Владимир Мегре
Сътворение (33)

Училище или урок на боговете

След последното посещение при долмена на земята на Бамбаков и разговора с неговия син все по-ярко започнах да си спомням разговора с Анастасия за Родината, за нейния проект за поземления имот. В паметта ми изплуваха начертаните с пръчка от Анастасия отделни части на прекрасни селища на бъдещето. Тя се опитваше да разказва всичко с такова увлечение и с необикновена интонация в гласа, че ми се струваше, че чувам как листата шепнат в градините, покрили някогашната пустош, как ромоли водата чиста в ручейчетата, а сред тях виждах как живеят щастливи и красиви мъж и жена. И детски смях, и песните при заник-слънце. Но от цялата необичайност възникваха и множество въпроси:

— Защо чертаеш така, Анастасия, сякаш участъците не се допират един до друг?

— Така трябва, за да има в това прекрасно селище пътеки, проходи и пътища. От всичките страни между всички участъци трябва да има не по-малко от три метра разстояние.

— А училище ще има ли в селището?

— Разбира се, ти погледни, ето го училището — в центъра на всичките квадратчета.

— Интересно е да се види какви ще бъдат учителите в новото училище, занятията как ще се провеждат. Навярно както в училището на Щетинин, което аз видях. Сега там ходят много хора. На всички се харесва горското училище в Текоса. Много хора искат да създадат такова по своите места.

— Училището на Щетинин е прекрасно, то е стъпало към училището, в което ще се учат децата в новите селища. А випускниците на Щетинин ще помагат те да се строят и ще преподават в тях. Но главното не е само в образованите и мъдри педагози. Родителите в новите училища ще обучават своите деца, но и от тях те самите ще се учат.

— Но как всички родители ще могат да бъдат учители? Нима всички родители ще имат висше образование, че и то специално? Кой ще обяснява на децата в училището различните предмети, математиката и литературата, физиката, химията?

— Разбира се, образованието няма да бъде еднакво при всички. Но нали не трябва изучаването на различните предмети и науки да се превръща в самоцел. Най-важното е да разберат и да научат как да бъдат щастливи, а това могат да им го покажат единствено родителите с примера си.

Изобщо не е задължително родителите да водят своите уроци според традиционното разбиране. Те например могат да участват в съвместна дискусия или да проследят колективно изпит.

— Изпит ли? Кого могат родителите да изпитват?

— Могат да изпитват своите деца и децата да изпитват своите родители.

— Родителите на изпит при своите деца в училището ли? Ама това е някак смешно. Тогава всичките деца отличници ще бъдат. Кой родител би поставил двойка на своето дете? Разбира се, шестица всеки на своя син или на свойта дъщеря ще постави.

— Владимире, не бързай с изводите. Сред занятията, на днешните подобни, ще има и други, най-важните уроци на новото училище.

— Други ли? Какви?

И изведнъж ми хрумна нещо. Щом Анастасия с лекота показва картини отпреди хиляди години, не е важно как го прави — дали с помощта на своя лъч, хипноза или още нещо друго — но се получава, значи… Значи, тя може да покаже и близкото бъдеще. И аз попитах:

— Анастасия, можеш ли да ми покажеш поне едно занятие в бъдещото училище, в новите селища? Можеш ли да покажеш нетрадиционен урок?

— Мога.

— Тогава покажи. Искам да сравня това, което видях при Щетинин. И с уроците, когато аз учех в училище.

— А няма ли да питаш и да се страхуваш от силата, с която картините на бъдещето ще творя?

— Все едно ми е как ще го направиш. Много ми е интересно да го видя.

— Тогава лягай на тревата, отпусни се и заспи.

Анастасия тихичко постави свойта длан на моята и…

Видях, сякаш някъде отгоре, сред многото участъци един — той се отличаваше от всички други по вътрешното си планиране. На него имаше няколко големи дървени постройки, съединени помежду си с пътеки, оградени отстрани с различни лехи от цветя. До комплекса от постройки имаше природен амфитеатър: малък хълм, по склона, на който в полукръг се спускаха от горе на долу редове от пейки. На тях седяха около триста човека на различна възраст. Сред тях имаше възрастни с вече посивели коси и съвсем млади хора.

