Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море (23)

Глава двадесет и трета
ДЕЛФИНИТЕ ЗАПОЧВАТ БОРБАТА

— Няма да го изяде по-рано от 23 юли! — настояваше Мони.

Членовете на Делфинския съвет замълчаха и се спогледаха, а след това се усмихнаха загадъчно. Тези усмивки на възрастните обиждаха делфинчето, но Мони имаше добро домашно възпитание и не се разсърди. В такива случаи той затваряше очи и си повтаряше няколко пъти на ум:

ВЪЗРАСТНИТЕ РЯДКО ГРЕШАТ,

ВЪЗРАСТНИТЕ РЯДКО ГРЕШАТ…

И ОБРАТНО:

ТАВРАВЕРПДАН ЕС АТАЦЕД

ДЕЛС АКШЕРГ ТАШРЪВ АД

…! АКШЕРГ

— Да му обясним ли? — наруши мълчанието Ловкия.

— Да се опитаме — съгласи се Водача. — Ако днес не разбере, когато порасне, ще си спомни думите ни… Аз ли да му обясня?

— Ти.

— Виж какво, Мони — започна Водача. — Не вярвай на акулата и на подобните й. Особено ако ти кажат нещо, когато са сити. Нахраненият мисли едно, гладният — друго. Сега Синята акула е гладна и се обзалагам — ще върти, ще суче и ще гледа да изяде Лиско веднага.

— Преди рождения си ден?… Това е традиция!

— Традициите се спазват само от ситите, които са ги измислили. В момента Синята мисли само за едно — как да почне… Освен ако е налапала нещо обемисто.

— А до Скалата, която остава под вълните, няма нищо обемисто — допълни Ловкия. — Минават и големи риби, разбира се, но акулата няма време да ги подгони. Трябва да пази Лиско… Имам предчувствие, че днес твоят приятел ще бъде глътнат.

— Тогава за мен няма живот! — натъжи се Мони. — Аз съм виновен за всичко… Какво гледате? Не можем ли да направим нещо?

Всички се обърнаха към Водача.

— Затуй ще помислим сега — проговори той. — Тази акула трябва да се махне от морето ни. Всеки ден даваме жертви.

— Сега му е времето да скочим! - извика Ловкия.

— Да я смачкаме! — подкрепи го Грапавия.

— А как? — запита спокойно Водача.

— Ще измислим нещо — прошепна Дългия.

— Все пак има някакъв начин — обади се Дебелия.

— Сега му е времето! — повтори Ловкия. — Ще дадем няколко жертви, но ще я смачкаме!

— Съгласен съм, че без жертви няма да минем — рече бавно Водача. — Но как да я смачкаме?… Кажете вие.

— Ако всеки изръфа по парче месо, от нея няма да остане и помен!

— Ако стои на едно място — усмихна се мрачно Водача. — Забравяте, че Синята акула е най-бързото морско животно… Кой може да я стигне?

— Тогава да стоим и да чакаме! — отвърна Ловкия.

— Не! — Водача мислеше. — Борбата е започната и връщане няма. Лиско ще бъде спасен или… отмъстен.

— Предпочитам го спасен! — извика Мони.

— Това зависи от много неща — продължаваше да си мисли Водача. — Ето го и Сребърния кефал.

Прославеният с мъдростта си Сребърен кефал пристигаше на определената среща, както беше обещал на Мони. Той бе наистина много умен, ако се сравнява с рибите, но не можеше да се сравнява с делфините. И какво ще предложи? Едно не биваше да му се отрича: от вчера насам е обсъждал всички възможности.

— Предлагай! — подкани го Водача.

Сребърния кефал отвърна скромно:

— Хрумна ми нещо, което може да се окаже много глупаво, но като няма друго, реших да ви го предложа.

— Знам какво — рече Водача. — В момента мисля за него. Глагоабазубадуза, нали?

— Точно така! Но как разбрахте?

— Мисълта ми се върти все около нея. Ако пожелае, тя може да спаси морето ни от Синята акула.

— Тази натруфена кошница! — изненада се Ловкия.

— Тази лепкава… Не мога да измисля друга дума! — присъедини се Грапавия.

— ТЯ.

— Но как?

— Тя и нейната подвижна империя.

Представете си изненадата на Делфинския съвет, а пък аз ще си представя вашата. Но Мечтателя, който вече се досещаше, прибави:

— Нейната подвижна империя, състояща се от три милиарда медузи.

Настъпи мълчание. Един по един делфините се досещаха. Един по един повдигаха глави и даваха вид, че им е ясно. А вие още се чудите, нали?

— Какво чакаме? — запита Ловкия. — Да тръгваме.

— Идеята е гениална! — подскочи Грапавия. — Да действуваме!… Къде е Глагоабамуза?

— Глагоабазубадуза! — поправи го някой.

— Все не мога да запомня името й… Да я потърсим, а? Но Водача мълчеше.

— Татко, защо мълчиш?… Не разбирам нищо, не ми е ясно как една медуза може да прогони акулата, но ако има възможност, какво чакаш?

Водача мълчеше.

— Мисля, че да се мълчи при това положение е обидно за нас — не изтрая Ловкия.

— Губим време — подкрепи го Грапавия. — Тази акция изисква време.

— Татко!…

— Млъкни, Мони! По-добре е да се оттеглиш настрана.

Мони послушно се отдалечи. Водача не излизаше от загадъчното си мълчание. Ето че и други членове на съвета замлъкнаха и навеждаха глави, защото уважаваха своя водач. По изражението на очите му разбираха колко решителен момент преодолява. Най-после Водача каза:

— Слушайте, мили приятели. Сега не мога да ви изложа причините, които ме карат да отхвърлим услугата на Глагоабазубадуза. Позволете ми да запазя тайната за себе си. Колкото до решението — то е взето. Ние сме съвет и важат гласовете на мнозинството.

— Ако причините са важни, да се откажем — рече тихо Грапавия. — Без да ни ги съобщаваш.

— Съображенията си няма да издам за нищо на света. И така: да се намери императрицата на медузите!… Всеки да търси поотделно.

— Но как да й обясним? — забеляза Мечтателя. Това беше важно. Как да се обясни на медузата, на това тъпо, пихтиесто и не знам какво още същество — то не е и същество, — че трябва да събере поне два милиона медузи и да им възложи една от проста по-проста задача.

— Отчайващо безчувствена маса! — плю с отвращение Ловкия.

— И все пак, да почнем! — прозвуча бодрият глас на Водача. — Да се намери Глагоабазубадуза.

— Позволете ми да се отдалеча — помоли Сребърния кефал.

— Къде отиваш?

— Отивам при Па-па-па! — отвърна рибата и се усмихна.

Всички се усмихнаха, доколкото им бе възможно. Дявол да го вземе, тази лапина трябваше да вкара в действие клюкарския си език. Даваше й се възможност да свърши нещо полезно.