Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава втора
КАК СЕ ОСТАВЯ БЕЛЕЖКА

Ветрецът поклащаше бележката, както поклаща листата на дърветата, паяжините и желъдите. Лиско стоеше пред нея, изпълнен с вълнение. В главата му се зараждаха нови мисли. Никога не си е представял, че една висяща бележка може да породи толкова много мисли. „Значи така? — питаше се той. — Освен всичко останало, в живота е уредено и това: когато някой иска да изчезне, достатъчно е само да остави една такава бележка… Всичко си е уредено в живота, само че ние, малките, не знаем и затова вършим грешки.“

— Какво се пулиш срещу мен? — неочаквано запита бележката.

— Не се пуля — отвърна лисичето, — а те гледам и си мисля..

— Какво си мислиш?

— Значи така се оставя бележка, а?… Чувал съм, но не съм виждал.

— Така се оставя — потвърди бележката. — Написваш, забождаш и тръгваш!…

— Където си искам, нали?

— Да… Пишеш, забождаш и тръгваш.

— Забождането и тръгването е лесно — рече Лиско, — но писането… Нямаш си представа колко трудно пиша.

— Не ме интересува — отвърна бележката. — Моят живот е кратък. Окачват ме и щом ме прочетат, ме скъсват. Нямам време да се радвам на живота. Затова, върви си и ме остави да се любувам на природата…

Малчуганът погледна бележката с яд и каза:

— Може Да си бележка, може да си висяща и говореща, но си невъзпитана и вече не искам да се занимавам с теб!… Няма да ти кажа дори довиждане.

Той обърна гръб на бележката и тръгна по пътеката. Спря се чак при кукувицата.

— Как не ти омръзна цял живот да повтаряш една и съща песен!… Ку-ку, ку-ку… Разбрахме!…

— Лиско, какво те е прихванало?

— Лошо настроение. В тази гора на всяка крачка те обиждат.

— Така ти се струва — отвърна кукувицата. — Нещо тайно си наумил и затуй ти се струва така.

Палавникът изчезна веднага и като вървеше, непрекъснато се питаше дали тази бъбрица не бе прочела мислите му и дали няма да се раздрънка. По-късно се успокои, върна се в лисичата дупка, намери хартия и молив и отново излезе.

За първи път държеше молив в ръцете си. Огледа се, хвърли поглед на хартията, а след туй се озърна и допря изострения край на молива до хартията. Там се появи нещо като чертичка. Лиско се възхити.

— Това е написано от мен, а?… Може би съм написал нещо извънредно интересно, но нали не знам да чета, така и Ще си остане тайна. Голяма е трагедията ми — мога да пиша, а не мога да прочета написаното.

Полюбува се още малко на творбата си и тръгна към дома на вълка Кафявко. Преди да отиде в Съвета, вълкът се грижеше за сутрешния си тоалет — гладеше козилата си, а тя блестеше на слънцето.

— Добро утро, чичко Кафявко.

— Добро утро, Лиско. Какво правиш?

— Нищо особено — отвърна скромно лисичето. — А вие какво правите?

— Подновявам козината си и гледам все пак нравът ми да си остане същият. Трябва да се съобразяваме с поговорките… Сигурно ще искаш някоя услуга.

Навсякъде отгатваха мислите му.

— Нещо подобно — отвърна Лиско. — С мене се случи беля. Тази сутрин, когато се събудих, изведнъж усетих, че съм забравил как се пише буквата Н. Спомням си началото, но краят й се губи някъде. Ако обичате, да ми я напишете тук.

Кафявко пое молива и написа буквата Н в началото на листа.

— Точно тъй — рече Лиско, като разгледа буквата. — Сега си я спомних цялата… Благодаря ви. Довиждане.

Палавникът се отдалечи бързо, докато Кафявко зяпаше учудено след него. Щом излезе на Голямата пътека, Лиско запя новата си песен:

Имам си, ура-ура, цяла буква Н!…

Таралежко миришеше едно хубаво синьо цвете. Като вдишваше дълбоко, той се превръщаше в едно голямо кълбо, а като издишваше, отново ставаше продълговатият Таралежко. Лиско издебна най-удобния момент и се приближи.

