Карл Май
Роби на позора (6)

Глава 6
Мини и контрамини

Холм си тръгна директно към къщи. Когато изкачи трите етажа и отвори тихо вратата, видя баща си да спи в креслото. По лицето на болния се бе разпрострял израз на щастие, какъвто отдавна не бе забелязван при него. Хилда седеше до масата и шиеше. Беше сама, тъй като съседката вече си беше отишла.

Като съгледа брат си, тя скочи бързо и радостно се завтече към него.

— Най-после, най-после — прошепна, поднасяйки му уста за братска целувка. — Колко се страхувах за тебе!

— Наистина ли, Хилда? — попита той тихо.

— Да! От вчера не си се прибирал вкъщи!

— Това не се случва за пръв път.

— Но точно този път толкова много те чаках.

— Защо?

— Имам много да ти разказвам.

— Добро?

— Да.

Усмихна му се толкова щастливо, че той поклати глава и се осведоми:

— Тук като че наистина се е нанесъл някакъв приятелски ангел. Татко се усмихва насън, а ти правиш физиономия, сякаш си открила някаква голяма находка.

— Случаят действително е такъв.

— Разказвай тогава!

— Сега не. Ти първо трябва да се нахраниш.

— Вече ядох.

— О, о, не ти вярвам! — каза тя, като го заплаши с пръст.

— Защо?

— Защото винаги твърдиш, че си ял. Правиш го само за да остава всичко за татко и мен.

— Но този път действително е така.

— Ще си покаже. Нищо ли не подушваш?

Едва при този въпрос му обърна внимание мирисът на печено, който се носеше из стаята.

— Печено от мариновано говеждо! — възкликна. — Хилда, какво прахосничество!

— О — усмихна се тя, — можем да си позволим този лукс. Имаме средства!

— Вчера си занесла своята работа?

— Да.

— Е, каквото и да си получила, дълго няма да стигне. Аз обаче имам пари, аз! Чуваш ли?

Момичето направи забавно изненадана физиономия и попита:

— Ти? Имаш пари?

— Да, аз.

— Но сигурно немного!

— О, те действително са много, изключително много.

— Не преувеличавай! Толкова много пари, колкото имам аз, в никой случай нямаш!

Той го сметна за шега, поради което отговори:

— Иска ми се да го вярвам. Я ги преброй!

— Сега не. Първо трябва да ядеш. Да излезем, за да не смущаваме татко!

Отвори спалнята. Тя също беше отоплена. А малката масичка беше застлана с покривка.

— Хилда! По дяволите! Да не би да е празник? — пошегува се той.

— Да, днес е празник — отговори тя. — Сядай! Ще донеса яденето!

— Не, дете, казвам ти, че действително не мога да ям. Вече ядох!

Лицето му беше толкова сериозно, че тя се изкуши този път да му хване вяра.

— Наистина ли? — попита.

— Да.

— Къде?

— В хотел „Кронпринц“.

— Но там било много скъпо!

— Да. Платих четири гулдена.

— Господи Исусе!

— Виждаш ли как се учудваш! И я отгатни какво поисках да ми сервират!

— По-добре кажи веднага!

— Е, гъше печено и сърнешка плешка.

— Гъше печено и сърнешка плешка? Почти бях повярвала, че си ял, ама сега е сигурно, че пак само така го казваш. Мислиш, че нямаме много, и искаш да оставиш всичко на нас. Но почакай само! Ще видиш, че сметката ти е много погрешна!

— Правилна е. Я погледни тук!

Отвори портмонето и сложи парите на масата. Като видя сумата, момичето плесна ръце и възкликна:

— Колко пари! Каква сума! И това е твое, наистина твое?

— Да, разбира се!

— Човек едва ли може да го повярва и проумее! И откъде всъщност ги получи?

— От моя нов шеф.

— Имаш нов шеф?

— Да.

— Говориш със загадки!

— Е, вече не работя за „Резиденцблат“, а за „Регирунгсжурнал“.

— О, това би било щастие!

— Не само би било, а е щастие. И сега не съм репортер, а истински сътрудник. Ще пиша статии.

Тя събра ръце с дълбоко, радостно удивление и каза:

— Наистина е много хубаво, стига само да не си правиш шеги!

— Хилда, говоря сериозно.

— О, Боже, но тогава ние наистина, наистина сме споходени от щастието!

— Така е, мила ми сестрице. Комисионалният съветник лично ми предложи мястото и ми предплати сто гулдена.

