Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg


Глава 4
Доктор Холм

След като напусна жилището на балетмайстора, Елън Стартън каза на младата шивачка Хилда:

— Ще ми разкажете какво се случи там горе. Но по-напред ще ви помоля за вашето име.

— Казвам се Хилда Холм.

— Холм?

Тя се вгледа изпитателно в лицето на своята придружителка. После попита:

— Имате ли родители?

— Само баща.

— А братя и сестри?

— Двама братя.

— Те какви са?

— Единият е гимназист, другият сега е репортер.

— Сега, казвате? Нещо друго ли е бил по-рано?

— Ех, да! Беше професионален оркестрант.

В очите на американката нещо проблесна. Тя попита:

— Кой беше любимият му инструмент?

— Виолината. Той е изнасял концерти дори в Америка.

„Така си и помислих! — прозвуча в сърцето на Елън. — Тази поразителна прилика веднага привлече вниманието ми.“

А гласно каза:

— Имате ли време да ме придружите за някоя и друга минута до жилището ми?

— То далеч ли е?

— О, никак! Само по път ще се забавя за няколко мига.

— В такъв случай ще мога да дойда.

— Хайде тогава. Ще вземем файтон.

Качиха се, но много скоро танцьорката слезе. Беше се осведомила за жилището на балетмайстора и бе наредила на кочияша да спре там. Той получи заповед да чака, а Хилда остана седнала. Елън се отправи към оркестровия диригент.

Той се занимаваше със своята работа както преди, когато го бе посетила Леда. Първо се престори, че изобщо не е забелязал дамата. Сетне се надигна бавно от стола и попита:

— Какво желаете?

— Надявам се, че са ви предали визитката ми!

— Действително!

— При това положение предполагам, че се досещате за какво идвам при вас.

— Нямам си понятие!

Около устните й заигра снизходителна усмивка, когато попита:

— Да се надяваме, името ми не ви е непознато, хер капелмайстор?

— Споменаха ми го.

— Навярно по отношение столичната сцена?

— Действително!

— Знаете ли, че ще се явявам на конкурс?

— Чух нещо.

— Чули сте нещо? Хер капелмайстор, това звучи така, сякаш става дума за събитие, което изобщо не засяга вашата област, нито пък се очаква в близките дни!

— О, аз не отдавам голямо значение на такива неща.

— А, тъй, тъй! При това положение не мога да допусна да прекъснете заради мен работата си, която при всички случаи е по-важна отколкото визитата на една балерина.

Направи поклон, за да си тръгне.

— Моля ви, мис! — каза оня бързо. — Преди това още няколко думи. Познавате ли Леда?

— Не.

— Но сте чували и чели за нея?

— Много малко.

— Тя е едно изключително явление.

— Възможно.

— Аха, вие я подценявате!

— Нито я подценявам, нито я надценявам.

— Така, така! Как възнамерявате да аранжирате представленията си тук?

— Какво искате да кажете с това?

— Е, ами спогодбата ви с мен!

— Каква спогодба бих могла да сключвам с вас?

— Не знаете ли?

— Мисля, моята работа е балетът, а вашата — съпроводът. Какво повече?

— Аа! Повече нищо?

— За нищо друго не се сещам!

— Хмм! Излизали ли сте на сцената от тази страна на океана?

— Не.

— Отвъд няма ли така наречената оркестрова тантиема?

— Какво означава това?

— Не знаете ли? Е, значи отвъд го няма. Адио, мис!

Седна бързо, без да се интересува повече от нея. По нейното красиво лице се появи израз на разбиране. Попита с лека усмивка:

— Мога ли да разгадая какво разбирате под „оркестрова тантиема“?

— Няма да успеете — подметна онзи студено.

— О, много добре зная какво трябва да се разбира под оркестър и тантиема. Така че едва ли ще ми бъде трудно да дефинирам израза. Има се предвид тантиема, отнасяща се до оркестъра.

Мъжът тутакси се надигна пак от мястото си. У него се събуди надежда, че тази танцьорка може би ще му предложи повече от Леда.

— Точно така — отговори той.

— При това положение може да се има предвид както тантиема, която оркестърът трябва да плаща, така и такава, която трябва на него да бъде изплащана.

— Изцяло от само себе си се разбира, че само последното може да е случаят.

— И така, оркестърът получава тантиема. От кого?

— От артиста или артистката.

— И на кого бива връчвана?

— На диригента, естествено.

— Значи на вас? Бива ли разпределяна между състава?

— Според съответното споразумение.

— Предполагам, че мадмоазел Леда се е съгласила с плащането на такава тантиема?

— Действително!

— Колко е висока тя?

— Това тепърва ще бъде уговорено.

— Което следователно означава: мадмоазел ви е обещала извънредна премия, в случай че бъде ангажирана!

— Окачествете го, както ви е удобно.

— И вие очаквате от мен подобна оферта?

Неговото лице видимо се разведри. Той кимна ухилено и заговори с натъртване:

— Не може да не съзнавате в каква степен зависи успехът на вашата продукция от плодотворното и подкрепящо влияние на оркестъра.

— Действително го съзнавам.

— Тогава сигурно също така съзнавате колко е желателно да спечелите за себе си това влияние на оркестъра.

— Не, не го съзнавам.

— О! Не?

— Не. Аз изпълнявам своето задължение и за това ми бива заплащано. Вие получавате заплата, за да изпълнявате своите задължения. Други права и задължения няма. Една оркестрова тантиема е съвсем същият консенсус, каквато би била една балетна премия, което диригентът би следвало да плати на „Corps de Ballet“ или на балетмайстора.

Лицето на онзи рязко стана отново навъсено.

— С каква цел беше направено това сравнение, мис? — попита.

— За да ви бъде ясно, че ако бъда ангажирана, от мен да не очаквате никаква тантиема.

Той кимна подигравателно и отговори с жест на пренебрежение:

— Изобщо не съм очаквал, че бихте могли да бъдете ангажирана. Сега ме оставете, зает съм. Адио!

— Адио!

Той й метна един поглед, който трябваше да й въздейства възможно по-съкрушително, но тя въобще не го забеляза. Равнодушно, сякаш не беше се спречкала с всички освен с директора, слезе по стълбите и се качи в купето.

— Хотел „Юнион“ — заповяда на кочияша.

Когато файтонът спря на указаното място, келнерите притичаха да отворят вратичката. Портиерът взе за почест бастуна си, а Елън прошумоля покрай него, без да обръща повече внимание на кочияша. Хилда имаше чувството, че се намира до кралицата. Но въпреки това се осмели да направи тихата забележка:

— Милостива фройлайн, файтонът…

— О, моля — усмихна се американката, — портиерът ще плати на кочияша. После ще го прибавят към сметката ми. Вървете спокойно, мило дете!

Шивачката се изчерви — от една страна, заради своята неосведоменост, но още повече от това, че бе дръзнала да подсети тази знатна дама за една привидна разсеяност.

Горе влязоха в един апартамент, който се състоеше от няколко разкошно подредени помещения. В едно от тях седеше млада, може би четиринайсетгодишна негърка, заета да къса за свое развлечение венчелистчетата на букет великолепни оранжерийни цветя.

— Какво правиш, Сами? — попита Елън укорително.

Малката се ухили от едното ухо до другото, показвайки блестящите си зъби, и отговори:

— О, мисис! Цветя са твърде големи! Сами правят цветя малки! После по-добре мирише може и в нос пъхне!

— Малка лудетина! Иди да поръчаш чай!

— О, мисис, чай! Чай и много захар за Сами!

С тези думи се понесе тичешком.

Хилда стоеше при вратата. Не смееше да отиде по-нататък. Още не беше виждала такива стаи.

— Моля, фройлайн Холм — покани я американката. — Настанете се тук, за да можем по-удобно да си побъбрим.

Хвана я за ръка и я поведе към едно кресло, тапицирано със синьо кадифе, на което бедната шивачка трябваше да седне. Елън сега за първи път плъзна по нея един малко по-внимателен, изучаващ поглед и после каза, видимо много доволна от своето наблюдение:

— Скоро ще получим чая, но дотогава бихме могли да си разкажем някои неща. И така, вашият баща е още жив? Какъв е той?

— Беше директор по музикалната част, но сега е безработен, защото е парализиран от удар.

Елън продължи да пита и скоро узна всичко, което се отнасяше за семейството на Хилда и неговото материално положение.

— Защо брат ви е сега репортер? — попита.

— Лявата му ръка пострада.

Елън продължи да разпитва и скоро научи тайната на танцьорката. Тя създаваше у бедното момиче впечатление за богиня, за някаква фея, един поглед от страна на която бе достатъчен да я направи безкрайно щастлива.

— Известно ли ви е името на тази танцьорка? — гласеше следващият въпрос.

— Не. Не го срещнах в дневника.

