Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 10
Жонгльорът Цвибел

Междувременно исполинката се бе настанила уютно с майка си в странноприемницата. Те се бяха нахранили и седяха на дивана, обсъждайки намерението си срещу Леда, когато на вратата се почука.

— Влез! — заповяда Аврора.

Влезе келнерът.

— Какво има?

— Простете! Един мъж долу желае да разговаря с вас, дами.

— С нас? — попита тя учудено.

— Да.

— Това трябва да е някаква грешка.

— Едва ли. Той пожела да ви види.

— Но ние не сме оттук и не знам кой би могъл да пита за нас и да иска да ни види. Вие още не сте ни донесли регистрационната книга и не сте поискали легитимациите ни. Нима знаете името ми?

— Още нямам честта.

— Е, как можете тогава да знаете, че мъжът, за когото говорите, иска да дойде при нас?

— О, той също не спомена някакво име.

— Ами какво?

— Описа ви, а вие ще признаете, че в това отношение не може да се появи никакво съмнение.

— Какво всъщност каза?

— Да съобщя за него на едрата дама, която пристигнала преди приблизително два часа с една друга дама — вероятно майка й, отбила се е долу в салона и поискала после стая. След това описа облеклото ви така точно, че беше невъзможно да се заблудя.

— Как се казва?

— Това, за съжаление, не знам.

— Но той все пак трябва някак си да се е нарекъл?

— Не го стори. Помоли само, в случай че попитате за името му, да кажа, че е ваш стар, добър познат.

— Хм! Как изглежда?

Келнерът сви малко пренебрежително рамене.

— Не елегантно! — обясни.

— Колко е възрастен?

— Като че се намира в средните си години.

— Неприятно, много неприятно! Какво ще речеш, майко? Да го приемем ли?

— Аз нямам желание! Кой ще е той и какво иска? Сигурно някаква просия!

Тук келнерът подхвърли:

— Той каза, че работата била изключително важна.

— Е, да, за него естествено.

— Не, за вас. Ако сте го отблъснели, това щяло да бъде от голяма вреда за вас. Спомена някакъв ангажимент или аранжимент… не помня точно.

— А, тъй, тъй! Е, ще опитам, макар да казвате, че нямал изискана външност. Аз съм артистка и като такава често ми се налага да влизам в досег с някои така наречени колеги, които всъщност са си просто паплач и ти се лепват като репеи. Кажете му да дойде!

Той тръгна и скоро след това прозвуча боязливо почукване.

— Влез! — извика исполинката със своя стенторов глас.

Влезе князът, но така добре предрешен, че бе невъзможно да разпознаят в негово лице госта, когото преди два часа бяха видели долу в общия салон. Беше облечен като артист, но много бедно. Направи дълбок поклон и поздрави смирено:

— Кой сте вие? — попита исполинката.

— Колега — отвърна той.

— Познавате ли ме всъщност?

— Да.

— И знаете също името ми?

— Имам честта!

— Но не сме работили заедно?

— Не.

— Кога и къде сте ме виждали?

— Преди малко повече от четири години, тук, в столицата.

— Но аз тогава не съм се явявала пред публика!

— Имах удоволствието да ви видя само en passant[1].

— Как тогава сте се осмелили да кажете на келнера, че сте мой стар, добър приятел?

— Е, стар съм, също добър тип, а колегите винаги са били приятели. Следователно аз при всички случаи съм ваш стар, добър приятел.

— Странно доказателство! Пита се само дали аз имам желание да ви нарека такъв. Какво искате?

— Бих желал да помоля за малко подкрепа.

— Помислих си, че това посещение ще излезе някоя просия.

— Аз съм без средства за препитание, фройлайн Борман.

— Това не ме засяга! Вечер е. Нима и вечер се проси?

— Човек проси, когато се намира в нужда, а нуждата не пита дали е сутрин или вечер.

— Какво работите всъщност?

— Жонгльор съм.

— Не създавате впечатление да сте много ловък. Как е името ви?

— Цвибел.

— Олеле! Цвибел, жонгльор Цвибел! Направо да си умреш от смях! Вървете си, вървете си! Не желая да знам за вас.

— Моля ви, дами, не ме отпращайте! Толкова съм я закъсал, че нямам дори кройцер за нощувка и вечеря.

Исполинката се изсмя подигравателно и каза:

— Идете отзад в градината, там има квартира за вас. Напъхайте си главата в някоя леха и навирете крака във въздуха. Така ще си станете истинският Цвибел[2] и ще можете в сегашния сезон да се показвате като рядкост. Тая работа носи пари.

— Фройлайн, вие се подигравате!

— Нещо повече ли искате? Наистина ли си мислите, че ще се бръкна в джоба заради вас, нахални човече?

— Нахален? Аз мисля, че бях много учтив!

— Не, нахален! Само чрез нахалство успяхте да се намъкнете при нас!

— Виждате ме крайно учуден! Мога ли да ви помоля да ми кажете кое ви се струва нахално?

— Не сте ли казали на келнера, че ще бъде в голяма наша вреда, ако ни дойде наум да не ви приемем?

— Да, казах го.

— Е, това не е ли нахално?

— Аз наистина съм направо изумен, че благородните ми подбуди биват наричани нахалство. Мислех, че ви оказвам услуга.

— С просията си? Вървете си! Напуснете! Не желая нищо повече да слушам!

— По този начин ме лишавате от възможността да спя в порядъчно легло.

— Спете където щете!

— Понеже нямам пари, днес пак ще трябва да спя там, където се запознах с вас.

Беше казано с толкова особено натъртване, че тя неволно попита:

— Е, къде сте спали тогава?

