Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Sklavenkarawane, –1890 (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)
Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

        Издание:

Карл Май. Избрани произведения в десет тома — том 8

Керванът на робите

Роман

Издателство „Отечество“, София, 1992

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Костадинка Апостолова

Немска. Първо издание

Издателски №1982. Дадена за набор м. март 1992 г.

Подписана за печат м. май 1992 г. Излязла от печат м. юни 1992 г.

Формат 16/60×90. Печатни коли 29,50. Издателски коли 29,50.

Държавна фирма „Отечество“, пл. „Славейков“ №11, София

Полиграфически комбинат „Д. Благоев“, ул. „Н. В. Ракитин“ 2, София

 

Karl May. Sklavenkarawane

Greno Verlagsgesellschaft m.b.H.

Nördlingen, 1987 (Bd. 41) Die Sklavenkarawane (1889–1890)

 

Съставител и преводач © Веселин Радков, 1992


1. Един джалаби

— Хай ас сала — извика благочестивият шейх ал джамали, водачът на кервана, — да се помолим! Настъпи ал Аср, времето да коленичим, три часа след пладне!

Мъжете се приближиха, хвърлиха се върху нажежената от слънцето земя, загребаха с шепи пясък и използвайки го вместо липсващата за предписаното измиване вода, леко потъркаха с него бузите си. Същевременно на висок глас подеха думите на Фатиха, първата сура от корана:

— В името на всемилостивия Аллах! Хвала и слава на господаря на вселената, всемилостивия, който ще властва на Съдния ден. На теб искаме да служим и на теб искаме горещо да се помолим, да ни поведеш по правия път, пътят на онези, които са огрени от милосърдието ти, а не по пътя на онези, на които си разгневен, нито по пътя на заблудените!

При това молещите се бяха коленичили в тъй наречената поза „кибла“, тоест с лице, обърнато по посока на Мека. Без да прекъсват поклоните си, те продължиха да се „мият“ с пясък, докато шейхът се изправи и така им даде знак, че молитвата е свършила. В безводната пустиня законът разрешава на пътниците при ежедневните си молитви символично да извършват предписаното измиване с пясък и тази снизходителна отстъпка съвсем не е в противоречие с разбиранията на обитателите на пустинята. Те наричат пустинята „bahr bala moije lakin miljan nukat er rami“ — море без вода, но пълно с пясъчни капки, сравнявайки така пясъка на безкрайната пустош с водата на морето, което си го представят също тъй безбрежно.

Наистина мястото, където се намираше малкият керван, не беше огромната Сахара, не бе и Хамада, която с вълнообразните си пясъчни хълмове и дюни много прилича на развълнувано море, но все пак бе истинска пустиня, ширнала се около тях навсякъде, докъдето им стигаше погледът. Пясъци, пясъци и само пясъци! Не се виждаше никакво дърво, никакъв храст, нито дори тревичка. На всичко отгоре слънцето безмилостно печеше и никъде другаде нямаше сянка освен зад насечените скалисти зъбери, които се издигаха от пясъчната равнина и много приличаха на развалини от стара крепост.

Един час преди пладне керванът беше спрял да лагерува в тази сянка, където бе и останал, за да даде възможност на камилите да отпочинат, докато трае най-нетърпимата жега на деня. Ето че времето на Аср отмина и хората се канеха да потеглят. Мюсюлманите и особено обитателите на пустинята обикновено тръгват да пътуват почти винаги щом отмине часът на Аср. Само голяма нужда или беда може да ги накара да направят изключение и ако тогава начинанието им не завърши с очаквания успех, те хвърлят вината върху обстоятелството, че не са тръгнали в щастлив час.

Керванът не беше голям. Състоеше се само от шестима души, от също толкова ездитни камили и пет товарни животни. Петима от мъжете бяха араби от племето хомр, които са известни като извънредно фанатизирани мюсюлмани. Веднага след молитвата пролича, че напълно заслужено се ползваха с тази слава, защото, когато петимата се изправиха и тръгнаха към камилите си, водачът тихо промърмори към другите:

— Allah jenahrl el kelb, el nusrani — дано Аллах погуби това куче християнина!

Същевременно той хвърли скрит и зъл поглед към шестия човек, който седеше до самата скала и подготвяше кожата на някаква дребна птица за препариране.

Този мъж нямаше остро изрязаните черти на арабите, нито техните огнени очи. Нямаше и тяхното сухо и мършаво телосложение.

Щом видя, че те се канят да тръгват, той също стана и тогава пролича, че фигурата му е висока, яка и широкоплещеста като на пруски гвардейски кюрасир. Косата му бе руса, също както и голямата му гъста брада, скрила голяма част от лицето му. Очите му бяха сини, а чертите му излъчваха такава кротост, която бе съвсем необичайна за мъжката половина на семитите.

Мъжът беше облечен досущ като своите арабски придружители, което ще рече, че носеше бял бурнус с наметната на главата горна част. Но в момента, когато се качваше върху камилата си и бурнусът му се отвори отпред, можеше да се види, че носи високи непромокаеми ботуши, които несъмнено бяха голяма рядкост за тукашните места. От колана му стърчаха дръжките на два револвера и един нож, а на седлото висяха две пушки. По-леката беше за птици, а по-тежката за убиване на едри животни, но и двете бяха със задно зареждане. Мъжът носеше и защитни очила.

— Продължаваме ли ездата? — обърна се той към шейха ал джамали на обичайния за Кахира (Кайро) говор.

— Да, ако е угодно на Абу ’л арба аюн — отговори арабинът. Думите му бяха учтиви, но той напразно полагаше усилия да придаде на лицето си дружелюбен израз. Абу ’л арба аюн означава Баща на четирите очи. На другите хора, още повече ако са чужденци, чиито имена не може да изговори или лесно да запомни, арабинът обича да дава прозвища, свързани с някакъв отличителен белег или набиващо се в очи качество на въпросното лице. В случая това бяха очилата, на които този пътешественик дължеше странното си име.

Обикновено подобни имена започват с Абу, Бен или Ибн, с Ом или Бент, което ще рече с „баща“ или „син“, с „майка“ или „дъщеря“. Така например съществуват имена като Баща на сабята — за някой храбър мъж, Син на разума — за умен младеж, Майка на кускуса — за жена, която добре умее да приготвя това ядене, Дъщеря на приказките — за бъбрива девойка. Също и в някои неориенталски страни има подобен обичай, какъвто е например случаят в Съединените щати с думичката „Олд“, поставяна пред имената. Там Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, Олд Кун са известни имена на прославени прерийни ловци.

— Кога ще достигнем Бар ал абиад[1]? — осведоми се чужденецът.

— Утре, преди още да се свечери.

— А Фашода?

— По същото време, защото ако пожелае Аллах, ще излезем на реката точно на онова място, където е разположен градът.

— Чудесно! Не познавам добре тази местност. Надявам се, че вие я знаете по-добре от мен и няма да се объркате!

— Арабите бени-хомр никога не се объркват. Познават всички земи между Джазира[2], Санар и областта Вадаи. Бащата на четирите очи няма защо да се безпокои.

Шейхът изрече тези думи много самоуверено, но същевременно тайно хвърли на другарите си подигравателен поглед, който, ако беше забелязан от чужденеца, навярно щеше да му се стори подозрителен. Този поглед показваше съвсем недвусмислено, че пътешественикът няма да стигне нито до Нил, нито до Фашода.

— А къде ще пренощуваме довечера? — продължи да пита чужденецът.

— Край Бир Аслан[3], където ще стигнем един час след Могреб[4].

— Това име не звучи много успокоително. Няма ли опасност да срещнем лъвове при извора?

— Вече не. Но преди много години там се бил заселил Господарят с голямата глава[5] заедно с жената и децата си. Много хора и животни станали негови жертви, а всички воини и ловци, тръгнали да го убият, се връщали или с разкъсани крайници, или дори били изядени от него. Аллах да прокълне душата му, както и душите на всичките му прадеди и на цялото му потомство! Тогава дошъл някакъв чужденец от Франкистан, скрил отрова в къс месо и го отнесъл близо до извора. На следващия ден лакомият хищник лежал мъртъв край водата. Жена му така се изплашила, че избягала с децата си, но накъде, това никой не разбрал, ала Аллах го знае. Дано заедно с дъщерите и синовете си да е загинала най-мизерно! Оттогава край онзи извор никога вече не са се мяркали лъвове, но името му останало.

Живеещите в пустинята араби се изразяват така лошо за някой лъв само когато той е вече мъртъв и следователно не може да им стори никакво зло. Но по адрес на живия лъв всеки много се пази да използва подобни обидни изрази, а да не говорим за проклятия. Хората дори избягват да употребяват думата „саба“, лъв, и ако някога все пак си послужат с нея, то я произнасят само шепнешком, за да не я чуе хищникът. Арабинът си мисли, че лъвът ще я долови дори и да се намира на много километри и ще се появи, щом бъде изговорена.

Също като негърското население на Судан и много араби са на мнение, че във всеки лъв се е вселила душата на някой умрял шейх и затова дълги години търпят разбойничествата му, докато най-сетне броят на жертвите стане твърде голям. Едва тогава тръгват на тълпи, за да го погубят, при което преди да започне борбата, те държат гръмки високопарни речи.

Докато смелият европейски ловец не се бои да се изправи пред лъва съвсем сам и дори предпочита да потърси страшния хищник през нощта на мястото, където ходи на водопой, за да го убие с безпогрешния си куршум, арабинът смята подобна постъпка не само за изключително дръзка, а и направо за чисто безумие. Когато стадата на някой арабски дуар[6] оредеят от нападенията на лъва дотолкова, че най-сетне хората изгубят търпение, тогава се вдигат на крак всички мъже, годни да носят оръжие, за да го убият. Но естествено това става посред бял ден. Въоръжават се с всичко каквото им падне, дори с камъни, после изговарят молитвата на свещената Фатиха и се отправят към леговището на лъва, което обикновено се намира сред скали, обрасли с трънливи храсталаци.

Тогава някой от арабите, който се отличава с особена речовитост, най-учтиво известява на животното желанието им то да напусне местността и да отиде да яде говедата, камилите и овцете на някое друго село. Естествено няма успех. После на лъва настоятелно и сериозно се прави достояние решението на старейшините от селото — също напразно. Тогава говорителят заявява, че в такъв случай са принудени да прибегнат до насилствени мерки и мъжете започват да хвърлят камъни по гъсталака, докато пробуден от дневната си дрямка, гордо и величествено лъвът се измъкне от трънаците и се покаже иззад скалата. В този миг изсвистяват всички стрели, из въздуха профучават всички копия, всички пушки изгърмяват. При това проехтяват такива крясъци и викове, че ако лъвът притежаваше поне отчасти музикален слух, незабавно би избягал.

Никой не си губи времето да се прицелва старателно. Повечето куршуми пропускат целта. Единствено няколко улучват, но само леко нараняват лъва. Тогава очите му започват да мятат мълнии. Един скок и някой от ловците остава да лежи под него. Отново изтрещяват изстрели. Лъвът, вече по-тежко ранен, докопва втора и трета жертва, докато най-сетне целият направен на решето, рухва мъртъв под многобройните куршуми, от които нито един не го е улучил смъртоносно.

След това обаче не остава и следа от респекта, с който преди са му говорили арабите, защото той е мъртъв и вече не може да си отмъсти за обидите. Нахвърлят се върху него, започват да го ритат и да го удрят с юмруци. Заплюват го и сквернят неговата памет, прадедите и роднините му с такива ругатни и обидни прякори, които са направо неизчерпаеми в арабския език.

Чужденецът се поусмихна на думите на шейха. Усмивката му показваше, че той сигурно няма току-така да се остави да бъде изяден от Господаря с голямата глава и семейството му.

Този кратък разговор се състоя, докато се готвеха за път. А това не става тъй лесно, както може би си представя европеецът. Е, ако животните за езда са коне, тогава човек просто се мята на седлото и потегля. Но с камилите нещата стоят другояче, особено с товарните камили. Те съвсем не са онези търпеливи животни, описвани в безброй много книги. Напротив, те са лениви, коварни и със зъл нрав, изобщо да не говорим за природната им грозота и неприятната миризма, която издават. Тя е толкова противна, че конете отказват да нощуват близо до тях. Корабът на пустинята е добиче, което хапе. Рита и с предните, и със задните крака, привързаността му е нещо чуждо и проявява равнодушие, надминавано единствено от отмъстителността му. Има и животни, до които не може да се приближи нито един европеец, без да се изложи на опасността да бъде ухапан или стъпкан под краката им.

Истина е обаче, че камилата е много непретенциозна и издръжлива, ала изключителните й качества, за които се приказват небивалици, са силно преувеличени. Никоя камила не може да стои жадна повече от три дни. Само за толкова време й стигат запасите от вода в стомаха. Не за по-дълго. Ако след този срок не й се даде възможност да пие, тя ляга на земята и дори най-големите жестокости не са в състояние отново да я изправят на крака. Остава да лежи на мястото си, където загива от жажда.

Също така е лъжа, че когато му се свърши водата, за да си спаси живота, бедуинът убивал камилата си и изпивал намиращата се в стомаха й вода. Стомахът на закланата камила съдържа не вода, а топла рядка като течен тор каша, примесена с остатъци от храна, воняща на различни амониеви соли още по-лошо и от купчина говежди изпражнения, която напомня съдържанието на отходните ни ями. Дори човек, загиващ от жажда, сигурно няма да може да изпие и една глътка от тази ужасна гнусотия.

Опакият характер на камилата се проявява по време на пътуване особено след почивка, когато пак трябва да й сложат товара. Тогава тя се съпротивлява с все сила, служейки си със зъби и с крака, започва да пъшка и стене, да сумти и реве. Към това се прибавят разправиите, виковете и проклятията на мъжете, които се мъчат да я натоварят и я дърпат насам-натам. От тази суматоха винаги произлизат такива сцени, че на човек направо му се иска да избяга.

Ездитните камили, наричани „хеджин“, имат по-благороден характер. Между тях се намират и животни, които струват извънредно скъпо. За една сива бишаринхеджин се заплащат и по десет хиляди марки. Седлото на товарната камила доста прилича на покрив на къща, който в предната и задната си част е извит и източен малко нагоре. Наричат го „хауаха“. А седлото на високата стройна хеджин носи името „махлуфа“. То е направено по такъв начин, че ездачът се настанява в удобна вдлъбнатина, и то така, че да може да кръстоса крака пред седлото, върху врата на животното. Когато ездачът се качва на камилата, тя непременно трябва да лежи на земята. Но щом допре седлото, камилата бързо изправя първо задните си крака, а после и предните, тъй че той полита първо напред, а после и назад. Трябва да умее добре да балансира, за да не бъде хвърлен на земята.

Но тръгне ли веднъж камилата да върви, дори и товарните животни постоянно поддържат толкова едра крачка, че изминават сравнително големи разстояния.

На арабите бени-хомр им се отвори доста работа, докато отново успеят да закрепят товарите върху камилите. През това време чужденецът се качи на своята хеджин и бавно потегли напред. Макар да не познаваше местността, той знаеше посоката, в която трябваше да поеме.

— Докато се молехме, това куче изобщо не помръдна — обади се водачът на кервана. — Нито сключи ръце за молитва, нито раздвижи устни. Дано се пече на огъня в най-дълбоката дупка на геената!

— Защо ли отдавна вече не си го изпратил там! — промърмори един от хората му.

— Ако още не си го схванал, значи Аллах не ти е дал мозък. Нима не виждаш оръжията на този християнин? Не забеляза ли че с всеки от двата си малки пистолета може да стреля шест пъти, без да зарежда? А в пушките му има четири куршума. Всичко на всичко това прави шестнайсет изстрела, а ние сме само петима.

— Тогава трябва да го убием, докато спи.

— Не, аз съм воин, а не подъл страхливец. Не убивам спящи хора. Срещу шестнайсет куршума нищо не можем да направим и затова казах на Абу ал Мот[7] че днес ще стигнем до Бир Аслан. Нека той постъпи там както си иска, а после ние ще делим с него.

— Ако изобщо намерим нещо, което си заслужава да се дели! Че какво толкоз има този християнин? Кожи на животни и птици, които иска да натъпче със слама, шишета пълни със змии, гущери и скорпиони — дано Аллах го изпече заедно с тях! Освен това има цветя, листа и треви, които е смачкал между листове хартия. Струва ми се, че от време на време му идва на гости шейтанът, когото той гощава с тези неща.

— А на мен ми се струва, че ти наистина си загубил ума си. Или изобщо никога не си го имал! Глух ли беше, когато неверникът ни обясни какво ще прави с тези неща?

— Тъй като нищо от тях не мога да използвам, не обърнах внимание на думите му.

— Но знаеш какво означава думата медресе[8], нали?

— Да, чувал съм.

— Е, той е учител в един такъв медресе. Преподава за всички растения и животни на земята и е дошъл при нас, за да вземе от нашите растения и животни и да ги занесе у дома си, където ще ги показва на учениците си. Също така се кани да напълни с тях големи сандъци и кошове и да ги подари на своя султан, който притежава специални къщи[9], където се съхраняват подобни неща.

— Но каква ни е ползата от всичко това?

— Много голяма! Далеч по-голяма, отколкото си мислиш. Нали на един султан могат да се правят само скъпоценни подаръци. Следователно растенията и животните, които този гяур събира при нас, сигурно имат извънредно голяма стойност в неговата страна. Нима не го проумяваш?

— Да, Аллах и ти, вие двамата ме просветлихте — отвърна подигравателно човекът.

— Затова реших да му ги вземем и после да ги продадем в Хартум. Там можем да получим добра цена. А забеляза ли още какви други неща носи със себе си?

— Да, цял товар платове и инструменти, стъклени мъниста и разни други предмети, срещу които можеш да получиш от негрите големи количества слонова кост и много роби.

— И друго какво?

— Нищо повече не знам.

— Защото очите ти нищо не виждат. Нима оръжията, пръстените и часовникът му нямат никаква стойност? Имат, и то каква. Освен това под жилетката си носи кожено портмоне. Веднъж, когато го отвори, съзрях в него големи листове хартия с някакви чужди букви и печат. Като бях в Хартум, видях подобна хартия у един богат търговец и тогава научих, че щом я дадеш на онзи, чието име е написано върху нея, ще получиш страшно много пари. При подялбата ще поискам за нас тези хартии, освен това оръжията му, часовника и всичко каквото носи със себе си, както и товара на камилите заедно с инструментите и стоките за размяна. Така ще станем богати. А всичко останало, камилите и събраните животни и растения ще получи Абу ал Мот.

— Дали ще е съгласен с такава подялба?

— Да, той вече прие тези условия и ми даде думата си.

— А сигурно ли е, че ще дойде? Днес е последният ден. Гяурът ни нае, за да го закараме с нашите камили до Фашода. Щом утре пристигнем в града, край на нашите планове, защото нататък ще продължи без нас.

— Той няма да пристигне там. Убеден съм, че Абу ал Мот ни следва по петите. Тази нощ малко преди разсъмване ще ни нападне. Уговорихме се два часа преди полунощ да отида на шестстотин крачки право на запад от извора и там да се срещна с него.

— Досега нищо не си ни казал за това. Щом имате такава уговорка, значи той сигурно ще дойде и плячката няма да ни се изплъзне. Ние, бени-арабите, живеем в пустинята и се прехранваме от нея. Всичко, каквото има в нея, е наша собственост, следователно също и този крастав гяур, който дори не се покланя, докато се молим на Аллаха.

С тези думи бе изразено всеобщото схващане на обитателите на пустинята за грабежа, които те смятат за рицарско занимание и дори най-открито се хвалят с подобно нещо.

По време на този разговор техните животни бяха вече тръгнали подир чужденеца. Когато го догониха, той изобщо не подозираше, че убийството му вече е твърдо решено. Вниманието му беше насочено не към тях, а към съвсем друг обект. Внезапно той подвикна на камилата си едно силно „хе, хе!“, което е знак за животното да спре и да коленичи. То се подчини. Чужденецът слезе от седлото и посегна към пушката си.

— Аллах! — възкликна водачът. — Врагове ли има?

При това той се огледа страхливо на всички страни.

— Не — отговори му пътешественикът, като посочи нагоре във въздуха. — Става дума само за една от тези птици.

Погледите на арабите се обърнаха натам, накъдето той им сочеше.

— Това е един хадж заедно с жена си — каза водачът. — Не се ли среща и в твоята страна?

— Е да, има го, но е друга разновидност. При нас го наричат блатар, corvus. А искам да имам и един хадж.

— Ще го застреляш ли?

— Да.

— Невъзможно е, никой не може да го направи, дори да има и най-хубавата пушка!

— Ще видим! — усмихна се чужденецът.

Двата хаджа следваха кервана по маниера на грабливите птици — непрекъснато се рееха точно над него. Но в момента, когато ездачите спряха, те започнаха бавно да се спускат един след друг, описвайки равномерно спирала. Чужденецът понамести очилата си, застана с гръб към слънцето, за да не го заслепяват лъчите му, цели се няколко секунди, при което дулото на пушката му неотклонно следеше полета на птиците, и после натисна спусъка.

Летящият начело мъжкар трепна, сви криле, отново ги изпъна, но само за няколко мига, и после, като не можеше вече да се задържи във въздуха, падна на земята. Чужденецът се завтече към мястото, където лежеше птицата, вдигна я и започна да я разглежда. Арабите се приближиха, издърпаха от ръцете му хаджа и го заобръщаха насам-натам.

— Аллах акбар — Аллах е велик! — учудено възкликна водачът. — С куршум ли беше заредил пушката си?

— Да, с малък патрон, а не със сачми.

— И въпреки това улучи!

— Както виждаш! — кимна добрият стрелец. — Куршумът е пронизал гърдите, попаднал е право в сърцето, което, разбира се, е случайност, но все пак се бях прицелил в тялото. Радвам се, че изстрелът бе толкова сполучлив, защото така кожата и перата останаха невредими.

— Да свалиш с куршум един хадж, при това от такава височина! И на всичко отгоре да го улучиш на такова място! Ефенди, ти си отличен стрелец, при нас учителите от медресетата не умеят да стрелят. Ти къде си се учил?

— Като съм ходил на лов.

— Значи и по-рано си ловувал такива птици?

— Птици, мечки, диви коне, диви бизони и много други животни.

— Нима всички тези животни се намират в твоята родина?

— Там има само птици и мечки. Другите, за които споменах, живеят на един друг континент, който се нарича Америка.

— Никога не съм чувал за тази страна. Да сложим ли хаджа при другия товар?

— Да. Още тази вечер край лагерния огън ще му одера кожата, в случай че изобщо можем да запалим огън.

 

— Ще запалим, защото край Бир Аслан растат колкото щеш гъсти храсталаци.

— Тогава прибери птицата! Мъжка е, а те са по-ценни от женските.

— Да, мъжка е. Аз също ги разпознавам. Неговата вдовица отлетя. Ще тъгува за него и ще го оплаква, докато някой друг хадж я утеши. Аллах се грижи за всички живи същества, дори за най-дребната птичка, но най-много за диюр ал джина[10], които след като ни напуснат, той всяка година приема в рая.

Това поверие е много разпространено в Египет. Обикновените хора не знаят, че истинската родина на лястовиците, наричани от тях „снунут“, е в Европа и те отлитат на юг само по време на нашата зима. Тъй като през пролетта тези птици изчезват, без хората да разберат къде, навярно най-вече заради техния весел и човеколюбив нрав египтянинът си обяснява това явление с предположението, че те отлитат в рая, за да свият гнездата си при Аллах и с чуруликането си да му предадат молитвите на правоверните.

Известно време след като бяха продължили прекъснатата си езда пътниците видяха единични голи планински възвишения, издигащи се на юг и на север от посоката, в която бяха поели. Това даде повод на чужденеца да се огледа назад. Погледът му бе привлечен от няколко съвсем малки точки, които сякаш неподвижно висяха във въздуха. Той извади далекогледа си от кобура на седлото и две-три минути внимателно оглежда точките. После прибра бинокъла си обратно и попита:

— Пътят, по който яздим, оживен търговски път ли е?

— Не — отвърна водачът. — Ако бяхме тръгнали по пътя на керваните, щеше да се наложи доста да заобикаляме и щяхме да загубим два дни.

— Значи не можем да очакваме оттук да мине някой керван?

— Не, защото през сухото годишно време по пътя, по който яздим, никъде не се среща вода. А и запасите ни за пиене са вече на свършване. Кожените мехове са празни.

— Но при Бир Аслан ще намерим вода, нали?

— Съвсем сигурно, ефенди.

— Хм-м! Странно!

При тези думи лицето му придоби толкова замислен израз, че водачът на кервана го попита:

— Защо се замисли, господарю? Има ли нещо, което не ти харесва?

— Да.

— Какво е то?

— Ти твърдиш, че не се намираме на пътя на керваните и все пак зад нас яздят някакви хора.

— Зад нас ли? Невъзможно! Та нали тогава би трябвало да ги видим!

— Не е необходимо да ги виждаме.

— А как тогава можеш да си толкоз сигурен?

— Защото, ако не самите тях, виждам следите им.

— Ефенди, ти се шегуваш! — заяви водачът с чувство на превъзходство.

— О, не. Напротив, съвсем сериозен съм.

— Как е възможно човек да вижда следите, дарб или атар[11] на хора, които яздят след него?!

— Ти мислиш само за дирите, които остават в пясъка от краката на хората или от копитата на животните. Но има и следи, намиращи се във въздуха.

— Във въздуха ли? Аллах акбар — Аллах е велик, той може всичко, понеже за него няма нищо невъзможно, но досега все още не съм чувал да ни е позволявал да оставяме следи във въздуха.

Той огледа чужденеца с такъв поглед, сякаш го смяташе за побъркан.

— И въпреки всичко е така. Следите са налице. Човек трябва само да има око за тях. Спомни си за онзи хадж, който застрелях!

— Че какво общо има той с тези дарб или атар?

— Има дори много общо, защото при определени обстоятелства самият той може да бъде оставената от нас следа. Ти беше ли го забелязал преди да го застрелям?

— Да. Двойката птици летяха подир нас от сутринта. И докато почивахме край скалите, те непрекъснато се рееха над главите ни. Ако не намери друга храна, хаджът следва камилите и изяжда всичко, каквото ездачите изхвърлят, след като се нахранят. А той дебне и птиците личинкоеди, които придружават керваните, за да кълват различни насекоми и паразити от телата на животните.

— Значи признаваш, че на онова място, над което се рее хаджът, има керван?

— Да.

— Е, добре, ей там зад нас лети друга двойка от тези птици, към която сега сигурно се е присъединила и нашата овдовяла женска. Виждаш ли ги?

Водачът погледна назад. Птиците не можеха да се изплъзнат от острото му добре тренирано зрение.

— Да, виждам ги — отговори той.

— Там трябва да се намира някой керван, нали?

— Вероятно.

— Но ние не яздим по нито един от пътищата на керваните. Ти самият го каза. Значи онези хора следват дирите ни.

— Сигурно не знаят пътя и затова се придържат към следите ни.

— Всеки керван си има шейх ал джамали, а с него обикновено пътуват и други мъже, които много добре знаят пътя.

— Но понякога и най-добрият кабир[12] може да се обърка!

— В необятната Сахара, да, но не и в тази местност, южно от Дар Фур, където, строго погледнато, за истинска пустиня и дума не може да става. Водачът на кервана, който идва след нас, познава тези места не по-зле от теб. Трябва да ги знае. И щом въпреки това се е отклонил от пътя на керваните, за да тръгне подир нас, тогава сигурно ни е хвърлил око.

— Хвърлил ни с око! Ефенди, що за мисъл! Да не би да си въобразяваш, че тези хора са от някой…

Той не се доизказа. Трудно му беше да скрие смущението си.

— Че са от някой джум[13], искаше да кажеш, нали? — продължи чужденецът. — Да, така мисля.

— Аллах корим — Аллах е милостив! Що за хрумване, ефенди! Тук в тази местност няма да се натъкнеш на нито един джум. Срещат се само на север от Дар Фур.

