Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава двадесет и девета
ЧУДНО НЕЩО Е ПРИЯТЕЛСТВОТО

Две седмици лисичето и делфинчето играха в морето и една сутрин Лиско каза:

— Виж какво, Мони…

— Знам — отвърна делфинчето. — Трябва да те заведа в Залива, където живее твоят автор.

— Да. Където живее твоят автор.

— Който е преди всичко твой.

— Добре, нашият автор… Все пак, разбери, целта на моето пътуване беше да го посетя и да му задам няколко въпроса… Можем ли да тръгваме?

— Можем.

— Отговаряш кратко. Мъчно ли ти е, че се разделяме?

— Да не искаш да пея?

— Не, искам да ти бъде мъчно, както е мъчно и на мен. Нали така се разделят приятели?

— Качи се на гърба ми.

— Преди това няма ли да се простя с делфините?

— Няма смисъл да им става мъчно и на тях… По-добре е, щом се върна да кажа: „Лиско си замина“. Тогава те ще кажат: „Без да се сбогува?“ И аз ще кажа: „Така пожелахме, да не ви стане мъчно“.

Делфинчето плуваше право към Залива на автора и мълчеше. Лиско също мълчеше. Морето беше светлосиньо, а на небето висеше чисто, бяло слънце, младо и силно, готово да прекоси целия купол и да си залезе, както му е редът. Че ще прекоси купола и ще залезе беше повече от сигурно. Милиони години е тренирало все туй изгряване и залязване, минаваше по един и същ маршрут и нито веднъж не му се случи нещо непредвидено. Лиско гледаше към слънцето и си мислеше колко краткотрайно нещо е приятелството между две деца, но колко важно е това приятелство за живота, пък и животът не е кой знае колко дълъг. Къде ще бъде утре той? Къде ще бъде Мони? Къде ще бъде Момчето с бледото лице?… И най-важното: къде ли е сега Мокси? Продължава ли да пасе медените си сокове от тръните на хълма? Чака ли го? Готов ли е да потегли веднага към Тихата гора? Чудесно нещо е вечното приятелство, например между него и Мони; чудесно ще бъде, ако Момчето с бледото лице целува своята Изабел в сенките на Булонския лес и ако Мокси продължава да си пасе на своя чаровен хълм и щом види Лиско, да каже: „Тръгваме ли?“

Но животът на хората и животните не е нареден като движението на Слънцето. В живота на хората и животните има много случайни неща и най-важното — много приключения. Затуй е по-добре да бъдеш човек или животно, отколкото Слънце. Какво може да ни каже едно Слънце?… Нищо. Какво може да ни каже един Лиско? Много неща… Слънцето не е било нито в гнездото на орела, нито в стомаха на акулата, а лисичето е било и където е ходило, винаги е раздвижвало живота, създавало е настроение, от което все пак се ражда малко истина и малко красота.

„Важното е да се връщаш — продължи по-нататък мислите си Лиско. Където и да отиваш, да се връщаш, било в Тихата гора, било другаде. Защото, ако не се връщаш на онова малко парченце земя, което те е научило да бъдеш ТИ, все едно, че нищо не си. И защо е така, трудно може да се обясни.“

— Каза ли нещо? — запита отдолу делфинчето.

— Не, Мони. Ти знаеш, че не казах нищо, но искаш да се разговаряме. Хайде, да започваме… И на мен ми е мъчно. Не знам кой е казал, а после се е повторило милион пъти, че животът се състои от срещи и раздели. Така е. Колкото и да е изтъркано, животът се състои от срещи и раздели. Иначе не може. Представи си, че останем заедно за цяла вечност. Какво ще се случи нататък? Аз съм роден да живея на сушата, а ти да плуваш в морето.

— Така е — съгласи се Мони, — но ти разсъждаваш не като дете, а като възрастен. По-добре е сега да си говорим и мечтаем като деца. Цял живот след това ще бъбрим като възрастни.

— Мони, защо да се лъжем. Аз говоря от името на нашия автор. Не си ли забелязал, че той прави с нас каквото си ще? Един път сме деца, друг път не сме…

— Забелязал съм.

— Така е, Мони. Каквото каже авторът. Ние сме негови герои и сме подчинени само на него. Нямаме собствена физиономия, нямаме собствен живот — всичко е в негови ръце. И да искаме да бъдем заедно цял живот, той ще ни раздели.

— Така е и затуй го мразя — отвърна Мони. — Най-омразното ми нещо е този наш автор. Не се съобразява с нашите желания, нито с желанията на читателите. Просто ми се ще да стана автор и да си нареждам нещата по кеф. Лиско, лесно ли се пише?

— Мен ли питаш?

— Не, баба си!

— Защото помислих, че питаш мен.

— Пак хитруваш, но разбрах всичко.

— Какво си разбрал?

— Щом не отговаряш направо, значи си опитвал да пишеш.

