Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава пета
МАГАРЕТО СИ ИМА ПСЕВДОНИМ, А НИЕ ДА НЕ ЗНАЕМ

Понякога дори магаретата скучаят. Понякога дори магаретата се ядосват. Особено ако слънцето се вдигне повече и заблести в очите им. Тогава магарето си казва: тъкмо тук ли намери да блести? И защо изгрява все пред очите ми?… Познатото ни от първата част на книгата магаре се стараеше да не гледа срещу слънцето, но понякога си казваше: чакай да погледна пак, да видя, наистина ли е толкова лошо да ти блестят в очите, но веднага навеждаше глава и от скука захапваше своя магарешки трън. И така, застанали един срещу друг, магарето и слънцето си разменяха враждебни погледи или пък се разговаряха, както в басните. Например:

— Не ми харесваш! — кресна магарето. — Защо трябва всеки ден да изгряваш?

— Това ми е работата — измънка като оправдание слънцето.

— Това работа ли е, да изгряваш и да залязваш?… Само изгряваш и залязваш. За друго не те бива.

Слънцето се замисли върху думите, които му бяха казани, и поруменя от срам. Домъчня му — какво по-жалко съществувание от това — цял ден да изгряваш и залязваш, да се търкаляш без цел по небето, докато всичко долу се пребива от труд.

— Какво да сторя? — оплака се то. — Не мога да променя реда на нещата. Друго нещо сте вие, магаретата — пасете си, пиете вода… Много се извинявам.

— Не се извинявай, ами се махай от очите ми! Облаците сякаш чакаха да чуят това, наизлязоха на бърза ръка от бърлогите си и покриха небето. Денят потъмня, дори заваля дъжд.

— Сега е добре — зарадва се магарето. — Нищо не блести в очите, захлади се, а този дъждец ще ме окъпе.

Облаците не се махнаха цели два дни. На третия ден магарето разтърси мокрия си гръб и каза:

— Какво стана с това слънце?… Къде е?… Премръзнах… Ама че слънце, знаеш, никакво го няма!…

Тогава облаците се разпръснаха и слънцето се показа. По тревите и дърветата плъзнаха топли лъчи.

— Добър ден! — рече слънцето.

— Това не прилича на нищо — отвърна кисело магарето. — Имаш едно-единствено задължение, но и него не изпълняваш като хората… Къде изчезна?

— Но, нали… тогава… казахте?…

— Длъжно си да се подчиняваш на реда на нещата, а не да слушаш какво ти казва този или онзи!… Разбра ли?

— Разбрах — отвърна смирено слънцето. — Вече ще си гледам работата.

То заблестя, както винаги. Гърбът на магарето се затопли.

В един подобен момент се зададе Лиско.

— Здравей! - изненада го магарето. — Какво правиш?

— Кой?

— Ти.

— Аз ли?

— Ти, ами кой?

— Аз… такова…

— Знам. Отново бягаш.

— Защо? — разтрепера се лисичето. — Имам ли вид на такъв?

— Изобщо нямаш вид… На тази възраст животните много бягат от родителите си. Затова ти казвам. Иначе какво ме интересува бягаш ли, или не бягаш. Всеки знае себе си… Някой пита ли мен как стоя все на едно място и това противно слънце все блести в очите ми.

— Тогава се премести.

— Как да се преместя?

— Обърни се на другата страна. Тогава слънцето ще блести в опашката ти.

— Да се обърна ли?

Магарето се обърна с опашката към слънцето и въздъхна облекчено.

— Идеално!… Изведнъж се оказа на опашката ми. Сега нищо не ми блести.

— Довиждане! — каза Лиско. — След обед слънцето отново ще дойде пред главата ти. Да не забравиш да се обърнеш?

— Е, това е лошото — натъжи се магарето. — Цял ден трябва да се въртя. А кога ще паса?

— Довиждане! — повтори лисичето.

— Чакай! — извика магарето. — Къде?

— Разхождам се.

— Чакай да си поговорим. Ще се пукна от скука.

— Какво да си говорим?

— Най-обикновени разговори. Да минава времето… Как си?

— Добре съм.

— Радвам се… Сигурен ли си, че си добре?

