Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg


Глава 1
Една кралица на балета

Главният редактор на „Резиденцблат“ седеше пред бюрото си. Не създаваше впечатление, че е зает, тъй като дялкаше замислено, или по-скоро разсеяно, трески от новата си линия. В един момент влезе слугата на редакцията.

— Какво има пак? — сопна се господарят.

— Нещо изискано! — отвърна дребният, подвижен човечец.

— Наистина ли?

— Направо като от кутия извадена!

— Коя?

— Мадмоазел Леда.

При произнасянето на това име редакторът скочи от стола.

— Мадмоазел Леда! Танцьорката? Я ме огледайте? В ред ли е костюмът ми?

Дребосъкът огледа височайшия си повелител от главата до петите и отговори:

— Безупречен, хер доктор.

— Пуснете тогава дамата да влезе!

Той зае важна поза в очакване на танцьорката, която в следващия миг влезе и се поклони с неподражаема грация.

Неговото набито око опипа фигурата й, което тя издържа със спокойна усмивка.

После прозвуча мек, гальовен глас:

— Е, харесвам ли ви, хер доктор?

Той едва не се стъписа от този въпрос на дама, която за първи път виждаше, но отговори бързо:

— Вие сте неоценима, мадмоазел!

Тя беше свалила вън коженото си палто и стоеше пред него с дълбоко деколтирана копринена рокля, която позволяваше да се видят също добре развитите ръце.

— Това ме радва, понеже ние ще трябва да станем приятели! — призна тя.

Той се усмихна закачливо и попита:

— Толкова ли е сигурно, че ще станем приятели?

— Да, защото аз ще положа всички усилия да спечеля.

— Много мило от ваша страна!

— Значи ми пожелавате успех?

— Колкото искате. Заповядайте, седнете!

Той също си пожела успех. Ето защо я притегли до себе си на софата и улови ръката й. Каза си, че танцьорката е все още много красива, наистина, но вече не така млада. Беше склонна към пълнеене, което не можеше да е от предимство за нейното изкуство.

Тя въздъхна дълбоко, когато той поднесе ръката й към устните си, и после каза:

— Хер доктор, знаете ли какво означава да си непозната в чужда страна?

— О, много, много добре!

— Ето, така се чувствам аз. Трябва да гастролирам тук, да изляза на сцената с една съперница и една от двете ни ще заеме после вакантното място. Аз в моето изкуство съм си като у дома, но тук съм неизвестна. Нуждая се от подкрепа, от водач… и… вие, естествено, сте първият, на когото се представям.

Изигра майсторски изчервяване и сведе свенливо поглед към земята.

— Мадмоазел, вие се нуждаете от водач и идвате при мен. Това означава… е, какво означава това?

— Че бих желала да ви се поверя. Вие сте най-забележителната литературна и журналистическа сила в страната. Когото поддържате, заема сигурно положение, а когото оставите да падне, никога не се издига. Иска ми се да стана ваша приятелка!

Той се почувства увлечен, поне за момента. Не отговори веднага, поради което тя прибави след известна пауза, разтваряйки копнеещо очи.

— Бихте ли могли да ме оставите да падна?

— Значи желаете да ви държа?

Очите му започнаха жадно да искрят.

— От все сърце!

— Само в моите рецензии или и така? — Обви ръка около талията й.

— И така, по всякакъв възможен начин.

— В такъв случай действително няма да ви оставя да паднете. Вие сте ангел!

Притисна я към себе си и се осмели да прилепи уста към устните й. Тя го допусна дълго, дълго. Започнаха тихи милувки и шептене. После тя се надигна.

— Значи мога да разчитам на вас?

— Напълно!

— А другата?

— Ще претърпи неуспех.

— Имайте предвид, още вдругиден! И аз ще победя, защото съм уверена във вашата помощ. Ще ме посещавате ли често, когато се устроя тук?

— Съмнявате ли се, сладка Леда?

— Не, това ми е утехата, понеже сега се налага да ви напусна. Адио, хер доктор!

— Адио!

Той я прегърна и целуна още веднъж, след което тя си тръгна. Редакторът леко си кимна.

— Попрезряла външност, която в първия миг заслепява и сгорещява, но после все повече и повече охлажда. Хмм! Все пак съм любопитен що за създание е нейната съперница. Тя при всички случаи ще ми се представи.