— Сто гулдена!

— Да. И говорих също с княз Дьо Бьофур. Представи си!

— С този височайш, прочут хер? Къде го срещна?

— Снощи при тайния съветник, където трябваше да свиря. Хората бяха толкова доволни, че получих още десет гулдена, а князът дори ме разпозна!

— Разпознал те е? Как така?

— В Съединените щати ме е виждал и слушал и веднага си спомни за мен. Не можах да го отрека и получих покана от него.

— Поканен си у този хер? Макс, знаеш ли какво означава това?

— О, разбира се, Хилда.

— За кога те покани?

— За тази сутрин в девет часа.

— Тази… сутрин! Та това време вече мина!

— Действително!

— И беше ли?

— Естествено!

— Трябва да ми разкажеш! Какво искаше той? За какво имаше да говори с теб?

— За това.

Преднамерено беше държал ръката си така, че тя не беше забелязала, още повече че бе вглъбена в собствените си мисли. Накратко казано, когато й показа сега ръката си, тя отскочи стреснато назад.

— Боже Господи! — извика. — Ти си ранен! Кажи какво ти е на ръката? Какво се е случило?

— Нищо лошо! Не се тревожи, мила Хилда! Бях опериран.

— Опериран? И го казваш толкова усмихнато!

— Да. И след съвсем кратко време ще мога отново да използвам ръката си както преди.

— Искаш да кажеш, че с лявата ръка ще можеш отново да натискаш струните?

— Да.

Той й разказа всичко, което вчера беше преживял, само Елън Стартън не спомена. Тя го слушаше внимателно. Красивото й личице се зачервяваше все повече под въздействието на неимоверна радост. А когато той свърши, в очите й блестяха сълзи на очарование.

— Какво щастие, какво голямо, голямо щастие! — възкликна. — Макс, прояви ли своята благодарност?

— Благодарността си? О, и още как!

— Имаш предвид пред княза и комисионалния съветник?

— Да.

— Аз имах предвид един друг.

— Кого?

— Милия Господ Бог. Помоли ли се вече?

Той сведе поглед. По слепоочията му плъзна лека червенина. Не отговори.

Момичето се обърна към прозореца, през който нахлуваха лъчите на зимното слънце, сключи ръце и заизрича със снишен глас:

— На благото висше хвала и чест

и на Отца наш на добротата,

На Бог, които върши чудеса безчет,

на Бога наш, който на мен душата

изпълва с утеха си преобилна

и мъка облекчава непосилна.

Славата въздайте на Бога наш!

Увлечен от благочестивата картина, която представляваше сестрата, той пристъпи към нея, обгърна я с лявата ръка, притегли я към себе си, улови с десница ръцете й и поде:

— Викнах аз към Господа в горестта:

„Чуй, ах, Боже, моето ридание!“

И ето, избави ме Той от смъртта

и изпрати ми успокоение.

Благодаря ти, о, Боже, за това!

Ах, повторете с мен тез’ слова!

Славата въздайте на Бога наш!

А после двамата обединено продължиха:

— Пред Неговия лик така елате

със скокове окрилени сега,

похвалния си дълг изплатете

и радостно да подхванем песента:

„Господ всичко добро е помислил

и всичко е справедливо извършил!“

Славата въздайте на Бога наш!

Постояха още известно време топло прегърнати и потънали в безмълвна благодарност. После Хилда се освободи леко от брат си и извади портмонето си. Личицето й пламтеше, когато каза със запъване:

— Мили Боже, я погледни вътре!

Той я изгледа първо изпитателно, после отвори чантичката, за да види какво съдържа.

— Какво е това, Хилда? — попита удивено, по-скоро смаяно. — Злато! Как е стигнало до теб?

— Да ти разкажа ли?

— Да! Разбира се!

— Но ако ми е трудно, много трудно?

— Тогава се освободи от него възможно по-скоро. Онова, за което не може да се говори с леко, спокойно сърце, е неправда, грях!

— Може би все пак би трябвало да го премълча!

— Разказвай!

— Обещаваш ли да не ми се караш?

— Ела преди това по-насам!

Взе ръцете й, притегли я по-близо до себе си и я погледна сериозно и изпитателно в очите. Беше смутена и уплашена, ясно се виждаше. Личицето й пламтеше, но издържа погледа му.

