, сякаш се каните да ме отведете на пазара за роби като харемски пазител.

— Ще има нещо от харема.

— По дяволите! Възбуждате любопитството ми!

— Я кажете, Хаук, яли ли сте някога през живота си стриди?

— Леща да, но стриди още не.

— Хайвер?

— Не съм се осмелил!

— Шампанско да сте пили?

— Най-голямата ми наслада досега е била изкипяло мляко. По-високо не съм стигал.

— Хмм! Не бихте ли желали някой път да опитате?

— Веднага съм готов! В устата ми се стече цяла локва, а пък вие само се шегувате.

— Не. Каня ви с цялата си сериозност и искреност на една супе за трийсет, петдесет, че и повече гулдена. Зависи изцяло от таланта, който ще проявите.

— Вашата личност се ползва с добро име, хер Холм! Знаете, че дълбоко ви уважавам, защото не сте някой обикновен колега и кръчмарски музикант. Но я ми кажете, моля, под секрет, да не сте нещо мръднали, а?

— Не.

— Или в главата ви се въртят морски змии?

— Също не.

— Да оставим тогава тази тема.

— Защо?

— Вие не говорите сериозно.

— Давам ви честната си дума, че нещата стоят точно така, както казвам!

— Всички дяволи! Сега наистина не знам къде съм и какво да мисля!

— Мислете за една изискана вечеря! Първо пристига триеска рибена чорба или нюйоркска костенуркова супа. Включвате ли се, или не?

— Ще мета риби и костенурки наред.

— След това бива поднасяно гъска, патица, заек, сърнешка плешка, еленско печено, пържола от дива свиня, рейнска сьомга, печено филе, ротсбиф, накратко казано, всичко, което пожелаете, студено или топло, в голям избор.

— Още отсега предвкусвам леденостуденото и току-що сваленото от огъня.

— Към това — всички видове вина, на които се спрете.

— Да не искате да ме експедирате в „Лапландия“, където се лапа наготово?

— Не, а само до „Белвю“.

— Чумата го взела, там имало изфинена кухня, както съм чувал. Не съм я виждал, наистина, и още по-малко вкусвал.

— И всичко това ще го имате безплатно.

— Така ще си бъде и по-редно.

— Дори ще бъдете взет с екипаж.

— Сега вече не се познавам.

— И лично от съдържателя ще бъдете обслужван.

— К’ъв изискан тип съм само! Но нещо, нещо все пак трябва да се иска от мен!

— Това действително е вярно.

— Ее, и какво е то?

— Няколко прегръдки и може би няколко целувки.

— Гръм и мълния! Бива ли си я?

— Малко над петдесет лазарника.

— Пфу, дърта чума!

— Е, за една такава вечеря човек все ще го превъзмогне!

— Правилно! Само да не вземе да ми яде чесън преди това.

— И през ум няма да й мине.

— Тогава ще сторя каквото мога. Само по време на лапачката да ме остави на мира.

— Вие все говорите в женски род, драги ми Хаук, но това не е „тя“.

— Че какво тогава?

— „Той“.

— Това не е възможно!

— Напротив, възможно е!

— И аз трябва да прегръщам и целувам някакъв тип?

— Не.

— Ами нали така казахте!

— О, не! Вие няма да правите нищо. Трябва да проявявате търпимост. Нито ще прегръщате, нито ще целувате, а вие ще бъдете прегръщан и целуван.

— От един петдесетгодишен дъртак?

— Да.

— Не ми се сърдете! Това надминава и кукления театър. Защото, че си правите само майтап, вече не вярвам, откак ми дадохте думата си. А вие имате навик да я сдържате.

— Може би ще проникне лъч светлина в духовната ви тъма, ако ви запитам обличали ли сте се някой път като момиче?

— О, дори често! За карнавалите. Телосложението ми е такова, че бих могъл и деколтиран да ходя. Имам необходимата фигура за женски клоун.

— Чудесно! Какви са ръцете ви?

— Пълни и закръглени като на Мелузина.

— Ами гласът?

— Нямайте грижа! Имам фамозен фалцет, който звучи като естествен. Освен това човек може да залага само на шепненето. Но, я кажете, цялата работа не намирисва ли, сякаш трябва да се явя на тая славна супе преоблечен като дама?

— Така е наистина.

— Знаменито, знаменито! Започвам да разбирам! Трябва да се вземе на майтап някой дърт глупак?

— Познахте!

— Който е поканил някаква повлекана на бляскава вечеря?

— Точно така.

— И аз трябва да се явя на мястото на тая красавица?

— Притежавате удивителна ясновидска дарба.

— О, моите консуматорски възможности са още по-удивителни. Но кажете — няма ли опасност в тая работа?

— Ни най-малка.

— Да не ме пипнат за яката?

— На никого няма да хрумне. Тъкмо обратното, въпросният ще бъде радостен, ако работата не се разчуе.

— Мога ли да попитам за името?

— Да. Папа Вернер също ще се почувства заинтересуван. Става дума за балерината Леда… А, чухте ли за утрешния конкурсен танц, Хаук?

— Да. Зная всичко.

— Добре. Мосю Леон Стодижел поставя цялата си тайфа на разположение на Леда и никой от хората му не бива да ръкопляска на американката.

— Интригантът!

— В замяна Леда е трябвало да му обещае да прекара с него един любовен час.

— Кога?

— Утре непосредствено след представлението. За тази любовна авантюра е поръчана спомената вечеря в „Белвю“. Стодижел и Леда смятат да пристигнат там с екипаж около единадесет часа.

— И аз трябва да се явя на мястото на Леда?

— Да.

— Кой измисли плана?

— Току-що ми се завъртя в ума.

— Дяволски ми се ще да натрия носа на дъртия Стодижел! И на драго сърце бих му изиграл тоя номер, но ми се струва все пак доста рисковано.

— Какво му е опасното?

— Ако направи донесение срещу мен, ако подаде оплакване!

— И през ум няма да му мине. Неговата жена не бива и понятие да си има за тази супе. А тя непременно ще разбере, ако той се залови с вас. По-нататък трябва да държи сметка и за публиката. Представете си скандала, ако се разчуе, че мосю Леон Стодижел е имал един сладък тет-а-тет за шейсет гулдена с… един тимпанист!

— Това е вярно. Мисля, че ще ми даде и бакшиш, само и само да си държа устата затворена.

— Определено, Обзалагам се, че ще го направи.

— Ще има и друго възражение.

— Какво?

— Та нали веднага ще види, че не съм дама и още по-малко Леда. Иначе би следвало утре да е направо кьорав.

— И той ще бъде такъв, поне в определено отношение. Аз забравих да спомена, че никой не бива да знае кои са двамата. Ето защо те ще носят маски.