— Добро утро, чичо Таралежко!… С какво се занимавате?

— Уча се да мириша цветя, Лиско.

— Разбирам, разбирам… Това е нещо, което всеки трябва да знае. Така се придобива навик да се различават цветята от одеколона.

— Какви ги бъбриш? — учуди се Таралежко. — Нали знаеш, че в къщата на обесения не се говори за въже?

— Говоря за одеколон — поясни Лиско.

— Тъй де, нещо свързано с бръсненето… Навярно знаеш какво представлява един бръснат таралеж…

— Да ви кажа правата, вече не знам с кого как да говоря - оскърби се лисичето. — Ето, сега смятам да напиша на това място буквата А, но не смея. Кой знае какво ще си помислите.

— И сега не те разбрах.

— Впрочем, защо не я напишете вие?… Да си имам една буква от вас, за спомен.

— Дай молива!

Таралежко завъртя внимателно буквата, после я украси с бодли и заяви, че това е личен негов почерк. Лисичето благодари и отново пое по пътеката, право към жилището ряпа. Гризеше я внимателно, от всички страни. Лисичето започна да следи всяко негово движение. Ряпата ставаше все по-малка, но винаги запазваше предишната си форма. Най-после Лиско не изтрая и запита:

— Защо така?

— Нов начин на ядене — обясни Сивко. — Винаги имаш чувството, че ряпата е цяла. Отначало е била една голяма ряпа, после се превръща в друга, по-малка, в още по-малка и така нататък; получаваш илюзията, че си изял десетина различни по големина репи.

— И какво от това?

— Как какво?… Едно е да изядеш само една ряпа, съвсем друго е да изядеш десет репи.

— Не е така — поклати глава Лиско.

— Защо?

— Репите се броят по опашките.

— За съжаление си прав — натъжи се Сивко и добави:

— Останалото е илюзия.

— Сивко, думата ЗЕЛЕ със З ли се пише или с Б?… Мисля, че по-рано се пишеше с Б.

— Не ми е известно такова нещо — рече Сивко. — Винаги си я пиша със З.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Тази дума ми е най-позната.

— Тогава можеш ли да напишеш думата ЗЕЛЕ на това място?

— С удоволствие.

Заекът Сивко пишеше бавно, изглежда, че усещаше вкуса на думата и гледаше всичко да продължава колкото може повече.

— Щом напишеш първата буква, спри, да й се полюбувам — помоли се Лиско.

— Готово!

— Значи това е буквата 3?

— Да.

— Ще проверя тая работа при Бухльо.

Бухалът спеше в клоните на дъба. Лиско го поздрави с добро утро, но Бухльо се намръщи и каза нещо неопределено.

— Не разбрах — наостри уши лисичето. — Казахте ли нещо?

— За един бухал утрото никога не може да бъде добро

— отвърна птицата. — Друг е въпросът, ако ми кажеш „добър вечер“ и ако е нощ. За мен нощта е благодат.

— Така си е — съгласи се лисичето. — Извинете.

— Какво те води при мен?

— Можете ли да ми услужите с една буква?

— Докога?

— Трябва ми една буква А… — Тук лисичето си спомни, че вече има таралежовата буква А, бързо извади листа и я преписа. След това отново се обърна към птицата: — Нуждая се от една хубава буква С, за неопределено време.

— Хм! — вдъхна дълбоко бухалът. — Искаш буква… Хм!… И защо тъкмо буквата С?

— Трябва ми.

— Какво ще я правиш?

— Ще си играя с нея. Нали знаете, ние, децата…

— Знам. Каква я искаш, главна или обикновена?

— Има ли значение?

— Има.

— Може ли да е нещо средно? — Лиско се замисли.

— Не… Поръчваш ми буква и трябва да зная каква да я изработя. Това е буква, не е нещо друго… Едно е главна, друго е обикновена.

— Ох — въздъхна Лиско. — И при буквите ли има главни и неглавни?

— А ти как мислиш?… Чакай, какво толкоз ти е притрябвало буква и то именно С, която е особено важна?… Да не си намислил нещо лошо?

— Че какво може да се намисли с една нищо и никаква буква?