— И брат ви не е говорил за нея?

— Никога!

— Значи никога не я е обичал истински или отдавна вече я е забравил.

— О, не! Макс никога не забравя човек, на когото веднъж е посветил интереса си. Той смята тази любов за нещастие, ето защо си мълчи.

— При това положение сигурно е постоянно тъжен?

— Той е сериозен и много мил. По-рано беше весел, но сега вече не е. Днес за първи път от дълго, дълго време го видях отново щастливо да се усмихва.

— От какво? Знаете ли?

— От срещата с един приятел, с когото се запознал в Америка, но не очаквал никога пак да го срещне.

— Спомена ли той името на приятеля?

— Не, но в очите му блестеше чиста, златна слънчева светлина.

На Елън никак не беше трудно да прикрива пред свенливото момиче живия интерес, който я подтикваше към тези въпроси.

В този момент негърката отвори със замах вратата и довлече келнера, който трябваше да сервира чая.

— На Сами сладкиш! — извика. — Мисис, много сладкиш за Сами!

— Добре, де! Вземи си и иди при прозореца да броиш хората, които минават!

Чернокожото момиче побърза да грабне двете най-големи парчета и припна с тях към прозореца.

— А сега днешната ни преживелица — каза Елън, когато келнерът се отдалечи. — Как стана така, че пожелахте да позирате като модел?

На Хилда й идеше да се скрие някъде от срам. Но на умната балерина се удаде да измъкне всичко от нея.

— Вашият брат нищо ли не знае по този въпрос?

— О, ако знаеше, милостива фройлайн… Тогава бих предпо… о, направо бих умряла!

— Е, в такъв случай по-добре да не допуснете да научи. И голяма ли е сумата, която трябва да платите на онзи алчен евреин?

Момичето отговори.

— И за една такава дреболия едва не принесохте тази жертва! Клетото дете!

— Милостива фройлайн, за нас това никак не е дреболия.

— Зная. Бог ще помогне, за да не изпитате никога вече толкова мъчителни тревоги. Вие сте шивачка. Изготвяте ли дамски тоалети?

— Моите, да. Храбростта ми не е стигала по-далеч. Аз съм само шивачка на бельо.

— Това отлично ме устройва. Мога ли да ви възложа някоя поръчка?

— О, Боже, с какво удоволствие бих работила за вас. Но дали ще се справя!

— Определено!

— Аз никога не съм шила такива скъпи неща, каквито носите вие.

— Е, тогава ще работим заедно. Вие ще идвате да ме питате, а може и аз да намина някой път към вашето жилище. Сега много ли сте заета?

— Не. Поръчката на балетмайсторшата беше последната.

— Чудесно! В такъв случай ви ангажирам за себе си… Сами, защо плачеш?

Малката негърка при прозореца точно в този момент бе избухнала в горчиво хълцане. Тя отговори:

— Сами са нещастен, много нещастен!

— Защо?

— Сами трябвало броят хора… ама хора толкова много! Сами могат броят само едно, две, пък хора идват толкова много и толкова бързо, че Сами запъват. Сега хора заминали, а Сами не могла преброи!

Тя загриза сладкиша и бързо намери успокоение в насладата.

— И така, аз ви ангажирам за себе си — повтори Елън. — Не приемайте временно други предложения. Утре ще излезем да купим материали. Мога ли да предплатя част от сметката си при вас?

— О, моля ви, милостива фройлайн! Не може така!

— Може дори много добре. Аз така съм свикнала. Имам навика да питам за сметката на дълги промеждутъци от време, така че за мен действително е по-удобно предварително да уреждам една част. Носите ли си портмонето?

— Заповядайте!

Елън го взе, без много да се церемони, от ръката на момичето и отиде до съседната стая. Когато се върна, каза:

— Ето, вземете, мило дете! Съдържанието е за вас. Сложих вътре и визитката си, за да знаете как се казвам. А сега нека позволим на чая да встъпи в правата си.

Когато след около час се намираше на път за дома, Хилда се чувстваше в толкова щастливо настроение, каквото не беше изпитвала никога в живота си. Не можеше да удържи преливащото си сърце. На едно място, където за момент нямаше кой да я види, извади портмонето от джоба и го отвори. Редом с визитната картичка насреща й проблесна само чисто злато.

Не повярва на очите си. Преброи парите и установи, че са точно сто гулдена. И тази сума й бе наброена като предплата за възложена шевна работа! Беше ли изобщо такова нещо възможно?

— Какво щастие! Какво голямо щастие! — прошепна развълнувано. — О, ето, че получихме помощ! Какво ще каже батко! И как ще се зарадва татко и също добрата съседка! Тя е още при него. Аз толкова дълго отсъствах, много, много по-дълго, отколкото възнамерявах! Трябва да побързам, за да се прибера най-сетне вкъщи!…

След като я бе оставил у дома, Макс Холм тръгна да обикаля града, в съответствие с професията си на репортер, та дано наскочи на някое събитие. Всичките му усилия обаче останаха напразни. Това го настрои тъжно, тъй като бе разчитал на мизерния приход — петдесет кройцера за сензационна новина.

После се отправи към локала, в който свиреше за танци. Взе цигулката си и в посоченото време се яви при семейството, което го беше ангажирало за тази вечер.

Трябваше да изсвири на виолина заедно с дъщерята няколко трио за пиано. Неговото изпълнение породи доволство у гостите. Особено впечатление направи, че свиреше обратно — държеше цигулката в дясната ръка, а лъка в лявата.

Когато гостите седнаха на масата, той отиде в един малък кабинет в съседство, където бе сервирано и за него. Нахрани се и пристъпи после до прозореца. Загледа се замислено надолу към заснежената улица. Колко труден и лишен от удоволствия живот водеше сега! Още цели осемнайсет месеца непрестанни и напрегнати упражнения, преди да смее да се надява, че ще може отново да поеме по прекъснатото русло на изкуството! При бедственото положение, в което се намираше с домашните си, това много, много му тегнеше на сърцето.

Потънал в тези нерадостни мисли, изобщо не забеляза, че е влязъл един господин, докато онзи не сложи ръка на рамото му.

— Хер Холм!

Заговореният се обърна сепнато. Като позна господина, той се изчерви от смущение. Но се поклони дълбоко.

— Хер комисионален съветник!

— Сигурно ви обезпокоих или дори стреснах? Съжалявам, ако е така. Оттатък вдигнаха трапезата и аз се възползвах от случая да разменя няколко думи с вас, преди да бъдете принуден да вземете отново инструмента.

— На ваше разположение съм.

Комисионалният съветник ръководеше издаването на „Регирунгсжурнал“, най-значимия вестник в столицата и цялата страна. Той беше известно величие в науката, а като служител и човек — всеобщо уважаван и обичан от подчинените си.

— Да поседнем за минута-две! — предложи сега.

Настани се на един стол и Холм стори същото, отзовавайки се на поканата.

— Знаете ли, че днес много ме изненадахте, хер Холм? — поде съветникът.

— Мога ли да попитам по какъв начин?

— Не знаех, че сте музикален.

— Свиря от най-ранна възраст.

— Личи си. Имате изключителна власт над инструмента.

Холм се усмихна тъжно и отбеляза:

— Това е една много снизходителна преценка, хер комисионален съветник. Аз съм просто един свирджия.

— Не, о, не!

— Така е!

— Значи си поставяте най-високи изисквания?

— Това правя действително!

— Но не бива да забравяте, че не всеки виолонист може да стане виртуоз.

— Аз обаче искам да стана.

Не каза, че вече е бил такъв. Комисионалният съветник присви малко едното око, огледа го със съчувствено-изпитателен поглед и каза с дружелюбен тон:

— Почти съм склонен да мисля, че имате необходимите данни.

— Имам ги.

Изявлението прозвуча малко самонадеяно, кажи-речи самохвално. Съветникът очевидно се почувства неприятно засегнат, защото поклати леко глава и каза:

— Храните голямо доверие към себе си, драги ми хер. За дилетант и дори първи виолонист на някой музикален състав свирите напълно задоволително, но ако наистина имахте дарба на виртуоз, сега вече трябваше да сте стигнали по-напред.

— Ако не съм стигнал по-напред, виновна е само тази ръка.

Показа левицата си. Съветникът забеляза по средата на дланта един тъмночервен белег с особена форма.

— Какво е това? — попита той.

— Раних се преди известно време.

— Аа! Затова значи свирите обратно?

— Да. Трябваше да започна отначало.

— В такъв случай вие вече действително сте стигнали далеч, много далеч. Простете за предишната забележка! Само при повод като днешния ли свирите, или и официално?

Холм отговори с изчервяване:

— Свиря за танци.

— Къде?

— В „Тиволи“.

— Оо!

— Трябва да се живее, хер комисионален съветник.