В края на работния ден той напусна кабинета си. Докато вървеше през партера на сградата, където се помещаваха бюрата за приемане на реклами, забеляза една дама да разговаря с един от служителите. Очите му се приковаха във великолепната фигура, облечена в семпъл тоалет. Чу дълбокия, сонорен тембър на нейния глас и очарователния чуждестранен акцент. Беше красива, елегантна, крачетата и ръцете й бяха оформени с възхитително изящество.

Сега тя се обърна. Той съзря съвършено очертан бюст, който би засрамил и Таис[1].

Нещо пламна у него. Кое беше това великолепно, божествено създание?

Беше пристъпил до една от окачените притурки уж да чете, ала в действителност тайно попиваше пленителната картина. Ето, че тя си тръгна. Вече беше при вратата, когато явно се сети още нещо. Поиска да се върне при служителя, но тогава го съгледа и спря пред него, за да го попита с мелодичния си глас:

— Извинете, майн хер! Вие от персонала на вестника ли сте?

— Да, майн фройлайн.

— Къде се намира редакцията?

— Един етаж по-нагоре.

— По кое време може да се говори с хер главния редактор?

— За вас по всяко време!

Тя понечи гневно да се изчерви, но го сведе в крайна сметка до презрително свиване на раменете. После каза:

— Имам предвид дали сега бих могла да разговарям с този хер!

— Да, веднага!

— Благодаря!

Тя се отправи към стълбището, изкачи го и намери по табелата необходимата врата. След леко почукване влезе в малката чакалня. Дребният слуга все още бе тук.

— Хер главният редактор? — попита тя.

— Вече си тръгна — отговори той, поглъщайки я с малките си сластни очи.

— Беше ми категорично заявено, че все още мога да говоря с него.

— Кой ви го каза?

— Един хер със златни очила, сив костюм и широкопола черна филцова шапка.

Слугата разбра, че става въпрос за неговия господар. Той го познаваше като ентусиазиран почитател на женската красота и заподозря каква е работата.

— Наистина ли? — попита. — В такъв случай веднага ще уведомя хер доктора. Влезте, моля, тук, милостива фройлайн!

— Предайте му тази визитна картичка!

Тя влезе в редакционната стая, а слугата тръгна да търси с визитката в ръка своя господар. Не се наложи да отива далеч, тъй като той тъкмо се появи на вратата.

— По дяволите, хер доктор, ама че е фина! Такава още не съм виждал!

— Дръж си устата! Картичката!

На нея бе изписано името Елън Стартън.

— Всички дяволи! — изликува шефът полугласно. — Другата танцьорка! Тази е слънце, а онази — блуждаещ огън. Тази е роза, а онази — магарешки трън! Бързо вътре при нея!

Свали си шапката, влезе и се поклони. Тя стана от креслото, на което се бе настанила, и каза, без да отвърне на поздрава:

— Попитах за хер редактора.

— Аз съм, мис Елън!

Сега по лицето й се появи сдържаната преди малко гневна червенина.

— Майн хер — заговори, — човек обикновено се обръща към непознати дами с малкото им име, когато те още ходят на училище!

Той пребледня. Беше отишъл твърде далеч, наистина, но пък и още никой не му бе казвал подобно нещо.

— Майн фройлайн! — кипна той.

— Майн хер — отговори тя с дълбок, бляскав, ироничен поклон, — сега ние се познаваме. Мога да си вървя!

И без да го удостои дори с един поглед, напусна стаята.

На другото утро в редакционната част на неговия вестник под рубриката „Театър“ можеше да се прочете следното:

„След като несравнимата артистка от нашия балет се оттегли от очите на своите обожатели поради женитбата си с известния принц, ръководството на театъра прие за запълването на болезнено почувствалото се овакантено място конкуренцията на две дами, които обикновено биват причислявани към първите звезди. Що се отнася до мадмоазел Леда, тази оценка е вярна. Да се каже една дума против нейните недостижими през цялото време успехи, би било престъпление спрямо изкуството. Но другата танцьорка — според мълвата се казвала Елън Стартън — едва ли знае как е стигнала до направо неизразимата чест да се кандидатира за нашата сцена, и то в конкурс срещу мадмоазел Леда.

Хората не знаят какво да кажат. Тази така наречена Стартън никога не се е явявала публично, освен на няколко сцени на пътуваща театрална трупа от съмнително естество в американската горска пустош, където била освиркана от индианците. Говори се, че веднъж я видели в Мисури и може би два пъти в Охайо.

