Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg


Глава 5
Папа Вернер

Холм се отправи замислено към Алтмаркт, където в една от задните къщи се намираше неговото жилище. Трябваше да мине край котел „Кронпринц“. Още не беше го достигнал, когато насреща му се зададе един мъж в нещо като ливрея — стара и износена, наистина, но много чисто поддържана. Чертите му бяха унили и меланхолични, гладко избръснатото лице — сухо и бледо. Виждаше се, че стои на по-интимна нога с грижите и неволите на живота, отколкото му се искаше.

Холм спря, като съгледа мъжа.

— Добър ден, Папа Вернер! — каза с дружелюбен тон. — Как е?

— Благодаря! — отговори запитаният. — Добре, за съжаление, не е!

— Ех, неволи! Все старата песен?

— Да, все още! По-различно едва ли и ще стане, скъпи ми хер Холм! — Същевременно потръпна, духна си в шепите и прибави: — Днес пак студ, лют студ!

— Сгрявайте се, сгрявайте се! Вътрешно и външно! — посъветва Макс с ободрителен тон.

— С какво?

— Външно с дърва и въглища, а вътрешно с кафе, чай, грог, каквото ви се намира подръка!

— По дяволите, говорите за пълна кесия!

— О, аз съм богат! — ухили се виолонистът. — Вие не?

— Аз? — попита другият горестно. — Със заплата на прислужник в театъра от двайсет гулдена месечно — баща, майка, жена и пет деца?

— При това положение двайсет са наистина твърде малко. Не подадохте ли пак молба за повишение на заплатата?

— Да, но напразно. Интендантът не е съгласен, макар директорът да е настроен приятелски към мен. Той се застъпва, но онзи винаги отхвърля молбата ми.

— Крайно неприятно, наистина, драги Папа Вернер!

— Само неприятно? О, то е много лошо! Казвам ви, моите деца гладуват, гладуват, о, Господи! Емили има плетиво до вдругиден. Едва тогава ще получим пари, но много малко.

— Какво? Вашите деца са гладни? Тогава не е трудно да се помисли, че вие като баща гладувате от по-дълго време от тях?

— Тук наистина сте прав, хер Холм. Да имахме поне няколко бучки въглища да запалим огън.

— Въглища ще имате. Мисля, че…

— Ще имаме? Че от кого пък?

— От мен.

— От вас? Знам, че сте добър, но сигурно само си правите шега. Та нали и вие сте беден като мен.

— Но няколко кройцера за въглища мога да ви дам.

— Не, не! От всеки друг бих могъл да приема, само не и от вас. Сигурно не сте забравили, че все още ви дължа пари?

— Вие? На мен? — попита Макс привидно учуден. Той много добре знаеше обаче, че Вернер е прав.

— Да. Знаете, тогава, когато нямах пари за общинския данък! Срещнах ви на улицата и ви изплаках мъката си. Вие ме заведохте в едно кафене, поръчахте ми топло кафе и земелки с масло и ми заехте четири гулдена, макар че имахте само шест. Кафето аз изпих, но земелките занесох вкъщи. А четирите гулдена? Хиляди пъти съм си мислил за тях, но така и още не съм ви ги върнал. Вие сигурно много се сърдите, но ви давам свято уверение, че досега ми е било напълно невъзможно да ги заделя!

— Не се безпокойте! Сега нямам необходимост от тях.

— Казвате го само за да ме успокоите. Нали знам, че и вие трябва да се борите за насъщния.

— Това е вярно. Но добрият Бог винаги помага. Искате ли да изпиете с мен чашка грог?

Помръкналите очи на мъжа се оживиха.

— Грог? — попита той. — Шегувате се!

— Не. Говоря сериозно.

— Грог не съм помирисвал от години, а още по-малко съм пил!

— Е, тогава елате! Да се отбием за няколко минутки в „Кронпринц“.

— Наистина ли? Сериозно ли?

— Естествено!

— Точно както тогава, когато ми поръчахте кафе и земелки, хер Холм. Вие имате добро сърце!

— А вие сте един почтен мъж, когото човек може да си позволи малко да подкрепи. Елате!

Отидоха в салона на хотелския ресторант и Холм поръча две чаши грог. После взе менюто, отгърна го, сложи го пред слугата на театъра и каза:

— Ето, Папа Вернер, изберете си нещо!

Споменатият завъртя уплашено очи и попита:

— Да си избера?

— Естествено.

— От тези ястия?

— Че от кои други? — засмя се Холм.

— Хер, да не сте се побъркали?

— Как ви хрумна този въпрос?

— Тук предлагат: печена гъска — осемнайсет кройцера, заешко печено — един гулден; сърнешка плешка, бут от дива свиня — също един гулден. После шницел, рамстек, котлет, гулаш и чушки с месо, всяко по за седемдесет кройцера! Такова нещо може да яде само някой, комуто парите изпадат от джоба!

— Е, на мен ми изпадат!

— Как, какво, наистина ли? Спечелили сте на лото?

— Това не, но си намерих работа и получих добра предплата.

— Така, така! Радвам се от все сърце за вас. Но не бива да се охарчвате заради мен!

— Нямайте грижа, Папа Вернер. Имам достатъчно. И тъй, изберете си нещо.

— Е, щом настоявате! Гладен съм като трошилешник. Тук долу пише: „Хамбургер с масло — 30 кр.“ Мога ли да си поискам това?

— Не. Защо избрахте най-евтиното? Щом толкова дълго сте гладували, един хамбургер с масло няма да ви засити. Вземете си нещо там от горе!

— Прекалено скъпо е!

— Това не ви засяга!

— Хмм! Мога ли да си вземам такива деликатеси, след като близките ми гладуват вкъщи!

— Стига! Семейството ви няма да гладува. Вижте тези десет гулдена! Заемам ви ги.

Извади посочената сума и я бутна към театралния слуга. Онзи обаче се отдръпна, протегна отбранително ръце и каза:

— Господ да ме пази, да ви лиша от толкова пари! Вие самият се нуждаете от тях!

— Не, сега не се нуждая.

— О, напротив! Зная го!

— Нищо не знаете!

— Всичко, всичко знам!