Изглежда, бяха насядали семейно, тъй като бяха се смесили възрастни мъже, жени и деца на различна възраст. Разговаряха помежду си възбудено. Сякаш предстоеше да видят нещо необикновено, концерт на супер звезда или реч на президента.

Пред аудиторията на дървения подиум — сцена имаше две масички, два стола и зад тях голяма дъска. До площадката група деца, около петнайсетина, на възраст от пет до дванадесет години, оживено спореха за нещо.

— Сега ще започне нещо като симпозиум по астрономия — чух гласа на Анастасия.

— А децата защо са тук? Нямало ли е на кого да ги оставят родителите им? — попитах Анастасия.

— Едно от групата спорещи деца сега ще изнесе основния доклад. Те избират кой да бъде. Виждаш ли, има двама претенденти: момчето на девет години и момичето на осем? Сега децата гласуват. С мнозинство избраха момчето.

Момченцето с делова, уверена походка се приближи до масичката; извади от картонена папка някакви листове с чертежи и рисунки и започна да ги подрежда. Всички деца — някои сериозно, други подскачайки, отидоха при своите родители, седящи по пейките. Червенокосото, цялото в лунички момиченце — претендентката за изказване — премина с гордо вдигната главица покрай масичката. В ръцете си държеше по-дебела и по-голяма папка, отколкото тази на момчето. Вероятно в нея също имаше някакви рисунки и чертежи.

Момченцето до масичката се опита да каже нещо на минаващото край него момиченце, но малката не се спря, оправи рижата си плитка и мина покрай него, извърнала демонстративно глава настрани. Известно време момчето гледаше смутено след отдалечаващото се гордо червенокосо момиче. След това отново започна съсредоточено да пренарежда своите листове.

— Кой е успял да преподаде на децата така астрономия, че да могат да изнасят доклад пред възрастните? — попитах аз Анастасия.

А тя ми отговори:

— Никой не им е преподавал. Било им е предложено сами да поразмислят как е устроено всичко, да се подготвят и да представят своите умозаключения. Те са се готвили повече от две седмици и сега е настъпил отговорният момент. На техните умозаключения може да опонира, който поиска, те ще отстояват мнението си.

— Излиза, че е игра?

— Можеш да прецениш ставащото и като игра. Само че тя е много сериозна. Сега у всеки присъстващ ще бъде включена и ускорена мисъл, свързана с планетарното устройство, а може би присъстващите ще започнат да мислят и за нещо по-голямо. Нали децата са мислили две седмици. Мислили са, а мисълта им не е била ограничена от нищо. Над тях не тегнат никакви догми, никакви версии за планетарното устройство. Още не е ясно какво те ще представят.

— Искаш да кажеш, какво ще изфантазират със своя детски ум?

— Искам да кажа, че своя версия ще представят. Нали и възрастните нямат аксиома за планетарното устройство. Целта на този симпозиум не е да се изработят някакви канони, а да се ускори мисълта, която впоследствие ще определи Истината или ще се доближи до нея.

Към втората масичка се приближи млад човек и обяви началото на доклада. Момчето започна да говори.

То говори около двадесет и пет — тридесет минути. Неговата реч, както ми се стори, беше изцяло детска фантазия — фантазия, необоснована от никакви научни теории или даже елементарни знания от курса по астрономия на средното училище. Момчето каза приблизително следното:

