Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море (17)

Глава седемнадесета
ПАК ЛИ БЕ, ЛИСКО!?

Навътре в морето брегът изглежда като кафява връвчица и ти се струва, че може би съществува, може би не, добиваш чувството за пълно откъсване от света. Тук е много тихо, особено ако няма вятър и чайки. В подобни часове на спокойствие можеш да…

— Ха-ха! — извика Синята акула, която всъщност бе тъмносиня.

Непочистените й след сутрешната закуска зъби блеснаха с жълтеникав оттенък.

— На гърба ми! — извика Мони.

Според лисичето всичко беше безполезно, но трябваше да се направи нещо и се остави да го поемат.

— Ха-ха! — засмя се Синята акула и зъбите й изтракаха.

Мони удари с опашка водата и понесе приятеля си напред.

— Ха-ха-ха! — продължаваше да се смее акулата или по-точно тя си мислеше, че се смее.

Никой не е успял да опише смеха на акулата. Този, който е имал щастието да го чуе, е нямал възможност да го опише, понеже в стомаха на това чудовище е тясно, липсва перо и хартия и най-важното — чувствува се недостиг на светлина.

— Дръж се здраво! — пищеше отдолу Мони.

Делфинчето пореше водата; зад опашката му пропукваха меки виолетови мехури. Тялото на лисичето тръпнеше. Лиско знаеше, че текат последните секунди от неговия живот. Дори не мислеше да поглежда назад. От време на време зъбите на преследвача хлопваха като врата на затварящ се шкаф.

— Безсмислено е — прошепна той в ухото на делфинчето. — Спасявай се поне ти.

— Дръж се! — настоя Мони.

— Нямам за какво да се държа.

— Притисни ме с краката си!

— Краката ми треперят.

— Захапи кожата ми!

— Челюстите ми треперят.

— Захапи ме, ти казвам!

— Ще те заболи.

— Глупости!… Знаеш ли как боли от зъбите на акулата?

Щом чу това, Лиско се разтрепера съвсем и се отпусна, но все пак успя да се съвземе. По едно време изпита чувството, че някой гали опашката му. Кой можеше да бъде този някой?… Ако някой гали опашката ми — рече си лисичето — този някой може да бъде само Синята акула, защото освен нея зад нас няма друг… Но какъв смисъл има преследвачът да гали опашката му? Никакъв. Следователно Синята акула не гали опашката му със сламка, а я опипва с уста, да разбере как е на вкус… Лиско побърза да прибере опашката си и отново изтракаха ония, жълтеникавите зъби. На това място палавникът не издържа, разтрепера се повече, отколкото трябва, после се отпусна, всичко му стана безразлично… и тупна във водата. Жълтеникавите зъби щракнаха. Лиско усети, че нещо стисна гърба му.

Наоколо се простираше все това спокойно море, а горе блестеше слънчевото небе — навсякъде тишина, пълно безразличие от страна на природата; никой не ще да знае, че акулата стиска кожата на гърба ти и те носи, за да обядва или вечеря с теб.

„Закусила е — мислеше си Лиско. — Остава ми да разбера сега за какво ще й послужа — за обяд или вечеря… Де да знам колко пъти на ден ядат акулите… Навярно някъде пише нещо по този въпрос, но къде?… Подобна литература не ми е попадала.“

Тя го носеше внимателно, едва усещаше зъбите й по гърба си.

„В най-лошия случай ще живея до обед — гадаеше лисичето — пък, ако имам късмет, ще видя и залеза на слънцето.“

Ненадейно устата й се отвори и Лиско се почувствува свободен. Да, никой не го държеше и можеше да си плува сам.

— Качи се на гърба ми! — заповяда хищникът. — Ще те отнеса на една скала сред морето.

— Ей сега — отвърна жертвата.

Гърбът на акулата беше по-широк и далеч по-разкошен от малкото гръбче на делфинчето. По такъв гръб можеш дори да се разхождаш — гръб-автобус; нещо като тераса с изложение към всички посоки на света. Чудовището го носеше спокойно напред. Навлизаха още по-навътре в морето, вече не се виждаше брегът. Жертвата се оглеждаше, дали ще зърне някъде делфинчето? От Мони нямаше и следа. Какво е станало? Къде е изчезнало?

Синята акула мълчаливо цепеше водата. Нима акулите са толкова мълчаливи? Или пък само ТАЗИ е такава? Какво ще стане, ако я заговоря? Лиско си спомни колко приятно се разговаряха с орела Каменар, когато оня го носеше във въздуха.