— В един плевник.

— Ха! Хора от вашия сой често спят в плевници, копи сено или слама.

— За съжаление да. Но има плевници и плевници, фройлайн. Има плевници с нечисто име, плевници, в които не може да се спи, плевници, в които нощем бродят духове.

— Вие сте откачен! Защо ли ви слушам! Хайде, разкарай се, навлек!

Той и не помисли да се подчини на нареждането, а продължи несмутимо:

— В оня плевник тогава също бродеше нещо!

— По дяволите! За какъв плевник ми плещите тия идиотщини?

— За плевника зад гробището.

Тя се стъписа. Стана с един нюанс по-бледа.

— Какво ме интересуват вашите фантазии!

— Това не са фантазии. Детето наистина броди.

— Какво дете?

— Което беше погребано под плевника.

— Човече, не ви разбирам!

— Но аз тогава ви разбрах.

— Изпаднали сте в делириум!

— Да, наистина треперех от вълнение, когато подслушвах навремето водения пред плевника разговор.

— Абе я кажете за какво всъщност дърдорите!

— За Вартенслебен и нейното дете.

— Тия приказки ми звучат като на китайски!

— Дали жандармерията няма да открие нещо интересно в тоя китайски, а?

— Аз май наистина ще повикам някой жандарм да ви подбере!

— Няма да го направите!

— Кой ще ми попречи?

— Аз!

— Как така?

— Не аз ще бъда арестуван, а вие.

— Човече, какво си позволявате! Ще ви размажа!

Тя пристъпи към него и сви заплашително юмруци. Тогава майка й я дръпна и предупреди:

— Не прибързвай, Аврора! Този мъж се заблуждава в нас, това е ясно, но ние можем все пак поне да го изслушаме.

— От мен да мине! И тъй, хер Цвибел, вие се припознавате в нас. Какви небивалици се канехте да ни надрънкате?

— Е, нали вие сте фройлайн Аврора Борман?

— Да.

— И тази дама е ваша майка?

— Да.

— Наричат ви „исполинката“?

— Да.

— Е, значи не се лъжа. Защото с това име, исполинката Аврора Борман, се нарекохте тогава пред младата дама, която се казваше Вартенслебен.

— Дивотии! Вашите думи са ми като йероглифи!

— Нека тогава ви ги обясня.

— Да, сторете то!

— По онова време бях без работа и се скитах с един колега, на когото също като мен не вървеше. Не гладувахме, защото където и да се отбиехме, получавахме нещо за ядене, но, за съжаление, нямахме пари. Когато стигнахме столицата, бяхме с пълни стомаси, наистина, ала с празни джобове.

— Точно както сега! — подигра се исполинката.

— Хмм! Може би и не, фройлайн! Не знаехме къде ще спим, тъй като не можехме да си платим постелята. Потърсихме си креват при майка Поляна и ето как открихме намиращите се зад Петрикирххоф плевници. Бяха заключени, но в стената на единия имаше разхлабена дъска. Отместихме я и се провряхме през отвора. Имаше достатъчно слама за мека и удобна постеля.

— Потърсете си и днес такава!

— Може би няма да се наложи, защото не съм чак толкова без средства, както си мислите.

— Значи преди малко сте ни излъгали?

— Исках да видя дали имате добро сърце. А сега по-нататък. Бяхме много уморени и моят камарад бързо заспа, за да се събуди едва на заранта. Аз също задрямах, но скоро бях събуден от човешки гласове. Заслушах се. Вън стояхте вие с майка си.

— Аз? Ние двете?

— Да.

— Тук сте в голяма грешка!

— О, не! Много добре ви видях.

— Но нали било вечер, както казахте!

— Но все пак достатъчно светло, за да видя лицето ви. А по отношение вашата фигура толкова по-малко може да се заблуди човек.

— И как пък сте могли да зяпате през дувара?

— Дувара? Та това бе само една дъсчена стена, в която имаше процепи и дупки от изпаднали чворове колкото щеш. Вие бяхте спипали Вартенслебен с трупа и уредихте известната далавера.

— Далавера?

— Да.

— И каква е тя?

— Хиляда гулдена за вашето мълчание.

— Вие сте избягали от Роленбург![3]

— А вас ще ви отведат там!

— Какво ли ми пречи да ви изхвърля?

— Страхът от мен!

— Охо!

— Веднага ще си окачите полицията на врата. Тогава аз чух целия ви разговор и следователно много добре знам къде съм.

— Е, щом го знаете толкова добре, я ми кажете какво сме извършили тогава. Ако се съди по думите ви, се касае за някакво дете.

— Продължавайте да се правите, че нищо не знаете. Аз имам доказателства. Вие скрихте трупа на детето на Вартенслебен, следователно сте помогнали да се потули едно детеубийство. Ето защо трябваше да ви бъдат изплатени хиляда гулдена.

— И дори да е вярно това, вас какво ви засяга?

— Охо! Това засяга всеки човек!

— Навремето не ви е засягало. Трябвало е да направите донесение. Защо не сте го сторили?

— Донесение? Глупости! Това нищо нямаше да ме стопли. Аз предпочитах да деля.

— Какво?

— Хилядата гулдена.

— Аа, гледай каква била работата!

— Да. Искаше ми се веднага да изляза от плевника и да дойда при вас, но моят камарад щеше да се събуди, а аз исках да избегна това. И така, оставих ви спокойно да скриете детето…

— И къде всъщност беше скрито то?

— Това, за съжаление, не можах да видя, но при всички случаи под плевника.

— Трябва да сте имали някакъв лош, тежък сън, клети ми хер Цвибел!