— Ако погледнем небето вечер, там светят много звезди. Звездите биват различни. Съвсем малки и по-големи. А съвсем малките звезди могат също да бъдат големи. Само че ние отначало мислим, че те са малки. А те са много големи. Защото, когато самолетът лети високо, той е малък, а когато на земята се доближим до него, той се оказва голям и в него могат да се поберат много хора. И на всяка звезда могат да се съберат много хора. Само че сега на звездите няма хора. А те светят вечер. И големите светят, и малките. Те блещукат, за да ги гледаме и да мислим за тях. Звездите искат да направим и при тях всичко така добре, както е на Земята. Те малко завиждат на Земята — много искат при тях също да растат такива ягоди и дървета както при нас, рекичката да е същата и рибките. Звездите ни чакат и всяка се старае да свети, за да й обърнем внимание. Но ние още не можем да полетим към тях, защото имаме много работа вкъщи. Но когато оправим всичко у дома и навсякъде по цялата Земя стане хубаво, ние ще полетим към звездите. Само че няма да полетим със самолет или ракета. Защото със самолет трябва да се лети много дълго време с ракета също е дълго и скучно. И освен това в самолета и в ракетата няма да могат да се съберат всички. Много и различен товар също не може да се събере. И дърветата няма да се съберат, и рекичката. Когато успеем да направим всичко на Земята да бъде хубаво, ние ще полетим към първата звезда с цялата Земя. И още нещо, някои звезди сами ще поискат да долетят до Земята и да се притиснат към нея. Те вече са изпращали свои парченца и парченцата са се притискали към Земята. Хората отначало мислели, че това са комети, но това са парченца от звезди, които много искат да се притиснат силно към красивата Земя. Тях са ги изпратили звездите, които ни чакат. Ние можем да стигнем до далечната звезда с цялата Земя и, който поиска, ще остане на звездата, за да стане и там красиво като на Земята.

Момчето вдигаше своите листове, показваше ги на слушателите. На листовете имаше рисунки на звездното небе, траектории на придвижването на Земята към звездите. На последната рисунка имаше две звезди, целите в цъфтящи градини, и отдалечаващата се от тях в междугалактическия си полет Земя.

Когато момчето спря да говори и да показва рисунките си, водещият съобщи, че желаещите могат да се изкажат в качеството си на опоненти или да представят съображенията си във връзка с чутото. Но никой не бързаше да се изказва. Всички мълчаха и, както ми се струваше, неизвестно защо се вълнуваха.

— Защо се вълнуват? — попитах Анастасия. — Какво, да не би никой от възрастните да не знае астрономията?

— Вълнуват се, защото трябва да се говори аргументирано и разбрано. Та тук присъстват техните деца. Ако изказването е неясно или неприемливо за детската Душа, ще възникне недоверие към изказващия се или нещо още по-лошо — неприязън. Възрастните държат на отношението към тях самите, вълнуват се и не искат да рискуват. Страхуват се да не изглеждат нелицеприятни пред събралите се и най-вече пред своите деца.

Главите на много от присъстващите започнаха да се обръщат в посока на седналия в средата на залата възрастен посивял господин. Той прегръщаше за раменете малкото червенокосо момиченце — онова, което беше един от претендентите за доклада. До него седеше млада и много красива жена. Анастасия прокоментира:

— Сега много от хората гледат мъжа с посивялата коса в центъра на залата. Той е професор в университета, учен. Вече е пенсионер. Отначало личният му живот не вървеше, нямаше деца. Преди десет години той си взе един парцел, започна да го обработва. Едно младо девойче го обикна и им се роди това червенокосо момиченце. Младата жена до него е неговата съпруга и майка на дъщеря му. Бившият професор много обича своето позакъсняло дете. И червенокосото момиченце, неговата дъщеря, се отнася към него с много Любов и уважение. Мнозина от присъстващите смятат, че професорът трябва да се изкаже пръв.

Но побеляващият професор се бавеше с изказването си. Виждаше се как той от вълнение премята в ръцете си някакво списание. Накрая професорът се изправи и започна да говори. Той каза нещо за строежа на Вселената, за кометите, за масата на Земята и в края на изказването си обобщи:

— Разбира се, планетата Земя се движи в пространството и се върти. Но тя е свързана неразделно със Слънчевата система и не може самостоятелно, без своята Слънчева система, да се придвижва към отдалечените галактики. Слънцето дава живот на всичко живо на Земята. Отдалечаването от него ще повлече след себе си значително застудяване на Земята и като следствие ще доведе планетата до умъртвяването й. Всички ние можем да наблюдаваме какво става дори и при относително малко отдалечаване от Слънцето — настъпва зимата…

