Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава тринадесета
ЕТО ГО И МОМЧЕТО С БЛЕДОТО ЛИЦЕ

Лиско прекара нощта между скалите в постеля от суха морска трева. Привечер морето се надигна и отново зашумя - оня рев, който бе изплашил вчера пътешествениците. По едно време вълните започнаха да прииждат към леглото на лисичето. То скочи и побягна, ала скоро се върна и си зае мястото. Вълните достигаха на една педя от него и се връщаха назад. На сутринта морето стихна пак. Прочутият Ленив рак стоеше до ухото на Лиско и шепнеше:

— Събуди се, събуди се, събуди се…

Щом ракът прошепна думите за осемхиляден път, Лиско наистина се събуди, протегна се и се усмихна.

— Добро утре, прочутий Ленив рако!

— Добро утро, Лиско!… Ставай, че ми е скучно.

— Какво ще правим днес? — заинтересува се лисичето.

— Каквото си щем.

— Ти ще правиш каквото си щеш, а аз ще продължа своя път.

— Къде ще ходиш?

— Ще търся своя автор.

— Дано го откриеш. Във всеки случай, когато си във водата, пази се от Синята акула.

— Каква е тази Синя акула?

— Единствената кръвожадна акула в нашето море. Никой не знае как е попаднала тук.

— И какво прави?

— Всеки ден изяжда някого.

— Пазете се вие — отвърна безгрижно Лиско. — Аз съм сухоземно животно.

— Накъде ще тръгнеш?

— На юг… Все на юг. Моят автор живее в малка къщичка на брега.

— Защо ти е притрябвал?

— Да му задам няколко въпроса.

Изпъкналите очи на прочутия Ленив рак бяха тъжни. На Лиско му се стори, че пуснаха няколко сълзи, и въпреки това той се сбогува и потегли по брега, като запя своята трудна за запомняне песничка.

Ла-ла-ла, ла-ла-ла. Ла-ла-ла, ла-ла-ла…

Но какво е това?

И така: Какво е това?

Това е едно момче.

— Добър ден — поздрави весело лисичето. — Кой сте вие?

— Добър ден — прие поздрава момчето. — Аз съм Момчето с бледото лице.

В погледа му нямаше нищо весело и момчешко.

— Този автомобил ваш ли е? — запита Лиско.

— Да.

— А палатката?

— И тя.

— Каква е тази музика?

— От магнетофона в палатката.

— Тук ли живеете?

— Не, аз съм французин.

— Лошо ли е да си французин?

Най-после Момчето с бледото лице се усмихна.

— Не, защо?

— Питам… Казват, че е лошо да си тъжен, пък аз питам да не би случайно да е лошо да си французин.

— Ти си забавно лисиче — усмихна се за втори път Момчето с бледото лице. — И много хитро.

— Вие сте първият, който ми го казва… Освен това вие сте най-тъжният французин, когото съм срещал. И музиката, която слушате, е тъжна.

— Музиката е от Брамс. Отговаря на настроението ми.

— Чудни животни сте хората — забеляза лисичето. — Автомобили, палатки, музика по настроение и пак тъжни… Какво да кажем ние?

— Кои вие?

— Така си е думата… Вие, французите, имате голяма заслуга към човечеството, задето измислихте думата МЕРСИ. Крайно необходима е. Ненапразно е преведена на всички езици.

— Мерси за комплимента.

— Няма защо… И така — защо напуснахте родината си?

— Защото съм скръбен.

— И напуснахте Франция?

— Там всичко ми напомня за НЕЯ.

— За Изабел?

— Откъде знаете името й? — подскочи Момчето с бледото лице.

— Ами почти всички французойки се наричат Изабел.

— Може би искате да ви разкажа историята си?

— Знаете ли каква е разликата между Тихата гора и Морето?

— Не.

— В Тихата гора историите ги разказвах аз, а тук обратно… Слушам ви.

Говорейки, Лиско се мъчеше да си спомни на кого прилича но начина да разпитва и изведнъж се досети: подражаваше на Великия детектив. Големите личности и зловещите фигури от историята винаги са се налагали… Лиско инстинктивно настръхна и си обеща да не подражава на Великия детектив. Костенурко не е зловеща фигура, но защо пък да подражава? Винаги трябва да се мисли и това, което се нарича АЗ, да се пази като зеницата на окото…

— Къде сте? — запита Момчето с бледото лице.

— Тук съм — успокои го Лиско. — Отърсих се от нещо опасно… Разкажете всичко, да ви олекне.

Момчето с бледото лице подгъна нозе и сключи ръце над коленете си. После погледна хоризонта, разбира се, без да го вижда, и започна.

РАЗКАЗ НА МОМЧЕТО С БЛЕДОТО ЛИЦЕ

С Изабел се познаваме от деца. Живеем на една малка уличка в Париж — не мислете, че в този град има само големи улици. Заедно учихме във всичките класове на училището, заедно завършихме — тази година. Не минаваше ден, без да се видим.

Веднъж Изабел получи възпаление на гърлото, трябваше да лежи у дома си. Тогава и двамата разбрахме, че е невъзможно да преживеем дори двайсет и четири часа разделени. Нещо повече, почувствувахме, че се обичаме.