— Мътните го взели, идеята никак не е лоша.

— Всъщност ще бъдат полумаски и по време на яденето няма да бъдат сваляни. Обслужващият ги съдържател също не бива да ги познае. Но той вече знае кои са.

— Вие ли му ги издадохте?

— Да. Едва когато той се отдалечи, сиреч след гощавката, Стодижел ще поиска отстраняването на маските, тъй като вече ще бъде време прелестите да излязат на сцената. Ако решите да се нагърбите с тази роля, сигурно ще получите и една прилична гратификация.

— От кого?

— От княз Дьо Бьофур.

— По дяволите! Познавате ли го?

— Много добре.

— И той ли е замесен?

— Да.

— Хм, щом участва и той, действително няма от какво да се опасявам. Работата ми е съвсем по вкуса: отбрано ядене, изискани питиета, изтънчено обслужване, специална гратификация и, което е най-важното — невероятната щуротия, която самият аз ще извърша. Така че страшно ми се иска да кажа „Да“, ама… откъде да се снабдя с необходимия дамски тоалет?

— Ще се погрижим за това. Че ще погодим номер на Стодижел, и то точно на тази вечеря, князът знае, но за настоящия ми план си няма никаква представа. Утре сутринта ще поговоря с него по този въпрос. Дотогава и вие имате време да обмислите искате ли да се включите в играта, или не.

— Хубаво! Но смятам, че ще искам. Кой знае дали през целия ми живот някога ще ми се отвори пак възможност за такава смехория и такава префинена вечеря. Такова нещо човек не бива да остави да отмине неизползвано. Аз всъщност дойдох тук, за да хапна нещичко, но сега няма да го направя. На обяд ядох малко и сега директно до утре вечер ще гладувам. Иде ми да издрънкам едно гърне с алое и майчин лист, та да се прочистя от край до край. Тогава тоя хер барон Дьо Стодижел ще види как може да нагъва мадмоазел Леда. Ще си помисли, че е поканил на ядене цяла рота гвардейски кюрасири.

Беше обсъдено още едно-друго, после Вернер се накани да си тръгне. Холм заяви, че ще го придружи донякъде.

Когато после вървяха бавно по улицата, той каза на стария:

— Вие мислите, че с днешното назначение на дъщеря ви ви е сполетяло щастие, и аз в никой случай не искам да го оспоря. Но имам едно известие за вас, което без съмнение съдържа едно много по-голямо щастие за вас и цялото ви семейство.

— Какво е то? Говорете, скъпи хер Холм!

— Аз съвсем тихомълком поработих за вашата Лаура.

— О, наистина ли?

— Да. Имах известен успех.

— Боже Господи! Това действително би било едно голямо, голямо щастие!

— Дори храня надеждата, че много скоро ще видите отново дъщеря си!

— Едва ли!

— Защо?

— Тя не е молила за милост.

— Това е напълно вярно. Тя не се нуждае от милост.

— И въпреки това казвате, че е възможно в скоро време да я видя свободна?

— Да, това казвам.

— Тогава нейната невинност трябва да бъде доказана!

— Аз мисля, че ще ни се удаде да приведем това доказателство. Не знам дали мога да ви поверя нещо по-определено, скъпи ми Папа Вернер.

— Направете го, о, направете го!

— Но трябва да си мълчите, безусловно да си мълчите, поне до вдругиден.

— С удоволствие, о, с удоволствие! Заклевам ви се с всички свети клетви, че никой няма да узнае думица от мен!

— Добре! Тогава знайте, че преди малко намерихме детето на Лаура!

— Господи, спасителю мой! И къде беше?

— Това е отделен въпрос. Открихме също коя е майката на умъртвеното момиченце, чиято смърт е изпратила вашата дъщеря в затвора.

— Коя е тя?

— По този въпрос също по-късно. Аз искам само още под секрет да ви съобщя, че преди малко вече бяха арестувани във връзка с тази работа две много опасни лица. Повече не мога да ви кажа.

Старият улови ръцете на Холм и попита:

— Значи наистина ми давате надежда, че в най-скоро време ще видя дъщеря си свободна и с възстановена чест?

— Давам ви не само надежда, а дори гаранция. И думите ми си имат своето основание.

Сълзи бликнаха от очите на Вернер. И преди Холм да е съумял да попречи, старият целуна ръцете му и заговори, прекъсван от хлипове:

— Бог да ви благослови хиляди, хиляди пъти, хер Холм, за радостта, която ми доставихте с тези думи. Аз не мога да ви се отплатя!…

Когато княз Дьо Бьофур се прибра вкъщи, нареди Петерман веднага да отиде при него. Външният вид на последния за кратко време бе претърпял изключително голяма промяна. Отпечатъкът на страдание и аскетизъм беше изчезнал. Очите му бяха възвърнали блясъка си. Стойката му беше станала стегната, походката — еластична. Когато застана сега пред княза, по оживеното вече лице бе изписано благоговение, любов и преданост към неговия нов господар. Последният заговори:

— Досега аз грижливо отбягвах да разбутвам вашето минало и тайните, които лежат скрити в гърдите ви. Но днес имам много сериозен повод да наруша това мълчание. Че вие сте осъден невинен, че сте се жертвали, съм убеден. Склонен ли сте безчестието да остане да тегне върху вас?

— Аз няма да направя и най-малката постъпка за оправдаването си, макар една личност, чийто дълг е да ми възвърне честта, вече да не си спомня за този дълг.

— Аз не мога нито да похваля, нито да порицая вашето решение. Но трябва да ви питам дали искате да наложите същото мълчание и бездейност на тези, които са благоразположени към вас и вашето дете.

— Само моите ръце са вързани. Но доброжелателството на други не мога, не бива и не искам да отхвърлям.

— Това е достатъчно, скъпи Петерман. Виждали ли сте отново някоя си Вартенслебен?

— Да.

— Аха, значи все пак! Ще отидете ли утре на балета?

— В никой случай!

— Това беше, което исках да знам. Благодаря!

* * *

На другото утро още преди князът да е излязъл от палата си, му бе доложено за Макс Холм. Той идваше, за да получи необходимите за деня инструкции, и използва възможността да спомене вчерашния си разговор със забавния тимпанист.

По време на разказа по красивото лице на княза плъзна лека усмивка. После се занимаха по-обстойно с темата.

А когато Макс Холм напусна по-късно палата, си подсвиркваше тихичко като човек, изпълнен с радостно очакване.

Той насочи крачки към известното му жилище на тимпаниста.

Този всъщност беше частен писар, но тъй като перото му се оказа недостатъчно плодоносно, беше решил да се малтретира покрай другото с тимпани. Нямаше роднини и живееше под наем у една стара вдовица.

