Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава четвърта
СВЕТЪТ - ТОВА КРАСИВО НЕЩО

Лиско се движеше бавно, тъй като избягваше пътеките, но все пак, преди слънцето да разпръсне облаците, той успя да излезе от пределите на Тихата гора. Беше се озовал при къщата на Великия детектив Костенурко. Каменният замък на Костенурко тънеше в мълчание. През открехнатия прозорец излизаше тънка струя дим. Малкият палавник се промъкна под прозореца и започна да разглежда дима. Като го помириса, той долови неприятното ухание на тютюневи стърготини и разбра: димеше прочутата лула на детектива. Тук всичко му напомняше за опасност, която го дебне да сложи край на големия му план. Най-нежелателното нещо в началото на новото му приключение би била срещата е Костенурко. Само с един поглед детективът можеше да разкрие замислите му и да го издаде.

Въпреки това, обзе го онова, което е характерно за всички живи същества — любопитството. Какво ли правеше в момента Великият детектив? Лиско заобиколи внимателно къщата и погледна през ключовата дупка на вратата. Костенурко седеше на каменното си кресло, четеше вестника!? пушеше. До него се изпаряваше сутрешното му кафе. Десетки други вестници и списания се търкаляха по пода и писалището на легендарния самотник.

— Ти, който гледаш през ключовата дупка, отвори и влез! — заповяда резкият глас на домакина.

Лиско трепна, ушите му се изостриха от страх: ясно е, че с този демон не се излиза наглава. Като прокле хиляди пъти любопитството си, лисичето сломено отвори вратата и влезе в опушения кабинет.

Домакинът извърна леко глава и го погледна. — Лиско, здравей! — Какво те води насам?

— Мен ли?… Аз…

— Може би си дошъл да изпием по чашка кафе?

— Може би — съгласи се Лиско.

— Или пък да си поговорим за ония славни дни, когато те открих и измъкнах от гнездото на орела Каменар.

— Да, може би…

— Един от най-великите ми подвизи — добави замечтано детективът. — Умирам да се случи нещо подобно, някой да се изгуби или Да изчезне безследно… Както направи ти.

Лиско усещаше сърцето си, което туптеше в гърдите му и го блъскаше насам-натам. Докато трепереше, лисичето съзнаваше, че трябва да каже нещо.

— Да — каза то. — Но… Вие… как успяхте да разберете, че гледам през ключовата дупка?

Великият детектив смукна малко дим от лулата си и захвърли вестника. На лицето му се появи една от прословутите му загадъчни усмивки:

— Разреши ми това да си остане моя тайна.

— О, моля ви се, не желая да се меся в тайните на другите, както не желая и те да се месят в моите.

— Прав си — отсече Костенурко. — Всеки си има малки или големи тайни. Никой няма право да прониква в тях без разрешение. Това накърнява неговата лична свобода.

— Но вие прониквате без разрешение — примигна лисичето и погледна мъдреца в очите.

— Аз ли? — Костенурко се облегна удобна. — Аз се намесвам само когато трябва да предотвратя някакво престъпление или пък да го разкрия.

— И сега вече прониквате ли?

— Защо — учуди се детективът. Лиско си пое въздух.

— Четете вестници, нали?

— Чета, пуша, пия любимото си кафе — изобщо правя неща, присъщи само на прочутите детективи. Ние си имаме стил и си го спазваме. В противен случай ще заприличаме на обикновените същества.

— А аз обикновено същество ли съм?

— В известен смисъл — да.

— А какъв друг смисъл съществува?

— Слушай, Лиско, започваме сериозен разговор в самото начало на деня… Не е ли по-добре да пием кафе, а след туй да кажеш направо за какво си дошъл?

Сега си почивам.

— Добре — съгласи се лисичето, — макар че не идвам с определена цел.

— Това ще видим после — отсече детективът и му поднесе чашка с кафе.

Лиско пое чашката, която се заклати в лапичките му. Какво му трябваше да се пъха в подобен разговор!… Той реши да кривне в друга посока и каза:

— Колко много вестници?!… Всичко ли четете!

