Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В страната на Махди (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Menschenjäger, –1896 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2007)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Карл Май

В страната на Махди I: Ловци на хора

В страната на Махди II: Пленници в саваната (глави 1–4)

Издателство „Калем-90“ — Пловдив

 

Menschenjäger (Bd. 16), 1891–1896

(Im Lande des Mahdi)

История

  1. — Добавяне
  2. — Изтриване на глави 21–31 — според немското издание (Band 16)

1. Мурад Насър

Ел Кахира — „Победоносния“ и Баувабе ел билад еш шарк — „Портата на Ориента“ така нарича египтянинът столицата на своята страна. И макар първото наименование отдавна вече да не си е на мястото, то второто все пак устоява с право. Кайро действително е Портата на Ориента. Като такъв той е най-много изложен на проникването на западното влияние и някога „Победоносния“ е станал толкова немощен от старост, че вече едва е в състояние да се противопоставя. От година на година той става все по франконски и там, където един високопоставен европеец бил чисто и просто намушкан само защото заявил, че султанът бил влязъл в „Ая София“ („Света София“) с ботуши, в днешно време[1] всеки гяур може да посети петстотин двадесет и трите джамии на Кайро, без да е принуден да си изуе обущата.

Хотел „Шепърдс“, „Нве хотел“, „Отел д’Ориент“, „Отел дьо Нил“, „Отел де-з-Амбасадор“ и многобройните обществени гостилници, кафенета и ханове предлагат на чужденеца пълно задоволяване на всички потребности, които възпитанието му е втълпявало в родината. Но той трябва доста високо да заплати за тези неща и за такъв като мен, който не разполага с доходите на един английски лорд, е препоръчително да стои възможно по-далеч от тези, навестявали от европейските крезове, места.

Вярно, този съвет е по-лесно да се даде, отколкото да се следва, защото ако чужденецът избегне споменатите къщи, а пък иска да живее в Кайро, той е принуден да се настани на квартира у някой местен жител и трябва, ако не желае ежедневно и ежечасно да бъде мамен, да опознае условията в страната и най-малкото поносимо добре да говори арабски. На честността на преводачите и слугите никой не бива да се уповава. Е, да, човек може да повери известно състояние на някой слуга и добре да разчита, че оня нищо няма да задигне, но в замяна пък при всяка малка покупки, която трябва да извърши, ще мами своя господар с няколко пари или даже пиастъра, а такива загуби, колкото и незначителни да са поотделно, с течение на времето нарастват до представителна сума.

С преводачите нещата стоят още по-зле. Тръгне ли някой невладеещ езика с един такъв драгоман на пазар, то може да бъде сигурен, че водачът му ще завърти обща далавера с всеки продавач и ще намине по-късно да си прибере дивидентите. За да провери това, някакъв французин, който говорел добре арабски, но запазил в тайна познанията си, взел един драгоман със себе си в магазин за оръжия. Едва пристъпил прага, не получил още обичайната чаша кафе, и чул търговеца да казва на преводача:

„Братле, дай да измамим тая християнска свиня! Той ще получи лоша шефилдска стока, пък ще плати цената за дамаскска. Печалбата ще делим.“ Как само се сащисали двамата, когато французинът сега им обяснил на най-красив арабски, че нито е свиня, нито пък изобщо е имал намерението тук нещо да купува! Един прочут пътешественик пише наистина:

„По-рано човек трябваше сам да се грижи за всичките си потребности и като някоя готвачка да пазарува ориз, грах, пушено месо, кокошки и хилядите други там провизии, които се изброяват в книгите за пътешествия. От години насам драгоманът се наема с всичко това, че и с още къде повече. Правиш с него договор, според който той се задължава да ти поднася толкова и толкова блюда за закуска и обяд, да доставя освен това свещи, бельо, прислуга, транспортни средства. Договорите се сключват в консулството на народа, към който принадлежиш, и това е от значение не само за сигурността на двете страни, но е отлична мярка и за друго. Защото користолюбивият водач много добре знае, че при лошо изпълнение на обязаностите неговата по-нататъшна дейност може да се изложи на опасност, та дори и да бъде осъдена на провал, понеже всеки чужденец, преди да наеме професионален гид, се осведомява при консула за неговото реноме. Открита измама почти никога не се случва, но пък при сключването на договора хитрите араби съумяват да си извоюват изгоди и да прехвърлят задълженията от собствените си плещи върху тези на пътешествениците с една разсъдливост, свойствена комай само за тяхната раса.“ Значи и тук, където наличието на професионални гидове се квалифицира като полезна организация, се признава лукавщината на тези хора, а по моему е все едно дали ще бъда измамен още при сключването на договора, или това ще стане по-късно. Впрочем онзи, който може да се устрои така удобно, е направо за завиждане, защото трябва да има на разположение средства, които не всеки пътешественик притежава. Толкова и толкова блюда за закуска и обяд, кокошки и хилядите му там други провизии, бельо, свещи! Блазе му на тоя, дето може по такъв начин да пътува!…

При пристигането си аз отседнах в „Отел д’Ориент“ и заявих най-евтината стая — тя щеше да ми служи като жилище само за днес. После излязох да се огледам за някоя частна квартира. Хотелът е разположен край Есбекийе, най-красивата открита част на града. По време на нилските наводнения по-рано тук се е образувала една обширна водна площ. Мехмед Али наредил, за да не стига водата до средата, вдлъбнатината да бъде обкръжена с канал, по чиито брегове били засадени дървета. Исмаил паша пък заповядал цялото пространство да се засипе с пръст, така че досега е на равнището на града. Една част била застроена, а другата превърната в градина с кафенета, театри и изкуствени пещери. Следобед тук често се изнасят концерти. По източната страна се намират министерствата на външните, на вътрешните работи и на финансите; на южната страна се виждат театърът и операта. Градината има площ тридесет и две хиляди квадратни метра и който види безчетните на това пространство кафе-сладкарници, бирхалета, павилиони за сладолед, заведения с оркестри, водопади и стълбове с газови фенери, няма да повярва, че се намира при „Портата на Ориента“, ако зеленеещите и цъфтящ навсякъде наоколо растения на южната зона не му го напомняха.

