Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блудния син (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sklaven der Schande, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2010)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Роби на позора

Поредица „Неиздавани романи“

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

 

Karl May. Sklaven der Schande. Band 75. Karl May — Verlag, Bamberg

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 12
Надхитрени

Макс Холм отиде до театралния слуга Вернер, за да го инструктира за вечерта. После се отправи към вкъщи. Бащата както обикновено спеше седнал в своя фотьойл. Вратата към спалнята стоеше отворена — вероятно за да прониква и там малко топлина от затоплената всекидневна. Макс предположи, че сестра му е там, и влезе. Наистина я намери там, но в присъствието на… американката. Бяха струпали пред себе си платове и материали и водеха много оживен разговор.

— Извинете! — помоли той, понечвайки да се върне.

Но Елън Стартън му кимна дружелюбно и каза:

— Защо бягате от нас? Папа спи. Не бива да го разбуждаме. Приближете, моля!

Вече нямаше как, трябваше да се подчини. Тя му подаде красивата си ръка и попита:

— Нали така се поздравявате в Германия?

— Само между познати! — заекна той.

— Аха! А ние не се познаваме?

Какво да каже? Да даде някакъв безсъдържателен отговор, се срамуваше, а многозначителен — не можеше да си позволи. Премълча. Американката го заплаши с пръст и се обърна отново към сестрата. Той пристъпи към скрина и разлисти намиращите се там ноти, за да прави все пак нещо. Може би щеше да настъпи мъчителна пауза, ако Елън нямаше толкова много въпроси и насоки относно работата. Но Хилда беше достатъчно тактична да опита да се отдалечи под някакъв претекст. А когато едно женско същество търси претекст, със сигурност го намира.

Когато двамата останаха насаме, Елън опря ръце на масата и се изправи в решителна поза.

— Хер Холмърз! — помоли.

Той се обърна с въпросителен поглед към нея.

— Бих желала да повторя предишния си въпрос — продължи тя. — Познаваме ли се, или не?

Погледът на нейните приказно красиви очи бе твърдо, но топло отправен към него. Стоеше пред него с цялата дивна хубост на своята младост. От нея струеше сиянието на непорочна чистота. Искаше му се да падне в нозете на тази богиня… един беден музикант пред една милионерка! Не! Тя не биваше да забележи, че я обича с хиляди сърца и хиляди живота.

— Да, виждали сме се — отговори вежливо, но с доловима студенина.

— Виждали сме се — кимна тя с мрачна сериозност. — Повече нищо, хер Холмърз?

— Какво друго?

— Аз мисля, че не само съм ви виждала, но и съм ви слушала. Познавате ли звуците на вашата виолина? Познавате ли мощта на вашата брилянтна фантазия? Е, да, вие сте прав. Виждали сме се.

Думите се врязаха дълбоко в душата му. Но той опита да намери причина да остане силен и я намери. Каза:

— Аз съм ви виждал, само съм ви виждал, никога не съм ви чувал.

Та нали винаги бе била толкова недостъпна за него. Никога не бе разменял дума с нея. Веждите й леко се повдигнаха. Поклати глава, сякаш не го разбираше.

— Само сте ме виждали? — попита.

— За съжаление!

— Е, добре! Хиляди почитатели са ми казвали, че ме възприемат не само зрително. Нима моето изкуство е само за очите? Може ли изобщо изкуството да съществува само за някое отделно сетиво? Не пуска ли то своите корени дълбоко в душата, във вътрешния мир, и не съзряват ли неговите прекрасни плодове отново за сърцето, за душевността? Вие само сте ме виждали. Не сте ме разбрали. Та вие бяхте един дарен от Бога артист и аз съм била за вас просто една… балетна танцьорка.

— Мис Елън!

— О, моля!

— Не, не ми говорете така! Чувал съм, че не играете за жалката печалба. Казвали са ми, че танцувате, окриляна от божествената сила на гения. А сега…

— Какво?

— Сега все пак излизате на сцената за пари!

— Кой ви го каза?

— Щяхте ли иначе да дойдете тук, на Стария континент?

Тя сведе ресници. Страните й бяха пребледнели. А когато отново вдигна очи, в тях искряха влажни проблясъци.

— Осъждате ли ме? — попита. — Защо свирехте вие? Защо дойдохте в Съединените щати? Не за да спечелите пари, много пари? Защо и сега се упражнявате ден и нощ? Да не би не заради Мамона?

— Аз съм беден, окаяно беден. Виждате!

Посочи мизерната подредба на малката стаичка.

— А мен считате за богата?

— Така са ми казвали. Или може би не са имали право?

— Имали са право. Аз притежавах милиони. Но каква е стойността на богатството? Ощастливява ли то сърцето?

Помълча известно време, после продължи:

— Там, отвъд океана, притежавах много, много. Но изгубих всичко, всичко. Сега съм бедна, по-бедна от вас, можете да ми вярвате.

— И въпреки това носите брилянти?

Посочи пръстените и гривните й, от които мятаха искри ценни диаманти. Тя сви рамене и премълча.

— Защо се състезавате с тази Леда, мис Елън? — попита той.

— Правя ли го? — вметна тя.

— Тази жена не е достойна дори да ви погледне, а вие въпреки всичко ще се конкурирате с нея за място във втория театър на града!

Едно повторно свиване на рамене беше единственият й отговор.