— Така ли? Наистина ли? Да не би да знаете също, че сега имам над сто гулдена в джоба?

— Сто… сто… сто гул… гул… гул… дена?! — произнесе мъжът, заеквайки от удивление.

— Да. Виждате, че съвсем спокойно и с удоволствие мога да ви дам назаем десет гулдена. Ще купите дърва, въглища и ядене за семейството си.

— Истина ли е това? Или го казвате само за да приема десетте гулдена?

— Истина е. Ето, вижте!

Отвори портмонето и му го показа.

— Вярно, вярно! Боже Господи, колко пари! Да, с най-голямо удоволствие и желание щях да приема заема, но вече ви дължа четири гулдена!

— Няма значение!

— Ще станат четиринайсет!

— Та нали ще ми ги върнете!

— Ще ви кажа откровено, че това няма да стане толкова скоро!

— Е, ще ги върнете, когато можете. И така, вземете, моля, парите!

Сълзи на радост се появиха в очите на театралния слуга. Той подаде ръка на репортера и каза:

— Хер Холм, не зная какво да кажа, така че по-добре да не казвам нищо. Да, ще взема парите. Веднага щом мога, ще ви ги върна и нека нашият Господ Бог, който вижда каква помощ ми оказвате, ви се отплати с хилядократна лихва.

Макс също беше развълнуван. Разтърси ръката на честния мъж и каза:

— А сега си изберете и ядене.

— И това ли още! Но… вие няма ли да ядете?

— Хмм! Мислите, че няма да ви се услади, ако се храните сам?

— Да, така е. Ще имам чувството, че трябва да погълна някое подаяние. Но ако ядете с мен, това ще бъде един приятелски дар.

— Е, добре, ще ви направя компания.

Очите на театралния прислужник се бяха приковали с ламтеж към горната част на менюто. Но не се осмели да си избере нещо оттам. Ето защо предпочете да попита:

— Вие какво ще си поръчате?

Макс отгатна мисълта му и отговори усмихнато:

— Ще ядете ли каквото ям и аз?

— Трябва ли наистина?

— Да.

— Добре! Не бива да ви отказвам, мили хер Холм!

— Чудесно! Аз ще си поръчам първо порция печена гъска и после сърнешка плешка.

— Дяволите го взели! — извика Вернер, скачайки от стола. — И аз ли ще получа такова нещо?

— Естествено!

— Печена гъска ядох веднъж преди осем години на една сватба, а сърнешка плешка не съм вкусвал през живота си. Такива неща не се предлагат на човек от нашата черга!

— Е, днес ви се отдава такава възможност!

Холм поръча. Когато беше сервирано, театралният слуга вдъхна аромата на печеното и каза:

— Дори самата миризма струва един гулден. Хер Холм, вие си изградихте днес не едно стъпало, а цяло стълбище към Небето!

— Тогава се изкачвайте след мен! А по-добре ще е да вървим заедно нагоре.

— Да. И горе ще разкажа на Господ какъв сте само добряк.

Залови се с печеното и при всяка хапка му личеше какво вдъхновено блаженство изпитва.

Холм също от дълго време не бе ял подобни неща. Четири гулдена за един обяд — това в последно време не можеше да си позволи. Въпреки това обръщаше повече внимание на своя гост, отколкото на печеното. Истински се радваше, че може да предложи такава рядка наслада на честния човек. Не го смущаваше по време на яденето. Но когато театралният слуга избърса след изчезването на сърнешката плешка със салфетка устата си и примляска с език, попита:

— Да не би с поканата си нещо да ви обърках служебните задължения?

— О, не! Нямам някаква спешна работа. Трябваше да отида до архива на театъра заради „Кралицата на нощта“.

— Ах, балетът, който предстои.

— Да. Трябва да взема партитурата и да я занеса на хер капелмайстора.

— С каква цел?

— Мисля, че трябва нещо да промени.

— Кой го каза?

— Хер интендантът?

— Нима преди самото представление ще се прави репетиция?

— Не. Оркестърът си знае произведението, танцьорките също. Защо е необходима тогава репетиция?

— Но защо тогава се налага промяна в музиката?

— Това не знам.

— И аз не го разбирам. Вие видяхте ли танцьорката?

— Не. На мен ми е напълно безразлично коя от двете ще бъде ангажирана. Мястото е за десет хиляди гулдена, а пък аз си оставам на моята жалка заплата. Боже мой, ако човек започне да прави сравнение! Една такава несемейна персона с десет хиляди гулдена, като изключим допълнителните приходи от гастролите. А аз с моето семейство… иде ти да заудряш с юмруци! Това е мизерия, по-голяма от която не може да има! Нямате си и представа! Вие сте трима души, нали?

— Четирима — татко, сестрата, аз и един брат, който е гимназист.

— Това действително означава много грижи и работа! Не казахте ли, че баща ви е получил удар?

— За жалост! Той е парализиран!

— Лошо, много лошо, но все пак се трае!

— Трае се? Как стигнахте до това удивително изказване? Та парализата си е едно голямо нещастие!

— Така е, но поне не е някаква гнусна, а чиста болест. А при мен! Мили Боже! Само веднъж да отворите вратата на стаята ми!

— Какво би станало?

— Веднага бихте избягали.

— Защо?

— Не съм ли ви казвал?

— Не.

— Е, да, за такива неща не се говори. Държа го по възможност в тайна, но с вас мога да го споделя. Вие няма да го разнесете. Ако интендантът разбере, свършено е с нас. Ще трябва веднага да напусна мястото си.

— Нима работата е толкова лоша?

— За съжаление да! Най-лошата, която може да бъде. Жена ми има рак.

— О, горката! И къде?

— В лицето. Неизлечим е.

— Значи вече е напреднал?

— Няколко години. Никакъв лекар не може да помогне. Лицето й е напълно разядено. Налага се да й омотаваме главата и лицето с четири-пет кърпи и въпреки това от… простете… от воня не се издържа. И двайсет гулдена месечно! Представете си!

— Клетият, клетият сиромах!

— И отгоре на това баща ми и майка ми, които са толкова стари, че не могат да спечелят и кройцер.