— Възможно! Но сега съм буден и знам какво трябва да направя. Вие се отдалечихте. На утрото аз се разделих със спътника си, за да ми са развързани ръцете. Търсих два дни исполинската Аврора Борман, но не я открих. Накъде се беше запиляла, остана скрито за мен.

— Колко жалко! — оплака го исполинката насмешливо.

— После потърсих Вартенслебен. Когато открих най-сетне къщата, където бях разбрал, че живее, тя също беше изчезнала.

— Бедният дявол! Наистина не ти е провървяло!

— Отложеното не е изгубено! Аз все се надявах някой ден да срещна исполинката или Вартенслебен. Днес щастието ми се усмихна. Аз ви видях.

— Къде?

— Наблюдавахте една дама, която после влезе в хотел „Кронпринц“.

Исполинката пребледня. Ако я беше проследил по-нататък, трябваше да знае също, че е ходила до плевника. А пък споменатата дама беше Вартенслебен, която търсеше!

— Майка ви се осведоми от портиера за тази дама. После тръгнахте.

— Накъде?

— Това вие добре знаете!

— Вие?

— Много добре.

— Е, накъде тръгнахме?

— Към плевника. Много вероятно за да се помолите с едно „Отче наш“ за душата на бедното некръстено починало или може би умъртвено дете. Нали?

— Лъжете!

— Аха! Не сте били при плевника?

— Не.

— В такъв случай вече не бива да вярвам на очите си!

— И къде пък сте били, та претендирате да сте ни видели?

— Следвах ви и останах на гробището, за да мога да ви наблюдавам. Когато поехте после обратно, трябваше да разбера къде живеете, и вървях след вас до тази странноприемница. Още ли ще отричате, че сте били вие?

— Вие се бъркате. Това са били други жени.

— О, вие и самата не вярвате в цялата страна да има друга мъжкарана с вашия ръст!

— Вие наистина сте изкукуригали! Но дори и да сте с пълния разсъдък си, каква цел всъщност преследвате, като ни потърсихте?

— Същата, която преследвам от онази нощ и заради която оттогава все ви търся — дележа!

— Какво ви е скимнало!

— Вие получихте хиляда гулдена…

— Лъжа!

— Давате ми от тях петстотин!

— Нито пет кройцера! Впрочем, вече се наситих на тая история! Вие ни разказвате някакъв роман, който изобщо не ни интересува. Сега настоявам с пълната си сериозност да погледнете къде строителят е оставил отвор на стаята!

— Ще го сторя веднага щом постигнем съгласие!

— Това не може да се случи!

— Защо?

— Защото ние не сме онези, за които ни смятате!

— Днес може и да отричате, но когато приведа доказателствата си, друга песен ще запеете.

— Какви доказателства имате?

— Детето. Скелетът трябва да си е още там.

— От мен да мине!

— Ще приканя полицията да потърси трупа под плевника.

— Ами направете го!

— И когато намерят останките…?

— Срещу нас изобщо нищо не биха могли да докажат! Само ще се установи, че там има скрит детски труп.

— Е, аз имам и второ доказателство!

— Какво?

— Вартенслебен.

— Тя къде е?

— Не знам.

— Аха, тогава с второто ви доказателство работата е доста гнила!

— Аз ще я намеря!

— Търсете я тогава!

— Да, ще го направя! Вие проявихте доста жив интерес към дамата, която отиде в хотел „Кронпринц“. Аз не можах да й видя лицето, но ще се осведомя. Можете да бъдете сигурна в това!

— Ще постъпите много умно и мъдро.

— Може Вартенслебен пак да се е завъртяла насам. Веднага ще я позная.

— В такъв случай ви давам съвет да тръгнете из столицата от къща на къща, от етаж на етаж, от стая в стая. Така няма начин да не я откриете.

— Не го намирам за нужно. Аз имам едно по-добро, далеч по-просто средство да я открия, ако изобщо е тук. И това средство въпреки цялата си простота е непогрешимо.

— Наистина съм любопитна да го науча.

— Това средство се казва… „Столичен театър“.

Исполинката не съумя да потисне едно движение на уплаха. Но все пак й се удаде да попита с възможно най-безгрижен тон:

— Вие считате театъра за мишеловка?

— В случая, да. Чух, че утре някаква американка ще се конкурира с Леда. Това ще бъде спектакъл, на който ще присъства всеки, разполагащ с пари за билет. Леда ви е платила хиляда гулдена, значи не е бедна. Ако живее в столицата, сигурно ще отиде на представлението.

— И как се каните да я издирите сред толкова народ?

— Оставете това да е моя грижа! Ще ми помогнат и други. Хората, при които е живяла, я познават много добре.

— Е, пожелавам ви късмет. При мен не можахте да го изкарате и нито пък някога ще ви се усмихне.

— Значи наистина отричате?

— Да.

— Това е много необмислено от ваша страна.

— Защо?

— Защото работата ще опре до донесение.

— Това ми е напълно безразлично!

— О, въз основа на моите показания срещу вас при всички случаи, дори и да сте невинна, ще бъде предприето разследване!

— Важното е, че срещу мен нищо няма да може да се докаже, понеже съм невинна. Скоро ще ме освободят, но толкова по-сериозно ще се заемат с вас. Фалшивите обвинения се наказват сурово. Помислете върху това!

— Моето решение е взето. Впрочем нищо не би ви навредило, ако пуснете на мен, бедния дявол, петстотин гулдена. Бихте могли да си възвърнете после сумичката от Вартенслебен.

— Аз не мога, не желая и не искам нищо, защото не съм извършила това, за което говорите!