— Иска ми се да пратя в пъкъла тази конкуренция — изскърца зъби той. — Та нали предварително се знае, че ще бъдете победена.

— Наистина ли? — попита тя усмихнато. И, изправяйки се гордо, добави: — Няма да ме победят!

— Леда все едно вече държи заповедта за назначение. Знам го.

— И това наричате поражение за мен?

— Във всеки случай е така.

— Това е ново доказателство, че не ме разбирате. А, сестра ви идва.

Влизането на Хилда сложи край на мъчителния разговор. Американката не си даде труда да удължи с много присъствието си. На сбогуване му подаде ръка с думите:

— Никога не забравяйте какво ви казах. Аз съм бедна, много, много по-бедна от вас!

Когато слизаше по тъмното стълбище, насреща й се зададе домоуправителят. Разминаха се. После той спря, като си мърмореше:

— Коя беше тази? Някаква знатна дама. Но ми прозвуча, сякаш плачеше, сякаш сподави хлипане! Трябва да ми се е причуло!

Долу тя спусна пред лицето си гъстия воал. Сега то не можеше да се различи.

По-късно влезе в магазина на най-известния и най-богатия ювелир. Дори на сцената винаги носеше само истински бижута и му беше поверила няколко накита, за да направи тук-там някои малки промени.

Завари го в разговор с един възстар господин, пред когото той се извини с дълбок поклон, за да я обслужи. Господинът разглеждаше скъпоценностите, но същевременно слушаше внимателно разговора, който тя водеше с бижутера. Последният сметна, че трябва да прояви познанията си, като оцени стойността на бижутата й. Възстарият господин приближи и попита:

— Какво казахте? Браслет на стойност над шейсет хиляди гулдена? Мога ли да го погледна, моля, фройлайн?

Елън свали гривната и му я подаде. Бижутерът вече отваряше уста за някаква забележка, ала господинът незабелязано го сбута с лакът.

— Великолепно! — одобри той. — Наистина възхитително! Къде е изработено това бижу?

— В Сейнт Луис.

Той я погледна изпитателно, после попита:

— Американка ли сте?

— Да.

— И сте отскоро тук?

— От съвсем скоро.

— В такъв случаи едва ли ще се излъжа, ако приема, че името ви е Елън Стартън?

— Така се казвам.

— Слушал съм за вас. Тази вечер ще излезете тук на сцената. Много бих желал да ви гледам, но за съжаление не съм в положение да посещавам този втори по ранг театър.

Двамата навлязоха в много увлекателен разговор. Той слушаше преценките й и се виждаше, че с всяка секунда тя все повече печели симпатиите му. Това си пролича, когато американката се накани да си върви. Господинът използва възможността да напусне заедно с нея магазина и с рязък жест възпря смирения поздрав на бижутера. Вън пред вратата попита:

— Къде сте отседнали, фройлайн?

— В хотел „Юнион“.

— Пеша ли ще отидете?

— Така възнамерявам.

— Ще ви помоля за разрешение да ви придружа. Пътят ми минава край хотела.

Тръгнаха заедно, той от лявата й страна. Продължиха започнатия разговор. Елън забеляза, че хората навсякъде свалят шапки, а придружителят й отговаря с кимане, но нямаше време да се замисли над това обстоятелство, така я пленяваше той със своите дълбоки, остроумни забележки.

Пред вратата на хотела спряха. Портиерът взе за почест със своя украсен със златна топка бастун и се оттегли на почетно разстояние. В дъното на дълбокия коридор се събра цялата прислуга да ги наблюдава с удивени погледи.

— Твърде бързо стигнахме при целта — отбеляза господинът. — Пътят можеше да бъде по-дълъг. Знаете ли, че по време на разговора с вас човек може да разбере как танцувате?

Тя се изчерви.

— Моля, без смущение, майн фройлайн! Преди половин час чух за вас. Съвсем случайно срещнах княз Дьо Бьофур, който ви е гледал от другата страна на океана. В „Столичен театър“ ли искате да постъпите?

— Не.

— Защо тогава ще излизате на сцената?

Погледът му беше така топло и благо отправен към нея, че тя не се опита да извърти отговора. Призна откровено:

— Исках да изляза на сцената, за да ме видят. Търсех една скъпа за мен личност, която изгубих.

— Намерихте ли я?

— Да.

— Следователно още преди излизането. Това ме радва. Както чух, слагат препятствия по пътя ви. Такива хора не ви заслужават. Не бихте ли решили някой път да излезете на дворцовата сцена?

Тя повдигна леко рамене.

— Аа, не искате да се предлагате! Много добре! Но поне бихте си спечелили благодарността на Двора, ако докажете, че славата ви отговаря на истината.

— О — усмихна се тя. — Аз съм неизвестна, без протекции и… републиканка.

— Но не чак червена или радикална?

— О, не! Ние жените по принцип сме добре настроени към монархията.

— Чудесно, чудесно! За протекцията все ще съумеем да се погрижим. И сега най-сетне ще ви призная, че аз съм… краля.

Тя в никой случай не се изплаши. Отправи топло очи към лицето му и отговори:

— Ваше величество, щастлива е страната, която има един толкова добросърдечен баща!

— Благодаря! За съжаление, ние бащите невинаги можем да говорим за голямо щастие. Вие артистите умеете да съчетавате звуци, цветове, форми и движения в прекрасна хармония, докато ние напразно се борим с дисхармонията. Знаете ли някакво средство против това?