— Та нали сте репортер.

— На такава служба едва ли някой може да събере богатство.

— Зная. Как ви плащат?

— Простете, хер съветник! Не зная дали имам право да отговарям на въпроси от такова естество.

— А, добре, добре! Аз съм ваш конкурент или поне на онзи „Резиденцблат“ и ме радва, че сте толкова дискретен. Това е достойно за уважение. Но тъкмо съм се сетил, някой от моите редактори не ви ли е правил оферта?

— Да. Искаха да ме ангажират като репортер.

— Но вие отказахте?

— Защото само няколко дни преди това бях постъпил на сегашното си място.

— Слушал съм, че сте много ценен сътрудник. Човек не бива да отнема служителите на друг. Това е против тълкуването на Лутер на десетата заповед. Но човек трябва да е преди всичко бизнесмен и ако е в положение да подобри екзистенцията на един честен мъж, ще бъде непростим грях да не каже една открита дума. Доволен ли сте от главния си редактор, хер Холм?

Холм сви рамене.

— Не? Е, може би ще проявите желание да се прехвърлите при нас?

— Вие сте изключително любезен, хер комисионален съветник, но аз наистина не зная дали бих бил в състояние да отговарям пред моята съвест за едно такова преминаване в друг лагер.

— Я стига! Всеки има правото да се грижи за себе си.

— Също по този начин?

— Да. Моят вестник е онзи, за който сега работите, не стоят на вражески позиции.

— Зная. Вашият журнал във всяко отношение стои над нашия „Резиденцблат“, но въпреки това не бих желал да бъда обвинен в измяна!

— Означава ли това, че ще се махнете от настоящия си пост едва когато управата ви дойде до гуша?

Вместо отговор Холм отново сви рамене.

— Това е вече прекалена деликатност, макар тази лоялност да ме кара да ви уважавам по-високо. Щом сте толкова добросъвестен, сигурно и другото ми желание ще остане неизпълнено!

— С удоволствие бих изпълнил всяко ваше желание, стига да е възможно.

— Е, нека видим. Спомняте ли си, че преди няколко месеца във вашия вестник се появиха къси статии под надслова „Писма за изкуството от Америка“?

— Разбира се.

— Те направиха основателна сензация не само по отношение третирания материал, а най-вече с похвата, с който авторът бе съумял да го овладее и обработи. Четохте ли ги?

По страните на Холм се разпростря лека червенина. Той отговори:

— Четох ги.

— Знаете ли кой е авторът?

— Да.

— Той не беше посочен, а аз бих желал да науча името му.

— В редакцията може би ще ви го кажат.

— Вие не?

— Не.

— Защо, след като го знаете?

— Анонимността при всички случаи си е имала своите причини. Или авторът, или редакцията е пожелала съчинителят да остане неизвестен, така че не би следвало да отговарям на въпрос в тази връзка. Но ще призная, че безкрайно съжалявам, задето не мога да удовлетворя желанието ви, хер комисионален съветник!

— Така си и помислих! Вашата лоялност заслужава пълно признание. Харесвам такива хора. Ако успеете да се освободите, елате при мен. Аз съм винаги готов да ви ангажирам за свой журналист. Ще го направите ли?

— Веднага щом ми се удаде възможност, няма да се поколебая да се поставя на ваше разположение.

— Добре, хер Холм! А, видяхте ли кой влезе сега?

Посочи през отворената врата към салона.

— Не познавам господина — отговори виолонистът.

— Не? Наистина ли? Та той сега е най-прочутият мъж на столицата!

— Никога не съм го виждал!

— А пък сте репортер! Едва ли е за вярване! Този мъж живее в устата на повечето хора!

— Тогава той е или…

— Е?

— Има двама, за които може да се каже, че сега живеят в устата на всички. Първо, Капитана…

— Той, естествено, не е.

— И, второ, Княза на мизерията.

— Този също е една мистична личност. Освен двамата споменати, има и трети, за когото се приказва.

— Имате предвид княз Дьо Бьофур?[1]

— Да.

— Това той ли е?

— Той е.

— Това ме учудва.

— Защо?

— Нали се говори, че князът не се появява в светското общество.

— От известно време вече се показва тук и там.

— Но само в елитни висши кръгове.

— Е, нашият домакин е висш кралски служител. Чух, че възнамерява да продаде едно дворянско имение на княза. Може би това му е дало повод и случай да рискува с една покана до Негова светлост. Апропо, ще изпълните ли още няколко парчета?

— Да, хер комисионален съветник.

— Е, тогава се мобилизирайте. Князът бил познавач и не само това, а също покровител на намиращи се в затруднено положение артисти, сиреч меценат.

Той тръгна.

Макс Холм се чувстваше странно развълнуван от проведения разговор. Не обръщаше внимание на обществото, което се движеше в салона, докато не се появи домакинът. Той го покани да отиде при пианото, където дъщеря му тъкмо сядаше.

По време на изпълнението Холм видя очите на княза отправени към себе си. В погледа му се забелязваше жив интерес, а може би и нещо повече от интерес. На Холм дори се стори, че различава едно едва прикрито удивление.

А когато изпълнението свърши и бе възнаградено с оживени овации, младият мъж видя, че князът говори с комисионалния съветник, при което често насочваше поглед към него.

След известно време домакинът дойде и го попита:

— Хер Холм, можете ли да импровизирате?

— Хмм! Когато съм сам от време на време го правя!

— Е, мислите ли, че и тук бихте могли веднъж да рискувате?

— Това наистина ще бъде рисковано дело.

— Негова светлост Дьо Бьофур, изглежда, се интересува от вас и желае една свободна импровизация.

— В такъв случай ще трябва да се подчиня!

— Чудесно! Мога ли да ви предложа тема?

— Разбира се!

— Князът моли в основата да лежи „Янки Дудъл“. Приемате ли?

Холм се изчерви. Отвъд, от другата страна на океана, „Янки Дудъл“ беше негова любима тема, с която винаги бе довеждал своите слушатели до неимоверен възторг. Как князът се бе спрял точно на тази песен?

— С удоволствие! — отговори цигуларят. — Но ще помоля за снизхождение. Аз не съм виртуоз!

Домакинът оповести с висок глас изпълнението. Холм взе виолината, пристъпи към пианото, поклони се и започна импровизацията със скромно изпълнение, на американската песен.

Колко много, колко безкрайно много се различаваше днешното му свирене от виртуозността, с която по-рано бе изпълнявал вариации на тази тема. И все пак увлече слушателите до захлас. Когато свърши, избухнаха всеобщи бурни аплодисменти.

Само един не каза нито дума — княз Дьо Бьофур. Той се беше оттеглил в нишата на един прозорец и оттам бе изслушал изпълнението. Всички забелязаха, че остана спокоен. Това толкова повече обърна внимание, той като именно той бе предложил темата. Но скоро видяха, че повика със знак младия музикант. Холм се отправи към него, отзовавайки се на поканата. Поклони се дълбоко и остана в очакване да бъде заговорен. Князът му подаде ръка и каза:

— След като другите гости ви отдадоха заслужените акламации, аз също изпитвам необходимост да ви изкажа своята благодарност. Дайте, моля, ръката си! Така! Вие си свършихте работата повече от чудесно!

— Ваша светлост ме засрамва със своето снизхождение.

— О, не. Вътрешната нагласа вие я имате, умението вероятно само ще се появи.

— Надявам се.

— Осведомиха ме, че се казвате Холм?

— Това е името ми.

— Хмм! Инкогнито ли се намирате тук?

— Живея постоянно.

— Странно! Но не мисля, че се заблуждавам. Или имате брат, роднина, който много прилича на вас и е виолонист?

— Не.

— Покажете ми, моля, лявата си ръка!

Взе я, хвърли й един поглед и продължи:

— Правилно! Вие сте това!

Холм изпадна в смущение. Каза колебливо:

— Негова светлост изглежда ме бърка с някого!

— Едва ли! Имам много добра памет за физиономии. Може би ви е известно името Холмърз, Макс Холмърз?

— Да — призна запитаният.

— Един немски виртуоз на виолина, който се появи в Съединените щати?

— Да.

— Е, аз го видях и слушах в Ню Орлиънс. Беше артист с Божия дарба. По онова време имаше две величия, които екзалтираха тамошната публика, а именно този Холмърз и още мис Елън Стартън, прочутата балерина. Може би сте чували и за нея?

Въпросът беше зададен с усмивка. Холм само кимна. Не знаеше какво да каже.

— Името Холмърз не беше ли само една американизация на вашето немско име Холм?

— Ваша светлост!

— Защо не проявите откровеност? Аз ви мисля доброто. Преднамерено се погрижих да разговаряме на четири очи. И така, вие сте онзи виртуоз Холмърз?

— Е, добре, аз съм.