— Вие наистина сте невероятно твърдоглава. Виждам по лицето на майка ви, че е склонна да постъпи по-предпазливо от вас. С нея би могло да се поговори. Аз не ви притискам и ето защо ще ви дам срок за размисъл.

— Наистина ли? Бре, каква доброта, каква милост и търпение!

— Да, ще проявя въображение.

— Е, и докога ни давате време?

— До утре сутринта в осем часа.

— Само?

— Това е достатъчно, за да претеглите шансовете си. В осем часа ще дойда отново.

— Спокойно можете да не се явите. Аз няма да ви приема.

— Тогава в осем и четвърт ще бъда при полицията.

— Много сте бърз!

— В девет часа трупът ще бъде намерен!

— Я по-добре оставете клетото червейче на мира!

— А четвърт час по-късно вие и майка ви ще бъдете арестувани.

— И след още четвърт час аз ще бъда освободена, а вас ще тикнат в кауша!

— Ще изчакаме, ще видим! Впрочем, аз в никой случай не губя надежда, че още тази вечер ще ви дойде друг ум. Обсъдете нещата с майка си и ако имате нещо да ми съобщите, изпратете някой до централната странноприемница на главната улица. Оттук ще отида направо там, за да чакам. Лесно ще ме намерите, защото знаете името ми — Цвибел!

— Наистина се учудвам на вашата издръжливост. Сега ви уверявам за десети и последен път, че бъркате лицата. Омитайте се най-сетне, иначе ще позвъня на слугата, за да ви изпрати с експресния влак при Дявола!

— А аз бих отишъл при него само за да ви запазя квартира. Лека нощ!

— Да ви няма!

— Довиждане, днес или утре!

С тези думи тръгна към вратата и излезе. Едва сега старата даде израз на страха, който я бе обзел. Плесна ръце и заговори с уплашен тон:

— Ама Аврора, недоумявам как ти…

— Тихо! — беше рязко прекъсната. — Знам какво правя. Тръгвай бързо след него!

— Защо?

— За да разберем дали наистина отива към Главната. Следвай го само през две улици и се връщай!

Старата се разбърза след него.

Веднага щом се озова на улицата, мнимият Цвибел нашепна на застаналия при вратата на съседната къща мъж, който беше полицай в цивилно облекло:

— Сега една от жените ще ме последва, за да види накъде се насочвам. За да я направя по-уверена, няма да се обръщам. Тръгнете веднага след нея и ми кажете, когато преследването бъде преустановено!

Продължи нататък. Едва се бе отдалечил и старата се измъкна на улицата. Забеляза го и го последва, но без да усети, че сега сама е под наблюдение.

В края на втората улица се върна доволна, защото Цвибел наистина беше поел в посока към главната улица. Не беше се озъртал. Сега полицаят го настигна и доложи:

— Тя се върна!

— Докъде вървя след мен?

— До последния ъгъл.

— Чудесно! Върнете се на поста си. Предполага се, че двете скоро ще се отправят към плевника. Не им пречете. Но ако поемат в друга посока, може би дори с намерение да напуснат града и да ударят на бяг, употребете всички средства да ги задържите.

— Също и сила?

— Да, арест!

Полицаят тръгна обратно към странноприемницата, а князът побърза по няколко странични улици към гробището и оттам към плевника.

— Е? — попита исполинката напрегнато, когато майка й влезе в стаята.

— Вървя по правия път.

— Наистина ли към Главната?

— Да.

— Магарето!

— Магаре го наричаш?

— Да. Иска да ме сплаши, а е твърде глупав, за да проумее, че за броени мигове мога да отстраня опасността.

— Колко съм уплашена! Ах, трябва да седна!

— Проклета история, това е вярно!

— Мислех, че ще получа удар.

— Аз също трябваше да положа всички усилия да се владея, когато оня взе да усуква приказката около плевника.

— Кой да ти го помисли тогава!

— Че в плевника са се намърдали двамина! Дявола трябва да ги е домъкнал!

— И че тоя тип ни е чул!

— И всяка дума е разбрал! Но за онова, което всъщност се канехме там да свършим, май нищо не знае. Това е добре, много добре.

— Търсел ни е!

— Да, но не е могъл да ни намери, защото ние още на другия ден се разкарахме. Вартенслебен също си е обрала крушите. Той действително не е имал късмет, но след четири години все пак ни спипа.

— Какво ще правим сега?

— И още питаш?

— Естествено! Ти все пак няма да допуснеш работата да стигне до донесение, Аврора!

— О, напротив!

— Тогава ние сме изгубени!

— Глупости!

— Той е съвсем прав. Онова, което му дадем, Вартенслебен ще ни обезщети.

— Благодаря! На такава двойна воденица не се хващам!

— Двойна воденица?

— Ами да! Как другояче искаш да я нарека? Днес ще му платим, за да си държи устата затворена, и веднага щом свърши парите, пак ще довтаса. Това си е двойна воденица. Ето защо ще го разкарам веднъж завинаги.

— Но той със сигурност ще направи донесение. Създаваше впечатление, че говори сериозно.

— И аз мисля така.

— Тогава ще ни арестуват!

— Това на никого няма да хрумне!

— Ще намерят детето!

— Няма.

— Та нали си е още там!

— Сега, да! Но на сутринта вече ще бъде изчезнало.

— А, ти се каниш да го отнесеш?

— Естествено! Тогава нека си прави донесения. Ако полицията не намери нищо, не може да ни арестува. Ще обявят типа за смахнат.

— Кога ще отидеш до плевника?

— Аз няма да отида сама. Ти ще дойдеш с мен. Ние имаме време, наистина, до сутринта, но доброто си е добро. На оня може да му хрумне друга мисъл.