Професорът изведнъж замълча. Малкият докладчик ту преглеждаше объркано своите рисунки, ту гледаше въпросително своите връстници от групата, с която бе готвил своето изказване. По всичко изглеждаше, че аргументът със зимата и застудяването тежеше доста и беше ясен за всички. Този аргумент разруши красивата детска мечта за съвместния полет. И изведнъж в настъпилата тишина, продължаваща вече половин минута, отново прозвуча гласът на побеляващия професор:

— Зимата… Животът винаги замира, ако на Земята не достига слънчева енергия. Винаги! Не са необходими никакви теоретични изследвания, за да се види това… да се убедим… Но е възможно и на Земята да има същата енергия каквато е на Слънцето. Само че все още да не се е проявила. И никой да не я е открил все още. Възможно е вие някога да я откриете… Възможно е Земята да може да бъде самоосигуряваща се. Тази енергия все ще се прояви в нещо… На Земята ще се прояви енергията на Слънцето и тя като слънчевата енергия ще разтваря венчелистчетата на цветята.

И тогава ще може да се пътешества със Земята по галактиките… Да, тогава…

Професорът се обърка и замълча. В залата се дочу ропот на недоволство. И се започна…

Възрастните ставаха от своите места и се изказваха, опровергавайки професора в частта за възможността да се живее без Слънцето. Говореха нещо за фотосинтезата, която става в растенията, за температурата на околната среда, за траекториите на движението на планетите, от който нито една планета не може да се отдели. А професорът седеше, отпускайки все по-ниско посивяващата си глава. Неговата червенокоса дъщеричка обръщаше главичката си в посока на всеки изказващ се, понякога ставаше. Струваше ми се, че иска със себе си да защити баща си от опонентите.

Възрастна жена, приличаща на учителка, започна да говори за това, че не е добре да бъдеш снизходителен, да се подмазваш на децата заради отношението им към самия себе си.

— Всяка лъжа след време ще излезе наяве и как ще изглеждаме всички тогава? Това не е просто лъжа, това е малодушие — каза жената.

Червенокосото момиченце се вкопчи в пеша на баща си, започна да го дърпа и едва сдържайки плача си говореше с пресекващ глас:

— Ти, татенце, излъга за енергията… Ти затова ли излъга, татенце, защото ние сме деца? Лелята каза, че си малодушен. Малодушен — това лошо ли е?

В залата под откритото небе настъпи тишина. Професорът вдигна глава, погледна дъщеря си в очите, сложи ръка на рамото й и каза тихо:

— Аз повярвах, дъщеричке, в това, което казах.

Червенокосото момиченце отначало замря. После бързо се покачи на пейката и с високото си детско гласче извика към залата:

— Моят баща не е малодушен. Баща ми е повярвал! Повярвал е!

Момиченцето обгърна с поглед притихналата зала. Никой не гледаше към тях. Тя се обърна към майка си. Но младата жена, обърнала се настрана и навела глава, ту откопчаваше, ту закопчаваше копчето на ръкава на блузата си. Момиченцето отново обгърна с поглед мълчаливата зала и се обърна към баща си. Професорът все така безпомощно гледаше своята малка дъщеричка. В абсолютната тишина, но вече тихо и нежно прозвуча гласът на червенокосото момиченце:

— Хората не ти вярват, татенце. Те не ти вярват, защото още не се е появила на Земята енергията, която може като слънчицето да разтваря венчелистчетата на цветенцата. А когато се появи, всички хора ще ти повярват. Ще повярват после, когато се появи. После…

И изведнъж червенокосата дъщеря на стария професор оправи с бързо движение кичур от коса си, скочи на пътечката между седалките и се затича. Дотича до края на залата под открито небе и се втурна към една от близките къщи, влезе вътре и след няколко секунди се появи отново на вратата. В ръцете си държеше саксия с някакво растение. Момиченцето затича с него към празната масичка на докладчика. Постави на нея саксията с растението и детският глас, силен и уверен, зазвуча над главите на присъстващите:

— Ето едно цвете. Неговите венчелистчета са затворени. Всичките са се затворили, защото няма слънце. Но те сега ще се разтворят, защото на Земята има енергия… аз ще… Аз ще се превърна в енергия, разтваряща листенцата на цветенцето.