— Благодаря! Но защо се криете?

— Защото сега се упражнявам. За съжаление, все още се числя само към свирджиите.

— Заради ръката ви? Чух за дуела. Нима ръката ви беше неизлечимо увредена?

— Не зная. Трябваше да бягам и нямах време да се поверя на някой опитен хирург.

— Невъзможно ли ви е да натискате с нея струните по грифа?

— Да.

— Имате ли болки?

— Не. На показалеца и малкия пръст им липсва необходимата подвижност.

— Може би това е последица от неправилно лечение.

— Възможно е, Ваша светлост.

— Тук вероятно сте се обърнали към някой лекар?

— Не.

— Защо?

— Сега сигурно е твърде късно и после…

Спря по средата, навярно от смущение.

— Моля, доизкажете се!

— Е, няма защо да се срамувам от това. Аз съм беден, много беден.

— Наистина ли? Вашите приходи бяха доста значителни!

— Бях измамен! Аз съм повече артист, отколкото бизнесмен!

— О, жалко!

— Върнах се в родината просяк и инвалид, което означава без средства за препитание и с увредена ръка, а трябваше веднага да започна да се грижа за близките си.

— По какъв начин го правите?

— Репортер съм.

— Така наистина не се натрупва имане. Но кажете, познавате Стартън, нали?

При този въпрос около устните му заигра лека усмивка.

— Да — отговори Холм, като се изчерви.

— Знаете ли, че ще играе тук?

— Чух за това.

— Следва да се очаква, че ще пожъне екзалтирани овации. Покажете ми, моля, още веднъж ръката си!

Холм го стори. Князът я огледа и опипа много внимателно, после каза:

— Ще позволите ли да ви дам един съвет?

— Ваша светлост е хирург? — пошегува се Холм.

— Не, но познавам един млад, способен лекар, който е изучавал предимно болестите на духа, наистина, но е имал похвални успехи и като хирург. Не бихте ли се поверили в ръцете му?

— Той в столицата ли живее?

— Не, в Роленбург. Но за кратко време е тук на гости.

— Щом Ваша светлост препоръчва господина, ще го потърся.

— Добре. Знаете ли къде живея?

— На „Паластщрасе“, както съм чувал.

— Да. Имате ли време утре преди обяд в девет часа?

— Да.

— Елате по това време при мен! Лекарят ще бъде там и ще прегледа внимателно ръката ви. Мога ли и по някакъв друг начин да се поставя на ваше разположение?

— Негова светлост е много милостив! Чувствам се извънредно щастлив, че съм предизвикал неговото съпричастие.

— Действително го имате. Аз още в Ню Орлиънс се заинтересувах от вас в качеството ви на немец и артист. Имах желание да ви опозная по-отблизо, но тогава дойде катастрофата, следствие на която вие изчезнахте. Радвам се да видя, че тогавашното ми желание се сбъдва. И така, утре ще дойдете?

— Със сигурност.

— Вашето минало известно ли е тук на дамите и господата?

— Не.

— Мога ли да говоря за него?

— Ще ви помоля да не го правите.

— Както желаете. Сърдечно бих се радвал, ако утре доктор Пандер намери основание да ви зарадва с надежда по отношение на ръката ви. Тази вечер нямам намерение да се задържам повече тук. Останете със здраве, хер Холм!

Подаде му ръка и после потърси домакина, за да се сбогува. Холм скоро забеляза, че чрез този видимо задушевен разговор с княза си е спечелил престиж сред гостите. А когато по-късно си вземаше сбогом с домакина, той го попита:

— Княз Дьо Бьофур вероятно ви увери в своята протекция?

— Да.

— Е, в такъв случай ви поздравявам! Освен това трябва да ви кажа, че съм много доволен от вашите постижения. Хонорарът, който вече получихте, беше може би малко скъпернически отмерен. Заповядайте, вземете и това!

Пъхна в ръката му едно допълнително възнаграждение. Беше златна монета, както Холм забеляза при светлината на фенера.

Толкова много като днес от дълго време не беше получавал. Тръгна с радостно сърце към танцовото увеселително заведение, в чиято гардеробна обикновено държеше виолината си. Случваше се да се упражнява тук по цели нощи. Вкъщи не можеше — хазаинът не понасяше звуците на виолината. На бащата и сестрата не правеше впечатление, когато нощем не се прибираше. При столичния живот, който и през нощта не замираше изцяло, често бе имал възможност да пожъне като репортер за своя вестник нещо точно по времето, когато другите спяха.

Реши и днес да не си отива вкъщи. Та нали не подозираше с какъв копнеж го очаква сестрата, за да сподели с него радостната си преживелица.

Запали един фенер и започна да репетира в гардеробното помещение. Прави го, докато половината нощ мина и вън започна да се заражда ранното утринно движение. Тогава остави виолината, за да преброди за новини улиците и ранните кафенета.

В едно от последните видя току-що издадения брой на „Резиденцблат“. Взе го в ръка и прочете за свое удивление отнасящия се за балерината мис Елън Стартън реферат.

Четивото го доведе до крайна възбуда и той едва можа да изчака мига, в който неговият главен редактор имаше навика да се появява в работния си кабинет. Но когато отиде, за да го осветли за заблудата му, беше срязан за съжаление по споменатия вече начин и освободен или по-точно казано — изгонен.

Още нямаше девет часа. Въпреки това той се запъти към градската част, където се намираше „Паластщрасе“. Пътят му минаваше край печатницата, където „Регирунгсжурнал“ съглеждаше светлината на света. Спомни си вчерашния разговор с комисионалния съветник. Знаеше, че той обикновено пристигаше към осем часа, за да даде своите разпореждания, и ето как стигна до идеята да му се обади.

Беше приет. Съветникът седеше на бюрото си и държеше в ръка днешния брой на „Резиденцблат“. На вежливия поздрав на Холм отговори дружелюбно.

— Добро утро! Но, хер Холм, що за заслепени хора сте вие от „Резиденцблат“! Четохте ли тази непонятна статия за американката?

— За жалост, хер комисионален съветник.

— Тя съдържа чиста лъжа.

— О, не само лъжа. Тя съдържа една дяволска интрига, едно жалко, безсъвестно оклеветяване, което е разчетено да направи артистката за смях.

— Кой може да е съчинителят?

— Много вероятно самият главен редактор.

— Хм! Познавам го този хер. Не е трудно да се досети човек какви причини са изсмукали от него, или по-точно от едно мръсно перо, тая скалъпена работа. И вие служите по толкова съвестен начин на подобни люде?

— Това време отмина!

— Как? Отказахте ли се от него?

— Той от мен.

— Я гледай! По каква причина?

— Точно заради този реферат.

— Отишли сте при него?

— Да. Помолих го да пусне опровержение, но той отказа.

— Имахте ли аргументи за това опровержение?

— Предостатъчно. Познавам мис Елън Стартън от по-рано.

Комисионалният съветник скочи от стола.

— Какво? Вие я познавате?

— Да.

— Откъде?

— Гледал съм в Съединените щати нейните триумфи. Имам събрани възторжените реферати на всички тамошни вестници. Исках да ги представя на главния редактор за преглед. Той ме отпрати заедно с тях!

— Каква глупост! Та тези реферати сега са истинско съкровище за всяка редакция.

— Убеден съм в това. Но вместо да ми благодари, той ме отрупа с най-груби дебелащини.

— Вие как го понесохте?

— Поканих го на дуел.

— Наистина ли? Интересно, крайно интересно! Той какво отговори?

— Че нямало да се бие с някакъв си репортер.

— Подобен отговор му подобава. Вие какво решихте?

— Казах му, че след като явно се страхува от стоманеното удовлетворение, ще го предизвикам по друг начин.

— Аха, с перото! Нали с перото?

— Да.

— Но при това положение се нуждаете от боен плац, хер Холм!

— Надявам се, че ще ми предоставите журнала на разположение, хер комисионален съветник.

— Искате да постъпите при мен като репортер?

— С удоволствие, с най-голямо удоволствие, стига да ме приемете.

— Естествено, естествено! И така, обявяваме сражение на тоя безсъвестен субект. Но за тази цел ще са необходими вашите доказателствени материали.

— Ще ви ги предоставя. Те са у мен. Заповядайте.

— Чудесно! Аз самият не пиша за журнала, държа само дирекцията. Но ще ги прегледам и ще възложа работата на някой подходящ сътрудник.

— Вече имах честта да отбележа, че аз предложих тази битка на главния редактор.

— С това искате да кажете, че искате вие самият да пишете тези статии?

— Да.

— Хмм! Скъпи ми хер Холм, има разлика между писане и писане.

— Зная.

— Вие сте репортер. Един такъв може да умее да придава на своите малки репортажи за арести, файтонджийски разправии и тям подобни великолепна форма, но за съставянето на по-големи текстове, бойки статии, каквито се каним да изтръскаме от перото, се иска опит, рутина, дух и преди всичко външна ефектност!