— Ами! Нямам им доверие на тези хора! Защо ни следват?

— Следват ни, но не ни преследват. Не могат ли да имат същата цел като нас?

— Да си съкратят пътя ли? Наистина е възможно.

— Не само че e възможно, a сигурно е така. Далеч съм от мисълта да тая в сърцето си опасения. Познавам тези места и знам, че тук сме в такава безопасност, сякаш се намираме в лоното на пророка, нека Аллах го благослови.

 

Чужденецът му хвърли изпитателен поглед, който изглежда не се хареса на водача, понеже той го попита:

— Защо ме гледаш така?

— Погледнах те в очите, за да надникна в душата ти.

— И какво откри там? Истината, нали?

— Не.

— Аллах! Ами какво? Да не би да си видял лъжа?

— Да.

След този отговор водачът посегна към ножа, затъкнат в пояса му и извика:

— Знаеш ли, че току-що изрече обида? Никой смел и доблестен бен-араб не може да понесе подобно нещо!

Лицето на чужденеца внезапно придоби съвсем друго изражение. Чертите му се изостриха, издавайки вътрешно напрежение.

По мъжественото красиво лице се плъзна горда усмивка и почти пренебрежително той каза:

— Не пипай ножа? Ти не ме познаваш. Не мога да търпя някой да ми говори за обида с ръка на дръжката на ножа. Извадиш ли острието, ще ви застрелям всички за по-малко от минута!

Водачът на кервана отдръпна ръката си от пояса. Той бе колкото разгневен, толкова и смутен, затова отговори:

— Нима трябва да преглътна обвинението ти в лъжа?

— Трябва, защото казах истината. Отначало само следващият ни по петите керван ме разтревожи, но вече и на теб ти нямам доверие.

— Защо?

— Защото защитаваш джума, ако онзи керван наистина е такъв, и полагаш усилия да приспиш бдителността ми.

— Allah yah fedak — Аллах да те закриля, ефенди, защото мислите ти са съвсем объркани. Какво ли ме засягат онези хора, дето идват подир нас?!

— Изглежда твърде много те засягат, иначе не би се опитал с измама да разсееш подозренията ми към тях.

— Но аз ти казвам, изобщо не виждам да съм излъгал нещо!

— Така ли? А не твърдеше ли, че в този край било тъй безопасно като в лоното на пророка?

— Да, и това е истина.

— Казваш го, защото знаеш, че съм чужденец. Убеден си, че не съм запознат с живота и порядките в страната. Да, не знам пътищата й, макар че с помощта на моите карти вероятно и без твоя помощ ще съумея да ги намеря, но всичко останало сигурно ми е известно по-добре, отколкото на теб. В моята родина има книги и картини на всички страни и народи по света. Чрез книгите понякога човек може да опознае народите по-добре от самите хора, които принадлежат към тях. Тъй например аз знам с абсолютна увереност, че тук съвсем не е толкова безопасно, както в лоното на пророка. Наоколо е пролята прекалено много кръв. По тези места, където се намираме, са воювали помежду си племената нухр, шилюк и денка. Тук са се сблъсквали доури, льохи, туихи, бахри, елиаби и хиеджи, абгаланги, агехри, абуго и дон-гиоли, за да се избиват и съсичат, а може би дори и да се… изяждат.

Водачът се бе вкаменил от смайване.

— Ефенди — подвикна той от гърба на камилата си, — ти познаваш всички тези народи! Знаеш всичко това!

— Да, несъмнено по-добре от теб! Но знам и още нещо. Знам, че точно из тези места, където сега яздим, през нощта се влачат ужасните робски кервани, наречени „газуах“, дело на разбойници, за да се изплъзнат от пашата, който от Фашода държи под око ловците на роби. Тук не един клет чернокож е рухвал изтощен на земята и от удар на нож или куршум завинаги е онемявал. Долу на брега край Мокран ал Бохур разтоварват тези нещастници от корабите, влачат ги през цялата страна, за да ги натоварят отново горе над Фашода и да ги разпродадат пред Хартум. По пътя не един и двама са издъхвали. Предсмъртните викове на не един и двама са проехтявали тук в тъмната нощ. И ти можеш да сравняваш тези местности с лоното на пророка? Нима е възможно човек да изрече някоя по-голяма лъжа?

Водачът гледаше мрачно пред себе си. Той чувстваше поражението си и все пак не биваше да го признае. Ето защо след минута-две отговори:

— Не съм и помислял за керваните газуах, ефенди. Мислех само за теб и за това, че тук си в безопасност. Ти се намираш под наша закрила и много ми се иска да видя онзи, който ще дръзне да посегне на теб!

 

— Не се горещи толкова! Аз виждам ясно нещата и знам много добре какво да мисля. Не ми говори за закрила! Наех ви, за да пренесете вещите ми с камилите си до Фашода. Не съм разчитал на вашата закрила. Може би самите вие се нуждаете от закрила повече, отколкото аз.

— Ние ли?

— Да. Известен ли ти е броят на негрите от племето шилюк, които хората от твоето племе са ограбили тук и са откарали като роби към Дар Фур? Нима това не поражда между тях и вас ненаситна омраза и жажда за кръвно отмъщение? Не се ли намираме сега в земята на шилюките, които стига само да ви видят, незабавно ще се нахвърлят върху вас? Защо изоставихте обичайния керванджийски път и ме поведохте през самотни и безлюдни местности? За да скъсите пътя ли, както каза преди малко? Не, а за да не се натъкнете на шилюките. А може би имате и друга причина.

— Коя е тя? — попита доста смутено водачът, който разбра, че помислите им са прозрени.

— Искате да ме убиете.

— Аллах, Уаллах, Таллах! Само какви мисли ти идват в главата!

— Самият ти си виновен за това? Спомни си за кервана, който ни следва! Може би той е някой джум и се кани да ме нападне. Вие копнеете за имуществото ми, но докато съм жив, то няма да попадне в ръцете ви. Заради наказанието, което сигурно ще трябва да понесете, не можете да ме убиете във вашите земи. Ето защо ме поведохте през трудно проходими местности към самотния Бир Аслан, където ще бъде извършено престъплението, без някакъв свидетел да може да издаде убийците. Намерят ли после трупа ми, убийството ще е станало на територията на шилюките и обвинението ще падне върху тях. Така с един куршум ще ударите два заека — ще заграбите имуществото ми и ще си отмъстите на шилюките.

Тонът на чужденеца беше толкова безразличен, та дори и дружелюбен, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем ежедневно и приятно. Думите му направиха изключително голямо впечатление на арабите. Те не посмяха да посегнат към оръжията си. Та какво ли представляваха дългите им кремъклийки в сравнение с неговите оръжия! В това отношение, макар да беше сам, той ги превъзхождаше. Но все пак те трябваше да предприемат нещо, с което да си придадат вид, че обвинението му ги е обидило, понеже се чувстват уж напълно невинни. Ето защо спряха камилите си и заявиха, че няма да направят нито крачка напред, а ще свалят товара и ще се завърнат у дома си.

Чужденецът се изсмя.

— Няма да го направите — обади се той. — Как ще се върнете без вода? Непременно трябва да стигнете до Извора на лъва. Впрочем аз нарочно не ви платих предварително. Ще си получите парите едва след пристигането ни във Фашода, а ако не ме заведете до там, няма да ви дам нито една пиастра. Що се отнася до подозрението ми, аз го изказах най-честно, за да ви докажа, че не се страхувам от вас. Имал съм си работа с къде-къде по-опасни типове. Човек изобщо не може да ви упрекне в нещо друго, освен в малкия ви недостатък, че не ме познавате. Ако предположението ми не излезе вярно, ще ви помоля за извинение. В такъв случай от признателност ще накарам във Фашода да заколят един вол и ще го разделя между вас. А към вече уговореното за услугите ви възнаграждение ще добавя и по един бакшиш, с който жените и дъщерите ви да си купят някои украшения.

Според тамошните представи това предложение бе твърде привлекателно, но то съвсем не смекчи гнева на арабите, макар да се престориха, че обещанието му ги е накарало да се примирят. Те знаеха много добре — чужденецът нямаше да доживее следващото утро. За да приспят бдителността му, заявиха, че ще продължат пътя си с него, ако забрави подозренията си и ако наистина има намерение да удържи даденото обещание. Той се съгласи с условията им, но още следващите минути доказаха, че както и преди им нямаше доверие, понеже от този момент нататък яздеше вече последен, докато дотогава заедно с водача бе винаги начело на кервана.

Арабите се престориха, че не забелязват тази промяна, но известно време след като керванът отново пое по своя път, водачът си даде вид, сякаш обяснява нещо на яздещите до него хомри за местностите, през които минаваха. С вдигната ръка той сочеше ту напред, ту надясно или наляво, обаче същевременно със злобен тон им каза следното:

— Този пес е далеч по-умен, отколкото изглежда. Познава цялата страна, жителите й, а също и всички събития, които са се разиграли тук.

— И съвсем точно е отгатнал всичките ни намерения — добави един друг. — Дано Шейтанът го сграбчи за гърлото!

— Много ми се иска аз самият да го направя!

— Че кой ти пречи?

— Оръжията му.

— Не може ли някой от нас да поизостане и отзад да прониже сърцето му с куршум?

— Опитай се! Това ще е най-доброто. Не е необходимо да чакаме до сутринта — така няма да делим плячката с Абу ал Мот. Ще оставим трупа на чужденеца да лежи където си е, ще отидем до извора, ще напълним меховете с вода и още през нощта ще тръгнем обратно. Утре ще сме далеч оттук и никой няма да знае чий куршум е убил това куче.

— Да го застрелям ли аз?

— Не ми се искаше да бъде убит от нас, но тъй като ни накара да се червим от срам, нека умре от твоя куршум.

 

— Какво ще получа в замяна?

— Златната верижка от часовника му.

— Разбира се, плюс онази част от плячката, която изобщо ми се полага, нали?

— Естествено.

— Тогава тъй да бъде. Ще стрелям с пушката си тъй близо зад гърба му, че куршумът ще излезе отпред през гърдите му.

Той спря камилата си и слезе на земята. После взе да оправя нещо по ремъка на седлото, сякаш се беше разхлабил. Другите го подминаха, но чужденецът спря при него и с дружелюбно-предупредителен тон му каза:

— Трябва да запомниш, че тази работа се върши винаги преди тръгване. Със слизането си от седлото забавяш пътуването ни. Щом свършиш, незабавно ни последвай. Твоята тюфенк[14] се е смъкнала и кажи-речи е попаднала под краката на камилата. Така лесно може да се счупи и затова по-добре ще е временно да я взема.

Той се присегна надолу с метрека[15], пъхна го под ремъка на окачената за седлото пушка, вдигна я и я прибра. После с усмивка продължи да язди напред.

Арабинът направи неописуемо разочарована физиономия. Пушката му вече не бе у него, а и нямаше пистолет. Съвършено невъзможно беше да нападне с нож чужденеца от високото камилско седло.

— Дали този син и внук на сатаната подозира намеренията ми! — скръцна със зъби той. — Опитът ми не успя, но скоро ще настъпи нощта. Тогава няма да може да види, че се прицелвам в него и така ще го застрелям, преди да сме достигнали извора.

Арабинът се качи на седлото и последва избързалите напред ездачи. Когато минаваше край чужденеца, мъжът му върна пушката с думите:

— Кремъчето се е счупило и изпаднало, тъй че днес няма да можеш да стреляш. Утре ще ти дам ново. В багажа си имам резервни кремъчета.

Беше ясно, че той е извадил камъчето. Водачът разбра, че намеренията им отново са прозрени и вече буквално изгаряше от нетърпение да нареди да застрелят гяура или самият той да свърши тази работа. А чужденецът продължаваше да язди със съвършено безразличие, обаче едната от пушките, която допреди малко бе висяла окачена на седлото, се намираше вече готова за стрелба в ръката му и той много внимателно следеше всяко движение на спътниците си.

Времето минаваше и местността стана хълмиста. Появи се и верига от възвишения, макар и незначителни по височина, която се простираше от север на юг и внасяше известно разнообразие в пейзажа. След като я пресякоха, ездачите отново навлязоха в равнината, където, както видяха, имаше оскъдна тревица, напълно изгоряла от жаркото слънце. А то все повече и повече се спускаше към хоризонта. Скоро водачът на кервана спря камилата си и наподобявайки гласа на мюезина[16], извика:

— Хай ас сала — да се помолим! Слънцето се потапя в пясъчното море и настъпва време за Могреб!

Всички слязоха от животните и започнаха да се молят по вече описания начин. Пет пъти дневно мюсюлманинът е длъжен да отправя смирените си молитви към Аллаха, като при това се мие, независимо дали се намира у дома си или на друго място. Тези пет молитви са: ал Фаджр — рано при изгрев слънце, ал Даджри — по обед, ал Аср — три часа по-късно, по времето когато всички истински правоверни тръгват на път, ал Могреб — при залез слънце и най-накрая един час по-късно следва ал Ашия.

Разбира се, тези часове не се спазват строго винаги и навсякъде и колкото по-далеч на изток прониква западноевропейската култура, толкова по-трудно става за мюсюлманите да изпълняват своите религиозни задължения.

След като изрекоха Фатихата, всички отново възседнаха животните и ездата продължи. Чужденецът изобщо не слезе от седлото. Не можеше да се очаква от него да участва в молитвата им, нито пък по европейски обичай да даде израз на благоговението си, като в случая свалеше бурнуса от главата си. Така той само би се опозорил, понеже мохамеданинът смята, че е срамно човек да се показва гологлав. Единствено берберинът има привилегията да се наслаждава на гледката на благочестивите обръснати до голо глави, върху които може да бъде оставен само един кичур по средата. Този кичур коса е много необходим на мюсюлманина, за да може в случай, че след смъртта си се препъне по пътечката, която води към рая и е не по-широка от острието на бръснач, ангел Гавраил да го хване за кичура, да го задържи да не падне надолу в ада.

Когато в южните страни слънцето изчезне зад хоризонта, нощта настъпва много бързо. Там нашето здрачаване е непознато. Ето защо Абу ’л арба аюн, Бащата на четирите очи, подкани арабите да препуснат по-бързо, но не бяха стигнали още кой знае колко далеч, когато от север видяха да се задава малобройна върволица ездачи, която се приближаваше под остър ъгъл към тяхната досегашна посока. Това беше търговски керван, наричан „джалаба“, и то един от най-непретенциозните и най-бедните кервани.

Осемте мъже, от които се състоеше, не седяха да речем върху горди жребци, върху високи дългокраки хеджини или поне върху най-обикновени прости товарни камили, о не, в най-различни съвсем неелегантни пози те се кривяха насам-натам върху гърбовете на онзи вид животни, чието изображение, изрисувано върху дъсчици, по-рано се окачаше на врата на мързеливите ученици за назидание — тези мъже яздеха магарета.

Следователно колоната им с нищо не приличаше на онези огромни търговски кервани от неколкостотин камили, които свързват средиземноморските страни с големите оазиси на Сахара. Напротив, това беше един истински Судански джалаба, чийто вид най-често е способен да събуди състрадание. Тези малки търговски кервани се образуват по следния начин:

Суданецът не е голям привърженик на напрегнатия и усилен труд. Щом спечели няколко талера с лика на Мария Тереза, главявайки се като моряк, слуга, или от някаква друга по-лека и временна работа, той става самостоятелен търговец, която хубава професия най-много му допада. За тази цел преди всичко е необходима покупката на едно магаре. То поглъща само част от капитала му. После трябва да си набави два гураб, кожени чували, които побират стоките му и по време на пътуването висят от двете страни на магарето, закачени за седлото. И на трето място се закупуват най-търсените в страната стоки, с които търговецът се кани да стане милионер. А те предимно са: хол, известният въглен за очи, малки късчета говежда лой за мазане, за да поддържат контетата на Судан във великолепна форма телата си, на които би могъл да завиди и Адонис, както и дребни кубчета каменна сол — много търсена и добре заплатена стока, особено в областите, където солта не се намира. Освен това търговците носят и по няколко шепи топлийки, най-скъпоценното съкровище за негърките, а също и някои благоуханни нещица, от чийто „аромат“ ние сигурно бихме си запушили носа, както и други подобни дреболии, но преди всичко няколко метра памучен плат, тъй като в Судан той изпълнява ролята на пари. Колкото по-малко трябва да платиш, толкова по-тясно е парчето, което бива отрязвано от „монетата“.

За закрилата на този „магазин“ за дрогерийни и други стоки, както и за закрилата на неговия, изпълнен с надежди, собственик накрая се закупува някакво страшно оръжие — било много дълга сабя без ножница, било стар пищов с фитил и ужасно широка цев, който в килера на вехтошаря е бил обитаван от мишки и плъхове, подавали любопитно нослета през отвора на възпламенителния канал, било то някакъв убийствен инструмент подобен на пушкало, който редом с безбройните си превъзходни качества притежава и качеството да не може да гръмне даже и когато е натъпкан с барут и е поставен в нажежена печка. Впрочем, голяма част от това завидно постижение се пада както на самата убийствена машина, така и на барута. Естествено всички тези оръжия се смятат от притежателя им за неизказано скъпоценни, но никога не виждат сериозна употреба. Собственикът е привърженик на теорията за сплашване и желанието му е при вида на тези животоопасни предмети евентуалният неприятел да си плюе на петите. Ако това не стане, е, тогава просто самият търговец офейква, което действително става в деветдесет и девет процента от случаите и то извънредно енергично.

Ето че вече цялото съоръжаване е приключило и джалаби, търговецът, е напълно готов. Би могъл да започне търговията. Но и през ум не му минава мисълта да рискува сам да поеме по широкия лош свят. Започва да търси сродни души и съмишленици, които намира твърде лесно. Скоро се събират седмина, осмина, десетина подобни бъдещи „търговски пътници“. Всеки от тях си има магаре и то какво! Животните едва ли са стрували кой знае колко пари и затова всичките са повече, или по-малко очукани и огрухани. На едното му липсва ухо, на другото опашката, третото изглежда сякаш са го ръфали плъхове, а четвъртото е сляпо по рождение. Но тези външни недостатъци пребогато се компенсират от вътрешни душевни качества, както и от други черти на характера, които са в състояние да докарат собственика на магарето до отчаяние. Въпреки това той се гордее с ездитното си животно и го обсипва с най-ласкави имена и удари с пръчка.

За да могат да започнат пътуването си, новоизпечените търговци посещават най-прочутите фукара[17], от които си изпросват чудодейни талисмани. Светът е лош, на всяка крачка го обитават зли духове, тъй че човек трябва да накичи гърдите и ръцете си с талисмани, за да може спокойно да посрещне всички опасности и в подходящия миг храбро да им покаже гърба си.

Настъпва моментът, когато двата гураб биват натоварени на магарето. Джалабито взема в ръка една здрава тояга, за да може с нея от време на време да дава насърчителни знаци на дългоухия си приятел, а после и той се качва на него. Огромната сабя се препасва с помощта на камилски поводи, затъква се в пояса и пистолета-гаубица, след което импозантната колона потегля, изпроводена от всички приятели и роднини чак извън селището.

Леят се сълзи, кършат се ръце. „Be ism lillahi“ — „в името на Аллаха!“ — разнасят се, сподавени от сълзи, благословии. Керванът се спира десет, не, сто пъти, защото на едно място някое магаре хвърля къч и запокитва товара и ездача си на земята, друго започва да се въргаля в най-дълбоката кал, за да се освободи от чувалите, а трето пък се инати, запъвайки се и с четирите си крака, реве като набито на кол и нито нежности, нито удари са в състояние да го помръднат, докато най-сетне десетина роднини се впрягат отпред и го теглят за юздите, а десетина приятели с пот на чело помагат с бутане отзад. Така най-накрая джалабата щастливо успява да излезе извън селището и с къчове, спъване, галоп, рев, вой, ругатни и проклятия потегля да търси щастието си.

От време на време керванът се разделя, за да се събере отново на определени места. Правят се блестящи сделки, преживяват се знаменити приключения. Едни загиват, но други благодарение на своята хитрост, находчивост и упорство бързо увеличават многократно основния си капитал и действително забогатяват.

Някои джалаби дръзват да навлязат далеч навътре в Судан и се завръщат едва след години като преуспели и заможни търговци. Други пък, по-рано може би видни чиновници на държавна служба, са се видели принудени да се захванат с магарето, за да загинат от треска в мочурищата или пък да умрат от глад. Никой не научава къде се белеят техните кости, нито костите на магаретата им. А може дори преди смъртта си да са изяли своите ездитни животни.

Точно на такъв джалаба се натъкна и нашият керван. За арабите той се появи съвсем не навреме и водачът промърмори едва чуто едно проклятие. Но за чужденеца тези хора бяха добре дошли. Той насочи камилата си към тях, подвикна им приятелски думи за поздрав и попита:

— Накъде сте тръгнали? Слънцето залезе. Няма ли скоро да спрете да нощувате?

Облеклото на хората беше много оскъдно. Повечето от тях носеха само нещо като престилка около хълбоците, но всички бяха в бодро настроение. Изглежда бяха направили добри сделки. Не бяха от една и съща раса. Сред тях имаше неколцина чернокожи. Начело яздеше дребно и сухо човече. Доколкото можеше да се различи на гаснещата дневна светлина, мустаците му се състояха само от няколко косъма, а лицето му бе покрито с белези от едра шарка. Този мъж имаше панталони, но от кръста нагоре беше гол. През рамо бе преметнал ремъка на една грамадна пушка. Изглежда смяташе всяко покривало на главата си за излишно — гъстата му дълга коса падаше чак върху плещите му, а видът и прическата й напомняха за скитащите се из Германия словаци, които търгуват с железарски стоки. Именно той се нае да отговори:

— Идваме от Дар Такала и сме се запътили към Фашода.

— Но нямате намерение да стигнете до града още днес, нали?

— Не, утре. Днес ще спрем край Бир Аслан.

— Същото сме решили и ние. Значи можем да си правим компания.

— Господарю, как с възможно бедни джалабита като нас да се осмелят да дишат един и същ въздух с теб? Ще се установим на лагер далеч от вас. Само ни позволи да вземем малко вода за нас и нашите животни!

— Всички хора са равни пред Аллаха. Вие ще спите при нас. Такова е желанието ми.

Тези думи бяха изречени с настоятелен тон. Въпреки това дребничкият джалаби попита:

— Шегуваш се, господарю, нали?

— Не, говоря сериозно. Вие сте ми добре дошли.

— Също и на твоите хора ли?

— Защо не?

— Те са бени-араб. Ще ми кажеш ли от кое племе са?

— Хомри са.

— Аллах керим — Аллах е милостив, но не и хомрите! Позволи ни да стоим по-надалеч от вас.

— Защо?

— Защото не можем да ви имаме доверие.

Той смяташе и чужденеца за арабин от племето хомри, дори го мислеше за техен предводител. Затова бе толкова по-смело от негова страна, че говореше тъй откровено. Европеецът отвърна:

— Да не ни вземаш за крадци?

— Хомрите са врагове на шилюките, в чиито земи се намираме в момента — уклончиво отвърна дребничкият джалаби. — Колко лесно може да се стигне до схватка, а в такъв случай предпочитаме да стоим по-далеч.

— Изглежда сърцето ти не е кой знае колко смело. Как се казваш?

Дребосъкът се изпъчи на седлото и отговори:

— Изобщо не те засяга дали съм страхлив или не. Ако искат да научиш името ми, слез от камилата и ще разбереш!

Той скочи от магарето, захвърли пушката и извади ножа си. Хомрите бяха продължили да яздят. Затова пък джалаба не се бе помръднал от мястото си. Зад мъжа, с който разговаряше чужденецът, се намираше едно друго също тъй дребно човече и то навярно се опасяваше, че тази сцена може да завърши зле. За да предотврати подобно нещо, дребният мъж се обади:

— Прощавай, господарю, но моят приятел винаги говори на едро, а си е всъщност един незначителен човечец, който нищо не разбира. Наричаме го Ibn el dschidri[18], а също и Abu el hadascht scharin[19].

— Защо сте му дали второто име? — осведоми се чужденецът.

— Защото мустаците му се състоят само от единайсет косъма — отдясно шест и отляво пет. Но въпреки това той изключително много се гордее с мустаците си и полага за тях толкова грижи и старание, колкото полага и негърката за нивата си, засята с дура[20]. Дребният мъж се мъчеше да даде весела насока на зараждащото се спречкване, обаче опитът му бе посрещнат зле от неговия „колега“, който гневно му извика:

— Ти мълчи. Баща на безразсъдството! Моите мустаци са сто пъти по-ценни от цялата ти глава. Самият ти говориш на едро. Хвалиш се с родословното си дърво, но никой не вярва в него!

Това беше такава обида, която разгневи и другия. Той отвърна:

— Какво знаеш ти за родословното ми дърво! Сравни само как звучи моето име и как — твоето!

И обръщайки се към чужденеца, той продължи:

— Господарю, разреши ми да ти кажа кой съм аз! Казвам се Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Хаджи Отайба Абу’л Ошар бен Хаджи Марван Омар ал Гандези Хафид Якуб Абд’ Аллах ал Санджаки.

Колкото е по-дълго името на арабина, толкова по-почитан е той. Затова той прикача едно към друго имената на рода си до трето и четвърто коляно и по този начин се образува такава безкрайна върволица от имена, която кара европееца тайно да се подсмихва.

Хаджи Али отправи към чужденеца очаквателен поглед, за да види какво ще каже за това толкова прочуто име.

— Значи ти си Хаджи Али? — попита го Бащата на четирите очи. — А баща ти е бил Хаджи Исхак ал Фарези?

— Да. Чувал ли си за него?

— Не. И дядо ти се е казвал Хаджи Отайба Абу’л Ошар?

— Така е. Познаваш ли го?

— Също не. А прадядо ти е бил Хаджи Марван Омар ал Гандези?

— Тъй е. За него сигурно си слушал да говорят, нали?

— За съжаление не съм! И за да довърша, той е бил правнук и потомък на Якуб Абд’ Аллах ал Санджаки, значи на знаменосеца?

— Да, той е носил санджака[21] на пророка в борбата.

— За това име вече наистина съм чел. Якуб Абд’ Аллах трябва да е бил храбър воин.

— Той е бил герой, за когото и до ден днешен се пеят песни! — кимна гордо в знак на съгласие Али.

— Но не е твой прародител! — намеси се първият джалаби. — Съвсем незаконно си присвоил името му!

— Остави ме намира с този твой вечен упрек! Сигурно знам по-добре от теб какъв ми е произходът.

— И също тъй без никакво право се наричаш Хаджи Али. Който твърди, че е хаджия, трябва да е посетил Мека като поклонник. А ти никога не си бил там!

— Ами ти да не би да си бил?

— Не съм. И не се хваля с подобно нещо, защото не лъжа.

— Изобщо не можеш да се похвалиш с това, понеже си християнин, а християните ги заплашва смъртно наказание, ако си позволят да пристъпят в Мека.

— Какво? Ти християнин ли си? — попита чужденецът първия джалаби.

— Да, господарю — отвърна му той, — и не го крия, защото е грях да отричаш вярата си. Наистина съм християнин и такъв ще остана до края на живота си.

До този момент Бащата на четирите очи бе наблюдавал и слушал спречкването между двамата, изпитвайки скрито удоволствие. Те като че бяха готови да се хванат за гушите, а изглежда бяха най-добри приятели. Но ето че сега европеецът изведнъж стана сериозен и силно наблягайки на думите си, каза следното:

— Съвсем правилно постъпваш. Никой християнин по каквато и да било причина не бива да отстъпва от вярата си. Това е такъв грях спрямо Светия дух, за който в Kitab el rrrukkadas[22] се казва, че никога не може да бъде опростен.

— Грях към Светия дух? — попита учудено дребничкият джалаби. — И ти си чувал за това?

— Разбира се.

— Значи ти е известно и Светото писание?

— Малко.

— И като мюсюлманин ме съветваш крепко да пазя вярата си!

— Не съм мюсюлманин, а също съм християнин.

 

— Също си християнин? Навярно си от коптите?

— Не.