— Всичко може. Когато с буквите се злоупотребява, може да се случат какви ли не работи… По-добре е да питам жена си… Тук ми искат една буква! — извика високо бухалът.

От хралупата на дървото излезе съпругата Бухла.

— Кой ти иска? — запита сънно тя.

— Лиско… Имал голяма нужда от една хубава буква С.

— Че как така? — учуди се Бухла — Къде ще му излезе краят, ако всеки започне да ти иска букви? Току-виж че ти взели всичките букви и за нас няма да остане нищо.

— Това му казвам и аз.

— Не може тъй — продължи Бухла, — безобразно е да се раздават букви!…

— Питай го, не му ли казах същото.

— Нищо не си му казал — развилня се Бухла. — Ти си един разсипник! Раздаваш наляво и надясно буквите ни!

Тези силни крясъци естествено възбудиха любопитството на сврака Нешка, която долетя мигновено.

— Какво става, комшийке?

— Моят хубостник раздава буквите ни!… Виж го ма, всичките ни букви иска да раздаде на чужди, а за нас да не остане нищо!…

— Че то не може така — намеси се сврака Нешка. — Такива неща трябва да се пазят за лоши дни, а не да се пилеят!…

— Това му викам! — изпадна в истерия Бухла. — На!… Вижте го моя непрокопсаник!… Вижте го всички!… Пилее, раздава!…

Започнаха да долитат много други птици. Лиско се хвана за главата, хиляди пъти съжаляваше за всичко и докато скандалът горе се развихряше, той се промъкна в папратите, откъдето запраши към другия край на гората, към стройната и красива сърна Грациоза.

Грациоза стоеше на полянката до своето сърненце Еди и му говореше нещо съвсем неразбираемо, а Еди й отговаряше на висок глас, кратко и ясно, но също така неразбираемо.

— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд? — питаше майка Грациоза.

— Йей, сър!… Лийвърпул из а порт ъв Инглънд — отговаряше сърненцето Еди.

— Не казвай сър, а лейди! — поправи го майка му. Лиско издебна затишието и рече:

— Добро утро!

Мама Грациоза се обърна и се усмихна. След това погледна рожбата си и запита:

— Еди, какво ще отговориш на Лиско?

— Гуд морнинг! — отвърна Еди и подгъна крачетата си за поклон.

Лиско също подгъна коленете си, но падна и се търкулна на тревата. Еди се спусна да му помогне, вдигна го и успя да му прошепне в ухото:

— Съсипаха ме с този английски!

— Какво те води насам, Лиско? — запита мама Грациоза.

— Дойдох да ми напишете една буква С. Вчера, като си играех, изведнъж я забравих, пък днес ми потрябва и рекох…

— Разбира се! — усмихна се мама Грациоза. — Веднага… Къде да я напиша?

— На този лист.

Сърната взе молива и се замисли, отново се усмихна, този път свенливо, и каза:

— Как да ти обясня?… Ние в къщи се занимаваме само с модерни езици и просто съм забравила нашата азбука. Мога да ти напиша буквата С, но на английски.

— Какъв е този език? — запита Лиско.

— Моля ти се, това е езикът на Шекспир!… Еди го учи, та като порасне, да чете Хамлет в оригинал.

— Дадено — отсече Лиско, — праснете буквата на този език.

— Да си взема стилото. Не мога да пиша е молив. Мама Грациоза тръгна грациозно към чантата си, а

Лиско прошепна в ухото на Еди:

— Какво представлява това нещо „Хамлет“?

— Един ловък убиец с хладно оръжие. С нетърпение чакам да прочета този криминален роман.

Мама Грациоза завъртя една красива английска буква, лисичето поблагодари и си тръгна весело по пътя. Еди го гледа със завист, докато го сепна гласът на майка му:

— Из Лийвърпул а порт ъв Инглънд?

— Мамо, колко пъти ще ти отговарям, че Ливерпул е пристанище на Англия?

Мама Грациоза изблещи изненадано очи, тръсна крак и извика строго:

— Еди, ти излезе от добрия тон!… За наказание днес ще изядеш два десерта!

Еди заплака и веднага даде правилния отговор на английски, както го искаше майка му и световноизвестният учебник на Екерсли.

А Лиско продължаваше своя лов на букви.