— И още тази вечер да направи донесението.

— Да. Следователно е желателно час по-скоро да махнем детето оттам.

— Къде възнамеряваш да го отнесем?

— Най-добре би било да го хвърлим в реката.

— Биха могли да го намерят!

— То няма да може да отплува или изплува! Вкаменило се е и следователно веднага ще потъне и ще си остане на дъното.

— Значи във водата!

— Стой! По-полека! Тая работа така бързо не става. Трябва да вземем предвид, че трупът ще ни трябва срещу Леда. Без детето няма да можем да докажем нищо срещу нея и следователно няма да можем и да й измъкнем пари.

— Това е вярно.

— Значи ще е най-добре временно да го скрием на друго място.

— Но къде?

— Трудна работа. Не можем така бързо да решим. Достатъчно е да имаме някое място, което засега, сиреч за няколко дни, да бъде сигурно.

— Идва ми наум нещо!

— Е?

— Ще го скрием в някой отточен канал.

— Та те нали не са достъпни!

— В града, да. Но извън него са открити. Колко често под шосетата минават такива канали, по които тече вода. Един такъв отточен канал за момента е най-удобното място.

— Това е вярно. Но ни застрашава опасност и от друга страна. Нали чу!

— Имаш предвид Вартенслебен?

— Да. Той я търси.

— И ще я намери!

— Със сигурност! Тоя тип ни е издебнал как вървим след Леда!

— Ще иде в хотела.

— Там името може и да го заблуди, но толкова по-сигурно ще я види в театъра. Направо Сатаната му е внушил тая идея!

— Ако Леда допусне да я баламоса!

— Именно това е то! Ако можех да бъда сигурна в нея, нямаше ни най-малко да ми дреме от заплахите му. Но ако я изненада както нас, възможно е от страх всичко да изпее.

— Тогава сме изгубени!

— Въпреки това ще скрием трупа!

— Трябва да я уведомим!

— Непременно. Веднага щом отстраним трупа, ще отидем да я предупредим.

— Тя ще се изплаши и от нас.

— Това не ни засяга. Впрочем новата опасност, на която ни подхвърля тоя Цвибел, ни дава и нова причина да искаме от нея да ни плати.

— Ако има пари!

— Една танцьорка винаги има пари. Вземай си кожуха и да вървим!

— Ще угасим ли свещите?

— Не. Възможно е да се върне, за да види какво правим. Ако свещите горят, ще помисли, че сме си в стаята.

Тръгнаха. Когато се озоваха в коридора, келнерът пристъпи насреща им. По всяка вероятност бе очаквал тях, но те и не помислиха да му обърнат внимание. С регистрационната книга в ръка той каза:

— Извинете, дами! Тъкмо възнамерявах да се кача при вас.

— Трябва да се запишем? — попита исполинката.

— Да.

— Ще го направим след връщането си.

— Кога ще си дойдете?

— След може би два часа.

— В такъв случай съжалявам, че ще трябва да ви досадя. След един час ще мине инспекторът. Тогава в книгата вече трябва да са записани всички новопристигнали.

— Да влезем в общия салон. Не ми се качва пак горе.

Тя седна на една маса и записа:

„Аврора Борман, артистка от Роленбург, заедно с майка си. Транзитно минаване.“

После тръгна след майка си, която вече беше изминала известно разстояние. Двете не забелязаха, че няколко фигури се промъкват предпазливо след тях. Но близо до гробището полицаите изостанаха — бяха се убедили, че дивечът ще попадне в мрежата. Майка и дъщеря се огледаха няколко пъти и като не забелязаха жива душа, поеха по пътя към плевника. Не размениха нито дума, докато го достигнаха. Там старата попита:

— Веднага ли ще се захванем за работа?

— Да.

— И защо?

— Първо трябва да се убедим дали сме сами. Ще заобиколим плевника — ти отдясно, аз отляво. Така ще се съберем точно там, където искаме да отидем.

Те се разделиха да разузнаят. Когато се срещнаха, майката каза:

— Не видях никого.

— Аз също. Сигурни сме.

— Но все пак ме обзема едно особено чувство, като си помисля, че ще се занимаваме с труп.

— И на това отгоре труп на убит! Но каквото е — такова. Трупът си остава труп, независимо дали смъртта е била насилствена или естествена. Впрочем тук не се касае за труп, а за камък. Слушай!

Тя се полуизвърна и се заслуша.

— Какво има? — попита майка й уплашено.

— Стори ми се, че чух хрущене на сняг.

— Сигурно е паднал от покрива.

— Възможно. Но при такива занимания човек все пак малко се стряска, колкото и иначе да е куражлив.

— Хайде да се захващаме, та по-бързо и да свършим!

— Почакай малко! Още не знаем къде ще отнесем детето.

— Аз знам един отточен канал.

— Къде?

— Непосредствено зад „Белвю“, където започва гората.

— Да, сещам се. Не е много далеч оттук. Пътят е усамотен. Това ще е най-доброто място. Ако сложим детето в канала и го затрупаме с няколко камъка, никой няма да го намери.

— Да го вадим тогава!

Старата коленичи и започна да отстранява пръстта. Исполинката й помагаше.

— Не ти ли се струва, че пръстта е доста рохкава? — попита първата.

— Да. Но друго не е и възможно. Нали вчера пак разровихме дупката.

— Ама аз мисля, че много твърдо я отъпках.

— Само си въобразяваш. Говори по-тихо. През зимата въздухът е студен, а студът пренася звука много по-далеч от обикновено.

— Кой ще ни чуе тук? Да не би мъртвите там отсреща в гробището?