— Ами какъв си тогава? Никога не бих и помислил, че е възможно един бени-хомр да е християнин.

— Не съм никакъв хомр, не съм и арабин, изобщо не съм ориенталец, а съм европеец.

— Боже мой, нима е възможно! Аз също! Аз също!

— От коя страна си?

— От Унгария. Маджарин съм. И…

— После ще ми разкажеш. Моите спътници избързаха доста напред, а аз имам всички основания да не им се доверявам. Трябва бързо да ги догоня. След като разбра, че и аз съм европеец, навярно си съгласен да лагеруваш при мен, а?

— От все сърце! Каква радост, какво удоволствие е за мен, че те срещнах тук! Ще можем ли да си поговорим за нашите отечества? Нека препуснем да догоним хомрите и по-бързо да стигнем до извора!

Продължиха напред с цялата бързина, на която бяха способни магаретата, а те можеха да тичат много добре. В южните страни тези животни се различават доста от нашите. Египетското магаре може да носи на гърба си и най-едрите хора и да галопира с тях дълго, сякаш няма никакъв товар. След четвърт час керванът настигна яздещите напред араби. Те не казаха нито дума на новодошлите, дори не ги поздравиха. С присъединяването на осмината, за хомрите вече бе невъзможно да застрелят чужденеца, както бяха решили.

Безмълвно продължиха пътя си. Дребничкият унгарец не направи опит да разговаря с Бащата на четирите очи. А и нямаше да му бъде лесно, тъй като единият седеше на високата хеджин, а другият върху ниското магаре.

Звездите на екватора бяха изгрели и силната им светлина почти не отстъпваше на светлината на луната, която в този момент не се виждаше, защото се намираше във фазата на новолуние.

След известно време забелязаха някакъв хълм, чийто стръмни склонове някак изведнъж се изпречиха пред тях. Звездната светлина му придаваше призрачен вид.

— Ей там е Бир Аслан — обади се унгарецът. — След пет минути ще пристигнем.

— Мълчи джалаби! — сопна му се водачът. — Кога ще пристигнеш там, зависи единствено от нас. Все още не сме те поканили да се присъединиш към кервана ни!

— Изобщо нямам нужда от покана. И без нея ще стигнем там.

— Ако ви разрешим!

— Няма какво да ни разрешавате. Изворът е за всички, а вие впрочем се намирате в земите на враговете си.

— Allah iharkilik — Аллах да те изгори! — промърмори хомрът, но не каза нищо друго.

Изглежда дребничкият джалаби поначало не беше страхливец, а откакто разбра, че смятаният от него за мохамедански шейх чужденец всъщност е европейски християнин, още по-малко бе склонен да позволява на арабите да се държат към него настойнически.

Скоро стигнаха до скалата, в чиято основа се намираше Бир Аслан. Това не бе течаща вода, а представляваше малко езерце, заобиколено от мимозови храсталаци. Не се виждаше и никакъв поток, който да го подхранва. Слязоха от седлата. Докато неколцина мъже отведоха на водопой освободените от товарите животни, другите насъбраха сухи клони, за да запалят огън. Когато пламъците лумнаха, хомрите насядаха около тях така, че за другите керванджии не остана място. Унгарецът не каза нито дума. Той занесе малко клони на отсрещния бряг на езерцето, запали там втори огън и подвикна на Бащата на четирите очи:

— Сега ще трябва да решиш при кого да останеш, при тях или при нас.

— При вас — отвърна той. — Вземете ей оттам дисагите, в които са моите провизии! Вие сте мои гости. Можем да изядем всичко, тъй като утре ще бъдем във Фашода.

— Много се лъже — прошепна водачът на своите хора. — Той ни презира и предпочете тези плъхове. Ще се престорим, че това не ни засяга. Но още призори неверникът ще вие от болки в геената. Нека сега се нахрани за последен път в живота си!

Той извади собствените си запаси от сушено месо и сухи питки от дура, като за пиене направо черпеше с шепи вода от езерцето.

Междувременно чужденецът изследваше околността на Бир Аслан. Възвишението се издигаше съвсем самотно сред равнината. В резултат на водните изпарения от езерото, хълмът беше обрасъл с трева. Откъм северната и западната му страна нямаше храсталаци, но по източното и южното му подножие, там където се простираше езерцето, до определена височина изветрелите ерозирали скали бяха покрити с мимози, които навлизаха доста навътре в равнината. Никъде не се виждаха човешки същества. Местността изглеждаше напълно безопасна, също що се отнася и до дивите животни, стига през нощта наоколо да не бродеше духът на отровения на това място Господар с голямата глава.

Когато европеецът се завърна при извора, камилите и магаретата се бяха напили с вода и вече се хранеха с младите клонки на мимозите. Той нареди да отнесат целия му багаж близо до втория огън и да го оставят там съвсем близо до скалата така, че да може да го наблюдава.

Унгарецът бе отворил дисагите и беше разпрострял пред себе си съдържанието им. А то се състоеше от питки от дура, смокини и няколко токачки, които рано сутринта на миналия ден Бащата на четирите очи бе застрелял още преди да навлязат сред пясъците. В Судан има цели племена, които не ядат птици. Но новопристигналите джалаби не спадаха към тези презиращи хубавото пилешко хора. Те оскубаха токачките, изкормиха ги и нарязаха месото им на малки четириъгълни парченца, които нанизаха на пръчки със заострени краища и изпекоха на огъня. Печеното в този вид и по този начин месо се нарича кебап.

Докато траеха приготовленията за вечеря, унгарецът започна да събира най-силно интересуващите го сведения. По време на ездата той бе принуден да мълчи, но щом чужденецът седна до него край огъня, дребничкият джалаби го попита както и преди все още на арабски:

— Господарю, мога ли да науча от коя страна идваш? Моля те!

— Първо ми кажи ти от кой край на Унгария си!

— Аз съм от Пати Михай край Унгвар.

— От там ли си? Тогава навярно не си унгарец, а словак. Няма защо да се срамуваш от това.

— Но аз не се срамувам. Понеже съм роден в Унгария, смятам все пак, че съм унгарец. Ти познаваш родното ми място? Бил ли си там?

— Да.

— Говориш ли унгарски? Аз владея и словашки език.

— Не знам нито единия, нито другия, тъй че за съжаление няма да можем да разговаряме на родния ти език. Но я ми кажи как си попаднал в Африка, в Египет, та чак и в Судан?

— Чрез моя господар.

— Кой с той?

— Матиаш Вагнер, също унгарец от графство Айзенщет.

— Чувал съм за него, макар и да не го познавам лично. Много е видял и патил през живота си. Той предприе пътешествия до Египет, Арабия и Абисиния, беше спътник на херцог фон Гота[23], а после пропътува надлъж и нашир целия Източен Судан и преди около година умря струва ми се в Хартум. Нали?

— Да, господарю, така е. Ти знаеш всичките му преживявания. Накрая се отправихме заедно с него към Кордофан, за да направим една сделка с щраусови пера. След завръщането ни трябваше да се разделим. Той умря, а върху мен започнаха да се сипят нещастие подир нещастие, тъй че най-сетне се видях принуден да подхвана живота на беден джалаби.

— Имаше ли късмет в търговията?

— Какво наричаш късмет? Преди шест месеца започнах с пет галера, а всичко което притежавам в момента струва може би трийсетина. Така не се става велик везир.

— Но и Аллах не ги е дал нужния акъл, за да станеш везир — намеси се в този момент другият джалаби.

— Мълчи, Abu Dihk[24]! — сопна му се унгарецът — Всъщност Аллах ме е дарил с качествата за такъв висок пост, докато ти въпреки фалшивото си родословно дърво не би могъл да станеш дори и хамалин.

— То е истинско, а не фалшиво. В жилите ми тече кръвта на знаменосеца на пророка. Чуй само името ми! Искаш ли да ти го кажа?

— В името на Аллаха, недей! Непрекъснато го разтръбяваш, тъй че вече всички птички в целия Судан могат да ти го изчуруликат.

— Сигурно имам това право, защото името ми е извънредно прочуто. Изслушай го, а чуй също и какви подвизи са извършили прадедите ми! Ами ти как се казваше? Забравих!

— Ускар[25].

— А как е на арабски?

— Келб.

— Що за име? Как е възможно човек да бъде наречен на тези презрени животни! Как се е казвал баща ти?

— Също Ускар или Келб.

— А дядо ти?

— Пак така.

— Ами другите ти прадеди?

— Не по-различно.

— Аллах, що за родословно дърво! Келб бен Келб ибн Келб Хафид Келб, Келб и нищо друго освен Келб! Цяло чудо е, че все още не си започнал да лаеш, а говориш. А моето име гласи: Хаджи Али бен Хаджи Исхак ал Фарези ибн Отайба Абу…

— Стига, стига, стига! — извика словакът, като замаха и с двете си ръце, сякаш се опитваше да се защити от това безкрайно дълго име. — Не искам да слушам повече. Ако го вдишам и попадне в мен, ще се лепне за червата ми като тения и отвътре ще ме разяде. Нима може името ти да се мери с моя опит и моите познания! Ти си го получил съвсем незаслужено от твоите прадеди, а аз сам съм придобил моите познания и опит. Знай, че владея дори езика на най-голямата мъдрост, латинския! Научих го от моя господар.

— А ти знай — извика другият, който сериозно се беше разпалил, — че са ми известни имената на всички страни и народи по земята, на всички градове и села във вселената.

— Това е география, твоята страст. И къде казваш си я учил?

— От моя чичо, който отначало живееше в Истанбул, а после замина за Лишик[26] в страната на немзи[27], където на един ъгъл дълги години продава asal ’I abiad[28]. Там стана заможен човек, а щом се върна, се залови да ме обучава. Когато се изучих, тръгнах за Египет като аскери[29] и тъй лека-полека стигнах чак до Судан.

— О, ти, Баща на смеха — засмя се словакът, — да не би да си въобразяваш, че чичо ти наистина е продавал халва? Да не би в Лайпциг да е изучил и латинския?

— Всичко, всичко, каквото има за учене. А после аз го усвоих от него. Единствено Аллах знае милионите страни и села, които съм наблъскал в главата си. А ти хич нищо не знаеш. Ти си Син на едрата шарка и Баща на единайсетте косъма. Ти чу името ми. Как можеш тогава да ме наричаш Баща на смеха?

Двамата се бяха разлютили и взаимно се нападаха, споменавайки телесните си недъзи. Прякорите, дадени им от хората, бяха много подходящи и изразителни. Лицето на словака бе страшно обезобразено от белезите на шарката и беше направо цяло чудо, че разрушителната болест му бе оставила поне малкото косми. Наистина мустаците му имаха повече от единайсет косъма, ала броят им сигурно не надхвърляше трийсет. Дребосъкът толкова много обичаше това пръснато и неравномерно разпределено по горната си устна доказателство за мъжественост, че всяка свободна секунда ръцете му се мъчеха да съберат и засучат оскъдната растителност, като й придадат онази форма, която се получава при употреба на истинска унгарска помада за мустаци.

Що се отнася до Бащата на смеха, той страдаше от една болест, която на почти равномерни интервали, особено когато говореше и беше развълнуван, обезобразяваше лицето му, като го караше да прави ужасяващи гримаси — всичко това се дължеше на спазми на лицевите му мускули. Разкривяването на чертите му пречеше на лицето му да бъде сериозно и го правеше винаги такова, щото хората мислеха, че Али всеки момент ще си умре от смях. Несъмнено съвсем осъдително е да се присмиваме на телесните недъзи на хората, но физиономиите на мъжа, натъпкал главата си с имената на милиони страни и села, имаха такова неотразимо въздействие, че дори и най-непоправимият меланхолик, и най-внимателният и тактичен човек направо се виждаше принуден да избухне в смях. Впрочем това ни най-малко не смущаваше Бащата на смеха. Напротив, изглежда той се чувстваше много щастлив винаги да вижда около себе си само развеселени лица.

— Дори да си наблъскал в главата си имената на всички народи и острови на земята, ти сигурно не знаеш нито една дума латински! — настоя на своето словакът. — Господарю, ти случайно знаеш ли латински?

— Да, малко — усмихнато кимна Бащата на четирите очи.

— Ами къде го изучи?

— Също в Лайпциг.

— Но не на някой ъгъл край сандъчето с бяла халва, нали?

— Не, а от моите професори.

— Професори ли? Ти да не си следвал?

— Да.

— Какво?

— Медицина.

— Значи си доктор?

— Разбира се. А също и три години преподавах в един немски медресе.

При тези думи дребосъкът скочи и извика:

— Тогава си немец, а?

— Да. Ако разбираш немски, можем да си служим с този език.

— Естествено че го разбирам и то отлично!

— Аллах! Значи си ra-is et tibb[30]! А аз ти говоря на „ти“! Къде са ми били очите и акълът! Веднага ще поправя грешката си — ще бъда по-учтив. Мога ли да ти приказвам на немски?

— Разбира се! — отговори ученият, обзет от любопитство да види как ли щеше да се изразява на немски словакът, който владееше унгарски, словашки, и дори твърдеше, че знае латински, а говореше и арабски наистина съвсем не лошо. — Опитай се и още сега ми кажи на немски какъв беше баща ти!

С грейнало от радост лице словакът отговори:

— Баща мой занимавал музика. Правил диледиледиледи, диледиледилидай!

— На какъв инструмент? — попита лекарят, който с голяма мъка сдържаше смеха си.

— Свирил кларнет — фифифифи-фифифифа! — Той вдигна ръце пред устата си и много сполучливо имитира звуците на кларнета.

— Тогава и ти навярно си се научил да свириш на някой духов инструмент, а?

— Не. Уста моя не бил съвсем подходящ за туй.

— А как е истинското ти име?

— Се казва Ускар Ищван.

— Тъй като случайно думата „пудел“ на унгарски ми е известна, ако не се лъжа, преведено на немски, това име означава Щефан Пудел. За тази мохамеданска страна звучи твърде зле, защото тук думата „куче“ минава за голяма обида. Не биваше да обясняваш на спътниците си какво означава името Ускар.

— Много право! Ами как се казвате вие, пане доктор?

— Казвам се Емил Шварц и дойдох тук, за да изуча фауната и флората на тази страна и да отнеса у дома си колкото е възможно повече препарирани животни и растения.

— Фауна и флора! О, туй хубав е латински! И аз разбира латински. Латински мой бях учил при пане Вагнер. Фауна значат растение, а флора значат добичета.

— Или обратното — засмя се Шварц.

— Обратен също верен, и двете верен! Аз бил много в Судан. Аз бил видял цяла флора и фауна. Ако вие нуждаеш слуга, аз много с удоволствие бъдеш ваш слуга.

— Наистина ли?

— Да, пане доктор. Аз не искал вече търгува в Судан и не с желание бъдел вече джалаби. Вие мен можел използва съвсем добре. Аз вас щял подпомагат с латински моят и лепват етикетите на всички препарати вашите.

— Това предложение ми е добре дошло и аз ще…

Той млъкна. Нейде в далечината се разнесоха такива звуци, които веднага привлякоха вниманието на всички.

— Какво беше това? — попита Шварц, обръщайки се отново на арабски към седящия до него джалаби. — Не е възможно да е гръм! Сега през сефа[31] едва ли има гръмотевични бури.

— Не, не беше гръм — отвърна словакът също на арабски, на който той не говореше толкова ужасно завалено като на немски.[32]

— Но какво друго може да беше?

— Беше аслан, Господарят на стадата.

— Лъв? Значи тук все пак има такива животни!

— Така изглежда и Господарят с голямата глава сигурно ще дойде тук, защото е видял нашите огньове.

— Толкова рано? Мислех, че напуска леговището си едва в полунощ или дори още по-късно.

— Ако е гладен излиза и по-рано.

Тези въпроси и отговори бяха разменени на висок глас. И ето че откъм другия огън при тях дотича водачът и с тих и изплашен глас им каза:

— В името на Аллаха, не разговаряйте толкова гръмогласно, иначе той ще ни чуе и ще дойде. А тогава всички сме загубени! Я слушайте!

Отново се разнесоха същите звуци. Много приличаха на шума от тежка каруца, преминаваща по дървен мост. Камилите се разтрепериха, а магаретата се скупчиха на едно място.

— Това, това значи е лъвът! — продума Шварц повече на себе си, отколкото на другите. — Най-сетне, най-сетне чувам гласа му, когато е на свобода!

— О, това все още съвсем не е истинският му глас — обади се словакът. — Отначало само го опитва. Гладен е и е в лошо настроение. Засега ръмжи.

— А ти чувал ли си го вече?

— Чувал съм го и съм го виждал и при това много често.

— Без да те нападне?

— Никога нищо лошо не ми е правил. Има колкото щеш страхливи и малко наистина горди и дръзки лъвове. Страхливите се промъкват тайно и отмъкват плячката си тъй безшумно, че едва на сутринта хората забелязват смъртта или липсата на жертвата му. А смелият лъв шумно предизвестява още самото си излизане от леговището. Съвсем искрено заявява, че е гладен и се кани да отиде на лов. Той бавно се приближава до мястото, което е избрал да посети, като от време на време надава рев, за да може всичко живо точно да си направи сметката, кога ще се появи. Никаква опасност не може да накара да се откаже от нападението си лъва, който постъпва по този начин.

— Много вероятно в случая да става дума за такова животно!

— Така е. Щом отново изреве, ще разберем дали се е отправил насам или към някое друго място.

Гласът на хищника проехтя за трети път — това бе полуръмжене и полурев. Ясно се долавяше, че се е приближил значително. Вече всички хомри бяха дошли при втория огън. Страхуваха се.

— Насам идва, наистина идва насам — прошепна водачът с одрезгавял от страх глас.

— Значи си се лъгал — обади се Шварц, — когато твърдеше, че край този извор не може да се очаква среща с лъв.

— Откъде да знам, че се е появил? Навярно живее наоколо съвсем отскоро. Ако не бяхме дошли по тъмно, сигурно щяхме да забележим следите от лапите му. Несъмнено идва при Бир Аслан на водопой, тъй като от тук чак до реката никъде няма вода.

— Тогава си е избрал за леговище някое място сред откритата равнина, така ли?

— О не, господарю. На по-малко от час оттук има разпръснати големи скални отломъци, които сигурно си е избрал за леговище, защото ревът му се разнесе точно от онази посока. Наблюдавал съм вече доста лъвове и знам как се приближават. Този идва много бавно, защото огънят го кара да се колебае. Но след половин час ще е съвсем близо и ще започне да обикаля около лагера ни.

— Наистина ли ще иска да отмъкне плячка?

— Съвсем сигурно е, ефенди. Той ни го заяви гръмогласно и ще удържи на думата си. Да натоварим бързо животните и незабавно да напуснем това злокобно място!

— Да избягаме?

— Да, и то колкото можем по-бързо.

— Четиринайсет мъже? От тази котка?

— Ефенди, това не е котка!

— Котка е, макар и много голяма. Който иска да бяга, нека бяга. Но камилите ще останат тук, понеже съм ги наел.

— Но той ще разкъса някоя от тях!

— Ще ти я платя.

— Дори може да разкъса и самия мен!

— В такъв случай още днес ще отидеш в рая, тъй че трябва да се радваш.

— Тръгвам си. Искам още да живея!

— Изчезвай тогава, но отдалечиш ли се от огъня, от който лъвът се бои, ти се излагаш на още по-голяма опасност. В тъмнината около лагера няма да ти е възможно да забележиш животното и то изневиделица ще те връхлети.

— Аллах, Аллах! Значи трябва да стоим тук и спокойно да чакаме да видим кого от нас ще отвлече, така ли?

— Не, защото ще го убия.

— Ти ли? Никой няма да ти помогне.

— Изобщо не съм искал помощ.

— Значи ще се изправиш срещу него съвсем сам? Ефенди, ти луд ли си?

— Не съм. Вече съм убивал животни, които са не по-малко опасни от лъва. Вярно че с него все още не съм заставал очи в очи, но сигурно няма да има нищо против да си поговорим. А и ще се погрижа да не може да ви причини никакво зло.

В този миг лъвът отново се обади. Но това не беше вече рев или дълбоко гърлено ръмжене, а един макар и кратък, но ужасен звук, от който всички присъстващи получиха усещането, че косите им се изправят.

— Още по-наблизо е! — завайка се водачът. — Изминал е вече половината път. След четвърт час ще е тук. Камилите ми, моите хубави камили!

— Самият ти се държиш като камила! Бързо да вземем необходимите мерки! Трябва да го накараме да се появи на онова място, където ще го очаквам. Няма да мине през водата и следователно ще бъде принуден да се приближи към нас или отляво, или отдясно, тъй като заедно с животните се намираме между извора и скалата. Ако разширите този огън и добре го разпалите, лъвът ще предпочете да ни нападне откъм другата страна. Вържете здраво животните за клоните, та да не могат да избягат, а после нямам нищо против да се изпокриете зад багажа.

— Ами ти какво ще правиш, господарю? — попита словакът.

— Ще отида отсреща, ще изгася другия огън, за да не се плаши лъвът и ще го чакам да се появи.

— Наистина ли съвсем сам?

— Да, вероятно няма да имам нужда от помощта на другите.

Той даде своите нареждания и отговори със спокойствието и хладнокръвието на подофицер, който инструктира хората си в казармения двор.

Арабите, както и другите джалаби, побързаха да разпалят по-голям огън и да вържат животните. След това, с изключение на словака и Али, всички се свряха между товарите и скалата. Споменатите двама мъже останаха при Шварц и му помогнаха да изгаси другия огън. Тъкмо когато привършиха, лъвът отново се обади, но този път по съвсем друг начин.

Да, това бе вече истински рев. Отначало започна с глухо боботене, сякаш под краката на хората преминаха тласъците на земетресение, после нарастна до могъщ и дълбок гръден тон, отекващ в тишината на нощта сигурно на няколко мили, и след това премина в един наистина сатанински звук, който прониза хората до мозъка на костите, за да замре нейде в далечината като протяжен постепенно заглъхващ гръм, накарал сякаш земята да потрепери.

Това беше истинският властен боен зов на царя на животните и в този момент Шварц разбра защо арабите толкова често го наричат Абу Рад, Баща на гърма.

— Той е най-много на хиляди крачки оттук — чуха гласа на водача. — Allah il Allah we Muhammed rassuhl Allah! Молете се, като тихо произнасяте свещената Фатиха, а после кажете на висок глас сурата на „разкъсването“, която е осемдесет и четвъртата от Корана! Гибелта ще обикаля още пет-шест минути около лагера и после ще ни връхлети.

Камилите трепереха и стенеха от страх. Лежаха съвсем близо една до друга, притиснали глави и вратове о земята. Магаретата хвърляха къч на всички страни и се опитваха да скъсат юздите си.

Шварц беше взел по-голямата си пушка със задно зареждане в ръка, словакът държеше огромната си „берданка“, а Али бе грабнал дълго здраво копие, обковано с желязо, което представляваше единственото му оръжие.

— А сега се оттеглете назад! — прошепна чужденецът на двамата.

— Господарю, сам няма да се справиш — отвърна му словакът.

— Не се тревожи за мен! За твое успокоение ще ти кажа, че когато ловувах из Северна Америка, успешно съм преодолявал и по-големи опасности.

— Възможно е, но аз те обикнах и няма да те изоставя.

— С твоето допотопно пушкало само ще ми навредиш.

— О, не, господарю! Това е моят katil elfil[33], чийто куршум ще прониже цялото тяло на лъва. Приказвай каквото си щеш, но аз оставам при теб!

Тонът му бе много решителен и Шварц разбра, че този дребосък с вярно и храбро сърце за нищо на света няма да се съгласи да бъде отпратен при другите. Съдбоносният миг наближаваше и не биваше да пропиляват нито минута в безсмислени разправии. Ето защо докторът каза:

— Е, добре, тогава остани при мен, но не стреляй преди да съм му пратил и двата си куршума!

Той отново прегледа пушката си, измина още десетина крачки напред и там легна, като подпря на земята левия си лакът, за да има здрава опора при стрелбата.

След като и словакът се настани до него, заемайки същата поза, двамата чуха зад гърба си лек шум. Огледаха се и видяха Али, Бащата на смеха, който се отпусна на едното си коляно съвсем близо зад тях и здраво забивайки края на копието си в земята, с две ръце го насочи напред така, че дори и при силен удар да не може да се измести от това положение, осигуряващо закрила за легналите хора.

— Ти какво правиш тук? — попита го почти гневно Шварц.

— Ако не го убиеш на място, ще скочи върху вас — отвърна Али. — в такъв случай бързо се хвърлете настрани, а аз ще го посрещна с копието, та да се набучи на него.

Шварц понечи да отговори, но му попречи поредния рев на хищника. Той проехтя кажи-речи още по-ужасяващо от преди и то съвсем наблизо. Сигурно лъвът се намираше на по-малко от стотина крачки.

При такъв рев и най-големият храбрец не може да не усети как го побиват студени тръпки, но наближаването на решителния миг укрепва десницата и зрението на смелчага и кара сърцето му да бие дори по-спокойно от обикновено.

— Трепериш ли? — попита словакът.

— Не — отговори Шварц.

— И аз не треперя. Лъвът може да дойде!

 

Зад гърба на тримата се намираше лагерът. Никак не беше вероятно животното да нахлуе в него, тъй като огънят щеше да го подплаши. От лявата страна се простираше езерото, а от дясната се издигаше скалата. Между тях оставаше място от около петнайсетина стъпки, в средата на което тримата бяха заели позиция. Ако предположението им, че лъвът ще се появи от тази страна, се окажеше вярно, той нямаше как да им се изплъзне. Непременно трябваше да премине покрай тях или през тях.

Шварц беше свалил защитните си очила и внимателно наблюдаваше терена пред себе си. И ето че в този миг — те действително се стреснаха от уплаха — отвъд езерцето, на самия му бряг, на не повече от двайсетина метра от тях, проехтя ревът на хищника.

— Внимавайте! — прошепна словакът.

Опасността двойно повече изостри зрението им. Слухът не можеше вече да им бъде от полза, защото след последния рев водачът на кервана започна да се моли, изговаряйки на висок глас споменатата преди малко от него сура:

— В името на всемогъщия Аллах! Когато, следвайки дълга си и подчинявайки се на своя властелин, небето се разкъса, когато земята се разшири и започне да изхвърля всичко каквото има във вътрешността си, тогава, о, човече, тогава ще положиш всички усилия да достигнеш до своя Бог…

Докато той с плачлив глас продължаваше да се моли, у Шварц се надигна желанието да го удари така, че да го простре на земята. Силният глас на водача заглушаваше тихите стъпки на лъва, тъй че много лесно неблагоразумието му можеше да стане причина за гибелта на тримата храбри мъже.

При това положение те трябваше двойно повече да напрегнат зрението си. Но не очите им първи откриха приближаващия се могъщ неприятел. Миризмата му убеди залегналите в мъчително очакване хора, че решителният миг е настъпил. Внезапно въздухът се изпълни с онази остра нетърпима воня, която е присъща на хищниците и може да се усети във всяка менажерия. И ето… ето в същия миг иззад гъстия храсталак се появи той, но не промъквайки се скришом по маниера на тигъра или пантерата, а гордо изправен, с бавната и сигурна крачка на владетел, добре знаещ, че се намира в своето царство и презрително отказващ с недостойна потайност да се домогва до онова, което може да получи с открита заповед.

Широко отворените му очи старателно търсеха сред гъсталака проход към желаната плячка. В този миг погледът му падна върху трите неподвижни човешки фигури. Той потрепна и бързо се хвърли на земята, за да прикрие от врага своите лесно раними гърди. После внимателно измери хората с продължителен и властен поглед.

Шварц изпита чувството, сякаш някой прекара по гърба му парче лед, но със силата на волята си успя да го превъзмогне.

Беше чел разказите на прочути ловци на лъвове и от тях бе запознат с поведението на животните в подобно положение.