— Нима някое от петте ви деца не може да припечели поне някоя дреболия? Преди малко споменахте за някаква Емили, която плете!

— Да. Нещата стоят така. Аз имах шест деца. Най-големият беше каменоделец. Един блок пясъчник го премаза. Беше вече женен. Жена му с двете им малки дечица също са при нас.

— Значи пет деца и две внучета?

— Да.

— Тогава вие наистина не сте за завиждане.

— Можех ли да отпратя вдовицата? Беше от друг край и не бе живяла и две години тук. Ако не бях я прибрал, трябваше да си върви. А е много старателна, подредена жена. Научила се е да плете вълнени грейки, знаете как ги носят жените. Емили, моята втора дъщеря, също се научи. И сега двете работят ден и нощ, за да могат да ми помогнат. Но за съжаление приходите са толкова малко, че и за сухия хляб не стигат.

— А другите деца не печелят нищо?

— Не.

— Но не казахте ли, че Емили е втората ви дъщеря?

— Действително!

— Значи имате и по-голяма дъщеря?

— Да — отговори Вернер, при което лицето му веднага помръкна.

— Оставам с впечатление, че тази дъщеря е жива?

— Жива е.

— Е, в такъв случай тя би могла да работи и да помага с припечеленото.

Вернер сведе за няколко мига поглед. После каза, въздъхвайки болезнено:

— Тя това и прави. Преди две години ни изпрати един гулден, а преди една — два. Може би пак ще получим нещичко!

— Три гулдена за две години? Това е малко. Какво работи тя всъщност?

— Шие горл.

— Това беше някаква лъскава материя, нали?

— Да.

— Но в такъв случай би трябвало да печели повече.

— Не, добри ми хер Холм, тя печели толкова малко, че въпреки бедственото положение, в което се намираме, по-добре ще е да не ми праща нищо, нищичко. Но добрата душа иска да покаже, че е наше дете.

— Значи не е при вас?

— Не.

— Някъде другаде е отишла?

— Да. Нима не знаете къде е?

— Не знам нищо.

— Мислех, че вече ви е казано!

— Нито дума!

— Е, да, за такива неща не се говори. Но все пак е за учудване, че нищо не сте чули или чели. По онова време всички вестници писаха за това трагично събитие.

— Трябва да си припомните, че аз години наред не си бях в родината.

— Но после може би са ви споменали?

— Също не. Аз изобщо с никого не съм разговарял за вас или близките ви. Онова, което за отделната личност е изключително важно, се губи в живота на един толкова голям град.

— Да, да. И това е голямо щастие. Аз нямах никаква, ама никаква вина, но въпреки това едва не си изгубих мястото. Интендантът искаше да ме освободи без всякаква милост и състрадание, ала директорът, който е единственият добър човек в цялата управа на столичния театър, доведе в крайна сметка нещата дотам, че останах.

— Значи се е случило нещо… нещо недобро?

— Недобро казвате? Нещо повече, много повече. Събитието беше толкова трагично, че едва не умрях от мъка.

Преди малко бе плакал от радост, сега избърса сълзите, които му бе причинил болезненият спомен. Това натъжи Холм. Той каза със съчувстващ тон:

— Оставете! Да прекратим тази тема! Не мислете, моля, за тези неща! Това ви натъжава, а можем да го избегнем!

— Имате право! — въздъхна театралният слуга. — По-добре е човек да се опита да забрави, но за съжаление такива неща не се забравят. Хиляди и хиляди пъти си ги припомняш. Те не ти дават спокойствие, отнемат ти съня, стават и лягат с теб, седят с теб на масата и ти вгорчават сухия хляб, с който си утоляваш глада. Но ти се отразява добре, ако ги споделиш с някой милосърден човек. Една съчувстваща дума е като балсам на раната. А Лаура не заслужаваше такава съдба. Залагам главата си, че не го е сторила!

— Какво?

— А, да, да, вие не знаете! Е, не се стряскайте, добри ми хер Холм… моята дъщеря е в Роленбург.

— В Роленбург! Боже Господи! В лудницата?

— Не, а, а…

Запъна. Беше му толкова трудно да изрече лошата дума.

— Не в лудницата, значи в… в… Да не искате да кажете, че е затворена?

— За жалост, за жалост! Точно това исках да кажа. Тя е в… в… в затвора.

— Ужасно!

— Да. Учудва ме, че тогава не умрях. Но това беше един пирон в моя ковчег, аз въпреки всичко вървя към гроба!

— И казахте, че не го е сторила?

— Да. Гарантирам за детето си.

— Тя е невинна?

— Както милото слънце на небето!

— Какво бреме й стовариха?

— Осъдиха я като… като детеубийца, убийца на собственото си дете при раждането му.

— Мили Боже!

Вернер заплака тихо. За щастие седеше така, че другите посетители не можеха да го видят.

— Казват — заговори той през сълзи, — че на небето има ангели, които броят сълзите и ги събират в делви. Колко ли стотици, стотици делви имат, пълни с нашите сълзи! Ако дъщеря ми беше виновна, ех, бих се утешил, бих си казал — заслужила си го е. Но тя е невинна, това не беше нейното дете.

— Не нейното дете? Какво искате, да кажете? Убила е уж детето на друга?

— Не, собственото си.

— Но нали казахте, че не било нейното дете!

— Не, чуждо.

— Не ви разбирам. Ако не е умъртвила своето дете, то все пак трябва да е имала такова. Трябва да е била майка.

— Да, така беше. Тя си го призна и ние също не го отрекохме.

— Сигурно не е била омъжена?

— Не, работеше при баронеса Фон Хелфенщайн. Внезапно беше освободена, а когато я запитахме за причината, след дълго колебание призна, че се чувства майка и очаква своя час.

— О, каква трагедия!

— Да. Не знаете какво изпитват родителите на такава дъщеря. Възпитал си почтено дете, а един ден то се прибира вкъщи и… — Спря по средата. После стисна юмрук и изскърца зъби. — Да можех да му отмъстя! Но момичето не биваше да казва нищо, оня й беше нарисувал златни планини!

— За кого говорите?

— За нейния господар, барон Фон Хелфенщайн!