— Не, а живите тук — прозвуча непосредствено зад тях.

Двете нададоха крясък на ужас и подскочиха.

Гръмотевица да се бе стоварила на тях, нямаше уплахата им да бъде по-голяма. Мъжът, който бе застанал при тях, се ухили доволно и каза:

— Изненада, а? Надявам се, радостна!

— Цвибел! — избълва исполинката.

— Хер Цвибел! — потръпна майката, която не можеше толкова бързо да се съвземе от страха.

— Да, аз съм. Цвибел и също хер Цвибел — според това доколко са учтиви хората към мен.

— Аз мислех… — пропелтечи старата.

— Какво си мислехте?

— Че… че… че се намирате в централната странноприемница.

— Мислели сте си погрешно, както толкова често тази вечер, фрау Борман.

— Какво правите тук? — попита сега исполинката.

— А вие какво правите? — отговори с въпрос той.

— Това не ви засяга!

— Тогава няма защо и вие да ме питате.

— Разкарайте се!

— Позволете все пак да остана, фройлайн. Аз се интересувам изключително много от сапьорската работа, с която тук сте се захванали.

— Не е нужно да си създавате грижи за нас.

— Но това беше и намерението ми.

— Защо сте се домъкнали?

— Аз бях тук преди вас. Вие защо търчите подире ми?

— Щом сте дошли по-рано, можете по-рано и да си тръгнете.

— Не и преди да съм свършил с вас. Сега ще признаете, че отричането ви беше повече от смехотворно.

— Ние не сме отричали!

— Не? О, и само как!

— Който отрича, казва неистината, а ние си бяхме правдиви. Не знаем нищо.

— Какво търсите тогава тук?

— Детето!

Гласът й беше придобил нотка на превъзходство и насмешливост. Беше й хрумнала една спасителна мисъл.

— А! Вие търсите детето — провлече Цвибел. — И въпреки това твърдите, че не сте знаели нищо за него?

— Не знаехме нищо, нито дума!

— И все пак ровите тук?

— Не ни ли казахте самият вие къде се намира? Ние дойдохме да го потърсим и да направим после донесение. Така да знаете!

Тук Цвибел се разсмя високо и сърдечно. Отвърна:

— Страхът ви е навял мисъл, която ви се струва много мърда, но вие отново се заблуждавате в мен. Аз споменах плевника, наистина, но не набелязах за кой точно се касае. И още по-малко съм назовал мястото, където се намира трупът. Как стана така, че вие веднага намерихте истинския плевник и незабавно нападнахте съответното място?

— Случайно!

— Тия не ми ги разправяйте! Аз знаех, че ще дойдете да отстраните детето, за да направите обвиненията ми несъстоятелни. Ето защо ви очаквах тук.

— Какво сте заприритали толкова за мен? Имате ли това право?

— Аха, вие сигурно не се интересувате от мен?

— И през ум не ми минава!

— Защо изпратихте тогава майка си да ме следи през две улици? Имате ли това право?

— Видяхте ми се подозрителен!

— И вие на мен. Ние следователно стоим на равни начала и ето защо е най-добре да се съгласите на далаверата, която ви предложих.

— Не мога да се съглася. Аз не знам нищо!

— И въпреки това търсите и намирате детето!

— Следствие вашето описание.

— Смешно! Две жени не търчат посред нощ към самотно, злокобно място, понеже са чули, че там има скрит труп!

— Аз съм исполинска дама. Не се страхувам.

— И въпреки това преди малко здравата се уплашихте! Не си давайте труда да ме заблудите! Аз знам всичко.

— Нищо, нищичко не знаете!

— Така ли мислите? И при все това аз ви държа в ръцете си — вас и вашата съучастница, истинската убийца!

— Имате предвид Вартенслебен?

— Да.

— Как може да е в ръцете ви! Та вие още не сте я намерили!

— Аз по-рано от вас знаех за нея!

— Лъжа!

— Я стига! Да не би да не познавам Леда?

— Гръм да го порази! — изскърца със зъби тя.

— Виждате, че зная твърде много. Сключете мир с мен, иначе ще налитате на все по-големи опасности.

— Вие сте един негодяй!

— Ако желаете, ще бъда такъв, поне според вашите схващания. Аз още не съм говорил с Леда и тя не знае, че съм посветен в нещата. Ако откажете да приемете предложението ми, ще ви следвам неотлъчно по петите, докато успея да накарам полицията да ви арестува.

— Няма да го направите!

— Веднага след това ще отида при Леда — продължи несмутимо той. — Тя не е толкова запъната и не притежава такива здрави нерви като вас. Лесно ще измъкна признание от нея. Тогава вие сте изгубени.

— Аврора! — помоли майката, изпълнена със страх.

— Какво? — сопна й се дъщерята.

— Отстъпи!

— Нямам пари!

— Леда ще плати!

— Тоя Цвибел сигурно ще ги иска на часа!

— Не се палете — рече Цвибел. — Работата е достатъчно ясна и оправдана. Вие сте станали свидетелка на деянието на Леда и сте поискали хиляда гулдена…

— Нищо не съм получила. Тя изобщо не сдържа обещанието си!

— Това го разправяйте на друг, не на мен! И така, вие като свидетелка на деянието сте поискали от Леда хиляда гулдена. Но аз също съм свидетел. Бих могъл да поискам същата сума. Но аз се задоволявам само с половината. И ако сега касата ви е празна, то аз съм човек, с когото може да се разговаря. Наистина ще постъпите умно, ако престанете да си играете на криеница с мен.

— Аврора! — прозвуча отново умолително.

Исполинката заби втренчено поглед в земята. Едва след доста време запита със стаен яд:

— Колко искате?