Когато Холм влезе, той седеше на масата. В едната ръка държеше някаква кесия, а с другата бърникаше с лъжица в една пълна с брашно паница.

— Добро утро, драги Хаук! — поздрави Холм.

— Сервус, хер Холм! Хубаво, че идвате!

— Отспахте ли си?

— Не особено.

— Защо? Страдате от нечиста съвест?

— Да и не. Не можах да спя, защото все за днешната вечеря си мислех. Обмислях работата оттук и оттам дали е редно или не да се погоди номер на тоя Стодижел.

— И резултатът?

— Ту нещо ми подсвирваше примамливо като пиколо, ту съвестта избумтяваше като голям барабан, ала накрая аз скастрих бумтенето и реших да приема предложението ви. Но вие ясно го виждате и без да ви го казвам.

— От какво?

— От това на масата.

— Как тъй?

— Е, тук виждате пълната с кнедли чиния, която хазайката снощи ми беше запазила, а тук лежат трите хлебчета от тази сутрин. Не съм ял, за да мога довечера хубавичката да се натъпча.

— А какво разбърквате там?

— Най-фино бяло пшеничено брашно номер едно.

— А какво има в кесията?

— Цинобър, а може би и само глина, защото струва само два кройцера.

— И за какво е тая работа?

— По дяволите! И питате? Печен щъркел да ми бяхте поднесли… ама с хрупкаво докарани крака… нямаше да се удивя толкова! Довечера трябва да се преоблека като момиче, дори като танцьорка, а вие ме питате за какво ми е брашното и боята! Я погледнете тая кърпа!

Кърпата за лице беше неописуемо набрашнена и начервена.

— Какво правите всъщност? — попита Холм.

— Проби.

— Гримьорски?

— Естествено! Че какви иначе? Та нали довечера трябва да бъда възможно по-красива! Пудрата ми идва твърде скъпа, затова взех пшеничено брашно, а с два кройцера за червено вероятно ще се оправя.

— Глупости! За всичко ще се погрижим по друг начин. Аз ще ви заведа при едни познати, където ще намерите всичко, от което се нуждаете. Ще дойда да ви взема точно в шест.

— Дяволите го взели! Ставам любопитен! Кои са всъщност хората, при които ще ме заведете?

— Стари, достопочтени хора. Казват се Бранд и живеят на „Зигесщрасе“. Но по-късно не бива да бъдат споменавани във връзка с този майтап.

— Ами аз?

— Какво вие?

— Ако нещата се развият зле, май сам ще трябва да си отнеса кожата на пазара, а?

— Не. Давам ви пълна гаранция.

— Вие? Хмм! Моите уважения, хер Холм, но вие не сте всемогъщ. Ако тоя добър мосю Леон Стодижел ме пипне за яката…

— Да не би да се страхувате от него?

— Да се страхувам? Не ми и хрумва. Ако поиска да ми посегне, зле ще си изпати. Но какво ще стане, ако подаде оплакване срещу мен?

— Няма да го направи!

— Кой може да е сигурен! Такъв тип е способен на всичко. Ще можете ли и тогава да гарантирате за мен?

— Аз не, но князът.

— А, вие сте говорили с него?

— Да.

— Били сте вече у тях?

— Да. Той ви праща тези десет гулдена и нареди да ви предам, че довечера след изпълнение на задачата ще получите още толкова!

— Нима и той ще дойде?

— Не вярвам. Но аз при всички случаи съм там.

— Това е достатъчно. Но как ще отида до „Белвю“!

— Клакьорът ще ви вземе.

— И откъде?

— От театъра.

— Да го отнесат мътните! Тук вече я втасах!

— Не берете грижа! Моят приятел Вернер ще ви вземе от Бранд и ще ви закара на самото място. Други въпроси да имате?

— Не, благодаря засега.

— Тогава до скоро виждане! Предстоят ми и други задачи.

Излезе и се отправи към жилището на балетмайстора. На позвъняването му отвори жената на споменатия.

— Какво желаете? — осведоми се тя.

— Мога ли да говоря с хер балетмайстора?

— Искате да кажете хер живописеца и балетмайстора, моя мъж?

— Да.

— Ще видя.

Затвори му вратата под носа. Когато се върна, открехна я само до процеп и извести:

— Той е зает.

В следващия миг вратата отново бе заключена.

— Сърцата жена! — промърмори на себе си Холм. — Но ние няма да се оставим да ни изгонят!

Почака известно време и отново позвъни. Вратата се отвори и сега той сложи крак между нея и страничната подпора.

— Какво искате? — попита жената.

— Да се видя с хер балетмайстора.

— Искате да кажете хер живописеца и балетмайстора, моя мъж?

— Да, разбира се.

— Не бяхте ли току-що тук?

— Преди две минути.

— И аз ви отпратих?

— Да.

— И вие въпреки това пристигате пак?

— Не.

— Не? Та нали стоите тук!

— Аз въобще не съм си тръгвал!

— В такъв случай сега си вървете! Нямам време да излизам на всяко позвъняване през две минути, а моят мъж има толкова много работа, че не може да се откъсне и за един-единствен миг.

— Не е необходимо да го прави.

— Ами?

— Та нали аз ще отида при него, няма той да идва при мен.

— Това е все едно и аз за последен път ви казвам, че той няма време.

— Е, тогава ще си вървя, но ще се разкайвате!

Последното я фрапира.

— Ще се разкайвам? Как така? — попита.

— Той нали рисува портрети?

— Направо да ти проговорят!

— Действително съм чувал, че бил голям, много голям художник. Трябваше да му поръчам един портрет.

— На кого?

— Това всъщност е тайна, но ще му донесе много, много пари.

Тези думи подействаха. Тя направи дълбок поклон и каза:

— Моля, няма ли да влезете?

— Мислех, че не бива?

— Простете! Заблудих се. Малко съм късогледа и помислих… помислих… помислих, че сакото ви е по-скъсано. Ама сега виждам, че вие сте един изключително порядъчно облечен хер. Елате!

Той се отзова на поканата. Вътре тя поднови атаката си.

— Значи не бива да издавате тайната?

— Не.

— Но на моя мъж все пак ще я кажете?

— Действително.

— Е, та нали аз съм му жена! Мъжът и жената са едно цяло. А ние двамата, аз и той, сега сме дори едно сърце и една душа. При това положение мисля, че каквото знае той, мога да науча и аз.

— Хм! Ако бях сигурен, че можете да мълчите…

— Като гроб! Дори излизам по мълчание извън пределите на гроба!

— Вярвам, особено в последното.

— Хайде тогава, моля, моля!

— Е, ще рискувам! Имена няма да споменавам, тъй като това действително ми е строго забранено, но ще се осмеля все пак да споделя с вас, че вашият съпруг трябва да изготви портрет на една много висока княжеска особа.