— Аа! Той ли беше бащата?

— Да. Все се изпречвал на пътя на Лаура, но тя го отблъсквала. Веднъж след чаша чай й станало недобре. Отишла да си легне. Струвало й се, че е упоена. През нощта се събудила и забелязала, че не е сама. Баронът бил при нея.

— Негодяят!

— О, хилядократен мерзавец!

— Дъщеря ви сигурно е била привлекателна?

— Да, беше красива почти колкото Емили, която все още си е у дома. Единственото ми щастие е, че имам здрави и добре развити деца. Но при Лаура красотата не беше щастие, а гибел.

— Тя естествено е посочила барона като баща?

— Не.

— И защо?

— Аз не бях в течение на нещата. Той казал на дъщеря ми да не го споменава и щял княжески да се погрижи за нея. С това й е завъртял главата. Ние бяхме бедни и тя си е мислела, че ще сдържи думата си. Каза ни, че не знаела кой я е нападнал в нейната стаичка. Не била разпознала човека. На това заявление остана и по-късно. Едва когато я посетих в Роленбург — беше вече от една година там — ми разказа как се е случило всичко.

— А детето…? Тя уж го била умъртвила?

— Да. Но Бог на небето знае, че не го е сторила.

— Възбуждате интереса ми. Нима е била осъдена само по улики?

— Действително, действително! Та нали не е могла нищо, нищо да признае!

— Как стана цялата работа?

— Истинската, злощастна причина беше, че аз отсъствах. Ако си бях вкъщи, нещата щяха да се развият другояче. Щях непременно да доложа за раждането.

— Това не е ли било извършено?

— За голямо нещастие, не!

— Какво безразсъдство!

— Да, голямо безразсъдство. Но това е и единственото, в което могат да бъдат упрекнати двете момичета.

— Двете момичета? Коя имате предвид още?

— Сестра й Емили. Клетото момиче месеци наред стоя заедно с нея в следствения арест.

— Работата става все по-трагична.

— Беше направо за умиране, както се казва. Персоналът на столичния театър тръгна по гастроли и аз като слуга също трябваше да съм с другите. По време на отсъствието ми дошъл часът за раждане на Лаура. Родило се момче. Тя почти не се чувствала изтощена от раждането. Била крепка и бодра. Но толкова по-слабо било детето — навярно защото до последния миг се пристягала здраво, за да не си проличи състоянието й. Момчето било толкова слабо, че дори не ревяло. Съквартирантите следователно така и не разбрали, че се е появил един нов земен жител.

— А акушерката?

— Не са извикали такава.

— Но защо?

— От погрешен срам. Раждането протекло толкова бързо и благополучно, че външна помощ не била необходима. А когато после Лаура видяла, че детето вероятно няма да оживее, била споходена от нещастната мисъл да не казва на никого нищо.

— Но жена ви трябва да е знаела все пак. Какво предписва законът в този случай?

— Жена ми? Тя изобщо не е разбрала за раждането на детето!

— Как е възможно това?

— А, да! Вие не знаете, че жена ми не чува. Ракът засегна слуха й. За виждане отдавна вече не можеше да става дума.

— Нещастие след нещастие!

— Малките не разбрали нищо, а Емили, най-голямата, се подвела по приказките на сестра си. Казала си, че несретата в нашето семейство и бездруго е достатъчно голяма. Мълчала си солидарно.

— Но снахата, която живее при вас?

— По онова време тя още не беше при нас. Накратко казано, детето починало след няколко дни. Лаура го сложила в една стара кутия и се промъкнала през нощта до гробището. Там искала да го погребе!

— Каква необмислена постъпка!

— Имате право. И наказанието последвало веднага. През деня бил погребан някакъв мъж и гробът още не бил изцяло засипан. Пръстта била рохкава. Лаура изровила една дупка…

— С ръце?

— Била взела лопатката за въглища. Та изкопала една дупка в пресния гроб и сложила в нея кутията. Когато поискала да я засипе, била заговорена.

— Небеса! От кого?

— От ужас била близо до смъртта. Зад нея стояла някаква жена. Онова, което последвало, трябва да е било ужасно за Лаура. Трябвало да признае намерението си, да си каже името… В името на Бога и небето молела другата да не я издава и онази най-сетне обещала.

— Коя е била всъщност тя?

— Ех, кой ще ти го знае!

— Да не би жената на гробаря?

— Не.

— Дъщеря ви не я ли попитала?

— За съжаление не! В своя душевен страх тази мисъл въобще не й минала през ума. После си тръгнала и се прехвърлила през гробищния зид.

— Заедно с другата?

— Не, онази изчезнала в нощната тъма.

— Удивително!

— На утрото полицията получила писмо, в което пишело, че Лаура Вернер тайно е родила дете и също така тайно го е погребала на еди-кое си място. Служителите потърсили и намерили детето. Лаура била арестувана.

— Детето, разбира се, е било прегледано?

— Естествено!

— В такъв случай лекарите би трябвало да са установили, че е починало от естествена смърт.

— Не, то е било удушено.

— Как така? — попита Холм удивено. — Та нали казахте, че е умряло от слабост?

— Да. Но това дете било удушено. На врата му още стоял червен кордон от завеси.

— Да го разбира който ще, аз не мога!

— Аз също. И най-странното е, че това дете не било момче, а момиче.

— Глупости!

— О, напротив! Едно хубавичко, миличко, здраво момиченце.

— Как е възможно?

— Много просто, скъпи хер Холм. Това изобщо не било детето на моята дъщеря!

— На същото място ли е било намерено?

— На съвсем същото.

— Може би дори в същата кутия?

— За нещастие, да.

— И вашата дъщеря е трябвало да признае, че познава кутията?

— Тя не можеше, а и не искаше да го отрече. Но това й строши врата.

— Но полицията би трябвало да е намерила нейното момче?

— Не. Търсили са напразно и в резултат сметнали показанията й за измислица.

— Но свидетелството на нейната сестра?

— Ха! То изобщо не беше валидно. Лаура беше осъдена на осем години затвор. При това бяха признати смекчаващи вината обстоятелства, иначе наказанието щеше да е далеч по-сурово.

— А Емили?