Аз се насочих югоизточно към Муски. Това е старият франкски квартал, където по времето на Саладин християните най-напред са получили разрешение за живеене. Тук са повечето и най-големите европейски магазини; тук движението е най-оживено, следствие на което и тъпканицата най-голяма. Улицата наистина е много тясна и задушна, ала преди да възникнат трите „fashionable“[2] градски района — северозападния Есбекийе, западния Исмаилия и южния Абдин, тя е била единствената що-годе широка улица в Кайро. Всичко тук има европейски вид. Само няколко стари плоски арабски покрива, чисто египетската мръсотия и осезаемият навсякъде лъх на развалини и пустиня припомнят на човек къде се намирал Пожелае ли някой да види неподправения Ориент, то трябва да се запъти към някой от арабските квартали, а за тая цел широки пътища не са му необходими. Припомняйки си предишното пребиваване в Кайро, аз завих в една тясна пряка. Тя излизаше на друг сокак и когато го достигнах, отсреща ми помахаха от стария кирпичен дувар на една ниска постройка четирите надписа:

Beer-house Cabaret a biere Birreria Bira, inglisije we nimsawije. Сиреч на английски, френски, италиански и арабски. Четвъртият ред беше изписан с арабски шрифт. Спрях се и заоглеждах заведението. Видът му ме отблъскваше, но думата „бира“ ме привличаше. Къщата нямаше нито врата, нито прозорец, фасадата се състоеше от десет покрити с множество пукнатини дървени дирека, които носеха горната част от стената. Зад тези диреци се намираше откритата към улицата бирария. Виждаха се малкото посетители, които седяха, пушейки, на сламени и ликови хасъри или се клечеха по дървени триноги за изтезания, представляващи най-вероятно стволове. Някакъв неимоверно дебел тип — и той се потеше на едно такова седало — видя, че се кумя, замаха с две ръце и ухилен радушно, ми викна:

— Гел, челеби, гел, челеби! Арпасую пек ейи, пек ейи! (Ела тук, господине, ела тук, господине! Бирата е много добра, много добра!) Това беше турски, значи мъжът — османлия, понеже не откликнах веднага на поканата, той протегна с лявата ръка шишето към мен и замаха с дясната толкова настойчиво, че тежкото му буреподобно тяло се затресе. Столът, който беше без облегало и подобно на някоя кундурджийска тринога се състоеше само от три тънки крака и също такава седалка, не можа да издържи. Той се строши с трясък и дебеланкото се стовари със силен тътен на земята.

— Вах, вах, я сема, я асаларъм, я вюджюдюм, я асаларъм, я букалъм! (Вай, вай, о, небеса, о, деди, о, тяло, о, крайници, о, бутилката ми!) — закрещя той, държейки високо лявата ръка, но без да прави опит да се изправи.

Скочих нататък и на първо време можех само да се уверя, че последният му възглас „о, бутилката ми!“, беше добре обоснован. Тя се беше разбила в един от споменатите диреци и той държеше в ръка само празното гърло. Съдържанието се бе разляло по лицето и очите му. Другите клиенти зяпаха ухилено към него, но никой не си направи труда да помогне на пострадалия да се изправи.

— Яралъ мисиниз? (Нарани ли се?) — попитах дебеланкото, като взех остатъка от шишето от ръката му и после му попих дрехите и лицето с носната си кърпа.

— Асаларъм хеп кирилмиш! (Всичките ми крайници са потрошени!) — отговори турчинът и както лежеше по гръб, протегна към мен ръце и крака.

— Не ми се вярва — успокоих го аз. — Ако си беше увредил крайниците, нямаше да можеш да заемаш това трудно положение. Я опитай да станеш!

Хванах го за китките и дръпнах… почти ми изтръгна ръцете, но напразно! Тогава довтаса един негърски хлапак, вероятно суфраджията[3]. Той държеше в ръка един мангал, с чиято жарава палеше чибуците на клиентите. Видът на младока издаваше, че е готов за всякакъв щур номер. Той хвана с машата един от тлеещите въглени и го поднесе толкова близо под носа на шишкото, че мустакът доловимо за ухото започна да се пърли. В миг турчинът беше на крак и угости хлапака с такъв бакшиш зад ухото, че оня изтърва мангала и изчезна с крясъци в задната част на бирарията.

— Сакалим, гюзел бийиким! (Брадата ми, красивите ми мустаци!) — разкрещя се озлостен турчинът, поглаждайки с две ръце малтретираното украшение. — Как можа тоя негър да посегне на украсата на моята мъжественост! Дано Аллах го пече за тоя мискинлък в най-затънтеното кьоше на джендема!

Сега, когато мъжът стоеше изправен пред мен, можех с подробности да го огледам. Не беше особено висок, но затова пък с толкова по-голяма телесна обиколка. Лицето му бе оцветено в тъмночервено, което не бе само в резултат на цъфтящо здраве. То имаше почтен израз и макар сега очите да святкаха гневно, личеше си, че при друго настроение те могат да гледат по-приятелски. Възрастта му прецених най-много на трийсет и пет години. Тоалетът му приличаше на моя: широки турски шалвари, елек и къс кубаран[4] с ниска твърда яка, фес, кърпа под яката на ризата и пояс, на краката леки ботуши, само че моето облекло беше със средносив цвят, докато неговото в тъмносиньо и украсено с много златисти ширити и гайтани. Имаше вид на мъж, който не е принуден да се скъпи със съдържанието на кесията си.

Сега той опипа тялото си отзад и отпред, от горе до долу и като стигна да познае, че се е отървал с читава кожа и няколко опърлени косъма на мустака, лицето му се разведри. Протегна ми ръка и раздруса сърдечно десницата ми.

— Аллах шюкюр, саа им! Бу вакитта насъл динизи? (Слава на Аллах, здрав съм! Как се чувстваш понастоящем?)

— Понастоящем? — попитах учуден. — Ти май ме познаваш?

— А ти мен — не?

— Не мога да се сетя наистина.

— Вярвам, защото ти тогава не говори с мен. Нека седнем! Ти си немец и сигурно на драго сърце ще изпиеш чаша бира. Аз те повиках и ти трябва да имаш добрината да бъдеш мой гост.

Той си избра един по-здрав стол и аз се наместих срещу него. Същевременно си мислех за любезната съдба, на която дължах тази среща. Едва бях отупал в Кайро праха си от Джебал Абу Тартур и ето че срещнах един турчин, който ме познаваше и даже имаше май добро мнение за мен. Любопитен бях да узная кой беше той и къде ме беше видял.

— Я, валад, гиб шишатен! (Ей, момче, донеси две наргилета! ) — викна той назад.

Негърското момче приближи колебливо и остави лулите на масата с възможно най-протегнати ръце — беше го страх от евентуално повторение на плесницата. Като видя, че турчинът вече не е ядосан, събра кураж да ни поднесе въглени. Главите бяха напълнени с тумбак — един серт персийски тютюн, който може да се пуши единствено от наргиле.

— Идину кисасатен бира нимсавийе! (Дай ни две шишета австрийска бира!) — гласеше следващата заповед.

Това бе акт на вежливост спрямо мен — аз като немец щях да пия австрийска, а не английска бира. Затова пък толкова по-невежливо се отнесе турчинът към хлапака, защото едва непредпазливецът бе сложил шишетата и двете чаши пред нас и получи едно такова яко, подобрено издание на първия кафф[5], че като някоя пъстърва се стрелна напреко през помещението и изфиряса през задната врата.

— Мустехаккини, булду о! (Получи си своя дял!) — ухили се турчинът и отвори шишетата да налее.

Човекът очевидно не за пръв път пиеше със западноевропеец, защото се чукна, както си му е редът, с мен. Бирата беше пилзенска, чиста „Пилзен“ наистина! Милият Ориент, полека-лека ме хваща страх за теб! Но продължавай да пиеш бира, пий си само бира! Тя е по-добра от върлата ракия, която трови кръвта и умъртвява нервите, макар Мохамед да не я забранява като виното.