Ако лъвът не направи скок веднага щом забележи неприятеля, той ляга на земята, като прибира задните си лапи под тялото, а предните изпъва напред. Почти затваря очи и наблюдава плячката само през тесния процеп между клепачите си. Щом вземе някакво решение, той леко повдига задната част на тялото си, за да увеличи така пружиниращата сила на бедрените мускули. Очите му започват бавно да се отварят и в момента, когато клепките му напълно се вдигнат и съвсем ясно се видят искрящите пламъчета в зениците му, животното прави смъртоносния си скок.

Стрелецът трябва да се прицели в едно от отворените му очи и секунда преди скока да натисне спусъка. Улучен в мозъка през окото, лъвът прави своя последен скок и в същото време още докато е във въздуха получава в сърцето си и втория куршум. Мигновено ловецът трябва да се хвърли далеч настрани, за да не попадне в лапите на умиращото животно.

В пълно противоречие с тази теория, лъвът пред тримата мъже държеше очите си отворени и им изпрати един толкова продължителен поглед, сякаш изобщо не можеше да си обясни що за същества има пред себе си.

Шварц реши да използва това. Насочи дулото на пушката си към главата на лъва, за да стреля в окото му. Но животното затвори очи и гневно изръмжа, сякаш много добре знаеше какви са намеренията на стрелеца.

Измина доста време преди отново да отвори клепачите си и то съвсем леко. Въпреки това между тях можеше да се забележи как горят зеленикави пламъчета, подобни на светлината от светлозелен книжен фенер.

Звездите по небето блестяха тъй силно, че лъвът се виждаше съвсем ясно. Беше се притиснал към земята, главата му лежеше отпусната върху двете му предни лапи, а дългата му опашка беше простряна съвсем права назад. Шварц разбра, че ще трябва да поизчака с изстрела си, докато хищникът отвори по-широко очи и понадигне задницата си, за да се приготви за скок. Но изглежда Бащата на единайсетте косъма не споделяше това мнение, защото му прошепна:

— Сега е удобният миг. Стреляй!

— Не, още ще чакаме! — отговори Шварц.

— Тогава ще стрелям аз, защото после ще бъде късно.

— За Бога недей, понеже…

Той не можа да продължи. Предупреждението му закъсня, тъй като още докато изговаряше думите си, словакът насочи дулото на своя „убиец на слонове“ към главата на лъва. Старата „берданка“ не беше поддържана в добро състояние. Кой знае кога сегашният й собственик бе стрелял с нея за последен път. Ето защо частите на затвора й се движеха доста трудно. Синът на едрата шарка трябваше да вложи цялата сила на показалеца си, за да натисне спусъка, а с това цевта се отмести малко встрани от целта. Изстрелът изтрещя и прикладът на допотопната „гаубица“ с такава сила удари дребосъка по главата, че той изпусна пушката и на своя роден словашки език извика:

— Jakowa bezotschiwortj! Idi do ischerta — какво безсрамие! Върви по дяволите!

Като се държеше с едната ръка за главата, с другата той запокити надалеч „убиеца на слонове“. От удара го заболя толкова много, че мислите му бяха заети само с „безсрамието“ на пушката, но не и с лъва.

При трясъка на изстрела хищникът скочи на крака. Като отвори широко очи, той нададе рев, от който кръвта на човек можеше да се омръзне в жилите, и се приготви за скок. За щастие, Шварц не бе изгубил самообладание. Прицели се в лявото око на лъва, натисна спусъка и същевременно извика на словака:

— Бягай настрана! Бързо, бързо!

Дребосъкът се подчини, мигновено се изхвърли като пружина и се озова до самата скала. Шварц не можа да разбере дали куршумът бе улучил окото на звяра или не, защото в мига след изстрела лъвът, направил вече своя скок, се намираше във въздуха. Немецът хладнокръвно се прицели в областта на сърцето, натисна спусъка и незабавно се хвърли наляво с такава сила, че половината му тяло се вряза в гъстите храсталаци.

Огромната, почти невероятна мощ, с която лъвът скочи, го пренесе от мястото, където бе лежал, точно там, където само преди секунда се намираха двамата стрелци. Ако не се бяха махнали, лапите му сигурно щяха да ги докопат. В момента на онова място бе останал само коленичилият Абу Дихк, Бащата на смеха. Колкото по-дребна беше фигурата на този храбър търговец, толкова по-голяма бе неговата неустрашимост. И през ум не му беше минало да сметне, че последното предупреждение на немеца се отнася и до него и не се бе оттеглил на безопасно място. И той не изпускаше лъва из очи. Видя го как скочи, видя че животното ще се приземи на две крачки пред него, там където бяха лежали стрелците. Светкавично се придвижи напред, отново заби задната част на копието в земята, насочи острието му към тялото на лъва, пусна го в мига, когато то докосна звяра и чевръсто се отърколи наляво, където лежеше Шварц, или по-скоро където бе лежал, защото междувременно европеецът беше скочил на крака и бе извадил ножа от пояса си, за да защитава живота си очи в очи с хищника, в случай че не е улучен смъртоносно.

За щастие предпазливостта му се оказа излишна. Чуха острия звук от чупещо се копие. Лъвът се простря на земята, веднага се изправи на крака… могъщото му тяло видимо потрепери… видяха го да се олюлява… после се обърна наляво, където се намираха Шварц и Абу Дихк, приготви се повторно да скочи, но не успя да помръдне от мястото си. Надавайки кратък, скимтящ рев, който бързо замря, звярът рухна на земята, обърна се на една страна, а после и по гръб, присви потръпващите си лапи към тялото, след това ги изпъна и… остана да лежи неподвижно.

Естествено всичко стана много, много по-бързо, отколкото може да бъде разказано, но в подобни случаи миговете се превръщат в секунди, а секундите в минути и човешката мисъл работи с такава трескава бързина, че е в състояние да вземе десетократно повече решения, отколкото при обикновени обстоятелства.

Тримата храбреци не намериха време да се убедят дали лъвът е мъртъв. Въпреки че цялото им внимание бе насочено към него, те успяха да доловят и друг рев, разнесъл се отдалеч веднага след пукота на пушките. Словакът скочи на крака, Абу Дихк също. Внимателно се ослушаха и дочуха гласа на още един лъв. Но той не се разнасяше на определени интервали, както рева на първия хищник, а звучеше непрекъснато и макар да не бе така могъщ и гръмовит, в него се долавяше глуха, запъхтяна ярост. Това бе злобен, жадуващ за кръв, стон, който от време на време се издигаше в хриплив гърлен звук, също както гибелните пламъци лумват от скритата тлееща жарава. По рева личеше, че звярът се приближава с бързи скокове.

Там, където стояха тримата, огънят бе изгасен, тъй че те се намираха в тъмната сянка на скалата и не можеха да бъдат забелязани от арабите и другите керванджии, които не знаеха как бе завършило нападението на лъва.

— Аллах ил Аллах! — разнесе се гласът на водача. — Асад Бей, Удушвачът на стадата, ги е убил и тримата и сега е легнал край труповете им, за да ги изяде. Бил с заедно с жена си, която е чула изстрелите и се е втурнала насам да му помогне. Ще се нахвърли върху нас и ще ни разкъса. Телата ви са загубени, но спасете душите си, като се помолите заедно с мен и кажете сурата ясин, а после и сурата на правоверните, която е двайсет и третата от Корана!

— Мълчи! — подвикна му Шварц. — Живи сме, а лъвът е мъртъв. С крясъците си ще привлечеш вниманието на неговата султана[34] върху себе си и тя ще те изяде.

— Аллах керим — Аллах е милостив! — отговори страхливецът. — Млъквам! Но застреляйте султаната, убийте я и нея, та да отиде заедно с мъжа си в най-ужасното място на пъкъла!

Въпреки че Шварц отговори на водача, той се стараеше да не изгуби нито миг. Извади нови два патрона, за да зареди пак пушката си.

— Наистина идва лъвицата — обади се словакът. — И аз трябва отново да заредя. Къде оставих…

Той затърси мунициите в джобовете си.

— Глупости! — отвърна му немецът. — Лъвицата ще се появи преди да се приготвиш. Вие двамата вървете на безопасно място! Абу Дихк е също беззащитен, защото копието му се счупи. Изчезвайте!

— Но моят куршум тежи цял четвърт фунт, а твоите…

— Бягай, бягай! — прекъсна го Шварц. — Иначе си загубен!

След като зареди пушката си, той отново се отпусна на едно коляно на същото място, където преди малко бе стоял. Не се огледа за другите двама и затова не забеляза, че само Бащата на смеха се оттегли. Ускар Ищван, или в превод Щефан Пудел, остана наблизо. Той навлезе две крачки навътре в храсталака и там зареди пушката си, което, разбира се, не можеше да стане само за броени секунди. Най-сетне бе намерил мунициите си в пояса, където ги беше пъхнал преди малко, приготвяйки се за борба с лъва.

В този миг лъвицата се обади съвсем наблизо. Обзетото от ярост животно не се отклоняваше от следата на лъва, тъй че най-напред се насочи към онази страна, където гореше огънят и едва след това се отправи към другата. Ето защо словакът имаше време да се справи с „гаубицата“ си.

Можеха да доловят всеки скок на лъвицата, но не по шума от стъпките й, а по вибрирането на гласа й. Тя зави край храсталаците и в този миг се появи иззад тях. Заслепена от ярост, сигурно щеше да прелети със скокове покрай Шварц и да продължи нататък, ако той не се беше изправил, за да привлече вниманието й върху себе си. Лъвицата го забеляза, но тъй като не успя веднага да спре, отлетя настрани към скалата и се блъсна в нея, после се сниши и се приготви за скок.

Мигновено Шварц отново се отпусна на коляно и насочи цевта към нея. Край скалата беше тъмно. Дори силуетът на лъвицата се различаваше едва-едва. Вземайки предвид силната й възбуда, немецът можеше със сигурност да предположи, че скокът й нямаше да последва по описания вече при лъва начин, а щеше да е много по-бърз и припрян. Не беше логично да се очаква и че животното бавно ще отвори очи.

Предположението му излезе съвсем вярно: едва лъвицата се присви на земята и очите й започнаха да пламтят като жълтозелени лъскави топчета. Това бе само за секунда, в следващата тя несъмнено щеше да скочи. Шварц се видя принуден да натисне спусъка, без да се прицели с необходимата точност. Дулото му блъвна пламъче, чу се изстрел… в същия миг с яростен рев лъвицата полетя във въздуха право към него. Тогава изтрещя и вторият му изстрел. После той пусна пушката си на земята и се хвърли, само че този път не настрани както преди, а напред, след като бе изчислил всичко съвсем точно. С притиснати към тялото ръце и крака той се претърколи два пъти и се озова на около пет метра от предишното си място. Там мигновено пак скочи на крака, бързо измъкна ножа си и се обърна към звяра.

Ако не беше присвил ръце и крака към тялото си, а беше полетял във въздуха в по-изправено положение, лъвицата щеше да го докопа с лапите си. Но така той се озова зад гърба й невредим. Тя сигурно знаеше това и несъмнено веднага щеше да се обърне към него. Тъй мислеше немецът, ала лъвицата постъпи иначе. Погледът й беше паднал върху лежащия пред нея лъв — последва къс скок, тя се озова до него, побутна го с муцуната веднъж, два, три, четири пъти. После вдигна глава и нададе такъв протяжен, наистина ужасяващ рев, който… бе прекъснат от един изстрел. Бащата на единайсетте косъма чевръсто бе изскочил от храсталака и насочвайки дулото на своя „убиец на слонове“ от непосредствена близост в главата й, й беше изпратил тежащия „цял четвърт фунт“ куршум.

Блъсната сякаш от мощен удар, лъвицата отхвръкна настрани, падна на земята, с мъка се изправи отново и изви глава към новия си неприятел. А той бързо обърна тежката пушка и хващайки я за цевта, с обкования с желязо приклад започна да „обработва“ черепа на животното, като непрестанно крещеше:

— Allah rhinaiek, Allah iharkilik, ia afrid el afrid! Ehsch khalak, ia kelb, ia kelbe, ia omm el kilab — Аллах да те прокълне, Аллах да те изгори, дявол на всички дяволи! Как си сега псе такова, кучко, майка на кучета?

Изглежда той мислеше, че има пред себе си някоя хиена, а не лъвица. Но безумната му дързост навярно щеше да има много лоши последици за него, ако преди това куршумът му не си бе свършил работата. Животното беше смъртно ранено. Не му бе останала никаква сила да се отбранява и рухна под ударите му.

— Ето я на земята! — извика той победоносно. — Ей къде падна в краката ми. Убих я като котка. Тя нямаше смелостта да ми покаже зъбите и ноктите си. Ела и я виж!

Той се наведе над лъвицата, за да я пипне, но Шварц го дръпна назад и каза:

— Внимавай! Един такъв звяр има жилава душа и не умира лесно, все още не знаем дали наистина е мъртъв. Нека бъдем предпазливи.

Той зареди пушката си и изстреля по още един куршум в челото на лъва и лъвицата. Тя отново потрепна, следователно не бе напълно умряла.

Двамата бяха разговаряли на висок глас, тъй че останалите чуха думите им. След като бавно се приближи, Абу Дихк попита:

— Победихте ли? Можем ли да се приближим?

— Да — отговори словакът. — Победихме. Можете да дойдете, за да възхвалите геройството ни, защото Удушвачът на стадата заедно с жена си се пресели в страната на смъртта. Те бяха пронизани от куршумите и пребити от приклада на моя прославен katil elfil, на който никой не може да противостои.

Абу Дихк се приближи и хвана за лапите първо лъва, а после и лъвицата, и взе да ги дърпа насам-натам, за да се убеди, че са мъртви.

— Виж как нямат нищо против! — обади се гордо дребничкият Щефан, поглаждайки своите „единайсет“ косъма. След като си поговорихме с тези лъвове с помощта на нашите куршуми, можеш да си играеш с тях като с малки котенца.

— Но Хаджи Али също разговаря с тях — напомни му Шварц. — Този храбрец беше коленичил до нас и посрещна лъва с копието си. Скоро ще разберем кой от нас тримата е причинил смъртта и на единия, и на другия звяр. По правило кожата принадлежи на онзи, който е убил животното. А сега донесете една главня, за да запалим отново огъня.

Макар че арабите и другите джалаби чуха всяка дума, не се осмелиха да се приближат. Когато двамата дребосъци отидоха при тях, за да вземат главни, боязливите хора изпълзяха иззад различните товари и водачът попита:

— Живи ли сте? Не ви ли разкъса Господарят с голямата глава или неговата жена?

— И още питаш! — обади се Щефан. — Няма да позволя нито на някакъв си Господар, нито пък на жена му, да ме излапа. Запомни го! Дори да се появи самият Шейтан, за да ме изяде, пак никак не е сигурно кой в чий стомах ще изчезне — той в моя или аз в неговия. Елате и вижте какъв славен подвиг извършихме, без Удушвачът на стадата и неговата goze el assad[35] да посмеят да ни докоснат!

Керванджиите се отзоваха на подканата му, но без особено да бързат. Когато се приближиха до толкова, че зърнаха телата на убитите хищници, всички се спряха. Едва след като огънят отново се разгоря, и те видяха как тримата щастливи ловци обръщаха насам-натам животните, керванджиите се доближиха до тях.

Понеже най-сетне напълно се убедиха, че вече не съществува и най-малката опасност, страхът им ги напусна. Образуваха кръг около животните и за да подкани другите към мълчание, водачът вдигна двете си ръце.

— Allah il Allah we Muhammed rassuhl Allah! — каза той с патетичен глас. — Той е сътворил небето и земята, растенията и животните, а най-накрая и хората. И след като всичко било вече създадено, тогава Аллах сътворил и мюсюлманина, за да стане господар на всички твари. На мюсюлманина се покоряват дори и най-могъщите животни, а ако не му се подчинят, той ги убива със силната си десница. Този изтребител на коне, камили, говеда и овце, дето го виждате да лежи пред нас, е бил гладен. Вместо да се задоволи с месото на някое нечисто халуф[36] или на уауи[37], той има дързостта да пожелае да изяде нас, любимците на пророка, който властва в рая. Доведе със себе си и своята жена, която дори не му е законна съпруга, защото, когато я с взел, не с имало кадия да си сложи подписа. Двамата жадуваха за смъртта ни. Радваха се на месото ни, на приятния вкус на костите ни. Канеха се да ни разкъсат без хал и зет[38], без зибд[39] и бахар, също както един рахам[40] излапва умрялата диб[41]. Но Аллах беше край нас. Ние се молихме, като казахме свещената Фатиха и сурата ясин, чиито думи закрилят правоверните от всяка опасност. И тогава ние бяхме окрилени от храбростта на героите и силата на победителите. Грабнахме оръжията и изпратихме този людоедски сатана и жена му в ада, където ще се пекат на вечния огън и няма да ядат хора. Ние ликуваме, а нашите внуци заедно с техните внуци и правнуци ще ни възхваляват. Във всички градове и села ще се говори за нас и всички „музикаджи“ ще бият тъпаните и ще опъват струните. Нека сега се насладим на победата си и одерем кожите на убитите зверове. Ала преди това трябва да им покажем колко много ги презираме, да им покажем, че са измет и нищожества в сравнение с нас, непобедимите герои, които никога не знаят що е страх!

Той пристъпи първо до лъва, а после и до лъвицата, за да ги заплюе. Веднага след това примерът му бе последван от хомрите и останалите керванджии. Те заудряха животните с юмруци, заритаха ги с крака и ги обсипа с всевъзможни ругатни и хули, изразяващи презрението им.

Това продължи около четвърт час, през който хората се държаха като обезумели. После водачът извади ножа си и каза:

— Сега те вече почувстваха и чуха колко много ги презираме. Нека им съблечем дрехите, за да се нагиздим с тях. Кожата на победения се пада на победителя. Когато се завърнем в шатрите на хомрите, мъжете ще ни завиждат, а жените ще ни посрещнат с хвалебствени песни.

Останалите араби също извадиха ножовете си.

— Чакайте! — обади се заповеднически Шварц. — Наистина ще вземем кожите на тези животни, но на кого се полагат!

— На победителите! — отговори водачът.

— А кои са те?

— Всички ние.

— Аха, тъй значи! Тогава кожите ще бъдат нарязани на четиринайсет парчета, така ли?

— Не, защото тъй няма да струват и пукната пара. Но ти знаеш, че аз съм водачът!

— Знам, но какво общо има това с кожите?

— Те се полагат на водача.

— Такъв ли е вашият обичай?

— Да.

— Но преди малко каза, че кожата на победения се падала на победителя, нали?

— Да. Но когато победителите са повече, кожата се дава на най-знатния от тях. Това съм аз и кожите не бива да се режат на парчета.

— Странно! Значи и ти си победител, а?

— Естествено! Да не би да искаш да кажеш, че не съм присъствал?

— И дори си най-знатният измежду победителите, тъй ли?

— Да, защото аз съм водачът.

— Тогава извънредно много се лъжеш. Нали знаеш кой съм аз?

— Да, ти си един ефенди.

Той изговори думата с доста пренебрежителен тон.

— Има най-различни ефенди — заяви Шварц. — По ранг стотици ефенди са под мен, а и най-нискостоящият от тях представлява и знае много повече от теб, тъй че най-знатният победител съм аз! Впрочем ти нямаш ни най-малкото право да се наричаш победител. Никой няма да възпява храбростта и подвизите ти, нито да разказва за тях. Сега ти хулиш тези животни, но нима може смелостта ти да се сравни с тяхната! Щом чу гласовете им, ти тръгна да бягаш.

— Само на шега. Нали все пак останах.

— Да, след като ти казах, че бягството може да е още по-опасно и защото чу, че искам да се изправя срещу лъва. А когато Господарят с голямата глава се появи, ти и твоите хора се изпокрихте. Дори и после, след като животните бяха вече мъртви, ти се осмели да се приближиш до тях едва когато огънят отново се разгоря и когато се убеди, че опасността е отминала.

— Ефенди, нима искаш да ме обидиш?

— Не. Искам само да те предпазя от възгордяване и от незаконно посегателство върху чужда собственост. Лъвовете принадлежат само на трима, на тримата, които се бориха с тях, а именно: на мен, на Хаджи Али и на Ибн ал джидри. Всички останали нямат нищо общо с трофеите.

— Не можем да признаем подобно нещо пред другите. Дори и да си ефенди на всички ефендита, пак си оставаш само един гяур, който няма никакви права сред нас. Ние сме мюсюлмани и ще вземем кожите. А ако се опъваш, в такъв случай… — Той млъкна.

— В такъв случай… е, какво ще стане тогава?

— Тогава ще те принудим! — отвърна водачът заплашително и направи движение с десницата си, която все още стискаше ножа.

След тези думи Шварц се приближи до него, сложи ръка на рамото му и каза:

— Вие се изпокрихте от лъва, а ние го победихме. Действително ли мислиш, че се боим от вас, хората, които се страхувахте от убития от нас хищник? Ако не приберете ножовете си веднага, само за секунда ще ви избия до крак.

Той измъкна един револвер и всички ножове изчезнаха в същия миг.

— И още нещо ще ти кажа — продължи той, — ти смяташ твоята религия за истинска, а аз — моята. Всеки има право, а дори е и длъжен да мисли така. Затова и не се опитвам да оспорвам мнението ти, а още по-малко пък ще взема да те хуля заради вярата ти. Но същото мога и трябва да изисквам от теб. Наречеш ли ме повторно гяур, ще отговоря на тази обида, като те ударя с бича си през лицето така, че цял живот да носиш белега на своя позор! Можеш да разчиташ на това, винаги държа на думата си!

Няма по-голяма обида от тази да заплашиш бедуин с бой. Водачът на кервана бързо се отдръпна крачка назад. Хората му замърмориха.

— Ефенди! — извика той. — Знаеш ли какво говориш?

— Да, знам, а каквото говоря това и ще направя. Ти ме нарече гяур, а аз те заплаших с бича си. Значи сме квит. Погрижи се да не открием нова сметка и не се осмелявай отново да се докоснеш до тези лъвове, от които не ти се полага абсолютно нищо! Ще ги отнесем отсреща при нашия огън, а вие си останете тук при вашия, както се бяхме разположили и преди страхът ви да ви прогони от него.

Ако и без това немецът впечатляваше слабите и мършави араби с високата си и широкоплещеста фигура, то поведението му в момента им даде да разберат, че той ги превъзхожда не само с физическата си сила. Никой от тях не дръзна да проговори. Оттеглиха се и насядаха край своя огън. Нито дума не можеше да се чуе от тихия им разговор, но погледите, които хвърляха към другия бивак, подсказваха, че подхванатата от тях тема не беше особено дружелюбна.

Въпреки малкото разстояние, осмината джалаби, присъединили се към Шварц, трябваше да напрегнат всичките си сили, за да завлекат двата лъва на отсрещната страна. Там одраха кожите на животните. По време на тази работа, а и после, когато огледаха раните им по-внимателно, се установи кои са били смъртоносни.

Първият куршум на немеца бе пронизал мозъка на лъва през окото. Вторият бе преминал близо до сърцето. Той също е щял да причини смъртта на животното, макар и малко по-късно, докато първият е имал бързо и абсолютно смъртоносно въздействие. Следователно кожата принадлежеше на Шварц.

Но тук се намесваше обстоятелството, че лъвът се беше нанизал на копието така, че острието му се бе забило в гръбнака, а дръжката се беше строшила на няколко сантиметра от тялото. Може би след около половин или един час и тази рана непременно е щяла да причини смъртта на звяра. По право трофеят се полагаше на Шварц, защото куршумите му бяха изпреварили копието, но несъмнено и храбрият Баща на смеха също заслужаваше възнаграждение.

Що се отнася до лъвицата, първият куршум беше преминал между зъбите и през езика и после малко странично над първия вратен прешлен беше излязъл през тилната кост. Тази рана бе смъртоносна, макар и не с мигновено въздействие. Вторият куршум беше пронизал белия дроб и се бе сплескал в един от последните гръдни прешлени. След тези два изстрела, животното едва ли би могло да живее повече от пет минути.

Четвъртфунтовият куршум на Бащата на единайсетте косъма беше минал през мозъка на звяра и беше съкратил петте минути на една. Всъщност и тази кожа принадлежеше на немеца.

Хаджи Али и Щефан Пудел го признаха, но с видимо съжаление. Страшно много им се искаше да получат някаква част от кожите. Ето защо Шварц каза:

— Всяко от животните има три рани, по две от мен и по една от вас. Ако приемем, че от всяка кожа ми се падат по две трети, поделянето им ще бъде извънредно трудно и неудобно. И тъй, ще бъда по-умерен в претенциите си и ще взема само половината. Лъвът ще е за мен, а лъвицата за вас двамата. Тогава всеки от вас ще получи по половин кожа, значи повече, отколкото всъщност може да иска, а ако разрежете надлъжно или напречно кожата на две части и подялбата ще е по-удобна. Доволни ли сте?

— Много — отговори словакът. — Аз ще взема главата, а Хаджи Али опашката.

— Не я искам — заяви Бащата на смеха.

— А защо настояваш за главата?

— Защото аз стрелях в нея.

— Аллах! Да не би аз да съм пронизал с копието си опашката на лъва? Ще срежем кожата по дължина и така всеки от нас ще получи по половин глава и половин опашка.

Но Щефан не искаше да се съгласи. Така те продължиха да спорят, докато най-сетне Шварц попита:

— Какво мислите да правите с парчетата кожа?

— Аз ще се облека с моята половина — заяви Бащата на смеха.

— Същото ще направя и аз с моята — отвърна Сина на едрата шарка.

— Тогава не бива да я делите по дължина, защото в такъв случай двете половини ще бъдат неудобни за носене. Срежете я напречно и нека после жребият реши кой ще получи предната част от лъвицата и кой задната й част.

Това предложение бе прието и кожата бе разделена незабавно. Жребият се оказа благосклонен към словака и той получи половината с главата.

— Това е хубаво — весело се засмя той. — Получих каквото исках. Сега вече ти не си само Баща на смеха, а в бъдеще ще те наричаме и Abu ed daneb — Баща на опашката.

Хаджи Али реши да направи страшно разлютена физиономия, в резултат на което впечатлението бе, сякаш се канеше да се разсмее като луд. Той разпростря на земята задната част на кожата, извади ножа си, за да изстърже остатъците от месо и да натърка вътрешната й страна с пепел, като едновременно с това отговори:

— А теб можем да те наречем Abu el buz, Баща на устата, защото ти получи устата на лъвицата, макар че твоята и без друго е толкова голяма, че изобщо не успяваш да я затвориш и винаги все дърдориш, за да обиждаш другите хора. Ако беше събрал в главата си имената на толкова много народи, страни и села като мен, щеше да бъдеш къде-къде по образован и тогава можеше да се наричаш Abu’l latif, Баща на учтивостта, което обаче никога няма да постигнеш.

— Знаеш много добре, че не са ми притрябвали нито народите, нито селата ти, защото много ми се иска в главата ми да е леко и светло.

— Та нима в моята е тъмно?

— Тъмно е, понеже по пътищата и улиците на твоите страни и села няма никакви фенери. А пък моята наука е самата ослепителна светлина. Само моят латински би могъл да те направи учен човек, без да говорим за другите науки, с които Аллах ме е просветлил. Но ти и до края на живота си няма да се сдобиеш с такива бляскави познания.

— Известни са ми всички села по света, но сред тях няма нито едно, което да се казва Латински.

— О, Аллах! Ти смяташ, че латински е село! Нима не знаеш, че това е език, който отвъд морето…

— Наистина ли разбираш толкова добре латински? — намеси се Шварц отново на немски език, за да възпре надигащата се свада.

— Дори отлично! — бързо отговори словакът на същия език. — Съм го учил от господин Вагнер. И вие вече чул нещо от мен на тоз език. Нали съм казал флора и фауна!

— Но ги обърка!

— Туй се случи по една малка грешка. Аз разбрах дори цяла зоология и ботаника.

— Е, какво е зоология?

— Зоология е всичко, дето е в хербарий.

— А ботаника?

— Ботаника е всички създания човешки и маймуни животински, та чак надолу до бръмбара насекомски.

— Пак ги обърка! Зоологията е наука за животните, а ботаниката е наука за растенията.

