Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море (9)

Глава девета
ГОСПОДАРЯТ НА СВЕТА

По асфалта се вървеше добре. Нямаше какво да се заобикаля, нищо не ги спъваше, никъде не затъваха — просто вървиш и си мислиш нещо, каквото си щеш, дори можеш да заспиш и пак да вървиш — пътят те води, той определя посоката, той ще ти подскаже къде да спреш. Лиско седеше удобно върху гърба на Мокси и се прозяваше. Спеше му се, но се стараеше да бъде буден, да не обиди магарето, което отдавна спеше, но пристъпваше ритмично и от време на време отваряше едното си око.

Така ги завари големият ръмжащ звяр. Мокси се събуди и изви глава назад. Лиско вече трепереше. Докато се усетят, големият ръмжащ звяр се зададе, профуча край тях и изчезна зад завоя.

— Уплаши ли се? — запита Лиско отгоре.

— Ти се уплаши — отвърна Мокси отдолу.

— Не — рече Лиско отгоре, — ти се уплаши и трепериш.

— И двамата треперим — отвърна Мокси отдолу.

— Какво беше? — запита Лиско отгоре.

— Исках да ти задам същия въпрос — отвърна Мокси отдолу. — Беше някакъв огромен ръмжащ звяр.

— Много огромен и много ръмжащ — съгласи се лисичето. — По-огромен, отколкото можеш да си помислиш.

— Помислих си го точно такъв… Да се връщаме ли?

— Не вярвам да си го помислил точно такъв.

— Доколкото си спомням, предложих да се връщаме.

— А пък на мен ми се стори, че вече се връщаш.

— Кой, аз ли?

— Ти.

— Моля ти се… Никога няма да се върна, докато не решим двама. Неволно магарето бе дало заден ход, без да се обръща, и бързаше ли, бързаше.

— Решавай! — рече то. — Да се връщаме ли?

— Да си помисля — отвърна треперещото лисиче. — Трябва най-напред да си помисля и да реша, но докато реша, ти както се движиш, тоест, нние ссе свижжим като сссветкавица и току виж, че сме се озовали в Тихата гора.

— Тогава мисли по-бързо.

— Не мога да треперя и да мисля.

— Опитай се да не трепериш, а да мислиш.

— По ми се удава да треперя, без да мисля… Знаеш ли колко бързо се движим назад?

— Не.

— Не можеш ли да поспреш?

— Невъзможно. Движа се, без да искам. Навярно защото треперя. Не чувствуваш ли как треперя?

— Не. Чувствувам, че аз треперя, а пък ти се движиш назад.

— Какво да правя? Кажи!

Вторият ръмжащ звяр се оказа по-голям, той ръмжеше по-силно и като го погледнеш, веднага ти прави впечатление на огромен. Да, той беше около десет пъти по-голям от първия и пътят се тресеше под него. Когато ги наближи, Мокси, без да ще, започна да бяга напред и за първи път демонстрира своя магарешки тръс. Известно време звярът се движеше до самата му опашка и Лиско не разбра как се намери върху врата на Мокси, като се хвана да ушите му; Мокси помисли, че са го уловили, и изрева, след което изрева и звярът. Големият звяр избълва дим върху тях и изчезна пред очите им. Развълнуваният Мокси започна да хвърля къчове и Лиско се строполи в канавката. Магарето спря до него с подкосени и разтреперани крака. Без да го погледне, защото се взираше към изчезналия звяр, то запита:

— Няма ли най-после да вземеш решение?

Лиско не отвърна. Не можеше да произнесе каквато и да е дума, макар че в момента искаше да каже: „Да бягаме незабавно!… Тук ще ни изядат без остатък“.

— Взе ли решение? — извика за втори път Мокси, но гласът и краката му трепереха до изнемощяване. Почувствувало, че губи сили, магарето се отпусна до своя приятел. Двамата останаха да лежат дълго, докато се успокоят всичките им треперещи крака. Но преди да се успокоят, сърцата им, за първи път тъй близо, завързаха чудесен разговор:

— Тик-тик-чик! — каза сърцето на Лиско.

— Так-так! — каза сърцето на Мокси.

— Чик-тик-чик, чик-чик? — запита сърцето на Лиско.

— Так-тук-так, тук-тук! — отвърна сърцето на Мокси.