— Толкова по-малко, колкото сте по-откровена. Аз се нуждая неотложно от парите, но за мен доверието стои по-високо. Ние имаме еднакви интереси и при всички случаи ще ги браним по-добре, ако знаем какви са ни взаимните позиции!

— Аврора!

Исполинката направи нетърпеливо движение и каза:

— Мълчи, майко! И сама знам какво да правя!

— Поне вече не отричайте! — подхвърли Цвибел.

— Какво се каните да направите, ако нищо не призная?

— Отричането би било най-голямата глупост. Та нали чух всяка дума, която изговорихте тук. Ако нещата наистина стоят така, както казвате, нямаше да е необходимо да мъкнете детския труп зад „Белвю“, за да го скриете там.

— Вие сте един отвратителен тип! — измърмори тя. — Дори тук сте ни подслушвали!

— Действайте тогава според ситуацията!

— Добре! Още веднъж питам: колко искате?

— Добре ли сте с касата?

— Не.

— Ще се задоволя с онова, което случайно ви се намира в портмонето.

— Наистина ли? — попита тя зарадвано.

— Да.

— После ще си мълчите?

— Да.

— Завинаги?

— Завинаги!

— Обещавате ли?

— Да. Давам святата си дума, че жонгльорът Цвибел нито сега, нито някога ще ви издаде, ако му подарите парите, които в момента имате у себе си! Доволна ли сте?

— Да. Но ако се окажат твърде малко?

— Аз имам нужда от пари и ще сдържа думата си!

— Какво ще направите, когато ги получите?

— Цвибел мигновено ще изчезне — ухили се той — и никога повече няма да се мерне по тези места!

— Добре, тогава ще ги имате!

Тя извади портмонето си, изтърси съдържанието му в лявата си ръка и му го подаде.

— Ето, вземете! — каза.

Той посегна и прибра парите. Това не беше трудно, тъй като снегът достатъчно осветяваше.

— Чумата да го отнесе! — изруга, след като бе свършил. — Четири гулдена и двайсет и един кройцера!

— Не е ли достатъчно?

— Какво си въобразявате!

— Но вие дадохте дума!

— Бях убеден, че една артистка ще има закътани повече, поне сто гулдена!

— Виждате колко много сте се лъгали — изхили се тя.

— Или само ме заблуждавате?

— Как така?

— Наистина ли нямате повече?

— Нито кройцер.

— Убедете ме!

— С какво?

— Дайте да погледна в портмонето!

— Ето, гледайте! То има три отделения и трите са празни. Сега повярвахте ли?

— Покажете!

За да види уж по-ясно, той го взе от ръката й и надникна в него. После каза:

— Вярно! Нищо няма вътре! Това може да се види и по самото портмоне — старо и износено, едва ли струва и пет кройцера. Фройлайн Борман, искам да ви направя едно предложение.

— Какво?

— Предложение, от което ще разберете, че наистина ви мисля доброто и не желая да ви причинявам щети.

— Е, предлагайте тогава!

— Тези четири гулдена и двайсет и един кройцера са абсолютно нищо за мен. Вземете си ги обратно!

Тя неволно протегна ръка и той сложи в нея парите.

— Сериозно ли го правите? — попита тя.

— Да.

— И въпреки това ще спазите обещанието си?

— Да. При предпоставката, че изпълните една моя дребна, съвсем дребна молба.

— Каква е тя?

— Вие сте дяволски интересна жена и аз проявявам голям интерес към вас. Бих желал да имам от вас един малък подарък за спомен, един сувенир.

— Да не би да сте се влюбили в мен?

— Хмм! Не би било никакво чудо! Вие сте…

Спря по средата. Тя продължи ухилено:

— Една сочна слива, нали?

— Да, наистина!

— Е, ако искате един час или два да бъдете с мен на четири очи, елате утре следобед при нас. Няма да ми бъде приятно да оставя някого да умре от нещастна любов.

— Благодаря, благодаря, благодаря!

— Не искате? — попита тя, учудена, че отказва да приеме колосалните й прелести.

— Не, скъпа моя.

— Защо?

— Моята любов не е жадна за наслади.

— Че каква е тогава?

— Платоническа.

Тук тя избухна във висок, подигравателен смях и каза, обръщайки се към майка си:

— Чувала ли си някога подобно нещо? В мен са се влюбили платонически! Това е все едно да причислиш папуняка към колибрите! Цвибел, вие сте се побъркали! Я използвайте случая!

— Не, благодаря. Моята душевност има нежни струни, а безмълвното ми влечение към вас не предявява големи претенции. Повтарям, че с цялата си смиреност ви моля за един малък, съвсем малък спомен!

— Е, какво всъщност искате?

— Нещо, което много, стотици пъти е било във вашите топли, нежни и бели като лилия пръсти.

— Какво ще е то? — осведоми се тя любопитно, като все още държеше в ръката си парите.

— Това портмоне.

Исполинката направи движение на ужас.

— Какво ви скимна! — каза. — Я ми го дайте!

Протегна ръка, ала той скри портмонето зад гърба си.

— Та то няма никаква стойност!

— За мен има много голяма!

— А за мен като спомен — още по-голяма!

— Няма да го получите!

— Вие си получихте парите обратно, но портмонето ще трябва да ми оставите!

— Не, не, в никакъв случай!

Тя понечи да пристъпи заплашително към него. Той каза:

— Създавате впечатление, че портмонето ви е страшно ценно!

— Наистина е така!

— Защо?

— То е спомен.

— От вашия брат, взломаджията?

— Не.

— Или от другия брат, убиеца?