— Пак стана заради една малка грешчица на моите науки. Всеки знай, че латински унгарски е най-ненадминат в цял свят. Следователствал съм Хораций и Вергилий.

— Какво например?

— „Кайзер Макс австрийски пред Мартиновата стена“ от Вергилий.

— Струва ми се, че това стихотворение не е от римлянина Вергилий, а от Анастазиус Грюн.

— Значи пак съм се объркал от моите науки, основните. Но съм изучавал също астрономия и математичност и к’во ли още не.

— Какво? И астрономия ли? Какво разбираш под това понятие?

— Таблица за умножение и квадратът четириъгълен.

— А под математика?

— Млечнобелият път на небето и кометите, дето обикалят луната.

— Пак ги обърка. Между другото математиката се занимава и с четириъгълници, а астрономията с Млечния път.

— Тогаз съм объркал само млякото небесно с таблицата за умножение, дето се учи наизуст.

— Изглежда ти винаги все объркваш и разместваш нещата, а?

— Туй може бъде простено. И професор разсеяният е вземал метла вместо чадър. Защо тогаз памет моята да се напряга повече от внимание неговото? Познанията, дето имам, са толкоз много и големи, че някой път може стане объркване най-случайното.

— Да, тези знания са толкова по-учудващи, тъй като предполагам, че не си посещавал никакво висше училище.

— Не съм. Никога не съм бил в училище присъстващ. Пасъл съм овце и свини бащини и не съм намирал време в училище да вървя. Но са ми подарили дъсчица за писане и калем за писане, и понявга идвал синът съседски, за да ми покаже как се чете и пише. После съм вземал от всички хора календари[42] непотребни и не преставал съм усърдно да следователствам. После съм напуснал родина моята и взел да посещава библиотеки всякакви, където отивал. Също започнал да търси запознанствователства с хора мъдри и постепенно получил знания от онези, дето дават образование и всяка ученост. Аз съм дори учил митология и фармалогия!

— Искаш да кажеш фармакология. Какво разбираш под тази дума?

— Фармалогия са познания за Юпитер и Прозерпина, за Олимп и бога Гръмовержеца.

— А митологията?

— Митологията е съзнание, ученото, за балсами и пластири, за сребро сярнокиселото и противоревматични мазила, гелдбергови, а също и швейцарски хапчета, рихардбрандови, както и прахчета за повръщане.

— Пак обърка нещата. Митологията ни осведомява за Олимп и неговите обитатели, а фармакологията ни запознава с лекарствените средства по строго научен начин.

— Е, тогаз аз само съм разменил Юпитер със спирт, нишадърения, което никак няма да навреди.

— Това може да ти послужи за успокоение. Зевс отдавна вече не е между живите. Но няма ли да обработиш своята половина от лъвската кожа така, както направи Бащата на смеха с неговата половина? Това е необходимо, ако не искаш да се развали.

— Да, аз също ще изстърже месо и натърка кожа с пепел. Ваша кожа също вече обработват.

Последните му думи се отнасяха до всички джалаби, които от благодарност, че Шварц ги избави от лъва, се бяха заловили да обработят по посочения вече начин лъвската кожа, за да я подготвят за по-сетнешното й същинско препариране.

По време на работата си те разговаряха за опасността, в която бяха изпаднали и за храбрата постъпка на тримата мъже, изправили се толкова смело срещу хищниците. Тук можеха да се чуят какви ли не неща за Господаря с голямата глава и за неговите особени навици. Няма друго животно, което жителите на онези земи да обграждат с такъв ореол като лъва.

— Хич не ги вярвайте тези неща! — обади се словакът. — И лъвът е животно като всяко друго. Когато е гладен яде, когато е жаден пие вода, а сит ли е, тогава ляга да спи. У него не се е вселила душата на умрял човек. Наистина той има много изострени сетива, но не може да чуе онова, което се говори за него на разстояние от няколко часа път. А и да чуе думите, той не може да ги разбере. Всичко това ми е известно, няма как да не го знам по-добре от вас, аз който умея да говоря дори и латински!

Те обаче не се смутиха от думите му, а продължиха да си разправят истории, от които на човек можеха да му настръхнат косите и където, разбира се, лъвът играеше главната роля. Шварц ги слушаше много внимателно, но това не му пречеше същевременно да наблюдава и хомрите, които макар и тихо разговаряха твърде разпалено.

Немецът знаеше, че почти всички бедуини са родени разбойници, знаеше, че с твърдото си и енергично поведение към водача си беше спечелил омразата на хората му, и най-накрая не можеше да се отърве от мисълта за птиците хадж, които бе забелязал да летят далеч зад тях. Дори водачът бе признал, че тези птици са сигурен признак за присъствието на някакъв керван. Къде ли се намираше той в момента? Всъщност вече отдавна трябваше да е пристигнал тук при извора. Защо не идваше, а беше спрял да почива някъде по-надалеч? Да не би защото керванджиите не знаеха за съществуването на Извора на лъва? Това бе малко вероятно. А дори и да беше така, камилите щяха да се възпротивят да легнат на земята. Тези животни надушват водата или по-скоро влагата, изпаряваща се във въздуха от подобен извор, на разстояние от няколко часа път. В такъв момент никой не може да ги спре и те се втурват към извора в галоп, което иначе им е строго забранено. Налагаше се предположението, че хората от онзи керван насила са задържали животните далеч от водата. Но защо ли? Сигурно единствено защото крояха нещо лошо. Съвсем близо до ума бе изводът, че този керван е някой джум.

Керваните биват няколко вида. Всъщност думата може да бъде произнесена като „керван“ или „карван“ и най-общо означава върволица от странстващи хора и животни. Поклонническият керван е керванът, който се състои от хора, тръгнали да се помолят в Мека, Медина или Ерусалим и се нарича „хадж“. Търговският керван е получил името „кафила“, а в някои области и „джалаба“, откъдето е и думата „джалаб“ — търговец. А керванът, чийто хора са тръгнали да грабят, се нарича „джум“. Грабителските кервани съвсем не са рядкост, а понякога се случва и някой кафила или дори хадж да се превърне в джум. После, след като заграби предложилата се плячка, той отново става предишния мирен търговски или поклоннически керван.

Една особена разновидност на джума е тъй нареченият „газуах“, в множествено число „газауахт“, чиято специална цел е да отвлича хора. Той не се среща в същинската пустиня, а броди из страните, намиращи се на юг от пустинята, които са населени с негри. Именно тези негри биват отвличани и продавани като роби. Ако грабителските походи се предприемат по вода, ги наричат „бахара“, тоест „речно пътуване“. Те се извършват по горното течение на Нил, чиито два главни ръкава имат толкова много притоци, че през „хариф“[43], а и известно време след това из онези области може да се пътува само с кораби.

И тъй, Шварц смяташе за джум кервана, за който с голяма сигурност предполагаше, че е някъде наблизо. Следователно съществуваше не една причина да бъдат предпазливи и бдителни, още повече, че бе напълно възможно хомрите да са се съюзили с разбойниците. На първо време Шварц нямаше какво друго да прави освен да наблюдава арабите и да уведоми новодошлите джалаби за опасността, която заплашваше и тях. Той го стори, използвайки мълчанието, настъпило в разговора на тези хора, като зададе на Бащата на единайсетте косъма следния въпрос:

— Минали сте през страната на племето баггара. Миролюбиво настроени ли бяха тези хора?

— Да — отговори словакът. — Няма племе, което да се отнася враждебно към нас, джалабите. Навсякъде имат нужда от нас, тъй като сме единствените, които носим на хората необходимите за тях неща. Ето защо навсякъде сме добре дошли и всеки се отнася с нас приятелски.

— И все пак съм чувал, че и джалаби са били нападани и ограбвани.

— Това са много редки изключения. Такива нападения се правят само от племена, с които не се поддържат търговски отношения. Ние винаги сме твърде предпазливи и навсякъде подробно разпитваме дали някъде е забелязан някой джум и има ли опасност да го срещнем.

— Е, в последно време не сте ли научили нещо подобно?

— Не. В момента цялото племе баггара си е в родните села, а с шилюките, в чиито земи се намираме сега, сме в приятелски отношения.

— Посещавате ли и хомрите?

— Не. Техните села са твърде отдалечени за нас.

— Тогава при определени обстоятелства едва ли ще се чувствате в пълна безопасност, ако са наблизо, нали?

— Ако имаме възможност, бихме се отдръпнали от пътя им. Тъй като днес те срещнахме заедно с тях, нямаше как да ги избегнем. Наистина не се държаха дружелюбно с нас, но няма защо да се боим от тях.

— Така ли мислиш?

— Да. Ние сме все пак под твоя закрила, нали?

— Разбира се. Но дали в този случай закрилата ми ще се окаже добра?

— Без съмнение, защото хомрите те придружават и следователно са твои приятели. Арабинът винаги е приятел на приятелите на своя приятел.

— Нима ти не видя и не чу, че те не се отнасят към мен особено приятелски?

— Забелязах го, но няма значение. Те са ти дали дума да те заведат до Фашода и трябва да я удържат.

— Въпреки това им нямам доверие. Обещаха ми да превозят с камилите си мен и моите вещи. Аз пък им обещах да им платя за тази услуга във Фашода. Това е всичко.

— Какво? Нима не се разбрахте изрично, че при нужда са длъжни да те закрилят с цената на живота си?

— Не.

— Не им ли каза обичайните думи: „Dakilah ia Schech“[44] и те не ги ли приеха?

— Не. Опитах се, но взеха да ме убеждават, че нямали такъв обичай и това съвсем не било необходимо.

— Тогава наистина не бива да им се доверяваш, а и ние не сме в безопасност. Тези думи щяха да ги принудят не само да бъдат честни с теб, но и в случай на нужда да те защитават срещу какъвто и да било неприятел. А така те нямат никакви задължения към теб и според техните правила и схващания могат да те ограбят и убият без всякакво чувство за вина. Фактът, че са отказали да приемат тези обичайни думи за закрила, е почти сигурен признак за нечистите им намерения. А това, че все още не са ги изпълнили, не бива да те успокоява, напротив, трябва да те накара тази вечер да бъдеш дваж по-предпазлив. Това е последната ви нощ. Утре ще се добереш до Фашода, където вече не ще могат да ти сторят никакво зло. Може опасенията ми да не са основателни, но те съветвам да приемеш, че тази нощ те заплашва голяма опасност, теб, а следователно и нас. Аз няма да спя и веднага отново ще заредя моя слоноубиец, което пропуснах да сторя, тъй като не знаех, че сигурността ни е застрашена.

И той действително посегна към огромния си katil elfil и към рога с барут. Бащата на смеха показа, че също споделя мнението на своя колега, понеже заяви:

— За съжаление моето харби[45] се счупи в корема на лъва, но ще се браня с ръце и крака. Тези бащи и синове на грабежа няма да се докопат нито до живота ми, нито до магарето или стоките ми. Ще ги удуша един по един. Познавам хомрите. Думите на Корана са винаги на устата им. Те не пропускат нито едно абрик[46], нито предписаните салават[47], но са крадци, а измяната е нещо обичайно за тях. Чуе ли се някога за някой джум, то той съвсем сигурно се състои само от араб ал хомр. Дано Аллах им затвори небето със сто резета!

— Тогава несъмнено джумът, който се намира нейде наблизо, е на хомрите — отбеляза Шварц.

— Какво? Как? — попита словакът. — Джум ли има наблизо?

— Не съм съвсем сигурен, но го предполагам.

Той сподели с тях наблюденията си, както и предположенията, породили се у него впоследствие. Думите му предизвикаха тревога у търговците и той успя да ги укроти само като напомни за насядалите наблизо араби. Хомрите не биваше да се досетят в какво ги подозираха. Ето защо всички джалаби се овладяха и по време на последвалия, разбира се, тих разговор се държаха възможно най-спокойно.

— Щом е така, господарю, тогава и аз съм абсолютно на същото мнение, че хората, следвани от онези птици, принадлежат към някой джум — каза словакът. — Трябва да се подготвим за нападение. Няма ли да е най-добре, ако незабавно застреляш тези хомри?

— Не. Все още нямаме доказателства. А дори и да ги имахме, пак щях да съм против. Мога да се реша да убия човек едва след като се убедя, че е абсолютно наложително.

— Тогава нека веднага се приготвим за път и напуснем това опасно място!

— Не бих ви посъветвал да постъпите така. Тук знаем много добре какво ни очаква. Тези скали ни дават чудесно прикритие, а също и храстите. Но тръгнем ли си, джумът сигурно ще ни последва и в откритата равнина ще ни нападне. Не знаем колко души наброява. Ние сме деветима. Дори и да не са по-многобройни от нас и да успеем да отблъснем нападението им и да ги победим, сигурно ще заплатим победата си с неколцина мъртви или поне ранени. Във всички случаи трябва да очакваме, че хомрите са в съюз с джума, което прави цялата работа още по-лоша. А тук те са пред нас и можем да ги държим под око. И тъй, моят съвет с да останем на това място.

— Но нали не знаем кога ще ни нападнат онези типове! Нима можем непрекъснато да седим с готови за стрелба пушки!

— Вземем ли необходимите мерки, това няма да е нужно. Преди всичко трябва да оставим огъня да угасне. Той ни заслепява. Който седи край огън, много трудно може да вижда какво става отвъд него в тъмнината. А ако тук е тъмно, хомрите няма да са в състояние да забележат какво правим. Нека ги накараме да мислят, че сега си лягаме да спим. Угаснат ли после пламъците, ще се отдалечим от огъня и ще се настаним до скалата. Ще се скрием зад камилите и товарите, а освен това ще бъдем прикривани и от храсталаците. Междувременно ще се опитам да разбера къде се намира джумът.

— Как ще разбереш?

— Като го потърся. Подобно на нас и той е дошъл от запад и следователно ще трябва да го търся в тази посока.

— Но така се излагаш на много голяма опасност!

— Нищо подобно!

— О, така е, господарю. Ще те видят и ще те убият.

— Никой няма да ме види. Няма да вървя изправен, а ще пълзя по земята.

— Въпреки това ще те забележат, защото светлият цвят на твоя хаик[48] непременно ще те издаде.

— Ще го оставя тук. Цветът на банталона и кутрата[49], които нося отдолу, е по-тъмен и почти се слива с цвета на земята, тъй че никак няма да е лесно да ги различат.

— Въпреки всичко ще те открият. Звездите светят силно, и кой ли човек може да пълзи по земята като змия!

— Мнозина го могат, а и аз трябваше да се науча. Когато бях в далечната Jeni dunja[50], дълго живях заедно с прочути ловци, с които непрекъснато се налагаше да бъдем нащрек и да се пазим от дивите индианци. От един от тях, който носеше името Поразяващата ръка, на арабски Абу Яд ад дарб, научих как да се промъквам до други хора, без те да ме забележат. На онези ловци трябва да благодаря, че днес победихме лъва и неговата жена. Озовах се пред тях, за да събирам растения и какви ли не дребни животни и тогава те ме научиха как да се бия с нецивилизовани племена. Убеден съм, че ще открия хомрите, а може би дори и ще ги подслушам, без да ме видят или чуят.

— Но камилите им ще те надушат и ще те издадат. Действително ли си решил да се изложиш на такава опасност?

— Да.

— Тогава ще ти дам едно средство, което няма да позволи на камилите да проявят признаци на безпокойство. Те обичат да го миришат. Имам от него сред подправките, с които търгувам. Щом се приближиш до камилите, капни няколко капки върху дрехите си. Това е milh ennuschahdir[51]. Приготвя се с gir и moje[52].

Той отиде при магарето си, до което бяха оставени всичките му вещи, и донесе малко шишенце пълно с нишадърен разтвор. Шварц го пъхна в джоба си.

Търговците се бяха изпокрили от страх пред лъва. Те се бояха от него, защото робуваха на своето суеверие. Но от джума се бяха изплашили само временно. Вярно, че бяха поискали да избягат, ала след като разбраха, че е по-разумно да останат, сърцата им се изпълниха с решимост да се отбраняват. Имаха си работа с хора, а не с могъщ хищник, в когото според тях се беше вселил духът на някой мъртвец.

Налягаха на земята и се покриха с одеялата си, за да създадат впечатлението, че ще спят. Скоро огънят угасна и тази част на бивака бе обгърната от нощната тъма, докато от другата страна хомрите грижливо поддържаха огъня си, тъй че можеше да се види какво правят.

В този момент Шварц предпазливо се освободи от хаика си и безшумно се отдалечи, без да бъде забелязан от хомрите. Остави двете си пушки, които щяха само да му пречат.

Хомрите бяха заели южната страна и той се запромъква около скалата на север, където, както вече споменахме, нямаше храсти. Там той се спря и се ослуша.

Колкото и да напрягаше слух и зрение. Бащата на четирите очи не успя да открие никакво човешко същество. Ето защо бавно продължи пътя си, като се придържаше право на запад.

Земята бе покрита с фин пясък и немецът стъпваше напълно безшумно. Бавно и предпазливо той крачеше все напред и напред, но без да забележи каквото и да било. Вече бяха изтекли около десетина минути и в него се промъкна предположението, че е поел в погрешна посока, макар че вървеше точно по дирите, оставени от него и спътниците му, тоест натам, където трябваше да се търси джума.

В този миг до слуха му достигна едва доловимо звънтене на метал, също като че се бяха докоснали две оръжия. Звукът се разнесе точно откъм посоката, в която беше тръгнал. Той удвои предпазливостта си и забави крачки. Само след две-три минути пред него изплуваха неясните очертания на няколко мъже. Те седяха на земята и не помръдваха. В същото време го лъхна познатата миризма на камили. Пред него се намираше джумът, а мъжете бяха загърнати в обичайните за страната сиви бурнуси. Немецът легна на земята и запълзя напред.

Тъй като разбойниците бяха насочили вниманието си към местността, откъдето идваше, Шварц описа дъга надясно, за да се промъкне към тях откъм север. Въпреки доста силната звездна светлина, фигурата му не можеше да се различи от земята. Понеже не бе изключено по-светлият цвят на лицето му да го издаде, той извади тъмночервената си кърпа и я върза пред долната част на лицето си, тъй че само очите му останаха открити. После нахлупи ниско на челото си феса, който обикновено носеше под качулката на хаика.

Когато се приближи, видя, че камилите не лежаха близо една до друга, а бяха доста разпръснати. Вече можеше да преброи хората. Бяха дванайсет. Седяха в тесен кръг, пред който лежаха две камили.

Това обстоятелство бе добре дошло за него, тъй като може би щеше да му позволи да се промъкне толкова близо до арабите, че да чуе за какво говорят.

Много бавно и предпазливо той запълзя напред — кажи-речи сантиметър по сантиметър. Имаше съвсем слаб ветрец и той повяваше срещу него. Поради тази причина животните все още не бяха открили присъствието му. Но вече беше крайно време да опита средството на търговеца. Той отвори шишенцето и се на-пръска с нишадърения спирт.

Известно е, че в дъха на камилата се съдържа амоний и че от изпражненията и урината й се получава амониев хлорид. Ето защо Шварц смяташе, че не е изключено камилите да притежават нещо като предпочитание към миризмата на това химическо съединение. И наистина, той веднага можа да се убеди, че действително е така, защото едва прибра шишенцето в джоба си, когато двете камили извърнаха глави към него и разтвориха широките си ноздри, но без да проявяват признаци на безпокойство. Изглежда че с голямо удоволствие вдишваха миризмата.

Успокоен от това, Шварц пропълзя още по-наблизо. Вече се беше приближил толкова много, че високите гърбове на животните го скриваха от погледите на арабите. Той се промъкна до едната камила, прилепи се до нея и започна да я гали и чеше, при което тя издаде тихо блажено сумтене.

Насядалите мъже бяха най-много на три крачки от животните. Наистина не разговаряха на висок глас, но все пак толкова отчетливо, че Шварц можеше да разбере повечето думи, а за останалото не беше трудно сам да се досети.

Сред тях особено впечатление правеше един мъж с висока и изключително мършава фигура, чиято глава стърчеше доста над другите. В седнало положение тялото му над кръста достигаше почти четири стъпки[53]. Следователно ако се изправеше, височината му сигурно щеше далеч да надхвърли три лакътя[54], което сред арабите се среща извънредно рядко. Мъжът беше седнал малко настрани, като че по този начин искаше да подчертае превъзходството си над останалите. Тъкмо в този момент той проговори и гробовният му глас прозвуча глухо:

— Не, не е необходимо първо да се убеждаваме. Нали видяхме следите. Оставени са само от магарета и то осем на брой. А кой язди магарета? Единствено джалаби. Обикновено тези амбулантни търговци са страхливи. Няма защо да се боим от тях. Решим ли да изпратим някой от нас да провери дали и те са с другите при извора, по някаква случайност може да бъде забелязан и така ще се издадем. Тези джалаби са сигурно там, а това ни е добре дошло, защото освен останалата плячка в ръцете ни ще паднат и техните стоки и животни.

— И търговците ли ще убием? — попита един друг от насядалите.

— Да.

— Кажи-речи ги съжалявам. Те са полезни хора и освен това са привърженици на пророка, докато чуждоземецът е гяур — дано дяволът изяде душата му!

— Нима слънцето ти е изсушило мозъка, та говориш за съжаление? Можем ли да извършим непредпазливостта да оставим живи осем свидетели? Чужденецът е под закрилата на своя унсул[55], който, щом научи за смъртта му, ще крещи за отмъщение дотогава, докато ни заловят и убият.

— Но нали няма да казваме на онези джалаби кои сме!

— Акълът ти пак отказва да ти служи. Ами яко сред тях има човек, който познава някой от нас?

— Него можем да го накараме да млъкне завинаги.

— Тогава ще трябва просто да ги избием всички, защото мен ще ме познаят дори и в случай, че никога не са ме виждали. Когато е давал на душата ми тяло, Аллах е проявил по-голяма разточителност от обикновено, за което не съм му особено благодарен, защото често е твърде досадно да имаш фигура, дето непременно се набива в очи. Известно е, че търгувам с роби, а това е напълно достатъчно, откакто френците, дано бъдат осъдени на вечно проклятие, прокараха в Хартум забраната за търговия с роби. И ето че сега дори тук във Фашода е назначен мюдюр[56], който не пропуска да мине нито един роботърговски кораб, тъй че винаги сме принудени да разтоварваме робите и да бием тежкия път по суша. Та този мюдюр е насочил вниманието си специално към мен. Ако му падна в ръцете и при мен има макар и един-единствен роб, загубен съм. А научи ли освен това, че с благословията на Аллаха се каня да направя от моите хора джум, тогава краят на живота ми никак не е далеч, но дано пророкът предотврати подобно нещо, защото имам голямо желание да разделя с вас печалбата от още хиляди негри. Щом ме зърнат, тези осем джалаби веднага ще разберат, че аз съм Абу ал Мот и още утре ще ме предадат на мюдюра. Той от своя страна знае в кои райони ходя на лов за негри. Също тъй приблизително знае кога трябва да мина с моите роби през неговата област, тъй че ще ме дебне с удвоена бдителност. То и сега е вече трудно човек да му се изплъзне, а тогава ще бъде направо невъзможно. Не, джалабите ще трябва да умрат! Ако ги съжаляваш, можеш да се върнеш у дома си и да ядеш дура. Не се нуждая от мъже, чиито сърца са от памук вместо от желязо.

При тези думи той извади ножа си и така многозначително започна да си играе с него, та другият разбра, че няма да стигне кой знае колко далеч, ако му хрумне да последва този съвет. Ето защо с помирителен тон той отговори:

— Виждал ли си ме някога да плача, когато ножът или куршумът ми са пронизвали човек? Защо, щом веднъж ми е хрумнала милостива мисъл, ти смяташ, че изведнъж съм станал страхлив и мекушав като някоя фуста? Аз ще съм първият, който ще забие ножа си в сърцето на един от онези джалаби.

— Надявам се, че е така, за да разсееш съмненията, за които току-що ми даде повод! Ловецът на роби трябва да убива, без да му мигне окото. Ако ли не може, тогава не го бива за този занаят. Утре сутринта лешоядите ще са накацали по скелетите на деветимата и така ще са натъпкали търбусите си, че няма да могат да отлетят. А ние ще откараме плячката си до Кака и ще й се радваме.

— До Кака ли? Но тогава ще трябва да се отправим на североизток към Нил, което ще рече да се върнем обратно. Защо не отидем във Фашода?

— Вярно, че Фашода е по-близо, а е и по-голям търговски център. Освен това там мога спокойно да се покажа пред хората, щом не карам роби. Но няма да намеря купувач за нещата, които ще вземем от този гяур. А в Кака имам агент, който с радост ще отнесе сбирката на чужденеца в Хартум, за да я продаде вместо мен.

— Там няма ли да заподозрат нещо?

— Не, защото агентът ми е достатъчно умен да разкаже на хората някаква измислена история, на която положително ще повярват. Там има специалисти, които знаят стойността на подобна сбирка и ще платят добра цена. Невъзможно ни е да я пласираме по друг начин. А че тя струва много пари, може да се заключи и от факта, че този християнин е напуснал родината си и се излага на толкова големи и многобройни опасности само и само да се сдобие с такива растения и животни. А скоро ще направим и втори подобен улов. Последният вестоносец, който ми изпратиха от серибата[57] Ом ат Тимса[58], ми съобщи, че там са пристигнали двама бели, един по-млад и друг по-възрастен, които търсели растения, за да ги сушат между листове хартия, както и бръмбари, змии и какви ли не червеи и други гадини, които слагали в шишета. Двамата имали чернокожи слуги, много оръжия и стоки за размяна, големи тежки бали платове, които, както знаете, там заместват парите. Тези европейци най-нахално нахлуват в нашите области, където търгуваме с роби. Не бива да търпим подобно нещо и затова веднага щом стигнем там, ще ги изпратим в ада, а вещите им ще задържим. Тези хора вярват в Иса Бен Мариам[59], който учи, че не бива да има роби, тъй като и негрите били чада на Аллаха. Ако не ги убием, това учение ще се разрасне и ще съсипе търговията ни. Няма да търпя никакви християни в моите ловни райони, а още по-малко пък християнски проповедници да подстрекават чернокожите срещу нас, като разпространяват сред тях това щураво учение за любовта. Ето защо и тези двама бели ще умрат, също както и гяурът, който бивакува сега край извора.

— Мислиш ли, че ще се отбранява?

— Не, защото няма да му дадем възможност. Нападението ни ще бъде толкова ненадейно, че изобщо няма да има време да си послужи с оръжията. Когато водачът на кервана дойде при нас, както се уговорихме, от него ще научим къде е легнал гяурът и къде спят джалабите. Ще се промъкнем до тях и навярно ще ги избием още докато спят, тъй че ще отидат в ада, без да се събудят. А може би и пушките им изобщо не са отново заредени, след като стреляха, за да изплашат лъвовете.

— Аллах ил Аллах! В каква опасност сме се намирали и ние самите! Колко лесно можеше Изтребителят на стадата да дойде и при нас!

— Едва ли. Леговището му е на изток от извора и той пак се е върнал там. Ако беше решил да се приближи до нас, камилите ни щяха да го издадат с поведението си. Преди бяха неспокойни, но след изстрелите престанаха да се страхуват. Следователно Бащата на голямата глава си е отишъл. А сега стига толкоз приказки, по-добре е да внимаваме. Водачът може да пристигне по-рано, отколкото го очакваме, и трябва да се погрижим да не се размине с нас.

От тези думи можеше да се заключи, че разговорът им е свършил. Ето защо Шварц сметна за уместно да се оттегли. Пълзейки, той се отдалечи също тъй безшумно и предпазливо, както бе и дошъл. След като измина достатъчно разстояние, за да не могат да го забележат, той се надигна от земята и спокойно продължи прав пътя си. Едва когато наближи скалата, се наложи пак да прояви по-голяма предпазливост, защото хомрите не биваше да разберат, че се е отдалечавал от бивака.