— Тик! — не се съгласи сърцето на Лиско.

— Так-так, тук-тук-так! — настоя сърцето на Мокси.

Но след това двете сърца започнаха да си шепнат по-спокойно и си изрекоха много хубави неща, един напълно характерен разговор между сърца. Защото устните на хората и животните говорят едно, а сърцата им съвсем друго. Да видим сега какво си казаха устните на двамата герои.

Те се съвземаха бавно в настъпилата тишина. Дишаха по-спокойно и се учудваха на светлината, която продължаваше да се излива от залязващото слънце. Всяко дърво блестеше със зелените си листа, тревата дишаше нежно, оранжевите скали мълчаливо нагряваха плещите си, вееше лек привечерен ветрец, от някаква близка река прииждаше хлад и ведрина.

Лиско извърна глава и погледна приятеля си. Мокси се бе изтегнал до него, само ушите му стърчаха нагоре като антени, готови да доловят всеки подозрителен шум.

— Разви голяма бързина — рече лисичето. — Не зная как стана — отвърна магарето.

— По едно време помислих, че летим.

— Наистина летях.

— Удиви ме.

— Сега какво да правим?

— Колкото може по-скоро, назад! — предложи Лиско.

— Така те искам — зарадва се Мокси. — Но трябва да вървим по асфалта. Оттук не можем да хванем пътеката… Слушай, какви бяха според теб тези… зверове?

— Не знам, но бяха истински зверове, а се движеха по пътя.

— Аха!

— Да, Мокси, да не би това да са автомобилите, за които пише в енциклопедиите?

— Де да знаеш, никога не съм виждал автомобили.

— А такова нещо виждал ли си? — Лисичето посочи с глава.

Магарето погледна нататък.

— Виждал съм — отвърна то.

— Моля?

— Казах, че съм виждал.

— А защо не ми отговори какво е то?

— Защото ти не ме попита какво е, а ме попита дали съм виждал и аз ти отговорих, че съм виждал. Трябва да се отговаря само на въпроси, които ти задават. Иначе се получава объркване, бъбриш и се превръщаш в празен бъбривец. Има много животни и хора на които, щом им зададеш въпрос, отговарят едновременно на няколко въпроса и се получава бръщолевене. Освен това има и такива, които обичат да задават много въпроси и стават отегчителни.

— Отегчителен си ги — рече Лиско. — Питам те какво е това приближаващо се животно? Вече ме хваща страх.

— Кое? Това, дето се приближава ли? — ДА!…

— Дето вече е съвсем близо, така ли?

— Да, да, да! — А, това е човек. Лиско изтръпна.

— Какво?

— Човек.

— А?

— Това е именно човекът, за когото си слушал толкова много. Господарят на света.

— Не думай!

— Да.

— Какво — да?

— Казвам ти — да.

— Защо — да?

— Отговарям на въпроса ти.

— Какво те питах?

— Дали днес времето ще бъде хубаво?

— Не те питах това.

— А какво?

— Питах те дали това е човекът.

— И аз ти отговорих.

— Защо тогава ме занимаваш с времето?

— Иронизирам те, понеже хитруваш.

— А не сме тръгнали да се иронизираме, нали?

— Да, но ти хитруваш.

— Как?

— Ами отначало се изплаши и се учуди, че това идващо нещо е човекът, защото никога не си го представяше така, а после — нали си едно прочуто хитро лисиче, взе, че се; осъзна, и реши да не издаваш учудването си. Магаре съм, но все пак и аз съм животно — не се подигравай с мен.

— Слушай, Мокси — рече сериозно лисичето. — Прав си. Аз съм наистина едно хитро лисиче, което не желае да мине за наивно и за страхливо… Извинявай. Надявам се вече да не хитрувам на дребно… Значи това е човекът?

— Да.

— Господарят на света?

— Аха.

— Знаеш ли, малко съм разочарован.

— Защо?

— Другояче си го представях. Струва ми се, че нещо не му достига. Много е дребен, два крака му липсват и се движи бавно, като нас… Не, Мокси, човекът ме разочарова. Ония зверове биха го схрускали като нищо. Боже. колко много съм чувал за това животинче, а какво излезе?… И моят автор ли представлява нещо такова?

— Сигурно. Те, хората, са все такива типове… По един тип са създадени, като нас.

