Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Глава четиринадесета
ВЕСЕЛИТЕ ЧЕРНИ ТОЧКИ

Малко преди да се появи вятърът, морето става синьо като море. Искам да кажа, че придоби цвят, който не може да се опише и вие ще си го представите само ако сте го виждали по-рано, лично. Едно такова синьо, неповторимо, каквото няма дори по крилете на пеперудата. То е по-тъмно от синия цвят на небето. Синият цвят на небето е размесен с много въздух и кислород, те го правят по-блед. На морския хоризонт си дават среща два сини цвята, две сини платна, които не могат да ви предложат в никой магазин на света. Хората правят опити да получат подобни бои в текстилната индустрия, но напразно — остава само бледата имитация. Мнозина велики художници, преди да умрат, също са се мъчили да получат тия цветове върху палитрите си, но отчаяно са захвърляли четките и са заявявали: „За какъв дявол съм следвал разни академии, щом не мога да постигна двете сини петна — едното отгоре, другото отдолу?“… Един особено велик художник, след няколко подобни опита, поискал да се самоубие, попречили му, тогава той зарязал изкуството и отишъл в манастир, което е равносилно на самоубийство… Само децата понякога получават тези цветове в блокчетата си, но те не съзнават какво са сторили или пък няма кой да го оцени.

Та в такъв светлосин час на хоризонта се появяват веселите черни точки.

Убийте ме, не мога да ви кажа как едни черни точки могат да бъдат весели, защото нищо черно не може да бъде весело, както смятат хората, макар че моето мнение по този въпрос е особено. Веселите черни точки отначало са едва забележими, но с приближаването си към брега нарастват и почват да скачат над водата. Ето по какъв начин те се превръщат във весели черни и подскачащи точки, а още по-късно — в делфини. Делфините кръстосват денонощно морето. Кръстосват на запад, кръстосват на изток, кръстосват на север, кръстосват на юг… Те скитат и скитат, и скитат, и скитат… И търсят, и търсят, и търсят, и търсят — радост. А като търсят, създават радост на тия, които ги наблюдават.

Лиско следеше с любопитство приближаващите се към брега делфини; цялото стадо се разгъваше като ветрило, внезапно придобиваше клинообразна форма и накрая се източваше като стрела.

— Всеки ден! — заяви с гордост Момчето с бледото лице. — Явяват се все по това време!… При мен!… Защото сме приятели… Отпред е Водача… Виж какъв е голям и красив!… Забеляза ли как се появяват делфините?

— Не — отвърна зашеметеният от изненада Лиско. — Как се появяват?

— Също както се появява плачът.

— Не разбирам.

— Защо не разбираш?

— Никога не съм виждал делфини.

— За мен те са най-чудните същества на света! — Момчето с бледото лице беше станало неузнаваемо: никаква тъга, никакъв Брамс, нито следа от Изабел. — Боже мой, как ще се разделя с тях!…

Най-напред се приближи Водача и още в движение извика:

— Здравей, Бледо момче!…

— Здравей, Водачо!…

— Здравей!… — изкрещя след него някакво тънко гласче. Това беше подскочилото малко делфинче.

— Здравей, Мони!… Днес подскочи повече от вчера.

— Нали?… Кое е това интересно нещо до теб?

— Това е Лиско.

— Аа, това ли е Лиско?

— Здравей, Мони! — извика Лиско и погледна Момчето с бледото лице. — Кой е този Мони?

— Най-сладкото делфинче на света!

— Много е сладко — съгласи се лисичето.

— Водача е негов баща.

— Сега ми стана по-симпатично.

— То не свети със светлината на баща си — обади се Момчето с бледото лице. — Мони е неповторим.

Стадото нахлу в заливчето и водата пред палатката закипя. Всеки делфин каза поотделно „добър ден“ и Момчето с бледото лице отговори на всички с „добър ден“, а Мони погали по гърба. Но вниманието на гостите бе насочено към Лиско. Той се запозна с тях, отговори на няколко въпроса и се държа много скромно, просто не можа да се познае, не пророни нито една излишна дума.

Разговорът между Водача и Момчето с бледото лице протече така:

Водача: — Момче, как прекара днешния ден?

Момчето: — Къпах се и се запознах с новия си приятел.

Водача: — Как е тъгата?

Момчето: — Лекувам я.

Водача: — Колко пъти помисли за Изабел?

Момчето: — Днес тръгвам обратно за Париж.

Водача: — Така ли? Защо?

Момчето: — Лиско ме научи какво да правя.

Водача: — Това е добре… Добре, че те е научил какво да правиш. Лошото е, че трябва да се разделим… Значи тази е последната ни среша?

Момчето: — Мъчно ми е, но…

Водача: — Спокойно. Трябва да се разделим. Всеки има свой пат. Ти си парижанче, а ние сме делфини. Работата на парижаните е да си седят в Париж, а нашата работа е да кръстосваме морето. Няма цял живот да ни чакаш на този бряг, я… А щом духнат студените ветрове, и тогава ли ще ни чакаш тук?

Момчето: — Да ви кажа правата, така си мислех сутринта. Трудно ще се разделя с вас, но Лиско ми подсказа какво да правя с Изабел и ще си вървя. Животът ми без нея не струва пукната пара… Какво става с кръвожадната Синя акула?

Водача: — Днес не сме я срещали. Сребърния кефал ни осведоми, че вчера изяла един тюлен.

Момчето: — Големи грижи ви създава тази акула. Съжалявам, че не можах да я срещна с харпуна си.

Водача: — И да я срещнеш, трудно ще пробиеш дебелата и кожа. Тя по-лесно ще пробие твоята.

Момчето: — Ще се борите ли с нея?

Водача: — Трябва… Макар че още не знаем как. Вече дадохме много жертви. Така не бива да продължава. И всичко, защото има страшни зъби и напада неочаквано. Не можем да проумеем кога се появява… Предупредихте ли Лиско да се пази?

— Да — взе думата Лисичето. — Но не знам защо да се пазя, като съм сухоземно животно.

— Имаш топла кръв — забеляза Водачът. — Тя обича такава кръв.

Момчето с бледото лице си замина след един час. То наля бензина от примуса в колата, качи се и докато се отдалечаваше, непрекъснато махаше за сбогом. Делфините му отговаряха с опашки, Лиско вдигаше лапата си чак до оня момент, в който колата изчезна по посока на Париж.

А сега какво да се прави? Просторите зовяха делфините. Мони помоли баща си да го оставят едно денонощие с Лиско. Водача се съгласи, но ги предупреди да не напускат Малкото заливче на Момчето с бледото лице. Като всички деца, Мони и Лиско обещаха, без да се замислят. Водача поведе приятелите си към хоризонта. От делфини те отново започнаха да се превръщат в черни весели точки, после в още по-малки черни весели точки, накрая изчезнаха, стопиха се в ония сини цветове, за които говорихме, дето не могат да бъдат получени нито в индустриалните предприятия, нито върху палитрата на художника, а само децата понякога успяват да ги постигнат е блокчетата си и то с най-обикновени боички — сините цветове на небето и морето.