Като отпихме и лулите бяха в добър подем, турчинът ме измери с поглед, засвидетелстващ приятелското уважение.

— Ти не ме познаваш, затова ще трябва да ти назова името си. Казвам се Мурад Насър и живея в Ниф край Измир. Аз съм пазарджия и имам няколко кораба в морето. Калемът[6] ми се намира в Измир, но складовете ми са в Ниф. Ох, ефенди, там аз имам красиви и драгоценни вещи, които и един паша биха възрадвали. — При тези думи той допря палеца и показалеца до устните си, целуна ги, затвори очи и примлясна с език, сякаш се сещаше за нещо много красиво. — Но аз не съм само пазарджия, ами и воин — продължи той. — При моите пътувания често се налага да прибягвам до оръжията и няма човек, който да може да се похвали, че някога ме е победил. Името ми вече сигурно ти го е подсказало.

Беше говорил с голяма гордост и сега ме погледна очаквателно.

— Името ти? — попитах. — Мурад ли имаш предвид, или Насър?

— Насър.

— Тази дума няма нищо общо с храбростта, защото означава роговина по кожата на пръстите на краката и тя често е толкова болезнена, че човек криви физиономии, които хич не са геройски.

Турската дума има значение именно на мазол.

— Аллах, Аллах! — възкликна той. — В какво заблуждение се намираш! Ами че нали думата означава победител!

— Арабската насър е победител, но не и турската насър. Ти би трябвало да се наричаш Гхалиб, Фатих или Мусафер.

— Ефенди, искаш да ме оскърбиш и да накараш страните ми да се зачервят от срам? Как можеш ти, немецът, да съдиш за името на един мъж, чиито деди са се били под заповедите на най-славните султани, по-добре от него самия?

— Е, добре, значи се заблуждавам — отбих вежливо. — Прощавай за неосведомеността.

— Прощавам ти — рече турчинът удовлетворен. — А сега искам да ти кажа къде съм те виждал. Това беше в Джезаир[7], където корабът ми лежеше на котва. Познаваш ли там един търговец на име Латреомон?

— Действително.

— Ти седеше в едно кафене на улица „Боб-Азун“. Аз също дойдох и забелязах, че присъстващите те оглеждат. Говореха си тихо за теб и когато ти си тръгна, аз поразпитах. Научих, че си немец, който измъкнал сина на Латреомон, дето бил нападнат и завлечен дълбоко в Сахара, из посред разбойническия керван[8]. Аз ти запомних лицето и сега веднага те познах.

— Не мога да отрека, че аз съм този немец, но хората са гледали на делото ми през хурдебин[9].

— Не, защото знам, че си унищожил целия голям гум[10]. Ни един-едничък шамошар или туарег не ти се е изплъзнал.

— Ама аз не бях сам!

— Един ингилиз и двама слуги са били с тебе, това е всичко. По-късно се наложи във връзка със сделките си да отида при Латреомон и той ми разказа подробно историята. Ефенди, откъде идеш сега?

— От Бир Халдех в територията на Улед Али.

— И накъде се тъкмиш да вървиш?

— У дома — отвърнах късо.

— Към Германия? Някой очаква ли те там, или имаш неотложни далавери? Един ефенди като теб не може да няма все пак някакви далавери.

Мурад очакваше отговора ми с израз на голямо, открито показано напрежение.

— Е, далавери наистина нямам, а и никой не ме очаква с нетърпение.

— Тогава остани тук, остани и пътувай с мен!

— Накъде?

— В Судан, към Хартум.

Какво предложение! Едно пътуване на юг би било осъществяване на моето най-съкровено желание, за съжаление обаче не можех да дам положителен отговор.

— Не мога. Невъзможно ми е да остана, трябва да се прибирам.

— Защо, щом като нито далавера, нито пък някой те зове?

— Ей този ме пъди оттук — усмихнах се аз, като извадих кожения си портфейл, за да го разтърся под носа на турчина. — Трябва ли да ти назова болестта, от която страда тази кесия, на турски или арабски? Тя е сил, сайфланма[11] — страдание, което може само в родината да бъде излекувано. Казано с други думи, парите ми ще стигнат колкото за една кратка езда с камила до Суец и после за незабавното потегляне към дома.

Очаквах, че сега дебеланкото ще остави работата на мира, ала се лъжех, защото той възрази:

— О, на теб пари не може да ти липсват. Ако отидеш до „Bahk von Agypen“ в Муски, при „Oppenheim & Co“ в Есбекийе или при „Tod, Rathbone & Су“ край градината Розет, веднага ще получиш каквото поискаш. Аз се познавам с тези хора.

— Но те мен не познават.

— Тогава ще ти дам един кайит[12].

— Благодаря! Назаем не вземам. Аз не съм богат като теб и не мога да пътувам по-далеч, отколкото се простира кесията ми.

— Значи наистина не искаш?

— Не.

— Жалко! — рече Мурад, при което лицето му излъчи искрено съжаление. — Ти си тъкмо мъжът, от когото се нуждая. Аз се зарадвах, като те видях, и веднага реших да те помоля да ме съпроводиш.

— Нуждаеш се от мен? За каква цел?

— Аллах! И още питаш? Аз се каня да отида до Хартум, за да заведа сестра си при нейния нишанлъ[13]. Тя има няколко слугини при себе си и аз трябва да наема хора, на които да мога да разчитам. Помисли, дългото, опасно пътуване по Нил и полудивите арабски племена, през чиито територии трябва да минем! Мъж като теб, излязъл насреща на гума, на цяла шайка кръвожадни туареги, не се страхува. При теб ли са оръжията, които тогава си имал?

— Да.

— Е, в такъв случай размисли! Пътуването няма да ти коства и една пара, аз ще се погрижа за всичко. Плата като на някой слуга, наистина не бива да ти предлагам, но там горе аз ще направя някои далавери, хубави далавери, които ще донесат много пари и ние ще се посъветваме каква част от печалбата ще получиш ти.

Това се казваше дума! Признавам, че ми се прииска веднага да кажа „да“, ала все пак реших първо да се осведомя по-подробно.

— Какви далавери имаш на ума си?

Мурад ми смигна и физиономията му възприе лукав израз.

— Не можеш ли да се досетиш?

— Не.

— С рекик занимаваш ли се?

Той ме погледна в лицето с напрегнато очакване. Рекик означава роби. Отхвърлих рязко и самата мисъл.

— За такова нещо никога не бих предложил ръката си, аз съм християнин. Впрочем лова на роби сега е забранен от хадифа[14].

Хитрият израз изчезна от лицето му.

— Един ловец на роби по професия не пита за забраната на хадифа, но аз не съм ловец на роби, а и хич нямам намерението да ловя негри. Аз по-скоро съм насочил вниманието си към щраусови пера, тамян, майчин лист, биволски рога и слонови бивни. Всички тези неща се намират в Хартум в големи количества и аз имам намерение да направя значителни покупки. Ти това считаш ли го за грях спрямо твоята религия?