Тогава тя изпълнила няколко движения, които наричала танц, но те със съжаление много точно наподобявали манипулациите, извършвани от някоя селска ратайкиня при буталката за масло.

Следователно мадмоазел Леда няма защо да се опасява за своята съперница.

Но в интерес на нашата сцена е желателно за мястото на една звезда да не бъде допускана кандидатурата на персона, която човек дори при давлението на крайна учтивост може да нарече само дилетантка. А в случая, изглежда, не може да се говори и за дилетантство…“

Още в най-ранния час, когато главният редактор изобщо можеше да приема, му бе доложено за мадмоазел Леда. С влизането си тя полетя към него, сграбчи двете му ръце и заговори с екзалтиран тон:

— Отлично! Даже ненадминато! Справихте се несравнимо. Ето защо веднага ще ви възнаградя, мой скъпи, мили, чудесни хер докторе!

Остави ръцете му да се плъзнат по нейните, обгърна врата му и го целуна. Той допусна милувката, но направи малко изненадана физиономия, поклати глава и попита:

— Отлично съм се справил? Даже ненадминато? С какво?

— Е, с критиката си за Стартън.

— А, да, да! Е, просто съм казал истината. Не беше необходима някаква прозорливост и духовитост, така че нямам никаква заслуга.

— Истината? — попита тя, усмихвайки се съучастнически. — Действително ли сте били погрешно информиран?

— Как така?

— Да отидем на софата!

Тя го притегли до себе си на меката тапицерия. Той обгърна с ръка пищната й фигура и попита:

— Та защо мислите, че съм погрешно осведомен?

— Стартън е отлична танцьорка.

— Но тогава би трябвало да знаете, че тя…

— Че тя танцува отлично? Да, действително го знам.

— Казват, че танцувала не толкова за доходите, колкото под порива на своя гений към това изкуство.

— Чух.

— Била много богата, така че в действителност не й се налагало да се занимава с балет.

— И това ми е известно.

— Но, хер доктор…!

— Какво има? Правите много удивена физиономия!

— Е, след като знаете всичко това, как можете да поместите тогава подобна статия в днешния брой?

— Не отгатвате ли?

— Не.

— Поместих я за ваше удоволствие.

— Наистина ли? Вярно ли?

— Гарантирано!

— В такъв случай действително ви дължа най-голямата благодарност, която може да има!

— Мога ли да я приема тази благодарност?

— Не знам от какъв източник.

— О, от тези красиви сладки устни. Елате!

Той я привлече към себе си и я целуна повторно по устата. Тя се поддаде за няколко мига на тази нежност, после се отскубна, заплаши го с пръст и каза:

— Хер доктор, карате ме да се смущавам!

— Съмнявам се в това!

— О, напротив!

— Бих желал да знам причината.

— Вие сте… женен!

— Аз? Аха, вие сте разпитвали за мен?

— Не.

— Как можете тогава да твърдите, че съм женен?

— Предполагам го.

— Аа, така, така! Това нещастие ли би било?

— Нещастие едва ли. Но трябва да внимавам с вас!

— Защо?

— Можете да станете опасен за мен.

При тези думи тя се отдръпна от него.

— Олеле! — ухили се той. — Аз — опасен за вас! Не съм някой хлапак, а Адонис не съм бил дори през своето юношество.

— Тогава навярно не знаете, че духът импонира на една образована дама повече от фигурата?

— Това означава ли, че ме намирате за духовно богат?

— Естествено!

— Мила малка лъжкиня! Елате насам! Това непременно трябва да бъде наказано с целувка!

Протегна ръка към него. Тя обаче се предпази и каза сдържано:

— Не, стига с тия целувки! Вие не бива да нарушавате съпружеските си задължения!

— Я зарежете това! Не мисля, че сте толкова загрижена за тези неща.

— О, една танцьорка също може да има съвест!

— Но много еластична!

— Лъжете се. Жена ви млада ли е?

— Не.

— Красива?

— Още по-малко!

— Но заслужава обич?

— Това пък най-малко от всичко!

— В такъв случай ви съжалявам и ви извинявам.

— Сърдечни благодарности! Щом ме извинявате, да смея ли да се надявам, че очаквате от мен едно нуждаещо се от любов сърце!

— Защо не?

— Е, любовта иска да намери ответ. Трябва ли напразно да копнея за една целувка от ваша страна?

