Владимир Мегре
Сътворение (11)

Три молитви

— Ето, за Бога ми говориш, Анастасия, а как се молиш? А може би въобще не се молиш? В писмата си много хора желаят да те питам за това.

— Владимире, а ти какво разбираш под думичката „моля“?

— Как какво? Нима не се разбира? Да се молиш… това значи да се молиш. Какво, да не би да не разбираш значението на тази дума?

— Но хората възприемат по най-различен начин едни и същи думи и всеки влага в тях различен смисъл, чувства. Запитах те как разбираш ти молитвата, за да говоря аз самата по-разбрано.

— За смисъла й не съм мислил много. Но все пак зная наизуст една молитва главна. Понякога си я чета, така, за всеки случай. Смисъл явно в нея има, щом казват я мнозина.

— Какво излиза? Научил си молитвата, а не си поискал да разбереш нейния смисъл?

— Не че не съм поискал, а просто не съм се замислял някак си за него. Мислех си, че на всички им е ясен, за какво да се замислям? Молитвата това е просто с Бога разговор.

— Но ако за главната, най-важната молитва се разбира, че е с Бога разговор, кажи как би могъл с Бога, с Отеца свой, без смисъл да говориш?

— Не знам как. Ама какво наистина си се заяла с този смисъл? Навярно той бил е ясен на онзи, що молитвата е писал.

— Но нали ти от свое име с Отеца свой би искал да говориш?

— Разбира се. С Отеца всеки би желал от свое име да общува.

— Но как „от свое име“, когато произнася чужди думи, без дори да се замисля какво зад тях стои?

Отначало малко се дразнех от придирчивостта на Анастасия относно смисъла на научената от мен молитва, но после и на мен самия ми стана интересно заложения в нея смисъл да определя. В главата ми някак сама се вмъкна една мисъл: „Как така се получава? Молитва съм научил, повтарял съм я неведнъж, а за смисъла в нея, изобщо не съм мислил. А все пак интересно би било да разбера, щом съм я научил“. И казах на Анастасия:

— Добре де, ще помисля върху смисъла й някой ден.

А тя в отговор ме пита:

— Защо да бъде „някой ден“? Нима не би могъл сега и тук молитвата да прочетеш?

— Защо пък да не мога? Разбира се, че мога.

— Тогава, Владимире, прочети молитвата, която нарече от всичките най-важна, главна, с чиято помощ ти си се опитвал с Отеца да говориш.

— Та аз само една знам. И съм я научил, защото другите като че ли за най-важната я смятат.

— Нека е така. Молитвата си прочети, а аз ще проследя за твойта мисъл.

— Добре де. Слушай.

Казах на Анастасия молитвата „Отче наш“, където, ако си спомняте, словата са такива:

Отче наш, Който си на Небесата!

Да се свети Твоето име;

да дойде Твоето царство;

да бъде Твоята воля,

както на Небето, тъй и на Земята.

Насъщният ни хляб дай ни днес;

и прости нам дълговете ни,

както и ние прощаваме на длъжниците си.

И не въведи нас в изкушение,

но избави ни от лукавия;

защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки.

Амин!^[3]

Замълчах и погледнах Анастасия. А тя навела надолу глава също мълчи и не ме поглежда. И така седя мълчалива и тъжна, докато не издържах и не попитах:

— Защо мълчиш, Анастасия?

Тя, без да вдига глава, произнесе:

— Какви ли думи чакаш от мен, Владимире?

— Е, как „какви“? Прочетох молитвата, без да се запъна даже. Хареса ли ти? Можеше да ми кажеш, а ти мълчиш.

— Когато казваше молитвата си, Владимире, аз се опитвах твойта мисъл, чувствата ти, смисъла на обръщението да следя. За мене смисълът на думите в молитвата е ясен, но ти не всички думи в нея си разбрал. И твойта току-що родена мисъл се късаше и губеше, а чувствата съвсем ги нямаше. На много думи от молитвата значението ти не знаеше, към никого в действителност не се обръщаше, а под носа си само мрънкаше.

— Та аз я четях като всички други. А когато бях в църквата, там още повече неясни думи има. И чувах другите молитвата си как четат. Мърморят я в скоропоговорка и това е всичко. А аз я произнесох ясно, бавно, за да я разбереш. Но преди това ти каза: „Молитвата е обръщение към Бога.“

— Да, казах. А Бог е нашият Отец. Той е личност. Той е живата субстанция. Способен е да чувства Отецът ни и да разбере, когато общуване нормално се поражда. А ти…

— Какво аз? Нали ти казвам, че всички я четат така, когато към Бога се обръщат.

— Представи си, че пред тебе е Полина, дъщерята ти, и изведнъж започне нещо монотонно да говори, да реди във фрази за нея думи неразбрани. На теб, бащата, ще ти се хареса ли обръщението на дъщерята?