Удаде му се незабелязано да се добере до мястото си. Джалабите се бяха разтревожили за него, тъй като отсъствието му бе продължило доста дълго. Той им разказа каквото беше чул и ги попита дали познават Абу ал Мот. Всички знаеха името му, но изобщо не го бяха виждали. Бяха чували, че той е най-ревностният и безмилостен ловец на роби, ала не им беше известно къде се намират ловните му райони.

— Изглежда че предприема грабителските си походи от една сериба, която се казва Ом ат Тимса — каза немецът. — Не ви ли е познато това име?

— Не — отвърна Бащата на единайсетте косъма. — Знам всички сериби, разположени чак отвъд земите Динка, но никога не съм чувал подобно име. На първо време това може да ни е безразлично. Трябва да се погрижим за отбраната си. Налага се да размислим как ще се защитаваме най-добре.

— Няма какво толкова да се размисля. Най-важното е, че враговете ни не могат повече да ни изненадат. А знаем и къде се намират.

— Но не и кога ще се появят.

— О, това ни е известно. Водачът се кани да посети джума. Значи отдавна е планирал това нападение заедно с Абу ал Мот. Отсреща е светло, тъй че лесно ще забележим, когато се отдалечи. Той ще разкаже на разбойниците къде и как сме се разположили да бивакуваме, след което те ще дойдат.

— Ще ги застреляме, нали?

— Не. Те са дванайсет души, а ние сме само деветима, но тъй като ние ще ги изненадаме, а не те нас, имаме известно предимство. Естествено няма да останем да лежим тук, а ще ги очакваме скрити между първите храсталаци. Приближат ли се, веднага скачаме на крака. Всеки от нас си избира по един човек и го поваля на земята. Един силен удар по главата ще е достатъчен, но тези типове трябва да бъдат улучени така, че веднага да се строполят в безсъзнание. После бързо ще се справим и с останалите трима. Побегнат ли, ще ги оставим да си вървят. Но окажат ли съпротива, е, тогава наистина няма да щадим живота им. Надявам се, че повалените няма да се мъртви. Ще ги пленим и ще ги предадем на мюдюра във Фашода.

— А какво ще правим с хомрите?

— Ще зависи изцяло от поведението им. Предполагам, че няма да вземат непосредствено участие в нападението. Вероятно ще го предоставят на джума, който впрочем, ако съдя по говора на хората му, също се състои от хомри. Сигурно моите досегашни придружители възнамеряват да останат отсреща при огъня си, докато бъдем избити. Следователно на първо време можем да ги изключим от сметката. Най-важното е всеки от нас да улучи своя човек както трябва.

— Няма да се посрамя в това отношение. Ще хвана моя слоноубиец за цевта и ще обработя съответния тип така, както преди малко пребих до смърт жената на лъва.

— А аз — обади се Хаджи Али, — имам под ръка половината от дръжката на моето строшено копие. От него ще стане боздуган, с който мога да раздавам удари. Аллах да е на помощ на онзи, който ги изпита върху главата си!

По подобен начин се изказаха и останалите. Те се съгласиха да не избиват неприятелите си. Дойде им на ум какво голямо задоволство щяха да изпитат, когато на следващия ден влезеха във Фашода заедно с пленниците си. Който от тях не притежаваше годно за раздаване на удари оръжие, си избра измежду превозваните товари по някой подходящ предмет.

Хомрите бяха убедени, че немецът и джалабите спят. Шварц бе разговарял със съюзниците си съвсем тихо, а и да беше изречена някоя и друга дума на по-висок глас, никак не беше лесно да бъде чута, защото камилите и магаретата все още не се бяха успокоили напълно. Особено магаретата не мируваха нито за миг, тъй като труповете на двата хищника се намираха наблизо. Камилите страхливо сумтяха, но бяха принудени кротко да лежат, защото краката им бяха вързани.

В очакване на предстоящите събития времето минаваше много бавно за всички. Най-сетне отсреща водачът на кервана се надигна.

— Ето че тръгва! — прошепна Али.

— Още не — отговори словакът също тъй тихо. — Първо ще дойде насам, за да се увери дали действително спим. Ще се престори, сякаш иска да се погрижи за камилите. Нека останем неподвижни!

Наистина водачът бавно се отправи към налягалите хора. Най-напред се приближи до камилите, като че имаше намерение да ги нагледа и за малко се спря при тях. Нададе ухо по посока на лежащите джалаби. След като никой не помръдна, той се обърна към тях с думите:

— Джималите[60] все още се страхуват. Да вземем да завлечем труповете на лъва и неговата султана нейде по-надалеч, а?

Естествено той зададе този въпрос само за да разбере дали джалабите спят дълбоко. След като не получи отговор, арабинът тихо пристъпи още по-наблизо и се наведе над тях. За да бъде съвсем сигурен, докосна леко ръката на немеца. Когато и след това нищо не последва, той придоби увереност в успеха си и предпазливо заобиколи скалата, също както преди малко бе направил и Шварц.

След минута-две немецът стана и запълзя подир него. Зърна го да се отдалечава в западна посока и после да изчезва в тъмнината на нощта. Щом се завърна при джалабите, той ги подкани:

— Вече е време. Последвайте ме, но тихо, за да не ни чуят хомрите!

Той ги отведе до мястото, където гъсталакът свършваше и само тук-там имаше пръснати единични храсти. Можеше да се очаква, че нападателите ще минат точно оттам. Всеки се скри зад отделен храст.

Чакаха повече от половин час. После доловиха тихи стъпки и в същото време различиха човешки фигури, които вървейки една подир друга, бавно се приближаваха. Щом наближиха дотолкова, че вече бе възможно да се разпознаят отделните хора, Шварц видя начело водача на неговия досегашен керван. В края на малката колона крачеше високата и мършава фигура на Абу ал Мот, като се олюляваше насам-натам. Спряха до самата скала. Ако тук беше толкова светло, колкото извън сянката, хвърляна от скалата, те неминуемо щяха да забележат сгушилите се в непосредствена близост зад храсталаците джалаби, тъй като отделните храсти не бяха нито достатъчно гъсти, нито достатъчно широки, за да служат като прикритие.

Шварц се намираше най-близо до изоставения бивак. Неприятелите им все още не бяха стигнали до него. Словакът, който беше залегнал на противоположния край, видя, че бандитите са точно пред него и чу хомрът да казва:

— Тъй! Доведох ви дотук. Онези спят дълбоко зад самия десен ъгъл на скалата. Ще умрат, без да се събудят. Сега отивам при моите хора, за да им кажа, че решителният миг е настъпил.

Той се отдалечи, като първо се върна няколко крачки назад, а после, изчезна при западния край на скалата. Бивакът се намираше откъм източната й страна.

— А сега напред! — заповяда гробовният глас на Абу ал Мот. — Дано Аллах придаде на ножовете ви точност и сигурност!

Естествено Шварц мислеше да изчака, докато стигнат до него. Но дребничкият словак бе обзет от такова силно желание за борба, че не изчака най-изгодния момент.

— Rauwidschu — бързо, дръжте ги! — извика той, скачайки на крака. Хващайки пушката си за цевта, той замахна и нанесе толкова силен удар с приклада на най-близкостоящия, че улученият човек веднага рухна на земята, ала заедно с него падна и самият словак.

Другите също наизскачаха от прикритията си. Понеже Шварц бе най-далеч, трябваше да се върне десетина крачки, за да се докопа до неприятеля. Беше хвърлил око на Абу ал Мот, но намерението му вече бе неизпълнимо.

Мъжете от джума бяха толкова изплашени, че в първия миг, се заковаха на местата си. Ако невъздържаният словак беше изчакал само още минута-две, те щяха да бъдат загубени. Но така намериха време горе-долу да се окопитят, макар че то не се оказа достатъчно, за да използват оръжията си. Неколцина от тях получиха полагаемите им се удари, но други успяха да ги отбият.

С няколко скока Шварц измина споменатото разстояние. Повали с приклада си един арабин, а в следващия миг и втори. Разнесоха се гневни ругатни.

— Кои са тези изчадия? — изкрещя Абу ал Мот. — Нахвърлете се върху тях!

— Спасявайте се! — извика друг. — Водачът ни предаде!

Той побърза да избяга. Шварц тъкмо се канеше да повали третия си противник и после да се добере до предводителя им, но в същото време и Бащата на смеха замахна, за да удари някакъв друг арабин, който бягаше покрай Шварц. Втурнал се подир своя човек, Али си мислеше, че все още ще успее да го достигне с удара си, но в същия миг бе блъснат от друг беглец и… с половината дръжка на копието си така удари немеца по ухото и слепоочието, че Шварц залитна настрани и падна кажи-речи в безсъзнание.

— Аллах! — извика изплашеният дребосък. — Убих ли те, ефенди?

— Почти! — отговори Шварц, като едва-едва се изправи на крака. — Оставете ги, нека бягат! Не бива да се отдалечаваме оттук заради хомрите.

Пред очите му играеха разноцветни светлини, но въпреки това той видя как хората от джума бягат. Вдигна пушката си и им изпрати два куршума. После усети, че не може повече да стои на крака. В ушите му бучеше сякаш прибой. Той се облегна на скалата и затвори очи.

Нито един джалаби не последва бегълците. Но след като чу изстрелите на немеца, словакът извика:

 

— Само така! Нека опитат куршумите ви! И моят ей сега ще го получат.

Той вдигна тежкия си katil elfil и се прицели в беглеца. Изстрелът му изтрещя и човекът се строполи на земята.

Джалабите наобиколиха Шварц и се завайкаха на висок глас.

— Какво е станало? — попита словакът.

— Претрепах ефендито! — кършеше ръце Бащата на смеха и от отчаяние правеше най-веселите и комични физиономии, каквито човек изобщо може да си представи.

— Ти луд ли си?

— Не. Блъснаха ме.

— Глупак! От многото народи и села, чиито имена си натъпкал в кратуната си, не си видял къде удряш! Ефенди, ефенди, мъртъв ли си?

— Не — отвърна Шварц, като с усилие се отърси от обзелата го немощ и вдигна пушката си, която беше изпуснал.

— Слава на Аллаха! Този Баща на задната лъвска половина е съвсем окьоравял и ние трябва да…

— Мълчи! — каза му повелително немецът. — Имаме още много работа. Тук виждам да лежат четирима от участниците в джума. Това е по-малко, отколкото очаквах. Вържете ги! Вероятно са само зашеметени.

Той пристъпи към ъгъла на скалата, откъдето се виждаше огъня. Край него стояха хомрите, които не знаеха какво да мислят. Шварц предположи, че щяха да останат там, докато не получат разяснения от някоя от двете страни. Ето защо продължи:

— Чакайте ме тук! Може би ще успея да докопам една или няколко камили.

Той се затича в посоката, накъдето бяха избягали арабите. Знаеше къде лагеруваха. Техните камили също трябваше да са вързани и понеже тези животни не могат бързо да бъдат изправени на крака, несъмнено бегълците щяха да се видят принудени да се позабавят там по-дълго, отколкото им е приятно — не можеше да не предполагат, че ще ги преследват.

Преметнал през рамо едната си пушка, докато тичаше, Шварц зареди другата. При това мина покрай мястото, където беше паднал човекът, ударен от куршума на словака. Той не помръдваше.

Ако преди, когато се налагаше да бъде предпазлив, на немеца му бе необходим четвърт час, за да стигне до джума, сега той се движеше по-бързо. За по-малко от две минути се озова близо до мястото. Видя мъжете, които се суетяха около камилите. Спря се и стреля два пъти по тях. Всеки от арабите беше развързал най-напред собственото си животно. Двата изстрела се разнесоха тъкмо когато се канеха да сторят същото и с петте други камили. Един от арабите беше ранен.

— Бягайте! — извика Абу ал Мот, който се намираше сред изплъзналите се бандити. — Оставете тия зверове, защото шейтаните са по петите ни!

След като Шварц стреля два пъти и с другата си пушка, вече нищо на света не можеше да ги спре. Джумът, който беше намалял с петима души и също толкова камили, се понесе в галон и изчезна в нощта.

Шварц се приближи предпазливо до останалите животни, защото никак не беше изключено зад тях да се крие някой враг. Все пак скоро се убеди, че опасенията му са напразни. Петте седла лежаха наблизо, а също и няколко чувала с фурми и кирбан[61].

Понеже не можеше да се очаква, че джумът ще се върне, немецът остави животните и товарите на мястото и се затича пак към скалата. Превъзмогнал последиците от получения преди малко удар, той почувства как му олеква и мисълта му отново става ясна.

Джалабите стояха при четиримата вързани пленници, които все още не помръдваха.

— Имате ли и други ремъци или въжета? — попита Шварц.

— Достатъчно, господарю — отговори словакът. — Един джалаби винаги има такива неща в джобовете си.

— Тогава нека вържем и хомрите.

— Ако ни позволят!

— Да опитаме.

Той отново се приближи до ъгъла на скалата. Хомрите все още стояха около огъня и чакаха. Бяха чули изстрелите и крясъците и си казваха, че нападението не е преминало по очаквания и желан начин. Но не бяха в състояние да отгатнат как по-точно стоят нещата, тъй като не успяха да видят какво се беше случило. Само в едно бяха сигурни — че немецът и джалабите не са били заспали и са се защитавали. Кой обаче е победил? Разумът им повеляваше да се държат настрана и да изчакат събитията.

Не можеха да видят какво става при втория бивак, където огънят отдавна не гореше, но цялото им внимание бе насочено натам. И ето че забелязаха как от онази посока се задава омразният им немец. Той беше оставил пушките си. Имаше намерение най-напред да плени водача.

— Чухте ли стрелбата? — припряно попита л ой.

— Да — отговори водачът на кервана. — Кой беше и какво се случи?

— Знам ли? Шумът ме събуди и видях, че джалабите ги няма. Започнах да ги търся и чух изстрели на изток от тук. Вие сте били будни и сигурно знаете по-добре от мен какво се е случило.

— Нищо не знаем, съвсем нищо, ефенди! Помислихме, че изстрелите са от вашите пушки и че пак се е появил някой лъв.

— Тогава би трябвало да е изял джалабите цели-целенички, просто защото са изчезнали от бивака. Не, сигурно се с случило нещо друго. Не искаш ли да дойдеш с мен заедно да проверим?

— Да, веднага ще те придружа.

Никак не му беше приятно да види, че немецът е все още жив. Къде се бяха дянали джалабите и къде бяха хората от джума? Водачът гореше от нетърпение да научи всичко това. Ето защо с такава готовност се съгласи с предложението на учения.

Двамата се отдалечиха към споменатия вече ъгъл на скалата. След като го заобиколиха, водачът зърна джалабите и от устата му се изплъзна непредпазливият въпрос:

— Та те са тук, но къде е джумът?

— Джумът ли? — обади се, Шварц. — Значи признаваш, че знаеш за него. Не те смятах за толкова откровен.

— Джумът… ефенди… джумът е… е… е… аз… — заекна той.

— Добре, добре! Вържете го!

Още докато издаваше тази заповед, Шварц хвана хомра с две ръце за гърлото и го стисна толкова силно, че той не успя да издаде нито звук. Незабавно вързаха ръцете и краката му с ремъци, след което го положиха на земята.

Тогава Шварц подвикна към застаналите очаквателно край огъня хомри:

— Нека Суеф ал Абалик бързо дойде тук при водача!

Той знаеше имената на всички хомри и беше убеден, че човекът щеше да се отзове на повикването му. А за да не може водачът да го предупреди, дребничкият словак коленичи до пленника, допря острието на ножа си до гърдите му и го заплаши:

— Ха си гъкнал, ха съм те наръгал!

Човекът едва смееше да диша и то не толкова заради тази закана, колкото поради уплахата си от тъй неочакваното пленяване.

Суеф се приближи. Без излишни приказки, още с появяването му иззад ъгъла, Шварц незабавно го стисна за гърлото. Повалиха го на земята и го вързаха. Същото се случи и с третия, когото повикаха.

Сега край огъня се намираха вече само трима хомри, чиято съпротива можеха да преодолеят лесно и бързо. Двама джалаби останаха да пазят пленниците. С другите шестима Шварц се отправи към огъня, където, без да кажат нито дума, на всеки хомр се нахвърлиха по двама от тях. Бандитите бяха толкова изненадани, че почти не помислиха за съпротива. Няколко гневни въпроса от тяхна страна, няколко яки удара по главите им и ремъците стегнаха и техните крака и ръце.

Положиха ги край огъня, след което довлякоха и останалите хомри заедно с четиримата души от джума. Тези хора бяха живи, но се преструваха, че са все още в безсъзнание, защото се виждаше как от време на време поотваряха очи, за да огледат мъжете, в чиито ръце бяха попаднали.

Тогава Шварц изпрати трима джалаби, да вземат ранения, а може би и мъртъв човек, улучен от куршума на словака. След като го донесоха, се оказа, че е тежко ранен. Куршумът беше раздробил дясната му бедрена кост и Шварц се залови да превърже крака му, доколкото позволяваха обстоятелствата.

Всичко това стана без излишни приказки, още повече че пленниците предпочитаха изобщо да не продумват — навярно най вече заради мълчанието на самия водач.

Шварц предостави надзора на лагера на другите и заедно с четирима от търговците се отправи към бивака на джума, за да вземат камилите и техните товари. След като свършиха тази работа, един от джалабите застана на пост. Постъпиха така, защото предполагаха, че навярно Абу ал Мот няма да се отдалечи кой знае колко и дори не бе изключено да му хрумне мисълта да предприеме опит за освобождаването на пленените си другари.

Когато всичко необходимо бе свършено, победителите насядаха около победените и водачът на кервана сметна, че е дошло време най-сетне да поиска кратко обяснение.

— Пътищата на Аллаха са неведоми, никой човек не бива да го разпитва — каза той. — Но от вас искам да разбера защо нападнахте и вързахте мен и хората ми!

— Знаеш го не по-зле от нас — отговори Шварц.

— Нищо не знам, абсолютно нищо!

— Вас ви сполетя много по-малко зло, отколкото щеше да сполети нас. Ние трябваше да бъдем нападнати и убити, а вие бяхте само нападнати и вързани.

— Кой е искал да ви убие?

— Джумът, за който и ти самият спомена.

— Нищо не знам за него!

— Не лъжи! Смъртта ми е била отдавна предрешена. Защо дойде в нашия лагер и ме хвана за ръката? За да се убедиш, че спя, нали? А после защо отиде при джума и доведе мъжете му тук?

— Аллах акбар — Аллах е велик! — гласеше отговорът на водача. Вече беше разбрал, че могат да докажат вината му. Въпреки това се опита упорито да отрича, като избухна в престорен гняв:

— Кой ме е оклеветил? Ние сме твои закрилници и ни дължиш благодарност. Но вместо това ни връзваш с ремъци и говориш лоши неща за нас. Ние сме свободни бени-араб. Кой ти е дал властта да се разпореждаш с нас? И кой те с назначил за наш съдия? Настоявам незабавно да ни върнеш свободата!

— Не мога, именно защото не съм твой съдия. Съдбата ти не е в моите ръце, а в ръцете на мюдюра във Фашода, на когото още утре или по-скоро днес ще ви предадем.

— Аллах корим — Аллах с милостив! — изплашено извика водачът. — Но мюдюрът е наш враг!

— Сигурно има пълно основание за това, тъй като е враг на всеки престъпник. Няма да му се изплъзнеш дори и непрестанно да повтаряш вашата свещена Фатиха и вашата сура ясин. Не се опитвайте да се извинявате, а още по-малко да се оправдавате, няма да има никаква полза! Нито заплахи, нито молби ще ме възпрат да ви предам на мюдюра. Той ще чуе нашето обвинение и вашата защита и тогава ще произнесе присъдата си.

— Не забравяйте, че ще си навлечете отмъщението на цялото племе на хомрите!

— Презирам племето, чийто шейх се скрива в миша дупка, щом чуе рева на лъва, докато бедни джалаби имат смелостта да убият Господаря на гърма.

— Тогава трепери поне пред Абу ал Мот, могъщия!

— Как да треперя пред него, когато само щом ме видя, си плю на петите! От страх дори забрави да вземе камилите. Не си прави труда да ме плашиш!

Все пак шейхът продължи с опитите си да склони Шварц да освободи пленниците, ала напразно. Най-сетне с гневно проклятие той извърна глава. Никой от останалите не пророни дума. Те виждаха твърдата решимост на немеца и с едва сдържана ярост се примириха с положението си. Несъмнено таяха надежда, че Абу ал Мот ще дойде да ги освободи.

Изглежда не напразно, защото след известно време застаналият на пост джалаби се появи, за да съобщи, че видял една хиена, която все пак не било изключено да се окаже и човек. Заедно с Бащата на единайсетте косъма Шварц незабавно тръгна с него. Постът ги отведе до въпросното място, където обаче не откриха каквото и да било.

Шварц реши заедно със словака да минат около скалата, описвайки широк кръг. Докато я обикаляха, те наистина забелязаха някакъв силует, наподобяващ животно, който се намираше между тях и каменната стена. Вероятно вниманието на съществото бе изцяло насочено към скалата, защото не видя двамата мъже, застанали зад него.

— Да застрелям ли тази любопитна диб? — попита Щефан, като вдигна пушката си.

— Не, защото и на мен ми прилича на човек, който се промъква на четири крака, за да заблуди евентуално поставените стражи. Елате да пълзим към него! Той се движи бавно към камънаците. Може и да не се огледа, докато се озовем достатъчно близо, за да го сграбчим. Ако беше хиена, вече да ни е надушила.

Двамата легнаха на земята и понеже се придвижваха по-бързо от тайнствения силует, бързо го наближиха. Беше човек, несъмнено член на джума, съблякъл светлия си бурнус. Без да подозира каква опасност го дебне зад гърба, той бе съсредоточил вниманието си върху скалата, до която се стремеше да се добере.

Шварц и словакът се приближиха до арабина на десетина крачки. Тогава Бащата на единайсетте косъма се втурна напред и с такава сила се хвърли върху него, че след като се спъна в тялото му и падна, опитвайки се да го задържи, той се преметна през глава. Човекът се отскубна и скочи на крака, за да избяга, обаче полетя право в ръцете на немеца, който го сграбчи и му изви лактите назад.

— Дайте нещо за връзване! — подвикна Шварц на дребосъка.

— Нямам вече — отговори му той, като се изправи.

— Тогава извади моя мендил[62] от джоба ми!

Дребосъкът направи каквото му казаха. Арабинът опита да се съпротивлява, но при наличието на великанската сила на немеца, всичко бе напразно. Вързаха му ръцете, а краката му оставиха свободни, защото трябваше да върви до лагера.

— Кой те изпраща? — попита го Шварц. След като не получи отговор, той допря дулото на револвера си до ухото му м го заплаши: — Говори иначе ще стрелям!

— Абу ал Мот — неохотно процеди човекът.

— Трябваше да разузнаеш положението в лагера ни, нали?

— Да.

— Къде се намират оцелелите хора от джума? Кажи истината иначе с теб е свършено! Ще се убедя дали не лъжеш.

— На юг.

— На какво разстояние?

— На десет пушечни изстрела.

— Добре, тръгвай напред!

Човек лесно може да си представи яростта на хомрите когато видяха новия пленник. Сигурно надеждите им за спасение се стопиха до минимум. Краката на човека също бяха вързани и после го положиха редом с другите.

Шварц даде един изстрел, който Абу ал Мот непременно щеше да чуе. Той трябваше да си помисли, че куршумът е бил предназначен за неговия съгледвач. После заедно с Хаджи Али и словака, които смяташе за най-храбрите от всички, немецът тръгна да потърси джума. Бащата на смеха взе назаем пушката на един от своите другари.

След като вървейки право на юг, изминаха споменатото разстояние, без да забележат каквото и да било, те свърнаха под прав ъгъл и скоро се оказа, че бяха взели правилно решение, тръгвайки без бурнуси, защото така трудно можеха да бъдат забелязани, затова пък не след дълго видяха да се светлеят хаиците на арабите.

Приближиха се до тях колкото може повече и изстреляха пушките си, но не за да улучат някого, а по-скоро, да ги накарат да избягат, което напълно им се удаде.

— Тъй! Сега вече няма да се върнат! — засмя се словакът.

— И няма да изпращат друг съгледвач — обади се Хаджи Али, — защото сигурно и него ще заловим. Аллах беше милостив към нас и ние удържахме победа над един опасен неприятел.

— Но не и ти, защото насмалко щеше да претрепеш нашия най-добър приятел — отвърна словакът. — За теб никой няма да пее юначни песни.

— А да не би да пее за теб, Баща на най-голямата лъвска уста? Нима знаеш името поне на едно от моите села, на един от моите народи?

— Хич не ща да ги знам тези имена, защото от тях погледът ти помътнява толкова, че вземаш този ефенди за някой разбойник. Никога досега не си давал такова неопровержимо доказателство за своята „мъдрост“, както преди малко, когато едва не го уби.

— Не се карайте! — нареди им крачещият начело немец. — И ти, Ибн ал Джидри, извърши една голяма глупост.

— Аз ли? — учуди се словакът.

— Да. Никой от вас не е по-добър от другия.

— И каква е тази глупост?

— Исках да заловя Абу ал Мот, но като не изчака заповедта ми и преждевременно изскочи от засадата, ти провали всичко. Трябваше да оставиш хората да изминат още няколко метра по-нататък.

— Храбростта ми бе твърде голяма, ефенди. Не беше възможно по-дълго да я обуздавам!

— Похвала заслужава само онази смелост, която се съчетава с благоразумие и разсъдливост. Грешката на Хаджи Али засегна само мен, а твоята ще навреди на много повече хора. Безброй пътници и стотици роби ще трябва скъпо да платят за твоята прибързаност. Ако бях заловил Абу ал Мот, можеше със сигурност да се очаква, че мюдюрът във Фашода завинаги щеше да го обезвреди.

— Наистина е така, ефенди — призна дребосъкът. — Невъздържаността ми изпълва душата ми с тъга, а сърцето ми с разкаяние. Надявам се, че ще ми простиш!

— Ще ти простя, но в замяна на това очаквам от теб да не упрекваш другите, след като самият ти заслужаваш упреци.

— О, упреците ми нямат кой знае какво значение. Хаджи Али е най-добрият ми приятел. Ние се обичаме сърдечно. Но любовта ни е най-голяма тъкмо когато се караме и взаимно се ядосваме.

Така ли е, добри ми Баща на смеха?

— Да — потвърди Али съвсем сериозно, при което направи извънредно смешна физиономия. — Аллах свърза нашите сърца, тъй че те туптят като едно сърце. Но познанията ни са от различно естество. Никога не ни се удава да ги обединим. Нека се помолим на пророка скоро нещата да се подобрят!

Щом тримата се появиха в бивака, пленниците сигурно изгубиха и последната си надежда за спасение. Те бяха чули изстрелите и тъй като видяха немеца и придружителите му да се връщат съвсем спокойно здрави и читави, бяха принудени да приемат, че тримата са излезли победители в състоялата се схватка.

Шварц постави и втори пост, макар да беше убеден, че Абу ал Мот няма да повтори опита си. Двамата стражи не правеха кой знае каква жертва, защото след големите вълнения, предизвикани най-напред от нападението на лъвовете, а после и от джума, не можеше и дума да става за сън. Впрочем утрото не беше вече далеч и затова решиха да го изчакат в приказки и разговори.

Тъй като не бе необходимо пленниците да слушат за какво говореха, преместиха ги настрани, където те останаха да лежат безмълвно както и преди. От време на време само раненият издаваше болезнени стонове, след което Шварц винаги се погрижваше да разхлади крака му с вода.

При един от тези случаи Бащата на предната лъвска половина не можа да се сдържи да не даде на учения ново доказателство за огромните си познания, и намеквайки за раната на пленника, разказа на немски език следното:

— Таквоз крачно счупване не е чак толкоз страшно. Заздравява за време много кратко. И аз веднъж съм лекувал подобно нещо.

— Тъй ли? А кой беше пациентът? — попита Шварц.