Червенокосото момиченце стисна пръстите си в юмручета и започна да гледа цветето. Гледаше без да мига.

Седящите по местата си хора не говореха. Всички гледаха момиченцето и саксията с растението на масичката пред нея.

Професорът стана бавно от мястото си и отиде при дъщеря си. Приближи се до нея, хвана я за раменете, опитвайки се да я отведе. Но червенокосото момиченце размърда раменцата си и прошепна:

— Ти по-добре ми помогни, тате.

Професорът вероятно съвсем се обърка и остана до дъщеря си. Поставил ръце на детските рамене, той също започна да гледа цветето.

С цветето не ставаше нищо. На мене ми беше някак жал и за червенокосото момиченце, и за побеляващия професор. Що ли му трябваше да се напъхва между шамарите със своите изказвания за вярата си в неоткритата енергия!

Изведнъж от първите редове стана момченцето, което прочете доклада си. То се обърна наполовина към седящата мълчаливо зала, подсмръкна и тръгна към масичката. Сериозно и уверено се приближи към нея и застана до момиченцето.

То насочи своя съсредоточен поглед върху растението в глинената саксия, но с растението, както и преди, разбира се, не ставаше нищо.

И тогава видях! Видях как от залата започнаха да стават от местата си деца на различна възраст. Те пристъпваха един след друг към масичката, заставаха един до друг и внимателно гледаха цветето. Последното момиченце, на около шест годинки, мъкнеше, обхванало с двете си ръчички, съвсем малкото си братче. То с мъка се промъкна напред, с нечия помощ постави братчето си на стола отпред. Малчуганът поогледа стоящите наоколо, обърна се към цветето и започна да духа срещу него.

И изведнъж листенцата на едното от цветчетата на растението започнаха бавно да се разтварят. Съвсем бавно, но притихналите в залата хора го забелязаха. И някои от тях започнаха мълчаливо да стават от местата си. А на масичката започна да разтваря венчелистчето си второ цветче, едновременно с него трето, четвърто…

— И-и-и-и… — завика възторжено с детски глас възрастната жена, приличаща на учителка, и започна да ръкопляска. Залата се разтърси от аплодисменти. Към професора, който се беше отдалечил и разтриваше слепоочието си, тичаше от залата младата красива жена, неговата съпруга. Както беше се затичала, подскочи и се хвърли на врата му, започна да го целува по бузите, по устните…

Червенокосото момиченце направи крачка към своите целуващи се родители, но я задържа момченцето лектор. Тя издърпа ръката си, но като направи няколко крачки се обърна, приближи се плътно до него и започна да закопчава разкопчалото се копченце на ризата му. Закопча го, усмихна се и, обръщайки се бързо, затича към своите прегръщащи се родители.

От залата към масичката се приближаваха все повече хора — някои вземаха децата си на ръце, други стискаха ръката на малкия докладчик. Той си Стоеше така, протегнал едната си ръка за ръкостискане, а с дланта на другата притискаше току-що закопчаното от червенокосото момиченце копченце.

Изведнъж някой засвири на акордеон някаква смесица между руски и цигански танц. И на сцената потропа с крак по пода старец, към него пълничка жена пристъпваше като лебед. А двама млади затанцуваха лудешки с приклякване. И цветенцето с разтворените венчелистчета гледаше юначния и завладяващ, буен руски танц.

Картината на необикновеното училище изчезна рязко, сякаш изгасна екран. Аз седях на тревата. Наоколо отново беше растителността на тайгата и до мен.

— Анастасия. А в мене вътре някакво вълнение бушуваше и чувах аз смеха на хората щастливи, и звуците на музиката весела на танца, и с всичко това не ми се разделяше.