Всяка сряда и събота ходехме на кино. Щом Изабел оздравя, случи се в събота, отидохме да гледаме филма „За седемдесет дни около света“. Там, още при заглавието на филма, без да знаем как и защо, хванахме ръцете си. Държах ръката й до края на филма, чак до надписа край. Когато лампите светнаха, ние се погледнахме и мисля, че се засрамихме. После влязохме в сладкарница, ядохме сладолед и се прибрахме по домовете си.

След като вечерях, повиках майка си настрана и прошепнах:

— Мамо, искам да ти съобщя нещо.

Тя ме отведе в спалнята и докато татко четеше вестника си, разказах й случката в киното. Мама се усмихна:

— Е?

— Това е — наведох глава аз. — Мислиш ли, че е редно да хванеш ръката на едно момиче и да я държиш чак до надписа край?

— Разбира се — рече мама. — Нали става дума за Изабел?

— За нея.

— Тогава, нищо… Чисто и просто, държали сте си ръцете.

— Да, но вече с нетърпение чакам да стане сряда и отново да хвана ръката й.

В сряда отново държахме ръцете си, после в събота за трети път хванах ръката й, все до надписа край. И така една година наред. Всяка сряда и събота държахме ръцете си. Но.

— Ах, това „но“… Винаги има по едно „но“ — рече Лиско.

— Но една сряда Изабел не дойде на кино, на другия ден тя отказа да ми даде обяснение, а в събота се случи най-страшното — бяха ни разпуснали, реших да се разходя в градината и там срещнах Изабел с нашия; съученик Марсел, едно пъпчиво и противно момче.

— Не го наричайте пъпчив и противен — намеси се неочаквано Лиско. — Тук не ми харесвате.

— Да, но бяха заедно в градината.

— Държаха ли ръцете си?

— Не.

— Продължавайте.

— Няма продължение — въздъхна Момчето с бледото лице. — Тогава разбрах, че е настъпил край и на нашия филм с Изабел. За мен нямаше повече живот в Париж и Франция. Колкото може по-далеч от Изабел!… Взех колата на татко, натоварих палатката, натиснах газта и потеглих по първия асфалт, който ми се изпречи. Реших да карам, докато се свърши бензинът. Пътувах няколко дни, пресякох няколко граници и точно тук, на това място, бензинът свърши. — Момчето с бледното лице погледна лисичето в очите: — Какво ще кажете?

— На хубаво място ви е свършил бензинът… На моя приятел бензинът взе, че му свърши при Хълма на медените сокове.

— Моля?

— Нищо.

— Няма ли да кажете нещо?… Защо ви разказах историята си?

— За да ви олекне.

— Все пак кажете нещо за подлостта на Изабел или пък…

— Или пък да ви разкажа по-кратката история на Гошко — предложи Лиско.

ЗНАЧИТЕЛНО ПО-КРАТКАТА ИСТОРИЯ НА ГОШКО,
която Лиско разказа на Момчето с бледото лице

— И така — започна лисичето, — Гошко си имаше една много красива приятелка на име Мария.

— Не може да бъде по-красива от Изабел! — протестира тъжно Момчето с бледото лице.

— Така де — поправи се Лиско, — исках да кажа, че Гошко и Мичето ходеха също като вас на кино, само че всеки вторник и петък. Държаха и ръцете си. Това продължи няколко години… Добре, но един ден Мария не отиде на кино с Гошко, а с неговия приятел Тошко… Като разбра това, Гошко се прибра у дома, затвори се и започна да мисли. Към полунощ той се удари по главата и почти извика — Ясно!… На другия ден Гошко отиде при Мария и каза:

— Миче, виж какво, кажи ми кога няма да бъдеш на кино с Тошко, за да те заведа на екскурзия.

— Още в петък! — плесна с ръце Мария.

Двамата отидоха на екскурзия. В планината Гошко запита Мария кога е свободна от Тошко, да я заведе още по-далеч с една палатка и изобщо не може ли тя през ваканцията да поскита с него насам-натам, както подобава на сериозни хора, а не да киснат по кината. Мария му отвърна, че е време да напуснат душното кино. Сега двамата са на палатка.

— Това ли е историята? — запита Момчето с бледото лице.

— Да.

— Повече няма ли?

— Няма.

— Добре, но защо ми я разказахте?

— За да си извлечете поука.

— Не разбирам поуката…

— Ваша си работа.

— Извинете, но нищо не разбирам.

— Тъжните хора се досещат по-трудно… Хайде сега да послушаме нещо весело. Нямате ли друга музика освен Брамс?

— Имам цели пет ролки.

— Тогава пуснете първата.

Като послушаха малко весела музика, Момчето с бледото лице повдигна внезапно глава и каза:

— Сетих се!…

— Беше крайно време — забеляза Лиско.

— Да, но нямам бензин да се върна.

— А примус имате ли?

— Имам.

— Налейте бензина от примуса в резервоара на колата. Ще ви стигне до близката бензиностанция.

— Вие сте гениално лисиче!

— Омръзна ми да слушам все това… Тръгвате ли?

— Не точно сега.

— А кога?

— След като видя делфините. Имаме среща на това място — отвърна Момчето с бледото лице.

— Какви делфини?

— Моите приятели. Наближава времето да се появят.