Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море (27)

Глава двадесет и седма
ДОКОСВАНЕ ДО УЖАСА

Синята акула плесна с опашка и се понесе към Скалата, която остава под вълните, но се блъсна в някаква мека стена. Много мека стена, приятно ти е да удариш главата си в нея. Акулата се учуди, върна се назад и се засили, но за втори път се блъсна в меката стена, която наподобяваше рибарска мрежа.

— Нима? — извика повече на себе си тя. Какво искаше да каже с това „нима“?… Беше попадала и в мрежи, но да ги разкъса за нея бе въпрос на няколко секунди. Затова Синята акула реши да се върне назад, да се засили и… изведнъж усети, че и опашката й потъва в подобна мека преграда.

Все по-плътно се притискаха към нея медузите: сто, хиляда, един милион, два милиона, три милиона… От всички размери и цветове. Кръгът се стесняваше, медузите се долепяха една до друга — огромна пихтиеста материя, разпростряна навсякъде и надолу, може би до дъното на морето.

Страшилището на океаните, шампионът по бързо плуване, седемнайсетгодишната Синя акула, непознаваща досега поражения, почувствува, че се мъчи да прави движения в басейн с лепило. Яростта й все още се бавеше, тя очакваше медузите да минат и заминат. Но когато лютивият сок влезе в очите й, Синята акула изрева. Властелините реват най-трагично. Парливият сок побърза да нахлуе и в устата й. Поданиците на Глагоабазубадуза изпущаха ли, изпущаха смъртоносни сокове. Хищникът не можеше вече да отвори очи, не можеше да покаже зъби, а когато се опита да плесне с опашка, нямаше как да я измъкне от лепилото. Огромната й сила я напущаше. Съзнаваше, че потъва в лигавата каша, че свършва с безславна смърт, причинена от тези презрени полуживи-полумъртви-полусъщества.

Гларусите отгоре наблюдаваха трагедията, но дори не смееха да изпискат от радост, че си отива оня, който може да изяде цялото море.

— Възможно ли е? — прошепна една от птиците.

— Може би сънуваме — предположи друга. — Не сънуваме.

— Медузите направиха това.

Да не говорим за изумлението на Лиско, едва сега разбрал от каква гибел се е отскубнал и както става повечето пъти в подобни случаи, започнал да трепери със закъснение. Пихтията от телата на цветната империя се поклащаше зловещо край скалата. Лиско не се обърна назад, иначе щеше да види в далечината стадото на делфините, които не можеха да се приближат и търпеливо чакаха да свърши представлението.

Както се бяха появили, така неусетно започнаха да се оттеглят „войниците“ на вожда Глагоабазубадуза. Водата се избистряше, всяка медуза поемаше своя път по безкрая, без да съзнава какво върши, без да бърза, без някой някъде да я чака.

— Какво ще кажете? — обърна се Глагоабазубадуза към Мечтателя.

— Доказахте — отвърна Мечтателя.

— Повярвахте ли?

— Повярвахме.

— Довиждане.

Глагоабазубадуза се отдалечи, заобиколена от камериерките си. Потресени от видяното, делфините още не можеха да се съвземат. Никой не говореше, членовете на Съвета си разменяха многозначителни погледи.

— Дори не помислих да й благодаря — рече най-после Водача. — Тя не направи услуга, а изпълни своя амбиция.

— Покрусен съм — каза Ловкия. — Мечтателю, какво мислиш?

— След това, което видях, ще мога да проговоря едва утре.

— Важното е, че спасихме лисичето.

Делфинчето Мони подскачаше от радост, падаше по гръб, вдигаше пръски, но и то като останалите трябваше да чака разсейването на отровата.

Смъртоносният сок вече се оттегляше от Скалата, която остава под вълните. Течението го подхвана и го понесе. По-нататъшната задача на стадото бе да го придружава и да предупреждава изпречилите се на пътя му чак до изтласкването му на брега. Най-после Делфинският съвет се отправи към лисичето. Преди да наближат скалата, пред делфините бавно изплува огромното тяло на Синята акула. В него имаше още живот. Плавници! потрепваха, по едно време се размърда и опашката. В предсмъртните си гърчове тя още не можеше да отвори очи.

— Ще живее още два дни — забеляза Ловкия.

— Струва ми се, че ще умре на рождения си ден — усмихна се Водача.

— Виж! — Ловкия посочи скалата.

— Да — засмя се вече волно Водача, — това е върховният момент.

Лиско се качваше върху гърба на Мони.

— Ще си поплуваме ли? — запита делфинчето.

— Защо не — рече Лиско.

— Вече, където пожелаем.

— Защото няма друга опасност, кали?

— Никаква. Потисникът е убит.

— Можеш ли да се гмурнеш малко?

— Разбира се. Защо?

— Да ме измиеш… Бях в стомаха на акулата.

— Не започвай с лъжите — рече Мони и се пъхна под водата.

— Уверявам те — настоя лисичето, когато се появиха отново на повърхността.

— Хайде, хайде!…

Лиско разбра, че няма смисъл да убеждава някого, нито сега, нито след време, когато ще разказва историята в Тихата гора. Само гларусите над тях пискаха: „Беше… Беше…“

Но кой да им обърне внимание.

Както си плуваха, на Лиско му хрумна интересна мисъл: „Умирал съм два пъти. Навярно никога вече няма да умра и следователно съм безсмъртен“.

Според мен — опасна мисъл. Утешава ме само това, че е изказана от дете.