— Туй съм бил всъщност не същество човешко, а болният бил от друг вид, птичия. Господин Вагнер стрелял един Abu miah[63], той не можел движи крило, а сачми били и в крак, левия, тъй че крак на две. Съм го взел щърка, ранения, овързал здраво с въже, та да не може движеше и после му направил шина на крак, съжалителен. След туй щърк все стоеше на крак другия, докато заздравял крак, пострадалият. Господин Вагнер похвалеше мен много затуй и нарекъл мен драматург, великия.

— Може би е казал хирург, а?

— Не, драматург!

— Тогава съм се заблудил. А какво представлява драматургът?

— Думата е от езика латинския, по който съм майстор неоспорим, и означава нещо като лекар, дето е следователствувал и може пак да съедини всички кости счупени.

— Тъй! Ами какво прави хирургът?

— Под хирург се разбираше хора, художествените, дето свирели и пели: „хвала на вас, следвайте ни нас“ или пък „тиха Божествена песен се носи към свода небесен“. При туй има духовита музика и цигу-мигу на виолина.

— Хирурзите наистина ли се занимават с това?

— Да. Сам го видял в театър олмюциговския по време на странстванията моите. Било е в опера прециоза, момчето циганското, и Вълшебния стрелец или Самиел сатанинския.

— Тогава съм принуден да установя, че пак объркваш нещата. Хирург е онзи лекар, който лекува различни страдания не с лекарства, а така да се каже с „външни“ средства, лекува също и счупени кости. А драматургът е учен човек, чиято дейност наистина е свързана с театъра, но самият той никога не се появява на сцената, поне не се появява в качеството си на драматург. Той дава указания как да се поставят пиесите. Ти объркваш театралната сцена с болничното легло.

— Туй не е никаква грешка заблуждаваща! Защо някой път леглото болното да не се появил на сцена театралната? Защо все аз да съм бил човекът, дето правел объркване? Аз носил в главата страшно много образование опознавателското?

— Да, също както и Бащата на смеха „носи“ в главата си своите страни, народи, градове и села!

— О, не! Глупости неговите са не сравняват с познания моите. По пътешествия разнообразните дори съм запознал с наутика[64] и антропология.

— Тъй! Наистина ли? И какво разбираш под антропология?

— Туй съм учение за морските води солените и корабоплаване ветроходното и парното.

— Добре! А какво е наутика?

— Туй са били винаги познания за хората, питомните и дивите, за ескимосите, дето се напивали с лой, и за негрите, людоизедните.

— Пак грешиш. Антропологията е наука за човека, а наутика означава мореплаване.

— Тогаз съм се обвинил сам в едно разместване, малко и простимо. Туй лесно могло случи се, щото значи антропология пътува на наутика, в каюта или на средна палуба, корабната. Вие пътувал вече на нилски кораб тукашен?

— Да, както на дахабийе, така и на сандал.

— Но навярно не и на ногер, тук обичайния?[65]

— Не.

— Тогаз ще видите ногер във Фашода, щом утре там пристигнели.

— Познаваш ли града?

— Много, извънредно много! Съм били там много чест?

— Виждал ли си мюдюра, на когото трябва да се представя и да предам пленниците?

— Срещнал го на улица обществена. Име негово било Али Ефенди, ама много чест наричали го и „Абу хамса мия“[66].

— Чувал съм за това. Предишният мюдюр Али Ефенди ал Курди беше свален, защото се провинил в злоупотреба с пари. Новият мюдюр, който също се казва Али Ефенди, бил много строг, особено що се отнася до търговията с роби. Щом в ръцете му попадне някой провинил се, почти винаги присъдата му гласи: престъпникът да получи петстотин удара, поради което хората обичат да наричат мюдюра Бащата на петстотинте.

— Да. Щом утре му предадем джум и хомри, всеки от тях сигур получат петстотин тояги, яки и пиперлии.

— Нима човек може да издържи толкова удари по стъпалата си?

— Туй не може знам, щото досега още съм не получавал петстотинте. Но ако се ударят по гръб голия, то сигур умрат престъпник криминалният. Но я чуй! К’во бил т’ва? Не прошумолял ли нещо в храсти?

Шварц също беше доловил шума. Той подкани джалабите, които разговаряха на висок глас, внимателно да се ослушат. При настъпилата тишина се разнесе доста силно сумтене и пъхтене; подобни звуци издават някои животни, когато надушат следи, но не могат добре да се ориентират.

— Аллах да ни закриля! — извика водачът. — Това е пак някой лъв! Ще ни изяде, защото сме вързани и не можем да избягаме!

— Мълчи! — подвикна му Бащата на единайсетте косъма. — Най-много да е някой млад лъв. Ако беше възрастен, отдавна вече да е скочил върху нас. А това животно е неопитно в надушването на дири. Щом ни забележи, изобщо няма да се осмели да се приближи.

— Младо ли? — попита Шварц. — Иска ми се да го заловя живо!

— Щом е така, тогава нека опитаме да го хванем, но въпреки всичко трябва да сме предпазливи, защото не знаем колко е пораснало. А може да е някоя хиена, надушила миризмата на прясно лъвско месо.

— Ще проверя.

Немецът взе пушката си и се отдалечи от огъня. Все още не беше излязъл от обсега на светлината му, когато животното се появи иззад храсталаците. То имаше приблизително размерите на голям пудел, следователно вече беше в състояние енергично да се отбранява. Когато забеляза човека, лъвчето не избяга, а приклекна, прилепяйки тялото си плътно о земята и започна ядно да ръмжи, но все пак не посмя да скочи върху него.

— Ето го! — извика Шварц. — Дайте одеяла, бързо няколко одеяла!

Хаджи Али и словакът, единствените които не се бояха, се отзоваха на вика му възможно най-бързо. Животното бе вече достатъчно голямо, за да не избяга страхливо, но не се осмели и да ги нападне. И тъй, то остана приклекнало, без да откъсва пламтящите си очи от Шварц. Немецът лесно можеше да го убие с един куршум, обаче искаше да го залови живо. Той посегна с ръка зад себе си, за да вземе двете одеяла, които му донесоха. Направени от камилска вълна, те бяха достатъчно дебели, за да могат сгънати на две, за кратко време да устоят на ноктите и зъбите на хищника. Без да откъсва поглед от лъва, Шварц събра двете одеяла, разпъна ги добре и ги метна върху младия Господар с голямата глава.

Животното не помръдна да се защити. Внезапно падналото върху него покривало изглежда го изплаши, защото не побърза да се освободи. Така Шварц спечели време, да се хвърли върху него и да го затисне с тежестта на тялото си.

Това не му се удаде толкова лесно. Лъвът притежаваше такава сила, каквато едва ли можеше да се очаква на неговата възраст. Неколкократно почти успя да се изправи, но Шварц отново и отново го притискаше към земята, като много внимаваше да се предпази от зъбите и лапите му.

 

— Въжета, дайте въжета! — извика немецът на двамата си другари.

За връзването на пленниците бяха използвали много ремъци и въжета, но за щастие всеки керван винаги разполага с големи запаси от какви ли не върви. Желанието на Шварц бе бързо изпълнено и с обединени и, разбира се, извънредно предпазливи усилия тримата мъже успяха напълно да омотаят в одеялата съпротивляващото се с все сила животно и да го свържат с въжетата толкова здраво, че да не може повече да помръдне.

— Хамдулиллях — хвала на Аллаха! — възкликна Хаджи Али. — Ние застреляхме Удушвача на стадата и жена му, а ето че победихме и неговия син. Ей го къде е легнал там на земята и в позорна безпомощност може само да ръмжи, но не и да се спаси. Aaib aaleinu! — Срам и позор за него!

— Слава на Аллаха! — с облекчение въздъхна водачът. — Спасени сме! Вързан е и не може вече да ни изяде.

— За теб щеше да е по-добре, ако те беше изял — отвърна му словакът, — защото още утре ще те предадем в ръцете на мюдюра, който ще нареди да получиш петстотин удара. Тогава ще разбереш, че зъбите на лъва са по-милостиви от бича на справедливостта.

— Аз съм свободен ибн ал араб! Кой може да си позволи да ме бие? — възрази хомрът.

— Какъв каза, че си бил? Свободен ли? Нима не виждаш и не чувстваш, че си пленен? Кой може да ни попречи да ти нанесем толкова удари, колкото поискаме? И без друго си ги заслужил. Но ние сме твърде горди, за да го направим. Обаче утре камшикът ще си поговори с кожата ти, докато сам пожелаеш да бъдеш разкъсан от лъва.

Заловеното животно бе оставено край огъня, където най-добре можеше да бъде охранявано. То лежеше като мъртво и не издаваше никакъв звук.

— Лъв съм ваша собственост — каза словакът на Шварц. — Вярно че и ние помагали, ама вие бил, дето пръв го хванал. К’во ще правят с него?

— От Фашода ще изпратя сбирките си в Хартум, където имам един приятел, който ще ги експедира за родината ми. На него ще поверя и лъва, може би ще успее да стигне жив и здрав до Германия.

— Там сигурно попаднеше той в менажерия, ботаническата?

— Не, ще отиде в една менажерия, зоологическа — засмя се Шварц.

— Значи навярно зоология била в менажерия, а ботаника само в лъвска клетка, животинската?

— И лъвската клетка служи за зооложки цели, драги мой Щефан. Тъй като и твоето име Щефан Пудел е зоологическо, не би трябвало да вършиш подобни грешки!

— А няма ли и пудели ботанически?

— Да, но както изглежда, само в твоята фантазия. Доколкото си спомням не по-малки грешки направи и в областта на астрономията. Погледни небето! Твоят път, „млечнобелият“, започва да избледнява и съзвездието Змиеносец изчезва вече на хоризонта. Тъй като сега е месец март, това е признак, че утрото наближава. Скоро ще можем да оставим огъня да угасне и да се готвим за път.

— Туй знаел съм и аз, щото запознал се с всичките звезди. Но как ще транспортира пленниците?

— Много просто. Ще ги вържем върху камилите. Имаме достатъчно животни — нали плячкосахме пет.

— Ама от хванат джум са шест мъже. Значи липсва една камила, ездитната.

 

— Тогава нека водачът върви пеша Многократно е заслужил да понапъне сили.

Не след дълго настъпи съвсем краткото за онези географски ширини утринно развиделяване, а после дойде денят.

Докато джалабите подготвяха кервана за път, Шварц изкърти зъбите на лъва и лъвицата, за да ги вземе като трофеи. След това потеглиха.

Арабите бяха обзети от ярост, че нямаха възможност да кажат утринната си молитва ал Фаджр по предписания начин, понеже бяха вързани. Бяха свикнали строго да изпълняват религиозните си задължения, но не изпитваха никакви угризения на съвестта от грабежите и убийствата. Всичките седяха вързани върху камилите, само водачът бе принуден да върви пеша, което го изпълни с безсилен гняв. Ездата причиняваше на ранения големи болки. Почти непрекъснато той стенеше и охкаше, но не беше възможно да го пренесат по някакъв друг по-безболезнен начин.

Местността бе изцяло равнинна. Колкото повече се приближаваха до реката, толкова по-влажен ставаше въздухът и вследствие на това толкова по-гъста трева покриваше земята. Наближаваха селищата на шилюките, с които никак не искаха да се срещнат, първо, защото негрите имаха лошата слава на крадци и разбойници и второ, заради пленените хомри, които живееха във вечно кръвно отмъщение с това племе. Ето защо Шварц се опасяваше да не би насила да им изтръгнат пленниците и да ги избият. За съжаление, не бе съвсем сигурно, че ще избегнат срещата си с тях, понеже шилюките обитаваха левия бряг на Бахр ал Абиад — от притока й Кайлак надолу чак до Макхадат ал Келб и то в толкова нагъсто разположени села, че веригата им почти никъде не се прекъсваше.

За щастие, джалабите добре познаваха местността, а и Бащата на единайсетте косъма уверяваше, че стига да го следват, щял да отведе кервана до Фашода, ако не съвсем необезпокоявано, то поне без да понесе загуби.

По негово указание тръгнаха по един заобиколен път, за да избегнат няколко гъсто населени села. По пладне дадоха възможност на хора и животни малко да отпочинат. Скоро щеше да се наложи камилите и магаретата да напрегнат всичките си сили, за да може керванът да прекоси земите на шилюките по най-бързия и безболезнен начин. Потеглиха на път едва след молитвата Аср.

След по-малко от час, отвъд нивите, засети с дура, където в това горещо годишно време никой не работеше, видяха токулите[67] на едно село.

— Успешно се добрахме дотук, без да срещнем нито един шилюк — обади се словакът с гордост в гласа. — Не съм ли отличен водач? Онова село пред нас е единственото, през което сме принудени да минем. Скоро след това ще стигнем Фашода. Пришпорете животните! Ще трябва да препускат колкото им крака държат, за да не може никой да ни спре. Който ни се изпречи на пътя ще бъде прегазен.

И камилите, и магаретата, всички животни се движеха едно подир друго. Словакът яздеше начело на колоната. Беше оставил магарето си да върви ходом, но щом наближиха селото и видя първите му жители, той така заудря нещастното животинче, че то полетя в галоп. Другите го последваха. С едно въже водачът бе вързан отстрани за седлото на камилата, която яздеше Шварц. Арабинът беше принуден не само да затича, а буквално да хукне през глава, за да не бъде съборен и повлечен. Това бе ужасен позор за него, шейха на едно племе, за което беше голям срам човек да се покаже извън селото си иначе, освен на седло.

Токулите бяха пръснати доста далеч един от друг. Най-често имаха кръгла форма и бяха направени от дървен материал и слама. За свързващ материал служеше тинята и калта на Нил. Покривите се състояха от слама и тръстика и бяха украсени с черепи на жирафи и зебу.

И дума не можеше да става за улици или улички. Между колибите имаше неголеми ниви, засадени с дура, чиято почва бе съвсем суха и твърда. Те представляваха пътя, по който пое дребничкият водач, завивайки в галоп ту зад една, ту зад друга колиба. Изглежда той бе идвал често тук и добре познаваше токулите, сякаш бе роден в това село.

Първите шилюки, покрай които минаха, с учудване поглеждаха към бързо прелитащия керван. Те бяха стройни чернокожи с тесни устни, които никак не приличаха на негърските. По телата им нямаше и следа от облекло. Техните странни фризури бяха единственото нещо от външността им, за което явно полагаха грижи.

Шилюките никога не подрязват косите си. Оставят ги да пораснат дълги и тъй умело ги сплитат на плитчици около главата си, че те придобиват формата на венец или на странна периферия на шапка. Други пък сплитат плитчиците от тила до челото си нагоре и то така, че се образува нещо като изправен гребен, който доста прилича на горната извита част на баварски драгунски шлем. Мнозина поставят в кръг около главата си украшение от бели пера, напомнящо ореола на светците.

Един шилюк седеше пред колибата си и пушеше. Но какъв вид имаше само лулата, с която си служеше! Главата й бе голяма, колкото тиква, а късата й дръжка беше дебела, колкото китката на мъж. Тъй като лулата нямаше мундщук, чернокожият бе принуден толкова широко да си разчеква устата, че очите му изскачаха от орбитите. Но според мнението на шилюките всичко това прави удоволствието от пушенето още по-голямо. Те сами си сушат тютюна, стриват го на прах, после го замесват като тесто и го съхраняват във формата на хлебчета. Пушат го с грамадни лули, примесен с листа от какви ли не растения.

С безмълвно изумление хората наблюдаваха кервана, ала когато той отмина, нададоха такива крясъци, които проехтяха надалеч. Шварц не разбираше шилюкския език, но тъй като негрите викаха думата „хомри“ с особена настойчивост, никак не беше трудно да се досети, че в арабите те бяха разпознали своите врагове.

От близките токули се появиха тичешком мъже, жени и деца. Крясъците, подети и от тях, се разнесоха надалеч с по-голяма бързина, отколкото можеха да препускат камилите и магаретата. Резултатът от това беше, че вдигнатата тревога изпревари бегълците. Само за секунди цялото село бе вече на крак и накъдето и да свърнеше летящият керван, ездачите виждаха пред себе си застрашителни чернокожи фигури, които обаче бяха принудени да отскачат настрана пред бясно галопиращите животни.

За щастие шилюките не познават лъка и стрелите. Те си служат само с копия и боздугани. Малцина имат и стари огнестрелни оръжия. Ето защо те само заплашително размахваха оръжията си, но не ги използваха.

Скоро селото остана зад ездачите и словакът спря магарето си.

— Успяхме! — извика той. — Не можаха да ни задържат, а право пред нас е Фашода.

Недалеч пред тях Шварц видя града, състоящ се от мизерни къщурки и колиби, над които се издигаха правителствените сгради, заобиколени от високи зидове. Шейхът съвсем беше останал без дъх. Дишаше тежко, а лицето му бе станало тъмночервено. Въпреки това трябваше да продължи да върви, макар и в по-бавен ход.

Случайно в момента между града и селото не пътуваха хора, така че поне на първо време не очакваха някой да им досажда.

— Къде ще се подслониш с твоите джалаби? — попита Шварц словака.

— Всеки от нас има по някой познат в града, който с радост ще го приеме — отвърна му той. — Но ти къде ще останеш?

— Естествено при мюдюра.

— Той познава ли те?

— Не.

— А имаш ли тескере[68]?

— Дори цял кралски хатишериф[69], а и други препоръки.

— Тогава ще те посрещнат дружелюбно и няма да имаш никакви грижи. Да те заведа ли веднага в двореца на мюдюра?

— Да, защото ще измоля аудиенция не само за себе си, а и за вас. Ще му предадем пленниците незабавно и в такъв случай той ще иска да чуе показанията ви.

— Нека Аллах благослови гърбовете и стъпалата на краката им! Петстотинте удара са им сигурни.

Фашода изобщо не заслужава името град, а е едно мизерно и запуснато, макар и много старо селище. Израснало е на мястото на някогашната столица на шилюките Денаб, която се споменава още от Плиний под името Данупсис като столица на нубийска Етиопия. Благодарение на правителствените сгради отдалеч селището няма лош вид, но влезе ли човек в него, това впечатление веднага изчезва.

Къщата на мюдюра и казармите са построени от тухли и са обградени със зидове. Върху зидовете са поставени няколко оръдия и през нощта там патрулират военни постове — мярка, насочена срещу вечно бунтуващите се шилюки, която никак не е излишна.

Около тази сграда се издигат няколко други къщи и многочислени токули, обитавани най-често от войниците заедно със семействата им, за които няма място в казармите. Фашода разполага с гарнизон от около хиляда души. Той се състои от известен брой арнаути, а в останалата част главно от гехадиахи[70], водещи извънредно разпуснат живот, но въпреки това поддаващи се по-лесно на дисциплина от донголаните, берберините, шейките и египтяните, от които обикновено се набират суданските войници.

Освен споменатите сгради във Фашода се виждат само небрежно построени къщурки и колиби, полусрутени бараки, дупки в земята, вонящи локви и цели планини от смет и нечистотии, които отравят въздуха. Ако към това прибавим и факта, че след дъждовния период единият от ръкавите на реката се затлачва, и че крайбрежните диги са издигнати от забити в земята колове, между които се нахвърлят купища от пръст, трева и тор, човек лесно може да си обясни, защо местният климат е толкова нездравословен и защо заточените тук престъпници са все пак обречени на смърт, макар да нямат смъртни присъди. Фашода е място за заточение.

Извън селището само тук-там се виждат зеленчукови градини, където се отглеждат репи, лук, чесън, дини, краставици, тикви и други обичайни за този район зеленчуци.

Там наистина има пазар, но как изглежда само! Двама-трима гърци или египтяни въртят някаква търговийка, ала иначе жителите разчитат само на пътуващите джалаби.

В града живеят и шилюки. Щом видяха кервана, те нададоха същите крясъци като съплеменниците си от селото. Но под дулата на оръдията на „укреплението“ и пред очите на мюдюра те не дръзнаха да проявят враждебни действия, ала се затичаха подир кервана със заплахи и ругатни. Крясъците им караха към тях да се присъединяват все нови и нови тълпи, тъй че, когато ездачите достигнаха портите на укреплението, бяха вече придружавани от неколкостотин души, които вдигаха невъобразим шум.

Застаналият пред портата пост запита ездачите какво искат. Шварц му отговори, че има хатишериф и желае да разговаря с мюдюра. Постът затвори портата и се отдалечи, за да доложи на началниците си.

Доста време измина, докато се върна заедно с един онбашия[71], който им зададе съвсем същия въпрос, а после отиде да доведе един булук емини[72], който искаше да научи пак същото и след получения отговор потърси един чауш[73], който повтори въпроса и се затича да намери башчауша[74]. Той се осведоми за желанието им, а след това изчезна зад портата, за да докладва тази важна работа на някой мюлазим[75]. Той пък се забърза към своя юзбашия[76], който, след като разпита Шварц какво иска, изпрати един кол-агаси[77]. Той най-сетне пусна чакащите да влязат в двора.

Тези разправии отнеха почти цял час, през което време крещящата тълпа се утрои, а ревовете й се удесеториха, В двора ездачите слязоха от седлата, но надеждите им, че вече ще ги заведат при мюдюра, се оказала напразни. Напротив — сега адютантът доведе един алай-емини[78], а той пък от своя страна — един бимбашия[79], който извика един каймакамин[80], а той — своя миралай[81] и този човек изглежда беше компетентното лице, защото поиска на немеца документите и изчезна с тях. Върна се след около десетина минути. Този път военният положи усилия да прояви възможно най-голяма любезност. С дълбок поклон покани Шварц да го последва и го заведе в дома на мюдюра.

Мюдюрът посрещна госта си на вратата. Скръсти ръце на гърдите и го поздрави с пълния поздрав: „Селям алейк“, на което Шварц отговори с „Уа’алейк ас селям“. За него поздравът на мюдюра беше оказване на висока чест, защото, когато строгият мюсюлманин поздравява християнин, употребява само първата дума „селям“.

Но мюдюрът му оказа и далеч по-голяма чест, като лично го отведе до селямлъка[82], където го помоли да седне срещу него на дивана. Веднага обаче не започнаха разговора, а висшият чиновник плесна с ръце, след което се появиха няколко млади негри. Първият носеше една сания, около петнайсет-двайсет сантиметра висока, с добре излъскана медна плоча и я постави между двамата. Вторият негър сложи пред тях филаджин[83], насипа в тях очукано на прах кафе и го заля с вряла вода. След като изпиха кафето си, третият слуга донесе лулите, който бяха вече натъпкани с тютюн, а четвъртият им подаде горящ въглен, за да ги запалят. После чернокожите безмълвно се оттеглиха.

Мюдюрът пушеше най-обикновен чибук, но Шварц получи извънредно скъпоценна лула. Дръжката й, около която беше усукана златна жичка, бе направена от истинско розово дърво, и освен това бе украсена с интарзии от перли и брилянти. Мундщукът й представляваше един голям великолепен къс опушен кехлибар, който в Ориента се предпочита пред прозрачния.

Колкото е по-знатен гостът, толкова по-скъпоценна е лулата, която му се поднася. Преценено от тази гледна точка, немецът можеше да е доволен от оказаното му уважение.

Едва след запалването на лулите настъпи подходящият миг за разговори. Мюдюрът взе паспорта и препоръчителните писма на немеца, които лежаха до него на дивана, върна му ги и каза:

— Ти си под закрилата на хадифа[84], чиято воля ни просветлява. Прочетох името ти и вече знам, че си онзи човек, когото очаквах.

— Знаел си, че ще дойда? — попита Шварц.

— Да. За това ми писа губернаторът Мумтас паша, моят началник, да го благослови Аллах. Запознал се с теб в Хартум и те обикнал. Той горещо те препоръчва и аз с нетърпение очаквам желанията ти, за да ги изпълня, доколкото ми е възможно. А вече те чака и някакъв пратеник, който има поръчение да ти предаде едно писмо.

— От кого?

— От твоя брат, който се намира в земите на ниям-ниямите и там те очаква.

— Значи е вече там? — бързо и радостно възкликна Шварц. — От Занзибар той тръгна на запад, докато аз потеглих от Кайро на юг. Решихме да се срещнем при ниям-ниямите. Когато се разделяхме, той ми обеща веднага щом стигне целта си, да ми изпрати вест във Фашода. И ето че днес пристигам тук най-вече, за да попитам дали е дошъл някой негов пратеник.

— Той е тук и е донесъл за теб доста дълго писмо. Пратеникът е много млад, но и много умен човек. Аллах му е дал значително по-остър ум, отколкото имат хиляди други възрастни мъже. От няколко дни живее при мен и те очаква. Ти не идваш направо от Хартум, нали?

— Не. Оттам тръгнах за Кордофан и Дар Фур, за да изуча хората, животните и растенията по тези земи. Събрах една колекция, която носят няколко камили и се каня да я изпратя от Фашода за Хартум.

— Остави я на мен. Ще наредя по най-сигурния начин да я закарат до там. Но ти и брат ти трябва да сте големи смелчаци. Не знаеше ли, че в Кордофан, а да не говорим за Дар Фур, животът ти ще е постоянно в опасност?

— Знаех го, но любовта ми към науката е по-голяма от страха ми.

— Тогава Аллах те е закрилял. Вие християните сте безстрашни, но и неразгадаеми хора. Мюсюлманинът благодари на Аллаха за живота си и не го излага на опасности заради някакви си треволяци или бръмбари. Изглежда изобщо не си се натъквал на злодеи, а?

— О, натъкнах се, но знам как да се отнасям към такива люде. От последната и навярно най-голяма опасност се отървах снощи, когато трябваше да бъда убит.

— Снощи ли? — подскочи мюдюрът. — Кой искаше да те убие? Кой е дръзнал да посегне на теб? По това време си се намирал вече в подвластните ми земи!

— Беше при Извора на лъва.

— Това място се намира в моето мюдюрие. Кой е онзи, от когото се оплакваш? Назови ми само името му и аз ще го открия, ако ще да се е заврял и в миша дупка!

— Това са арабите хомри, които бях наел, за да ме доведат дотук.

— Хомрите не са ми подчинени. Мога да ги наказвам само когато са прекрачили границите на моята област.

— Те са тук, долу на двора, и са вързани. Доведох ги като пленници, за да ти ги предам.

— Какво? Водиш ги със себе си? Нима са тръгнали с теб след като са искали да те убият? Как да го повярвам? Та те съвсем сигурно са знаели какво ги очаква тук!

— Принудих ги.

— Тогава разказвай, разказвай!

Мюдюрът изведнъж се разпали. Той беше владетел на една област, където, за да защитиш честния срещу безчестния, бе необходима желязна ръка и необикновена енергия, а той притежаваше и двете качества във висша степен.

Шварц му разказа преживяванията от миналия ден, както и за борбата с лъвовете. Мюдюрът го слушаше с напрегнато внимание и щом немецът свърши, скочи на крака. Като захвърли лулата си, която отдавна беше угаснала, той възкликна:

— Убил си два лъва и си заловил живо малкото им! Ти си герой, истински герой! И въпреки всичко тези песове са се осмелили да изковат план, за да посегнат на теб! Ще има да крещят и да молят за милост и мен, и Аллах, но нито той ще се смили над тях, нито пък аз. А нали спомена и Абу ал Мот? Ти познаваш ли го?

— Не, но съм чувал, че има мрачната слава на ловец на роби.

— Да, такъв е, най-лошият от всичките! Тежко му, ако ми падне в ръцете! Защо ли Бащата на смеха ти е попречил да го заловиш! Сега ще трябва задълго да се откажа от мисълта да го спипам, защото ще се отправи към далечната сериба Ом ат Тимса и ще се върне едва след много месеци.

— Ти знаеш ли къде се намира тази сериба?

— Да, защото се е прочула с позорните си злодейства. Разположена е далеч на юг в земите на ниям-ниямите.

— Какво? — стресна се изплашено Шварц. — Там, където е брат ми?

— Дали той се намира точно в онази част от страната, която е голяма, не знам. Серибата е на територията на племето макрака.

— Не ми е познато.

 

— Пратеникът на твоя брат е от същото племе.

— Тогава и брат ми е там. Да не би заплахата, която чух от устата на Абу ал Мот да се отнася до него? Роботърговецът е узнал, че там са отишли двама европейци, които също събират растения и животни и се кани да ги убие.

