Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2006)

Борис Априлов

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО ПО МОРЕ:

Редактор Атанас Мочуров

Художник Иван Кирков

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Константин Пасков

Коректор Денка Мутафчиева

Дадена за набор на 1. III. 1968 г.

Излязла от печат на 30. IX. 1968 г.

Печатни коли 9,25

Формат 16X59/84

Издателски коли 7,67

Тематичен № 1400

Тираж 25080

Издателски № 558

Цена 0,94 лв.

ДПК „Странджата“, гр. Варна

Пор. № 6406/1968

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора
ХА — ХА — ХА!…

За много неща трябва да мисля и доста подробности забравям, а ето че забравих и нещо важно — името на скалата, където е заточен Лиско. Тя се нарича Скалата, която остава под вълните, защото — пак повтарям — при тихо време нейните назъбени камъни се подават от водата и служат за свърталище на гларуси; разбушува ли се морето, тя остава под вълните и само пяната показва местонахождението й.

Освен това, забравих да ви кажа нещо друго. То може да се изрази с думите: Никой нищо не знае.

В случая никой не знае какво може да хрумне на акулата в следващия час. Докато се чувствуваше сита, Синята акула се държеше прилично, говореше и за рождения си ден, ала ето че минаха двайсет и четири часа и настроението й се промени. Тя започна да нервничи.

— Знаеш ли какво? — започна със заобикалки хищникът.

— Какво? — полюбопитствува Лиско.

— Нещо не се чувствувам добре.

— Да не сте болна?

— Не знам.

— Как да не знаете?

— Нещо ми е такова… в стомаха.

— Сигурно гастрит — рече Лиско. — Вие злоупотребявате с храната.

— Не е гастрит.

— Така ли?

— Мисля, че съм гладна. Но да не обръщаме внимание на това.

Синята акула обиколи скалата и отново се приближи до жертвата си. Опашката й подскачаше като камшик.

— Гладна съм! — заяви чистосърдечно тя. — Мисля, че съм много гладна и не знам какво да правя.

Лиско не отвърна нищо. Той отдавна усещаше, че акулата променя поведението си. Без да иска, уплашено започна да се вглежда в устата й, където проблясваха скучаещи, готови да заработят зъби. През следващия час хищникът не можеше да се упрекне в недобросъвестност. Непрекъснато се въртеше насам-натам и се стараеше да залъже глада си с дребни рибки, които само раздразваха апетита му. Нямаше и помен от вчерашната Синя акула, готова да разказва историята на живота си и да изпада в сантименталност. Тогава тя беше нахранена.

— Не знам дали ще издържа — заяви най-после тя. — И всичко, защото трябва да се навъртам тук, където не минава нещо свястно за хапване.

— Поразходете се! — предложи лисичето.

— И да избягаш, така ли?

— Как мога да избягам?

— Делфините ще те отнесат.

— Е, тогава стойте тук и гладувайте!

— Не ми се гладува!

— Какво? — Според Лиско неговият похитител се готвеше да изплюе камъчето. — Може би намеквате за нещо?

— Няма смисъл да се спазват традициите — рече повече на себе си акулата. — Според мен какво от туй, че съм се родила на 23 юли? Представи си, че се бях родила на 21 юли. Тогава рожденият ми ден щеше да бъде днес и можех да те изям.

— Е, да, но понеже не е…

— Защо? Въпрос на предпочитание.

— Не бива — трепна Лиско. — Традициите са добро нещо. Ненапразно са измислени от най-умните на този свят — хората. Казвате — не на двайсет и трети, а на двайсет и първи…

— Именно. Няма никакво значение.

— Не е така. Родили сте се на двайсет и трети, ще празнувате на двайсет и трети!… Не може, когато ви скимне. Всеки се ражда само веднъж.

— И умира само веднъж — подхвърли Синята акула.

— Стига сте говорили за умиране!

— Гладна съм! — настоя отново акулата. — Ах, защо не се извъртят тези два дни! Много съм гладна… Ще взема да те изям днес, пък каквото ще да става. Няма да те пазя цели три дни, я!

Очите на Синята акула се присвиха. Лиско потрепера пак и разбра, че ДНЕС не му се умира. Вчера бе друго. Тогава имаше настроение да бъде герой, просто не бе размислил добре. А когато някой човек или животно се усамоти на остров, без да ще, се отдава на размисли и се вглъбява в себе си, да преоцени някои неща, да вземе нови решения. Ненапразно мислителите се оттеглят на отдалечени острови. Вървиш, скиташ по острова — няма никой, погледнеш напред — море, погледнеш нагоре — небе, където се обърнеш — морска шир. И изведнъж в главата ти хрумва мисълта, дали не си сглупил, като си оставил питомното, за да гониш дивото. Щом се е убедил, че е тръгнал да гони дивото, усамотеният се връща у дома си.

Истината, до която се добра лисичето през своето двайсет и четири часово изгнание, бе особено горчива. Тук, между небето и морето, то съзна още едно най-важно нещо на този свят — че да се живее е хубаво.

Но едно нещо е да ти се живее, друго нещо е някой да не иска да живееш. Лиско се взираше в кръвожадните очи на акулата, които горяха от нетърпение да стане 23 юли.

— На 23 юли времето ще бъде много хубаво и ще си прекарате паметен рожден ден — рече лисичето.

— Няма да изтрая дотогава. Нещо в стомаха ми стърже.

— Калете волята си! Представете си, че ме няма.

— Невъзможно — изскимтя акулата. — Постоянно си представям как те ям. Говори си каквото щеш, аз си представям само това.

— Липса на въображение — забеляза Лиско. — А защо не си представите нещо красиво? Например някой красив залез.

— За мен няма нищо по-красиво от това — да ям!… Тихо!… Не шавай!… Видях един лаврак!…

— Лаврак! — извика Лиско с пълен глас: — Бягай! Синята акула изчезна и се завърна в още по-лошо настроение.

— Нямаш право да ми пъдиш жертвите, разбра ли?

— Не ми се щеше да го изядете.

— Глупако, ако бях го изяла, щях да отложа смъртното ти наказание.

— Знам.

— Тогава?

— Чувствувах се длъжен да го спася.

— Това пък не го разбирам — каза Синята акула. — Необяснимо ми е желанието да си помагате… Що за удоволствие?

— Не удоволствие, а дълг… Никога няма да разберете.

— И няма нужда. Вече нищо не може да те спаси. Синята акула удари морето с опашката си. Този жест, освен че беше неприличен, говореше и за нещо друго. Лиско го разбра и се разпищя.

— Ха-ха-ха! — изсмя се Синята акула, която всъщност беше тъмносиня, а сега морава от яд.