— Не, разбира се.

Той ми протегна ръка.

— Тогава пътувай с мен! Дай си ръката!

— Времето е твърде късо и ние не се познаваме — забелязах аз.

— Аз те познавам и повтарям: ти си мъжът, от когото се нуждая. Давам ти дума, че вреда от тая работа няма да имаш. Напротив, при връщането си в родината ти ще отнесеш една добре натъпкана кесия.

Този мотив си беше все пак насърчителен. Стига да не беше само хитрият поглед, с който преди малко бе очаквал моя отговор! Той ме бе направил подозрителен към турчина, независимо от почтеното му лице. Останах с впечатление, че за него щеше да е къде по-добре, ако не бе ме опознал като противник на търговията с роби. Ето защо все още се бавех с решението.

— Работата сигурно все пак не е чак толкова спешна. Дай ми време за размисъл.

— С най-голямо удоволствие, ефенди. Но струва ми се, ти се каниш, в случай че не стигнем до съгласие, да се отправиш към Суец. Кога би пътувал за там?

— Вдругиден или ден по-късно.

— Е, в такъв случай действително имаме време. Мога ли да те попитам къде живееш?

— Всъщност още никъде не съм отседнал. Само оставих малкото си вещи в хотела и излязох да потърся някоя частна квартира.

— И още не си намерил?

— Нито съм намерил, нито изобщо някаква видял, защото още в началото на моята изследователска експедиция ти има добрината да ме повикаш тук.

— Това е добре, това е отлично, защото аз имам едно жилище за теб. Пита се само какви претенции ще имаш.

— Малки и даже никакви. Нуждая се от една скромна одая, застлана с килим или дори с обикновена черга. Само трябва да бъде чиста. А ако има някое малко дворче, където човек да може да поеме глътка чист въздух, то тогава ще съм повече от доволен.

— Това действително са дребни претенции.

— Който е свикнал при пътешествията си да спи под открито небе, той лесно може да задоволи в града своите потребности.

— Това не е нужно. Ти ще можеш да живееш като паша. Жилището, което искам да ти препоръчам, е много изискано. Ще разполагаш с три одаи, с които и министър би се задоволил.

— Благодаря много! Аз не съм министър и не живея на толкова широка нога. Щом жилището, което ми препоръчваш, е толкова изискано, то не е подходящо за мен и кесията ми.

— О, ще ти подхожда то много добре, защото няма да платиш и един пиастър за него.

— Я стига! Кой ще ти дава под наем три стаи, без да иска заплащане?

— Кой? Аз, ефенди, аз!

— Ти самият? Нима притежаваш къща в Кайро?

— Не, но наех една. От съображение сделките и приготовленията около пътуването съм принуден най-малко три седмици да остана в Кайро. И понеже имам харем със себе си в лицето на моята сестра, нямаше как да отседна в хан или частен дом, обитаван и от други хора. Аз трябваше значи да наема цяла къща, което беше трудна работа. Най-сетне намерих една подходяща постройка, на две преки оттук. Собственикът й е бил богат мъж и след смъртта си оставил цялата разкошна подредба.

— И ти имаш там три стаи в излишък?

— И още повече, ако искаш. Къщата е голяма и обширна, а аз я обитавам сам. Има одаи, в които ние никога не пристъпваме. Странно е чувството да живееш сам в една толкова просторна постройка. Ето защо ще ми окажеш истинска услуга, ако се преселиш при мен и пожелаеш да споделиш самотната ми трапеза.

— Хм-м! Предложението никак не ми се струва неприемливо. Бива ли да хвърля едно око на въпросните стаи?

— Баш юстюне! (С най-голямо удоволствие!) Ако ти е угодно, да тръгнем веднага. Момче, искам да платя!

Той викна тези думи към дъното, където имаше една врата. Негърското момче подаде глава през процепа и незабавно я дръпна пак. То се опасяваше от още едно повторение на зашлевяването и не дойде, а прати съдържателя. Дебелият трябваше да заплати седем пиастъра за шишетата бира, но не замърмори против цената, а дори остави и един пиастър бакшиш за момчето. Мурад, изглежда, бе любител на ечемичния сок и подхвърли, че след като съм видел жилището, бихме могли да наминем пак насам.

По път узнах, че прекарвал свободното си време в тази бирария, защото пивото било отлично, а движението пред къщата — занимателно. Там именно улицата се разширяваше на едно късо разстояние, което благоприятстваше да се развива чисто по ориенталски шумната търговия — алъш-вериш. От бирарията човек имаше удобен изглед към цялата тая суетня на пъстрата тълпа и това може би привличаше Мурад Насър.

Излязохме на улицата, на която той живееше. Тя беше кьор сокак, каквито в Кайро има много. Къщите нямаха привлекателен вид, но това в никой случай не бе причина да се вадят заключения за вътрешността им. Има сгради, които откъм уличната страна приличат кажи-речи на руини, а във вътрешността са истински палати. За разлика от европееца ориенталецът държи в тайна всичко, що се отнася до неговия домашен уют и семеен живот. Това може да си има своите добри страни, но не допуска да възникне никакво социално развитие, гражданско споение, никакъв обществен напредък. Много къщи са без прозорци. А където има такива, те са сякаш наместени както му дойде и без каквато и да е плановост, като на това отгоре са съоръжени със ситни дървени решетки. Дълги редици прозорци с бляскави стъкла, позволяващи свободен достъп на външната светлина, човек в източните страни не бива да търси. Едно подобно обилие от светлина тук би действало само обезпокоително.

Постройката, която затваряше улицата, сиреч бе застанала напреки, бе наета от турчина. Вратата беше висока, но тясна. През нея можеше да мине ездач, но трябваше плътно да притисне краката си към тялото на коня, за да не ги отърка отдясно и ляво. Беше заключена. До нея на една връв висеше дървено чукче, с което Мурад потропа. Беше ни отворено едва след дълго време, и то от някакъв тип, чиято външност почти ме уплаши. Както бе застанал под вратата и ме мереше с любопитни очи, беше с една глава по-висок от мен, но затова пък толкова постало бе тялото му. Гърдите му бяха широки само педя и половина, ама пък от всяка ръка, отчитайки дължината, можеха за мен две да стъкмят. В същото отношение беше оформено тялото му, всеки крайник, та дори и лицето — всичко беше длъгнесто, неимоверно дълго, но шокиращо слабо. Носът му беше барем десет сантиметра дълъг и с толкова остър гръб, че човек би могъл да го ползва за резбарски резец. Лицето беше гладко избръснато. На главата му се мъдреше гъжва с такава ширина, каквато не съм виждал дори при кюрдите, които все пак са известни, че носят чалми с най-голям диаметър. От врата му провисваше, така че стъпалата не можеха да се видят, някаква роба с бял цвят. Ама що за бяло само?

