Владимир Мегре
Сътворение (8)

Рождение

Денят се връщал, после нова нощ настъпвала. Веднъж в зората на деня Адам разглеждал тигрите и размишлявал. Към него Ева тихичко се приближила и приседнала. Ръката му в своята ръка поела и на корема си я сложила.

— Почувствай, вътре в мене творение мое и ново едновременно живее. Чувстваш ли, Адаме, как рита творението мое неспокойно?

— Да, чувствам. И струва ми се, към мене то стреми се.

— Към теб? Разбира се! То мое е и твое! Тъй много искам да го видя.

Не в мъки, в изумление велико раждала тогава Ева.

Всичко наоколо забравил, и себе си не чувствайки дори, гледал Адам и от нетърпение потръпват. А Ева раждала новото творение съвместно.

И ето топчицата малка, мокра цялата, безпомощно лежала на тревичката. Крачетата подвити, клепачите затворени. Адам все гледал, очи без да откъсва, как ръчичка то помръднало, устицата си отворило, въздъхнало. Не смеел той дори да мигне, за да не пропусне и най-малкото движение. И нови неизвестни чувства всичко вътре в него и наоколо изпълвани. Безсилен повече на място да стои, подскочил изведнъж Адам и наоколо затичал.

Ликувайки, в транс почти, покрай брега той хукнал през глава незнайно накъде. И изведнъж се спрял. В гърдите му нещо неизвестно и прекрасно все се разширявало и расло. А всичкото наоколо!… Ветрецът не само си шептял с листата, той пеел, погалвайки листенцата красиви на цветята, на храстите и на дърветата. Не само плували в небето облаците, те всичките танцували — чаровен танц изобразявали. Искряла, усмихвала се и течала водичката по-бързо. Ами реката! Не може да бъде! Реката облаците отразявайки, пред взора се извивала по новому. В небето сякаш птиците по-радостно си чуруликали. А в тревата — ликуващо цвърчене. И всичко там се сливало в единното съзвучие на нежната, величествена музика на сътворението най-прекрасно.

Напълвайки гърдите си с въздух, с всички сили завикал изведнъж Адам. Тоз звук бил нов, необичаен, не бил изобщо вик на звяр, в най-нежни звуци той преливал. Утихнало внезапно всичко. За първи път човекът на Земята, ликувайки, запял! Човекът пеел! И всичко, що в галактиките до тогаз звучало, замълчало. Човекът пеел! И, слушайки на щастието песента, светът вселенски осъзнал — не може ни в една галактика да се намери струна, която е способна по-прекрасен звук да издаде от звуците в песента на човешката Душа.

Но не успяла ликуваща песен да намали взрива от чувства. Адам видял лъва, веднага хвърлил се към него и на земята като котенце го повалил, през смях разрошил гривата му, после скочил, извикал с жест лъва и се затичал. Лъвът едва успявал да го следва, лъвицата с лъвчетата изостанала съвсем. От всичките Адам най-бързо бягал, ръцете си размахвал, — увличал след себе си по пътя всички твари. Той смятал, че творението негово ще може на всички радост да достави.

И ето, топчицата малка пак пред него е. Творението негово! Облизана от вълчия език и от ветреца топъл приласкана, топчицата жива.

Младенецът, още очите не отварял — спял. Пред него всички зверове, притичали с Адам, отпуснали се в нега.

— О, виж ти! — възкликнал с възхищение Адам. — Моето творение излъчва светлина, на моята подобна. А може би по-силна е от моята, щом с мен дори се случва нещо странно. Пред него всички твари в нега паднали са. Така аз исках! Аз успях! Аз сътворих! Творение прекрасно, живо аз създадох. Всички! Вий всички него погледнете.

Адам наоколо обгърнал с поглед всичко и изведнъж замрял. На Ева неговият взор се спрял. Самотна тя седяла на тревата и с погледа си леко уморен галела смълчалия се изведнъж, замрял Адам.

И с нова сила Любовта наоколо и вътре в Адам с невидимата нега засияла. И изведнъж… О, как затрептяла вселенската Любов, щом приближил Адам до девата — майка прекрасна. Пред Ева се отпуснал на колене, докосвал нейните златисти къдри и устните, гърдите й, напълнени с мляко. И възклицанието си превръщайки в шепот, той с думи се опитвал възхищението си безкрайно да изкаже:

— Ева! Моя Ева! Моята жена! Ти способна си да претвориш мечтите!

А отговорът… В отговор той чул гласът й нежен, тих и уморен:

— Да, аз жена съм, твоята жена. И заедно ще претворим ний всичко, което можеш да помислиш ти.

— Да! Заедно! Ние двамата! Сега е ясно! Ние двамата! Ние като Него! И ние сме способни да претворим мечти! Ти погледни! Наш Отче, чуваш ли ни Ти?