— Не. Ето ръката ми!

— Целуване на ръка? Хмм! С това би се задоволил само някой кочияш, който е щастлив, когато неговата милостива господарка му позволи по Нова година да целуне ръкавицата й.

— Е, добре. Ето тогава!

— Бузата? Вие сте една много мила палавница. Наистина ще трябва да ви накажа за този присмех.

Придърпа я към себе си и тя позволи това да се случи. Започнаха да си разменят целувки, докато дамата го сметна за достатъчно.

— Значи за мое удоволствие съставихте днешната статия — поде тя отново. — Следователно заставате на моя страна?

— Телом и духом!

— И ще останете верен?

— До смъртта си!

— Е, положете тогава войнишка клетва! Повтаряйте дословно! Заклевам се…

— Заклевам се…

— В моята чест…

— В моята чест…

— Че те обявявам за мое божество и…

— Че те обявявам за един малък сатана, на когото ще принадлежа изцяло!

— Погрешно! Но нека го оставим в тази форма! Ние следователно сме съюзници и можем да проведем военен съвет.

— Военен съвет? За какво?

— Е, ясно ви е все пак, че в най-близко време ще се намираме на бойната пътека!

— Не. Признавам, че си нямам никаква представа!

— Наистина ли? И все пак не е трудно да се помисли, че тази американка Елън Стартън ще изрови бойната томахавка и боуи найфа[2], за да си отмъсти за днешната ви публикация.

— Е, няма незабавно да ме скалпира, я!

— Това не, но ще даде официален отговор. Сигурно е.

— Ще постъпи глупаво. Журналистите създават общественото мнение. Който враждува с нас, е свършен.

— Да, вие сте господарите на духовния свят! Но под секрет казано, скъпи ми докторе… американката представи ли ви се?

— Не.

— Наистина ли не? Наистина?

— Не, казвам ви!

— Хм! Аз си помислих…

— Какво си помислихте?

— Ще ви призная искрено, но имах към вас известно подозрение.

— Мога ли да се осведомя за естеството и причината на това подозрение, моя красива недоверчивке?

— Разбира се! Говори се, че Елън Стартън била изключително добродетелна.

— Навярно само на вид!

— О, не! Тази добродетелност била истинската й природа.

— Не вярвам в това. Предвзетото благонравие все още не е добродетел.

— Може и така да е. Тази американка притежавала наистина омайваща, увличаща красота.

— Хич не ме засяга!

— Наистина ли? Аз си помислих, че ви се е представила, вие сте се увлекли от нейната красота, но тя…

— Какво?

— Ви е отрязала квитанциите.

— Ама че фантазия имате!

— Е, само така си помислих и с това си обясних остротата на днешната ви статия.

— Действително едно много неоснователно предположение!

— Наистина ли?

— Мога да се закълна.

— Че не е била при вас?

— Да.

— Не мога да я проумея тази непредпазлива кикимора. Тя първа би трябвало да ви обърне внимание върху себе си.

— Ха, какво ми влиза тя в работата! Но знаете ли, че с вашето подозрение ме оскърбихте?

— Съжалявам. Простете!

— Аз прощавам само след предшестващо изкупление на греховете.

— Какво изкупление изисквате?

— Десет целувки!

— Ето ги!

Те се прегърнаха. Точно когато най-интимно разменяха целувките си, вратата се отвори и влезе дребният разсилен.

— Дявол да го вземе! Извинявайте! — избърбори той стреснато и понечи незабавно да се измъкне.

Но по лукавия, доволен израз на лицето му можеше да се предположи, че това внезапно нахълтване е било предприето напълно преднамерено.

Главният редактор беше скочил чевръсто, но все пак твърде късно. Лицето му пламтеше от гняв.

— Какво искаш? — попита.

Слугата беше вече отворил вратата за излизане. Сега се обърна и доложи:

— Хер Холм помоли да предам за него.

— Толкова ли е спешно?

— Не знам.

— Нека почака!

Слугата се отдалечи. Редакторът се намираше във видимо смущение.

— Ще го разкарам тоя тип — заяви той.

— Защо? — попита тя учудено.

Ако се съдеше по физиономията й, като че й бе приятно, че е била изненадана в този тет-а-тет.

— За какъв дявол трябваше да влиза!

— Воден от своя дълг, драги ми докторе!

— Глупости! Просто е любопитен.