— Този мъж е Солим, моят векилхарч[15] — обясни турчинът, като бутна дългия, подобен на дух тип назад и ме тикна след него.

Ние влязохме, а призрачният Селим зарези след нас вратата. Озовахме се в тесен коридор, но не в средата, а от дясната страна на приземния етаж, тъй като вратата беше предвидена там. Всички помещения следователно се намираха вляво от нас. Най-напред Мурад ме изведе на двора, чиято подредба някога е заслужавала внимание, ала сега всичко беше страшно запуснато. Ходехме по мрамор. В средата на двора имаше водоскок от същия камък, ала без вода. Четирите страни на двора бяха образувани от постройката, която го затваряше отвсякъде. Околовръст се виждаха дървени колони, които носеха горния етаж, а зад тях се намираха вратите, водещи към съответните помещения.

Турчинът направи едно кръгообразно движение с протегната ръка.

— Наоколо лежи някогашното великолепие. Ей тук е имало прекрасен шадраван, който е дарявал хладина, само че отдавна вече не се намира в действие. Представи си колко много одаи има тук — горе и долу! Кой ще ти ги ползва всичките!

Говореше на турски. „Икономът“, който бе застанал встрани от нас, се поклони в знак на съгласие и потвърди на арабски:

— Право, много право!

Ама що за поклон беше това! Никога не бях виждал такъв и никога нямаше да имам възможност да видя подобен, защото на тая земя се ражда само един векилхарч Селим. Когато наведе горната част на тялото си, той го стори така поривисто и с такава сила, сякаш някой го откъсна от дългите му пергели и го запрати към земята. Същевременно се разлюля във всичките си стави и прешлени. Заприлича ми на някоя трепетлика или осика, през чиито клони и листа вятърът е повял с внезапен порив. Дългият кафтан от своя страна се раздвижи по неописуем начин — горе-долу като платното в театъра, с чиято помощ се наподобява движение на морски вълни. Човек оставаше с чувството, че всяко от ребрата на този мъж е лишено от физическа връзка с тялото и се изстрелва в собствена посока в разни скокове и салта, които ответните места на кафтана бяха принудени да следват.

— Сега ще ти покажа и градината — продължи Мурад Насър. — Ела!

Закрачихме по двора към насрещната страна. Зад себе си чух още веднъж едно „Право, много право!“ и когато погледнах назад, видях Селим да се намира в процес на втори поклон, който беше толкова дълбок, че тялото му образува остър ъгъл със земята.

От другата страна на двора един ходник без врата водеше в градината, която, с оглед обстоятелството, че лежеше насред града, беше много голяма. Другите три страни бяха обградени с дувар два пъти по-висок от човешки ръст, по който на няколко места се виждаха проломи в резултат на преклонната му възраст. Но тревни площи и дървета тук нямаше, а само някакъв пущинак от какви ли не буренаци и отровни растения — една картина на източна страна, която нямаше как да бъде по-сполучлива.

— Показвам ти я, за да си ориентиран в нещата — рече турчинът. — Сега ще видиш твоите одаи.

Върнахме се в двора. Селим стоеше там да ни чака и когато минавахме край него, изпълни един толкова рисков поклон, че мен сериозно ме достраша да не му се секне прекалено тънкият кръст. После ни последва с изпълнени с достойнство крачки, за да отвори пред нас първата врата на приземния етаж, при което отново се поклони.

Влязохме в едно преддверие, покрито с голям хасър от палмови влакна. Стените и таванът бяха варосани. Оттук стигнахме до второ, по-голямо помещение, което явно е било ползвано като приемна. Околовръст бяха наредени червени плюшени възглавници, подът бе застлан със смирнески килим, а по стените бяха изписани в златно на син фон стихове от Корана. Следващата стая беше предназначена за спане. От средата на потона се спускаше лампада от разноцветно стъкло. В единия ъгъл бе проснато драгоценно молитвено килимче, в другия се намираше умивалник с разните там атрибути и всичко това, както после видях, се състоеше от истински китайски порцеланови съдове. А отсреща се намираше постелята — нисък одър, върху който бяха сложени няколко високи, меки възглавници, покрити с капладисани с коприна одеяла.

После достигнахме до малко помещение, подредено като господарска стая. На стената висеше сбирка от лули — в една ниша се виждаха наргилета и медни сахани с тютюн, а една друга ниша беше устроена като библиотечен шкаф. Книгите все още се намираха по лавиците. Видях два Корана и известен брой други религиозни произведения. Притежателят трябва да е бил духовно извисен и същевременно благочестив мюсюлманин.

Една врата водеше по-нататък, ала ние не я отворихме и Мурад Насър обясни:

— Сега следва селямлъкът, който аз обитавам. Стаите, които видя, са предназначени за теб. Искаш ли да живееш тук?

— Готов съм, но само при едно условие.

— И какво е то?

— Настаняването ми в тези помещения не бива ни най-малко да ме задължава да стана твой спътник.

— Съгласен, ефенди! Нанеси се тук и бъди във всяко отношение мой гост, а иначе можеш да постъпиш както намериш за добре. Но аз се надявам, че ще ми доставиш радостта да вземеш участие в моето пътуване до Хартум. Преди обаче да си взел окончателно решение да живееш тук, считам за необходимо да споделя нещо с теб. Селим, донеси лули!

Домоуправителят стоеше все още при последната врата, която ни бе отворил. Той се поклони по описания вече начин, при което всичките му стави се затресоха, а ръцете провиснаха до пода.

— Право, много право! Само че това не е моя работа, а на негъра. Ще го пратя тук.

Чудатият нехранимайко се смяташе според тукашните представи за твърде високопоставен, за да благоволи да ни стори исканата услуга. Той изчезна и скоро след това се появи един възрастен негър, който взе две лули от стената и ги натъпка с тютюна от медните сахани. Сетне ги запали и ни ги поднесе коленичейки. После се отдалечи и застана вън пред вратата в очакване на нови заповеди. Междувременно Мурад Насър и аз се настанихме един до друг на миндерлъка и започнахме да бъбрим. Адетите на Изтока ми забраняваха да го питам за сестра му въпреки че след като бях поканен да пътувам с него, би трябвало живо да се интересувам от нея. Да се заведе една дама от Смирна (Измир) до Хартум, за да се омъжи там, беше толкова рядък случай, че за това трябва да си имаше някаква особена причина. Узнах само, ей така помежду другото, че тя имала при себе си четири слугини — две бели и две черни.

Бях любопитен какво ли се канеше да сподели с мен Мурад Насър. Доколкото можах да разбера от думите му, то бе във връзка с жилището и бе прозвучало така, сякаш иска да постъпи честно с мен. Дали не се касаеше за някаква причина, която можеше да ме принуди да се откажа от предложението, макар че нямаше да ми се налага да плащам нито за квартира, нито за храна? Нямаше да остана задълго в недоумение, въпреки че турчинът подхвана нещата с низ предвъпроси.