За първи път Адам не чул тогава отговор. Учуден скочил и възкликнал:

— Къде си, Отче мой? Ти погледни, това е моето творение! Чудни и съвършени са създанията земни. Прекрасно е тук всичко: дърветата, тревичките и храстите, прекрасни са и облаците Ти дори. Но то е и от цвете по-прекрасно. Ти погледни! И радост повече творението мое ми донесе от всичко Твое, което с Твоята мечта Си сътворил. Мълчиш. Не искаш ли да го погледнеш? От всичко сътворено то е най-доброто! Най-много моето творение е близко до Душата. Защо така, къде си? Нима желание Ти нямаш него да погледнеш?

Адам погледнал младенеца. Над събудилото се телце по-син от всякога бил въздухът, ветрецът нищо не поклащал, единствено невидим някой към устните на младенеца превивал тънко стъбълце. Три нежни пухчета на цветния прашец докоснали по устничките младенеца. Той сладко с устничките си премляснал, блажено си въздъхнал, ръчичките, крачетата си поразмърдал и пак заспал. Досетил се Адам, че докато той ликувал, Бог младенеца полюлял, затуй и замълчал.

Тогаз Адам възкликнал:

— Значи, Ти си помогнал! Значи редом си бил, признал си моето творение?

В отговор той чул гласа тих на Отеца:

— Не така високо, Адам. Ще събудиш детето с твоето ликуване.

— Значи Ти, мой Татко, Ти както и мен си обикнал моето творение? Или си го заобичал повече от мен? И ако е така, защо? Аз моля Те, обясни! Нали то не е твое.

— Любовта, Мой сине, има продължение — новото творение е твоето продължение.

— Значи аз съм тук и в него едновременно? И Ева, значи, е в него?

— Да, сине Мой, вашето творение във всичко е подобно вам, не само в плът. Духът, Душата щом се слеят в него, тогава новото се ражда. В него вашите стремежи продължават и много пъти ще се умножават радостните чувства.

— Това ще значи, че ще бъдем много?

— Със себе си Земята цяла ще запълниш. С чувствата си всичкото ще съзнаеш. Тогава в другите галактики чрез мечтата твоя свят още по-прекрасен ще направиш.

— Къде е краят на Вселената? Какво ще правя, когато там пристигна, когато всичко аз със себе си запълня и помисленото сътворя?

— Мой сине, Вселената сама по себе си е мисъл, от мисълта се е родила и мечтата, частично видима материя е тя. Когато ти на всичкото до края стигнеш, начало ново — продължението твойта мисъл ще открие. От нищото възниква ново и прекрасно твоето рождение, на мечтата твоя, на Душата и стремежите ти в отражение. Сине Мой, ти безкраен си и вечен, в тебе са мечтите ти творящи.

— Отче, как хубаво е, когато ти говориш. Когато си до мен, аз винаги желая тебе да прегърна. Но ти невидим си. Защо?

— Сине мой, когато моите мечти за теб вселенските енергии в едно събираха, аз не успявах за себе си да мисля. Мечтите Мои, мислите Ми само теб творяха, без моя облик видим да създават. Но има толкоз много мои видими творения, ти чувствай ги, не ги разбирай. Знай, просто ей така, с ума си не би могъл да ги анализира никой в цялата Вселена.

— Отче, тъй хубаво ми е, когато Ти говориш. Когато Ти си до мен, тогава всичко е редом. Когато стигна края на Вселената, когато неразбиране, съмнения усети моята Душа, кажи къде да Те намеря? Къде ще бъдеш Ти тогава?

— И вътре теб, и редом. В теб има всичко, сине мой, ти си властелин на всичките енергии вселенски. Аз уравновесих в теб противоположностите на Вселената. И с това ти представляваш нещо ново. Затуй ти никога не позволявай една от тях в теб да преобладава. Тогава Аз ще бъда винаги в теб.

— В мен?

— В теб и редом. Във вашето творение сте вие двамата с Ева. В теб частичка Моя има, така и в твоето творение съм Аз.

— Аз твой съм син, какво ще бъде новото творение за Теб?

— Отново ще си ти.

— Кого ще обичаш повече — мен, какъвто съм сега, или мен като родения отново и отново?

— Една е Любовта, надеждата е повече във всяко ново въплъщение и в новата мечта.

— Отче, колко ти си мъдър и колко искам аз да Те прегърна!

— Наоколо по-често ти поглеждай. В творенията видими са въплътени Мои мисли и мечти. В материалното си битие с тях да общуваш винаги ще можеш ти.

— Аз ги обикнах както Теб обичам, Татко. И Ева заобичах, и своето творение ново. Заобикаля ме Любов — да бъда в нея вечно искам.

— Сине мой, в пространството на Любовта ти само ще можеш да живееш вечно.

Минавали години, може и така да кажем, но времето понятие условно е все пак. Минавали години, но защо да ги броим, смъртта за себе си дълго не познал човекът. А значи, че смъртта не е могла тогава и да съществува.