— Едва ли! Ако по мое застъпничество му пуснете нещичко, можете повече да не мислите за тая работа. Тези канцеларски плъхове са истински автомати. И ако по изключение някой път нещо забележат, то след пет минути вече са го забравили. А сега трябва да си тръгвам. Шест целувки вече получихте. Какво ще правим с останалите четири?

Той беше принуден да се засмее.

— Ще ги запазим за следващия път!

— Добре. Тогава ще бъдете по-деликатен. Да кажа ли вън, че този хер Холм може да влезе?

— Да, моля!

Тя си тръгна. При слугата в чакалнята стоеше един млад мъж с висока, приятна фигура. Чертите му бяха интелигентни, но с изстрадал вид, а черният костюм сигурно преди много време бе напуснал ателието на шивача.

— Можете да влезете! — каза дамата.

Той се поклони благодарствено и се подчини. Когато бе дръпнал вратата след себе си, танцьорката извади от джоба си златна монета, тикна я в ръката на разсилния и попита полугласно:

— От колко време служите на доктора?

— Близо десет години.

— Естествено, сте му верен?

— Изключително много!

— И сте също дискретен?

— Напълно. А пък и за жалост съм си доста късогледичък.

— Това ме радва. Познавате ли Елън Стартън?

— Да.

— Значи вече сте виждали дамата?

— Разбира се.

— Идва ли тя тук?

— Вчера.

— Преди или след мен?

— След вас. Докторът вече си тръгваше, но заради нея се върна.

— Колко дълго остана тя при него?

— Няма и минута.

— Не лъжете ли?

— Това е истината! — врече се онзи, слагайки ръка върху сърцето си.

— Тогава едва ли е за вярване!

— Защо?

— Защото била много красива!

— Страшно! Дори на мен направи впечатление, въпреки късогледството ми — изкиска се той.

— А вашият господар е поклонник на красотата!

— Да, но само когато това поклонничество не му коства нищо. Той е ужасно свадлив.

— Та аз не мога да повярвам, че при нейната красота и неговото благоразположение вчерашният разговор е траял само една минута.

— Нито дори цяла минута.

— Необяснимо!

Тогава той пристъпи по-близо до нея и прошепна:

— Трябва нещо да се е случило.

— Как така?

— Тя си тръгна, и то как!

— Как?

— Приблизително както в театъра, когато някоя красавица не желае да има един мъж и си заминава с презрително-подигравателна усмивка.

— Аха, така значи! А докторът?

— Беше бесен.

— Наистина ли?

— Беше пребледнял от гняв. Както казах, нещо трябва да се е случило.

— Хмм! Бих желала да знам какво!

— Е, не е трудно да си го представи човек.

— Така ли мислите?

— Определено.

— Е, и какво?

Дребосъкът смигна, сви длани като говорителна тръба пред устата си и прошепна:

— Тя не обича целувките като вас!

— Издайник! — укори го дамата с леко, закачливо шляпване. — Но онези двамата там вътре станаха много шумни. Кой е другият мъж?

— Хер Холм е репортер.

— Аха! Ако нещата продължат така, той сигурно ще изхвърчи. Така че ще си вървя. Но, пст!

Тя сложи предупредително пръст на устата.

— Пст! — повтори слугата, като изигра същата пантомима и кимна с разбиране.

— Нито дума! Той не бива да научи, че съм разговаряла с вас!

— Нито сричка! Аз съм не само късоглед, но и ням!

А когато вратата се затвори след нея, продължи:

— Ама че история с тия целувки. Оня там ги получава с дузини, а нашего брата дори не бива да зяпа. Благата на тоя свят са твърде несправедливо разпределени!

А тя си мислеше, докато слизаше по стълбите:

„Значи той все пак ме излъга. Моето предположение е било съвсем правилно. Тя е била тук. Отрязала го е. За мен това е добре. Сигурно и при другите е била така сдържана. При това положение е изгубена!“

Правилно бе чула преди малко. В стаята на редактора бе станало твърде оживено.

Главният редактор беше много ядосан, дето бе така изненадан от своя слуга, и при влизането на репортера се намираше в лошо настроение.

— Какво искате? — обърна се той грубо към него.

Младият мъж никога не бе намирал вежливо отношение или симпатия от негова страна, но такъв тон все още не бе чувал. Ето защо вдигна глава учудено.

— Какво искате, попитах!