— Господи Исусе! Висока…

— Да.

— Княжеска…

— Да.

— Значи от аристокрацията?

— То се подразбира!

— Дама?

— Да.

— Елате, моля! Бързо, бързо!

Завтече се към вратата, която водеше към вътрешните стаи. Той отклони:

— Моля да не го безпокоим! Той няма време.

— О, той има, много време има! Само елате!

Хвана го за ръката и го повлече. При вратата на ателието се ослуша първо известно време, после отвори тихо и каза с умолителен тон:

— Скъпи мъжо!

Той не отговори.

— Скъпи Артур!

Той и сега премълча, но се прокашля.

— Миличък!

Сега се обади най-сетне с предупредителен тон:

— Но, любима?

— Какво правиш?

— Рисувам.

— Все още портрета на Прозерпина?

— Да, мила ми Аврора.

— Мога ли да те обезпокоя?

— Не, любима моя. Тъкмо нахвърлям кучето от Подземното царство, наречено Цербер. И най-малкото смущение може да ми нанесе големи вреди.

— И все пак трябва да те обезпокоя, скъпи Артур!

— Не го прави! По-добре сложи гърнето с туткала до огъня. Цепнах си панталона и искам да го залепя. Туткалът държи по-добре от конеца.

— Ама, любими! Аз не съм сама!

— Не? И кой още е тук?

— Един много изискан хер!

Холм не можеше да види художника, защото жената изпълваше отверстието на вратата. Но толкова по-ясно го чу сега да казва с гневен тон:

— Модел ли е?

— Не мисля.

— Гръм да го удари! Нека върви по Дявола, любима моя Аврора!

— Ама уверявам те, той е много изискан!

— Изискан, или не, любима моя, аз нямам време! Непременно трябва да приключа с кучето от Подземното царство!

— Касае се за един портрет!

— Нека сам да си се нарисува, Авроричка!

— Той ли? Та той идва по заръка на една височайша княжеска особа!

— Княжеска? Чумата го взела! Пусни хера, Аврора!

Сега той се измъкна иззад статива и побърза към вратата да посрещне хера.

— Влезте!

При тези думи жената тикна Холм в стаята и затвори вратата след него.

Балетмайсторът направи един от своите най-дълбоки изящни поклони и каза с изключително учтив тон:

— Извинете, майн хер! Художникът не обича да го смущават.

— Умея много добре да го оценявам!

— Моят Цербер…! Разбирате ме!

— Много добре! При една толкова трудна работа човек наистина не бива да бъде прекъсван.

— Изключения могат да се правят само при особени обстоятелства, както например понастоящем. Моля, приближете! Искате ли да видите Цербера?

Поведе го към статива. Прозерпина беше само понахвърляна. Пред нея бе клекнал един пес — една трета шпиц, една трета мечка и една трета крокодил.

— Какво ще кажете? — попита майсторът.

— Отлично!

— Нали?

— Гениално замислено!

— Моля, моля!

— И също така гениално скицирано!

— Много любезно от ваша страна!

— Това куче събужда любопитството ми да видя Прозерпина. Творбата сигурно ще стане шедьовър!

— Определено, определено! За съжаление, още не е завършена. Моля, многоуважаеми… с кого имам честта?

Холм сложи на носа си едно пенсне, настани се с покровителствена стойка на един стол и каза:

— Хм! Не ме ли познавате?

— Не.

— Странно! Наистина ли не?

— Но, майн хер. Вярно, трябва вече да съм ви виждал, защото един портретист запаметява такива характерни, класически черти, но в момента наистина не знам къде и кога е станало това.

— Не вреди! Знаете ли… хм!… всъщност аз не съм онзи, който съм сега. Разбирате ли?

— Много добре!

— Знаете ли как бива наричано това?

— Разбира се, разбира се! Наричат го инкогнито.

— Чудесно! Работата е тайна!

— Тайна — повтори балетмайсторът и живописецът, като се поклони дълбоко.

— Има ви се доверие, че ще съумеете да съхраните тайната.

— О, аз съм ням!

— Също и глух. Така се изисква!

— Хубаво! Значи глухоням!

— Също сляп! Безусловно необходимо!

— Изцяло на заповедите! Значи сляпоглухоням!

— Това е достатъчно засега!

— А какво по-нататък, ако смея да запитам?

— Е, касае се за една много висока особа…

— Особа…?

— От княжеска кръв.

— Всички дяволи!

При всяка дума, която повтаряше след Холм, художникът правеше дълбок поклон.

— Която иска да бъде нарисувана.

— От мен?

— Да, ако можете да бъдете дискретен.

— С тяло и душа!

— Също с кожа и кости! Така се изисква!

— Добре! Също с кожа и кости.

— Този портрет ще бъде подарък-изненада за височайшия съпруг на тази високопоставена дама.

— Разбирам, разбирам.

— Затова съпругът не бива да подозира нищо.

— Много добре!

— Позирането трябва да стане на някое скришно място.

— Изцяло според високото и височайшето разпореждане. Мога ли да предложа ателието си?

— Какво ви скимна! Една височайша особа и във вашето ателие! Не става в никакъв случай. Също така позирането не може да се проведе през деня.

— Значи вечер?

— Да. Впрочем знатната дама иска да бъде нарисувана като Прозерпина…

— Ах! Прозерпина с Цербера?

— Да. Моделът на Цербера ще ви бъде предоставен. Прозерпина, богинята на Подземното царство, се нуждае от нощно осветление. Следователно е от изключително предимство да рисувате само вечер. Но мястото и времето трябва да останат в тайна.

— Никой няма да научи!

— Закълнете се!

— Заклевам се!

— Не така! Дръжте нагоре трите пръста!

Художникът го направи и се врече:

— Заклевам се в най-дълбоко мълчание!

— Естествено и пред жена ви!

— Хм! Поне тя не може ли да знае за какво се касае, преуважаеми?

— Под чехъл ли се намирате?

— Не, но Авроричка ще иска да знае все пак защо отсъствам.

— Добре! Но мястото и времето също тя не бива да знае!

— Подчинявам се!

— Добре. Значи сте готов да се заемете с портрета?

— Да.

— В такъв случай ще ви съобщя подробностите. Първото позиране ще бъде тази вечер.

— О, уви!

— Какво има?

— Не става.

— Защо?

— Аз съм служебно възпрепятстван. Имаме два балета.

— Зная. Въпросната дама изцяло се е съобразила с това обстоятелство. Сеансът следователно ще започне едва в дванайсет.

— Слава Богу! Но къде?

— Ще дойдат да ви вземат с екипаж.

— Оттук?

— Да. Бъдете готов в единайсет и четирийсет и пет. Веднага щом кочияшът ви даде сигнал с камшика, се качвате.