— Обезателно.

— Тогава знаете много.

— Живея от двеста години на този свят и мога да се похваля, че съм научил много неща… Например… Питай ме какво е написал Бетовен.

— Какво е написал Бетовен?

— Петата симфония… Питай ме кой е създал теорията за относителността.

— Кой е създал теорията за относителността?

— Айнщайн… А сега ме питай от коя планина извира реката Нил.

— От коя планина извира реката Нил?

— От Килиманджаро.

Великият детектив гледаше победоносно в очите на Лиско, а горкият беглец чувствуваше как четат мислите му.

— От вестниците се научават много неща — промълви най-после палавникът. — За пръв път виждам толкова вестници на едно място. Какво пише сега в тях?

— По това време на годината вестниците пишат най-много за пътешествията. Хората обичат да пътуват. Просто тръгват и обикалят света.

— Какво значи да обикаляш света?

— Ами, как да ти кажа… Земята има форма на кълбо, нали?

— Дда.

— Те тръгват по кълбото и го обикалят: с кораби, лодки, салове, автомобили, велосипеди… Някои предпочитат пеша. Тръгват и вървят.

— Като мен!

— Моля?

— Искам да кажа… тръгват и вървят, обикалят ли, обикалят.

— Всеки търси най-оригиналния начин, за да го забележат и да го пишат във вестниците.

— Хубаво ли е да те пишат във вестниците?

— Много. Събудиш се някоя сутрин, отвориш вестника и погледнеш името си в него. Седиш, гледаш — във вестника твоето име. Много е хубаво.

— Трябва да е хубаво! — съгласи се Лиско. — Седиш и си четеш името.

— А още по-хубаво е — въздъхна детективът, — ако ти напечатат снимката. Гледаш се — отвсякъде си ти, твоето лице, твоите очи… И си казваш: това съм аз.

Събеседниците замълчаха Всеки потъна в мислите си. По едно време се чу гласът на Костенурко:

— Ти, който гледаш през ключалката, отвори вратата и влез! — После се обърна към Лиско и добави: — И така, за какво си дошъл?

— Аз ли?

— Точно ти.

— Аз съм дошъл… Чакай, за какво бях дошъл?… Аха!… Дошъл съм да ми обясните какво е това нещо свят.

— Светът — това е нещо много красиво — отвърна Костенурко. — Не можеш да си представиш по-красиво нещо. Направено е от вода и суша, като е спазена следната пропорция: две трети вода и една трета суша.

— Много са го разводнили — разочарова се лисичето. — Не можаха ли да го направят от суша?

Великият детектив се усмихна по своя загадъчен начин, погледна над събеседника си и рече:

— Моретата и океаните — този горчиво-солен дар на планетата!…

След туй пое дим от лулата си и сложи крак връз крак. По старите бръчки на челото му плъзнаха хиляди дълбоки мисли, като луна изплува мъдростта. Лисичето чакаше нетърпеливо. Но Великият детектив отвърна със свойственото си мълчание.

— Няма ли да говорите? — запита Лиско. — Вие, възрастните, винаги ни измъчвате с мълчанието си, и то когато очакваме да говорите най-много.

— Наш изпитан трик — избоботи Костенурко. — Интригуваме ви.

— Защо смятате, че трябва да има морета и океани? Освен туй, аз още нямам представа за морето.

— Там е работата, че и аз не съм го виждал лично. Изчислил съм, че ако река да отида на морето, ще ми са нужни деветстотин и четирийсет дни. Почти три години. И още толкова, да се върна. Все пак мога да ти го покажа на снимка.

Костенурко измъкна старо списание от чекмеджето и му показа няколко големи снимки от морето. Лисичето подсвирна: — Толкова много вода!…

— Много — потвърди Костенурко. — Вода, вода: от единия край на света до другия, солено-горчива вода, в която има повече живот, отколкото на сушата, има кораби, китове, акули, моряци, скариди и пет континента, наредени по големина — Азия, Америка, Африка, Европа и Австралия. — Почти всички започват с буквата А — учуди се Лиско.