По лицето на репортера плъзна лека усмивка, но той все пак отговори учтиво:

— Най-напред исках да поздравя, хер доктор. Добро утро!

Това като че ли не бе подходящото средство да разсее лошото настроение на редактора.

— Какво означава тая работа? — каза той. — Сега за трети път ви питам какво искате!

— Бих желал да отправя едно запитване.

— Запитване? Мислех, че ми носите някаква новина!

— Засега още не.

— Е, заради някакво си запитване не е необходимо да ме безпокоите още в предобеда.

— Извинете! Не ми е известно да съм дал повод за раздразнението ви. А и, строго погледнато, това, което ме води при вас, е действително новина.

— Хайде, изплюйте камъчето!

— Имам предвид статията относно американската танцьорка.

— Аха! И каква е работата с нея?

— Тя от вас лично ли е написана?

— Да.

— По чия информация?

— Какво ви интересува това? Тук аз съм този, който пита. Какво ви засяга тази статия?

— Тя съдържа неистина.

— Тук май се лъжете!

— О, не! Източникът, от който сте почерпили сведенията, е доста неясен.

— Позволявате си да ме поучавате с даскалски тон!

— Това и през ум не ми минава. Но ви препоръчвам да подадете ръка на дамата с едно опровержение, което да излезе утре.

Веждите на редактора се свиха заплашително.

— Я гледай! — кипна той. — Опровержение, а?

— Да.

— Което да се появи утре?

— Да.

— Много мило, страшно мило! Струва ми се, вие се смятате за този, който има право да се разпорежда тук!

— Съвсем не. Но честта на нашия вестник изисква такова опровержение.

— По този въпрос вие изобщо нямате думата. Аз съм човекът, който трябва да брани тази чест. А и какво ли изобщо разбирате от чест на журналист! Вие сте репортер и за всяка използваема новина ви се плащат петдесет кройцера. Между редактор и репортер, между мен и вас има разлика оттук до небето, но това вие като че ли не го осъзнавате.

— О, моля! Никой по-добре от мен не може да съзнава каква морална разлика съществува между нас двамата. А дали и по отношение интелигентността, това тепърва би трябвало да се провери.

Редакторът отстъпи една крачка назад, опря ръка на бюрото и изруга с мятащи искри очи:

— Всички дяволи! Какво означава това?

— Това означава, че като репортер стоя под вас, но като човек — със сигурност не. Може би по-добре от вас знам как стоят нещата с честта на един вестник.

— Това… това… това… си позволявате с мен! — избухна редакторът.

— Действително.

— С мен, главния редактор, доктор по философия!

— Тези две титли не са в състояние да ме впечатлят. Аз също като вас съм доктор на този факултет.

— Вие? Вие? — зяпна от удивление редакторът.

— Да, аз.

— Вие — доктор по философия? Ха-ха-ха!

— Свободен сте да се хилите или да ревете, изцяло по ваше желание!

— Доктор Холм! Хер репортер доктор Холм! Действително звучи класически! Но каква цел преследва тази комедия?

— Това не е комедия. Вие ме посрещате по начин, който ме озадачава, още повече че не ми е известно да съм ви дал някакъв повод. Позовавате се на титлата си и аз ви съобщавам, че съм защитил същата, за да ви докажа, че поне по образование съм на едно ниво с вас.

— Аз пък ви смятам за болен и поради това ще се отнасям към вас със спокойната, хладна обективност на лекаря, доктор Холм.

Той сложи двойно ударение върху думата „доктор“. Холм не обърна внимание на иронията и отговори:

— Тази обективност за мен ще бъде добре дошла. Преди малко ми се сторихте крайно субективен.

— Хер Холм! Да приема ли, че тези думи съдържат някакъв намек?

— Не. За тази цел нямам необходимия недостиг на добри маниери.

— А и не бих ви посъветвал. И така, как стана, че днес говорите по различен начин от обикновено?

— На първо място, понеже още с влизането гневно ме нахокахте, и после, защото съм ядосан от днешната статия.

— Нямате никаква причина да се ядосвате. Онова, което пиша, мога да си го позволя, то е истината.

— Не е истината. Мис Стартън е направена за смях по начин, който предизвиква възмущението на всеки културен човек.

— Значи мен не ме причислявате към културните?

— За да отговоря на въпроса ви, трябва по-напред да знам дали изобщо сте почерпили сведенията от някакъв източник, или тези лъжи са се пръкнали от собствената ви фантазия. Талантът на мис Стартън се извисява над всяко съмнение. Тя никога не е била наричана с друго име, освен Кралицата на балета.