— Изцяло според височайшето намерение!

— Но от само себе си се разбира, че една толкова високопоставена дама не може да бъде насаме посред нощ с един мъж.

— Естествено, естествено.

— Как смятате, че може да бъде отстранено това неудобство?

— Дамата вероятно благосклонно е решила да бъде в компания.

— Хм! Къде остава тогава тайната?

— Мдаа!

— С мъж не бива да бъде насаме, това навярно съзнавате?

— Определено, напълно!

— Но с една дама може да остане на четири очи?

— Безусловно!

— Е, какво е следствието, хер балетмайстор?

— Следствието? Х! О, а, хм!

— Хайде, изкажете се!

— Не зная дали съм в състояние да отгатна височайшите намерения на Нейна милост с моите немеродавни мисли.

— Кажете ги все пак!

— Най-покорно ще помоля да ми позволите да чуя и узная вашето мнение!

— Е, така да бъде! Вие ще се преоблечете като дама!

— Всички добри духове! — подскочи балетмайсторът.

— Да не би да се изплашихте?

— Не, не!

— Нежната чувствителност на тази височайша дама при всички случаи трябва да се щади. Ако не сте съгласен, ще намеря десет-двайсет други художници, които ще приемат условията.

— Та аз съм готов! Нали искам!

— Да сложите дамско облекло?

— Да. Само моля най-смирено Аврора да знае за какво се прави това!

— Добре. Кажете й. Така е по-добре. Тя ще може да ви помогне. И за да се изключи максимално възможността да бъдете видян и разпознат, от най-високо място бе дадено разпореждане да сложите домино.

— Тук височайшето място откликва на моето желание.

— Чудесно! А сега най-важното: вашият хонорар.

— О, моля, моля!

— А, не! Той, естествено, трябва да бъде уговорен. Колко високо определяте цената си?

— Хмм! Наистина не знам дали…

— Добре! Имате чувство за деликатност и височайшето място ще съумее да го оцени. Вие ми харесвате и ето как искам да ви дам един добър съвет.

— Ще го приема с най-голяма благодарност.

— От посоченото място не са свикнали да се пазарят и правят сметки…

— О, сигурно, сигурно!

— Дори чрез посочването на определена сума биха могли да се оскърбят.

— Аз няма да споменавам никаква, никаква!

— От друга страна, умеят да оценяват таланта, да възнаграждават гения. Така че по-добре предоставете на височайшата особа да прецени творбата ви!

— Този съвет ще бъде за мен като най-строга заповед.

— Убеден съм, че няма да се скъпят, а напротив, ще ви преведат една крупна сума.

— Благодаря, благодаря!

Балетмайсторът направи един такъв дълбок поклон, сякаш вече държеше в ръцете си петдесет хиляди гулдена.

— И доверително казано, скъпи ми хер балетмайстор и живописец… може да падне и нещо друго!

— Как? Какво?

— Пст! Не питайте.

— Да не питам? Оо! Защо?

— Тихо! Вашите постижения отдавна вече привличат вниманието. Имам предвид постиженията ви на сцената и в ателието. Та нали сте двустранен артист.

— Двустранен? О, да, да!

— Вече са помислили за вашия илик!^[1]

— Помислили за илика? Господи мой, Исусе!

— Да, да! Но, пст, тихо! Излезе ли сполучлив портретът, работата е уредена. И така, хвърлете възможно повече усилия върху Прозерпина, драги приятелю!

— О, всички, всички усилия! Какъв късмет, че вече рисувам една Прозерпина! Така сюжетът ми е познат. Дори съм се спуснал до неговите дълбини. Напълно съм вникнал в нещата. А ако ми бъде доставен и моделът за кучето от подземното царство…

— Определено, определено! Дори специално ще ви бъде обърнато внимание върху този модел.

— При това положение съм убеден, че ще предам едно художествено произведение от първи ранг. Давам думата си на мъж и художник!

— Прекрасно! Напълно съм убеден! Но още едно нещо. Не е изключено на въпросната дама да е трудно или дори невъзможно да се измъкне незабелязано от покоите си в дамски тоалет. В този случай…

— Ще чакам напразно!

— О, не! В този случай, исках да кажа, тя сигурно ще облече мъжки дрехи. Сеансът ще се състои при всички случаи. Имате ли още нещо да отбележите?

— Нищо, нищичко, освен неимоверното си щастие от възможността да се подчиня на дадените ми заповеди.

— Тогава, адио, драги! Значи довечера точно в дванайсет без петнайсет. Не карайте да ви чакат!

— О, не, нито секунда, нито миг!

Той изпрати Холм до коридора с безчет дълбоки поклони и после чак до пътната врата, където се поклони още няколко пъти след него. А когато се върна после в стаята и съгледа изпълнената с напрегнато очакване жена, кимна горделиво, но без дума да каже.

— Е? — попита тя.

— Ням трябва да бъда!

— Ням? Та нали говориш!

— И глух!

— Глупости, скъпи Артур!

— И сляп!

— Да не си превъртял?

— Не, любима моя. Ако работата си е за превъртане!

— Вдъхваш ми страх!

— Не, не! Няма защо да се страхуваш, любима моя. Това глухонямосляп беше само образно казано. Очаква ме голямо, голямо щастие.

Той изнесе важно крак напред и пъхна многозначително пръст в илика.

— Какво? Лента? Орден? — попита тя.

— Да. Кръст, орел или даже лъв! Знаеш ли как ме нарече той?

— Е, как?

— Драги ми хер балетмайстор и живописец. После ми каза „скъпи приятелю“ и накрая ме нарече дори двустранен артист.

— Мария и Йосиф! Той беше изискан хер! А аз първо безцеремонно го отпратих!

— Каква грешка! Знаеш ли какъв беше той?

— Не.

— Инкогнито!

— Ти си обладан от бесове, прескъпи Артур!

— Охо! Трябва да рисувам Прозерпина!

— Та нали вече го правиш!

— Имам предвид друга. Трябва да нарисувам като Прозерпина една високопоставена, височайша дама. Височайшият й съпруг щял да получи портрета за рождения си ден и понеже това трябвало да бъде изненада, никой не бива да знае и думица.

— Какво говориш!

— По тази причина ми бяха поставени условия, каквито могат да произлязат само от най-височайши места.

— Какви условия?

Той й каза всичко. Тя плесна ръце и извика, изпълнена с прехлас:

— Артур, скъпи Артур, имаш ли си наистина представа, коя всъщност е тази дама?

— Да.

— Най-височайше означава кралско!

— Естествено, това е кралицата! Ела, любима моя, при такова щастие няма защо да си лепя панталона. Ще обуя нов!

Взе гърнето с туткала от огнището и го метна в сандъка за въглища. От радост му идваше да изхвърли цялата стая през прозореца.