— Освободиха я, защото не бяха в състояние да докажат съучастничество.

— Кога беше това?

— Преди четири години.

— Значи половината от наказанието е минало. Не е ли подала молба за помилване?

— Не.

— Защо?

— Тук аз съм изцяло на мнението на дъщеря си. Директорът на затвора й е дал същия съвет, но тя не иска и да знае за такава молба.

— Постъпката й, за жалост, е непонятна. Щом самият директор й е дал този съвет, то със сигурност може да се приеме, че молбата е щяла да има резултат. Той щеше да я подкрепи.

— Но с това Лаура би се признала за виновна.

— В никой случай.

— О, определено! Който моли за милост, е виновен. Невинният се нуждае от справедливост, не от милост.

— Не са ли издирили онази жена, която така призрачно се е появила на гробището?

— Може би са опитали, но немарливо, тъй като са смятали разказа на Лаура за измислица. Беше трагично, трагично време! Дано добрият Бог предпазва всеки от такива преживелици! Не бих го пожелал и на най-върлия си враг. О, не, има един, на когото бих го пожелал и дори нещо много, много по-лошо от това!

— На кого?

— На барон Фон Хелфенщайн. Както вече казах, едва по-късно научих, че той е бил бащата. Отидох при него да обсъдим въпроса.

— Слушал съм за този човек. Той какво каза?

— Нищо, нищичко.

— Но все пак би трябвало да се е произнесъл?

— Да, действително.

— Какво?

— Даде заповед да ме изхвърлят.

— Наистина ли?

— Да, наистина!

— И беше извършено?

— Да. Той излезе през една врата, а аз бях изведен с блясък и слава.

— Позорно! Беше ли се позаинтересувал преди това от дъщеря ви?

— По време на отсъствието ми няколко пъти е бил при Лаура да я уговаря да си мълчи. Идвал е дори точно когато детето е починало.

— Видял ли го е?

— Да.

— Значи трябва да знае, че е било момче!

— Естествено.

— Защо дъщеря ви не го е посочила като свидетел на защитата?

— Защото е искала да спази думата си пред него.

— Но тази добросъвестност е била нещо повече от глупост. Тя е щяла да бъде оправдана.

— Мислите ли? Аз смятам, че се лъжете.

— Та нали е щял да бъде принуден да се закълне, че детето е било момче!

— Не, щял е да осмее Лаура.

— Невъзможно!

— О, напротив! Лаура си е мислела, че той ще се заеме с нас. Тя се осведоми от мен, когато я посетих в затвора. И едва когато узна как стоят нещата, ми каза, че той е бил бащата. Разказа ми всичко и аз отидох при директора на затвора, за да го помоля за съвет. Той не обяви, наистина, работата направо за измама, но даде да се разбере, че изпитва съмнение. Обеща обаче да помисли какво може да се направи по въпроса.

— И какъв беше резултатът?

— Известно време по-късно бях повикан в съда. Зарадвах се, понеже бях убеден, че ще чуя нещо обнадеждаващо, но… пий една студена вода!

— Сигурно точно обратното?

— Да. Беше ми намекнато никога повече да не дръзвам да отправям подобно безумно обвинение, в противен случай не само ще ме тикнат в затвора, но и дъщеря ми ще бъде наказана за назидание.

— И вие си замълчахте?

— Естествено. Какво друго можех да направя? За съжаление, нищо, нищичко! Склонен съм да твърдя, че Лаура… а, кой е този?

Беше влязъл един келнер — не онзи, който ги бе обслужвал, и като видя Макс Холм, тръгна към него.

— Хер Холм — каза, подавайки му ръка за поздрав, — радвам се отново да ви видя!

— Да не би вече да сервирате в „Кронпринц“?

— От две седмици.

— Но сигурно не тук в ресторанта?

— Не, само на чужденци. Келнер съм по стаите.

Мъжът преди беше келнер в увеселителното заведение, където Холм бе свирил танцова музика. Оттам се познаваха. Въпреки бедността си Холм от време на време му беше давал бакшиш, а това обстоятелство упражнява голямо влияние върху тези „услужливи духове“.

— Келнер по стаите за чужденци? — попита театралният слуга. — В такъв случай сигурно познавате и Леда?

— Естествено!

— Да не би тя да живее тук? — попита Холм бързо.

— Да — отговори келнерът.

През главата на репортера мигновено се стрелна една мисъл, на която той веднага даде ход, като попита:

— Кой я обслужва?

— Аз самият — отговори келнерът. — Естествено, на разположение има и женски персонал.

— Хм! Бихте ли ми свършили една услуга?

— С удоволствие, с най-голямо удоволствие, както знаете! Какво желаете?

— По-късно, по-късно, не сега.

Предпочете в присъствието на театралния слуга да бъде предпазлив. Вернер разбра, че той е причината за тази сдържаност, и се надигна от стола.

— Времето ми изтече, хер Холм — каза. — Позволете да се сбогувам.

— Не, не! Нека изпием още по чаша грог!

— Благодаря! Знаете, че трябва да отида до архива, а доста дълго се задържах.

След няколко общи приказки и сърдечни благодарности той се отдалечи. Келнерът, който се бе оттеглил временно, сега приближи отново към Холм и попита:

— Той си тръгна. Не искахте да говорите в негово присъствие, нали?

— Действително! Той е честен мъж, наистина, но това, което ще ви помоля, трябва непременно да остане в тайна пред него.

— Също и пред други може би?

— Да. Мога ли да разчитам на вас?

— Това се подразбира изцяло от само себе си. Кажете какво трябва да направя за вас!

— Дали изобщо можете да го направите, зависи от обстоятелството, как е устроен апартаментът на Леда. Бих желал да я подслушам.

— Мътните го взели! Това е деликатна работа!

— Може би твърде опасна за вас?

— Хмм! Знам ли!

— Ако искам нещо, което не можете да свършите, кажете ми откровено. Изобщо няма да ви се разсърдя.

— Бих желал да знам за какво се касае.

— Е, щом няма да казвате на никого, ще бъда откровен с вас. Утре Леда ще излезе на сцената срещу своята съперница и много ми се иска да знам какво мисли за нея.

