Борис Априлов
Приключенията на Лиско по море (21)

Глава двадесет и първа
КАКВО МОЖЕ ЕДНА ЛАПИНА

Мони пристигна в Залива на Момчето с бледото лице преди определеното време. Сега делфинчето не приличаше на себе си — къде е онова весело делфинче, което познавате!… От вчера то изживяваше първата неприятност в живота си и то не обикновена, а голямата неприятност. Щом го видяха в това състояние, обитателите на залива се учудиха. Най-много се учуди лапината Па-па-па. За удобство я наричаха само Па-па, за още по-голямо удобство някои я наричаха само Па, но повечето животни предпочитаха да не споменават името й изобщо, като смятаха това за още по-голямо удобство.

Лапината Па-па-па изведнъж подуши особеното настроение на Мони и побърза да напусне подводната скала, известна като нейна резиденция. Рибите наричаха скалата Плям-плям, заобикаляха я отдалеч, за нищо на света не се приближаваха, защото, започне ли да говори Па-па-па, и гръмотевиците в небето млъкваха.

— Мони, здравей! — извика Па-па-па.

— Здравей! — отвърна тихо Мони.

— Как си?

— Не особено добре.

Отговорът изненада лапината. Обикновено запитат ли някого как е, този някой ще каже „добре съм“ и само по интонацията може да се разбере дали наистина е добре.

— Искаш да кажеш, че си добре, но не особено, нали?

— Напротив, много съм зле.

— Така ли?… Защо?

— Приятелят ми е в беда.

— Какво е това „приятел“?

— Едно същество, което обичам.

— Така ли?… А ти в беда ли си?

— Аз лично не съм.

— Тогава?

— Какво тогава?

— Тогава защо си в лошо настроение?

— Защото приятелят ми е в беда — натърти делфинчето. — Заплашва го смъртна опасност.

— А теб заплашва ли те смъртна опасност?

— Не.

— Тогава защо си в лошо настроение?

— Защото обичам приятеля си. Аз станах причина да попадне в лапите на Синята акула.

— А ти попадал ли си в лапите на Синята акула?

— Не.

— Тогава защо си в лошо настроение?

— Слушай, Па — ядоса се Мони, — махай се от главата ми, докато не съм излязъл от себе си!…

— Да — отвърна лапината, — но любопитството ми е по-силно от желанието да се махна. Искам да знам какво чакаш тук и какво ще правиш по-нататък. Докато не разбера, няма да се махна, пък ако щеш ме убий.

— Разправяш, понеже знаеш, че няма да те убия.

— Повярвай, дори пред смъртна опасност бих останала да узная какво чакаш тук. Ако не разбера, по-добре да умра. Защото съм такава и всички знаят това, защото…

— Добре, добре… Чакам татко и мама. Имаме среща. Трябва да им разкажа какво се случи с Лиско и акулата. Да го спасим.

— Защо да го спасявате?

— Защото го обичам!… Колко пъти ще ти повтарям? Махай се от очите ми!

— Сега вече мога да си вървя — рече успокоена Па-па-па. — Научих каквото трябва и ще си вървя… Ей сега ще разкажа всичко на скаридите.

Лапината се отдалечи към Плям-плям. Мони си отдъхна. Три минути след това вестта, че Синята акула е грабнала Лиско, обиколи няколко пъти залива и се насочи към открито море. Там делфините научиха новината, обработена по следния начин:

ВЧЕРА СИНЯТА АКУЛА ПОГЪЛНАЛА НЯКАКВО ЛИСИЧЕ И ОТХАПАЛА ОПАШКАТА НА МОНИ, КОИТО УСПЯЛ ДА СЕ СПАСИ, НО ОСТАВА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ БЕЗ ОПАШКА И ЩЕ НАКУЦВА, КАТО ПЛУВА.

Представете си състоянието на Водача и съпругата му след тази новина. Без да издаде звук, Водача се втурна към Залива на Момчето с бледото лице, а майката заплака незабелязано, защото беше горда майка, истинска другарка на великия делфин.

Доближил се вече до сина си, Водача се завъртя няколко пъти край него и запита:

— Мони, имаш ли опашка?

— Защо да нямам? — учуди се делфинчето.

— Питам те — имаш ли, или нямаш?

— Ето я.

Делфинчето му показа опашката си.

— Чудна работа! Имаш… Опашката му е на мястото си — обърна се той към приближаващата се майка.

— Така ли?… А какво му липсва?

— Сега ще го питам.

Двамата направиха по един кръг около сина си и Водача запита отново:

— Мони, липсва ли ти нещо?

— Нищо не ми липсва.

— А казаха, че нещо ти липсва — обясни делфинката. — Нямал си опашка.

— Вече си нямам приятел — рече тъжно Мони и разказа всичко — от самото начало, за Скалата и за рождения ден на Синята акула.

В това време новината, че Синята акула погълнала Мони и Лиско кръстосваше морето. Рибите се разтрепераха от страх пред неизвестността. Само поданиците от империята на Глагоабазубадуза бяха спокойни.