При този въпрос той я погледна с неподправена добродушна усмивка.

— Да, Ваше величество — отговори тя със смесено чувство на възвишеност и затрогнатост. — Аз ще се моля за вас и пожелавам всички ваши деца да правят същото. Тогава сговорът ще си дойде на мястото!

— Амин! — каза той. — Мис Елън, вие сте една благородна душа, вие сте диамант. Кой ли ще бъде майсторът, комуто е отредено великото щастие да ви сложи в златен обков? Бог да ви благослови!

Подаде й ръка и веднага я дръпна, когато поиска да я целуне.

— Един благороден, благороден монарх! — прошепна тя, докато сваляше кожуха в стаята си. И впускайки се в друга мисъл, продължи: — Кой ще бъде майсторът? О, аз зная кой би могъл да бъде! Но той пести ценния обков, защото смята диаманта за имитация.

А в една от задните постройки на Алтмаркт, на третия етаж, Макс Холм седеше потънал в тъжни мисли с подпряна на ръката глава. Размишляваше върху последните й думи.

„Никога не забравяйте какво ви казах. Аз съм бедна, много, много по-бедна от вас!“

* * *

Следобедът отмина и вечерта настъпи. Още сутринта бяха свършили билетите за днешния спектакъл в „Столичен театър“, а един час преди отварянето на салона входовете вече бяха окупирани от множество хора.

Леда се стягаше за празнуване на днешния си голям триумф. Мосю Леон Стодижел й бе съобщил с едно кратко писъмце, че в няколко цветарски магазина са поръчани огромни букети, и ето как тя вече предварително се опияняваше от насладата, която при всички случаи я очакваше. Вече си слагаше палтото, за да се отправи с майка си към театъра, когато влезе келнерът и съобщи, че един непознат иска да говори с дамите. Леда даде позволение и доложеният влезе. Беше възрастен човек, но изглеждаше жилав и държелив. Облеклото му не беше изискано, но не и износено, поздравът — не прекалено учтив, но не и непочтителен.

— Какво искате? — попита Леда.

— Най-напред трябва да ви се представя — каза той.

— Да съкратим процедурата! Трябва да тръгваме.

— Добре, фройлайн! Аз съм именно артист, което означава въжеиграч. Аз вървя по въже, което означава — вървях по въже, защото сега съм твърде стар за тая работа…

— Какво ни интересува това? — прекъсна го Леда.

— Всъщност малко. Но като артист аз имам контакт с други артисти и артистки и сред последните имам една приятелка, по чието поръчение идвам при вас.

— Коя имате предвид?

— Исполинката Борман.

Пролича си какво въздействие оказа това име както върху нея, така и върху майката. Двете силно се изплашиха. Дъщерята се съвзе по-бързо.

— Не зная какво може да иска тя от мен! — каза.

— Но я познавате?

— Видях я веднъж.

— Така ли? Хмм! Мога ли да попитам къде?

— Какво ви влиза това в работата?

— Може би имам причина да се интересувам. Но на първо място съм пратеник на исполинката. Тя именно пита дали ще искате да смените парите.

— Какви пари?

— Двете петстотингулденови банкноти.

— Не зная какво искате да кажете.

— Толкова повече исполинката знае какво иска.

— Къде се намира тя понастоящем?

— Тук, в столицата.

— Лъжа!

— Я стига! Говоря истината.

— Докажете го!

— Нося доказателството с мен.

В ръката си държеше пакет. Разтвори го и извади от обвивката една тетрадка.

— Ето, четете!

Беше регистрационната книга на странноприемницата, в която вчера исполинката бе отседнала с майка си. Той отгърна на съответното място и показа с пръст.

— Вярно! — възкликна Леда, когато го прочете.

— Виждате, че не ви лъжа. И така, кажете какъв отговор да занеса на фройлайн Борман!

— Нямам какво да й отговоря. Никога не съм си имала работа с нея!

— Също и когато сте се наричали Едита фон Вартенслебен?

— Това име не ми е известно.

— Но толкова по-добре сте известна вие тук и там. Да доведа ли някой си Петерман?

— Дрънкате безсмислици!

— Някой си портиер Крелер, който ви е обслужвал?

— Наистина фантазирате!

— Или някоя си Лаура Вернер, осъдена невинна заради вас?

— Майн хер, тръгвайте си!

— Или да доведа някой си хер барон Фон Хелфенщайн и някой си там лейтенант Фон Шарфенберг, които и до днес изплащат пари за издръжка на дете — отдавна вече не живо, а умъртвено?

Тя все още оставаше равнодушна.

— Ще повикам хотелския слуга! — заплаши.

— А аз ще поискам да ви заведат в къщата на Шарфенберг, където сте скъсали транспарантния шнур от прозореца, за да удушите с него детето!

Това подейства. Тя стана смъртнобледа. Посегна към масата да се опре.

— И където откраднахте пет хиляди гулдена от почтения управител Петерман, за да офейкате с парите в Париж! — прибави той.

— Човече, дрънкате неща от царството на приказките! — сряза го тя, възвърнала самообладанието си.

— Ако желаете, мога да приведа доказателства. Досега непрекъснато проявявах стремеж към разбирателство.

— Какво искате всъщност?

— Смяна на онези две банкноти.

— Не зная за никакви банкноти!

— Наброили сте тази сума по спогодбата, която сте сключила с исполинката при плевника. Ако разсъдъкът ви е наред, не можете да го отречете.

