Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море (24)

Глава двадесет и четвърта
О, ЛИСКО, КАКВО СИ ВЪОБРАЗЯВАШЕ ТИ?

Опашката на Синята акула се издигна над Скалата, която остава под вълните, и Лиско предпочете да скочи доброволно в морето. Акулата тръгна да заобикаля скалата, а лисичето бързо се покатери обратно и зачака втория удар. Изненаданият хищник се изблещи, след това се окопити и отново се понесе зловещият му смях.

— Вижте какво — обади се Лиско, — забравих най-важното.

— Какво?

— Ами в суматохата не ви попитах дали знаете какво е това БАСНЯ.

— В литературата съм бос — призна злодеецът.

— Басня е литературно произведение, в което се говори нещо за хората, а се отнася до животните.

— Е?

— Какво „е“?

— Защо ме питаш такива неща?

— Интересуваше ме дали знаете.

— Хитрецо, на мен ли тия номера?

Ядосаната акула започна да дебне. В този критичен момент Лиско мразеше опашката си. Той я подви старателно под себе си, но съзнаваше, че с опашка и без опашка съпротивата му ще трае кратко. Преди всичко вторият удар нямаше да отиде във въздуха. Лиско внимаваше, всеки момент готов да скочи в морето. Синята акула обикаляше скалата и ръмжеше яростно. Злополучният скитник от Тихата гора видя опашката си под своята муцуна и я запита:

— Какво търсиш тук?

— Ами ти ми заповяда да се подгъна.

— Така ще стоиш през цялото време. Знаеш ли как те мразя?

— Недей, че ще заплача — отвърна тъжно опашката.

— Чудя се какво да правя — продължи лисичето. — Теб ли да пазя, мен ли? Ако не стоиш мирно, ще те дам на акулата.

— Моля те, недей!

— Толкоз ти казвам!… Къде се вреш под носа ми?

— Крия се.

— Гъделичкаш ме, ще кихна.

В това време опашката на преследвача биеше радостно морето, създаваше вълни и пяна, които заливаха скалата. Вълните блъскаха нещастното лисиче по корема.

— Бъди готов! — подсказа му опашката. — Падай на обратната скала! Докато тя заобиколи, връщай се на камъните и се дръж здраво!

— Не ме учи и млъкни! Защото ме разсейваш.

Вълните нарастваха, вече го блъскаха от всички страни, блъскаше го и това проклето ха-ха-ха, крачетата му не издържаха, тялото му искаше да рухне в морето и да се отпусне, пък… да става каквото ще. Горе се въртяха единствените живи свидетели на битката — гларусите, — крещяха, може би викаха за помощ… Но кой?… Никой няма!… А и да има, как ще му помогне? Птиците за пръв път наблюдаваха схватката между акула и лисиче, просто не вярваха на очите си и по-късно сигурно щяха да разправят: нищо не може да ни учуди, всичко може да се види на този свят, дори бой между акула и лисиче.

Водораслите се въртяха около крачетата на лисичето, оплитаха го и му пречеха; истински съюзници на злодееца. „И туй ако е справедливост — помисли си Лиско. — На всичко отгоре и водораслите. Помагат на силния. В такъв момент някои се присламчват към силния и несправедливия.“

При втория удар лисичето падна във водата, но не загуби съзнание. Морето му се стори приятно, макар и горчиво на вкус… Къде е опашката му?… Държи я под корема си… Какво е това? Уот из диййз?… О, това е устата на акулата… На коя акула?… На синята!… Толкова ли е голяма устата й?… Толкова…

Една вълна го метна в нея.

О, Лиско, какво си въобразяваше ти?… Че и този път ще се отървеш?

— Ха-ха-ха! — засмя се гръмко Синята акула и затвори челюстите си.

Абсолютна тъмнина! Естествената тъмнина, която настъпва при всеки край.