— Най-добре ще бъде да я попитате директно.

— Това не влиза в плана ми. Как са разположени стаите, в които живее?

Келнерът описа обстановката.

— Задната стая сигурно е свързана със съседната й с врата?

— Да. Тя се зарезва от двете страни.

— Стаята обитавана ли е?

— Не. Танцьорката, естествено, очаква, че ще я оставим празна. Та нали дотам иначе би стигнала всяка дума, която разменя с майка си.

— Това е хубаво, много хубаво! Ще ми отворите ли тази стая, ако ви дам един приличен бакшиш?

— Това е в разрез с моя дълг, добри ми хер Холм!

— Добре! Да не говорим повече по този въпрос!

Облегна се назад на стола с физиономия, сякаш смята работата за напълно уредена. На келнера обаче се въртяха в главата думите „приличен бакшиш“. Той само привидно се бе колебал. Ето защо сега каза:

— Вярно, много ми се иска да ви направя услуга…

— Но аз не бих желал да ви подтиквам към нарушение на дълга.

— Може би това нарушение няма да е толкова голямо. Нали искате само да чуете какво мисли танцьорката за своята съперница?

— Да.

— Е, в крайна сметка в това няма нищо лошо. Колко ще пожертвате за тая работа, хер Холм?

— Струва ми се, че искахте да ми свършите услуга?

— Разбира се, но вие не подметнахте ли за бакшиш?

— Е, така да бъде! Колко искате?

— Вие колко давате?

— Аз не предлагам нищо. Кажете вие колко искате!

— Три гулдена много ли са?

— Давам ги. Кога мога да се кача?

— Веднага щом пожелаете.

— Леда в апартамента си ли е?

— Да.

— А майка й?

— Също. Но колко дълго възнамерявате да останете горе?

— Докато науча онова, което искам да знам.

— Олеле!

Келнерът се почеса смутено зад ухото.

— Какво, да не би да съжалявате? — попита Холм.

— Ако се каните да чакате, докато двете заговорят за американската танцьорка, можете и до утре да си киснете там!

— Аз не мисля така.

— Но е напълно възможно те вече да са се изказали за тази дама и въобще да не се върнат повече на тази тема.

— Аз ще се погрижа да я засегнат.

— Как се каните да подхванете тая работа?

— Ще напиша няколко реда, които ще предадете на Леда, когато се озова в съседната стая.

— Ще мога ли да прочета написаното?

— Да.

— И ако Леда попита от кого е писмото?

— От някакъв хер, когото не познавате. Бил е тук и естествено вече си е тръгнал. За доставянето на писмото ще ви платя още два гулдена.

— Значи общо пет?

— Да. Как да се кача незабелязано?

— Предоставете това на мен. Ще издебна подходящия миг и ще ви отведа горе. Платете си сметката и поискайте да ви дадат материали за писане, за да бъдете готов, когато ви дам знак.

Тръгна. Холм поиска от обслужващия келнер лист, плик, мастило и перо и написа следните редове:

„Моя божествена Венера! Както чух, Вие сте сформирали едно малко съзаклятие срещу американката Елън Стартън. Внимавайте много да не претърпите поражение точно когато сте сигурна в победата.

Ваш верен почитател“

И пъхна листа в плика, плати си сметката и зачака. След приблизително четвърт час вратата тайно се отвори в малък процеп. Той видя съюзника, който му махна и отново я затвори. Сега посегна към шапката си и се сбогува по непринуден начин, сякаш наистина възнамеряваше да си върви. Когато се намери вън в коридора, видя келнера да стои на най-долното стъпало на стълбите. Побърза към него.

— Свободен ли е пътят? — попита.

— Да.

— Портиерът?

— Пратих го при хотелския слуга.

— А горе?

— Камериерката отпратих в кухнята. Елате, но тихо!

Изкачиха стълбите. Коридорът беше застлан с дебела пътека, която правеше стъпките почти недоловими. В дъното Холм съгледа една врата, която беше само притворена. Келнерът го поведе нататък.

— Готов ли сте с писмото? — попита.

— Да. Ето го.

— Хубаво. Веднага ще се погрижа. Влезте!

— Вратата скърца ли?

— Не. Но не причинявайте никакъв шум! Вратата, естествено, ще заключите.

— Къде е ключът?

— Пъхнат е отвътре. Когато свършите, оставете го там. Тръгнете си, сякаш имате право да се намирате тук. Успех!

При тези думи протегна към него длан.

— А, правилно! За малко да забравя — прошепна Холм леко усмихнат. — Заповядайте!

Извади пет гулдена и ги даде на келнера.

— Благодаря! — каза оня и се измъкна.

Холм влезе, дръпна тихо вратата след себе си и я заключи отвътре. Непосредствено до вратата, водеща към съседната стая, имаше стол. Сигурно келнерът го беше сложил. Холм се промъкна безшумно нататък и седна.

Оттатък беше толкова тихо, сякаш нямаше жива душа, но след известно време подслушвачът чу високо чукане.

— Влез! — каза един женски глас.

Холм чу да се отваря врата и после долови гласа на келнера:

— Позволете, милостива фройлайн, да ви предам това писмо!

— От кого?

— От един хер долу в салона.

— Кой е той?

— Не знам. Не го познавам.

— Там ли е още?

— Вече си тръгна. Даде ми писмото на излизане.

— Почакайте!

Изглежда четеше писмото. После Холм я чу да пита:

— Не сте ли виждали този хер и по-рано?

— Не, никога.

— Опишете ми го!

— Висок и добре сложен, черна цялостна брада, тъмни очи, дълъг кожух и висока филцова шапка.

— Хм! От това нищо не може да се извлече. На каква възраст беше приблизително?

— Четирийсет.

— Изискана външност ли имаше?

— Изглеждаше знатен.

— Значи не някой прислужник?

— В никой случай.

Холм чу, че келнерът се отдалечи. После долови друг женски глас, който попита:

— Отново любовно писмо?

— Не.

— Покана за рандеву?

— Също не, майко.

— Какво тогава?

— Предупреждение.

— И за какво?

— За американката.

— Доста странно!

— Да. Я чуй!