— Нека исполинката дойде лично!

— Тя няма време.

— Но аз ще преговарям само с нея!

— Няма да може да стане. Тя предаде работата в мои ръце и аз имам добрата воля да я доведа до пълен завършек.

— Е, добре, исполинката нали си получи парите?

— Но с откраднати банкноти, които е нямало как да използва, без да се подхвърли на риска от арестуване.

— В такъв случай нека ги употреби сега. Вече няма кой да ти следи за тези неща.

— Може би сега повече оттогава. Питам още веднъж. Готова ли сте да смените парите?

— Не разполагам с такава сума.

— Вземете назаем от мосю Леон Стодижел, с когото днес ще вечеряте!

Това й дойде твърде много.

— Човече, всезнаещ ли сте? — попита.

— Не, само добре осведомен.

— В никой случай не мога да набавя парите!

— Тогава сте изгубена!

— Но заедно с мен и исполинката!

— Така ли мислите? Тя все ще изнамери средство да се измъкне от примката. Впрочем аз няма защо да се съобразявам с нея. На мен ми е все едно дали ще хлътнете само вие двете или заедно с исполинката и майка й.

— Двете? — хлъцна старата, която досега от страх дума не беше обелила.

— Да, двете — отговори той.

— Аз в тая работа не съм замесена!

— Вие сте пазили при гробището. Всичко е ясно! По-добре помислете какво ще правите!

— Ние нямаме нито пари, които да ви дадем, нито време да обмисляме нещата. Не знаем нищо. Сега правете каквото си искате!

— Смятате, че не мога да приведа доказателства?

— И откъде се каните да ги изкопчите тези доказателства?

— Изпод плевника. Детето и до днес си лежи там.

За това тя не беше помислила. Сега се смълча объркана.

— С мълчанието си се издадохте. Сега ще ви кажа последната си дума. Около единадесет часа представлението ще свърши. По това време ще бъда отново тук, за да чуя решението ви. Не платите ли и тогава, ще поискам да ви арестуват и под полицейска охрана да бъдете отведени до плевника, където със сигурност ще бъде намерен трупът на детето. Засега лека нощ!

Взе книгата от масата и се отдалечи. Няколко мига двете се гледаха безмълвно, после майката извика с вопъл:

— Какво нещастие! Ние сме изгубени!

— Стига! Говори по-тихо! Ще ни чуят!

— И ни сполетя толкова бързо, толкова неочаквано, като гръм от ясно небе!

— Дяволски противна история!

— Да имахме поне пари!

— И това нямаше да ни спаси. Трябва да потърсим друга помощ. Какво да правим?

— Изгубих способността си да мисля! И виж часовника! Крайно време е да тръгваме за театъра.

— Да, това сега е най-важното. Напред, аз трябва да победя! А после… ах, майко, каква идея! Не сме изгубени! Можем да се изсмеем на исполинката й нейния пратеник!

— Нещо ти хрумна?

— Да, да. Само че май ще трябва да се откажа от супето със Стодижел. И така, веднага щом свърша, ще напусна театъра през страничната врата и ще отида бързо до плевника. Трупът, или по-точно скелетът, трябва да бъде отстранен. Изчезне ли, никой не може да повдигне обвинение срещу мен. А и може би ще се върна достатъчно навреме, за да отпътувам до „Белвю“.

* * *

Макс Холм седеше във фоайето на „Столичен театър“, обхванат от много лесно обяснимо вълнение. Борбата между двете конкурентки трябваше да започне. Той буквално изпитваше страх от следващите два часа.

Чу, че увертюрата вече започна, а пък чакаше напразно… не, не напразно. Ето, че той дойде, княз Дьо Бьофур. Поиска на бюфета да му дадат чаша вино, изпи го и се отправи към Холм, който го пресрещна.

— Успяхте ли, Ваша светлост? — попита този.

— Убеден съм.

— Че ще отиде до плевника?

— Да. Мога да се закълна, че веднага след първото представление ще се измъкне през малкия изход. Полицията вече е на поста си. А вие?

— Всичко е готово.

— Онзи фамозен тимпанист?

— Изглежда прелестно. Като нищо ще го сметнат за дама. Моят стар Папа Вернер дебне и в подходящия миг ще го изпрати.

— А балетмайсторът и жената на клакьора?

— Купето ще ме чака в определеното време.

— Уведомихте ли съдържателя на „Белвю“?

— Естествено! Той самият сърдечно се радва на майтапа!

— Да потърсим тогава местата си. Вече чувам музика. Увертюрата вече е в ход…

Когато Холм влезе в зарешетената ложа на комисионалния съветник, онзи се обърна бързо към него.

— Боже мой, къде се бавите? — попита. — Аз съм почти като в треска. Коя ще победи?

— Американката.

— Наистина ли?

— Да. Взети са съответните мерки.

— Добре, добре! Чудесно! Чувате ли заключителните тактове? Завесата ей сега ще се вдигне!

Седяха до решетката. Салонът много рядко бе събирал толкова много зрители като днес. Дори по пътеките правостоящите бяха човек до човек.

Завесата бавно се нави нагоре. Сцената представляваше скалист ландшафт, по средата на който се откриваше дълбока тъмна пещера. Вдясно и вляво стройни светли фигури на елфи извиваха хълбоци. По небето започнаха да проблясват звезди, а полумесецът оповести изригването си със слабо, неопределено сияние, което потрепваше по сцената.