— Какво ви влизат в работата моите братя! Я се грижете по-добре за себе си! Дайте портмонето!

Сега го хвана за ръката. Той се освободи и продължи:

— Да не би още нещо да се крие в него, а?

— Нищо! Нали се убедихте!

— О, хората понякога пъхат банкноти зад хастарите! Често съм чувал за такива неща.

Тя се дръпна назад и му нареди с груб тон:

— Не дрънкайте дивотии! Хайде, давайте го, незабавно!

— Може би в него се намират двете петстотингулденови банкноти, които сте получили и които Петерман заедно с другите бил присвоил!

— Господи Исусе! — изплъзна се от устата на старата.

— Аха! Отгатнах ли? Ето на!

— Нищо, нищичко не сте отгатнали! Разбрано? Дайте портмонето или лошо ви се пише!

Прибра парите и пристъпи със свити юмруци към него.

Беше една глава по-висока от него, а и с ширината на плещите й не можеше да се мери. Човек би си помислил, че с един удар на пестника си ще го пребие.

Ала той не прояви ни най-малка тревога, а отговори с пълно душевно спокойствие:

— Скъпа ми Аврора, я не се вълнувайте за такива празни работи!

— Празни работи? Такъв скъп спомен!

— Да, това наистина е така, един изключително скъп спомен от вас, мило мое дете.

— Мило дете? Не ме задявайте с тези тъпи, идиотски празнословия! Давайте портмонето!

— Е, щом настоявате толкова, ще си го имате, макар че бих се гордял с такъв сувенир. Но беше уговорено, че всичко, което се намира вътре, ми принадлежи. Аз следователно имам правото още веднъж много внимателно да проверя дали наистина е празно. Едната странична стена е доста по-дебела от другата. Сложи си ръката на сърцето, Авроричко, и признай, че си залепила нещо вътре! Нали?

— Дивотия, хилядократна дивотия! Дайте го, иначе сама ще си го взема! И то как!

Стрелна ръце към портмонето, но той светкавично го прибра и отвърна:

— Ще трябва най-решително да поискам внимателно да го проверя!

— Нищо няма да проверявате, нищичко! Искам си имуществото!

— А аз моето!

— То е празно!

— Двете петстотингулденови банкноти са скрити вътре!

— Това е лъжа!

— Истина е!

— Откъде претендирате да го знаете?

— Знам го много точно. Вие не сте посмели да похарчите тези банкноти. Леда ще бъде запитана откъде е взела тези пари, които явно произхождат от касата на бедния, невинен Петерман!

Исполинката издаде съскащ звук, отстъпи една крачка назад и избълва:

— Аа, вие знаете всичко! Вие не сте този, за когото се представяте! Вие сте един прикрит полицейски шпионин! Добре! Ще си го получите! Аз не мога да допусна да има човек, който знае тайните ми. Все ми е едно дали съм само укривателка на труп или и убийца. Вие дръзнахте да се занимаете с мен, добре, вие сте мъртъв човек!

Скочи към него, за да го пипне за гърлото и да го удуши, но в следващия миг нададе крясък. Той беше склещил ръцете й при китките с такава сила, че железният натиск на пръстите му изтръгна от нея болезнен крясък.

— Клето създание! Наистина ли си въобразяваш, че можеш да удушиш жонгльора Цвибел? И дори и нападението ти да беше успяло, пак щеше да ти донесе само вреда. Внимавай!

Изсвири и в миг част от бялата покривка, която тя бе смятала за сняг, оживя.

Повече от една дузина мъже ги обградиха. Тя ревеше от ярост и опитваше да изтръгне ръцете си от здравата хватка на княза… напразно.

— Шпионин! Измамник! Лъжец! Негодяй! — пенеше се исполинката.

— Белезниците! — извика той в отговор.

— Беше сграбчена също отзад и здраво държана, докато й нахлузиха железата. Майка й също получи белезници. При второ, по-силно изсвирване приближи един файтон, който беше чакал отсреща при гробището този сигнал. Двете пленници бяха принудително вкарани в него, тъй като исполинката се съпротивяваше, а после без всякакви церемонии бяха откарани в затвора. Господата се разпръснаха. Когато князът си вземаше сбогом с директора на съда, последният каза:

— Нашият улов ще предизвика сензация, когато стане известен.

— Утрешният — още по-голяма. В предобеда ще ви навестя, за да ви направя предложенията си. Кой трябва да реши кой служител ще води следствието?

— Аз — в качеството си на директор.

— Мога ли да си позволя да направя едно предложение?

— Моля, заповядайте!

— Хер асесорът Фон Шуберт радва ли се на вашето задоволство?

— Дори на моето признание и симпатия. Този млад служител бързо ще се издигне.

— Бихте ли му възложили този сензационен случай?

— Това действително би било едно голямо отличие, но той ще го има, щом вие го желаете. А мога ли да науча защо точно този асесор искате да видите предпочетен?

— Иска ми се това да бъде едно възнаграждение за него за методите и начина, по който проведе следствието спрямо невинния Роберт Бертрам.[4]

— Много добре разбирам и оценявам това намерение. Значи утре ще имам честта?

— В предобеда. Лека нощ!

Бележки

[1] En passant (фр.) — на минаване, пътем — б.пр.

[2] Цвибел (нем. Zwiebel) — кромид — б.пр.

[3] В замъка Роленбург се помещават затворът и лудницата. Срвн. Карл Май, Събр. съч., т.74, „Блудния син“ — б.нем.изд.

[4] Роберт Бертрам е идентичен с Рихард Бертрам от Карл Май, Събр.съч., т.65, „Непознатия от Индия“ — б.нем.изд.