Когато постепенно затихна в мен звучащото, аз казах на Анастасия:

— Това, което ми показа сега, изобщо не прилича на никакъв учебен час. Това е някакво събрание на семейства, живеещи в съседство. И нямаше нито един учител, всичко ставаше от само себе си.

— Там имаше учител, Владимире, и то най-мъдрият. И ничие внимание той не отвличаше със себе си.

— А защо присъстваха родителите? От техните емоции се получиха онези притеснения.

— Емоциите, чувствата, те многократно ускоряват мисълта. В това училище подобни уроци се провеждат всяка седмица. Учителите и родителите са единни в стремежите си и децата се смятат равни с тях.

— Все едно, някак си е необичайно участието на родителите в обучението на децата. Нали родителите не са се учили за учители.

— Печално е това, Владимире, че за хората съвсем привично и общоприето стана децата си на други да предават да ги възпитават. И на кого — не е важно. Предават те децата си, незнаейки дори частично какъв е мирогледът, който там ще им внушават, каква съдба ще им подготви нечие учение. Предавайки деца си в неизвестността, самите се лишават от своите деца. И затова забравят свойте майки онез деца, чиито майки ги предават някому за обучение.

* * *

Дойде време да се връщам. Получената информация така ме препълваше целия, че вече не забелязвах и не възприемах обкръжаващото ме наоколо. С Анастасия се сбогувах някак си набързо. Казах й:

— Не ме изпращай. Като вървя сам, никой няма да ми пречи да мисля.

— Да, нека никой да не ти пречи да мислиш — отговори тя. — Когато стигнеш до реката, там ще бъде дядо. Той ще ти помогне, ще те откара до пристанището с лодката.

Вървях сам през тайгата към реката и си мислех за всичко, което видях и чух. Един въпрос стоеше пред мен най-настойчиво: Как се е случило така с нас? Имам предвид с мнозинството от хората. Като че ли всеки има Родина, а малко собствено късче от нея никой няма. И даже няма и закон в страната, гарантиращ на човека, на семейството му възможността да има като собственост пожизнено, макар и един хектар земя.

Сменят се партии, правителства, блага различни обещават, но въпроса за всекиго да има едно късче земя — Родина — заобикалят отдалеко. Защо? А голямата Родина се състои от мънички парчета. Родни, родови малки местенца — с градини и къщи в тях. Ако никой няма такова нещо, тогава от какво се състои Родината? Трябва да се издаде такъв закон, с който да се гарантира правото на всеки да има късче от Родината — за всяко семейство, което поиска да го има. Такъв закон могат да приемат депутатите, а депутатите ги избираме всички ние. Значи трябва да избираме онези, които са съгласни да се приеме такъв закон. Закон. А как да се формулира той? Как? Може би така:

„Държавата се задължава да дава на всяка семейна двойка по нейна молба един хектар земя за пожизнено ползване с право на предаване по наследство. Произведената в стопанството на рода селскостопанска продукция никога няма да се облага с каквито и да е данъци. Земите на рода не подлежат на продажба.“ Така като че ли звучи нормално. А ако някой вземе земя, а нищо не прави на нея? Значи в закона трябва да се допълни следното:

„Ако в течение на три години земята не се обработва, държавата може да я изземе. Е, ако човекът иска да живее и работи в града, а на имота си да ходи като на вила? Нека и така да бъде. Но жените все пак ще отидат да раждат в родовото имение. Тези, които не ще пожелаят да отидат, децата им по-късно няма да им простят. А кой ще има грижата законът да премине през всичките инстанции? Някоя партия ли? Коя? Трябва да се организира такава партия. А кой ще се занимава с организирането й? Къде да се намерят такива политици?“

Трябва да се търсят. По-бързо да се търсят! Иначе ще си умреш, а в Родината си няма да попаднеш ни веднъж. И внуците ти няма да те помнят. Кога ще стане така, че да се появи такава възможност?… Когато ще може да се каже: „Здравей, Родино моя!“

* * *

Дядото на Анастасия седеше на едно дърво до брега. Редом леко се полюшваше на вълните вързаната към брега малка дървена лодка. Да стигнеш на весла до близкото пристанище на другия бряг на реката няколко километра надолу по течението не е сложно. А как се гребе обратно срещу течението? — помислих си аз, поздравявайки стареца и го попитах за това.