— И вие не ме смятате способен на всичко това?

— Откровено ще призная, не.

— Въпреки това ви моля да ме пробвате!

— По-късно, по-късно може би ще ви използвам и за такива неща, но сега още не ви познавам. Напълно ми е неизвестно какъв образователен път сте изминали. Вашият главен редактор може би затова е сметнал, че не сте лице, достойно да се яви на дуел.

— Е, в това отношение той много се лъже! Аз моля хер комисионалния съветник да прочете например тази къса дописка, която се появи за мис Стартън в Синсинати!

Той измъкна една от изрезките от вестници, които преди малко беше дал на съветника. Онзи я прочете и каза:

— Много добре, много добре! Аз разбирам достатъчно английски, за да мога да преценя, че авторът на тези редове е кадърен, да, много ценен сътрудник. Така може да пише само един янки — остро, със замах, на място и с осведоменост.

— Е, този автор може поне толкова добре да пише и на немски!

— Тогава той би бил подходящият човек за нашата работа. Иска ми се да го имах подръка.

— Та вие го имате!

— Аз? Тук?

— Да. Забелязахте ли, моля, как се е подписал?

— Доктор Х. Значи академично образован. Можех да си го представя. Но къде се е сврял този мъж?

— Понастоящем пред вас.

— Какво? Как? Неговото име започва с „Х“, а вие се казвате Холм?

— Така е, хер комисионален съветник.

— Да не би да искате да кажете, че вие сте авторът?

— Нищо друго.

— Шегувате се! Нима притежавате тази академична степен?

— Моля да бъдете убеден в това!

— Но, човече! И вие работите като репортер?

— Имах си своите причини.

— Нещо започна да ми просветва! Да не би вие да сте авторът на онези „Писма от Америка“, за когото ви питах вчера?

— Да. Днес мога да го призная.

— И можете да ми напишете нещо подобно за журнала?

— С най-голямо удоволствие.

— Тук ме виждате радостно изненадан. Какъв хонорар ви платиха за писмата?

— Тридесет гулдена.

— Ама че жалка сума! Ангажирам ви, ангажирам ви и няма да бъдете зле при мен. При тези обстоятелства действително вие самият ще се заемете с тази интересна работа.

Беше взел в ръка американските репортажи. Очите му се спряха на няколко реда и останаха приковани на тях.

— Прострелян… виолонист виртуоз… немец… — прочете гласно. — Аа, онази история, която навремето обиколи всички вестници! Има ли нещо вярно в нея?

— Разбира се!

— Е, по онова време вие сте били отвъд океана. Може би знаете нещо, чули сте?

— Не само чух. Аз присъствах.

— Какво говорите! Щастливец! Гледали сте?

— От началото до края.

— Великолепно! Великолепно! Стартън сега е тук. Смятате ли се способен да напишете една малка новела.

— Защо не?

— Е, тогава пишете! Сюжетът е разкошен! Един немски виртуоз се стреля с някакъв янки заради Стартън, тегли му един куршум в главата и е принуден да бяга. Балерината е тук, търси ангажимент. Помислете каква сензация ще направи тази новела! Публиката буквално ще се нахвърли върху нашия журнал.

— Признавам, че сюжетът е крайно интересен, но се отказвам от разработката.

— Защо? Като очевидец вие сте най-подходящият човек.

— Не знам дали мис Стартън ще изрази одобрение, когато види този епизод публикуван.

— Защо не? Тя е американка. Американците обичат рекламата. А би ли могло да има по-голяма реклама за Стартън от тази новела?

— А онзи виртуоз? Какво ще каже той за тая работа?

— Ами! Него никой няма да го пита.

— Аз мисля, че трябва да се държи сметка за него, тъй като и името му, и тази негова преживелица ще получат гласност.

— Но нали никой не знае къде се е дянал!

— Това вероятно може да се научи.

— Вие нямате ли представа, след като сте били очевидец? Наблизо ли бяхте?

— Толкова близо, че куршумът на американеца мина през ръката ми.

Показа я на съветника. Онзи се отдръпна няколко крачки назад, разтвори широко очи, направи физиономия на върховна изненада и възкликна:

— По дяволите! Започвам да се досещам!

— Много ми е приятно!

— Вие сте били в Америка…

— Да.

— Познавате балерината…

— Много добре.

— Присъствали сте на дуела…

— Лично.

— Свирите на виолина…

— Горе-долу.

— С обратната ръка…

— По принуда.

— Куршумът ви е улучил… човече, вие самият сте онзи виртуоз! Отгатнах ли?

— Трябва да го призная.

— Та това е буквално откритие! Виолонист-виртуоз, докторска титла и става репортер! Хер Холм, ангажирам ви! Дайте си ръката!

— Не мога.

— Защо?

— Поне не така безусловно. Аз бях репортер само принудително, тъй като трябваше да се живее. Междувременно продължавах да се упражнявам на виолината. Веднага щом постигна технически поставената си цел, ще продължа да изнасям концерти. Най-много дотогава мога да се съглася на твърдо назначение.

— Добре! И това е прието. Как сте понастоящем парично?

— Недобре, откровено ще призная.

— Ще ви подпомогна. Ще приемете ли един аванс срещу бъдеща работа?

— О, с най-голямо удоволствие, хер комисионален съветник.

— Чудесно! Ще го имате!

Извади един ордер и го попълни.

— Ето, заповядайте! — каза. — Идете после на касата.

Беше нареждане за плащане в размер на сто гулдена.

Холм му подаде ръка и каза:

— Хер комисионален съветник, вие ме правите един голям длъжник към вас. Благодаря ви от все сърце!

— Хайде стига! Сто гулдена не са богатство! А сега кажете как стоят нещата с новелата?

— Не бихме ли могли първо да питаме мис Стартън?

— Сторете го, ако сметнете за необходимо.

— Действително го считам за желателно.

— Действайте по ваше усмотрение. А атаката срещу тоя „благонравен“ „Резиденцблат“?

— Веднага ще я започна.

— Кога мога да очаквам ръкописа?

— В най-скоро време.

— Добре. Позволете сега да ви освободя. Много съм зает. Но, апропо, ще казваме ли и на други за настоящия ни разговор?

— Нито дума!

— Това е и моето мнение.

— Ударът, който ще нанесем, трябва да дойде съвсем изневиделица.

— Имате право. Тогава ще улучи толкова по-сигурно. И така, адио засега, хер доктор! До скоро виждане!

Със сто гулдена в джоба Холм напусна няколко минути по-късно касата на журнала. А освен това имаше и златната монета, която вчера бе получил. От дълго време не беше се чувствал толкова богат.

Най-голямото му желание сега беше да се прибере вкъщи, за да занесе час по-скоро на домашните си чудесната новина. Но беше почти девет часът, трябваше да отиде при княз Дьо Бьофур.

Беше пропуснат да влезе и отведен в работния кабинет на княза. Тук се намираше и доктор Пандер, който беше вече уведомен.

Той прегледа много внимателно ръката на виолониста, осведоми се подробно за обстоятелствата по време на раняването и след него и го накара да раздвижи поотделно всеки пръст и всяка става.

Холм имаше чувството, че очаква съдебна присъда с много последици. На княза също личеше, че се намира във върховно напрежение. Най-после лекарят формира своето становище. Попита:

— Имате ли представа за анатомичния строеж на ръката, хер Холм?

— Горе-долу.

— Е, показалецът има отделен обтегателен мускул, а палецът и малкият пръст притежават, освен излизащите от китката обтегачи и свивачи, още няколко заложени в дланта мускули. В тях и споменатия преди това обтегателен мускул се крие причината за вашия недъг.

— Той излечим ли е?

— Определено. Ще пропусна обяснението по какъв начин са се сраснали погрешно разкъсаните от куршума мускули, понеже оздравяването е било предоставено само на себе си. Ще ми поверите ли лечението?

— С удоволствие.

— Много ли сте чувствителен към болка?

— Не съм дете, хер доктор. Считате ли операцията за необходима?

— Да.

— Голяма ли ще е?

— Не. Мускулите са се скъсили. Три малки, не особено дълбоки среза са достатъчни.

— И колко приблизително ще трябва да се чака възстановяването?

— Може би три седмици.

— И после ще мога отново да си служа с ръката?

— Както преди изстрела. Гарантирам ви, че после ще владеете виолината както преди.

— О, да можех да ви повярвам!

— Можете!

— Кога искате да предприемете операцията?

— Още сега, ако ви е удобно.

— Тук?

— Да. След това си заминавам.

— Но ще обезпокоим Негова светлост…

— О, не! — обади се князът. — Аз се интересувам толкова много от операцията, че за мен ще бъде добре дошло да бъде проведена тук. Подготвени сме за този случай. Всичко необходимо е доставено.