Този, за когото ставаше дума, вече се приближи съвсем. Пристъпваше бавно, запотен и приведен под тежестта на раницата, но в лицето му имаше нещо бодро и весело, изглежда, умората не се бе отразила на настроението му. Човекът спря до тях и също се отби от пътя; смъкна раницата на земята, избърса челото си с кърпа и седна на тревата. Раницата му приличаше на планина. Не толкова голяма, разбира се, колкото една планина, но пред нея той приличаше на дете. Позволете ми да се намеся и да ви я опиша по-обширно. Сигурно сте виждали такива раници — дълги, нарамиш ли ги, стигат кажи-речи до коленете и съдържат всичко, каквото може да си помислите: малка палатка, спален чувал, тенджера, чиния, лъжица, вилица, нож, чаша, бельо, пуловер, бански гащета, принадлежности за бръснене (макар че този човек беше с брада), четири книги, от които поне една от Хемингуей, перодръжка, паспорт с визи, карта на света, пари (малко), цигари, кибрит, яке, примус, носна кърпа, кърпа за лице, сапун, снимка на едно момиче и всичко друго, каквото може да ви хрумне.

— И вие ли обикаляте? — запита човекът, след като си запали цигара.

— Да — отвърна Лиско.

— На автостоп ли сте?

— Не. Единият носи другия.

— Добре — отвърна човекът.

На него не му направи впечатление, че единият носи другия, защото бе видял какво ли не по пътя си. Само пушеше, почиваше и се оглеждаше назад.

— От къде сте? — запита Лиско, понеже трябваше да поддържа разговор.

— От Холандия.

— Жив холандец, нали?

— Това е страна, пълна с вятърни мелници и лалета — поясни човекът.

— Знам — побърза да излъже лисичето. — Там всички хора са холандци, нали? Вятърни мелници, лалета и холандци.

— Да. Били ли сте там?

— Не — побърза да каже истината Лиско, защото си знаеше, че ако забави отговора, току виж, че е изтърсило някоя лъжа, от която трудно ще се измъкне. — Чел съм в енциклопедията — все пак излъга то, а всъщност бяха му чели от енциклопедията.

Холандецът го погледна, но не се усмихна, тъй като хората от тази нация се усмихват рядко, нито пък се учуди, понеже човекът, тръгнал да обикаля света, рядко се учудва. Например: види Айфеловата кула и си казва — значи това е Айфеловата кула; изправи се пред Ниагарския водопад и си казва — аха, Ниагарския…Много нещо бе видял и този холандски скитник, затова не се удиви от факта, че седи и разговаря с лисици и магарета.

— Слушайте, господин холандецо — започна отново Лиско, — какво значи това да пътуваш с автостоп?

— Да се движиш с автомобили на други хора, които не познаваш — отвърна холандецът. — Не си ги чул, не си ги виждал, но вдигаш ръка, автомобилът спира и те взема… Ей така!…

Холандецът се изправи и вдигна ръка, но автомобилът профуча, без да спре, и се изгуби зад завоя. Вътре имаше само един човек.

— Така ли? — запита магарето.

— Не точно.

— Защо?

— Някои не спират.

— Защо?

— Хората са различни.

— Как различни?

— На вид са еднакви, с крака и ръце, но се различават по характера.

— Както при животните — въздъхна магарето. Холандецът се поусмихна и каза:

— Имаш право… До този извод може да стигне дори едно магаре… Къде отивате?

— Към морето — отвърна Лиско. — Значи, звярът се оказа автомобил, така ли?

— Не, в автомобила имаше един звяр… Към морето, така ли?

Холандецът измъкна някакъв огромен лист и го простря на. тревата. Разгледа го и съобщи:

— Имате още двеста и десет километра.

— Така ли? — запита лисичето, макар че и този път не му беше чак толкоз ясно. — Само толкова?

— Защо? Не са малко… Пътешественикът се замисли. — Както: се движите, ще вървите пет дни. На шестия ще видите морето.

— А какво е това, което погледнахте и от което разбрахте след колко дни ще бъдем там? — запита магарето.

— Карта — осведоми го холандецът. — Подробна карта на България. Вие се движите с четирийсет километра на ден… Да, на шестия ще видите Черното море.

Той скочи и махна с ръка. Един автомобил спря и го взе. Холандецът се сбогува, пожела им добър път и отлетя.