— Опитвал съм — призна си лисичето.

— Какво си писал?

— Нали знаеш, отначало винаги се започва с роман.

— До коя страница си стигнал?

— Аз… още не знам да пиша и не съм стигнал до никоя страница. Измислих само началото.

— Мога ли да го чуя?

— Разбира се. Умирам да го кажа на някого, да ми направи критични забележки. Слушай. Започвам така: „Слънцето издигна огнения си диск над планината.“

— После?

— Няма после. Това е.

— За какво се разказва в романа?

— Не знам. Нали ти казвам, измислил съм само началото.

— Тогава трябва да ти кажа, че и аз съм започнал един роман.

— Така ли? Колко си написал?

— И аз съм в началото. И при мен се издига един слънчев диск, само че над морето.

Хлапетата се засмяха и им стана леко. На тях щеше да им стане още по-леко, ако знаеха, че на света са изгрявали и залязвали милиони слънчеви дискове и от тези милиони наистина са изгрели няколко големи писатели, които четем всеки ден и които няма да залязат никога.

— Наближаваме — рече Мони.

— Разбрах — отвърна Лиско.

— Виждаш ли онова нещо, което излиза от сушата и влиза в морето? Нарича се кей. Това е най-малкото кейче, което съм виждал, и принадлежи на твоя автор.

— На нашия автор.

— Добре, на нашия автор. Ще подскочиш от гърба ми право на него.

— Добре.

— От кейчето към хълма води една пътечка. Тя ще те закара при оная къщичка, виждаш ли я — сред дърветата. Там живее той.

— А ти ще си отидеш?

— Да.

— Няма ли да поостанеш? Ще ти го доведа да си поговорим.

— Нямам желание. Мразя го.

— Отдавна ли го мразиш?

— Отскоро… Той е лош човек.

— И като автор?

— Не го знам като автор и не ме интересува. За мен е лош човек.

Лиско се усмихна, но Мони не видя това, тъй като приятелят беше на гърба му. Вече се бяха приближили до кейчето.

— Скачай!

— Сега.

— Какво чакаш?

— Тъжно ми е.

— Скачай!

Лиско подскочи на кейчето, обърна се и погледна приятеля си. Стори му се едно много мило и сладко делфинче.

— Сега?

— Сега ще си отида — отвърна Мони.

— Знам.

— Довиждане!

— Не бързай, Мони!… Знаеш ли какво?

— Какво?

— Искаш ли всеки ден, при залез, да си мислиш една минута за мен?

— Искам.

— И аз. Всеки ден, когато залязва слънцето, ще затварям очи и ще мисля една минута за теб. Така всеки ден ще си бъдем заедно и ще си разговаряме. Уверявам те, винаги ще знам какво ми казваш.

— И аз ще знам.

— Според мен — продължи Лиско — винаги може да се знае какво си казват двама добри приятели.

— Съгласен съм — рече Мони, — но аз имам да ти разказвам много неща. Не е ли по-добре да си говорим не по една, а по пет минути?

— Идеално!… Всеки ден по пет минути. Хайде да направим репетиция.

— Хайде!

— Мони, затвори очи!

— Затворих.

— И аз ги затворих… Слушай сега. Ще започвам винаги така: „Мони, здравей!“

„Здравей, Лиско!“

„Какво правиш, Мони?“

„Стоя тук и се питам, защо си толкоз голям лъжец?… Как можеш да твърдиш, че си бил в стомаха на Синята акула?“

„Ние сме деца, Мони, и можем да бъдем навсякъде. Възрастните не могат, а ние можем.“

„Знаеш ли колко много те обичам?“

„А ти знаеш ли, че аз те обичам повече?“

„Не може да бъде, защото аз те обичам още повече.“

„Какво прави днес? Имаше ли приключения?“

„Нищо особено… По-скоро, не заслужава да бъде описано в книга.“

„И при мене е така. Как са Водача, Мечтателя, Ловкия?“

„Добре са. А вашите?“

„И те са добре… Научи ли се да се премяташ като тирбушон?“

„Усвоявам това салто… А ти научи ли се да четеш?“

„Уча се… Какво прави Сребърния кефал?“

„Не съм го виждал скоро… Спомняш ли си за Момчето с бледото лице?“

„Когато мисля за теб, спомням си и за него… Често мисля за теб.“

„И аз.“

„Сега да си кажем ли «довиждане»?“

„Довиждане, до утре, по същото време.“

Лиско отвори очи и видя как Мони плува към открито море… Колко бързо плуваше той? По гърба му падаше светлината на слънцето и тогава Лиско разбра, че слънчевата светлина блести най-добре именно върху гърбовете на делфините. Защо е така? — запита се той и не можа да си отговори… А защо плача? — запита се той и пак не можа да си отговори. Делфинчето чезнеше към хоризонта и се превръщаше в една весела точица, такава, каквато си я знаем.