— Естествено, само подигравателно!

— Не. В качеството си на редактор би трябвало да сте запознат и със събитията от другата страна на океана. Би следвало да сте чели каква еуфория предизвиква всяка поява на тази дама. Тя била наричана направо метеор.

— Не знам и дума по въпроса!

— За най-голямо удивление. Моля за разрешение да ви предоставя на ръка източниците, от които можете по-добре да се информирате.

Бръкна в джоба и извади един пакет, който подаде на редактора. Онзи обаче го отхвърли с две ръце и каза:

— Благодаря, благодаря! Моята преценка за тази танцьорка е произнесена. Казал съм само истината и съм длъжен да я отстоявам!

— Но аз мога да ви докажа, че са ви осведомили съвсем погрешно!

— Това не е вярно. И не казвайте повече думица по тази работа, която аз считам за уредена!

Извърна се и го освободи с жест. Въпреки това Холм остана и отбеляза:

— Тя още не е уредена, хер доктор. Ако вие не желаете да публикувате опровержение на днешната лъжлива статия, аз ще го изискам.

— Ще го изискате? — извика другият гневно.

— Да.

— Вие се смятате за човека, способен да го направи?

— Да, аз!

— Ама, разбира се! Доктор Холм! Ха-ха-ха!

— Подигравайте се! Но аз ви предупреждавам!

— Вие — мен? Хубаво! Разбирате, че сте освободен от ангажиментите си към нас. Такъв репортер не ми е необходим. Търсете си хляба на друго място!

— Ще го намеря.

— Охо! Кой плаща така добре като мен? Другаде ще получавате трийсет кройцера за новина. При всички случаи ще трябва още повече да залягате на цигулката.

Холм пребледня.

— На цигулката? — повтори неволно.

— Да — присмя се редакторът. — Или може би си мислите, че не знам за свиренето ви в най-подозрителните танцувални зали на столицата пред утайката на обществото? Пфу, да го вземат дяволите!

Пребледнялото преди малко лице на Холм отново се зачерви.

— Хер доктор! — извика той заплашително.

— Охо! Я не ми излизайте с тоя тон! Един репортер, който наред с това е един най-обикновен кръчмарски музикант, има дързостта да претендира за докторска титла. Това е повече от смешно, това е налудничаво!

Беше изпаднал в истинска ярост. Холм бе запазил спокойствието си. Сега каза с усмивка на самоувереност и превъзходство:

— Вашите изблици преливат от оскърбления към мен. Какво ще стане, ако ви извикам на дуел?

— Вие? Мен? Чиста дивотия! Да не би пък да си въобразявате, че сте лице, достойно да отиде на дуел?

— Я стига! Мога да ви тикна дипломата си пред очите!

— И хиляда дипломи да измъкнете, пак бих изхвърлил през вратата секунданта, който ще ми пратите! Хубаво си отбележете това!

— Добре, ще се съобразя с вас.

— Което означава?

— Щом се страхувате от боравенето с хладно оръжие, ще избера такова, което няма да нарани толкова драгоценното ви тяло — перото.

— Перото? Човече! Направо е смешно, че се ядосах. Работата всъщност е само забавна или по-скоро трагикомична. Вие будите съжаление у мен. Вървете си, драги. Легнете си в кревата и се наспете. Може би тогава приливът на кръв в главата ще улегне. Но преди всичко не допускайте през ум да ви минава да се мяркате пред мен. В този случай няма да ми остава нищо друго, освен да наредя да ви изхвърлят!

— Хубаво. Ще се подчиня на това разпореждане от устата на един бог. Адио, хер доктор!

— Адио, хер кръчмарски музикант!

Репортерът кимна дружески на слугата, когато мина през чакалнята. Долу пред пътната врата спря замислено.

— Лоша, лоша работа! — промърмори на себе си. — Загубвам част от толкова необходимите приходи. Как ще се справя сега? Но какво ли съм се запитал за глада и мизерията, когато се касае да взема божествената под закрила! Тя трябва да е вече пристигнала. Къде ли може да е отседнала? Ще се осведомя!

Бележки

[1] Таис — легендарна гръцка хетера — б.нем.изд.

[2] Боуи найф (ам. bowie-knife) — дълъг нож с двуостър връх — б.пр.