Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава двадесети шеста
ЧЕСТНАТА ДУМА НА АКУЛАТА

Лиско се провря през нещо тясно и се озова в едно огромно помещение, където царуваше познатата от устата на акулата тъмнина. Тук беше по-топло, отколкото в морето, и най-важно — по-спокойно.

— Ха-ха-ха! — прозвуча смехът на Синята акула, не този път приглушен, сякаш идваше от другия свят.

Лиско се сви от страх. Това ли е смъртта, за която толкоз много се говори? Той е мъртъв, това е ясно. Остава само да си припомни как се развиха събитията: първо — от скалата в морето, второ — от морето в устата, трето — от устата в тесния тунел, четвърто — от тесния тунел в широката зала. Остава да помисли какво следва след устата и тунела. След устата обикновено следва гърлото, след гърлото… Лиско извика от ужас.

— Защо крещиш? — прозвуча гласът на акулата от другия свят.

— Къде се намирам?

— В стомаха ми.

Значи това е стомахът на акулата!… Край, връщане няма!… Все пак изядената жертва се учуди. Преди всичко тя не можа да усети болка от прословутите й зъби. Доколкото разбираше или усещаше, лисичето си е здраво. Ето, опипва опашката и крачетата, главата и гърба — всичко е на мястото си. Стомахът на злодееца бе изграден удобно, дори уютно — приятно отоплен, липсваше му само осветление.

— Какво се случи? — зададе втория въпрос Лиско.

— Глътнах те — отвърна акулата. — Вълната те тласна право в стомаха ми. — Гласът се чуваше слабо, по всяка вероятност похитителят също викаше.

— И сега? Какво ще стане по-нататък?

— Нищо особено, хитрецо.

— Виж ти. нищо особено!…

— Нали щяхте да ме ядете?

— Често ми се случва в практиката — започна да обяснява похитителят. — От лакомия или друго, взема, че глътна жертвата.

— Е?

— Нищо… Така не ми е сладко.

— И като не ви е сладко?

— Изплювам и изяждам отново.

— И с мен ли ще сторите същото?

— Разбира се.

— Отново ще видя света?

— Ако можеш да разгледаш нещо за няколко секунди — да.

— Хайде де!…

— Слушай, пак хитруваш.

— Все пак кога ще стане това?

— Когато искам АЗ.

— Моля ви, изплюйте ме по-бързо, за да ви уважавам повече.

— Това си е моя работа.

Лиско замълча. В стомаха на акулата му беше добре: можеше да се излегне, да се търкулне, да подскочи или да се протегне чак до върха на опашката.

За да ви стане ясно какво представлява стомахът на едно подобно животно, трябва да ви осведомя, че Синята акула принадлежеше към раздела „китови акули“, сектор „човекоядни“. Дължината на отделен екземпляр обикновено достига 12 метра, а някои екземпляри се развиват до 18 метра. Ако вземем за средна големина 15 метра, колкото бе дълга въпросната наша познайница, можем да си представим стомаха й, в който бе попаднал Лиско. Има случаи, когато при харпуниране на подобни акули в стомаха й са откривали цели тюлени. В един стомах е била намерена каса уиски, марка „Джони уокър“. Можем да си представим какво пиене е паднало сред моряците на кораба. По-важното е друго. Оказало се, че уискито, отлежало в стомаха на акулата, придобило изключителни качества. Когато се върнали в Шотландия, моряците уведомили представителите на фирмата. За доказателство предали две бутилки на дегустаторите. След като опитали, дегустаторите подскочили от изненада. Тогава фирмата започнала да подхвърля каси на срещнати по морето акули. Същите акули били отбелязани с малки харпунчета. За съжаление нито една белязана акула не е предадена до днес на производителите. В случая се правят следните предположения:

— Не! — извика Лиско и инстинктивно впи нокти в стомаха на акулата.

— Ох! — изрева тя.

— Какво? — запита Лиско.

— Боли!…

— Извинете.

— Сега ще те изплюя.

— Не! — Лиско отново се вкопчи в стомаха.

— Така не мога да те изплюя, глупако!… Пусни ме!

— Няма!

— Ох!… Олелеее!…

Синята акула се замята по водата.

— Олелее, боли!… Пусни ме!

— Няма да ви пусна!

Обхванат от нетърпими болки, злодеецът виеше и обикаляше скалата. Изкривените му очи искряха, опашката му шибаше морето и вдигаше пяна до небето. Напразно се стараеше да изплюе жертвата си.

— Много ли боли? — запита отвътре Лиско.

— Непоносимо!

— Радвам се.

— Ще те убия!

— Опитайте!

Акулата изчезна под водата и изскочи, пак изчезна, подскочи във въздуха, падна като топка, гмурна се, но не можеше да избяга от болката си. Тя беше в нея, впита в стомаха; не помагаха нито движенията, нито писъците. Тези писъци изплашиха гларусите. Птиците се чудеха какво става с господаря на моретата. За пръв път виждаха подобни безсмислени движения и такава безпомощност у звяр, пред който трепери всичко.

Най-после акулата притихна, сподави болката и продума:

— Ако… махнеш тези… нокти, ще пощадя живота ти.

— Лъжеш.

— Обещавам.

— Не вярвам.

— Заклевам се.

— Не вярвам на акули.

— Обещавам ти. Заклевам се в баща си и майка си, в бъдещето си… Давам ти възможност. Ще те изплюя на камъните и ще изчезна.

— Кажи: Ако не удържа думата си, да пукна на място.

— Ако не удържа думата си, да пукна на място.

— Ако не удържа думата си, да ми окапят очите.

— Ако не удържа думата си, да ми окапят очите — повтори акулата.

— Да ми изсъхне опашката.

— Да ми изсъхне опашката.

— Ако не удържа обещанието си, да бъда прокълната, морето да ме носи като сухо дърво и да ме изхвърли на пясъка.

— Морето да ме носи като сухо дърво и да ме изхвърли на пясъка — повтори акулата.

Ако размислите, ще разберете, че за Лиско нямаше друг изход. Остане ли в стомаха — очаква го смърт заедно със смъртта на акулата, изплюят ли го — пак смърт. Оставаше му само последната възможност — честната дума на акулата. Вероятността тя да я спази беше една срещу сто. А вие как бихте постъпили?… Така сме устроени въпреки всичко сме готови да повярваме в честната дума на злодейците. Да живее това дяволско едно срещу сто!…

Лиско измъкна ноктите си. Акулата го изплю като тапа върху скалата и понеже още чувствуваше болки в стомаха, оттегли се настрана. Дишаше дълбоко, възстановяваше спокойствието си. Когато й олекна съвсем, пое още една глътка въздух и извика зловещо:

— Ха-ха-ха!…

Синята акула плесна с опашка и се понесе към Скалата, която остава под вълните.