Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава петнадесета
ДОЛЧЕ ФАР НИЕНТЕ

— И така — рече делфинчето Мони, — вече сме сами… Какво ще правим?

— Ще плуваме.

— Можеш ли да плуваш?

— Да.

— Ами… можеш ли със затворени очи да виждаш слънцето?

— Мога… А ти можеш ли да си захапеш опашката?

— Ами ти не можеш да говориш човешки език, а пък ние, делфините, сме най-близки по мозъчните си гънки до човека. Някои наши събратя от Калифорния говорят английски език.

— А ти виждал ли си жив холандец?

— Да, ама ти не си виждал потънал кораб.

— Пък ти не си спал в гнездото на орел.

— Аз изобщо никога не съм спал.

— Как да не си спал?

— Ами така… Рибите и морските бозайници не спят.

— Какво? — Лиско беше изумен. — Лъжеш!… А как си почиваш?

— Делфините никога не почиват. Денонощно плуват. Цял живот плуваме и подскачаме.

— Не вярвам.

— Хората и другите животни проспиват една трета от живота си, а ние живеем непрекъснато, разбра ли?… В това отношение стоим над човеците.

Този странен факт развълнува лисичето. То си представи как бащата на Мони, майка му и приятелите му плуват цял живот по морето, докато умрат, без да затворят очи, без да си полегнат… Че тогава те нямат и сънища!…

— Че тогава вие нямате и сънища! — удиви се Лиско. — Знаеш ли какви хубави сънища има?

Делфинчето не знаеше. Лиско изпита внезапна тъга — Мони няма да лети никога на сън, никога няма да пълзи по въже до Луната или пък да се превръща в жирафа и с дългата си шия спокойно да достига крушите от най-високото дърво на Тихата гора. В своите сънища Лиско посещаваше най-отдалечените места на земята, омръзнеше ли му тя, тръгваше по Млечния път, отбиваше се на някоя по-красива звезда и вършеше лудории, за които никой не му се караше.

— Мони, знаеш ли, някой ден ще те науча да спиш. После ще те науча да сънуваш. Уверявам те, че е лесно. Дори бебетата сънуват.

— С удоволствие ще взема няколко урока по сън — съгласи се Мони. — Сега да поплуваме. Умориш ли се, ще те взема на гърба си.

Заливчето на Момчето с бледото лице надминаваше по красота Залива на прочутия Ленив рак. След няколко гмуркания Лиско забеляза на дъното огромни подводни скали, пясъчни лабиринти, зелени и кафяви водорасли. Слънцето проникваше през бистрата вода чак до корените на цистозириите. По склоновете на скалистите хълмове зееха мълчаливи миди; най-лошо наказаните животни — да мълчат закотвени на едно място. Има ли по-голямо наказание от това да мълчиш и да стоиш цял живот на едно и също място? По-нататък, по дъното тържествено шареха няколко рапани.

Мони запозна новия си приятел с една от тях. Рапаната побърза да подчертае, че е дошла от Японските морета, че тук живее по неволя, пренесена от странствуващите кораби, по които от глупост са били полепени някои от дедите й.

— Япония! — побърза да избърбори лисичето. — Една страна, в която всичко е дребно на ръст — транзисторно. Радиоприемниците са вградени в пръстени. Понеже страната е малка, а броят на хората се увеличава, японците са на път да измайсторят съвсем мънички, транзисторни човечета, които да не заемат много място, лесно да се поберат в страната си и да се изхранват леко.

— Забавни разсъждения — засмя се рапаната. — Интересно е да се разговаря с вас. Приятно ми е, че се запознахме. Както виждате, аз се движа навсякъде с къщичката си и при опасност мога да се скрия… Например ако в момента се появи Синята акула, ще изчезна. А какво ще правите вие?

— Стига! — намеси се Мони. — Оставете неприятните разговори!… Лиско, виждаш ли оная скала в морето?

— Виждам.

— Да отплуваме до нея.

Сбогуваха се с рапаната, Лиско не забрави да й каже, че му прилича малко на Великия детектив, който също носи къщичката си на гръб, и заплуваха. Още при първото задъхване лисичето се качи върху гърба на Мони и пак се пусна във водата, отново плуваше и отново се качваше да си почине, и отново плуваше. Мони зорко обикаляше около него и не винаги успяваше да сдържи смеха си.

— Защо се смееш?

— Просто не разбирам как някои животни не могат да плуват — обясни делфинчето.

— А ти можеш ли да вървиш по земята?

— Не.

— Пък аз мога да вървя по земята и да плувам… Ето, сега съм в морето, а ти никога няма да ми дойдеш на гости в Тихата гора.

Лиско се изкачи на скалата и се отпусна под топлите лъчи на слънцето. Мони остана във водата. Единствена главата му се подаваше навън. Иначе как ще разговарят, а?

— Долче фар ниенте! — протегна се Лиско.

— А?

— Нищо.

— Не е ли време да ти изпея една песничка?

— Отдавна стана време — съгласи се лисичето. Делфинчето пое въздух и започна да пее една чудновата

 

ПЕСЕН ЗА СТАРИЯ КАПИТАН

— Капитане, твойта шапка

падна в морската вода!…

— Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда.

— Капитане, твоя кораб

е пробит на две места!…

— Пет пари не давам, юнга!

Туй за мен не е беда.

— Катастрофа, капитане!

Блъснала ни е скала.

— Пет пари не давам, юнга!

Пука ми… Не е беда.

— Капитане, капитане,

падна твоята лула!…

— Е, това е вече, юнга,

най-голямата беда.

 

Делфинчето пееше невероятно фалшиво и въпреки това на Лиско не му се щеше да свърши, защото след това трябваше да изкаже мнението си. Но лесно ли е да се изкаже едно мнение? При това обстоятелство съществуваха три възможности:

1. Да заяви, че Мони пее много хубаво; така става между нови приятели, така си го изисква и учтивостта.

2. Да каже истината; както не става никога между нови приятели, което се изключва и от елементарната учтивост.

3. Да смънка едно „хм“, което не означава нищо, но. може да значи нещо средно — полуодобрение.

— Ще кажеш ли нещо за изпълнението ми? — запита нетърпеливо делфинчето.

— Ужасно!

— Моля!

— Никога не съм чувал по-фалшиво пеене.

— Точно така!… Лиско, мога ли да ти кажа нещо важно?

— Разбира се.

— Ти си истински приятел.

Лисичето се обърна по гръб, протегна се. Кожата му вече изсъхваше. По нея бе останала още малко влага, оная лека хладина, която прави момента приятен. Заклати опашка и рече:

— Долче фар ниенте!…

— Какво значи това? — запита Мони повторно.

— Поговорка, която означава: „Ех, че е хубаво!“

— Не е вярно — усмихна се делфинчето. — Това е латинска мъдрост, която казва: „Сладко е да не се върши нищо.“

— Така де — смути се Лиско. — Изразих се в свободен превод.

— Ти си едно хитро лисиче - усмихна се пак делфинчето.

— А ти си първият, който ми го казва — смигна Лиско.