— Ще стигна бавничко — отговори дядото. Обикновено весел, този път той беше, както ми се стори, сериозен и не много разговорлив.

Седнах на дървото до него и казах:

— Не мога да разбера по какъв начин Анастасия държи в себе си толкова много информация? За миналото помни и всичко, което става сега в нашия живот, знае. А живее в тайгата, радва се на цветенцата, на слънчицето и на зверчетата. Сякаш за нищо не мисли.

— А какво толкова има да се мисли? — отговори дядото. — Тя чувства информацията. Когато й е необходима, взема толкова, колкото поиска. Отговорите на всички въпроси са в пространството, край нас. Трябва само да умееш да ги приемаш и да ги озвучаваш.

— Как така?

— Как… Как… Ето вървиш по улицата на добре познато градче, мислиш си за твоите работи, а към тебе неочаквано се приближава минувач и те пита как може да стигне донякъде. Ще можеш ли да му отговориш?

— Ще мога.

— Ето виждаш ли, всичко е просто. Ти си мислиш за своето. Изниква въпрос, който изобщо не е свързан с това, за което си мислиш, но ти ще отговориш на човека. Отговорът се съхранява в тебе.

— Но това е молба да се обясни как да стигне донякъде. Ако минувачът запита какво е имало в града, където ние с него се срещаме, да кажем хиляда години преди нашата среща, никой няма да може да му отговори.

— Няма да може, ако го домързи. Всичко се пази във всеки човек и около него от мига на сътворението. По-добре сядай в лодката, време е да отплаваме.

Старецът седна при веслата. Когато се отдалечихме около километър от брега, дядото, мълчалив до този момент, заговори:

— Опитай се да не затънеш в тази информация и в размислите, Владимире. Определяй действителността чрез себе си. Усещай равномерно чрез себе си материята и това, което не се вижда.

— Не разбирам, за какво ми казвате това.

За това, че ти започна да се ровиш в информацията, да я определяш с ума си. Няма да стане с ума. Умът няма да вмести в себе си това, което моята внучка знае. И ще престанеш творящото около себе си да забелязваш.

— Ама аз забелязвам всичко. Ето, реката, лодката…

— Да де, защо ти, всичко забелязващият, не успя да се сбогуваш нормално с внучката ми и със сина си?

— Е, може би не успях, защото мислех за по-глобалните неща.

Аз действително тръгнах почти без да се сбогувам с Анастасия и през целия път толкова усилено мислех, че не забелязах кога съм стигнал до реката. И добавих:

— Анастасия също си мечтае за друго, за глобалното и не са й нужни разни сантименталности.

— Анастасия чувства чрез себе си всички планове на битието. И всекиго усеща без ущърб за другия.

— Е и какво?

— Извади бинокъла от чантата си, погледни към дървото на брега, където беше лодката ни.

Погледнах към дървото през бинокъла. На брега до ствола му стоеше Анастасия, държейки На ръце сина ни. На свитата й ръка висеше вързопче. Стоеше със сина ни и махаше с ръка след лодката, отдалечаваща се по течението на реката. И аз помахах на Анастасия с ръка.

— Изглежда, внучката е вървяла със сина си след тебе. Чакала е да свършиш със своите размисли и да си спомниш за сина си, и за нея да помислиш. Дори и вързопче е приготвила за тебе. Но информацията, получена от нея, за теб по-важна се оказа. Духовното и материалното, всичко трябва да се усеща равномерно. Тогава в живота си стабилно ще стоиш, на двата крака. Когато едното преобладава над другото, все едно, че си куц — говореше без злоба старецът и умело работеше с веслата.

На него ли, или пък на себе си се опитах тогава да отговоря:

— Сега за мен е най-важно да разбера… Самият аз да разбера! Кои сме ние? Къде сме ние?