В този миг задният план на пещерата изсветля и Кралицата на нощта започна да се заражда. Вече можеха да се различат очертанията на нейната пълна, пищна фигура. Пристъпваше по-напред и по-напред, колкото повече се изкачваше месецът. И ето… сега стоеше на открито, окъпана от нежно сребристо сияние.

От тъмния, обсебен със златни звезди воал, който се стелеше на вълни от увенчаната с корона глава, напираха сладострастни форми, облечени в трико с цвят на тялото. И сега тези форми получиха движение.

При нейната поява се бе надигнала буря от акламации, които сякаш не знаеха край. Тъкмо си мислеше човек, че вече ще свършат, и те започваха отново.

— Добре, майсторски направено! — изръмжа ядосаният комисионален съветник. — Това са клакьорите, тези бестии!

И сега тя започна да танцува. Това беше танцът на жена, чиято единствена цел е да покаже плът, за да развихри страстите на другия пол. За някаква характеристика, за някакво добре замислено изпълнение на една обгърната от сериозност основна идея не можеше и дума да става.

И въпреки това аплодисментите не престанаха през целия акт и също през втория, така че човек въобще не можеше да каже има ли музика, или не.

В края на втория, последен акт от всички страни заваляха цветя и букети, а ликуването на увлечената от клакьорите тълпа можеше да се нарече френетично, оглушително.

— Безогледно и във висша степен невъзпитано! — гневеше се комисионалният съветник. — Какво ще кажете, хер доктор?

— Дело на Стодижел!

— Съвършено правилно! И на това отгоре два товарни вагона с цветя! Глупости! Направо тъпоумие!

Най-сетне завесата падна. Зад нея Леда получаваше поздравления от всички страни. Тя плуваше в море от блаженство, но въпреки това необичайно бързо се оттегли в гримьорната си. И при подготовката за повторение на спектакъла никой не забеляза, че тя се измъкна с майка си през тясното задно стълбище. Но когато двете излязоха вън на открито, бяха веднага засечени от бдителни хора, които вече ги чакаха.

Междувременно музиката беше започнала отново и всички погледи се бяха отправили напрегнато към завесата.

Тя най-после се вдигна. Същата сцена като преди. Същата групировка от елфи и нимфи. И сега във вътрешността на пещерата започна да просветлява и кралицата пристъпи напред. Но колко различна беше тази кралица!

Беше обгърната не в черно, а от бели ефирни воали, като перести облачета, реещи се по нощното небе. Изящните крайници бяха непорочно забулени, а около тези облаци се повяваха вълните на прозирен воал с онова наситено синьо, свойствено за небето на последните есенни нощи.

Ни помен от звезди и варак! Но навсякъде, навсякъде по тази пленително красива фигура припламваха неподправени разноцветни искри и проблясъци. Това бяха диаманти, струващи милиони.

При нейната поява за миг настана дълбока, дълбока тишина, а после се разразиха аплодисменти, но естествени. Тя се поклони с достойнство да благодари, ала рязко изправи красивата, огряна от хиляди искристи смарагди и рубини, глава. Беше се чуло остро, пронизително изсвирване. Последва го второ и трето. Внезапно се засвири от десет, двайсет, четирийсет места. Включи се едно демонско съскане и тропане и аплодисментите бяха заглушени.

Елън стоеше неподвижна. Не трепваше с мигла. Чакаше олелията да затихне. Музиката също мълчеше.

Мина много време, докато най-после диригентската палка отново даде знак. Но едва Елън понечи да започне, спектакълът избухна отново.

Така три, четири пъти. Тя не изгуби нито самообладание, нито търпение. Клакьорите в крайна сметка се умориха и ето как най-сетне можа да започне.

Но какъв танц! Всяка фибра излъчваше увереност в победата. Тялото й се движеше, но не в балет. Не то танцуваше, а душата го бе обладала за откровението на тайни, копнеещо чакащи своето освобождение в булото на нощта. Това беше… стой! Защо се ослуша тя внезапно? Защо отправи така пронизващо тъмните си, сияйни очи към оркестъра?

И отново започна, обкръжена от рой елфи, но рязко отстъпи встрани и отпусна вдигнатите вече ръце. Елфите излязоха от такт. Тя отметна глава и смъкна воала. Беше престанала да танцува.

И тогава се започна едно наистина пъклено съскане, свирене, тропане с крака и чукане. Тя пристъпи бавно напред, докато приближи до самия пулт на диригента и зачака.

Естествено, музиката също трябваше да замлъкне. Повече от пет минути продължи врявата. Клакьорите го сметнаха за достатъчно. Какво щеше да направи тя? Може би щеше да започне отново? Но ето че рязко се наведе към пулта на капелмайстора. След миг държеше партитурата в ръка. Хвърли един поглед на местата, които бяха променени, за да я объркат, а после партитурата отлетя надалеч между кулисите.

Изправи глава. Погледът й се плъзна гордо и твърдо по възбудената тълпа.

— Сган! — прозвуча със сонорна яснота от устните й.

После се обърна и с горди бавни крачки изчезна между картонените скали.

Само още един кратък миг продължи мълчанието, а след това се извисиха бесни ревове, крясъци и шумотевица, каквито сякаш не бе възможно да произлизат от човешки гърди.

— Гръм и мълния! — изруга комисионалният съветник. — Докторе, не бяхте прав! Вие казахте… а, по дяволите, къде се дяна тоя човек?