— Уви, допуснало се е такова еднообразие и не може да се поправи. Само нашият континент започва с буквата Е… Ти, който гледаш през ключалката, отвори и влез!

— Защо от време на време повтаряте тези думи?

— Професионална тайна. Лисичето гледаше към вратата.

— Искаш да си вървиш ли? — запита Костенурко.

— Защо никой не влиза?

— Професионална тайна — повтори Великият детектив.

— Не задавай повече въпроси.

— Трябва да си вървя — каза внезапно лисичето. — У дома ще се безпокоят. Вече разбрах какво е това свят.

Костенурко изпразни лулата си в пепелника. Лицето му изразяваше тъга.

— Не си разбрал — прошепна тихо той. — Не си разбрал и няма да разбереш до края на живота си. Светът, природата, човекът и животните — една непрекъсната верига от загадки. Нито науката, нито философията, нито изкуството могат да отворят завесата докрай.

— Смятам да си вървя — настоя Лиско.

— И така - подхвана Костенурко, без да се интересува какво смята да прави събеседникът му, — как да се живее? Кой начин да се избере?… Мнозина ми възразяват, но според мен има само два начина да се живее…

— Само два?… Ами ако са заети, какво ще остане за мен?

— Само два начина — повтори невъзмутимо Великият детектив. — Два прости начина: първо, да се живее по посока на вятъра и второ — да се живее срещу вятъра.

— Аха! — отегчи се Лиско. — Мога ли да си вървя, понеже разбрах всичко?… Нашата дупка се намира на завет, така че не ме интересува духа ли или не духа вятър.

— Това исках да ти кажа — настоя Великият детектив.

— Останалото ще научиш сам… В застой или вечно движение — това е въпросът. Лично аз съм привърженик на вечното движение.

— Да, но се движите най-малко от всички.

— Затуй съжалявам, че съм костенурка. Живеем векове, а застой. И въпреки туй, говоря ти за движението на духа, на мисълта.

Лиско си помисли колко малко са познавали Великия детектив, колко малко го познават и другите, и сигурно другите се познават малко помежду си. Помисли си го за няколко секунди, тъй като много-много не му се мислеше в този момент пред бягството.

— Що се отнася до мен — рече лисичето, — обещавам ви да се движа много. Нямате си представа колко много ще се движа и колко скоро ще научите за това.

— Всеки мисли, че всичко и навсякъде е открито — подхвана отново Великият детектив. — А според мен нищо не е открито и всеки ден трябва да се открива. Дори Париж трябва да се открива.

— И аз съм на това мнение. Мога ли да си вървя? Докато очакваше нова верига от мисли, той чу тъжния глас на Костенурко да казва: — Да.

— Да?

— Да.

— Мога да си вървя?

— Да.

— Вие ме пускате?

— Да.

— Толкова лесно?

Мълчание.

— Аз съм свободен?

Мълчание.

Лисичето не усети как изхвърча от дома на Великия детектив и как се намери сред широкото голо поле, далеч от Тихата гора. Лиско припкаше и си мислеше: „Кога най-после ще порасна?… Омръзнаха ми поученията на възрастните. Те винаги гледат да те напипат някъде и да те поучават. Кога най-после ще порасна?“

Постепенно забави крачките си, защото все повече си спомняше за тъгата на Великия детектив и му стана мъчно, че не го изслуша, както трябва, че не беше достатъчно учтив, че ей сега трябва да се върне, да оправи някак нещата. Така си мислеше той, но постепенно зачести крачките си, отново забърза през полето, вече забравяше тъгата на Костенурко и нравоученията му. Така са устроени децата: да забравят такива неща, да бягат, да бягат по своя път.

По едно време само се усмихна. Беше разбрал тайната на Великия детектив, който седи в креслото си и повтаря: „Отвори вратата и влез!“