Щом си представих ясно тази ситуация, направо страшничко ми стана. Стои пред мене дъщеря ми, нещо си бърбори като малоумна под носа; какво — самата не разбира. Тогава си реших на ум: „Не, ще разбера осмислено молитвата. Не бива безсмислено слова да се изричат, а то се получава иначе, че аз като глупак малоумен пред Бога се представям! Кой както иска да си я мърмори. Но обезателно молитвата ще разбера изцяло аз. Ще трябва само превода на думите неясни да намеря. Защо ли в църквите на такъв «език неразбираем се говори?»“ А гласно казах на Анастасия:

— Ти знаеш ли, навярно е направен непълен и неточен превод. Та затова и мисълта ми, както каза, все се губеше.

— Владимире, и с този превод можеш смисъла да разбереш. Действително в него има думи, които са отпаднали от всекидневния език. Но смисълът е ясен, когато ти над него се замислиш и определиш какво за теб и за Отеца е приятно. Какво желаеш, когато свойто обръщение молитвено ти произнасяш към Отеца?

— Ами сигурно каквото там в думите е казано, това и аз навярно искам. Хляб да ни даде, дългове и грехове да опрости, в изкушение да не ни въвежда и да ни избави от лукавия. Всичко там е ясно.

— Владимире, Бог всичката храна е дал на своите синове и дъщери, преди да се родят. Наоколо ти погледни, отдавна всичко за теб е създадено. Родителят любящ и без молби греховете наши опрощава и в изкушение и не помисля да ни въвлече. Способности у всеки вложил е Отецът — на лукави постулати да не се поддава. Защо с незнанието си Отеца трябва да обиждаш — всичко претворено е толкова отдавна. Наоколо, край теб са вечните Му дарове. Родителят любящ, дал всичко на своето дете, какво ли би могъл още да даде?

— А все пак, ако нещо Той не ни е дал?

— Бог е максимален. На синовете и на дъщерите свои Той е дал всичко изначално. Всичко и изцяло! Като родител, любещ беззаветно своето дете, за себе си не е измислил по-голямо благо от радостта и радостното битие на своите деца! На своите дъщери и синове!

Кажи ми, Владимире, какви ли чувства може да изпитва нашият Отец, след като отдал е изначално всичко на своите деца, виждащ ги пред Него да стоят, молещи безспир? „Дай още, още, опази ни и спаси, ний всички сме безпомощни, ний всички сме нищожества“? Отговори ми, моля те. Ти също си родител, или пък приятел твой, дали би искал той да има подобни хленчещи деца?

— Сега аз няма да ти отговоря. Сам ще разбера, когато на спокойствие размисля.

— Да, да, разбира се, добре. Но моля те, когато време за това намериш, ти помисли какво би искал нашият Отец от теб да чуе, освен молбите твои.

— Какво, и Бог ли може от нас да иска нещо? Какво?

— Това, което всеки от децата си би искал.

— Кажи ми, Анастасия, а ти самата обръщаш ли се някога към Бога с молитва?

— Да, обръщам се.

— Кажи ми своята молитва.

— На теб молитвата си аз да прочета не мога. Молитвата предназначена е за Бога.

— Нека е към Бога, а аз ще слушам.

Анастасия се изправи, разтвори ръце, обърна се с гръб към мен и произнесе първите си думи. Обичайни думи на молитва, но… вътре в мен потръпна сякаш всичко. Тя не ги произнасяше като молитва, както я казваме ние. Говореше така, както всички хора към някой свой близък, любим и роден се обръщат. В речта й бяха всички интонации на живото общуване. И страст, и радост, и възторг отчаян, и сякаш редом беше онзи, към когото пламенно Анастасия се обръщаше:

Отче мой, навсякъде живеещ!

Благодаря Ти за светлината на живота,

за Твойто царство, че го има,

за любяща воля. Доброто нека да пребъде.

Благодаря ти от сърце!

За всекидневната храна благодаря!

За твоето търпение и опрощение

на наш’те прегрешения на Твоята Земя.

Отче мой, навсякъде живеещ,

аз дъщеря съм Твоя сред Твоите творения.

Не ще допусна в себе си ни грях, ни слабост,

достойна аз ще бъда за сътвореното от Тебе.

 

Отче мой, навсякъде живеещ,

аз Твоя дъщеря съм и за радост Твоя.

И Твойта слава многократно чрез себе си ще умножа.

И в идващите векове мечтата Твоя ще пребъде.

Така ще бъде! Тъй аз искам! Аз Твоя дъщеря съм,

Отче мой, навред Ти съществуващ.

Анастасия замълча, но продължаваше с всичкото около нея да общува. И ми се струваше, че светеше край нея сякаш светлина. Когато словата на молитвата си тя изричаше, наоколо нещо невидимо се случваше. Това невидимо до мене също се докосна. Не външно — с вътрешно съприкосновение. От него изведнъж ми стана толкова добре и някак си спокойно. Но щом Анастасия се отдалечи, и състоянието ми се промени. Тогава аз й казах:

— Молитвата си каза ти така, до тебе сякаш някой редом беше, способен да ти отговори.