Холм беше изчезнал. Обхванат от страх за великолепното момиче, бързо се беше отдалечил да потърси полицията.

 

 

Междувременно Леда се бе придвижила с майка си пеша по улиците. Наближиха гробището.

— Там беше — каза тя. — На онова място там се прехвърлих през зида. Де да не бях го направила. По-добре да бях хвърлила детето в реката!

— Тези мъдри мисли се явяват твърде късно — промърмори майка й.

— Може да е било за хубаво!

— Барон Франц е виновен!

— Ако ни се случи нещастие, той ще се провали заедно с нас! Заявявам го!

— Нещастие? На нас? Дори не може да се мисли. След четвърт час всичко ще бъде уредено.

— Къде ще отнесем… скелета?

— В реката.

— Тя е замръзнала.

— Ще пробием дупка в лека. Хайде да вървим!

Тръгнаха покрай гробищния зид и се отправиха после към плевниците. Когато стигнаха, се опитаха да си припомнят.

— Спомняш ли си къде беше? — попита старата.

— Да, там при втория плевник. Ела!

Намериха мястото с доста голяма лекота. Клекнаха една до друга и започнаха да отстраняват с ръце примесената с камъни пръст.

— Колко е меко! — отбеляза старата. — Струва ми се, тогава по-здраво запушихме дупката!

— С времето камънакът се е натрошил.

Работеха напрегнато. Отдушникът беше освободен, но мястото бе празно.

— Като че вече не е тук — каза Леда.

— Бръкни по-навътре!

Тя мушна ръка, додето можа, и я извади пак със същия резултат.

— Празно, съвършено празно! — обяви.

— Но това е невъзможно!

— Защо?

— Човешкото тяло не може да изгние толкова бързо!

— И все пак! Тялото на едно дете се разлага по-бързо от това на възрастен човек. Но въпреки всичко ми се вижда странно!

— По-скоро подозрително, дори много подозрително!

— Естествено е подозрително, когато две жени присъстват тук посред нощ да търсят труп!

Тези думи бяха произнесени от мъжки глас зад тях.

Отекна двоен крясък на ужасен страх. Те се обърнаха рязко и съгледаха множество полицаи, които ги бяха обградили, така че за евентуално бягство изобщо не можеше да се мисли.

— Какво правите тук, фройлайн Леда? — попита обержандармът, тъй като той бе говорещият.

Тя не отговори, поради което той повтори въпроса си.

— Аз… аз… — заекна балерината.

— Е, какво възнамерявахте?

— Аз… не знам.

— В такъв случай ще ви предоставя време да се сетите. Обявявам Ваше величество, Кралицата на нощта, за арестувана. Поканата важи и за фрау мама.

Бяха отведени.

* * *

Не само в зрителната зала на театъра, но и зад сцената цареше необикновено голяма възбуда. Единствено Елън беше запазила спокойствие. Тя събра с възможно най-голяма бързина вещите си, наметна си палтото и придружена от театралния слуга, който днес бе предоставен на нейните услуги, се отдалечи по същото задно стълбище, от което преди известно време се бе възползвала и Леда.

Докато пред фронталната част на театъра бе започнала да се надига аларма, при задната страна незабелязано пристигна един файтон, който я откара до хотела. Само един го беше видял — Макс Холм. И знаейки сега, че тя се намира в безопасност, той спокойно се отдалечи.

А преди това при главния портал бе спрял втори екипаж. Кочияшът седеше на капрата, а до впряга бе застанал един временно ангажиран прислужник. По едно време от ъгъла се зададе някакъв мъж. Носеше ливреята на театрален слуга. Беше старият Вернер, който още не беше сдал униформата си.

Той приближи до слугата и попита:

— За кого е екипажът?

— За въпросната дама.

— Аха! Маскираната?

— Да.

— И въпросният хер?

— Той вече избърза напред.

— Почакайте само още миг!

Върна се бързо до една издадена колонада, зад която стоеше забулена дама.

— Време е. Вървете! Клакьорът е вече напред. Защо, не знам. Може би иска да види дали заповедите му са изпълнени. Екипажът стои там.

Дамата заситни нататък и се качи. Въпреки широкополата зимна шапка, която носеше, можеше да се забележи, че горната част на лицето й е закрита от черна полумаска.

Мосю Леон Стодижел действително беше избързал напред, но не за да придаде на заповедите си двойна тежест, а за да попречи някой да не се изсили в блясъка на приготовленията. Беше убеден, че съдържателят няма да го познае. Той го чакаше на вратата и сега го поведе нагоре.

Аранжировката беше блестящо изпълнена. Хвана го страх за кесията му.

— На колко ще възлиза сметката? — попита.

— Шейсет гулдена — гласеше отговорът.

— Господи, Спасителю!

— Милостивият хер се шегува. Убеден съм, че имам княжеска особа пред себе си.

Това го поласка и тъй като очакваше да прекара един изключително приятен час с Леда, се успокои.

След известно време се чу звън от приближаващи звънчета и при вратата долу спря екипаж. Малко след това съдържателят доведе… Леда.

— Веднага ли ще желаят дамата и господинът да сервирам вечерята? — попита той.

— Да, веднага — отговори тя.

— След миг съм на вашите заповеди.

Когато той се отдалечи, мосю Леон улови ръката на своята дама.

— Но, дете мое, защо да почваме веднага с яденето? — попита. — Не бихме ли могли преди това да останем малко насаме?