— Ти си християнин — поде той, — а аз познавам твоята религия твърде малко, за да знам какво учи тя. Вярваш ли в райските блаженства и осъждането на всички мъки? Вярваш ли, че след смъртта душата продължавала съществува?

— Разбира се.

— Знаеш ли къде попада душата веднага след смъртта?

— Не. Единствено Бог може да знае това.

— Може ли една отделила се душа да се яви на земята като призрак? Отговори по съвест!

— Като дух — може би, но като това, което аз разбирам под думата призрак, определено не.

— В такъв случай се заблуждаваш. Призраци има.

— Щом ти го вярваш, няма да споря с теб, макар да не споделям твоето гледище.

— Скоро ще го признаеш това мое гледище. Още утре ще вярваш, че призраците съществуват, защото в къщата си имаме един хаял[16].

Мурад се вгледа в мен зорко — навярно с очакването, че ще се уплаша. Но аз останах спокоен и се усмихнах.

— Тъй като тези създания, които народът нарича призраци, изобщо не съществуват, то няма как да се намира едно такова и в къщата.

— Аз обаче те уверявам, че казвам истината.

— Значи нещата опират до някаква заблуда. Ти си сметнал нещо естествено, вероятно някоя сянка, за призрак.

— О, не. Сянката е тъмна, докато един призрак е светъл.

— Как беше оформен?

— Той приема всички възможни образи — ту като човек, ту като куче, после пък като камила, магаре…

— Значи не прави — пресякох го аз — подбора си по остроумен начин. Аз не бих желал да бъда сметнат за камила или магаре.

— Не се майтапи, ефенди! Аз говоря сериозно. В действителност не ми е лесно да споделям с теб тези неща, защото следва да се опасявам, че ще се откажеш от жилището.

— Няма защо да се опасяваш, напротив, тъкмо по тая причина решавам да приема квартирата. Толкова често съм слушал за призраци, ала за съжаление още не съм видял ни един. И понеже сега ми се предоставя такава възможност, с радост ще се възползвам от нея. Тъй че сега вече окончателно оставам в тази къща.

— Ефенди, ти хулиш света на джиновете.

— И през ум не ми минава. Аз съм само любознателен и се надявам от този призрак да почерпя една добра информация за света на духовете. За жалост обаче не вярвам, че той принадлежи към него.

— Принадлежи той и още как, защото идва и изчезва изцяло според угодата си.

— Да не би да прави поразии? Или се държи като разумен мъж на почтена възраст?

— Ти пак се подиграваш, ама друг акъл ще те споходи. Духът минава през всички врати.

— Те заключени ли са?

— Не.

— Тогава и аз мога да го сторя, без да съм дух.

— Той дрънчи като със синджири, вие, фучи и бушува като хала, лае като куче, като чакал, реве като магаре, като камила.

— Всичко това мога да имитирам и аз.

— Също внезапното изчезване?

— Съвсем определено, след като изпървом съм видял как я урежда духът тая работа. Значи ти си го видял и чул?

— Да.

— Кой още?

— Всички — сестра ми, слугините й, векилхарчът, двамата ми негри. Той е влизал в техните одаи и е стоял до креватите им, до моя — също.

— И до тоя на сестра ти ли?

— Не, защото тя кара слугините си да барикадират вратите на харема.

— Излиза, че си имаме работа с призрак, която не може да минава през барикадирани, а само през отворени врати. Това ти го мога и аз.

— О, моля, вратите ни не се заключават наистина, но затова пък се зарезват. В къщата няма ключалки, а само резета.

— Хм-м! Има ли призракът някой определен час, в който се появява?

— Действително. Ти сигур знаеш, че часът на джиновете започва в полунощ.

— Всеки ден ли идва?

— Да, и остава тук цял сахат[17].

— Не мога да го упрекна, защото след като на някой джин е даден цял сахат, то не е трудно да се помисли, че привидението ще се възползва от това си право. Някой говорил ли е с призрака и какво му е отвръщал той?

— Нищо.

— Тоя дух значи не е някой приказливец, а вътрешно уравновесено, дискретно същество. Той си извоюва уважението ми, тъй като и аз не си падам много по дрънканиците. Откога всъщност обитава тая къща?

— От дълго време. И преди нас се е появявал на всеки обитател на къщата.

— Също и на собственика?

— Не, защото призракът е именно духът на последния притежател.

— Аха! Той доказал ли го е чрез някакво валидно удостоверение?

— Моля, ефенди, остави майтапа! Нещата стоят точно така, както ти казах. От смъртта на собственика, който е бил бинбаши[18] във войската на хадифа, никой обитател на тази къща не е издържал повече от седмица. Джинът прогонвал всички.

— А ти от колко време живееш тук?

— От една седмица. И откровено ще ти призная, че до няколко, дена щях да се махна, ако не бях намерил теб. Защото смятам, че ти ще изпъдиш духа.

— Това е едно чистосърдечно признание и аз съм ти благодарен за него. Ще ти засвидетелствам благодарността си, като оправдая твоите очаквания. Надявам се да си разменя някоя и друга по-серт дума с него, така че той повече да не се веене.

— Аллах, валлах, таллах! — извика Мурад изплашен. — Не се залавяй с тая уйдурма! Той ще се държи надалеч и без да говориш с него.

— Мислиш ли?

— Да. Самото ти присъствие ще го накара да се откаже от идването си.

— Значи си на мнение, че той се страхува от мен?

— Това не, но… ефенди, ще ми се разгневиш ли, ако говоря прямо?

— Говори си спокойно!

— Ти си разбрал от книгите там, че бинбашията в последните дни на своя живот е бил благочестив мъж, от което със сигурност може да се заключи, че и неговият дух е благочестив. Един правоверен дух обаче, който се бои от Аллах и Пророка, сигурно би отбягвал къща, в която живее един християнин, неверник.

— Я гледай — ухилих се аз, — какъв хитрец си бил само! Значи затова ми предложи безплатна квартира?

— Не само за това. Припомни си, моля, че съм слушал много за теб и по тая причина желая да ме придружиш! Постави се в моето положение! Тази къща е единственото подходящо жилище за мен и сестра ми. Ако се наложи да я напусна заради джина, няма да намеря втора, която да удовлетворява по този начин претенциите ни. Затова ти си така добре дошъл при мен. Зная, че умрелият бинбаши няма да стъпи в къщата си, додето ти се намираш в нея. Сестра ми се страхува почти до смърт, иска да се махне оттук. Моите слуги ми казаха, че щяла да ме напусне, ако съм останел. Всички те ще се почувстват успокоени, като им обясня, че ще станеш наш съквартирант.

— Съобщи им го тогава час по-скоро! Сърдечно ме радва да узная, че мохамеданските духове имат такъв страх от нас християните и ако покойният бинбаши е умен призрак, то още от днес ще се откаже от визитите си. Колко плащаш за тая покрита с толкова мрачна слава къща?

— Петдесет пиастъра седмично. Помисли колко евтино!

— Но заради духа!