— Вие сте Синята акула, нали? — запита наивно лисичето.

— Да. Какво желаете?

— Не желая нищо. ВИЕ желаете нещо от мен.

— И ще го получа — рече Синята акула. — Ще ви изям и то доста сладко.

— Не ми се вярва — отвърна Лиско.

— Какво? Не вярвате ли?

— Не.

— За пръв път срещам такава нахална жертва. И защо не вярвате?

— Защото и други са ме яли и както виждате, пак съм си жив… И тогава ме отнасяха на някаква скала, и тогава ме грабнаха внезапно… Да ви кажа, омръзна ми да ме отвличат и разнасят насам-натам. Става банално…

— За такъв океан не съм чувал — засмя се баща ми. — Ние сме родени в Тихия океан, най-големия на света, затова го наричат и Велик. Гордей се, че именно той е твоя родина.

Наистина се гордеех с родината си. Минаха три години. Заякнах, добих сръчност, за дръзките ми нападения започнаха да говорят със страхопочитание. Челюстите ми се превърнаха в стомана, перките ми станаха гъвкави, а на четиригодишна възраст ме признаха за абсолютен шампион по бързо плуване. С наедряването си започнах да получавам синкав оттенък и ме кръстиха Синята акула. Под това име бях известна не само сред обитателите на океана, но и сред моряците. Чувах ги как се провикват:

— Слушай бе, Джим, това не е ли Синята акула?

— Май че е тя.

— Сигурен съм, че е тя.

— Може би е тя.

— Обзалагам се на бутилка уиски, че е същата. Ти обзалагаш ли се?

— Не, защото наистина прилича на нея.

— Не може да бъде — намеси се трети моряк. — Вчера видях Синята акула, не можем да я видим и днес по простата причина, че нашият кораб е най-бързоходният в света и никоя акула не може да върви с него.

Първият моряк и третият моряк се обзаложиха на бутилка уиски, повикаха капитана и го запитаха дали това е Синята акула, а той изненадано рече: „Кълна се в бенката на носа си, че е самата тя!“

Морякът спечели бутилка уиски, а от разговора разбрах, че аз съм по-бързоходна и от най-бързоходния кораб в света. Това ме накара да се възгордея и да се прехвърля в Атлантическия океан; той е по-малък от Тихия, но по него се кръстосват най-важните параходни линии. И така, аз се прилепих към един луксозен кораб, започнах редовно да си плувам зад него от Америка до Европа и обратно. Разглезените богаташи, особено жените им, ми подхвърляха сладки неща за ядене и много деликатеси. Трябва да се знае, че акулите се бият за подобни кораби. Тази, която е най-силна, изгонва другата и се прилепва за кораба, докато бъде изместена от друга, по-силна… Посрещах плячката си високо във въздуха, извършвах огромни скокове, като се стараех да постигам съответната красота и грация. Пътниците се любуваха на ловкостта ми, правеха ми снимки и ме филмираха. Щастливо си живеех тогава до оня ден, в който срещнах баща си.

Случи се някъде към Бермудските острови. Татко ме погледна намръщено и го попитах:

— Какво търсиш тук? Нали никога нямаше да напускаш Тихия океан?

— Дойдох специално за теб — отвърна все тъй намръщено баща ми.

— Така ли?

— Научих, че се влачиш позорно след корабите и чакаш да ти подхвърлят трохи… Вярно ли е?

— Вярно е, татко — казах аз, — но знаеш ли колко са сладки тези трохи? Освен това снимат ме на филми. Вече ме познават в целия свят.

— Но не затова те родихме и отгледахме, Синя акуло — процеди иронично баща ми. — Не искаме синче-просяк. Веднага напусни корабите и ела в родния океан!…

Не ми се щеше да се върна, добре ми беше с корабите и рекох:

— Какво ще стане, ако не се подчиня?

— Лично аз няма да ти причиня нищо, но лекият и скучен живот, който водиш, ще ти отмъсти жестоко. Филмовата кариера няма да те отведе далеч… Вече не си Синята акула от миналото, мускулите ти са омекнали и ако се наложи по-тежко изпитание — загубен си, синко.

— Свободен си, татко! — отвърнах аз. — Нямаме какво да говорим повече. Оставам си тук.

Баща ми се обърна и си отиде без сбогом. И само няколко дни след това се убедих в правотата на неговите думи.