Тогава Анастасия се обърна към мен, радостно лицето й беше. Ръцете си разтвори настрани, като се усмихваше, се завъртя около себе си. А после, гледайки в очите ми, сериозно каза:

— Владимире, Бог, нашият Баща, говори също с молба на всеки и на молитва всяка отговаря.

— Защо тогава неговите думи никой не разбира?

— Думите? Та думите при земните народи са толкоз много и със смисъл най-различен. А колко са отделните езици и наречия! Един за всички е езикът само на възванията Негови Божествени. И той е изтъкан от шепот на листа, от птичи песни и вълните. В него има багри, аромати. Бог отговаря с тоз език на всичките молби и на молитвата молитвен отговор той дава.

— А ти ще можеш ли с думи да ми кажеш, какво на нас говори Той?

— Да, бих могла, но приблизително.

— А защо приблизително?

— Защото нашият език е много беден в сравнение с този, с който Бог говори с нас.

— Е, все едно, кажи ми както можеш.

Анастасия ме погледна, напред ръцете си протегна и гласът… Дълбокият й гръден глас възкликна изведнъж:

Сине мой! Мой драги сине!

Тъй дълго чакам аз. Все чакам.

В минутата — година и на века в мига.

Аз чакам.

 

На теб съм дал Аз всичко. Земята е изцяло твоя.

Във всичко си свободен ти. Сам пътя си избираш.

Едно те моля, сине Мой, Мой скъпи сине, щастлив бъди.

Ти Мен не виждаш и не чуваш.

Съмнения и мъка в твоя ум се крият.

Вървиш, но накъде?

Стремиш се, към какво?

Поклони правиш, а кому?

Към теб протягам Аз ръце,

Мой мили, драги сине,

Аз моля те, щастлив бъди.

 

Но ето пак си тръгваш, а пътят ти на никъде не води.

Земята по този път ще се взриви.

Във всичко си свободен — дори света сам да взривиш,

но ти съдбата своя тъй взривяваш.

Ти волен си да сториш всичко, но Аз ще устоя.

С последната тревичка отново ще те възродя.

И пак светът ще засияе покрай тебе.

Едно те моля — ти щастлив бъди.

 

Тъга сурова има по лицата святи,

теб плашат те със съд и ад.

Говорят ти — Съдии Аз ще пратя,

но за едно се моля Аз,

за времето, когато пак ще бъдем заедно отново.

 

Аз вярвам — ще се върнеш ти,

Аз знам — ще дойдеш.

И Аз отново тебе ще прегърна.

Не съм ти Аз пастрок! Не съм!

Аз истински баща съм твой и ти синът си роден Мой.

Мой сине, мили, драги,

ще бъдем ний щастливи заедно с теб!

Когато Анастасия замълча, аз не можах веднага на себе си да дойда. И сякаш продължавах да слушам всичко, което край мен звучеше, а може би аз слушах как по жилите в самия мен в необичаен ритъм мойта кръв течеше. Какво разбрах? И досега самият аз не зная.

Тя в своята трактовка пламенна излагаше молитвата на Бога към човека. Дали са верни думите, или пък не, кой би могъл да каже? И да обясни кой може, защо те толкоз силно чувствата разбунват? Какво ли правя аз сега? В осмислено вълнение ли пиша по листа с писалката или не осмислено… Дали не полудявам? Дали не смесвам думите й с тези, които бардовете от нейно име пеят? Всичко може да е Истина. Другите вместо мен може би ще разберат? И аз да разбера ще се опитам, когато таз глава допиша. И ето отново пиша. И отново както там, в гората, провирайки се сякаш през завеса, изведнъж започват да звучат молитвените думи от тайгата. И пак въпрос. Мъчителен въпрос пред мен застава. Пред мене и досега стои. Застава с размислите, чрез картините на нашия живот. Страхувам се на него да си отговоря сам. Но и в себе си да го държа аз сили вече нямам. А може би все някой отговор по-убедителен накрая ще намери.

Молитвата! Тази молитва на Анастасия! Та тя е само думи! Думи на отшелница в тайгата, необразована, със своеобразен начин на живот и мислене. Да, това са само думи. Но защо тогава, щом зазвучат отново, набъбват жилите ми на ръката, на тази, що записва, и кръвта по-бързо в тях пулсира. Пулсира и секундите отмерва, през които ний трябва да решим кое е по-доброто, как нататък да живеем. Дали да молим все добрия наш Отец — дай, поднеси и избави ни?

Или така, решително и от Душа, както го направи тя, ний изведнъж да заявим:

Отче мой, навред ти съществуващ,

не ще допуснем в себе си ни грях, ни слабост.

Аз син съм Твой за радост Твоя;

със себе си аз славата Ти ще преумножа…

Какъв ли смисъл на молитвата за Него ще е по-приятен? Какво съм длъжен да направя или пък ние всички заедно? Кой път да изберем? По път какъв да тръгнем?

Отче мой, Ти, който си навсякъде,

не ще допуснем в себе си ни грях ни слабост…

Но откъде да вземем сили, за да кажем тъй? И вече казаното после да изпълним!