Холм поиска да направи някакво възражение, ала доктор Пандер го пресече усмихнато:

— Моля, без излишни препирни! Или сега, или никога! Елате, моля!

Извади от чантата портативната си кутия с комплект хирургически инструменти и бутна Холм към умивалника.

Князът лично хвана ръката му. Лекарят взе скалпела в дясната ръка, с лявата хвана увредената ръка и направи, сякаш искаше още веднъж да прегледа раната, три изключително бързи, неочаквани среза — недълбоки и почти безболезнени, после пусна ръката.

— Дръжте я във водата! — нареди.

— Нима сте вече готов? — попита Холм зарадвано.

— Да. Или си мислехте, че се каня да ви разфасовам? Малко железен хлорид, няколко капки карбол, малко превързочен материал и можете да си вървите.

Но толкова бързо все пак не беше освободен. Когато бе превързан и ръката бе фиксирана с временна превръзка, беше настойчиво поканен да остане. Не мина много и князът беше напълно посветен в преживелиците на виртуоза.

Когато по-късно бе пуснат да си върви, Холм не подозираше какви важни последици ще има за него тази аудиенция при княза.

Ръката не го болеше ни най-малко, а лекарят му бе казал, че в никой случай не бива да се опасява и от треска от раната.

Той насочи крачки към жилището си. Трябваше да мине през района, където живееше интендантът на столичния театър. На известно разстояние пред него ситнеше по улицата едно дребно човече.

„Разсилният на редакцията — помисли си той. — Трябва да го настигна. Дали знае какво се случи между мен и господаря му?“

Но не бе стигнал кой знае колко далеч и дребосъкът хлътна в една къща, в чийто партер имаше кафе.

„Той се отби там! — помисли си. — Ще го последвам. Ако се прибера малко по-късно, мога и да си остана вкъщи. С репортерството вече е свършено.“

Когато влезе в кафето, дребосъкът тъкмо бе седнал. Имаше само няколко клиента.

— Хер Холм — възкликна слугата зарадвано. — И вие ли се отбивате тук?

— Само от време на време.

— Значи нямате постоянно място?

— Не.

— Заповядайте тогава! Ще се чувствате ли достатъчно добре при мен?

Намести един стол.

— Защо не? — попита Холм, сядайки.

— Е, та то се подразбира. Вие сте репортер, а аз — само един слуга!

— Я стига! Какво друго съм аз, освен също само един слуга?

— Хм! Вие така казвате, но другите — не. Те се причисляват към най-прочутите журналисти, литератори и поети. Нашего брата тук се губи.

— Не знам какво може да си въобрази човек чак толкова от събирането на новини!

— Важно е все пак! Какво би бил един журнал без репортер или кореспондент!

— Но някои инстанции май не ни смятат за толкова необходими!

— Някои инстанции? Имате предвид шефа?

— Да.

— Е, той смята всички за маловажни, себе си обаче — за незаменим.

— Разбрах го.

— А, да! Сутринта си имахте доста висок разговор с него.

— Прекалено висок.

— Каква беше причината?

— Различие в мненията. Не разбрахте ли?

— Не.

— Мислех, че ви е казал.

— Нито дума!

— Това би следвало да ме учуди!

— Да ви учуди? За толкова общителен ли го мислите? Да сподели с мен подобно нещо, би означавало да ме смята за равностоен. За него обаче един канцеларски прислужник е равен на нула. Значи вие буквално се скарахте?

— Да.

— Мога ли да попитам за какво?

Холм не вярваше много на дребосъка. Сметна за по-добре да остане сдържан. Щом слугата не знаеше, че е напуснал, щеше да му е по-лесно да измъкне някои полезни сведения.

Ето защо репортерът отговори:

— Шефът беше на мнение, че не го снабдявам с достатъчно новини.

— Глупости! Та вие не ги фабрикувате!

— Разбира се, трябва да чакам нещо да се случи!

— Той го прави другояче.

— Как?

— Сам си изготвя новини.

— Морски змии, сензационни неверни новини и лъжливи слухове?

— Не само това.

— Какво друго?

— Кратки епизоди от живота на някого, характеристики.

— Не съм го забелязал.

— Не? Днес също?

— Не.

— Четохте ли днешния брой?

— Още не. Нямах време.

— От лов на новини?

— Този път не, нараних се. Вижте!

— Чумата го взела! Лоша работа! Какво се случи?

— Само малко се порязах. Бях на лекар… Та какво с днешния брой?

— Ей го къде лежи. Трябва сам да прочетете!

Стана, отиде да вземе вестника от една друга маса, отгърна го на въпросното място и каза:

— Ето! Любопитен съм как ще го коментирате.

Холм прочете мястото внимателно, все едно не беше го виждал. После бутна вестника, но без дума да отбележи.

— Е, какво ще кажете? — попита дребосъкът нетърпеливо. — Любопитен съм да чуя мнението ви.

— Изобщо нямам мнение.

— Нямате? Мътните да го отнесат! Как така?

— Какво ме интересува балетът! Той не е моят ресор!

— Може да е така. Но аз съжалявам американката!

— Защо?

— Защото оня така я е омаскарил.

— Нима писаното не е вярно?

— Залагам си главата, че лъже!

— Заблуждавате се. Та нали трябва да пишеш истината.

— Явно все още зле го познавате. Той иска да й напакости, защото… хм!

— Защото…? Е, защо?

— Не бива да го раздрънквам.

— Тогава си дръжте устата! Но при това положение изобщо не беше необходимо и да започвате.

— Ами нещо ме гложди.

— Оставете го да си гложди. Мен тая работа не ме засяга.

— Ама каква удивителна, красива женска!

— Коя?

— Американката!

— Нима сте я видели?

— Ехе, естествено! Та нали беше при нас!

— Кога?

— Вчера преди обяд.

— Така! Аз не смятам американките за красавици. Повечето са дълги, кльощави и имат гуша.

— Тази обаче не. Беше символ за жена. Истинска Мелузина[2], същинска фея, въплътен ангел!

— Ама вие сте направо въодушевен, старо!

— Нима е чудо? Аз също си имам своя вкус и своите чувства, макар други да ми измъкват целувките изпод носа!

— Фантазирате.

— И през ум не ми минава!

— Я гледай, значи си имате някоя тайна възлюбена и съперник, на когото тя позволява да я целува? Клетият! Жал ми е за вас! Вслушайте се в съвета ми, намерете си някоя друга.

— Благодаря за добрия съвет! Изобщо нямам нужда от него! През целия си живот съм се влюбвал само един-единствен път.

— Значи само веднъж?

— Да.

— Коя беше?

— Вдовицата на един коминочистач.

— Пфу!

— Е, не беше лоша. Ама един ден преди сватбата я спипах със съседа й по стая.

— Тъжна работа!

— Наистина. Оня тип щеше да ни става кум на венчавката.

— В такъв случай не би следвало да му се сърдите, че е искал преди туй да я поопознае.

— Но по такъв начин не беше нужно!

— Вие естествено здравата сте кипнали?

— То се подразбира!

— И какво се случи?

— Че какво да се случи? Бяха раздадени половин шок[3] шамари.

— На съседа по стая естествено?

— Не, на мен, точно наопаки.

— Олеле! И вие го допуснахте?

— Изобщо не.

— Ами…?

— Бях изхвърлен надолу по стълбите, инак половината шок щеше да стане цял.

— И годеницата ви как реагира?

— Тя именно налагаше!

— А съседът?

— Той ме държеше здраво. Сетне ме изхвърлиха надолу с дружни усилия.

— И от сватбата, естествено, нищо не излезе?

— О, напротив!

— Какво? Вие въпреки това се оженихте за нея?

— Аз? Нее — той.

— Аха, така значи!

— Оттогава не съм и помислял да си вземам жена. Ама това са си човешки неща, а в Библията пише: „Любете се!“ Колчем видя някое по-засукано женче, все за това място се сещам. Ама винаги има един, дето ми лапва залъка току от устата.

— И кой е той?

— Шефът.

— Какво говорите!

— Истината!

— Ама да не искате да кажете, че той в редакцията…?

— Че какво друго?

— Това би било…!

— Какво би било? Прекалено низостно? Ха! Веднага, щом му доложа за някоя дама, той пита дали я бива.

— И може ли да разчита на преценката ви?

— То се знае! Там идват артистки, художнички, актриси, танцьорки и разни други, които искат да бъдат споменати с някоя похвална дума във вестника. Тази похвала, естествено, трябва да се заплати.

— С какво? Колко скъпо?

— Според курса — според нейната красота или неговото моментно настроение. А че американката ще бъде заклеймена, го знаех още вчера.

— Това ме учудва.

— Защо?