А накъде се бе запътил през това време Холм? Към жилището на шефа на клакьорите. Той знаеше, че балетмайсторът не го познава и беше също така убеден, че фрау Стодижел, чийто мъж толкова обичаше да го наричат барон, също си няма понятие кой е всъщност.

Натъкна се на едно слугинче и попита дали може да говори с милостивата фрау.

— Какво ще желаете от нея? — поиска да знае опереното девойче.

— Моментално да ви изхвърли, ако не й кажете веднага, че желая да разговарям с нея.

Това подейства на място.

— Моля, името ви! — каза.

— Ще го съобщя лично на дамата.

— Но мадам не е свикнала да приема неизвестни лица, майн хер!

— А аз не съм свикнал да съобщавам на всеки как се казвам.

Знаеше, че в случая точно това е правилният подход. Тя действително се отдалечи и скоро се върна, за да го отведе при господарката си. Фрау „баронесата“ Стодижел седеше на малката си плюшена софа и огледа влезлия през лорнета. Той поздрави мълчаливо — само с изискан, елегантен поклон. Тя отговори с късо, гордо кимване и каза със строг тон:

— Майн хер, вие сте отказали да съобщите кой желае достъп при мен!

— Простете, милостива фрау! Не е моя вината. Това стана по заповед от високо.

Като чу тези думи, главата й рязко подскочи няколко цола.

— По заповед? — попита.

— Както казах.

— Не казахте ли дори по заповед от високо?

— Действително.

— При това положение съм любопитна да се запозная с причината на вашето посещение, майн хер.

— Ще съобщя повода за присъствието си веднага след позволението ви да заема място във ваша близост, милостива фрау.

Той действително имаше изискана външност и я наричаше „милостива фрау“. Лицето й се разведри и гласът й звучеше по-вежливо отпреди, когато каза:

— Моля, седнете.

Той се настани близо до нея на един фотьойл, хвърли бегъл поглед на стаята и започна:

— Най-напред бих желал да запитам дали разговорът ни може да бъде несмущаван.

— Желаете ли го?

— Много.

— По заповед от високо?

— Дори от много високо!

— Ах! В такъв случай действително ще имам грижата никой да не идва.

Позвъни и когато момичето влезе, заповяда:

— Анна, за никого не съм си вкъщи!

— За милостивия хер?

— За всеки съм излязла.

Преди да напусне, „обслужващата душа“ хвърли един изпълнен с респект поглед на Холм.

— И така, майн хер, сега сме сами и, надявам се, също необезпокоявани — отбеляза дамата.

— Благодаря. Налагаше се да изразя тази молба, понеже визитата ми при вас трябва да бъде всъщност тайна. Аз се ръководя от много поверителни, склонен съм да кажа, дипломатически наставления и това ми дава основание да се надявам, че няма да отнесете в мой личен аспект този или онзи неочакван ход от моя страна. Мога ли да попитам дали имам честта да съм известен на милостивата фрау?

— Отблизо, за съжаление, не.

— Следователно отдалеч?

— Е, спомням си, че съм ви виждала.

— Къде? Може би в кралската… о, ах, може би в някоя театрална ложа?

— Вероятно.

По лицето й пролича радостта от неговата грешка на езика. Сега прие, че си има работа с фин хер от много високо положение.

— Най-напред един въпрос — продължи той с лек, разговорен тон, — който може би ще ви се стори крайно нетактичен, но е замислен с най-добро намерение. Вчера се заговори за вас. Къде, това е страничен въпрос. Вие сте фигура, която не може да бъде пропусната просто ей така. Споменаха се вашите обществени заслуги, нашите духовни дадености, влиянието ви в известни кръгове, при което бяхте наречена от една високопоставена дама „баронеса“. Тази титла беше подхвърлена на съмнение. Мога ли да попитам с право, или не?

Тя се изчерви силно. Едва след продължителна пауза отговори:

— Знаете ли, че този въпрос съдържа оскърбление?

— Само привидно, милостива фрау. Не всяка заслуга намира своята отплата, а определен кръг има задължението да издирва невъзнаградените заслуги.

Това беше балсам за току-що нанесената рана. Сега тя отговори с примирителен тон:

— Хората наричат моя мъж барон — защо, не ми е понятно, тъй като той не е благородник.

— Но вие сте дъщеря на изтъкната фамилия?

— Моят баща също не беше аристократ. Произхождаше от стар патрициански род.

Това не беше истина, ала Холм кимна с пълно разбиране и каза:

— Е, това е също така добро както благородството. И ще бъде взето под внимание, милостива фрау. Бях длъжен да използвам този въпрос като встъпление. На дъщерята на една стара, почтена патрицианска фамилия мога да поверя сега и следващото.

— Моля, моля! — откликна тя силно поласкана.

— Както ви е известно, в нашите висши и най-висши кръгове изкуството е установило своето седалище. Аристократите създават литературни творби, моделират, рисуват, музицират, а е всеизвестно, че артистът е по-малко вкостенял, когато се касае за съсловни предразсъдъци. Отношението към изкуството за него стои над всичко. И сега стигам до въпроса. Има една дама, която рисува с пламенна страст и тази страст…

— Имате предвид принцеса Верона? — вметна бързо тя.

— Моля! Не бива да споменавам никакви имена. Въпросната дама сега си е поставила задача да пресъздаде върху платно образа на Клеопатра. Милостивата фрау, разбира се, вече е чувала името Клеопатра?

— Естествено! Клеопатра е била кралица на Източна Индия и е победила император Херод^[2] и също халифа.

Холм с мъка сдържа смеха си. Кимна много сериозно и продължи:

— Тя е била една от най-големите красавици, които някога е имало. Една от онези красавици с характер, чието обаяние и сила се крие всъщност не в хармонията на чертите на лицето, а в духа, който раздвижва и оживява тези черти и говори от всеки поглед. Клеопатра е голям, силен сюжет за една художничка, но също така труден и кажи-речи неизпълним, защото нашите земи и нашето време като че вече не създават такива лица.

Той поспря за няколко мига, та напрежението, в което беше поставил своята слушателка, да удвои своя ефект.

— Но ето, че за свое най-голямо удивление — продължи после — въпросната дама наскоро е открила едно лице, което напълно се схождало с това на Клеопатра: строго, сериозно, но същевременно нежно и женствено, одухотворено от отблясъците на една дълбока душевност и носещо отпечатъка на едно направо царствено величие.

Отново спря, за да направи една доста осезаема пауза. И тя вече не можа да се сдържи. Попита:

— Но, майн хер, защо точно на мен го разказвате?

— Защо точно на вас? Не отгатвате ли?

— Не.

— Странно! Та именно вие сте въпросната дама.