— По-късно!

— Дай ми поне красивите си устни за една сладка целувка.

Притегли я към себе си, целуна я и наистина не срещна никаква съпротива. Само целувката като че имаше вкус на тютюн.

„Сигурно е изпушила една цигара“ — помисли си той, като си изтри устата.

После отново я прегърна и попита:

— Няма ли да се съблечем?

— Не — прошепна тя свенливо.

— Колко жалко! Но нали сте в…

Разкопча три копчета на пелерината й и съгледа по-закръглените крака в трикото с цвят на тяло и късата черна туника, която тази вечер бе носила под звездния воал. Но тя го потупа възпиращо по ръката и каза:

— Не сега, скъпи Леон!

— Добре, по-късно, по-късно! — съгласи се той, потривайки ръце. — Ние ще бъдем много щастливи, нали! Нали?

— Да, много. Едва изтрайвам.

— Любов моя, сладка моя!

Притисна я интимно към себе си, ала за съжаление беше прекъснат от съдържателя, който сега започна да изпълнява своя дълг.

Вечерята започна. Мосю Леон Стодижел само отпиваше и отпиваше оттук-оттам. Сигурно си мислеше, че колкото повече остане, толкова по-малко ще плати. За свое удивление, което лека-полека прерасна в истински ужас, забеляза, че Леда проявява неутолим глад, граничещ направо с канибалски апетит.

Между зъбите й изчезваха припаси, които биха заситили цели фамилии. Той не можеше да проумее как е възможно това. Колкото по-малко ядеше, колкото по-пестелив се показваше, толкова по-ревностна беше тя. Като че бе обладана от маниакалност напълно да опустоши всичко, което биваше сервирано. Гледаше червените й устни, гледаше великолепните бели зъби. Но тези устни се отваряха толкова широко, че поемаха по половин фунт салами[1], а зъбите трошаха с такава лекота сочните овнешки ребърца, сякаш бяха законно притежание на някой английски булдог. А скъпото вино се лееше в гърлото й на такива потоци, все едно е възкръснал прочутият налбантин на Август Силния…

* * *

В уреченото време Макс Холм спря пред жилището на балетмайстора. Едва беше дал сигнал с камшика, вратата се отвори и се появиха две женски фигури.

— Със здраве, добри ми Артур! — каза едната.

— Адио, любима моя! — рече другата.

— Здраво ли се държи още долната фуста?

— Досега, да.

— И не допускай да се смъкнат жартиерите. Вие, господата, имате не особено красива окръгленост на прасците! И да не си настъпваш отпред роклята.

— О, няма, Авроричка!

— Ветрилото у теб ли е?

— Да, ето го!

— Да не го счупиш! Знаеш, това е стара наследствена вещ, която ми е много скъпа. Ако някъде нещо се пукне или скъса, било то телено копче, връзка или джувка, в помпадурата[2] имаш игла и конец. Ела, дай ми още една целувка.

— Ела, любима моя!

Целунаха се. После тя каза:

— И още нещо. Мисли за мен! Да ми останеш верен дори и ако някой те сметне за дама.

— Нямай грижа, аз ти принадлежа!

— Е, тогава се качвай. Но си повдигни всичко отпред, иначе ще застъпиш копринените ми ресни. Така, вече си вътре. Лека нощ, скъпи ми Артур!

— Лека нощ, вярна моя Авроричка!

Конете потеглиха и спряха едва пред вратата на „Белвю“. Балетмайсторът слезе и беше посрещнат от съдържателя.

— Дамата тук ли е? — попита, когато споменатият го поведе нагоре по стълбите.

— Дамата?

— Да, височайшата дама.

— Та нали това сте вие!

— Хмм! А, така де! Да, да! Кой ще дойде още?

— Ее, въпросният хер.

— Хер? Всички дяволи! Стативът тук ли е вече?

— Не. Моля, влезте тук, мадам, и се дръжте възможно по-тихо. В съседната стая вечерят много високопоставена дама и господин.

— Много добре!

Междувременно Холм бе поел обратно и сега мина покрай къщата на клакьора. Едва беше спрял при следващия ъгъл и ето че пристигна един дълъг, мършав турчин.

— Аз съм! — каза.

— Качвайте се!

— Няма ли по-напред да ме огледате?

— Ще го направи въпросната дама.

— Изцяло на заповедите ви.

Малко по-късно той стовари мъжката Клеопатра пред „Белвю“. Тя беше посрещната от съдържателя и поведена към първия етаж.

— Дамата тук ли е вече?

— Отдавна.

— Олеле! Сигурно ще се ядоса.

— О, не! Тя има много мек характер. Влезте, ако обичате, тук, моля!

Хер Артур се надигна, изпълнен с респект. Двамата се поздравиха взаимно с много дълбоки почтителни поклони. После балетмайсторът попита шепнешком:

— Нали не желаете, моля, да бъдете видяна от външни хора?

— Да, разбира се! — отговори Клеопатра.

— В такъв случай ще трябва да говорим тихо.

— Защо?

— В съседната стая се хранят височайши дама и господин.

— Аз мислех, ваша милост сте…

Спря по средата на изречението. Оттатък съдържателят тъкмо казваше с висок глас:

— Така, майне хершафтен, това беше краят на десерта. Ще заповядате ли още нещо?

— Не, достатъчно. Сега ни оставете сами и не идвайте, преди да съм ви повикал.