— Не, Хилда — каза той. — Няма да ти се карам. Ти можеш да извършиш грешка, но не нередност. Нали?

— Да, това беше грешка. Но не можех да имам представа, че ще донесеш толкова много пари. И ми беше трудно, неимоверно трудно, можеш спокойно да ми вярваш.

— Какво? Какво ти е било трудно?

— Онова, което въпреки всичко не извърших. Вярно, бях решила много твърдо да го направя, защото брат ми се нуждае от петнайсет гулдена, а онзи евреин Соломон Леви^[1] ще дойде много скоро, за да… — и прибави със запъване: — за да представи вексела.

Той се изплаши не на шега.

— Да представи вексел? Правилно ли чух?

— Да, скъпи Макс.

— Нима той има в ръката си някакъв акцепт?

— Да.

— Но аз не знам нито дума за тая работа!

— Успокой се, скъпи братко! Нали опасността вече отмина. По-добре ме изслушай!

Разказа как тя и болният баща се видели принудени да извикат лихваря. Когато свърши, той извика:

— Какво недомислие! За да не ме безпокоите, сами си навличате десеторни грижи. Аз…

— По-тихо! — помоли тя, слагайки ръка върху устата му. — Ще събудиш татко. И обеща да не ми се караш!

— Е, добре, трябва да сдържа думата си! Но още не знам как си се сдобила с толкова много пари.

— Ще чуеш. Исках да спечеля бързо и в достатъчно количество пари. Блъсках си главата по какъв начин най-добре бих могла да го постигна, но не ми хрумна никаква спасителна идея. Но ето, че балетмайсторът ме видя, когато занесох работата си на неговата жена. Знаеш ли, че той е и художник?

— Знам!

— Трябваше да рисува Психея. Нуждаеше се от модел.

Макс наостри слух.

— Не беше намерил подходящ. Като ме видя, каза, че не можело да има по-добър модел, и ми предложи по един гулден на час позиране.

Братът скочи светкавично от стола и извика с гръмък глас:

— Пъкъл и Сатана! Хилда, момиче! С ума ли си?

— Аз не исках. Но колкото пъти отивах — продължи сестрата, — той все ме увещаваше. И най-сетне, вчера, се съгласих.

Той отпусна ръце, очите му изгубиха блясъка си, а устните станаха бледи.

— Ти си позирала… като модел? — пророни.

— Не.

— Но нали каза, че си се съгласила!

— Въпреки това не го сторих. Слушай по-нататък!

Разказа преживелицата, придържайки се към истината. Когато стигна до момента, в който бе излязла облечена от кабинета, той възкликна, отдъхвайки облекчено:

— Хвала на небето! Щях да извия врата на тоя хер балетмайстор и живописец! Той какво каза?

Тя продължи разказа си. Сега, когато на сърцето й бе олекнало, съумя да намери подходящи изрази да опише най-хумористично комичната бойна сцена, така че и Макс се разсмя с глас. После спомена непознатата дама, която я бе взела под закрила.

— Коя беше? — попита той.

— Веднага ще разбереш. Помислих, че е влязъл някой ангел, или фея. Не съм имала и представа, че една дама може да бъде толкова красива, толкова невероятно красива. Да можех само да ти я опиша. Тя ме взе със себе си и ме отведе в своя апартамент в хотел „Юнион“…

— Там отсядат само чужденци.

— Тя също е чужденка. Има една негърка при себе си.

Той се ослуша.

— На каква възраст е тази негърка? — попита рязко.

— Може би четиринайсетгодишна.

— Чу ли името й? Как се казва?

Тя му каза и сметна за много удивително, че той пристъпи сега с бърза крачка към прозореца. Искаше да прикрие жаравата, обхванала лицето му. Най-после се обърна и попита:

— Защо те взе тя със себе си?

— За да ми възложи работа.

— Получила си поръчка?

— Ще работя само за нея. Предплати ми сто гулдена.

Макс посегна с ръка към челото, сякаш искаше нещо да заличи. После попита:

— Как се казва?

— Ето визитката, която ми даде.

Той й хвърли един поглед и видя най-скъпото за него име. След това каза с тон на дълбока печал:

— Хилда, о, Хилда, не биваше да го правиш!

— Кое? Та нали тя ме взе със себе си! Можех ли да постъпя другояче?

— Не трябваше да вземаш парите.

— Защо? Това така ме зарадва. Ние се намирахме в много затруднено положение.

— Но въпреки това трябваше да откажеш!