Прочете писмото на глас и после попита:

— Какво ще кажеш?

— Нищо.

— Но все пак би трябвало да си помислиш нещо за контрамините, които ми залагат!

— Не си мисля нищо.

— Е, да, ти си си такава! Нищо не казваш и нищо не мислиш! Значи аз сама трябва да мисля, говоря и действам!

— Това наистина си е твое признание, твой дълг. Ти си млада, а аз съм стара. Достатъчно съм направила и искам да си имам своето спокойствие и почивка.

— Спокойствие! — прозвуча ядно. — Почивка и само почивка! Почивка и пари, нищо повече не искаш.

— Защото нищо повече не ми е необходимо.

— Но това е предостатъчно. Нима аз имам почивка?

— Една танцьорка не се нуждае от почивка!

— Или имам пари?

— Една танцьорка печели пари.

— Ще ме докараш до отчаяние! Дори и с тоя Петерман трябваше сама да се заема.

— Аз нямах никаква работа с него. Впрочем ти така му натри носа, че сигурно вече няма да се весне.

— Надявам се. Вярно, той си тръгна със заплаха, която изглеждаше сериозно изречена.

— Ами! Той излиза от затвора. Най-малкият повод е достатъчен да го върне пак там.

— Но как е стигнал до твърдението, че аз нося вината за неговото нещастие?

— Просто е ударил по храста с надеждата да изскочи заек.

— Хм! Тук ми хрумва една мисъл. Дали това не е мината, за която се загатва в писмото!

— Кое?

— Именно тоя Петерман.

— Той? Мина? Смешно!

— Защо не? Не може ли случайно да е срещнал американката?

— Подобна случайност би била странна, нещо повече — направо довлечена за косите.

— Защо не и това? Петерман лесно може да научи, че тази Стартън е моя противница. Може да я издири и да й съобщи онова, което знае за мен.

— И какво знае всъщност? Че си имала дете и си била любовница на лейтенант Фон Шарфенберг. Какво повече? Всяка танцьорка си има обожатели и всяка танцьорка се сдобива с деца. Нека оня си го знае.

— Но ако предполага и другото?

— Кое?

— Не питай толкова глупаво! Петте хиляди гулдена, които Бруно трябваше да присвои.

— И какво ако го подозира? Нали трябва да може и да го докаже.

— И после онова нещастно червейче…

— Мълчи! Как може да знае за него? Това са минали работи, а такива неща човек не бива да побутва. По-добре помисли кой може да е написал писмото.

— Сещам се само за двама.

— Кои?

— Именно Бруно!

— Мислех, че е заминал някъде.

— Може и да се е върнал.

— Та нали ти каза, че повече не искал и да знае за теб. Как ще му дойде тогава на ума да те предупреждава?

— Не е необходимо да има точно желанието, за да победи.

— Това неговият почерк ли е?

— Не.

— Така си и помислих. Не може да е той.

— Откъде това категорично заявление?

— Той ще действа в насока да претърпиш поражение.

— Не, не. Старата любов ръжда не хваща.

— Правилно, ръжда не хваща, а изцяло изчезва! Размисли! На него хич няма да му е по сърце да те ангажират тук като балерина. Той най-малко от всички би те предупредил. Кой е другият, когото имаш предвид?

— Баронът.

— За мен той е по-вероятен. Неговият почерк ли е това?

— Горе-долу. Струва ми се, че ми е писал с преправена ръка.

— Е, тогава бихме могли да приемем, че е той. Открай време си е бил един префинен интригант. Умна глава е. Той е точно човекът, способен да разбере какви действия се предприемат срещу теб, и от стара привързаност те предупреждава.

— Какво ме грее това?

— Много, твърде много! Винаги е по-добре човек да знае, че има врагове, отколкото да не го подозира.

— Но е можел по-определено да се изрази.

— Може и да го направи. Сигурно в най-близко време ще те посети. Има да плаща пари за издръжка. Или вече го е сторил и ти си го премълчала?

— Какво си мислиш? Аз ги дебна с болка тези пари. Тукашният живот е по-скъп, отколкото си мислех.

— Е, той винаги е бил точен и сигурно и този път ще е такъв случаят. Наистина великолепно, чудесно!

— Кое?

— Да плаща пари за издръжка на дете, което вече не съществува.

— Да, идеята наистина беше безподобна.

— От мен се роди. И то двойна издръжка. От барона и от оня гламав Бруно. Дете, нямаш си представа колко са глупави тези мъже. Едно красиво личице, едно добре развито телосложение, малко лицемерна любов и… те са свършени! Ако тоя Бруно можеше да смята, щеше да се усети, че момичето не може да бъде негово дете. Та нали те познаваше от няма и осем месеца. Наистина бих желала да знам дали Петерман тогава е действал по своя подбуда.

— Аз му вярвам. Той много държеше на своя млад господар. Но време беше да изчезна.

— И детето също. Всичко наистина се нагласи чудно хубаво. Само си спомни сцената в гробището!

— Действително беше безпримерна! — засмя се Леда. — През деня присъствах на погребението и запомних гроба.

— Вечерта аз те придружих до зида. Бррр! Страхувах се все пак. След като те повдигнах, се сниших и се заметнах с шала. Не исках нищичко да виждам. Представи си после страха ми, когато те чух да говориш!

— Аз също се уплаших немалко, когато стигнах близо до гроба и видях една фигура, която усърдно се трудеше.

— Ха-ха-ха-ха! Сметнала си я за призрак!

— Почти. Но скоро забелязах, че си имам работа с някакво момиче. Оставих червейчето настрана и се промъкнах зад нея.

— Ужаса, о, ужаса ми се иска да бях видяла!

— Тя буквално рухна. И чудесното признание, което направи! Ха! Беше направо добре дошло, дето я срещнах. Тя трябваше да поеме нещата върху себе си.

— Да, това беше една чудесна идея от твоя страна. Тогава видях, че имам в твое лице една нелоша ученичка.

— Аз я оставих да си върви, после изрових кутията и сложих вътре нашето червейче. А нейното взех. То беше съвсем дребно, едно такова съсухрено, хилаво и жалко. Днес често се питам дали баронът не е знаел, че…

— Какво?

