Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2006)

Борис Априлов

ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЛИСКО ПО МОРЕ:

Редактор Атанас Мочуров

Художник Иван Кирков

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Константин Пасков

Коректор Денка Мутафчиева

Дадена за набор на 1. III. 1968 г.

Излязла от печат на 30. IX. 1968 г.

Печатни коли 9,25

Формат 16X59/84

Издателски коли 7,67

Тематичен № 1400

Тираж 25080

Издателски № 558

Цена 0,94 лв.

ДПК „Странджата“, гр. Варна

Пор. № 6406/1968

История

  1. — Добавяне

Глава тридесета
ЛИСКО ЗАДАВА ВЪПРОСИ

Лиско избърса сълзите си и понеже му се плачеше още, направи опит да се усмихне. Така смяташе да прекъсне плача си. Отначало се получи нещо средно между усмивка и плач, а после всичко се превърна в чиста усмивка, украсена с лека влага по клепачите. Той се обърна и погледна пътечката. Тя се извиваше по скалите към хълма, провираше се между две дървета и отиваше към къщичката. Лиско вдигна краче и направи първата стъпка, но чу глас, който извика строго:

— Лиско, какво правиш тук?

— Нищо — отвърна по навик хлапето и бързо погледна към скалите.

Зад скалите се откриваше малко пясъчно заливче, но съвсем малко, широко три-четири скока. Върху пясъка лежеше изтеглена лодка. До лодката стърчеше висок човек е очила. Ръката му държеше четка. От четката капеше боя.

— Пак ли си избягал?

— А, не… Аз…

— Ела тук!

— Къде?

— Виж какво — на мен не минават. Знаеш много добре къде.

— Е, да, но исках да зная точно къде.

Лисичето заобиколи скалата и скочи на пясъка. Сега високият човек с очилата седеше на столче и боядисваше лодката. Панталоните и ризата му бяха изпоцапани. Лиско не можеше да види лицето му, застана зад гърба му и зачака. Понеже очилатият не се обърна, Лиско каза:

— Вече съм тук.

— Първо ми кажи, защо напусна Тихата гора?

— Ами… аз…

— Обеща ли, че няма да бягаш?

— Обещах, но този път оставих бележка.

Едва сега очилатият се обърна и беглецът видя строгото му лице, прорязано от две бръчки, издаващи жестокост. Той се изправи и каза:

— Ела!

Лиско се стараеше да върви точно три крачки зад него. Изкачиха се по стръмния бряг и изведнъж се озоваха в равен двор с дървета и беглецът вече можеше да разгледа къщичката. Стори му се малка, но щом се вмъкнаха под сянката на навеса, разбра, че тук е приятно. В двора стърчеше огромна ръждясала котва, съхнеше някаква рибарска мрежа, а над лятното огнище вреше нещо като супа. Човекът с очилата го въведе в хладна беседка с маса и столове. На масата лежеше съд с праскови. Щом видя прасковите, Лиско не пожела да отмести погледа си от тях. Очилатият седна и запали цигара.

— И казваш, че си оставил бележка?

— Да.

Прасковите бяха големи и покрити с мъх.

— И веднага след това си тръгнал на път?

— Да.

Едната от тях беше добре узряла и особено жълта отляво, а отдясно тъмнееше.

— Баща ти не знае къде си, нали?

— Да.

Лиско се мъчеше да преброи плодовете, но все бъркаше и започваше отново по две причини: първо — погледът му се задържаше все върху най-голямата и второ — не можеше да брои, както трябва.

— Знаеш ли какво си направил?

— Да.

Тези праскови трябва да се изядат бавно, да им се усети сладостта и да не се допусне задавяне.

— Знаеш ли какво си глупаче?

— Да… Извинете, тези топки на масата какво представляват?

— Кои?

— Тези, в чинията.

— Праскови…А с какво дойде тук?

— Да… Значи на това нещо казват праскови?

— Ще ми кажеш ли как пристигна тук?

— Да… Ами прасковите ядат ли се?

— Кажи ми докога ще бягаш от къщи да тревожиш всички?

— Да… Сладки ли са?

— Слушай, хлапако, само мен не можеш да изхитриш!… Знаеш ли кой съм аз?

— Има си хас!… И когато си искате, си ги ядете, така ли?

— Аз съм твоят автор.

— Ами аз какво да направя, ако искам да изям една? Авторът изви глава настрана и скри усмивката си, но не можа да я овладее и понеже имаше опасност да се издаде, закри лицето си с ръце.

— Искам да изям една от тия топки! — извика Лиско.

— Добре, изяж.

Хлапакът грабна две праскови и не знаеше от коя да почне. Поднасяше ту едната, ту другата към устата си. Авторът безмълвно върна по-малката на масата. Без да сваля поглед от нея, Лиско захапа другата.

— Искам още една!

— Добре.

Лиско изяде втората.

— Може ли да изям още една?

— Може.

Лиско изяде третата.

— А може ли още една, та да станат всичко две?

— Изяж всичките, хитрецо… Ще ти набера още.

— Има ли още?

— На дървото.

— Като свърша тези, ще ги разгледам.

Щом плодовете изчезнаха от чинията, Лиско погледна корема си, погали го и едва пое дъх.

— Знаете ли какво?… Прасковите на дървото не ме интересуват.

— Защо яде толкова?

— От приятелски чувства към Мони. Като си помислих, че го няма да си хапне и той, рекох: една ще изям за мене, една за него, една за мене, една за него… Нека си хапне и той.

