Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава деветнадесета
А ВИЕ КАКВО СИ ПОМИСЛИХТЕ ЗА ДЕЛФИНЧЕТО

Мони почувствува, че товарът от гърба му се смъкна, но не извика. Той знаеше какво се е случило: Лиско бе паднал в морето. Или пък това бе най-вероятното — Лиско се е отпуснал нарочно, защото знаеше, че нищо не може да го спаси.

След падането на Лиско делфинчето се бутна под водата и зачака решителния момент; чудовището да глътне жертвата си. Тогава Мони можеше да го захапе по корема. Не искаше да се предадат без борба и през ум не му минаваше да бяга — ако ще се мре, да умрат заедно.

Съществуваше и друга възможност, която Мони по-късно нарече „невъзможната възможност“. Тя е интересна като хрумване и трябва да се екипира:

1. Да се издебне секундата и

2. когато Лиско влезе в глътката на акулата,

3. Мони да я захапе за корема

а) колкото може по-неочаквано и

б) колкото може по-силно:

4. да я стресне,

5. да я задави,

6. акулата да изплюе Лиско,

7. но от задавянето да й се пукне сърцето

8. (така наречения инфаркт).

Но акулата не глътна Лиско, а го метна на гърба си, после най-неочаквано между нападателя и жертвата се поведе разговор за какво ли не, дори за някакъв рожден ден.

Делфинчето плуваше незабелязано до тях и подслуша всичко. Особено ясно чу дискусията на скалата. Тук му станаха ясни няколко важни житейски неща:

1. Винаги имаш възможност да се държиш достойно, ако презреш смъртта.,

2. Физическата сила не е решаваща.

3. Не вярвай на прехвалени авторитети. В даден момент могат да зареват на глас.

4. Най-важното (не във връзка с горните мисли): Лиско няма да бъде изяден в следващите три дни.

Мони напусна скалата и се понесе по морето. Но накъде? Къде ще намери делфините, за да им разкаже всичко?… Три дни!… Какво ли можеха да предприемат за три дни?… Триста години не са достатъчни да се победи една акула! И все пак — цели три дни.

Делфинчето подскачаше над водата и надаваше призивните си звуци. Някъде в морето скиташе стадото, но иди го намери…

Вместо делфините на пътя му се изпречи Сребърния кефал. За всеки случай Мони му разказа всичко. Сребърния кефал трябваше да разкаже това на други — за късо време да се разгласи по цялото море, че на скалата стърчи пленник, който ще бъде изяден на един рожден ден вместо торта.

— Учудва ме склонността на Синята акула към сантименталност — забеляза Сребърния кефал. — Чак пък такова зачитане на рождения ден!…

— За чудене е — потвърди Мони. — Но това ще ни даде възможност да сторим нещо.

— Едва ли — продума сякаш на себе си Сребърния кефал. — Според мен Лиско е обречен.

— Което значи, че съм обречен и аз — добави решително Мони.

— Защо и ти?

— Не ще оставя приятеля си да загине сам. Синята акула ще бъде ухапана от мен на рождения си ден.

— А какво от това?

— Нищо… Злосторниците трябва да знаят, че започваме да хапем.

— Добре казано — усмихна се Сребърния кефал, — но жертвите трябва да се пестят. Баща ти и майка ти няма Да те прежалят лесно.

— Аз съм виновен за станалото. Аз го увлякох в морето.

— Успокой се, Мони — поклати глава Сребърния кефал. — Когато две деца искат да поиграят, нищо не може да ги спре. Особено ако са се сприятелили отскоро… Най-важното сега е да намерим делфините. — Той подаде глава над водата и се огледа. — За пръв път морето ми се вижда голямо… Нямате ли определено място за срещи?

— В Залива на Момчето с бледото лице. Утре.

— Това е добре. За всеки случай аз тръгвам насам, а ти — натам. Ще търсим до припадък, а утре — среща при Залива на Момчето с бледото лице. Ясно ли е?

— Напълно.

Когато се раздели с добрия Сребърен кефал, делфинчето се почувствува самотно. Над празното море падаше здрач — най-големия враг на самотниците.