Тя го погледна с ням упрек. После опита да се извини:

— Не знаех, че днес ще получиш пари!

— Но какво ли си мисли тя сега за нас!

— Че сме бедни!

— Това не е позор, не е срамно, че сме принудени да вземем предплата! Тя разпитва ли те за семейното ни положение?

— Да.

— Също за отделните членове?

— Да, за теб също.

— Ти каза ли какъв съм и какъв съм бил?

— Разбира се. Не биваше ли да го правя?

— Не. Знаеш ли каква е тази дама?

— Не, каква?

— Една американска балерина. Утре вечер ще се яви на конкурсен спектакъл с една своя съперница.

Едва сега у Хилда започна нещо да просветва. Защо вчера брат й беше толкова щастлив? Защо днес така се натъжи, че е взела предплатата? Дали мис Стартън не беше онази танцьорка, за която беше чела в неговия дневник?

Ако беше тя, за Хилда бе лесно обяснимо защо той не бе в състояние да изтръгне образа й от душата си. Но осъзна също, че предплатата е накърнила неговата мъжка гордост. Понечи да каже някоя дума за извинение, но в този момент на външната врата се почука. Хилда отиде да отвори и остави междинната врата открехната.

— Да помага Бог, скъпо дете! Идвам, за да удържа думата си! — каза един мек, изключително благозвучен глас.

— Добре дошла, милостива фройлайн! — отговори Хилда. — Как ме засрамвате с това посещение!

— Засрамвам? О, не, не! Кой е този възрастен, достопочтен хер?

— Моят клет баща.

— За когото ми разказахте? Да не го безпокоим. Нека влезем, моля, в съседната стая, за да не говорим тук при него!

Отвори вратата. Пред нея се откри малка бедна стаичка с легла, покрити с евтина пъстра басма, а на стената се облягаше… Макс — блед като смъртта, със сведени очи.

Погледът на американката просветна, но тя попита със спокоен тон:

— Кой е този хер? Може би ви смутих.

— Това е моят брат Макс Холм, мис Стартън.

Елън се поклони. Макс опита да отвърне на поклона, но не можеше да каже дали е успял да се справи. Очите й се спряха на ръката му. Сякаш трепна. Но в гласа й не пролича нищо, когато попита:

— Наранили ли сте се, хер Холм?

— Не — отговори той.

Вместо него продължи Хилда, която бе схванала цялата ситуация:

— Една по-раншна рана беше неправилно зараснала. Сега мястото е оперирано.

— Не казахте ли, че брат ви е репортер?

— Вчера го казах.

— Трудна професия, нали, хер Холм?

— Действително мога да го потвърдя — отговори той. — Сега също ме зове дългът, така че се виждам принуден да се сбогувам с вас.

Посегна към шапката си. Ако беше видял с какво съчувствие го проследи нейният поглед, може би нямаше да тръгне с горчилката, която изпълваше неговото сърце.

— Изгубен, изгубен! — прошепна на себе си, докато слизаше бавно по стълбите. — Хилда няма представа, каква сърдечна мъка ми причини.

Закрачи по улицата — накъде, беше му безразлично. Не поглеждаше ни наляво, ни надясно, докато едва не се сблъска с един минувач, който му заговори, хващайки го за ръката:

— По дяволите, хер Холм, бленувате ли, или творите?

Той вдигна стреснато поглед.

— Хер комисионален съветник! Простете!

— Противно на мнението ми, вие трябва май да сте били лош репортер. Във върховете на обувките си ли търсите новините?

— Е, не. Всеки човек си има мигове на отнесеност.

— И вие сега имате такъв миг? Върху какво размишлявахте?

— Върху задачата, която ми поставихте.

— Великолепно! Ще я разрешите ли?

— До пълно задоволство!

— Не толкова сангвинично, драги мой!

— Аз никога не се надценявам, хер комисионален съветник. Материалът, който съм събрал, ми гарантира успеха.

— Интересен ли е?

— Нещо много повече!

— Значи изключително интересен?

— Още повече. Той е направо възпламеняващ. Статията ми ще избухне сред обществото като граната.

— Дръжте на думата си! Няма да бъде във ваша вреда! Мога ли да науча нещо още сега?

— Ще ви помоля засега да остана въздържан.

— Ваша воля. Но кога ще получа работата?

— Веднага щом я приключа.

— Хмм! Доста неопределено. Аз си правех сметката още за утрешния брой да получа нещо.