— Да. Цяло Кайро знае, че той броди тъдява и никой не иска да се заселва тук. Наемат я само ябанджии[19], ама и те остават тук само за няколко дена, най-много седмица.

— А кой е сегашният собственик?

— Вдовицата на покойния. Но тя също не могла да издържи тук и се преместила при брат си, един търговец на килими в Муски.

— Хм! Струва ми се много несправедливо от страна на духа да се отнася толкова лошо с жена си. Щом мъжът й е оставил къщата, то непростимо е за неговия дух да я прокужда по такъв начин от наследството.

— О, той не я е завещал на нея, а на Кадирине, светото братство Сейид ел Кадер ел Диелани. Вдовицата има право да я обитава само до смъртта си. После тя отива в полза на братството.

— А-а, тъй значи! Светата Кадирине няма право да ползва къщата до смъртта на вдовицата и мъртвият майор броди тук като призрак! Сега разбирам. Побързай при сестра си и й кажи, че духът най-много още един път ще я обезпокои!

— Значи и ти стигна до моето мнение? Даваш ми право? Това ме радва. Да, ей сега ще отида да й съобщя радостния хабер. Но не само това ще я заплени. Навремето аз й разправих за теб и като й казах, че тук пак съм те видял, и че може би ще пътуваш с нас за Хартум, кахърите й за опасното пътуване тозчас ще изчезнат. Но аз при всички случаи трябва да я уведомя за присъствието ти, защото ти ще се храниш при нас.

Мурад стана и тръгна. Ето как още з първите часове на пребиваването ми в Кайро бях въвлечен в най-красивото приключение. Очертаваше се перспектива за безплатно пътуване до Хартум и имах най-добри изгледи да пипна за перчема духа на един египетски майор. Сърце, какво желаеш повече!

Що се отнася до призрака, когато чух подробностите, се сетих за един подобен „призраков“ случай, случай, който се бе разиграл в едно село близо до родното ми място и бе завършил накрая при съдията. Един богат селянин беше починал и в завещанието бе определил малката задна къща да остане на разположение на една стара сродница до нейната смърт. С това условие се обвързваше същинският наследник, синът на покойника. Скоро след погребението мъртвият започнал да се явява като призрак и по някакъв странен каприз тъкмо в задната къщица. Старата жена обаче не вярвала в духове, тя била по-умна от майорската вдовица. Повикала тайно неколцина здравеняци, които се скрили и зачакали духа. Той бил заловен и чаршафът, с който се бил загърнал, смъкнат — оказал се наследникът, синът. Зловидила му се била къщата на старата жена.

Дали не беше сходен случаят в Египет? Сега бях сам и се упътих към вратата да я изследвам. Всичко беше обяснимо само едно не, че духът можеше да прониква през зарезени врати. Моята стая имаше три достъпа: през единия бяхме дошли, вторият водеше към селямлъка на турчина, а третият — навън към чардака, който окръжаваше двора. Първата врата не исках да отварям, защото вън чакаше негърът; резето й се намираше от вътрешната страна. При втората откъм мен нямаше резе, то беше монтирано вероятно от другата страна на вратата. Но на съответната височина забелязах три отвора, пробити един до друг. На третата, водеща към чардака врата резето беше отвътре, откъм стаята. Когато я отворих, видях три подобни отвора, и то на мястото където отвътре бе закрепено резето. То беше дървено. За отбелязване е още, че всички наредени околовръст двора стаи, се свързваха помежду си с врати, така че човек можеше да мине от едната в другата. Всяка от тях имаше обаче и още една врата, която извеждаше на чардака. Беше ясно, че призракът можеше да отваря отвън с тънка, остра игла или тел която си иска врата. Необходимо беше само да вкара губерката в някоя от дупките, да подхване мекото дървено резе и да го избута настрани. Не исках да споделям това откритие с Мурад Насър, а предпочетох да го запазя временно за себе си.

След известно време той се върна, за да ми каже, че съм бил добре дошъл за дамата. Тя изпитвала голямо желание да ме види, но понеже не подобавало да ме посети, а и един мъж не бивало да пристъпва в харема, трябвало за съжаление да търпи, додето пътуването ни представело някоя възможност да се срещнем. Тъй като съм бил пристигнал тук днес и в хотела съм се задържал само за кратко време, то сигурно съм бил гладен и трябвало да позволя тази несгода да бъде отстранена.

На дебелия и през ум не беше му минало, че може да изпитвам глад! В тези неща жените по цял свят, също и в Ориента, са по-съобразителни от мъжете. Мурад, изглежда, таеше още нещо на сърцето си, това просто си му личеше и аз го подканих да сподели болката си.

— Ох — рече той, — не ми се ще да те безпокоя; касае се само за една негърка.

— Каква е работата?

— Тя има свиреп зъбобол, а ти си хеким[20], както със сигурност мога да допусна.

Когато някой немец тръгне да пътува из Ориента, местните жители го считат я за лекар, я за градинар.

— Ами бива ли да я видя? — попитах.

— Една черна слугиня? Разбира се!

— Прати тогава за нея!

Мурад плесна с ръце, при което негърът се появи. Той получи заповед да отида и доведе слугинята. Тя беше още млада и нямаше сплеснатия нос и обърнатите джуки, свойствени за черната раса. Дясната й буза беше силно отекла. Момичето отвори уста и ми показа с пръст един подир друг четири зъба, всеки от които трябваше да е болният. Ясно бе, че се касаеше за нервен зъбобол, защото зъбите й до един бяха напълно здрави. Обещах на чернокожата веднага да й помогна, възприех тайнствена физиономия, потърках, мърдайки с мърморене устни, с два пръста няколко пъти страната й и я отпратих после с предписанието днес да не напуска одаята. Това не бе шарлатанство. Зъбоболът беше съпътстващо явление на нервна почва, за същинската болка нищо не можах да направя, а познавах въздействието, което голата вяра и доверието упражняват. Докосването на един бял лекар за тази негърка във всеки случай имаше по-голям ефект, отколкото някакво целебно средство, фактът, че аз или по-скоро, че вярата освободи тази чернокожа от болките, по-късно ми спаси живота.

Малко след това старият негър влезе, носейки на един поднос студена кокошка, гарнирана с печени говежди мръвки. В добавка имаше тиганици — обичайният за страната хляб. Вилици липсваха. Извадих ножа си и дебелият стори същото. Докато аз изям едно парче от печеното, зад блестящите зъби на Мурад Насър бяха изчезнали другите осем къса. Взех си една кълка от кокошката, ала устата ми забрави работата си, като видях с каква обиграност моят домакин освободи хрупкавата птица от скелета и занабутва месото на едри мръвки между челюстите си. Тоя турчин, изглежда, хич не дъвчеше. Лапаше и гълташе, докато не остана вече нищо за лапане и гълтане. Тъкмо бутна подноса от себе си и аз също бях готов с моето кокоше бутче, чиито кости положих върху останалия скелет. Негърът донесе един леген и ние си умихме ръцете.