— Описват я като артистка, която не би направила и крачка, за да се хареса на някакъв си редактор.

— Тя може би първоначално въобще не го е възнамерявала. Била е долу в рекламата, както после разбрах, и тогава вероятно просто ей така й е дошло на ума да се качи и до редакцията.

— Дълго ли беше там?

— Не. Едва ли са си разменили и десет думи.

— Враждебни?

— Да. Когато нашият човек чу, че тя иска да говори с него, цялото му лице просия от възторг. Когато обаче всичко свърши така бързо, трепереше от яд.

— А тя?

— Е, трябваше да я видите! Прошумоля навън като императрица, която е била запитана от някоя сергиджийка дали не би й заела някой път копринената си рокля.

— Сравненията ви са безценни!

— Нали! Това е, защото съм от екипа на редакцията.

— За какво ли може двамата да са се сдърпали?

— При всички случаи за любовта.

— Как така?

— Той, естествено, си е точил зъбите, ама тя хубавичката го е срязала. Няма да му навреди! Но аз веднага си помислих, че порядъчно ще си отмъсти. Тя явно не е като Леда.

— И тази ли идва?

— Още вчера заранта.

— Вие видяхте ли я?

— Да.

— И как е?

— Е, не е за изхвърляне. Млада вече не е, но прилежна. Ако още пет години наддава така, като нищо ще можеш да изкараш от нея три-четири бъчви рибено масло. Но без значение. Нали има достатъчно мъже, които си падат по пищното, обилното.

— Например вие! Нали?

— Възможно. Впрочем тя имаше няколко фунта пудра по лицето и два-три центнера фалшива коса по главата.

— Преувеличавате!

— Фунт повече или по-малко в случая няма значение. А обувките си беше износила накриво.

— Вие май много внимателно сте я огледали?

— Защо не? При една танцьорка краката естествено са първото, което човек поглежда.

— Каква беше? Горда или дружелюбна.

— Дружелюбна.

— Спрямо вас?

— Да.

— И вероятно още много по-дружелюбна към шефа?

— Това се подразбира изцяло от себе си!

— Дълго ли беше при него?

— Да. И днес пак дойде.

— Много странно.

— О, ни най-малко. Изцяло от само себе си се подразбира, че е искала да му се отблагодари, защото е орезилил нейната съперница.

— Значи и днес е останала дълго време при него?

— Да. Но тогава дойдохте вие. Когато доложих за вас, двамата се бяха гушнали и се целуваха по ноти.

— Това е невъзможно!

— Действително. Толкова повече, ако нашего брата зяпа. На него лигите му се събират в устата, ама това не му донася повече от шест сребърни кройцера.

— Как така? Вие сте получили такъв бакшиш?

— Да — ухили се разсилният. — Шефът именно казал на Леда, че американката не била при него, но тя не му повярвала.

— И се е осведомила от вас?

— Да. Аз й казах истината, а в замяна тя ми даде… шест кройцера. Да, тези артистки са много щедри със своята благосклонност, но не и с парите си. Я виж ти, пристига моят пръв приятел! Добре дошъл, мосю Жан! Как сте?

Новодошлият беше именно не някой друг, а слугата на интенданта на столичния театър. Той приближи, подаде ръка на дребосъка и каза:

— Благодаря! При моя милост нещата винаги са наред. Но кой е този хер?

— Един мой много добър приятел, бих казал колега, тъй като дейността и на двама ни касае редакцията на „Резиденцблат“. Хер Холм, репортер, и мосю Жан, камердинер на интенданта на столичната сцена!

Холм се поклони вежливо. Жан само му кимна снизходително и каза:

— Трудна работа, да си вадиш хляба като репортер! Мога ли да седна при господата?

— Много ще ни бъде приятно! — отговори дребосъкът общително.

Жан седна, взе кафената чаша на Холм, помириса съдържанието и отбеляза с пренебрежителен тон:

— Шивашка мока! Не е за хора с нашето положение! Мога ли да помоля господата да изпият с мен бутилка вино?

— Много задължаващо! — откликна малкият.

— А вие, хер Холм?

Запитаният вътрешно се смееше на предвзетите маниери на камердинера, но понеже желаеше да го подпита ловко, отвърна с угодничав тон:

— Оказвате ми голяма чест, мосю Жан.

— Моля, моля! В качеството си на репортер вие сигурно рядко се добирате до чаша вино. За мен ще бъде удоволствие да ви доставя тази наслада.

А когато виното беше сервирано и чашите напълнени, продължи:

— Да се надяваме, ще можем да научим в замяна някои новини от вас. Нали службата ви е да ги търсите. Наздраве!

Холм отпи, направи физиономия, сякаш беше вкусил най-голямата наслада в живота си, и отговори:

— За съжаление този път не мога да ви услужа!

— Не? Та нали всеки ден трябва да се случва нещо!

— Разбира се, но случилото се трябва да е достатъчно интересно, за да може да бъде разказано. Точно сега за хора от нашия бранш е много ялово време.

— Е, утре ще имате толкова по-богат и интересен урожай.

— Къде?

— В столичния театър.

— Имате предвид балета?

— Да. Когато две такива съпернички си мерят уменията, за вас при всички случаи ще има богата жътва.

— Ние тъкмо говорехме за двете танцьорки — забеляза сега малкият.

— Нима ги познавате?

— Разбира се. Двете вчера се отбиха в нашата редакция.

— Коя ви хареса повече?

— Хмм! По-красива е американката, но…!

— Какво „но“?

— Дали също по-интересна и мила, това не бих могъл да твърдя.

— Точно така мисля и аз.

— Вие сте достигнали до същия извод?

— Именно. Първо дойде мис Стартън. Осмелявам се да заявя, че нейната красота ми направи много благоприятно впечатление. Не бях виждал такова момиче, а при опита, който сме понатрупали, това говори много.

— Имате право. Тя е Венера.

— Това не бих могъл да твърдя. Тя е и Юнона, и Диана, а именно чиста и целомъдрена и все пак вече достатъчно зряла, за да покорява сърцата.

— Хмм! Значи вие също обичате развитото!

— Винаги бих предпочел една тлъста патица пред някоя мършава гъска или кокошка. Вярно, благоприятното впечатление, което прави американката, никога не трае дълго. Тя е без дух.

— Без душа и сърце.

— Да, тя няма чувства, тя е лед. Хер интендантът беше много любопитен да се запознае с нея, но остана разочарован.

— Външността й не му е харесала? — попита Холм.

— О, тя ще се хареса на всеки. Аз вече не съм от най-младите, наистина, но бих дал мило и драго за един пикантен час с нея, само че тя, както казах, е лед. Подслушах дума по дума разговора, който води с моя господар. Той направи всичко възможно да стопи тоя лед, но напразно. Знаете ли какво му отговори, когато я помоли за целувка?

— Е?

— Бил твърде стар.

— Това е прекалено! — отсъди малкият.

— Нарече го дядо и прадядо.

— Това е още по-прекалено, това е нагло!

— А после му подхвърли, че носел фалшива коса. Представете си!

— Тук човек наистина вече не знае какво да каже! Хер интендантът всъщност носи ли наистина перука?

— Хмм! Знаете, че за такива неща наша милост трябва да бъде дискретен. Но тя има дори дързостта да хване фалшивия му перчем и да го върне в правилното му положение, тъй като се беше разместил.

— Чисто по американски, ей Богу!

— А после, когато си тръгна, очите й светеха от удоволствие от щуротията, която беше извършила.

— Една танцьорка би трябвало да бъде по-умна!

— И по-общителна! По-внимателна и по-отдайна! Леда, напротив, се държа съвсем различно.

— Тя след или преди американката беше при вас?

— Веднага след нея.

— Как ви хареса?

— Хмм! Вече е малко попрезряла. Има вече доста опит зад гърба си, но това не вреди. Работата не опира до няколко дузини целувки.

— Преувеличавате! — обади се Холм с намерение да го предизвика към по-големи подробности.

— Охо! Ако знаехте какво се случи в кабинета на хер интенданта!

— Нима вие можете да го знаете?

— Защо не? Един репортер няма ли си представа, че съществуват ключови дупки?

— А, така значи! Вие сте подслушвали?

— Подслушвал и гледал.

— Хер интендантът следователно е останал много доволен от Леда?

— Беше изключително доволен от нея, също както и аз.

— Вие също? Хм!

При тези думи Холм направи физиономия, сякаш изпитваше съмнение.

— Какво искате да кажете с това „Хм!“, господин Холм? — запита слугата със строг тон.

— Размишлявам по какъв начин бихте могли и вие да бъдете доволен.

— Хе, ами по съвсем същия, както и хер интендантът. Това се подразбира изцяло от само себе си.

— Искате да кажете, че Леда е била мила и спрямо вас?

— Да, разбира се.