— Брат ти има ли придружител?

— Не. Доколкото знам е сам.

— Тогава не е възможно да става въпрос за него. Можеш да си спокоен. По-късно пак ще поговорим за това, а и пратеникът ще ти даде сигурни сведения. А сега ще трябва да съдим хомрите. Най-напред ще разпитам джалабите, а после и тях.

Той плесна с ръце и щом се появи един чернокож слуга, му даде няколко заповеди. Само след броени минути пристигна група офицери, които безмълвно заеха места от двете страни на мюдюра като съдебни заседатели. После отведоха джалабите. Те трябваше накратко да разкажат случилото се, след което се отдръпнаха настрана. Естествено показанията им съвсем точно съвпадаха с думите на немеца. Хомрите бяха останали под охрана на двора. След като им свалиха ремъците на краката, ги докараха пред съда. Дори раненият бе донесен и сложен да легне до тях. Зад гърба им се изправиха няколко гавази, всеки от които беше с бич в ръка.

Хомрите не поздравиха мюдюра, но съвсем не от стеснителност. Скитащите араби смятат себе си по-добри и по-важни от хората, водещи уседнал живот. А с още голямо пренебрежение гледат те на египтяните, които наричат роби на пашата. Във всеки случай шейхът на хомрите вярваше, че е равен по ранг на мюдюра. Може би си мислеше, че ще е уместно да му направи впечатление с вироглавството си. Изобщо не изчака да го заговорят, а с гневен тон извика на висшия чиновник:

— Коварно ни нападнаха и вързаха, тъй като бяхме по-малобройни, трябваше да преглътнем това унижение. Но сега се намираме на такова място, където човек може да очаква справедливост. Ние сме свободни араб ал хомр и никому не се подчиняваме. Защо не ни развържат ръцете? Ще изпратя хора да уведомят хадифа, как служителите му се отнасят към бени-арабите!

С всичко това постигна съвсем различен резултат от очаквания. Веждите на мюдюра се смръщиха и той му отговори с онзи спокоен, но рязък тон, който е по-опасен от гневното избухване:

— Куче, какво казваш? Наричат се свободен ли? От мен ли искаш да се оплачеш на пашата? Ако не знаеш, че за мен си един гаден червей, тогава ще ти го докажа. Вие влязохте тук, без да сведете глави пред мен дори на сантиметър. Няма нито един офицер или ефенди, който да ми откаже поздрава си, а вие смърдящи хиени, дето ви докараха при мен като престъпници, се осмелявате да го направите? Ще ви покажа колко дълбоко трябва да се покланяте. Проснете ги на земята и нека всеки получи по двайсет удара. Като награда за безочието си шейхът да отнесе четиридесет удара!

Един от гавазите[85] незабавно донесе някакъв дървен уред, подобен на пейка, която само от едната си страна имаше два крака. Сложиха уреда на земята и то така, че двата му крака да стърчат нагоре. После гавазите грабнаха един от хомрите, повалиха го, сложиха го да легне с гръб към пейката и здраво го вързаха за нея. Вдигнатите му нозе стегнаха с въжета за краката на пейката така, че стъпалата им да са обърнати нагоре. Разбира се, бяха свалили подобните му на сандали обувки. После един от гавазите взе една пръчка, дебела колкото палец, и отброи на всяко от стъпалата му по десет силни удара.

Хомрът опита да се съпротивлява, но съвсем напразно. Той стисна здраво зъби, за да не крещи, но след първите удари кожата на стъпалата му се напука и тогава се разнесе страшен рев и вой. Когато го развързаха, не можеше да стои на краката си. Хленчейки, остана да седи на земята.

Съвсем същото се случи и с неговите другари. Шейхът получи двойно повече удари. Пощадиха само ранения, защото мюдюрът каза:

— Наистина не от учтивост, а заради раната си, той остана пред мен легнал на земята. Въпреки това милостта ми ще го озари и ще предположа, че се е проснал пред краката ми от смирение. А тези кучи синове няма да се бунтуват срещу мен безнаказано, нито безнаказано ще ме заплашват, че ще се оплачат пред пашата! Нека сега шейхът ми каже дали познава чуждестранния ефенди, който седи до мен!

И шейхът не можеше безмълвно да понася болките си. Той стенеше по-силно и от останалите. Когато се забави да даде искания отговор, мюдюрът го заплаши:

— Ако не искаш да говориш, насила ще ти отворя устата! За всеки отговор, който някой от вас откаже да ми даде, ще наредя да получи двайсет удара. А сега казвай дали познаваш този ефенди!

— Да, познавам го — процеди с мъка шейхът, разбирайки добре, че мюдюрът ще изпълни заканата си.

— Признаваш ли, че сте искали да го нападнете и убиете?

— Не. Който твърди подобно нещо е лъжец.

— Самият аз го твърдя, тъй че ти ме нарече лъжец, заради което ще увелича наказанието ти. Познаваш ли един ловец на роби на име Абу ал Мот?

— Не.

— Миналата нощ си разговарял с него.

— Не е вярно!

— Докато си седял край огъня, този ефенди се е промъкнал тайно до джума и е подслушал разговора на хората му. После те е видял да отиваш при Абу ал Мот, а по-късно си довел джума при вашия лагер. Това са видели и тези честни джалаби. Ще продължаваш ли да отричаш?

— Не съм бил аз, сбъркали са ме с някой друг.

— Ти си страшно закоравял престъпник. Не знаеш ли, че ме наричат Абу хамса мия, Бащата на петстотинте? Тъй като отричаш всичко, което е голяма обида за мен, понеже така според теб излиза, че съм лековерен човек, когото Аллах е оставил без капчица разум, то аз ще стана за теб Абу сита мия. Баща на шестстотинте. Изведете го навън на двора и нашарете гърба му с шестстотин удара!

— Само посмей! — изкрещя шейхът. — Никой човек не може да издържи шестстотин удара. Ще ме убиеш. Помисли за кръвното отмъщение! Воините на моето племе ще измият този позор с кръвта ти!

— Тогава нека преди това научат, че мога да бъда и Абу сабах мия. Баща на седемстотинте. И тъй ударете му седемстотин тояги, а за всяка дума, която още изговори, ще прибавите по нови сто удара!

Тонът му беше толкова решителен, че шейхът не посмя повече да си отвори устата. Той бе отведен от гавазите и скоро виковете му се разнесоха надалеч.

— Чувате ли го? — подвикна мюдюрът на хомрите. — Ако преживее това наказание, нека отиде при пашата да се оплаче от мен! Ще взема такива мерки, че в подвластната ми област всеки да може да пътува безпрепятствено и безопасно. Хора като вас слагам наравно с хищните животни, които трябва да бъдат изтребени. На всеки, който ме лъже или дори заплашва, бичът ще покаже, че мога да бъда и Абу алфа, Баща на хилядата. И тъй, кажи ми ти, дали сте искали да убиете този ефенди!

При тези думи той посочи хомра, който се беше сгърчил най-близо до него.

— Да — призна сплашеният човек.

— Ами ти? — попита мюдюрът и един друг.

— Да — отвърна му и той.

Останалите също признаха замисляното престъпление. Разбраха, че с отричане само щяха да влошат положението си. Страшно им се искаше да се нахвърлят върху мюдюра. Въпреки големите усилия, които полагаха да прикрият яростта си, това не им се удаваше напълно.

— Тъй като си признавате, ми се иска да бъда милостив съдия — каза мюдюрът, — обаче направихте това признание не от разкаяние, а от страх и по лицата ви виждам изписани омраза и жажда за отмъщение. Ще получите ни по-малко, ни по-голямо наказание от онова, за което ви говори името ми. Петстотин ще са достатъчни, за да ви поучат, че да искаш да убиеш човек, който доверчиво се е поставил под закрилата ти, представлява нарушение на закона на Пророка и на правилата за поведение на неговите свети последователи. Засега само раненият ще бъде пощаден. Нека остане да лежи в сидшнаха[86], докато кракът му оздравее. После, ако оживее, и към него ще бъде изпълнена същата присъда. Съдебното заседание завърши. Отсъдих според законите и справедливостта. Аллах е с всички правоверни, които следват законите му, но той ще унищожи с гнева си злодеите!

Мюдюрът стана от мястото си в знак, че съдебното заседание е приключило и офицерите последваха примера му. Те се отдалечиха с дълбоки поклони, а след това мюдюрът разреши на джалабите да отведат хомрите на двора и там да присъстват на наказанието им. Когато отново остана сам със Шварц, той го попита:

— Ти потърси и намери справедливост. Щеше ли да стане това също тъй бързо в твоята страна?

— Присъдата щеше да бъде произнесена по-късно, след по-подробно разследване на случая.

— И каква полза? Сигурно пак щяха да се убедят, че хомрите са виновни, нали?

— Разбира се.

— Е, аз достигнах до този извод много по-бързо. Ами какво наказание щяха да им наложат според вашите закони?

— Дългогодишен затвор.

— Ив този случай я карам по по-късата процедура. Виновниците получават определените удари и после могат да си вървят.

— За грабители и убийци това наказание е извънредно леко — ако издържат на боя.

По лицето на мюдюра се плъзна многозначителна усмивка и той отговори:

 

— Дали присъдата ми е твърде сурова или твърде снизходителна е работа на Аллаха. Той е дал на престъпниците тела и крайници, които или ще я издържат, или не. И при вас зависи от здравето и силата на престъпника, дали ще преживее дългогодишния затвор или не. Не се тревожи за хомрите! Животът им е предопределен в книгата на съдбата. Аз не мога нито да им го отнема, нито да им го запазя. Позволи ми първо да те заведа при пратеника на брат ти, а после и в покоите, определени за теб.

Това предложение зарадва немеца, защото вече никак не му беше приятно да седи в селямлъка — тук твърде ясно се чуваха крясъците и ревовете на бичуваните хомри.

След като преминаха през няколко стаи, където нямаше нищо друго освен възглавници покрай стените и един килим по средата, двамата излязоха в малък заден двор, в който се издигаше градински павилион, по чиито дървени стени се виеха пълзящи растения с благоуханни цветове.

— Тук ще живееш — каза мюдюрът, — а ето го и момчето, на което е възложено да ти предаде писмото. То ще те заведе при брат ти, а още оттук започва и да ти прислужва. Може да ти бъде и преводач, тъй като говори езика на ниям-ниямите, а освен това владее и арабски.

До вратата на градинския павилион беше застлана рогозка, от която се надигна един млад негър, за да се хвърли веднага смирено на земята пред краката на двамата. Младежът сигурно нямаше повече от шестнайсет години и беше почти гол. Цветът на кожата му бе някакъв примес от пръстеносиво и червеникавокафяво, навярно като резултат от оцветяването на почвата в земите, обитавани от неговото племе.

Наистина странно е направеното наблюдение, че цветът на кожата на някои негърски племена зависи от оцветяването на земята, на която живеят. Обитателите на черноземните низини — шилюките, нухрите и племената динка се отличават с катраненочерната си кожа, докато племето бонго, ниям-ниямите и мон-бутутите, живеещи на земи с червена, богата на желязо почва, имат червеникав примес в цвета на кожата си.

Мюдюрът заповяда на негъра да се изправи. След като нареждането му бе изпълнено, можеше да се види, че момчето има широкоплещеста набита и яка фигура. Мускулите на краката му бяха по-силно развити, отколкото е обичайно за негрите. Чертите на лицето му напомняха кавказкия тип. Устните му действително бяха дебели и месести, но устата му бе малка, а носът прав и тесен. Имаше големи очи с формата на бадем. Те бяха доста раздалечени и придаваха на пълното му овално лице трудния за описване израз на войнствена решителност и будеща доверие прямота.

Оръжията на момчето лежаха наблизо — лък и колчан натъпкан със стрели, нож със силно закривено острие и „трумбащ“, един примитивен вид метателно оръжие, което е много опасно. То прилича на австралийския бумеранг, има няколко разклонения и железните му краища са снабдени с остри зъбци и шипове. Катеята, за която се споменава в „Енеида“ и е описана като метателно оръжие с унищожителна сила и ефект, сигурно е представлявала нещо подобно. Освен това момчето носеше на ръцете си един вид защитно средство при бой. От китката до лакътя му бяха нахлузени многобройни метални гривни, които се допираха плътно една о друга и образуваха нещо като предпазен маншет. Подобна броня за ръцете се нарича „данга-бор“ и е особено разпространена сред негрите бонго.

Много своеобразна и съвсем не грозна беше прическата на момчето. Вярно, косата му бе гъста и ситно накъдрена, но и доста дълга. Събрана в тънки плитчици, които от своя страна също бяха оплетени една с друга, тя образуваше около главата му някакво подобие на корона, завършваща със забоден кичур от лъскави и пъстри пера. Над челото, точно където започваше косата, той носеше особено украшение, състоящо се от зъби на кучета, нанизани на шнурче.

Откритият му дружелюбно-почтителен поглед направи на Шварц много добро впечатление.

 

— Как се казваш? — попита го ученият.

— Аз съм син на бея[87] — отговори негърът на арабски, защото въпросът му беше зададен на този език. — Сандехите[88] ме наричат Нуба, но белият човек, който ме изпрати тук, ми е дал името Бен Уафа[89].

— Това е много хубаво име, което буди доверие към теб. А как се казва този бял човек?

— Нарича се Шва-ца.

— Искаш да кажеш Шварц, а?

— Да — кимна момчето, — но не мога така да изговоря името. Затова казвам Шва-ца.

— Аз имам същото име, защото съм негов брат.

— Значи ти си онзи ефенди, при когото той ме изпраща?

— Да.

— Много се радвам, защото ми харесваш. Погледът ти е също тъй благ и дружелюбен като неговия, не е жесток и страшен като погледа на арабите, които идват при нас, за да ловят рекик[90]. Затова ще те обикна също като него и ще ти служа със същата преданост.

Личеше си, че проявените от него чувства са наистина искрени, тъй като интелигентното му лице сияеше от радост.

— Ти ще ме заведеш при него, нали? — попита Шварц.

— Да, ефенди.

— Но няма да е лесно. Пътят ни води през земи, в които населението е враждебно настроено към сандехите, а следователно и към теб.

При тези думи момчето бързо хвана ръката на немеца, целуна я и каза:

— Ефенди, ти не използваш обидния прякор „ниям-ниями“[91], а ни наричаш с истинското ни име! Аз съм принц и не ми е необходимо да служа на когото и да било, но за теб ще направя всичко, каквото пожелаеш. Само заради брат ти се съгласих да се наема с ролята на пратеник, защото никой друг нямаше да прояви достатъчно голяма разсъдливост и нямаше да успее да стигне дотук — хората от племето динка или пък нухрите щяха да го убият или да го направят роб.

— Нима същите опасности не са застрашавали и теб?

— Не, защото мен никой не може да ме залови. Аз съм воин и често съм водил нашите мъже на бой.

Той изговори тези думи със сдържана гордост, която беше далеч от всяка надменност. Сигурно този млад герой бе храбър младеж, тъй като съвсем сам беше предприел толкова далечното пътуване през вражеските земи, а го и беше завършил най-успешно.

— Нямаше ли да е по-добре, ако беше взел със себе си и неколцина воини? — попита Шварц.

— Не, защото повече хора се забелязват по-лесно от сам човек.

— Пеша ли измина пътя?

— Не. Сам си направих малка флуках[92] с едно платно. С нея се спуснах по Бахр ар Рохл, а после и по Бахр ад Джабал. Навсякъде имаше вода за пиене. Щом огладнеех, ловях риба, а появеше ли се някой вражески кораб, скривах лодката си сред крайбрежните храсталаци или зад високата тръстика.

— Та нима знаеше пътя?

— Да, защото съм бил вече два пъти в Хартум, където изучих езика на арабите.

— Не слезе ли поне веднъж на брега при някоя сериба?

— Как бих могъл, ефенди! Човек не бива да поема такъв риск. Та нали в серибите живеят само ловци на роби. Знам ги всичките, но преминавах край тях много бързо и винаги през нощта.

— А знаеш ли къде е и серибата Ом ат Тимса?

— Да. За нас тя е най-опасната от всички, защото граничи с нашите земи и е собственост на най-жестокия човек, какъвто изобщо е възможно да има.

— Как се казва той?

— Абу ал Мот.

— Аха, значи ти е известна неговата сериба! А виждал ли си го някога и самия него?

— Да. Той има лице и фигура на смъртник и смъртта следва всяка негова крачка. Серибата му е ужасно място. Характерни за нея са лежащите наоколо трупове на умрелите от бичуване роби, както и това, че е станала сборище на какви ли не видове грабливи птици и хищници, които ядат мърша.

— И къде беше брат ми, когато го напусна?

— При моя баща.

— Значи се намира близо до серибата на ловеца на роби?

— Да, ефенди. Тя е отдалечена само на три дни път от нас.

— А дали моят брат е единственият чужденец, който живее в момента сред вашето племе?

— Не е. Заедно с него има и друг бял.

— Аха! Тогава Абу ал Мот е имал предвид именно тях двамата. Как се казва другият и що за човек е той?

— Той е Baija et tijur.[93] Има крака на щъркел и дълъг нос, който пъргаво върти на всички страни, както тази птица прави с клюна си. Затова го наричат Абу лаклак[94]. Не мога да изговоря истинското му име.

— Трябва незабавно да тръгнем на път, защото и той, и брат ми ги грози най-ужасна опасност. Абу ал Мот се кани да ги убие.

— Той ли го каза? — попита мюдюрът.

— Да — отвърна немецът. — Чух го със собствените си уши.

— Наистина и аз знам — той не търпи никакви бели чужденци в границите на ловните си райони и затова мисля, че щом се завърне в серибата си, ще изпълни своята заплаха. Опасността, в която се намира брат ти, е много голяма, защото кралят на сандехите не е в състояние да го закриля срещу коварството и далеч по-добрите оръжия на роботърговците.

— О, сандехите са храбри! — подхвърли негърът с гордост в гласа.

— Не го оспорвам — отвърна мюдюрът с тон на снизходително превъзходство, — но въпреки това колко много от вашите хора бяха избити или ограбени от ловците на роби! Цялата ви храброст е безсилна срещу необузданата алчност на тези бандити, а и какво ли можете да направите със стрелите си срещу техните огнестрелни оръжия?

— От колко души се състои обикновено един такъв разбойнически керван? — попита Шварц.

— Често от по неколкостотин — осведоми го мюдюрът. — Случвало се е да се съюзят обитателите на две и на повече сериби. Тогава се събират толкова много ловци, че дори и най-голямото негърско село не може да мисли за съпротива. Серибата Ом ат Тимса е най-голямата, за която съм чувал, тъй че Абу ал Мот разполага с достатъчно храна, за да изпълни намерението си.

— Тогава не бива да се бавя тук нито минута повече, отколкото е необходимо. Трябва да се опитам да го изпреваря и да предупредя своевременно брат си.

— Това не ме радва, защото с удоволствие бих те задържал за по-дълго при мен. Сърцето ми е изпълнено с благоволение към теб. Освен това ти ми бе препоръчан много топло и няма да те оставя да се отправиш към очакващата те опасност, без никаква закрила. Всичките ми помисли и стремежи имат единствената цел да заловя Абу ал Мот. Това може да стане с твоя помощ и ето защо ще ти дам петдесет войници, които грижливо ще съоръжа с всичко необходимо. Съгласен ли си?

Естествено немецът отговори утвърдително. Без съмнение това предложение му беше добре дошло. Междувременно негърът извади стрелите от своя колчан. На дъното му бе скрито писмото за Шварц и той му го подаде. После мюдюрът отведе своя гост във вътрешността на къщичката, която се състоеше от две малки, но много добре подредени стаи.

— Тук живеят само такива гости, които наистина са ми добре дошли — каза той — ниям-ниямът ще ти прислужва. Той очаква отвън заповедите ти, а аз ще дам на моите хора нареждането да ги изпълняват мигновено и тъй старателно, сякаш са ги чули от собствената ми уста. Джалабите, пристигнали заедно с теб, също ще бъдат мои гости, защото са били твои спътници.

— А какво ще стане с хомрите?

Лицето на мюдюра придоби суров израз и като махна с ръка, той каза:

 

— Каквото трябваше да стане, вече стана и няма какво да питаш повече за тях. Искам на поверените ми земи да цари ред. Който го нарушава, ще бъде съден от мен строго и бързо. Дано Аллах се смили над душите им — при мен няма милост, а само справедливост.

Той си тръгна. Шварц се отпусна върху една възглавница, за да прочете писмото на брат си. Той му пишеше, че от Занзибар се добрал щастливо до Виктория-Нианса[95], оттам проникнал до Алберт-Нианса, откъдето пък стигнал чак до изворите на Реката на газелите и щял да чака брат си при негърското племе макрака, което също се числяло към ниям-ниямите.

В Занзибар той бил срещнал някакъв немски естественик, отличен орнитолог, който го помолил да го вземе със себе си. Този човек бил роден в Бавария и въпреки различните си чудатости бил много свестен и храбър спътник. Пътем двамата били постигнали значителни резултати в научната си работа и сега си дали почивка, за да подредят колекциите си и да изчакат Шварц. Изпратили му да го посрещне Сина на верността, който щял да му бъде надежден водач.

Немецът тъкмо бе свършил с четенето на писмото, когато при него влезе словакът.

— Моли извинение, че може би смущавал! — каза той. — Аз съм искал изкаже желание, нашето.

— Значи не само своето желание, а и желанието на някой друг?

— Да. Бащата на смеха имал молба, моята също като молба своята.

— Е, и какво желаете?

— Мюдюр сам говорил с нас и казал нас, че съм всички гости негови и живеели в къща тукашна. Казал нас също, че вие искал отпътуват във време най-скорошно с войници многочислени. Аз и Хаджи Али, приятел моят си, не искал останат тук, а тръгнат с вас при ниям-ниями, за да направил там сделка изгодната. Тук канят се купил неща и продал там пак с печалба великолепната. Затуй бързо дошъл тук, та да пита дали вие имал добрина да вземе мен и Хаджи Али, дружелюбния.

— Защо не? Предложението ти ми е много приятно. Вие двамата с Бащата на смеха сте много полезни хора, а колкото повече такива мъже успея да взема, толкова по-добре за мен.

— Значи давали разрешение, вашето?

— Да, с най-голямо удоволствие.

— Туй съм много хубаво. Доставило ми радост, безкрайната. Аз учил бил и език негърския и съм ще на вас полезен със знания моите. Ние правим ще изследвания наукоподобните и спечелим си имена нашите много прославени. Аз ще да веднага тичат при Хаджи Али, чакащия, за да му казал, че можели правят подготовка за отпътуване бързото, защото вие изпълнил желание нашето!

Зарадван, той забърза да направи съответното съобщение на Бащата на смеха.

Бележки

[1] Западният главен приток на Нил. Б. нем. изд.

[2] Остров. Б. нем. изд.

[3] Изворът на лъва. Б. нем. изд.

[4] Четвъртата дневна молитва при залез слънце. Б. нем. изд.

[5] Арабско наименование на лъва. Б. нем. изд.

[6] Село от шатри. Б. нем. изд.

[7] Баща на смъртта. Б. нем. изд.

[8] Университет. Б. нем. изд.

[9] Музеи. Б. нем. изд.

[10] Птици на рая — лястовици. Б. нем. изд.

[11] Следи, дири. Б. нем. изд.

[12] Водач. Б. нем. изд.

[13] Разбойнически, грабителски керван. Б. нем. изд.

[14] Пушка, карабина. Б. нем. изд.

[15] Пръчка за подкарване и управляване на камили. Б. нем. изд.

[16] Нисш духовен мохамедански служител, викач от минаре за молитва. Б. пр.

[17] Факири, свещени дервиши. Б. нем. изд.

[18] Син на едрата шарка. Б. нем. изд.

[19] Баща на единайсетте косъма. Б. нем. изд.

[20] Просо. Б. пр.

[21] Знаме. Б. нем. изд.

[22] Свещената книга, Библията. Б. нем. изд.

[23] Херцозите Сакс Кобург-Гота притежавали голяма ценна библиотека с редки ръкописи и знаменита картографска сбирка. Б. пр.

[24] Abu Dihk (араб.) — Баща на смеха. Б. нем. изд.

[25] Ускар (унг.) — Пудел, куче. Б. пр.

[26] Лайпциг. Б. нем. изд.

[27] Немците. Б. нем. изд.

[28] Бяла халва. Б. нем. изд.

[29] Войник. Б. нем. изд.

[30] Доктор на медицинските науки. Б. пр.

[31] Горещо годишно време; лято Б. нем. изд.

[32] Но само на немски словакът използва учтивата форма за обръщение. Б. пр.

[33] Убиец на слонове. Б. нем. изд.

[34] В случая жена. Б. пр.

[35] Жената на лъва. Б. нем. изд.

[36] Диво прасе. Б. нем. изд.

[37] Чакал. Б. нем. изд.

[38] Оцет и олио. Б. нем. изд.

[39] Масло. Б. нем. изд.

[40] Лешояд. Б. нем. изд.

[41] Хиена. Б. нем. изд.

[42] Редом с астрономически и метеорологически познания и данни за развитието на книгопечатането в календарите започнали да се печатат и различни поучителни истории, легенди, съвети, рецепти, сатири и др. Б. пр.

[43] Дъждовният годишен период. Б. нем. изд.

[44] „Аз съм закриляният, господарю!“ Б. нем. изд.

[45] Копие. Б. нем. изд.

[46] Миене. Б. нем. изд.

[47] Молитви. Б. нем. изд.

[48] Бурнус, наметало. Б. пр.

[49] Панталон и палто. Б. пр.

[50] Америка. Б. нем. изд.

[51] Нишадър. Б. нем. изд.

[52] Вар и вода. Б. нем. изд.

[53] Мярка за дължина (25–40 см). Б. пр.

[54] Мярка за дължина (60–80 см). Б. пр.

[55] Консул. Б. нем. изд.

[56] Областен управител. Б. нем. изд.

[57] Укрепено селище. Б. пр.

[58] Майка на крокодила. Б. нем. изд.

[59] Исус, синът на Мария. Б. нем. изд.

[60] Камилите. Б. нем. изд.

[61] Смокини. Б. пр.

[62] Носна кърпа. Б. нем. изд.

[63] Гигантски щъркел (Mysteria ephippiorhyncha). Б. нем. изд.

[64] Мореплаване. Б. пр.

[65] Дахабийе, сандал, ногер — Видове плавателни съдове, често срещани по Нил. Б. пр.

[66] Баща на петстотинте. Б. нем. изд.

[67] Сламени колиби. — Б. нем. изд.

[68] Паспорт. — Б. пр.

[69] Настоятелна препоръка. — Б. нем. изд.

[70] Пехота от негри. — Б. нем. изд.

[71] Десетник, капрал; ефрейтор. Б. нем. изд.

[72] Началник на снабдяването. Б. нем. изд.

[73] Подофицер. Б. нем. изд.

[74] Фелдфебел. Б. нем. изд.

[75] Лейтенант. Б. нем. изд.

[76] Капитан. Б. нем. изд.

[77] Адютант. Б. пр.

[78] Майор. Б. пр.

[79] Командир на батальон. Б. пр.

[80] В случая подполковник. Б. пр.

[81] Полковник. Б. пр.

[82] Стая за посрещане на гости. Б. пр.

[83] Малки чашки. Б. нем. изд.

[84] Почетна титла на египетския крал от 1867 до 1922 г., когато е бил зависим от турския султан. Б. пр.

[85] Телохранител, пазач. Б. пр.

[86] Затвор. Б. нем. изд.

[87] Краля на ниям-ниямите. Б. пр.

[88] Така се наричат самите ниям-ниями. Б. пр.

[89] Син на верността. Б. пр.

[90] Роби. Б. пр.

[91] Думата е от езика на племето денка и означава „човек, който яде всичко“, а също и „людоед“. Б. нем. изд.

[92] Лодка. Б. нем. изд.

[93] Търговец на птици. Б. нем. изд.

[94] Баща на щъркела. Б. нем. изд.

[95] Нианса — Езеро. Б. пр.