— Аз? — попита тя с тон на върховно удивление.

— Да, разбира се.

— Невъзможно!

— Защо невъзможно?

— Моят мъж ми говори…

Прекъсна. Лицето й се беше наляло с кръв.

— Е, какво ви говори вашият мъж?

— Исках да кажа, той ми отрича всякаква красота.

— Тоя тъпанар! Ах, простете, че си позволих този пиперлив, непредпазлив израз! Но действително човек трябва да е тъп, тъп и сляп, за да произнесе такава присъда!

Кажете и на най-грозната жена, че е хубава, и тя ще повярва. Така и тук с жената на някогашния шивач. Женското самомнение се съчета със светското самовъображение и улесни играта на Холм, този добър човешки познавач.

— Ласкаете ме, майн хер! — каза тя.

— О, не! Аз само изпълнявам дадената ми заповед. Нищо повече не правя. Но окайвам заблудения вкус, който, подмамен от някое гладко личице, не отдава заслуженото признание на една наистина характерна съвършеност на формата! Принцесата… ах, исках да кажа, въпросната дама направо се е ентусиазирала от вашата физиономия. Из един път се видяла при целта на своите съкровени желания. Из един път видяла пред очите си своята Клеопатра такава, каквато я сънувала и си я представяла, но вече в реалност, като жена, като живо, дишащо същество… И сега дълбоко се жалва от препятствията, които в крайна сметка все още я делят от целта.

— Какви препятствия?

— Наречете ги светски пречки или както намерите за добре! На въпросната дама, за съжаление, не е позволено да приближи до вас по начин, както желае. Ето защо аз съм натоварен да направя един предпазлив сондаж. Но го правя с по-малко предпазливост и с повече откровеност, както може би ще признаете, милостива фрау.

— Действително сте откровен, майн хер. Но кажете, моля, какво възнамерявате да сондирате!

— Вашата готовност.

— Готовност? За какво?

— Да бъдете рисувана.

— Ах! Каква изненада! Аз да бъда рисувана?

— Да.

— От принцеса…

— Пст, никакви имена! — вметна бързо Холм.

— Добре, ще мълча! Но вие сигурно се шегувате?

— Бих ли се осмелил?

— Изразихте нещо, което считам за невероятно.

— В този случай ще гледам на мисията си като пропаднала.

Надигна се от фотьойла, ала тя скочи пъргаво, натисна го обратно и попита:

— Почакайте, не прибързвайте! Въпросната дама наистина ли смята, че е намерила в мен Клеопатра?

— Бих ли дошъл иначе при вас?

— И иска да ме рисува такава, каквато съм? С това лице? С цялата прилика?

— С портретна прилика!

— И какво ще стане с картината?

— Ще отиде най-напред на изложба, а после най-вероятно в кралската картинна галерия.

— На изложбата ще бъде ли упомената авторката, художничката?

— Това се подразбира!

— И също оригиналът на картината?

— При всички случаи.

— Боже мой! Тогава ще стане известно, че това аз съм!

— Така е.

— И че съм от прин… от една толкова високопоставена, толкова височайша дама нарисувана!

— Надявам се, че това няма да бъде пречка да откликнете на мисията ми!

— Никак, никак!

Беше изпаднала в неописуемо вълнение и се движеше насам-натам из стаята. Със своите резки и недодялани движения наподобяваше на яростна харпия, а пък искаше да мине за… Клеопатра.

Холм й предостави време да вникне в нещата. После попита с най-голямата вежливост, на която беше способен:

— Ще позволи ли милостивата фрау да продължа? Или предпочита да изоставя темата?

— Говорете, говорете!

— Мога ли да приема, че работата не ви се струва непривлекателна?

— Привлекателна, дори изключително привлекателна!

— Благодаря! Аз считам също така за свой дълг да ви обърна внимание върху облагите за вас от тази работа.

— Какви облаги?

— Вие ще общувате с въпросната дама по един необичайно близък, бих казал, задушевен начин. И тя няма как другояче да постъпи, освен да ви издигне. Случаят, или по-точно вашата необикновена прилика с Клеопатра, ви открива бъдеще с неизмерими и необозрими за настоящия миг перспективи.

— Имате право, съзнавам го. И ще бъда голяма глупачка, ако отблъсна ръката, която ми подавате.

— Значи сте съгласна?

— Да, категорично!

— Това ме радва. Но трябва да отбележа, че без усилия човек не може да бере плодове. Тази поговорка се потвърждава и в настоящия случай.

— Говорите за усилия, напрежение? Готова съм да се подложа.

— Пригответе се за особени напрежения!

— Какви?

— На първо място най-строго мълчание.

— И още какво? Аз съм готова на всичко.

— Надявам се и ще ви набележа по-нататъшните трудности, които имам предвид. Първо, трябва да съзнаете, че общуването ви с моята упълномощителка поне на първо време не може да става открито.

— Признавам го откровено.

— Вашите срещи следователно трябва да се осъществяват тайно.

— Съгласна.

— После една дама от толкова висок ранг има съвсем различни възгледи, отколкото едно обикновено същество.

— В това съм напълно убедена.

— Изисква се безусловна отдайност на нейните желания.

— Това се разбира изцяло от само себе си!

— И дори ако тези желания понякога биха могли да бъдат наречени прищевки?

— Да. Една такава дама, още повече художничка, вътрешно е коренно различна от коя да е простосмъртна.

— Тези думи съдържат истина и съблюдаването им може да ви донесе голяма благодат. И така, в общи линии постигнахме съгласие и можем да очакваме най-добър резултат.

Подаде й ръка. Тя я удари като някоя сергиджийка, уредила изгодна далавера с ябълки. Той кимна доволно и попита:

— Кога бихте могли да започнете сеансите?

— Когато бъде изразено желание.

— И ако кажа тази вечер?

— Готова съм.

— Чудесно! Но още една много съществена забележка. След като въпросната дама трябва да бъде крайно мълчалива по съответната тема, то от само себе си се разбира, че вие трябва да спазвате дискретност в същата степен.

— Естествено.

— Също пред вашия съпруг!

— И той ли не бива нищо да знае?

— Нищичко! Той е шеф на клакьорите! Напълно ме разбирате, милостива фрау!

— Добре! Той също нищо няма да узнае.

— Ще бъде ли възможно?

— Разбира се! Нашият семеен живот не е чак толкова задушевен, че да знае всичко.

— Но ако забележи отсъствието ви?

— Ще намеря някое състоятелно обяснение.

— Също за днес?

— Да. Точно днес той е много зает и още вчера ми съобщи, че дори след представлението няма да бъде господар на времето си. Следователно аз съм на разположение и моля да определите удобния за вас или по-скоро за дамата час.