— Щом ти казвам…

— Обикновено всеки лъже, че е добре, макар и да не е толкова добре… Но ти не лъжеш, ти си лисиче, което винаги казва истината… Къде отиваш?

— Вървя.

— Защо вървиш?

— Аз ли?

— Ти.

— Вървя и си мисля.

— Какво си мислиш?

— Налегнали са ме едни мисли, например…

— Слушай, ще ми кажеш ли най-после какво правиш?… С теб човек не може да завърже един светски разговор!… Хайде, от началото!… Внимавай сега! Аз ще те питам, а ти ще ми отговаряш. Мечтая да завържа един културен разговор. — Магарето се съсредоточи и наведе галантно глава за поздрав: — Добър ден, как сте?

— Добре съм — отвърна Лиско. Той вече внимаваше да че излезе от добрия тон.

— Какво хубаво време, нали?

— Времето наистина ме изненадва. Лиско се стараеше да проведе разговора без грешка. Не искаше да започнат отново:

— Такова време не сме имали напоследък.

— Как сте в здравословно отношение?

— Не мога да се оплача. А вие?

— И аз… Какво правят баща ви и майка ви?

— Благодаря, добре са.

— Защо не наминат някой ден на гости?

— Благодаря ви, ще им предам вашата покана.

— Да се надявам ли, че във вторник ще ги видя при мен на няколко стръка свежи бодли?

— О, татко и мама ще бъдат очаровани!… Да смятам ли поканата ви за окончателна?

— Тяхното гостуване ще се превърне в празник за мен… А ти накъде си тръгнал?

— Слушай, магаре, на това място мога ли да те излъжа, или трябва да ти кажа истината?

— Зависи от доброто ти възпитание.

Лиско се двоумеше: да излъже, или да не излъже? В последния момент обаче надделя решението и този път да заобиколи въпроса.

— Видът ви е добър. Нима времето не съществува за вас?

— Наистина ли изглеждам добре?

— Изглеждате много по-добре, отколкото при последното ни виждане.

— Благодаря… Да си чул нещо ново?

— Нищо. Напоследък вестниците пишат само за пътешествия. Всеки е тръгнал на път. Кой с кола, кой с лодка или сал, а някои пътуват пеша.

— Така ли? — учуди се магарето. — И на мен ми се пътува.

— Сериозно ли? — оживи се лисичето.

— Желая да наруша монотонността на сивото ежедневие, да потегля на дълъг път… Светът е пълен с интересни неща.

— А знаете ли на мен как ми се пътува? — заяви Лиско. — Дявол да го вземе, хрумна ми една голяма идея!…

— Каква?

— Щом всички пътуват с параходи и лодки, с автомобили и салове, не може ли някой да обиколи света с магаре?

— С магаре? — каза неопределено магарето.

— Точно така!

— Какво ще рече да обиколиш света с магаре?

— Ами, как да ти кажа… Качваш се на едно магаре и тръгваш.

— Жалко.

— Защо да е жалко?

— Искаш да кажеш, че ти ще обиколиш света, а аз ще бъда само едно нищо и никакво превозно средство.

Лиско се замисли и отвърна с тъга:

— Извинявай… Не исках да те обидя… Много извинявай!

— Няма защо — рече магарето — и все пак, казаното — казано.

— Още веднъж извинявай, магаре. Довиждане.

— Чакай!

— Какво?

— Хубаво ли ще е, ако се обиколи светът с магаре?

— Оригинално ще е.

— А как ще се движим?

— Ти ще вървиш, а аз ще те яздя. Друг начин няма

— Как си на килограми?

— Аз съм едно незначително лисиче.

— Ти си едно хитро лисиче.

— Както и да е, но трябва да се разделим… Чака ме път.

— Качвай се!

— Нима тръгваме?

— Да.

— На пътешествие?

— Да… Трябва ли да се наведа?

— Малко.

Магарето се наведе, Лиско се метна на гърба му п се намести.

— Ще си направим велико пътешествие! — извика той. — Магаре, тръгваме ли?

— Не ме наричай магаре — помоли се магарето. — Имам си такова хубаво име.

— Нима?… Какво е то?

— Наричай ме Мокси.

— Мокси?… Прекрасно име!… Звучи почти като псевдоним… Напред, Мокси.

Магарето повдигна предния си крак и направи първата крачка от великото пътешествие.