Този глас се стори на Клеопатра удивително познат. Той продължи после с тъжен тон:

— Сега, сладка моя, сме сами. Дай да те прегърна!

— Смея ли да попитам дали ще искате да започнем? — прошепна сега преоблеченият като дама Артур.

— На ваше разположение съм, милостива фройлайн.

— О, не вие, а аз, ваше височество.

— Ваша кралска милост се шегува. Аз ще умра в благоговението си да се подчиня на височайшите ви заповеди…

Отново млъкна по средата. Отвъд софата изскърца и познатият глас каза:

— И тъй, свалете си пелерината!

— Недейте! — отговори друг женски.

— Моля, моля! Да не би да се стеснявате?

— Ако дойде някой!

— Никой няма да дойде! Маската засега още ще търпя, но палтото трябва да бъде махнато.

— Ами съпругата ви!

— Тя е направо като някой дракон!

— Не я намирам такава.

— Ее, помислих, че сте го забелязали, когато така ненадейно прекъсна целувките ни. С какво пренебрежение се отнесе към вас! Моля, моля, една целувка!

Чуха се звуците на няколко мляскащи целувки. Хер Артур тайно си мислеше:

„Чумата го взела, ама че фатално положение. Моята височайша дама изобщо не бива да слуша такива неща, а пък на мен наум не ми идва какво да предприема, за да вразумя народа там отвъд.“

И шепнешком прибави:

— Как желаете портрета?

— Изцяло според заповедите на ваша милост. Но с ятагана в ръка, нали?

— Ятагана? — попита той.

— Мисля, че правилно съм разбрала пратеника на Ваше височество, когато говори за ятаган, кама и пищови.

— Любима моя прекрасна Леда! — прозвуча отвъд.

— Сладки Леон — донесе се в отговор.

— Обичаш ли ме?

— Като живота си. Бих могла да те ревнувам от жена ти както Отело.

— От оная? Я стига! Аз я взех само заради парите.

Тук Клеопатра се изправи в жадно заслушана поза.

— Ела, целуни ме, Леда! — чу се отвъд.

— Да, идвам мой Леон, сладки ми Стодижел!

Едно продължително мляскане навя предположението, че там отвъд преднамерено шумно се целуват. Но в същия миг Клеопатра стоеше при вратата, свързваща двете стаи. Едно посягане, натискане и тя отлетя. Не беше зарезена.

Мосю Леон седеше на софата без маска. В скута му се беше наместила някаква пищна жена в трико и с маска. Двамата в интимна прегръдка.

— Господи, Боже мой! Какво ти е скимнало, човече! — разкрещя се Клеопатра.

Стодижел скочи и отговори гневно:

— Хер, какво търсите тук? Какво дирите в тая стая, хер?

— Веднага ще ти покажа! Познаваш ли ме?

Смъкна маската. Той отскочи ужасено назад. Не беше в състояние звук да издаде.

— Каква изненада! — изкрещя тя. — Ти тук с Леда! В тоя тоалет! На тая софа! Затова значи по толкова дълго работиш!

Сега последва един потоп от „благопожелания“, една ерупция от палеща ревност, която е невъзможно да бъде описана. Най-сетне той обаче успя да я запита:

— Но как се озова тук? В този костюм?

— Аз ли? Бях повикана по заповед на Нейно височество, което има милостта да ме хареса за модел…

По-нататък не стигна. Мосю Леон Стодижел беше съгледал преоблечения балетмайстор. Една мисъл се стрелна през главата му.

— Коя е онази личност? — попита. — Ти си преоблечена като мъж, а там може би някой мъж е преоблечен като жена! Я да видим! Долу маската!

Смъкна му я и плесна ръце.

— Балетмайсторът! — извика. — Аха! Май надуших партито, а? Уреждаме си тук срещички и се правим на съдници? Дяволите да ви вземат! Ще ви накарам да заподскачате!

Но никой не беше толкова изплашен и слисан както балетмайсторът и фрау Стодижел.

— Коя сте вие? — викна той.

— А вие кой сте? — попита също така тя.

И докато взаимно се чудеха, влезе съдържателят с някакъв лист.

— Дамите и господата ще ме извинят! — каза. — Мога ли да представя сметката?

— За кого? — попита жената на клакьора.

— За този хер.

Посочи мъжа й.

— На колко възлиза? — осведоми се тя.

— Точно шейсет гулдена.

— Шейсет гулдена? Господи Исусе, Спасителю! От дълго време ли се подвизава тоя тук?

— Съвсем не. Сметката е за днешната супе.

— Какво? Как? За днешната вечеря?

— Да.

Тогава тя пипна мъжа си за яката и закрещя:

— Човече, ти си откачен! Да прахосаш шейсет гулдена затая фльорца! Аз ще ти…

— Добър вечер, дами и господа! — прозвуча зад тях висок глас и когато погледнаха нататък, там стоеше Холм. — Простете за безпокойството! Моля хер тимпанистът Хаук да бъде освободен. Трябва да се прибираме.

Хаук свали маската си, наметна пелерината, поклони се на всички и каза:

— Сърдечни благодарности, сладки ми Леон! Никога през живота си не съм се хранил така изискано. Сега можеш да целунеш твоята старица. Лека нощ, дами и господа!

Бележки

[1] Салами — вид траен колбас — б.пр.

[2] Помпадура — дамска чанта-торбичка — б.пр.