— Принце… въпросната дама естествено не може да ви приеме в покоите си.

— Съзнавам го.

— Напротив, за да се срещне с вас, тя трябва да напусне жилището си.

— Определено ли е вече мястото?

— Да. Ангажирана е стая в „Белвю“.

— Ах! Но това е обществено заведение!

— Точно там човек може да бъде най-сигурен.

— Възможно. Не го разбирам, но разчитам на вас.

— Можете спокойно да го правите, тъй като и от другата страна ми се оказва най-голямо доверие.

— Но там ще ни разпознаят.

— Няма. Ще носите домино.

— Хм! Това не е ли още по-очебийно!

— Не. Съдържателят е посветен и осведомен за минутата на вашето пристигане. Той ще се погрижи при влизането си да не срещнете никакъв човек.

— Добре! Времето, моля!

— Сигурно си давате сметка, че дамата не може да се отдалечи в ранен час?

— Разбира се.

— Трябва да изчака, докато се обезлюдят коридорите и стълбищата, а това става едва към дванайсет.

— Действително много късно!

— Няма как. Но това се отнася впрочем само за първите сеанси. По-късно нещата ще се уредят по-удобно. Може би моята доверителка ще прояви готовност да ви посещава във вашето жилище.

— Това действително би било най-доброто, направо чудесно.

— И по-удобно за вас. За днес имам поръчение да дойда да ви взема в единайсет и половина. Имайте готовност. На минаване ще плесна с камшика. Ще се качите на ъгъла на улицата.

— Вие лично ли ще карате?

— Да. Ответната страна не иска да привлича под доверие никой кочияш. Ето защо ще си послужим с частно возило.

— Та това буквално е роман, красива приказка, в която се появяват кавалери и принцове.

— И една източноиндийска царица, милостива фрау!

— Наистина! — засмя се тя. — Но няма ли да ми дадете, моля, някакво указание по отношение моя тоалет?

— Естествено! Та това е най-главното.

— В копринаж ли трябва да дойда?

— О, не! Тъкмо това сега е най-интересното, най-романтичното. Вие няма да се явите като дама.

— Не? А как иначе?

— Като хер.

— По каква причина?

— Причините са две. Първо, дамата трябва да е убедена, че вие в никой случаи няма да бъдете разпозната, а в този случай мъжкият гардероб е най-подходящ. И, второ… а, запозната ли сте добре с живота на Клеопатра?

— Не във всички подробности.

Холм беше убеден, че не знае нищо. Той каза:

— Проектираната картина ще изобразява как царицата, преоблечена като султан, отсича главата на великия везир.

— Както Юдит! Великолепен замисъл.

— Тя трябва да изглежда живописно, разкошно в качеството си на султан. Нож и пищови в пояса и крив ятаган в ръката.

— Така ли смятате?

— Да. Съгласна ли сте?

— Разбира се.

— Сега нещата опират само до костюма.

— Ще позволите ли аз самата да се погрижа?

— Няма ли да ви затрудни?

— О, не! Ще отида в магазина за даване маски под наем.

— Но собственикът не бива да знае, че костюмът е за вас.

— Няма. А как желае въпросната дама да се обръщам към нея?

— По усмотрение. Вие ще бъдете на четири очи и когато се демаскирате, всичко ще си дойде изцяло от само себе си. Сега достатъчно ли сте информирана?

— Напълно.

— Тогава позволете да се сбогуваме.

— Довечера ще се видим отново. Вероятно по-късно ще имам възможността да ви окажа честта, която ви подобава.

— Да, моето име действително няма да ви остане задълго неизвестно, милостива фрау. Но бъдете точна, моля, за да не се налага да ви чакам.

— При всички случаи!

— Сбогом тогава!

Той целуна учтиво ръката й и си тръгна. Едва бяха отзвучали крачките му, тя позвъни на момичето.

— Анна — попита, — виждала ли си и друг път този хер?

— Стори ми се познат.

— Глупачка! Познат! Той е граф.

— Господи Исусе! Аз така го нахоках!

— В бъдеще да не го правиш, глупаво девойче! И всъщност е тайна, че е бил при мен.

— Също за милостивия господар?

— Той не бива да знае нито дума! Вкъщи ли си е?

— Мисля, да.

— Съобщи му за мен!

Тя последва след малко момичето. Мъжът й стоеше до прозореца и зяпаше минувачите.

— Леон! — викна му „баронесата“.

Той се обърна бавно и вкиснато.

— Какво? — попита.

— Познаваш ли Клеопатра?

— Не.

— Боже мой! Да не знае Клеопатра!

— Че ти знаеш ли я?

— Естествено!

— Виждала ли си я?

— Не.

— Говорила ли си с нея?

— Не.

— Значи не я познаваш. Та тя отдавна е мъртва!

— Колко си загубен! Аз въпреки това я познавам.

— Хмм! Наистина ли? Как ти дойде на ума Клеопатра?

Тя преднамерено пропусна последния въпрос и каза:

— Тя е била царица на Източна Индия.

— Глупости!

— Ами каква тогава?

— Царица на Египет.

— Глупости! Тя е победила халифа!

— Не. Тя е победила с красотата си Цезар, а после и Антоний.

— Аха! Ти все много знаеш! Но аз имам в ръката си доказателства. Виждал ли си някога нейна картина?

— Няколко пъти.

— Я ме погледни тогава!

Той я фокусира с удивен поглед.

— Защо?

— Нищо ли не намираш?

— Че какво трябва да намеря?

— Една необикновена прилика между мен и Клеопатра.

Тук той избухна в гръмък смях и извика:

— Да не си полудяла! Ти и Клеопатра!

— Не си ли приличаме?

— Както денят и нощта!

— Ама че вкус! Знам, че никога не признаваш достойнствата ми. Но аз приличам на тази царица на Източна Индия. Имам в ръцете си доказателството!

— Жено, ти изцяло си се променила.

— Ще дойде и друго!

— Всички дяволи! Тя е откачена, наистина откачена!

— Мълчи! Не ме оскърбявай! Помисли за Клеопатра, как с нож и пищови в пояса и крив ятаган в ръката отсича главата на великия везир!

Процепи с ръка въздуха, сякаш снемаше нечия глава. Мосю Леон Стодижел пристъпи към нея и запита:

— Жено, да не си… пила?

Тя се изпъна високомерно пред него, метна му един унищожителен поглед и отговори:

— Ей, и ти ще бъдеш пиян, опиянен от радост, че имаш такава жена!

— Какви приказки! Получила е слънчев удар посред зима. Има мозъчен инсулт!

— Овча глава!

Прогърмявайки тези думи в лицето му, тя напусна стаята. А той дълго време гледа, поклащайки глава, вратата, зад която беше изчезнала, без да може да си обясни загадката.