— Невъзможно!

— Защо?

— Не мога да ви предам нещо непълно, а и първо събитията трябва да стигнат до своята зрелост.

— После може би ще е твърде късно за нанасяне удар на този „Резиденцблат“.

— О, не! Ударът ще бъде безпримерен.

— Е, добре, ще ви се доверя. Утре ще посетите спектакъла, нали?

— Да. Още днес ще се снабдя с билет.

— Не е необходимо. Ето ви един паспарту^[2]. Задръжте го. Той ще ви отвори всички врати.

Съветникът продължи пътя си. А Холм прибра пропуска и едва сега се ориентира. Намираше се на „Паластщрасе“.

— Май наистина съм вървял като в сън — промърмори. — Не знам как съм стигнал тук. Но, стой, може би е добре, че съм се озовал в този район. Ако вървя все направо, ще стигна до „Белвю“, където главният клакьор се кани утре „да вдига сватба“ с Леда. Ще взема да се осведомя дали вече си е резервирал квартирата.

Когато минаваше край палата на княз Дьо Бьофур, този тъкмо излезе от портала. Холм свали почтително шапка, а князът отвърна много дружелюбно.

— Как е ръката ви? — попита той. — Появиха ли се болки?

— Не, Ваша светлост. Всичко изглежда добре.

— Това се иска. Разхождате ли се, или сте тръгнали по работа?

— И двете. Разхождам се и размишлявам по работите си.

— И аз възнамерявам да подишам малко зимен въздух. Сега накъде сте се запътили?

— Към „Белвю“.

— Ще ме вземете ли?

Холм бе очарован от идеята да повърви с този мъж и го изрази с думи.

— Без екзалтации, моля — каза князът. — Ние, хората, сме равностойни, доколкото всеки изпълнява своя дълг. Както чух, вашата работа е претърпяла промяна.

— Как? Ваша светлост вече знае?

Князът се подсмихна и отговори:

— Такива неща бързо се разпространяват. Може би ви е дадена някаква пробна задача?

— Нещо подобно. Поне аз бих я нарекъл така.

— Мога ли да науча каква?

— Разбира се! Засяга очаквания утре конкурс между двете балерини. Ваша светлост е имал честта, както вчера чух, да гледа американката?

— Няколко пъти. Тя ще победи.

— Аз съм склонен да се съмнявам в това.

— А аз го твърдя.

— Тя ще си има работа с противници, за които всяко средство е добро, стига да води до целта.

— Въпреки това тя ще победи, макар и не утре.

— Е, ако Ваша светлост го има така предвид, то и аз съм на същото мнение. Но горко на тези интриганти, ако я подкарат през просото! Тогава ще си имат работа с мен!

— Ой, ой! Толкова ли сте страшен?

— Поне се надявам да се боря храбро.

— Ще размахате копие за честта на американката, както предполагам?

— Определено! И когото това копие улучи, е изгубен.

— Тези думи навяват предположение, че вече разполагате с добри оръжия?

— Да, имах щастието да науча неща, които ми дават основание да не се съмнявам в победата. Противниците на нашата мис Елън разкриха слаби места, които вече не подлежат на покриване.

— Мога ли да науча тези уязвими места?

— Първо би следвало да познавате противниците.

— Е, кои са те?

— На първо място хер интендантът на столичния театър.

— Що за човек е той?

— Глупав, горд, самомнителен и същевременно голям поклонник на женската красота.

— Аха! Американката е красива. Той не би следвало в такъв случай да се числи към нейните противници.

— Тя е красива, много красива, това е вярно. Но това е красотата на една Диана. Тя е непорочна, чиста, недокосната. Интендантът е предприел атака и е бил отблъснат по един направо унижаващ начин. Леда, напротив, е откликнала на желанието му.

— При това положение неговата враждебност действително е обяснима. А другите неприятели? Кои са?

— Капелмайсторът, балетмайсторът, шефът на клакьорите и главният редактор на „Резиденцблат“.

— Как е превърнала тези господа в свои врагове?

— По същия начин и по същата причина. От нея са очаквали да си откупи ангажимента с жертви, каквито една почтена жена не може да принесе. Тя е отрязала нескромните искания по своя аристократичен маниер, докато мадмоазел Леда се е отдавала където, както и когато е било поискано. Всички споменати господа са единодушни по отношение ангажирането на Леда.