Една сутрин до моя кораб се появи Иглата — самонадеяна и също така бързоходна акула. Заявих й да се маха, докато е време, понеже параходът е мой, но тя ми се изсмя. В същия миг някаква дама от палубата хвърли един бифтек — любимата ми закуска. Имай предвид, че корабните готвачи са прочути с майсторството си. Полетяхме едновременно към плячката. Случайно имах известна преднина, но Иглата се оказа по-бърза и налапа бифтека. Това ме учуди. До този момент минавах за най-бързата акула в света. Разбира се, не можех да оставя постъпката на Иглата безнаказана. Спуснах се към нея. Започнахме бой на живот и смърт. Ако не искаше да умре, едната от нас трябваше да напусне кърмата на кораба, от който валят закуски и се насочват филмови камери. Защракаха челюсти, зъбите ни проблясваха, готови да се впият, където трябва. След половин час отстъпих. Оттеглих се, напуснах бифтечния рай, защото все още ми се живееше, а развоят на битката показа, че ако не побягна, ще ми прегризат гърлото.

Дълго кръстосвах Атлантическия океан с кървящи рани. Плувах бавно и чаках да се оправя. Отбягвах срещи с опасни себеподобни, заобикалях дори делфините. Налапвах случайно изпречили се на пътя ми рибки, но повечето гладувах и чаках да зараснат раните. Когато оздравях, реших да се върна към стария начин на живот — далеч от корабите и камерите, готова да извоювам храната си с бой. Минаваха месеци, силите ми се възстановяваха, мускулите ми закрепваха и след още две години успях да възвърна авторитета си. Величието ми изгря за втори път, за мен се заговори отново. Печелех битка след битка, наложих се и като шампион по бързина — беше време да поема към родния океан, да срещна баща си, да му разкажа патилата си и да поискам прошка.

Само едно нещо ме спираше. Исках да срещна повторно Иглата. Заради тази тъпа амбиция сега, вместо в Тихия океан, живея в Черно море, което е тясно за мен; засилиш се и току виж — озовал си се на другия му бряг.

Реших да издебна Иглата и зашарих по пътя на кораба й. Най-после тон се появи и чух гласа на третия капитан, който извика:

— Синята акула отново зад борда!

Ах, каква гордост изпитах тогава!… Екипажът, който ме познаваше, започна да ми маха с ръце и се почувствувах поласкана.

— Сега да видим какво ще стане! — извика вторият механик.

— Къде ли е Иглата? — заинтересуваха се матросите. Вдигна се голям шум, десният борд се напълни с хора, запяха камери, прозвучаха покани за обзалагания. Всичко туй ме трогна. Но къде е Иглата?… Ето я Иглата!… До мен. В този момент хвърлиха и бифтека. Полетях като вятър, скочих по всички правила и го улових във въздуха. Вкусът му беше чудесен, но леко изменен, изглежда, бяха сменили готвача.

Иглата се помъчи да се гмурне под мен, търсеше най-нежната ми част — корема, — но аз се извърнах по гръб. Челюстта й щракна, зъбите й се плъзнаха по тръбната ми перка. Сега беше мой ред. Преди всичко я зашеметих с бързи маневри нагоре-надолу и щом видях разголения й корем, захапах го и вдигнах тялото й над водата. До слуха ми долитаха насърчителните викове и ръкоплясканията на публиката. Яростно подхвърлих Иглата нагоре, посрещнах я и я захапах под челюстта.

Цял ден ядох, подбирах най-крехките меса от тялото на врага си и щом останаха само трудносмилаемите части, го напуснах. Оставих остатъците му да се мятат към дъното, да го глождят рибките. Не бях очаквал такава победа. Отдадена на лек и неподвижен живот, Иглата бе загубила силите си.

Нанесъл жестокото си отмъщение, отправих се към родния океан. Плувах спокойно, чувствувах се безспорен господар на моретата. По пътя си чувах гласове: „Синята идва, пазете се!“… Славата ми кръстосваше пространствата.

На третия ден от моя триумф към мен се приближи нищо и никакво корабче — дървено, незначително. Един от моряците хвърли уж нехайно някакъв къс месо. Глътнах го моментално.

И от тоя миг вече не помня и не зная какво е станало с мен. Когато отново усетих, че живея, разбрах, че плувам в Черно море, където съм единствената кръвожадна акула, нямам противник и храната просто се тика в устата ми.

— Ха-ха! — извика внезапно Синята акула, която всъщност беше тъмносиня. — Моето смешно островче!… Пристигнахме!…