— Че това момиче ще бъде на гробището.

— Как би могъл да го знае?

— Понеже той ми даде съвета да отнеса трупчето на гробището.

— Как, той ти е навял тази идея?

— Да. Обърна ми внимание върху полузасипания гроб.

— За тая работа аз нищо не знам!

— Още не е ставало дума. Той ми каза дори по кое време да отида.

— Странно!

— И после прибави, че може би ще намеря нещо, което си струва да се подмени.

— Дали е имал предвид онзи детски труп?

— Не знам, но почти съм склонна да го допусна. Естествено, той си е мислел, че момичето ще е свършило и вече няма да се намира на гробището.

— Тази мисъл наистина не е взета като от въздуха. Но ако предположенията ти са правилни, можел ли е да знае и за плевника?

— Да.

— Как така?

— Та именно той ми каза, че онова, което ще подменя, мога да скрия под този плевник.

— Как? Той ти го е казал?

— Да.

— И аз го научавам едва днес?

— Той ми забрани да ти го казвам.

— Защо?

— Може би не ти е вярвал!

— Хм! Винаги ми е вярвал. Явно е имал някакво намерение. Той е непонятен човек. Винаги знае какво прави, дори когато това изглежда съвсем необяснимо за другите. Ето защо, значи, трябваше да дойда с теб до плевника! Но въпреки това едва не налетяхме на гибел! Какво ли щеше да е, ако вместо онази исполинска Аврора ни беше спипал някой друг!

— Тогава наистина щяхме да бъдем изгубени. Впрочем, добре че не се уплаших и споменах името на момичето, което малко преди това бях научила на гробището. Веднага щом го чу, Аврора промени отношението си. Създаде се впечатление, сякаш има да си отмъщава на това семейство. Помогна да скрием детето, сама намести камъните и ми даде съвет на другия ден да напиша писмо до полицията.

— Хубаво, че нещата се развиха така! Този съвет беше лош.

— Как тъй?

— Колко лесно можеха да открият кой е написал писмото. Ти не можеш да си преправяш ръката.

— Но кой познаваше почерка ми?

— Никой, това е вярно. Но ти няколко пъти писа на Бруно. Можеше да е запазил писмата, а човек никога не знае как Дявола ще си разиграе картите.

— Хайде стига! Нямаше защо да ме е страх.

— Още по-голямо беше недомислието с шнура от завесите. Ти го откъсна. Какво щеше да стане, ако бяха взели онази част от врата на детето, за да я сравнят с другата половина, която все още виси в твоята стая?

— За това не помислих!

— Трябва да се мисли за всичко!

— Но за да го сторят, трябваше да имат някакво подозрение към мен!

— Някаква случайност можеше да насочи подозрението към теб!

— Трябваше да знаят също, че живеех при Петерман. Мен изобщо никой не ме познаваше. По-добре да оставим тези стари неща. Другата сега лежи в затвора, а аз ще стана примабалерина и ще хвърля мрежата си на някой родов или паричен аристократ.

— Да не би на барона?

— Не. Не искам да бъда любовница. Искам да стана съпруга, а той е женен.

— Но жена му е безумна. Той може да се разведе, и то много бързо.

— Не си ли чула, че е изчезнала от лудницата? Може всеки момент да се появи. Не, баронът не ми влиза в сметките. Ще хвърля въдицата на някой друг, по-добър.

— В такъв случай те съветвам за княз Дьо Бьофур.

— За мен той е твърде кисел, което означава, че е твърде високо. Преди да помисля за някоя конкретна личност, трябва да имам назначението. А за да го получа, трябва да флиртувам с онези, от които зависи. В тази връзка се сещам, че трябва да отида още веднъж при капелмайстора. Той сигурно е получил партитурата.

— Мислиш ли, че ще си свърши работата?

— При всички случаи. Той е алчен за пари, а аз му обещах оркестрова тантиема. Всички са ми в кърпа вързани, с изключение на директора, който е глупак и невежа. Мосю Леон Стодижел ще направи всичко възможно от своя страна. Иска ми се вече да си беше получил възнаграждението!

— Страхуваш ли се от него?

— Да се страхувам? Глупости! Но той е един стар скелет, а определено не е удоволствие след представлението да бъда замъкната към „Белвю“, за да се въргалям в обятията му. А той иска с това да му бъде заплатено. Така се е разбързал, че още отсега ми съобщи къде смята да ме отведе. Този път трябва да се примиря. По-късно ще го водя за носа. Сега да тръгвам. Адио!

— Адио! Дълго ли ще отсъстваш?

— Още не знам.

— Съкрати си любезностите с дъртия капелмайстор.

— Любезности? Какво си мислиш! Пари иска да има той. Един-единствен кройцер за него е по-предпочитан отколкото хиляди целувки от най-красивите устни. Любопитна съм колко ли процента ще поиска, след като вече трябваше да обещая на главния клакьор десет на сто за цяла година.

— Един богат любовник ще ти възвърне разходите!

— Ами помагай тогава по-скоро да намеря някой, защото касата ни далеч няма да издържи!

Холм чу отваряне и заключване на врата, после отвъд отново стана тихо.

Какви неща само беше подслушал! Струваше му се, че сънува.

Имаше ли връзка подслушаното с онова, което му беше разказал театралният слуга? Това му се виждаше във висша степен вероятно. Кой беше този Петерман, този Бруно, този барон и тази исполинска Аврора? По отношение на Петерман и барона имаше отправна точка. Първият беше излязъл от затвора, а последният имаше жена, която беше успяла да изчезне от психиатрията. На тази база може би щеше с питане да подразбере нещо за тези две лица.

От онова, което бе искал всъщност да разбере, беше чул твърде малко, но подслушаното беше изключително важно. Удадеше ли му се да издири съответните нишки, с тази Леда беше свършено. Беше споменат някой си лейтенант Фон Шарфенберг, чиято любовница е била. Все щеше да съумее да се добере до това име.

Сега вече нямаше нищо за подслушване. Холм сметна за уместно да напусне скривалището си. Измъкна се, затвори вратата и излезе от хотела, без никой да го обезпокои.