— Хмм! Може би бъркат в сметките си.

— Аз не съм склонен да подценявам влиянието, което тези мъже притежават.

— Аз също не го правя, но съм гледал мис Стартън и зная, че ще увлече публиката.

— Може би няма да й дадат тази възможност.

— Как възнамеряват да я подхванат тази работа?

— Чрез какви ли не интриги. Петима влиятелни театрални служители имат желание да я провалят. Тези господа оглавяват театралната управа и притежават толкова много средства да постигнат целта си, че нито за миг не им хрумва да се усъмнят в успеха на своите усилия.

— Не мога действително да не ви дам право. Моят интерес към тази изключителна дама е много голям. С най-голямо удоволствие бих я взел под своя закрила, но макар в кръговете на дворцовия театър да съм, така да се каже, en vogue^[3], за съжаление, твърде малко познавам съответните лица и взаимоотношенията, за да мога да разчитам на някакво влияние.

— Може би на мен ще се удаде да го върна тъпкано на тези господа, въпреки че съм само един беден репортер.

— Какво възнамерявате да правите? По какъв начин смятате да се доберете до машинациите им, за да ги покриете с позор? Та нали имате време само до утре за осуетяване на интригите им?

— Не мога да се одързостя да предявявам подобни претенции. Моето действие няма да има предпазен характер, което означава, че нищо не мога да предотвратя. Но мога нещо по-добро, а именно да ударя с боздугана, когато видя утре, че онези са извършили някаква нередност.

— Вие, изглежда, сте убеден, че случаят ще бъде такъв.

— Действително. Те са толкова уверени, че ще провалят американката, че шефът на клакьорите вече е уговорил своя премия.

— С Леда?

— Да.

— В какво се състои тази премия?

— В един любовен час.

— Охо! И го знаете точно?

— От сигурен източник.

— Кога ще се състои този любовен час?

— Утре вечер след представлението.

— Толкова скоро? Къде?

— В „Белвю“.

— Много мило! Това би могло да ви даде възможност да си направите някоя шега.

— Така е! Аз си помислих съвсем същото и не искам да пропусна тази възможност.

— Какво сте намислили?

— Още нищо.

— Тогава мислете.

— Сега по този повод отивам до „Белвю“. Съдържателят е мой много добър познат и със сигурност няма да им издаде шегата.

— Ще дойда с вас.

— Познавате ли съдържателя, Ваша светлост?

— Да. Ако изпитва някакви опасения относно желанието ви, ще съумея да ги разсея.

— Аз искам първо да разбера дали вече знае, че мосю Леон Стодижел утре вечер ще дойде.

— Така ли се казва шефът на клакьорите?

— Да.

— Странно име! Ако човекът е като името, действително ще е някоя странна птица. Да влезем!

Споменатото увеселително заведение беше разположено на едно възвишение извън града, от което се откриваше много приятна гледка към столицата. Оттам и името „Белвю“. Тук имаше ресторант, зала за танци и стаи за гости. Двамата влязоха в ресторанта.

Един келнер ги обслужи. Не бяха седели кой знае колко и съдържателят влезе в салона на ресторанта. Той съгледа двамата посетители и се слиса. Бедният репортер и кръчмарски музикант с княз Дьо Бьофур на една маса — това му бе необяснимо. Макс Холм му даде знак и той се отзова на повикването. Направи пред княза изключително дълбок поклон.

— Имате ли няколко свободни мига? — попита Холм.

— Да, за вас винаги, както знаете.

— Бихте ли седнали за малко при нас?

— При вас? — попита онзи учудено. — Нима господата се познават?

— Да — отговори князът. — Седнете спокойно. Аз също ви умолявам.

— Е, щом Ваша светлост заповядва, ще се подчиня.

Настани се на един стол.

— Познавате ли мосю Стодижел? — попита Холм.

— Шефа на клакьорите?

— Да.

— Познавам го.

— Известна ли ви е също така някоя си мадмоазел Леда?

— Балерината, която утре ще излезе на сцената в „Кралицата на нощта“?

— Същата.

— Слушал съм за нея, но още не съм я виждал.

— Утре, мисля, ще я видите.

— За съжаление, не!

— Наистина ли?

— Много бих искал да посетя това интересно представление, но за жалост трябва да си стоя в заведението. Не мога да пренебрегвам гостите си.

— Не това имах предвид.

— А какво, хер Холм?

— Мислех, че ще видите танцьорката тук.