— Което, естествено, означава, любезна?

— Не, а нежна.

— Охо!

Мосю Жан поглади гладко избръснатите си страни и попита със самодоволен тон:

— Съмнявате ли се?

— Може би.

— Глупости! Вие май не познавате порядките в знатните къщи!

— Мисля, че точно в това отношение не съм неосведомен и неопитен.

— Но в такъв случай би трябвало да знаете, че най-често камердинерът има повече думата от господаря.

— Това действително се случва.

— Който иска да си извоюва благоразположението на господаря, първо трябва да спечели симпатиите на камердинера.

— И Леда го направи?

— Да.

— Щастлив човек!

— О, тя дори доброволно ме целуна!

— Чумата го взела!

— И за в бъдеще ми обеща още нежности, хер Холм!

— Да го вярвам ли?

— Мога да се закълна. С други думи, тя е истинска танцьорка, огън и пламък. Не само събужда чувства, а умее и да ги утолява, задоволява. Предвкусвам прекрасни мигове с нея.

— Вече наистина съм любопитен да я видя.

— Идете утре в театъра. Доколкото я познавам, по време на танца няма да скъпи своите прелести и красоти.

— А от американката не го очаквате?

— Каквато я видях, наистина ми е интересно в какъв ли костюм ще се яви. Почти ми е невъзможно да си я представя в трико, къса балетна рокличка и дълбоко изрязан гръб.

По сериозното лице на Холм прелетя лека усмивка. Той сви рамене и каза:

— Ако излезе навлечена като калугерка, по-добре изцяло да се откаже от този дебют.

— Нека си излиза както си иска, изходът от тази конкуренция не подлежи на съмнение.

— Наистина ли? Още отсега?

— Още отсега! — кимна Жан с важна физиономия.

— Е, и как си го представяте този изход?

— Леда ще победи.

— Толкова ли е несъмнено това?

— Абсолютно.

— Мисля, че трябва да се изчака какво ще реши публиката.

— Публиката? — попита камердинерът с подигравателен тон. — И какво разбирате под понятието публика, мой многоуважаеми хер Холм?

— Е, ами целокупността от всички зрители.

— Чудесно! И сигурно мислите, че тази целокупност има преценка, глас?

— Естествено.

— Тук много се лъжете, млади човече. Вижда се, че сте още млад и тепърва трябва да трупате опит.

— Но нали се говори и пише за гласа на публиката!

— Това са дрънканици, повярвайте ми. Публиката е безволева, без собствено мнение… паразит!

— Хм! Не се ли изразявате малко пресилено, уважаеми хер?

— Не. Гласът на публиката винаги е бил изкуствен, дирижиран. Един умен и силно волеви характер налага на цялата тълпа своето мнение, без тя нещо да усети. Публиката повтаря като папагал онова, което й е продиктувано или суфлирано.

— И по тази причина мислите, че утре Леда ще победи?

— Да, това мисля.

— Следователно би трябвало да се приеме, че има някакъв мъж или дори няколко мъже, чиято преценка и воля тук ще се прояви като меродавна?

— Естествено.

— Много съм любопитен кои ще са тези мъже. Аз не се сещам за никого.

— Хер Холм, вие наистина сте забавен. Работите за обществеността, така че вие самият трябва да се числите към онези, които… формират мнението на публиката. А ето че сега проявявате такова невежество! Не ми се сърдете, че си послужих с този израз! По-сполучлив няма.

— Да ви се сърдя? В никакъв случай! Аз съм, както съвсем вярно казахте, още млад и неопитен. Следователно трябва да бъда благодарен, ако получа отнякъде наставления и поуки.

— Много разумно от ваша страна. И така, нека веднага ви дам няколко насоки. Четохте ли в днешния „Резиденцблат“ статията, отнасяща се до двете балерини?

— Преди малко.

— Познавате ли автора?

— Това много вероятно е нашият главен редактор.

— Естествено! Мислите ли, че тази статия ще остане без въздействие?

— Сигурно не, макар да се питам дали авторът се е придържал точно към истината.

— Дори и да е излъгал, материалът няма да пропусне своето въздействие. Знаете ли кое е най-сигурното средство един човек да бъде социално умъртвен?

— Да се подхвърли моралът му под съмнение.

— О, не! Кой ще ти изисква например морал от една танцьорка? А и в други области има крайно неморални хора, които въпреки това се радват на висок престиж. Не, най-сигурното, най-опасното оръжие е осмиването. То побеждава всичко, дори учеността, красотата, славата. Който иска да спечели любовта на една жена, може да рискува всичко, да прави всичко, но много трябва да се пази да не стане смешен. Публиката е жена. Тя може всичко да забрави и прости само не и смехотворността. Разбирате ли ме?

— Действително започвам да схващам.

— Вашият главен редактор е изцяло на мое мнение и действа съобразно него. Той има намерение да направи американката за смях и ще постигне целта си. Тя може да изпълнява колкото си ще красиво своя пас[4], хората обаче ще си мислят за селската ратайкиня и буталката за масло, споменати в статията. Авторът следователно е един от онези, които модулират гласа на публиката. Не може да не го съзнавате.

— Трябва да ви дам право.

— Помислете после за моя господар, интенданта. Американката го е оскърбила, отнесла се е с пренебрежение към него. Мадмоазел Леда, напротив, е била във висша степен мила и нежна с него. Коя следователно ще предпочете?

— Последната.

— Действително. Сега може би ще признаете, че интендантът има най-голямо влияние не само общо в театъра, но и по отношение на всяко отделно представление. Той е в състояние да сложи на пътя на един артист или артистка хиляди препятствия. Хер интендантът е толкова сигурен в своята работа, че вече твърдо обеща на Леда ангажимента.

— Следователно ще бъдат поставени препятствия, каквито споменахте?

— Ще го упрекнете ли?

— От негова гледна точка, не. Наказание трябва да има.

— И така, хер интендантът е също един фабрикант на общественото мнение. По-нататък, помислете и за клакьорите. От мосю Леон Стодижел, шефът на платената акламация, в голяма степен зависи дали един артист ще се задържи, или ще падне.

— Естествено, Леда е била при него?

— Да.

— Харесала ли му е?

— Изключително.

— Той ли ви го каза?

— Не. Преди малко беше при моя господар и аз станах свидетел на разговора.

— Естествено, пак през ключовата дупка?

— Шегувайте си се! Това е една от моите малки слабости. Човек все пак трябва да знае как да се държи в средата, в която работи.

— Излиза, че Леда е била мила и с мосю Леон Стодижел?

— Естествено! Той не можеше да я нахвали. И описа всички форми и тайни на нейното тяло така точно, че двамата наистина трябва да са били много интимни един с друг.

— Завиждам ви, мосю Жан!

— Защо?

— Трябва да е върховна наслада да слушаш как двама толкова възрастни господа разговарят по една такава деликатна тема.

— Действително. Резултатът, естествено, беше Леда да бъде задържана. Мосю Леон Стодижел възнамеряваше да отиде също при директора, при диригента и накрая при балетмайстора, за да спечели и тях за намерението си. Аз не се съмнявам нито за миг, че ще успее.

— Нима мис Стартън не е била при него?

— Не, представете си!

— Колко глупаво!

— О, не само глупаво. Тя се е държала с него толкова високомерно и презрително, че намерението й да предизвика неговата враждебност не можело да бъде поставено под съмнение.

— Значи в известен смисъл тя все пак се е допитала до него?

— Не тя до него, а той до нея.

— Как така?

— Той писмено й е предложил своята помощ и подкрепа.

— И тя навярно е отказала?

— Да. Да го сметне ли човек за възможно?

— Действително едва ли е за вярване! — каза Холм, като се надигна от стола и остави на масата парите за кафето. — Тая глупост толкова ме ядоса, че нищо повече не искам да слушам. Така че си тръгвам. Сърдечно благодаря за виното, мосю Жан. Останете със здраве, майне херен!

Тръгна си. Вън пред вратата спря и си пое дълбоко, дълбоко дъх.

— Паплач, паплач и за трети път паплач! — въздъхна. — Въздухът сякаш е наситен с мерзост! Да, такава е тя, тази прекрасна Елън, горда, чиста и извисена над всяка низост! Значи срещу нея буквално е организиран комплот! Какво да предприема? Да я предупредя или тайно да бдя над нея и тихомълком да изляза на бойното поле срещу тези господа? Ще размисля!

Бележки

[1] В том 65 от Карл Май, Събр. съч., „Непознатият от Индия“, княз Дьо Бьофур е наричан княз Ван Зоом — б.нем.изд.

[2] Мелузина — според една френска легенда морска вълшебница, полужена, полуриба — б.пр.

[3] Шок — остаряла единица от бройната система = 60 бройки — б.нем.изд.

[4] Пас — танцова стъпка — б.пр.