Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава двадесет и осма
СЛЕД УЖАСА

Може би сто хиляди медузи щяха да свършат същата работа, може би нямаше нужда от три милиона. Стадото разбра това, след като разположи часовите около подвижното петно на смъртоносната отрова. То се разстилаше на десетки километри върху морето и на двеста метра до дъното.

Делфинският съвет плуваше бавно зад петното. Мълчанието се движеше с тях. Един въпрос тежеше на всички и те горяха от нетърпение да го зададат, ала все още не се решаваха. Надеждата им беше в Ловкия. Най-после той се промъкна до Водача и го зададе:

— Водачо, интересува ни защо упорито отказваше да прибегнем към помощта на медузите?

— Това щях да запитам и аз — присъедини се Мечтателя.

— Настоявате ли за отговор? — въздъхна Водача.

— Заинтригувани сме.

— Да, но по-добре да не бяхте питали.

— Защо?

— Най-добре е, ако не шумим по този въпрос.

— Но защо?…

— Това е проблемът за мира и живота на всички живи същества в морето.

— Разбрах — отвърна Мечтателя. — И аз мислех така.

— Аз пък не разбирам нищо — призна си Ловкия. — Какво общо имат с нас медузите. Отвратителни същества, които дори не съзнават, че съществуват.

— Ще ви обясня — съгласи се Водача. — Но помнете, трябва да си остане само между нас. Друг не бива да знае. От това зависи животът ни… Ако тази лигава, тримилиардна маса осъзнае силата си, ние сме загубени. Медузите всякога могат да ни заградят и да ни последва съдбата на Синята акула.

— Това е вярно! — изуми се Ловкия. — Могат да станат господари на морето.

— Ще наложат пълната си власт — рече Мечтателя.

— Но сигурен ли си, че имат такива претенции?

— Де да ги знаеш — рече Водача. — Може би ще го сторят от мания за величие, да покажат силата си… Затова се противих да поискам помощта им. Това можеше да ги подсети.

— Едва ли — рече Мечтателя. — Те са инертни и няма да се досетят.

— На това разчитаме, Мечтателю. Само членовете на съвета знаят туй. Трябва да мълчим до края на живота си.

— А Сребърния кефал?

— Той първи разбра. Сигурен съм, че ще отнесе тайната в гроба си.

Отново заплуваха безмълвно. Членовете на съвета напрягаха въображението си, представяха си картината на най-лошото: Ако се досетят, никой не може да им се противопостави. Никой не е в състояние да ги унищожи. Можеш да убиваш, да мачкаш, да разкъсваш — нищо, ще идват нови, от всяко тяхно парче ще се роди нова медуза, ще настъпват бавно и спокойно, ще притискат, ще пускат убийствените си сокове, докато настъпи империята на безсмислието, тъпотата и нищото. Представете си едно море без делфини и риби, представете си едно царство от вода, медузи и безчувствие.

— И човекът е безпомощен срещу тях — забеляза Водача.

— Не ще припари в морето — допълни Ловкия.

— Ще спре и корабоплаването — каза Мечтателя. Представете си едно море-пустиня, една империя от пихтия, в която се чуват само заповедите на Глагоабазубадуза.

Едно море без син цвят, с повърхност от лепило.