— Като гост?

— Да.

— Не знам и дума по въпроса! Тук ли смята да дойде?

— Да.

— Това ме радва. Много ми се искаше да я видя. Вероятно ще дойде в следобеда?

— Не, вечерта.

— Но нали тогава трябва да излезе на сцената?

— Имах предвид след представлението.

Съдържателят поклати глава.

— Вие сте репортер, хер Холм — каза той. — Може би знаете някои неща, които за нас са неизвестни. Но утрешното представление вероятно ще свърши едва към единадесет и много ме съмнява, че споменатата дама ще иска после да посети моя толкова усамотен ресторант.

— Хитрец!

— Какво? — попита съдържателят, учуден от тази дума.

— Помолили са ви за дискретност!

— Мен?

— Да. Обещали сте нищо да не издавате.

— Не знам какво искате да кажете!

— Я стига! Не се преструвайте!

— Но, хер Холм, давам ви честната си дума, че нямам и понятие за някакво си идване на тази Леда!

— Наистина ли?

— Кълна се в честта си.

— И за мосю Леон Стодижел също не знаете нищо?

— Нито дума! С него пък каква е работата?

— Той също ще дойде.

— С Леда?

— Да.

— Ахаа! Мътните да го вземат!

Съдържателят щракна пръсти и тихо подсвирна.

— Е, сега навярно си спомнихте? — попита Холм.

— Хмм! Не зная дали едното има връзка с другото.

— Кое?

— Не бива да говоря по този въпрос.

— Да не би да сте положили свещена клетва, че ще мълчите?

— Това наистина, не.

— Е, в такъв случай няма да изгубите отвъдното си блаженство, ако ни подхвърлите един малък намек за онова, което си мислите в момента.

— Аз действително бях уведомен за едно посещение.

— За двама души?

— Да.

— Един хер и една дама?

— Да.

— За кога?

— За вечерта между единайсет и дванайсет часа.

— Кой направи резервацията?

— Един непознат мъж. Беше поръчал изискана супе^[4].

— В отделна стая?

— Да.

— Щом не е било споменато никакво име, вие, така да се каже, поемате известен риск.

— В какъв смисъл?

— Една такава супе струва пари.

— Не е евтина, наистина.

— Вие ще се подготвите за двама души. Но какво ще стане, ако не дойдат?

— О, аз се застраховах!

— По какъв начин?

— Поисках гаранция.

— Дадоха ли ви я?

— Мъжът, който направи поръчката, ми предаде двайсет гулдена.

— Това е нещо друго.

— Значи вие мислите, че това ще бъдат Стодижел и Леда?

— Да.

— Хм! И аз си помислих нещо подобно. Работата беше много тайнствена, тъй като те не искаха да бъдат разпознати.

— Но вие все пак ще ги видите!

— Не.

— Не разбирам.

— Беше ми казано да не се учудвам, ако дамата и господинът носят маски на лицата. Щели веднага да се отправят към стаята си и желаели да бъдат обслужени от мен. След супето трябвало да се оттегля. Двайсетте гулдена били за моя гаранция. Изцяло от само себе си се разбира, че не бе поискана супе за такава цена.

— Значи тоя мосю Стодижел иска и той веднъж да се покаже ларж. Бихте ли ми оказали една услуга?

— Каква?

— Бих желал да подслушам двамата.

— Искането не е ли прекалено голямо?

— Според мен не.

— Аз трябва да съблюдавам интересите на гостите си.

— Аз също съм ваш гост.

— Но изисквате злоупотреба с доверието.

— Вие да не би да се ползвате с доверието на тези двамата, за които дори не знаете кои са?

— Хмм!

— Няма ли и за вас да бъде по-добре, ако ги подслушам? Кой знае какво кроят! Може би тази супе е само претекст. Освен това знаете, че на нас репортерите трябва да се гледа горе-долу като на полицаи.

— Зная много добре, че се ползвате с уважение в полицията.

— Ами ако точно в този случай имам крайно належаща причина да знам кои са тези двамата и какво си говорят?

— Ех, само да знаех, че няма да научат нищо за подслушването.

— Ваша работа е да се погрижите за това.

— От вас няма да излезе?

— Не.

— Е, добре, ще изпълня желанието ви. Елате, моля, после с мен до стаята, в която двамата ще се хранят. Ако познавате помещението, ще ви бъде по-лесно да кажете как да уредим нещата.