— Тъй, и тая работа се свърши — рече солидният ядяч доволен и за мое успокоение добави: — Довечера ще има повече. А сега да отскочим пак до бирарията! Там ще направим по-добър мухабет, отколкото тук в самотната къща.

Аз предпочитах да остана, за да хвърля един поглед в книгите на починалия майор. Когато взех в ръка една от тях, Мурад Насър рече:

— Я остави! Какво могат да ползват тези книги теб, християнина, след като не са помогнали даже на душата на бинбашията по Моста на смъртта. Той бил извършил в похода към север големи жестокости, които по-късно обременили съвестта му. Ето защо в последните си години станал благочестив и завещал своето състояние на братството. Зарежи безполезните писаници и идвай с мен! Едно шише бира нимсавийе е по-добро от всичките духовни богатства на учените.

Бях принуден да се преклоня пред тази житейска мъдрост и го сторих — заради Пилзенската пивоварна — не неохотно. Вън стоеше Селим, домоуправителят. Той избърза пред нас да ни отвори вратата.

— Кара Бен Немзи ефенди е мой гост — заяви неговият господар. — Той ще живее при нас и ще изгони духа.

Селим зейна уста, тикна огромната гъжва към тила си и се вторачи като отнесен в мен. После, изглежда, си спомни своя дълг, разтвори шумно вратата и изхвърли горната част на тялото си в дълбок, ъгловат поклон.

— Право, много право! Ама как се кани да я свърши тая уйдурма?

— Чрез това, че ще я подхване по-умно от теб — сопна му се Мурад Насър.

Тогава Селим се изправи толкова рязко, сякаш тялото му се изстреля под въздействието на някаква пружинна сила, и каза докачен:

— Не носех ли аз вечер, па и през цялата нощ всичките си оръжия по себе си?

— Е, да, правеше го.

— Не изричах ли непрестанно свещената фатиха и сурата на битката?

— Не се и съмнявам.

— Значи съм сторил всичко, което един благочестив мюсюлманин може да направи срещу този зъл джин, и не бива да ми се отправя никакъв упрек. Аз съм умен и храбър. Хората ме причисляват към героите на моето племе и аз вече съм пролял толкова кръв, колкото вода има в Нил. Аз съм готов да изляза насреща на всички врагове във Всемира, ама трябва ли да се бия с един джин, през чието тяло куршумите минават, без да го ранят и чиято снага нито сабята ми, нито ножът ми могат да ръгнат, докато той се нуждае само от голата воля, за да ми извърти суратя към тила?

— Не, не бива да го правиш, защото човек не може нито да застреля, нито да намушка един дух. Аз съм доволен от теб.

— Право, много право! — извика героят на своето племе, като се сгъна в най-дълбокия си поклон и затвори после вратата.

— Голям чешит е тоя Селим! — рекох аз, когато продължихме пътя си. — От дълго ли е при теб?

— Не. Наех го едвам тук.

— С какво и къде се е занимавал по-рано?

— Дълго време Селим бил водач до пирамидите, но веднъж влязъл в крамола с един англичанин и това така го разгневило, че решил да си вади хляба по друг начин. Той изпълнява службата си при мен с голямо прилежание и аз не мога да се оплача от него.

— Ще те придружава ли до Хартум?

— Да. Аз го наех за това пътуване, понеже твърди, че много добре познавал местностите дотам.

— Тогава ти желая късмет. Ако той наистина е толкова голям герой, както се изкарва, ще те закриля от всички опасности и е съвсем ненужно да вземаш и мен.

— Да — поясни турчинът — Селим целия ден държи на устните си своята храброст и непобедимост. Ти тепърва ще го опознаеш. Неговата уста прелива от почит, а метаните, които ми прави денем, не можеш ги изброи. Но в куража му човек не бива да се съмнява, иначе той може даже и груб да стане. Аз също съм убеден, че когато се наложи, той ще се държи храбро.

— Хм-м! Хора, които разправят наляво-надясно за храбростта си, обикновено са страхливци. Аз често съм стигал до това познание.

— При Селим нещата определено са различни. Той ми разказа няколко свои преживелици, от което се подразбира, че притежава голям опит в боравенето с оръжия. Така зашлевил англичанина, когото преди малко ти споменах, че човекът останал като мъртъв да лежи на земята.

— Ти видя ли го?

— Е, не, зная го само от думите на Селим.

— В такъв случай приемам за вярно обратното. Англичанинът го е шамаросал и ето как му е минал меракът да бъде по-нататък разводач на чужденци. Ако беше така, както казва Селим, то щеше да е необходима само една дума от страна на английския консул, за да отнесе някое тежко наказание.

Стигнахме до бирарията и заехме отново места край една маса. За да не се строши пак столът му, Мурад Насър счете за целесъобразно да изпита обстойно здравината му, преди да се отпусне на него. След като изпитанието даде удовлетворителен резултат, той поръча две шишета бира. Негърският хлапак ги донесе заедно с две наргилета. При това смигна така свойски на дебелия отстрани, че тайно ме досмеша. Негърът беше отракан момък. Косата му беше гладко остригана и въпреки младостта си беше вече татуиран. Между веждите си имаше една дълбока резка, от която се изтегляха до темето и обратно до двете страни на челото кръгообразни, точковани линии — начин на татуиране, обичаен за всички племена на негрите динка, и то еднакъв и за мъжете, и за жените.

Както скоро научих, малкият келнер се намираше в постоянна война с дебелия. Последната офанзива от негова страна беше срещу мустака на врага и му бе донесла споменатата плесница по врата, но и един пиастър бакшиш.

Бележки

[1] Настоящият том „Ловци на хора“ е издаден през 1891 г. (Б. пр.)

[2] fashioble (англ.) — моден (Б. пр.)

[3] суфраджи (тур. sufraci) — келнер (Б. пр.)

[4] кубаран — връхна дреха (Б. нем. изд.)

[5] кафф (араб.) — шамар (Б. а.)

[6] калем (тур. kalem) — в случая „кантора“ (Б. а.)

[7] Джезаир — Алжир (Б. а.)

[8] Карл Май, Събрани съчинения, том 10 „Пясъците на смъртта“, романът „Гумът“ (Б. нем. изд.)

[9] хурдебин (тур. hurdebin) — увеличително стъкло (Б. нем. изд.)

[10] Гум — разбойнически керван (Б. нем. изд)

[11] сил, сайфланма (тур., араб.) — туберкулоза (Б. а.)

[12] Кайит (тур. kayit) — ордер (Б. а.)

[13] Нишанлъ (тур. nisanii) — годеник (Б. а.)

[14] хадиф — наместникът на султана в Египет; вицекрал (Б. пр.)

[15] векилхарч тур. vekilharc) — иконом, домоуправител (Б. пр.)

[16] хаял (тур. hayal) — видение (Б. пр.)

[17] час (Б. BHorse)

[18] бинбаши (тур. binbasi) — майор (Б. пр.)

[19] ябанджия (тур. yabanci) — чужденец (Б. пр.)

[20] хеким (тур. hekim) — лекар (Б. пр.)