— А защо не слушаше, когато ти говорех?

— Извинете, но когато съм гладен, не умея да слушам. Нямам опит.

— Не се отличаваш с особено възпитание. Какво да те правя сега?

— Не знам.

— Кажи, какво да те правя?

— Не знам.

— Чуваш ли какво те питам?

— Не съм дошъл да ме питате, а да ви питам! — извика Лиско. — Аз ще задавам въпроси.

— Виж го ти!… — Авторът загаси цигарата си.

— Да се разберем — продължи Лиско. — Минах да видя как изглеждате и да ви задам няколко въпроса. Затуй съм тръгнал. Мокси ме чака на Хълма с медените сокове. Ще си вървим.

— Какво ще ме питаш? Всичко между нас е ясно.

— Не е толкоз ясно. Знаете ли колко мъчно ми става, когато ми подхвърлят, че приличам на Мечо Пух?

Авторът се изправи и започна да се разхожда. Приближи се до чешмата, която капеше, и я затвори.

— Кой ти подхвърля?

— Някои от читателите.

— В известно отношение приличаш — съгласи се авторът.

— Знаете ли колко е досадно да приличаш на друг?… Кой е този мечо?

— Той е герой на един мил и уважаван от мен писател — отвърна авторът. — Може би си приличате. Все пак ти си нещо друго. Неговият Пух ни забавлява, а ти се бориш и ставаш причина да победи доброто.

— Тъжно ми е, че приличам на някой, искам този някой да прилича на мен.

— Знаеш ли колко много искаш?… Въпреки това трябва да се гордееш. В теб има нещо хубаво и добро, някой може да те обикне и хареса.

— Тогава защо ми се карате?

— Трябва да си стоиш в къщи. Децата не излизат без разрешение.

— А защо ни разделихте с Мони?

— Знаеш защо. И му го каза.

— Вие сте жесток!…

— Зададе ли си въпросите?

— Пъдите ли ме?

— Татко и мама те търсят.

— Но аз имам още въпроси… Защо накарахте Момчето с бледото лице да страда? Защо медузите са толкоз отвратителни същества? Защо причинихте мъка на Мечтателя?

— Хлапенце — усмихна се авторът, — помисли и намери отговорите сам.

Лиско се почеса по челото, помълча и каза:

— Страшни сте вие, възрастните!… Говорите ни каквото си щете… Добре, а защо светлината блести най-добре върху гърбовете на делфините?

— И тук си отговори сам.

— А как попадна Синята акула в Черно море? Тя не помни нищо от момента, в който са я харпунирали.

— Предполагам, че са я харпунирали с малка стреличка, намазана със силно приспивателно средство. Акулата е заспала и са я вдигнали на кораба с мрежа. Понякога ни се струва, че са я изсипали тук с научна цел или пък това са извършили заинтересовани хора, които не могат да се примирят с факта, че туй море с обширни плажове без опасни акули ще стане любимо на туристите.

— Аха! — удиви се Лиско.

— Без „аха“!… Защото те познавам и ми е известно, че отговаряш тъй, когато нещо не ти е ясно… Татко и мама те чакат.

— Вие защо живеете тук?

— Къде?

— Далеч от хората.

— Дошъл съм на спокойствие.

— Така ли правят писателите?

— Някои.

— Много ли е модерно?

— Не е твоя работа.’

— А кое е моя работа?

— Да се върнеш в Тихата гора.

— Интересен сте. Искате ли да върша само това, което ми кажете. Нямам ли право на самостоятелност?

— Когато пораснеш — да.

— Не искам да порасна.

— Защо?

— Струва ми се, че ще е най-добре да си остана винаги малък.

— Да не чувам такива думи!…

— Май че заобиколихте въпроса. Аз искам да бъда самостоятелен.

— Искаш, но не може. Героите правят и мислят това, което им кажат авторите.

— Охоо!

— Какво?

— Не е честно.

— А честно ли е да бягаш от дома?

— Знаете къде да ударите. А бе аз хубаво съм се зарекъл да не споря с възрастни, ама…

— Така те искам.

— Е — въздъхна Лиско, — тогава обещавам и да порасна.

— Сега ми харесваш.

Авторът взе Лиско в ръцете си, вдигна го и го целуна. После го въведе в къщичката си. Показа му пишещата машина, книгите, леглото, запозна го с всички интересни предмети, които морето бе изхвърляло от години насам по брега и които авторът бе събирал, и накрая му посочи стената с портретите.

— Това са те — рече авторът.

— Значи това са те? — удиви се Лиско. — А кои са те?

— Големите.

— Тези ли са големите? Не личи, че са големи.

— Това са най-големите писатели.

Лиско подсвирна. Ставало дума за писатели.

— Значи тези са най-големите?

— За мен са тези.

— А за другите не са ли големи?

— Всеки има право да избира писателите си, Лиско. Аз обичам тия.

Авторът отново взе лисичето в прегръдките си, спусна се по пътечката и вкара лодката във водата.

— Къде отиваме? — запита Лиско.

— Към Залива на Ленивия рак… Заминаваш!

— Трябва да изчакаме — рече Лиско. Авторът пусна мотора и хвана руля:

— Какво да изчакваме?

— Да изсъхне боята.

— Пак ли хитруваш?

— Ще трябва да боядисвате отново.

— Един Лиско заслужава!

— Само вас не мога да изхитря — усмихна се лисичето и помилва с крайчеца на опашката си носа на автора.

После се сгуши в скута на очилатия жесток човек и замърка от удоволствие.